Продължаваме да подготвяме „Една хромозома повече“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 17 април ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко. В такъв случай ни трябва и ваш телефонен номер.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 15 и 18 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме романа към края на април.

~

Из „Една хромозома повече“

Невена Паскалева
Редакция: Калин М. Ненов и Христина Димитрова

– На всички ни е ясно, че прикритието е твърде прозрачно и няма да издържи още дълго. Особено като се има предвид, че това нещо, каквото и да е, е страшно заразно. Хората губят разсъдъка си за минути. И който ги доближи, и той откача. Полицаите също. Лекарите. Нужно е решение на проблема, преди истината да лъсне и да настъпи всеобща паника. Американците са малко по-вътре в нещата, но очевидно не могат да се справят сами. Групи от френския легион също ще пътуват натам. Еко Кобра, Британските военновъздушни сили…

– Господи… – Левият клепач на Александър затрепери. Ледена вълна мина през тялото му. Той обгърна с длани порцелановата чаша и остави горещината да се разлее утешаващо по кожата му. – Как се е случило това? Имат ли представа кой…

– И аз не знам много, момчето ми. Наредиха ми да изпратя екип. Ще тръгнете утре в пет сутринта и ще кацнете на летище „Кенеди“. Ще ви посрещнат. Оттам нататък ще сте под командването на американските колеги. Предполагам, че там ще получите повече информация. Аз не мога да ти кажа друго. Само… защо от всички избрах теб.

– Защото не съм губил човек в операция ли? – Гласът му едва се чуваше.

– Не. Това, че се измъквате все живи, е чист късмет. Друго е, което те отличава. Ти имаш инстинкт, Саша. Нюх за… – полковникът преглътна – … за злото. Можеш да го проследиш и да го измъкнеш от дупката му.

– И после да му смачкам главата, нали? – прошепна Александър. Сутрешното мляко с какао се надигаше в гърлото му. Горчеше. Краката му започваха да треперят. „Не, не повръщай! Не и пред Петров! Не и пред него!“

– Не знам какво ще е нужно да направиш в Ню Йорк – промълви полковникът – но вярвам в теб. В никой друг не съм вярвал така. И не защото познавам баща ти. Ти си видял дявола в очите. Познаваш го. Можеш да го различиш навсякъде.

– Омръзна ми да виждам дявола навсякъде. – Александър стисна слепоочията си. – Наистина ми омръзна, Иван Иванович. Забравих какво е да виждаш ангелите. Забравих…

– Спомняш ли си какво си говорихме веднъж, Саша? Така, лично.

– Не, какво? – Александър премигна, за да прогони една нежелана сълза. Тонът на полковника също бе станал много тих.

– В началото, като дойде тук. Споделих ти някои свои виждания, дето и с баща ти не съм ги говорил. Видях те, че си различен. Казах ти, че не трябва да се борим за Русия, а за света. Помниш ли? Е… това искам да направиш сега. Да отидеш там и да се бориш за света.

– Не искате ли твърде много от мен?

Полковникът се пресегна и сложи ръка на рамото му.

– Ако се пребориш за света, може би ще се пребориш и за себе си. Не мислиш ли?

„Последният еднорог“ (The Last Unicorn) е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, близо двадесет години по-нататък, ви водим новото издание: с още по-сресан текст* и още повече илюстрации (от този Копнеж).

* Да, преводач-редакторите в ЧоБи луд умора нямат, та всеки път я решат и тимарят, милата ни еднорога… Хубаво, че е търпелива!

Последният еднорог – Питър С. Бийгъл
(трето още по-преработено издание)

Автор: Питър С. Бийгъл, 1968, 2007
Преводачи: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева, 2006, 2015, 2026
(Преводът съответства на коригираната и допълнена версия на оригинала от 2007 г.)
Редактор: Дилян Благов, 2006; Невена Стоянова, 2026
Консултант: Николай Светлев, 2006
Предговори: Калин М. Ненов, 2006, 2026
Коректор: Калин М. Ненов, 2006, 2015, 2026
Художник на корицата: Ели Апостолова, 2006
Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2015; Любомира Стоянова – Мел, 2026
Илюстрации: Калина Атанасова, Ертан Мусов, Юлиан Манев, Станислава Димова, Станислава Тонева, Антония Дончева, Любка Огнянова, Здравко Генов, 2006, 2007, 2026
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2015, 2026
Издател: фондация „Човешката библиотека“, 2026

Най-нова версия: 2026-02-21

За да ви пратим „Последният еднорог“ на хартия, пишете ни (на poslednorog -в- gmail.com) телефонен номер за връзка и точно наименование на офис/автомат на Спийди или Еконт заедно с населеното място. Коричната цена е 11 евро, но ако си го поръчате от нас, струва 7 евро.

Може да си го вземете и на някое от събитията, които обявяваме в тази тема.

