Някъде... над покривите на града

Принцесешки неволи

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 13 Jan 2012 15:47:00 +0000

Каква принцеса съм, съвсем не знам...
Къде са ми кристалните пантофки?
Къде са ми вълшебните огледала?
Не спя от векове...Ни даже нощем...

Говоря си за дефицит.
На принцове.
И рицарите свършиха, изглежда.
Останах си по няколко мечти.
По приказки. И по надежди.

Но някак си не страдам от това.
Какви ти принцове, какви ти конници...
Каква принцеса съм, така и не разбрах,
но винаги се влюбвам във разбойници.

Няма да узнаеш...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 10 Jan 2012 20:59:00 +0000

Не се завръщат пощенските гълъби...
Мълчи безцветно цялото небе.
Една разплакана любов стои на ъгъла
на нашите различни светове.

Не я храни със думи - обещания,
щом после предпочиташ да мълчиш.
Тя вярва в теб съвсем до бездихание.
И после ...просто я боли.

Но ти не знаеш...няма как да знаеш.
За теб е просто...някаква любов.
Една от многото, разхвърляни в безкрая.
Една от многото, не питащи "Защо".

Не можеш да я пипнеш, да я имаш.
Но знаеш ли, най-ценните неща
не се държат в ръце. И са невидими.
Едно от тях е точно любовта.

---

Но ти мълчи...

А пощенските гълъби
ще губят пътя си сред есенни мъгли.
И любовта ще плаче тихичко на ъгъла
и няма да признае, че боли.

Когато ме няма най-много...

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 03 Jan 2012 09:02:00 +0000

Къде съм ли...в усмивките на хората.
И в собствените си сълзи.
В дъха ми по студените прозорци.
Във сънищата ти, когато завали.
Във стъпките, които разминават
безброй съдби по градските площади.
В изгарящия цвят на лавата.
И в неочакваните малки радости.
В очите ти, когато не ме гледаш.
В аксоните и нервните ти окончания.
Във ягодовия сироп на сладоледа ти.
И в златните тичинки в чая ми.
Под нулата във всички термометри.
В лилавите отенъци на залеза.
В моряшките възли и във поветрията.
Във приказките (но във неразказаните).
Във премълчаното, в болящата копнежност
на всяко затаило дъх сърце,
в онези необмислени палежи
на Любовта Завинаги.
И търся теб.

екзистенц максимум

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 20 Dec 2011 11:38:00 +0000

Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.

Огледалце, огледалце на стената...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 12 Dec 2011 13:14:00 +0000

Понякога всичко
започва в неделя,
между дванайсет и два на обяд.
Тя самата не знае къде е.
И изобщо не знае коя...

В огледалото - розова блузка.
А под нея прозира лятото...
Зад прозорците зимата пръска
вкус на сняг и парченца вятър.
Във косите и има музика
и танцуват по раменете.
Зад вратата скрибуца скуката
на цялата тази планета.
Нейният свят е съвсем автономен.
Съществува отделно от всичко.
Рециклира мечти, надежди и спомени.
И обича. Все още обича...
Нищо, че често се губи из себе си
и разпитва предметите в стаята
(химикалът, тефтерът, завесите)
дали случайно знаят коя е.
А понякога се открива внезапно.
Във неделя, между дванайсет и два,
в огледалото, във което лятото
е забравило Любовта...

събота, осем вечерта

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 10 Dec 2011 18:17:00 +0000

Някакъв кораб пристига и свири.
Декември мирише на сняг.
Познавам десетки нюанси на сивото.
И само един на нощта.
Луната тежи във небето, препълнена,
препила с космичен прах.
"Отсрещният бряг е изгърбен от хълмове."
(Говоря си с морския фар.)
Броя си звездите, мечтите и роклите.
И всички са минус една.
Живея в черупка от някакво охлювче.
Бронирана срещу света.
Пришивам си синьо мънисто на чувствата.
Да пази от лоши очи.
А после раздавам на шарени късове
душата си.
И не боли.

>>>

...и искам да се скрия в себе си

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 02 Dec 2011 09:09:00 +0000

Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко -
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се смълчавам
и ставам тиха...като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи.

Въпрос на вкус

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 18 Nov 2011 15:12:00 +0000

Животът без фонданена глазура
не лепне сладко, леко нагорчава.
И има привкус на солени бури,
на гаснещ огън и на свечеряване.

Но някак си се уморих от сладост.
Изтръпна ми езикът. И небцето.
И захарта се стапя жизнерадостно,
оголвайки до истинност сърцето ми.

