Някъде... над покривите на града

Напълно възможна споделена любов

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 28 Nov 2009 20:04:00 +0000

В полунощ, натежала, Луната
ще надникне във моя прозорец.
На перваза ще седнат два ангела
и един със друг ще говорят.
Ще разбъркат звездите в небето,
ще предскажат дъжда и ще литнат.
А Луната, безумна и светла,
ще накъса съня ми на стихове.
Ще протегне лъчи да погали
тези тъмни коси разпилени.
И накрая дори ще признае
че отдавна е влюбена в мене...

Докато си мисля за теб...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 27 Nov 2009 11:16:00 +0000

Аз така, неусетно се вливам под кожата...
Без да искам. Не зная защо.
Не признаваш. Ти просто не можеш.
Но си станал със вкус любов.
Инжектирам се тихо във вените.
А във пулса ти пускам коне.
И до вчера си имал сърцето си.
Но от днес - вече не. Вече не.
То сега е във моите шепи.
Аз съм нежна. (Ти имаш късмет.)
Знаеш колко гальовно ръцете ми
милват твоето мъжко сърце.
Знаеш мекия допир на дланите.
(Колко пъти умирал си в тях...)
Но се чудя, единствено, знаеш ли
как без мене до днес си живял...

Би могло да бъде и така...

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 26 Nov 2009 18:01:00 +0000

Нощта краде по малко светлина
от уличните лампи по здрачаване.
За да напълни бялата Луна.
Която старомодно си изгрява
над няколко морета и реки
и бърза с облака да се целуне.
Нощта е уморена, но не спи,
понеже наближава пълнолуние.
Върви по улиците на добрия град
и къса светлинки със пълни шепи.
А после ще поседне на брега
и дълго ще шепти на ветровете.
Тогава всички хора ще заспят.
И ще сънуват изгреви в червено.
А ти, безсънен, /и за кой ли път/
с отворени очи ще чакаш мене...

А никой, никой не видя...

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 25 Nov 2009 17:49:00 +0000

Тези светли, жълти хризантеми
ми напомнят паднали звезди.
Някой ги е хвърлил на асфалта
и е стъпкал техните лъчи.
Но сияят в мрака. Как сияят...
А отгоре тъжната Луна
като майка нежно се протяга
и им шепне със приспивен глас.
Утре, сигурно, едва ли ще ги има
в този свят на хора без очи.
Те умират. Тихичко умират.
Три мънички паднали звезди.

/декада десета, последна от Декамерон на Лилит/

Усмихни ми се...много!

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 24 Nov 2009 13:32:00 +0000

И ей така...измислям светове...
Понякога и Тебе си измислям.
Какво като си там...не знам къде...
на края на Земята. Пак си близко.
Във нощите ми идваш, мълчалив
и много дълго те целувам. /Ти не знаеш./
Таванът ми се пълни със звезди
и става на вселена мойта стая.
И после чакаш уморена да заспя,
а ти по клепките ми слагаш нежни сънища.
Какво като си там, накрай света...
Нали във всяка моя вечер се завръщаш...

Понякога, през есента...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 22 Nov 2009 19:28:00 +0000

Когато Есента си спомни, че е хубава
и сложи малко слънце над дърветата,
два вятъра се влюбват и нахлуват
и става жълто, приказно и светло.
А няколко момчета тъй улисано
пришпорват своите велосипедени коне.
Едни съвременни и мили рицари,
със още крехки, детски рамене.
На пейката жените жужнат тихо.
Плетат дантели и приличат на пчели.
Във раклите им бяло се усмихват
надиплени чаршафи.И мечти.
А есента е хубава, ако поиска.
И ябълково парфюмира тишината.
В косите ми, от вятъра разплискани,
узрява залезът. И аз съм лято.

Не спирай да сънуваш

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 22 Nov 2009 19:25:00 +0000

Сънувал си ме...Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме...Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.

Не бързай да ми отговаряш...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 20 Nov 2009 16:37:00 +0000

Черешов залез, есенно небе...
Какаото ми има вкус на петък.
А вятърът безгрижно си плете
жилетка от изпуснати моменти.
Опитвам се с очи да уловя
последната оранжева минута.
Небето цялото е станало дъга,
когато слънцето заспива в скута му.
Дали и ти ще можеш някой ден
да станаш толкова...не, повече разнежен,
когато ме прегръщаш, уморен,
а аз заспивам, стоплена в ръцете ти...

Отмагьосай ме!