За да ви го пратим в електронен вид (във формат FB2), платете го по някой от начините тук. Чистата цена е 4 евро.

Файлът е без дигитални (DRM) защити – със знанието и насърчението на автора и литературните му агенти.

Всички приходи от електронното издание разпределяме между творческите участници – автори, преводачи, редактори, коректори, художници и оформители.

Понеже ЧоБи все тъй значи „заедно“ :), еднорозите имат нужда от помощта ви:

• С разгласа – сред четящите ви дружки. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
• На вас хрумват ли ви други начини?

Идеите ви – и отзивите, и прегръдките – сбираме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви споходи.

И… продължаваме! Ммммммм!

Продължаваме да подготвяме „Една хромозома повече“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 10 април ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко. В такъв случай ни трябва и ваш телефонен номер.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 15 и 18 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме романа към края на април.

~

Из „Една хромозома повече“

Невена Паскалева
Редакция: Калин М. Ненов и Христина Димитрова

(…) Дебора беше блестящ хирург и мрачна, потънала във вечна депресия жена. Рядко говореше за друго освен за работа и в това отношение с Хриса си паснаха чудесно. Дебора страдаше, защото след някогашен перитонит тръбите и матката ѝ бяха необратимо увредени и не можеше да има деца. Хриса страдаше, защото след някогашен душевен пожар способностите ѝ да чувства бяха напълно изпепелени.

– Време е да се запознаеш с пациентката – каза ѝ Дебора днес. Пиеха кафе в пластмасови чаши от автомата в коридора. Току-що Хриса бе разгледала за пореден път резултатите от ехокардиографията и кръвните тестове на малката Иша. За пореден път кафето ѝ бе загорчало твърде много.

– С нещастния продукт на човешкото невежество ли? – Хриса остави чашата на масата до компютъра.

– С детето, Хриса – натърти Дебора. Присви вежди насреща ѝ. Безплодието на Дебора я бе изпълнило с непоклатимата увереност, че децата са божества, на които трябва да се кланяш и периодично да им принасяш кръвни жертви.

– Още по-зле, че този продукт е дете – натърти и Хриса. – Ако беше потрошила пералнята вкъщи, защото ценностната ѝ система не включва четенето на упътвания преди употреба, щеше да е друго, нали?

– Не сме тук да съдим родителите, а да лекуваме децата – каза Дебора. – Хайде, ела.

Иша бе на годинка и два месеца. Лежеше полуизправена върху шарения чаршаф, с шарена завивка, надиплена на кръста ѝ, и по едно плюшено мече във всяка ръка. Блъскаше бавно мечетата едно в друго, без да отлепя поглед от тях.

На врата ѝ висеше свалената кислородна маска. От абоката на лявата китка се виеше тънкият маркуч на системата. Бета-блокери, антибиотици, диуретици. Когато я приеха, пулсът ѝ наближаваше двеста в минута, сатурацията бе паднала до петдесет и имаше задържани пет паунда течности в организма.
Показанията се бяха подобрили чувствително през последните четири дни.

– Иша – чу гласа на Дебора. – Това е доктор Йоаниду. Тя ще е моят помощник по време на операцията утре. Много добър лекар е.

Репликата ѝ без съмнение бе предназначена за жената, която седеше на съседното легло, свита в мантата над шарените дрехи подобно на огромна, уморена пеперуда. Дебора имаше навика да говори на родителите индиректно, посредством децата им.

Майката не отговори, само сплете здраво ръце в скута си. Момиченцето спря да удря мечетата едно в друго и вдигна очи нагоре. Клепачите бяха повдигнати в ъглите – типично за синдрома на Даун; главата – едра и леко сплескана. Пълната долна устна висеше надолу, издадена пред горната. Мургаво дете с разрошена черна коса и черни очи. Дълбоки очи, насочени право в тези на Хриса. Пронизващи нейните като спартански копия – остри, точни и безмилостни.

Къде си, питаха очите, къде си?

Хриса направи усилие да извие глава настрани, но внезапно се почувства прикована към стената.

Смъртно ранена. Не ѝ достигаше въздух. Отмаля. Разтрепери се.

Където и да си отишла, върни се. Върни се. Върни се!

И Хриса усети – само за миг – как някъде дълбоко в нея наднича онова момиче, което преди единадесет години бе дошло в Лондон със същия треперлив ентусиазъм, с който бедните девойки от гръцките села са прекосявали Атлантическия океан по време на тежкия следосвободителен период в началото на двадесети век, за да срещнат в Ню Йорк бъдещите си гръцки съпрузи и да продължат традициите на народа си в Новата земя. Момичето се подаваше зад тежките завеси на насилената забрава и се оглеждаше с широко отворени очи, изпълнени с някогашната детска възхита. Къдриците му се вееха, волно и диво като мятани от вятъра горски листа. А сърцето му… сърцето му бе така огромно, че можеше да побере целия свят.