Оставам по какаови очи.
По себе си.
По мисъл. По без думи.
Ако на някой много му горчи -
отсреща е тавата със локума.

При мен е само...черен шоколад.
Безброй процента истинско какао.
Знам, че се свиква трудно със вкуса.
Но свикнеш ли...започва пристрастяване.

Остави ме да те обичам...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 12 Nov 2011 01:09:00 +0000

Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.

А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.

Обичам те ... така. И без 'защото'.
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.

...и малко есен по миглите

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 31 Oct 2011 08:41:00 +0000

Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.

Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.

Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е ... странно.

Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам...неправилно.

За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка на края.

Казвала ли съм ти...

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 26 Oct 2011 22:21:00 +0000

/oт... преди/

Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...

Гости на покрива

aseta@abv.bg (caribiana) — Wed, 26 Oct 2011 12:15:00 +0000

Имам си гостенин :)
Малко е свенлив, вероятно, но пък подрежда едни хубави думи...
Които според мен, не бива да остават скрити.
За това ще ги покатеря на покрива :р
Благодаря ти, госте мой :))

***
Неусетна зора се разгръща над воден предел.
Тя роди се и вдигна се, сякаш нагоре поела.
Беше плаха, синееше в извора чист и прозрачен.
Стана буря от облаци, носещи свое мълчание.
Те бушуваха… После – си тръгнаха, само остана следа.
По следата дойде вятър сух – проясни се небето.
Беше синьо, мечтателно синьо – беше плод на пустинята.

---

НЕСТИХВАЩО

Да срещнеш някого е чудо –
два свята срещат се така.
Неволно тръгваш ти към другия,
вървиш, не знаеш вече страх.
Света забравяш, всяка грубост...

И помниш само красотата,
без колебания, без нищо,
но имаш себе си, раздаваш:
усмивки, малко свобода,
през разстояния невидими.

Светът променяш и незнайно
е всяко бъдеще и минало.

НАКРАТКО

Когато сме изгубени – създаваме.
Така по-лесно стигаме до пътя.
И смеем се – насън или наяве –
но много малка част от нас се сбъдва.

Онази част от нас, родена в огън,
преплетена с дъха лоза игрива,
порязва се – за
здраве и за плод –
и после пак е буйна или тиха.

Понякога не ни достига времето
и силите ни малки са, не знаем
какво ни предстои – все неуверени
и заедно дори – сами оставаме.

И кратко да е – толкова е радостно,
че можем да подишаме наистина.
И можем да пестим и да раздаваме –
безкрайно е, макар и само миг.

Аз, ти и лошият, страшен Мрак

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 24 Oct 2011 20:42:00 +0000

Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...

Броя звездите по тавана...

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 21 Oct 2011 21:18:00 +0000

Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...

Мълчи ли ти се...И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.

Какво си ми...Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...

И ми е празно...много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.

А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.

>>>

Внезапно стихче без заглавие

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 07 Oct 2011 11:56:00 +0000

Защото те обичам силно, силно
понякога съм цялата безсилие.
Тогава мога само да притихна
и в тебе да поискам да се скрия.

Защото те обичам много, много
понякога съм малка като точка.
Тогава нищо, нищичко не мога,
освен да светя цялата от обич.

Защото те обичам до полуда,
съвсем нормално - ставам алогична.
(Логична е оксиморон на влюбена.)

Разбираш ли...ужасно те обичам.

Там ли си...

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 03 Oct 2011 06:03:00 +0000

Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.

p.s. Обичам те.

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 29 Sep 2011 11:00:00 +0000

Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава цялата мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно...как е празно само...

Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...

Понякога, когато те боли,
болиш във мен...

Не искам да го знаеш.

*

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 29 Sep 2011 08:27:00 +0000

Моят вълк

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 22 Sep 2011 21:22:00 +0000

И не искам пак да бъда крив -

нека съм поне веднъж добрия!

Приказка, в която съм щастлив...

Ако още няма, измисли я!...

Ники Комедвенска, "Писмото на Вълка"

Така се случи, срещнах го в гората.
И беше много тъмна нощ.
Страхувах се. Боляха ме краката.
А той изгледаше по вълчи лош.
Но нещо във очите му проблесна...
И се разпадна целият ми страх.
Да бъдеш лош, навярно, не е лесно.
Да бъдеш лош - то е да бъдеш сам.
Погалих го. Несвикнал на милувки,
по навик се опита да ръмжи.
А после легна тихичко във скута ми
и просто си мълчахме. До зори.
Потръпваше от топлината на ръцете ми,
за първи път посмял да е добър.
Заслушах се във пулса на сърцето му
и го обикнах...
Аз
обикнах
вълк.

