Някъде... над покривите на града

История за струни и небе

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 08 Nov 2009 17:02:00 +0000

Ноември...Страшно му отива
да свири "Лунната соната".
Виолата на вятъра приспивно
въздиша на ръба на тишината.
И тихо, тихичко прозвънват
звездите, закачени горе.
В една мелодия от въздух
танцуват есенните клони.
И много бавно се събличат
от кратките си жълти дрехи.
Приличат малко на момичета,
които влюбени в небето
протягат длани и докосват
свенливо гладкото му тяло.
И след това пристъпват боси
в прозрачния му стъклен замък.
Ноември. "Лунната соната".
Нощта така тежи от нежност,
че няма как - пак ставам вятър.
Безкрайно твоя. И далечна.

Аз и обичта ми...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 07 Nov 2009 16:33:00 +0000

Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.

Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.

Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.

И такава есен има...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 06 Nov 2009 17:23:00 +0000

Лениво слънце, като котарак,
приседна върху къщата отсреща.
Протегна се, а после се засмя
и някъде към три, към три и нещо
заплете острите си тънички лъчи
във нишките на моите завеси.
А вятърът започна да шепти
една забравена любовна песен.
Там някъде ръмеше листопад.
Бродираше в асфалта жълти кръпки.
Една магия мина над града.
И тихите и, илюзорни стъпки
донесоха, незнайно как, у мен
едно усещане за нещо по-различно.
Така ли ми се стори, или не...
но се почувствах /странно е/ обичана.

Кратък преглед на различните форми на една любов - моята.

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 05 Nov 2009 22:44:00 +0000

Моята първа любов
беше на шест години.
Нищо вълнуващо, всъщност.
Бяхме на детска градина.
Моята бурна любов
разнищи душата ми. Цялата.
Да. Неизбежно е. Знам.
Но боли от раздялата.
Моята тайна любов...
Ето, сега се усмихвам.
Той съвсем не разбра
как отдалеч го обичам.
Моите кратки любови
/всички - граничещи с вечност/
бяха по капка отрова
в тихия пулс на сърцето.
Любовта на живота ми.Той.
Нека остана безмълвна.
Тя е по ангелски чиста.
Понеже остана несбъдната.
Толкова много любов...
И всичката - в минало време.
Всичко е толкова преходно,
но от сърцето ти взема.
И от днеска реших -
искам една. Последната.
Тази любов, която
в мене ще спре времето
и дъха, и сълзите ми,
и ще топли до край.
Моята обич последна...
сбрала всички в една.

Просто необходимост

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 05 Nov 2009 18:21:00 +0000

От есени и дъжд ми става скучно.
А дните плават в локвички вода.
Така и не успях да се науча
да мога да обичам есента.
Затварям се във къщи и рисувам
върху тавана пролетни треви,
в които няколко глухарчета танцуват
като изящни слънчеви сълзи.
Какво ми трябва - само малко музика
и чаша чай. От мента, ако може.
Луната да остане дълго будна.
Две стаи тишина...И нищо повече.

>>>

Кажи ми...

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 04 Nov 2009 17:01:00 +0000

...

Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...

Без мед

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 03 Nov 2009 17:22:00 +0000

Този дъжд така вертикално вали,
сякаш сее в земята малки морета.
И изглеждат разплакани всички звезди
по прозорците на небето.
В моя чай плува резенче жълта Луна.
От лимон я направих. И киселее.
По терасата скача монотонно дъждът
и се радва на лошото време.
Аз го слушам и пиша някакъв стих,
който няма никакъв смисъл.
Не защото е есен и защото вали,
а защото луната е кисела.

Усещането, че те има...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 02 Nov 2009 16:51:00 +0000

Нали е есен, няма как - тъгувам...
Луната е сърдита на света.
Лъчите и са струни на цигулка,
в които пръстите на вятъра свистят.
В прозореца ми хвърлят шепа ноти
и уж са тихи, а така звънят...
Една звезда се олюлява кротко
на крайчето на онзи Млечен Път,
по който все се каня да премина
и да достигна Твоята Земя.
А някъде, високо над комините,
небето крие в шепички дъжда.
Нали е есен, няма как - тъгувам...
И цялата Вселена с мен притихва.
Не мога друго. Само те сънувам.
А ти ми липсваш...само как ми липсваш...

Само нощем, когато има...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 01 Nov 2009 15:47:00 +0000

на Теб

Денят привършва. Малко уморен
и много, много малко тъжен.
Небето му, лилавото небе,
сега звездите и Луната ще развърже,
ще пусне нощния си вятър да витае
над клоните, в които есента
разплита жълти листи и ридае,
наметнала прошарен листопад.
Ще слезе Нощ. Индигова принцеса.
И ще приспи прозоречните светлинки.
А в облаците - тюлена завеса -
гласът и много нежно ще шепти.
Тогава ще те имам, моя обич.
Поне за малко ще се сгуша в теб.
Какво, като наяве все не можем
да срещнем тези наши светове...
Какво, като сме все така далечни
и ти си Слънце, аз пък съм Луна...
Пред нас остава още цяла вечност
и цял един безкраен звездопад...