„Жива е! Все още е жива! Онази Хриса, която обичах. Тук, в мен е!“

Черните очи на детето не се откъсваха от нейните.

Тогава ѝ позволи да излезе.

Хриса вдигна хирургическата маска с треперещи ръце и я сложи на лицето си. Направи две залитащи крачки напред, приклекна до леглото и прегърна малкото момиченце.

То обви с ръчички гърба ѝ.

Продължаваме да подготвяме „Една хромозома повече“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 10 април ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко. В такъв случай ни трябва и ваш телефонен номер.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 15 и 18 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме романа към края на април.

~

Из „Една хромозома повече“

Невена Паскалева
Редакция: Калин М. Ненов и Христина Димитрова

Посетителите се приближиха до бялата шатра и спряха. Фрида излезе напред. Кимна на жената и сведе поглед към детето. Изглеждаше тригодишно, макар да ѝ бяха казали, че е на пет. Беше с набита стойка, но с твърде слаби ръце и крака – синьото долнище на анцуга му висеше, а бялата фланелка сякаш плуваше около телцето. Имаше кръгла глава, леко приплесната на темето, ниско чело и издърпани нагоре монголоидни очи. Черната му коса бе късо подстригана, почти обръсната, а пълните му устни висяха полуотворени. Погледът му бе фокусиран в неопределена точка – сякаш гледаше не само през Фрида, градината и малката църква, а и през времето и пространството.

По време на специализацията си по детска психология и кратката си работа като психолог в гимназия „Кипенберг“ Фрида се бе натъквала няколко пъти на деца със синдром на Даун. В един от класовете имаше две такива близначета. Момче и момиче. Изоставаха леко в умственото развитие и караха допълнителни часове по немски и математика, но бяха винаги усмихнати и жизнерадостни. Класът ги обичаше. Те внасяха изобилие в него. Изглаждаха всяка бръчка на неразбирателство в многоликия му образ и добавяха блясък. Чрез онези две деца Господ ѝ показа, че стига да се отърсиш от спирачките на рационалността, Даването не е никак трудно.

Досега травмирани деца с Даун не бе срещала. За съжаление, знаеше, че при тях не само радостта, а и мъката са десетократно по-интензивни от нормалното.

– Здравейте, госпожо Бекер – обърна се към жената. Тя беше една от възпитателките в дома, където в момента живееше момченцето.

– Здравейте, сестра Гелър. – Размениха си кратко ръкостискане. Дланта на жената беше влажна и топла. – Това е Томас.

– Здравей, Томас. – Фрида приклекна до момченцето. То не реагира на думите ѝ. Продължаваше да се взира в мястото, до което само то можеше да достигне.

– От пет месеца е така – въздъхна Алма Бекер. – Не говори, не поглежда никого, яде съвсем малко. Психиатърът на дома иска да го преместим в психиатрична клиника. Аз просто исках да съм сигурна, че сме направили всичко възможно, преди да прибегнем до тази мярка.

Фрида се вгледа в увисналата долна устна на детето; в отпуснатата му, инертна стойка. Децата със синдром на Даун имаха по-слаб мускулен тонус и често не можеха да се научат да тичат и да скачат. Поради тази причина и фината им моторика се развиваше по-трудно. Само че това, което виждаше пред себе си сега, не бе обикновена Даунова мудност. Под привидната неподвижност острият ѝ поглед долови тръпки, които непрестанно минаваха през тялото, сякаш го пронизваше електрически ток.

Момченцето страдаше.

Никога досега не бе срещала дете, от което да е Взето толкова много.

Тя огледа за миг малката, чиста градина, обсипана със зеленина и цветя. Кремавата двуетажна сграда, която помещаваше апартаментите на монахините, се припичаше дремливо под слънчевата светлина. Видя Берта да излиза от входа с голямата кошница за зеленчуци под ръка и да ѝ кимва отдалеч. Фрида се усмихна. Едно от любимите сутрешни занимания на Берта – освен готвенето – беше да напълва кошницата с узрелите домати, краставици, пиперки и лук и дълго да вдъхва от букета свежи аромати. „Това е моят парфюм!“, шегуваше се тя.

Преди десет години Фрида бе решила да се откаже от светския живот и да стане монахиня, защото искаше да се научи по-успешно да практикува Даване и да не допуска Вземане. Нейната лична теория, споделяна донякъде и от ордена на Бригите, гласеше, че битието не се основава на равновесие, а на изобилие. Исус е казал: „На всеки, който има, ще се даде и той ще има в изобилие, а този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има“. Ако всеки практикува единствено Даване, а не Вземане, то всеки ще получава непрекъснато и ще се постигне изобилие. Изобилието води към душевен мир. Ако всеки Взема, вместо да Дава, то хората ще са във вечна оскъдица. Оскъдицата води до душевно страдание.