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 19 Nov 2009 17:47:00 +0000

Мъглива нощ. И есенна, и мокра.
Покрита цялата с воал от тишина.
Дори се чуват стъпките по покрива
на старата магьосница - Луна.
Навярно се опитва да намери
по керемидите изпадали звезди.
А всички котки и изглеждат черни.
И за това не може да заспи.
В такава нощ се мъча да открия
как се отключва моето сърце.
Луната е направила магия -
да се отключва само с Теб.

Хората, които останаха без сенки

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 18 Nov 2009 17:11:00 +0000

Банална вечер. Само че различна.
/Луната май е малко по- така.../
Две сенки по асфалта криволичат
и после се събират във една.
Навярно Той целува Нея
на ъгъла на първата им среща.
И си шушукат. Тихичко се смеят
на нещо тайно. Тяхното си нещо.
И после се разделят. Тя върви,
а листопадът и постила жълта нежност.
Той дълго я изпраща със очи.
Чак докогато погледът му се премрежи.
И после тръгва. Някъде натам,
където в нощите си тихо я сънува.
/Луната май наистина е по- така.../
А сенките им още се целуват...

Особено ми липсваш през ноември...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 17 Nov 2009 18:29:00 +0000

Дай да си поговорим. Просто така.
За живота, за тебе, за времето...
Ти ще гледаш звездите. Аз пък - чашата с чай.
И ще бъде уютно и есенно.
Ще забравим, че всъщност, сме ужасно сами
и че ти си почти нереален.
Ще се сгуша до тебе, а ти ще шептиш.
И ще стана обичане. Цялата.
А в минутата точно преди да заспим
ще целуна лицето ти в здрача.
И над нас от небето цяла нощ ще вали
вместо дъжд - пух от глухарчета.

Малко след изгрева...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 16 Nov 2009 23:32:00 +0000

Аз съм някак ужасно оранжева.
Като някаква рижа Луна.
И съм късен отенък на лятото.
И изобщо не искам да спя.
Цяла нощ ще остана събудена
да рисувам хиляда звезди.
Есента ще ме мисли за луда
и ще влиза във всеки мой стих.
Да, обаче когато се съмне,
ще съм станала цяло небе.
И навярно съвсем необмислено
ще се влюбя. Със сигурност.
В теб.

Средата на ноември

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 15 Nov 2009 18:23:00 +0000

Красиво е... И някак безнадеждно.
Когато залезът превáля хълма.
Небето гали със излишна нежност
земята по заоблените ръбове.
А след това започва да вали.
Нощта изтича в тъмните улуци.
Прозорците изхвърлят светлини,
които падат на асфалта и накуцват.
Типична ноемврийска нощ.
Преглъщам я с мечти и шепа стихове.
Дъждът рисува върху мокрото стъкло.
Намига ми. И се усмихва.

Огледало за обратно виждане

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 14 Nov 2009 18:12:00 +0000

И изобщо не плача.
Не спирам да те обичам.
А ти не си тръгваш.

Пада здрача.
Пастелна картина.
Още си ме прегърнал.

Не се влюбвам във теб.
Не си ми забавен.
Каза ли нещо?

Не докосваш ръцете ми.
В света ми те няма.
И изобщо не сме се срещали.

На покрива ще има само гълъби...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 13 Nov 2009 20:05:00 +0000

Ако някога забравиш как се стига
до къщата на моето сърце
и станеш много кратък, като мигване,
ще стана тъжна колкото море,
което Слънцето отдавна е излъгало,
напускайки за винаги брега.
Ще си припомня как се плаче дълго,
когато си отиде любовта.
Но няма да разплитам кръстопътища.
От тишината ще си вдигна дом.
Във който никой никога не се завръща.
И никой не говори за любов...

Където и да си...

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 12 Nov 2009 22:05:00 +0000

Сега по улиците няма никой.
И всички булеварди кротко спят.
Небето пише много тъжни стихове,
защото не обича есента.
А аз не спя. Безсънно ми е някак.
Защото си далеч, далеч, далеч...
До тебе не достигат влакове.
А аз не зная имам ли криле.
Но искам да ти кажа непременно
(ще чуеш ли? Дано да можеш!)
Обичам те до края на Вселената.
След него те обичам още повече...

Няколко секунди есен...

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 11 Nov 2009 22:41:00 +0000

Крехък дъжд. Ненатраплив. Свенлив.
Тротоарите гледат сърдито.
А над тях от небето вали
телеграма със подпис "Звездите".
Който може, отдавна чете
стихописа на водните капки.
Във които самото Небе
се разказва набързо. И кратко.
Малък дъжд. Как вечерно ръми...
По прозорците капят поеми.
А зад облака тъжно цъфти
една бяла Луна - хризантема.