Не ми се слушат страшните ви приказки...
Ядял момичета, наивни като мен...
Не вярвам, знаете ли... Писна ми.
Защото моят вълк има сърце,
каквото много от човеците отдавна нямат.
Обичам го. Обичам си вълка!
Това е приказката ми. Такъв е краят ѝ.
Нататък продължава Любовта...

Елементарно...

aseta@abv.bg (caribiana) — Sat, 17 Sep 2011 15:55:00 +0000

Принадлежа на южната тераса.
Особено към седем вечерта.
Съставена съм от избягал вятър,
от фибичка и резенче тъга;
от няколко разрошени къдрици,
от букви в някакъв случаен ред,
от малко котки и от малко птици,
от устни и от голи рамене;
от тиха нежност, като на светулка,
от дъжд, от пясък, от звезди,
от безметежно сладката си скука,
от музика за сняг и за мъгли;
от страх, от смях, от плач и от бадеми,
от розово, от дъвка, от стъкло,
от гривна, боси ходила и от пастели;
От спомени.
От нощ.
И от любов.

На чаша чай и половин Луна

aseta@abv.bg (caribiana) — Tue, 06 Sep 2011 23:08:00 +0000

Само тази любов, която сме дали, остава завинаги при нас...

Самичка. На балкона на септември.
От облака мирише на звезди.
Градът под мен е с кукленски размери,
но някак по човешки му се спи.
Това е бриз, което ме докосва.
Или са някакви невидими ръце.
Морето се протяга като просяк
към тъмните смълчани брегове.
Нощта се стича някак си отвесно
над малкия, сънуващ куклен град.
Луната е началото на песен.
А краят и е още непознат...
Септември ме прегръща. Ставам тиха.
Светът ми е виенско колело.

Понякога, насън, ти се усмихвам.
Не съм изгубила и капчица любов.

И път обратно няма...

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 25 Aug 2011 18:18:00 +0000

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

Истинска приказка за любовта

aseta@abv.bg (caribiana) — Fri, 05 Aug 2011 12:09:00 +0000

Свърших всички истории за принцеси и принцове.
Всички Спящи Красавици отдавна са будни.
Пепеляшките днес се разказват във вицове.
А Снежанките вярват в банкноти. Не в чудо.
Няма рицари вече. Има само доспехи.
И подрънква на кухо всяка казана дума.
И отеква във мене най-тъжното ехо
на лъжата че, ето, любов съществува.
Съществуваше вчера. А днес е измислица,
затворена в прашни, оръфани книги.
Как да стигна до нея? И да знам, че истинска.
До миражите никога никой не стига...
Само ние,
наивните
малки русалки
си мечтаем нозе. Любовта да догоним...
И преглъщаме целия ужас на болката,
и ни дърпат сърцата нагоре...нагоре.
А пък принцът целува друга на кораба.
И сълзите ни щипят. От солта на морето.
От лъжата за обич на земните хора.
И от слънцето, дето изгрява в небето.
После ставаме пяна. Бяла. И толкова.
Любовта е измислица. А ние сме глупави.
Свърших всички истории. Свърших даже и болките.
Аз съм пяна в морето.
И така ми е хубаво.

Неежедневие

aseta@abv.bg (caribiana) — Mon, 25 Jul 2011 13:56:00 +0000

Понякога от лятото ми става хубаво...
Не помня вчера и забравям утре.
Не ми е никак трудно да се влюбвам
във всяка незапочнала минута;
в зелените тревици между плочките;
в походките на уличните котки;
във своето смълчано безпосочие;
във бялата тъга на всеки облак;
в момчетата, които преминават
и няма никога да ги познавам;
във грапавия глас на тротоарите;
в мехурчетата в цитронадата;
във гларусите (само как съм влюбена!);
във всичките си малки щуротизми;
в липата, стъпила на ъгъла;
в една витрина с жълти ризи;
във отражението в огледалото;
в уюта, сгушен на терасата;
в китарения пулс на тялото ми...
В усещането, че животът е прекрасен...

Категорично, като смърт

aseta@abv.bg (caribiana) — Thu, 21 Jul 2011 07:46:00 +0000

Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече...Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив...Обичан...Всичко най.
А моята любов...ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.