Оказа се права: монашеството ѝ помогна да усъвършенства умението, което беше в зачатък у нея по време на светския ѝ живот. Помогна ѝ да Дава безспирно на себе си и на околните. Правеше го толкова добре, че след като по случайност помогна на мъж с тежко разстроена психика, започнаха да водят при нея хора. Веднъж-два пъти в месеца. Изпразнени хора, очакващи да бъдат напълнени.

– Може ли да ме оставите сама с него за малко? – Фрида вдигна поглед към Алма Бекер. – Ще влезем в шатрата, вие ни изчакайте отвън. Нека той не ви вижда.

Жената кимна. Въведе момченцето под бялото платнище и го накара да седне на пейката. Излезе. Когато гърбът ѝ се скри зад колоната, Фрида приседна до детето.

– Томас – каза тихо. – Знам, че ме чуваш.

„Лястовиците. Колко хубаво пеят. С каква радост кръжат над току-що излюпилите се пиленца и с какво възторжено усърдие търсят насекоми, с които да ги нахранят. Как се надигат розите, за да срещнат слънчевите лъчи и да напоят със сок нежните си цветове. Как наедряват ранните домати и лъскавеят като рубини. Колко много Даване има около мен, на това малко кътче земя.“

Тръпките, минаващи по тялото на детето, се усилиха. Разтърси го внезапен гърч, после то премигна и извитите му очи се насочиха несигурно към нея.

Бащата на Томас бил насилник. Биел майка му редовно и жестоко в присъствието му – често я докарвал до безсъзнание. Малкият Томас явно бил страшно привързан към нея, защото малко след като навършил четири, успял да свърже първото си изречение и да го отправи към баща си.

– Не… нея – казал му. – Мен. Бий… мен.

Бащата не го бил. Вместо това го изнасилил. На другия ден в детската градина Томас припаднал от силен кръвоизлив. Закарали го в болница и установили какво се е случило. Докато Томас се възстановявал от раните, майката повдигнала обвинение срещу бащата и съдът насрочил дело. Междувременно наложили на бащата ограничителна заповед. Той не я спазил. Причакал една вечер майката пред входната врата на дома им и я застрелял в главата. След това застрелял и себе си.

Няколко дни след смъртта на родителите му, преместили Томас в приюта. Тогава той изпаднал в състоянието, в което се намираше в момента – поне според думите на Алма Бекер.

– Томас – повтори Фрида. Протегна ръка и я обви внимателно около малката детска ръчичка. Момченцето продължаваше да я гледа и погледът му ставаше все по-фокусиран. Не се отдръпна при докосването ѝ. Дори не трепна. – Знаеш ли какво значи „прощавам“?

Устните на детето потрепериха. Свиха се. Застинаха. Телцето му се надигна и се наведе напред към нея.

– Свет… лина – прошепна завалено.

– Какво?

– Има… светлина… у теб. Много.

– Светлината ти помага да говориш?

– Да. Тя убива… мрака. По-помага да… да… – То сбърчи напрегнато лице. Започна да мърда устни, но очевидно не успя да намери думата. Вдигна ръце, посочи към главата си, после сви юмручета и ги допря до сърцето си. Разтвори ги внезапно и ги изхвърли напред, сякаш разпръскваше трохи хляб, за да нахрани невидими гълъби.

„Светлината му помага да дава. Това ми казва.“

Очите на Фрида се насълзиха. Тя хвана отново ръката му. Томас стисна пръстите ѝ и се вкопчи в нея и с другата си ръка.

– Знаеш ли какво значи „прощавам“? – попита тя отново.

Томас поклати глава.

– Да простиш значи да спреш да мразиш. Твоят баща… – Фрида се наведе напред и тонът ѝ стана много тих – е живял само в мрак. От малък. И двамата му родители са го биели. В училище другите деца са го тормозили. Когато е пораснал, не е успял да си намери работа. Започнал е да пие алкохол, защото не е можел да издържа на болката. Мракът в него е ставал все по-голям и по-голям. Около него не е имало светлина или ако е имало, той не я е пускал у себе си. Идва един момент, Томас, в който мракът те хваща така силно, че вече не можеш да виждаш светлината. Не можеш да я пуснеш у теб.

Момченцето кимаше на всяка нейна дума с такова настървение, сякаш сред чужда планета най-сетне среща землянин. Фрида си пое дъх и продължи:

– Баща ти не е можел да ви даде светлина, на теб и на майка ти, защото е нямал в себе си. Знам, че сега го мразиш, но след това, което ти казах, можеш ли да се опиташ да го разбереш?

Пое си отново дъх.

– Можеш ли да му простиш?