Текст,

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 01 Nov 2009 08:39:00 +0000

който няма никакви претенции да бъде стих.

Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш...Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би...Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...

Когато нощем...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 01 Nov 2009 08:38:00 +0000

Извинявай, че нахълтах във съня ти.
В моя беше страшно и студено.
Аз съвсем не исках да те будя.
Просто исках само да си взема
малко дъх от устните ти. И прегръдка.
И ръка, която да ме гали.
Стопля ли се, бързо ще си тръгна.
Или ако искаш - ще остана.
И тогава заедно ще слушаме
нотите на лунното вълшебство.
Остави ме да заспя до тебе, сгушена
като в най-топлия спомен от детството...

Преди да спре дъжда...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 30 Oct 2009 17:17:00 +0000

Дъжд. Ужасно много дъжд.
А октомври бавно си отива.
Стъпките му тихичко ръмят
над оранжевите керемиди.
По асфалта стават на реки.
Само няма лодки от хартия.
За това, разплакани, звездите
в тихата му песен ще се скрият.
А небето ще погали с длан
жълтите листа, преди да паднат.
И една прегърбена Луна
ще прошепне колко и е хладно.
Ти не можеш да я стоплиш с дъх.
Нито можеш в шепи да я вземеш.
Аз съм тук, обаче. Аз съм тук.
Искаш ли да стоплиш мене?

---

Почти прозрачно, малко като в приказка...

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 29 Oct 2009 21:03:00 +0000

Тъжнокрила есенна вечер
край прозореца пак прелетя.
А в мъглите и - облак разплетен-
се нащърби една Луна.
Кротък вятър наниза звездите
на гирлянди над спящите къщи.
А дърветата плачеха скрито
и със клони в нощта се прегръщаха.
Нарисувах си някаква лодка,
със която се плава в небето.
Има само весла. Няма котва.
И сега съм на път...към сърцето ти.

Няколко есенни светулки...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 27 Oct 2009 19:42:00 +0000

Днес Луната е ужасно ничия.
Не поисках да я взема у дома.
Имам нужда само от обичане.
Не от някаква ... Луна.
Тя ли плаче, скрита между клоните,
или просто има звездопад?
Гаснат светлинките на балконите
и се чува само тишина.
Над морето капят тъжни облаци
и шушукат няколко мъгли.
Днес с Луната двете сме бездомници.
Просто две разплакани Луни.

Преди да литна с бурята...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 26 Oct 2009 18:31:00 +0000

Два вятъра се срещат над града
и правят малко, влюбено торнадо.
А зад баирите - половин Луна
отчаяно се мъчи да избяга.
Листата свирят тъжните си песни
като един прощален, нощен химн.
И колко есен, колко много есен
над тихия ми топъл свят вали.
Не ми е тъжно днес. Съвсем не ми е.
Простих се с лятото, с приятел
и...какво...
Небето си измисля дъжд...
Красиво е.
А аз съм малко есенно листо...

---

Полусъници

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 24 Oct 2009 23:08:00 +0000

Един объркан лунен лъч,
промушил се случайно през мъглата,
рисува по прозореца ми кръгче.
И в стаята нахлува вятър.
Изглежда, че валят звезди.
Но всъщност, знам, че не е вярно.
Това са просто светлинки
на някакви среднощни фарове.
Под миглите ми шушне малък сън.
И много иска да го прилаская.
А в мрака, някъде на вън,
един отчаян листопад ридае.
Часът е два. След полунощ.
Завивките ми тихичко ме викат.
Сега навсякъде по земното кълбо
джуджетата измислят приказки.
А аз /понеже съм принцеса/
ще си измисля принц. Или крадец.
Защото страшно ми се иска някой
да си открадне моето сърце.

Заслушай се...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 24 Oct 2009 18:01:00 +0000

От думите, които правят песни,
аз днес ще си направя тишина.
Небето ми напомня, че е есен
със няколко въздишки от мъгла.
Луната е една прозрачна сянка,
полегнала на покрива отсреща.
Акациите долу се протягат
и се опитват да ми кажат нещо.
Но днес не чувам техните брътвежи.
Защото съм мелодия от тишина.
Усещам се до безтегловност нежна
и тихичко във себе си звуча...

---
и тук...