Може би ще се случи...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 10 Nov 2009 21:18:00 +0000

Помислих си,
че някой е разшил крилете му
и за това не може да лети.
Очите му - две мънички небета -
говореха, когато замълчи.
Вървеше сам накрая на Земята.
А аз си мислех колко съм сама.
Добре, че има гълъби и вятър,
защото няма време за писма.
И аз му казах, колко ми е тъжно
за неговия полет неуспял.
А той ми се усмихна, като пусна
две шарени, големи хвърчила.
Оказа се,
че сам си е разшил крилете.
И сам се е оставил без небе.
За да направи хвърчилата. Двете.
И просто да ги подари на мен.

...или наистина

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 09 Nov 2009 18:35:00 +0000

Така съм си свикнала - да вярвам в измислици.
И също - да виждам крилати коне.
От малка говоря езика на птиците.
И мога от всичко да правя небе.
От разни случайно родени мълчания
сглобявам си приказка. Или пък стих.
Звездите ми кацат нощем на рамото.
На другото - рошаво Слънцето спи.
Не вярвам във хората. Но вярвам във приказки.
Преди бях вълшебница. Но вече не съм.
Порастнах. И вече съм малко по-истинска.
И ти ще се влюбиш във мене. На сън.

История за струни и небе

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 08 Nov 2009 17:02:00 +0000

Ноември...Страшно му отива
да свири "Лунната соната".
Виолата на вятъра приспивно
въздиша на ръба на тишината.
И тихо, тихичко прозвънват
звездите, закачени горе.
В една мелодия от въздух
танцуват есенните клони.
И много бавно се събличат
от кратките си жълти дрехи.
Приличат малко на момичета,
които влюбени в небето
протягат длани и докосват
свенливо гладкото му тяло.
И след това пристъпват боси
в прозрачния му стъклен замък.
Ноември. "Лунната соната".
Нощта така тежи от нежност,
че няма как - пак ставам вятър.
Безкрайно твоя. И далечна.

Аз и обичта ми...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 07 Nov 2009 16:33:00 +0000

Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.

Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.

Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.

И такава есен има...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 06 Nov 2009 17:23:00 +0000

Лениво слънце, като котарак,
приседна върху къщата отсреща.
Протегна се, а после се засмя
и някъде към три, към три и нещо
заплете острите си тънички лъчи
във нишките на моите завеси.
А вятърът започна да шепти
една забравена любовна песен.
Там някъде ръмеше листопад.
Бродираше в асфалта жълти кръпки.
Една магия мина над града.
И тихите и, илюзорни стъпки
донесоха, незнайно как, у мен
едно усещане за нещо по-различно.
Така ли ми се стори, или не...
но се почувствах /странно е/ обичана.

Кратък преглед на различните форми на една любов - моята.

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 05 Nov 2009 22:44:00 +0000

Моята първа любов
беше на шест години.
Нищо вълнуващо, всъщност.
Бяхме на детска градина.
Моята бурна любов
разнищи душата ми. Цялата.
Да. Неизбежно е. Знам.
Но боли от раздялата.
Моята тайна любов...
Ето, сега се усмихвам.
Той съвсем не разбра
как отдалеч го обичам.
Моите кратки любови
/всички - граничещи с вечност/
бяха по капка отрова
в тихия пулс на сърцето.
Любовта на живота ми.Той.
Нека остана безмълвна.
Тя е по ангелски чиста.
Понеже остана несбъдната.
Толкова много любов...
И всичката - в минало време.
Всичко е толкова преходно,
но от сърцето ти взема.
И от днеска реших -
искам една. Последната.
Тази любов, която
в мене ще спре времето
и дъха, и сълзите ми,
и ще топли до край.
Моята обич последна...
сбрала всички в една.

Просто необходимост

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 05 Nov 2009 18:21:00 +0000

От есени и дъжд ми става скучно.
А дните плават в локвички вода.
Така и не успях да се науча
да мога да обичам есента.
Затварям се във къщи и рисувам
върху тавана пролетни треви,
в които няколко глухарчета танцуват
като изящни слънчеви сълзи.
Какво ми трябва - само малко музика
и чаша чай. От мента, ако може.
Луната да остане дълго будна.
Две стаи тишина...И нищо повече.

>>>

Кажи ми...

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 04 Nov 2009 17:01:00 +0000

...

Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...