Томас мълчеше и стискаше дланта ѝ с две ръце.

– Ако му простиш, ще изгониш мрака от себе си. – „Ще изчезне оскъдицата – помисли си тя. – Ще се замести с изобилие.“ – И ще дадеш място на светлината.

Томас мълчеше. Фрида също замълча, нямаше какво повече да каже. Усещаше топлите детски длани около своята, а внезапно усети и нещо друго. Непозната, разтърсваща свежест изпълни съзнанието ѝ. Почувства ума си така бистър, както когато бе малко момиче и се събуждаше за нов ден, изпълнен с приключения. Пеенето на птиците стана по-силно и отчетливо; цветовете около нея – по-ярки; а мускулите ѝ се изопнаха и затрептяха от желанието да се затичат из градината, пращайки към гърлото ѝ викове на неистова радост.

Сведе объркано очи към момченцето. То се усмихваше и зъбките му светеха насреща ѝ. Очите му искряха и тя чак сега видя ясно цвета им – изумруденозелен, с бели точици в краищата на ирисите.

– Благодаря ти – изрече ясно Томас.

И после:

– Мога пак да давам.

Докато чакаме еднорозите (и докато пращаме обич на целия свят… и болка на играчите, които са забравили да ги боли), обявяваме следващата книга в поредица „Човешката библиотека“. Тя е другият роман, който отличихме в конкурса „Изгревът на следващото“ през 2022 година:

Една хромозома повече – Невена Паскалева

До 17 април събираме предварителни поръчки за хартиеното издание. Самото издание си мечтаем да се появи до края на април. Коричната му цена вероятно ще е 18 евро; Приятелската (ако си го поръчате от нас) – 15 евро.

В случая предварителните ви поръчки са ни много важни: те до голяма степен ще определят началния тираж. Ако отсега знаете, че искате „Хромозомата“, пишете ни на poslednorog(маймунка)gmail(точка)com:

1. Колко бройки да ви предвидим.
2. Двете си имена – за да ви включим в По-желалите: читатели, които вярват, със сърце и ум, че книгата заслужава да съществува.
3. Телефонен номер за връзка.

Ще ни помогнете неотблагодаримо, ако платите предварително поръчаните бройки – по някой начин тук.

Как още може да помогнете?

• С разгласа – сред четящите ви дружки. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
• На вас хрумват ли ви други начини?

Идеите ви – и отзивите, и прегръдките – сбираме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви споходи.

Надолу ви предлагаме откъс от романа.

~

Юли, десет години преди година нула
София, България

Лятото беше знойно и лепкаво. Земята се гърчеше и мяташе, а с нея – и сърцето на Самуил. Той се задъхваше заедно с изнемогващата природа, а нощем очите му зееха широко и се мъчеха да съзрат невидимите капки роса, обрамчващи трошливите от сушата листа. Земята беше нащрек, готова „да бяга или да се брани“. Нащрек беше и самият той.

– Сами! – Лицето на мама се изопна, когато го видя да клюма сутринта над купата мляко с мюсли. – Пак ли не си спал!

„Преумори се тази учебна година, аз съм виновна, прекалено много го карах да учи, но не искам да стане като баща си, искам да има шанс за добър живот, но как да намеря златната среда? Повредих детето си, а е само десетгодишно, и сега ще трябва да ходи на психиатър, и сигурно лекарства да пие, и…“

Самуил стисна очи. Болката хапеше челото му. Нямаше сили да изгради белите средновековни кули, които го пазеха от хорските гласове и чувства. Това изискваше много енергия, а Земята му я беше взела. Трябваше да се научи как да гради Стена, която да го пази от Земята, но въпреки непрестанните опити, все още не успяваше. Земята беше страшно силна – рушеше бентове на язовири, кули на дворци, решетки на затвори, тела на небостъргачи. Още не бе измислил онова, което щеше да я задържи далеч от главата му.

А трябваше. Час по-скоро.

– Мамо, ти не си виновна…

Видя стиснати юмруци и чу дълбоко стенание.

– Сами, искам да помислиш за себе си! – Тя заобиколи масата и го обгърна с топлите си, ухаещи на крем от роза ръце. – Искам да спреш да ме утешаваш и успокояваш всеки път, когато ти кажа нещо, все едно си…

„… опитва се да замести баща си…“

… по-възрастен от мен. Аз съм ти майка, ти трябва да разчиташ на мен, а не обратното!

– Добре съм – промърмори той.

– Не си добре! Не си спал от поне седмица! Само клюмаш, но не можеш да затвориш очи. Поглеждал ли си в огледалото колко са ти червени очите – ще се уплашиш! Моля те, кажи ми какво те притеснява!