Живеят някъде сред нас...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 23 Oct 2009 15:49:00 +0000

/посветено/

Вълшебниците никога не остаряват,
защото вместо кръв, имат море.
И там, където е сърцето, вляво,
те имат слънце. Не сърце.
Вълшебниците няма как да остареят,
защото времето минава покрай тях.
Защото във душите им живее
една безкрайна лунна светлина.
Вълшебниците винаги са същите -
с усмивки във очите им-звездици.
Вълшебниците са човеци, всъщност,
но от онези, дето стават птици...

Само няколко разсеяни стъпки...

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 22 Oct 2009 15:48:00 +0000

Привéчерно е. Смугли светлини
събира тихо залезът във шепи.
А уличните лампи са Луни.
И всички улици - небета.
Днес няма дъжд. И по-добре.
Защото есенният дъжд ми е безсолен.
Защото той е някакъв крадец
на пясъка от летните ми спомени.
Днес нямам мисли. Никакви почти.
Безгрижно ми е, като на светулка.
Октомври се усмихва със очи
през тясната си облачна пролука.
Не знам каква да бъда тази нощ.
И сигурно ще стана тъжна муза.
На някакъв човек със саксофон.
И с много неизсвирени илюзии...

Много внезапно хрумване

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 21 Oct 2009 15:14:00 +0000

Слънцето влиза през прозореца.

Почти с гръм и трясък.
Скачат лъчи по стените.
Стаята става подобна на лятото.
И скрива студа по ъглите си.
Ако пусна и вятъра, ще направя небе.
Ей така, посредата на дневната.
Този внезапен слънцевалеж
ме прави отчайващо щедра.
А после във залеза ще се стопя.
И ще изчезна с него зад хълма.
...
Ако довечера има Луна,
да знаеш, че съм се върнала.

Усещам се...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 20 Oct 2009 18:20:00 +0000

Забравям всички, всичко и е хубаво...
Нощта сервира чаша със звезди.
Не знам защо, но ми е страшно влюбено.
Почти като наистина. Почти...
И ми е смешно. Аз не пиша стихове.
Защото никога не съм била поет.
Подреждам свойте мънички безсмислици
във кратки и неясни редове.
И ми е тихо. Като на Луната.
Понеже Вятърът остана без тромпет.
В замяна аз му подарих крилата си.
И цялото си вчерашно небе.
Сега вълшебството е в чашата ми с чай.
И днес се чувствам никак неизгубена.
Приличаме си малко със Нощта.
Забравям всички, всичко и е хубаво...

В себе си...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 19 Oct 2009 18:07:00 +0000

Светът ми - шепичка мечти -
събира се в черупката на орех.
И само нощем с лунните лъчи
излизам тихо да си поговоря.

Разказвам им за Теб...И все за Теб.
И те ме слушат, и ме слушат, и ме слушат...
А във очите ми едно море
чак на разсъмване ще стане суша.

Момиче-Палечка. Момиче-Тишина.
Затварям се в черупката на орех.
И ми е хубаво така сама.
Далече от света на хората...

По навик

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 18 Oct 2009 15:54:00 +0000

Тази разплакана вечер
крие звездите си пак.
И пустее небето ми
във индигов сумрак.
Шепа капки дъждовни
носи Вятърът в длан.
И треперят по клоните
мокри, жълти листа.
Но е толкова скучно
в тази стая без тебе,
че ми иде да счупя
този свят на парчета.
И от всичките късове
да сглобя някой нов.
В който даже и късно
ще те има, Любов.
Ще го има и него -
с топли, нежни очи,
взел във шепи ръцете ми
дълго с мен да мълчи.
Вечерта е разплакана.
Няма даже Луна.
И защо го очаквам?
Всъщност, вече не знам...

От друг ъгъл...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sun, 18 Oct 2009 15:23:00 +0000

Дъждът пише стихове по мокрия пясък.
А няма никой да ги прочете.
Понеже в облаците му е много тясно,
той се превръща на море.

Когато хладните му рими се изчерпат,
ще стане беден музикант.
Ще свири джаз. Със сто тромпета.
На мидичките по брега.

Когато музиката му омръзне до полуда,
навярно ще реши да е художник.
И много, много дълго ще рисува
два водопада на прозореца ми.

Не знам защо, но може би от самота,
дъждът не иска да остава у дома си.
И кротко се разхожда над света.
Така погледнато...той е прекрасен.

Това, което липсва на дъжда...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 17 Oct 2009 21:47:00 +0000

Струва ми се, че вали от столетие.
И че никога няма да спре.
Шият с дълги конци дъждовете
това есенно празно небе.
Нощем в локвите падат сърдито
светлинките на два светофара.
А край тях преминават колите -
малки кораби. Мокри и шарени.
Само няколко жълти прозореца
вдъхват някакъв топъл уют.
На перваза ми тихо мърморят
три врабчета. И тръпнат от студ.
Ами...есен е. И валят дъждовете.
По-безкрайни от вечност дори.
Ако можех да се сгуша в ръцете ти...
нека вали, и вали, и вали...