„Моля те, кажи ми, че ти е мъчно за баща ти; кажи ми, че страдаш, задето нямаш приятели; кажи ми, че те яд, че не можем да идем в Калофер, защото братовчедите ти са там, а баба е прекалено болна, за да обърне внимание на всички наведнъж; кажи ми нещо, с което ще мога да се справя!“

– Яд ме е, че не можем да отидем в Калофер – промърмори Самуил механично и веднага усети как напрегнатата хватка около раменете му се отпуска. – И аз исках да съм при баба и дядо сега. Там в къщата е по-хладно.

– Ох, миличък, заради това ли се тревожиш? – Мама въздъхна дълбоко, наведе се и го целуна. И лицето ѝ миришеше на крем от роза, а облекчението в ума ѝ имаше нежнозелен цвят. – Ще отидем през септември, нали ти казах? Две седмици ще останем там. През септември също е хубаво. А ти помисли ли за курса по плуване, който проверих? Басейнът е страхотен, можеш и да се запознаеш с момчета на твоята възраст…

Тя бъбреше и думите ѝ се губеха сред зелената ливада на съзнанието ѝ. Самуил въздъхна и гребна лъжица мюсли. Болката в главата се усилваше. Повръщаше му се, но трябваше да яде. Трябваха му сили, за издигне Стената срещу Земята.

Още няколко дни и щеше да се справи. Винаги се справяше. Всяка година чувствата и гласовете се увеличаваха – първо бяха само на мама и татко, после на хората навън, сега на цялата природа около него. Всяка година Стените трябваше да са по-широки и по-здрави.

„Още малко. Жалко само, че трябва да лъжа мама.“

– Добре. – Той натика още една лъжица мюсли в устата си. Мислеше за антирадиационния щит, с който хората бяха покрили Земята във филма за безсмъртния Дънкан Маклауд. Можеше да пробва с него. – Ще ходя на курса по плуване.

Същата вечер, в спалнята, лежеше с широко отворени очи, от които се стичаха сълзи. Главата му гореше. Беше сдъвкал тайно един от аналгините на майка си, но агонията продължаваше да разпъва черепа му. „Млъкни, проклета Земя! Млъкни!“ Превърташе в съзнанието си няколко късчета мисли, доловени преди две години.

„Провалих се – говореше си наум баща му, докато излизаше от входната врата, помъкнал тежкия куфар след себе си. – Не искам никога Сами да разбере, че съм се провалил. Ще бъде по-успешен, ако израсне без мен.“

Емоциите, които съпровождаха тия мисли, бяха зеленикаво-жълти на цвят, като изсъхнала трева.

Баща му никога вече не се върна. Доколкото Самуил знаеше, сега живееше в родния си Плевен и работеше в автомобилен сервиз. Понякога му се искаше да може да чуе отново мислите му, но нямаше как да ги улови на толкова голямо разстояние.

Той притвори клепачи и си представи антирадиационния щит във филма за Дънкан Маклауд. Приличаше на дъга с преливащи се стотици оттенъци на кафявото. Наведе глава и се вмъкна под щита. Кафявата дъга заблестя над главата му. Самуил се огледа. Щитът го обгръщаше отвсякъде – отгоре, отдолу, отстрани. Сякаш се бе пъхнал в пашкул на какавида.

Пое си дълбоко въздух и придърпа чаршафа до брадичката си.

Вече не чуваше как плаче Земята. Главоболието намаля.

„Успях!“

Краят на историческия човек: част втора

Атанас П. Славов

В първата част на статията си позволих с общи щрихи и конкретни примери да обрисувам панорамата от представи на различни автори по света за измененията, които предстоят на човешкия вид в близките десетилетия. Разбира се, в никой случай не може да се говори за пълнота на обзора от такива модели, защото „името му е легион“. Скицирах най-типичните, очертаващи направления в мисленето на съвременния футурологичен „моделириум“.

И още нещо: прескочил съм апокалиптичните и есхатологичните виждания от рода на „разтваряне на небесата“ и удар от астероид, най-малкото защото те са финалистки – след тях няма история, и имплицитно съдържат в себе си всяко оправдание за днешно безотговорно действие. Игнорирал съм също така и политическите модели на планетарно надмощие на един център на силата (властови, икономически, религиозен) над другите с всички произлизащи от това тоталитаризми, теокрации и авторитаризми. Моята цел е да предложа виждане за грамотно отношение към идващото, предизвикано от научно-техническия прогрес, без готови митологеми, идеологеми и предразсъдъци.

Неслучайно поставих пред моя текст гениалното есе на световноизвестния мислител Станислав Лем. Той е писал рецензията си на несъществуваща книга „Културата като грешка“ преди повече от четиридесет години, когато за такива изменения на човека от науката не е можело да се говори в прав текст, а само като иронично-критичен коментар. Но въпреки привидния скепсис на тона си, Лем е успял да направи нещо изключително важно: да обрисува еволюционната неизбежност на трансформациите, които Разумът ще предизвика в носителя си – човешкото същество.

В цялата статия употребявам един термин, изведен и в заглавието: „историческият човек“. Нека изясня смисъла, който влагам в него.

Случващият се човек

Историческият човек не е „двуногото животно без пера“ – съществото, което, добре познавайки историята си, се стреми да не повтаря грешките си. За него е валиден афоризмът: „Съвестта никога не попречва на извършваните прегрешения, тя само разваля удоволствието от тях!“, където Историческото знание е в ролята на съвестта.

Историческият човек е свято убеден в границите на своето „аз“ – биологическото му тяло. Всякакви твърдения на науката за социалната природа на ума за него са празни приказки на маниаци в бели престилки. Според него мозъкът е единствената причина и инструмент за мисленето.

Историческият човек се изживява като уникална „личностна вселена“, като за единствена гаранция на своята уникалност смята биогенетичните стечения на случайности, породили тялото му и оперативните възможности на мозъка му. От социалния опит той признава само „калта на ежедневието“, личните болки и лишения, които е издържал. Абсолютизира правото си на спонтанна реакция срещу всякакви „дълго обмисляни намерения“, които се опитват да го учат как да живее. Ненавижда „плановете“ и абсолютизира „гласа на кръвта“ като говорител на неговото „естество“.

Според него всяко ново нещо е „добре забравеното старо“, в Библията са описани дори черните дупки, мъжът винаги си е мъж, сиреч хищник и воин, а жената – рядко нещо повече от жена, сиреч самка за раждане.

Историческият човек ходи на училище, но не за да опознава света – а за да „хване занаят“ и да не му се налага да работи непривлекателен труд. Той смята за нормално съвременното индустриално училище да го приспособява към икономиката на момента, без да го учи да мисли и разбира същности.

Историческият човек бързо достига тавана на своята възможност да разбира света. Бърза да опрости представите си за него, вкопчвайки се в готови политически и религиозни доктрини. Той лесно се оказва фанатично убеден, че ако неговата политическа или религиозна доктрина надделее над другите, „светът ще се оправи“. Съответно е готов на всякакви действия срещу тези, които не споделят модела му.

Историческият човек работи, но не за да създава нещо и да се реализира в дейност, носеща добро на другите, а „за да си изкарва хляба“ и „да храни жената и децата“.

Историческият човек приема развитието като нарастване на власт и финансово могъщество, убеден е, че с достатъчно пари може да си купи всичко, и всякакви приказки за самоусъвършенстване му звучат като посегателство над завършената му „божествено предопределена“ личност.

Историческият човек яростно отстоява морала си – правото на всяко разрушително действие спрямо околния свят в името на размножителната група (същество от другия пол и деца), защото светът е „околна среда“: питателен бульон за размножителните процеси. Всякакви разговори за планетата и човечеството като системи, от които той е част, за него са ненужни абстракции.

Историческият човек счита за свещена размножителната си експанзия – раждането на деца, независимо от това дали ще им даде внимание, възпитание и знание. Той също така счита за свое свято право да внуши на децата си всички ограничения на собственото си възпитание и знание, дори когато има достатъчно информация, че такава ограниченост ще ги направи жертви на новата действителност. Той смята за свое право да ги репресира или дори убие, ако не приемат неговата ценностна система.

Представите му за щастие в подтискащо множество от случаи се групират около вариантите на блаженото нищонеправене, хедонистичното излежаване край басейн, в който плуват млади и красиви самки (за мъжете) или верни, вечно влюбени самци (за жените).

Историческият човек избира и гласува за свои представители във властовите органи и вярва, че е в състояние да ги контролира те да отстояват неговите интереси, дори когато има явни доказателства за обратното, защото продължава да смята, че политическият алгоритъм за регулация на обществото, наречен „държава“, е задължителен.

Историческият човек смята, че има визия за бъдещето. Дори когато е научен работник, той прави модели, адекватни на мирогледа си. Тук привеждам една „футурологема“, типична за неговото биологистично мислене:

Човекът след 2000 години

(компилация от футурологични сайтове)

Очи: За да издържат на контакта със замърсяващите вещества в атмосферата, очите на средностатистическия човек на бъдещето ще станат по-малки и ще приличат на свински. Прозрачната мембрана, която може да се види във вътрешния ъгъл на окото, ще стане по-голяма и ще служи като втори клепач.

Носът: Ще се увеличи по размери и ще бъде снабден с множество допълнителни кухини и преградки, за да очиства по-добре мръсния въздух. По същата причина космите в носа ще станат по-гъсти и дълги.

Бели дробове: Ще се увеличат и ще имат много по-гъста кръвоносна система, която ще помага да се извлече малкото останал във въздуха кислород. Всяко новородено известно време ще бъде свързвано с дихателни апарати, докато се адаптира към атмосферния въздух.

Черен дроб: Тъй като функцията му е очистването на кръвта, ще се увеличи до огромни размери, за да се справя с отровните постъпления отвън.

Кожата: Ще стане по-груба, със сектори с рогово покритие, за да избегне изгарянията от химически агресивната атмосфера.

Апендиксът: Отново ще стане функциониращ орган, помагащ да се преработва храната, която по това време ще бъде предимно растителна поради негодността на месото за консумация от натрупаните отрови.

Кости: Човекът ще стане хилав и нисък. Това ще е предизвикано от недостига на витамин D (липса на слънчева светлина и оскъдно меню).

Коса: Ще изчезне поради силното затопляне на климата.

Уши: Усиленото шумово замърсяване на околната среда ще доведе до образуване на гънки по ушите подобно на кучешките. Човек ще може да ги вдига, да се вслушва и пак да ги спуска надолу, за да се защити от шума.

Характер: Всеки човек ще бъде малко луд. Това ще е предизвикано от отровните вещества в храната (което и днес се наблюдава у хора, употребяващи храна с по-високо съдържание на живак).

Бъбреци: Ще имат нова функция – извличане на водата от урината и съхраняване на водата в организма. Човекът ще отделя не течност, а кашичка, съставена от пикочна киселина и токсини.

(Накрая авторите на тази „прогноза“ изразяват надеждата, че човечеството ще успее да измре преди достигането на тези физиологични „усъвършенствания“.)

Центровете на силата в новата ситуация

– Ако акулите станеха хора, те щяха ли да бъдат по-добри към малките рибки? – попита господин К. малката дъщеря на неговата хазяйка.
– Разбира се – отвърна той, – ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето за малките рибки прекрасни развъдници, където ще има достатъчно храна, и растителна, и животинска. Те щяха да се погрижат в развъдниците винаги да има прясна вода, и въобще да провеждат всички необходими санитарни мероприятия. Ако например някоя рибка си повреди плавника, щяха незабавно да я превързват, за да не умре преждевременно и да избегне акулите. А за да не потъват рибките в мрачни размисли, от време на време ще им правят грандиозни подводни празненства, защото жизнерадостните рибки са по-вкусни от меланхоличните.
В големите развъдници ще има, разбира се, и училища. В тях ще учат малките рибки как правилно да плуват към акулската уста. Географията например ще им служи да намират местата, където ги очакват доволните акули. Но най-важното ще е моралното възпитание на рибките. Те ще узнават, че за малката рибка няма нищо по-величествено и прекрасно от това да се принесе в жертва, че рибките трябва да вярват на акулите, особено когато те им казват, че се грижат за прекрасното бъдеще. На малките рибки ще им внушат, че бъдещето им е обезпечено само ако се научат на послушание. Особено внимателно рибките трябва да се пазят от всякакви низки, материалистични, егоистични и марксистки влияния. Ако някоя от тях прояви подобно свободомислие, другите веднага трябва да доложат за това на акулите.
Ако акулите станат хора, те неизбежно ще започнат да воюват помежду си, за завладяване на чужди рибки и развъдници. За тази цел ще пращат на война своите рибки. Те ще им внушават, че между тях и рибките на другите акули има огромна разлика. Те ще провъзгласят, че (макар всички рибки да са безмълвни) те мълчат на различни езици, и поради това не могат да се разберат един друг. Всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, мълчащи на друг език, ще й дават орден от морска трева и ще я наричат герой.
Ако акулите станат хора, разбира се ще има и изкуство. Ще се появят картини, на които акулските зъби ще бъдат изобразени с великолепни бои, челюстите им – като развлекателни паркове, където веселбата не спира. Театрите на морското дъно ще показват как героичните рибки с ентусиазъм плуват към акулската паст; музиката печално и красиво ще съпровожда истинското им замечтано плуване към акулските зъби.
Разбира се, ще възникне и религия, ако акулите станат хора. Тя ще учи, че истинският живот за рибките започва едва в корема на акулата. А равенството, което рибките имат сега, ще изчезне, ако акулите станат хора. Някои от рибките ще получат чинове и ще се издигнат над останалите. А някои от най-едрите ще получат правото да изяждат дребосъците. За акулите това ще е удобно, защото ще отварят уста само за едрата хапка. Едрите титулувани рибки ще поддържат реда в развъдниците. Те ще бъдат учители, офицери, инженери по строеж на развъдници и така нататък.
Накъсо казано, когато акулите станат хора, в морето ще се установи истинска цивилизация.

Бертолт Брехт, 1949 г.

… Липсата на далновидност, отказът от знание, страхът от образованите хора и отказ от възможността за познавателен и технологичен прогрес заради съхранението на статуквото.

„Слънчевият пулс и сезоните на историята“, Борис Комитов, списание „8“, 2009 г.

Някои може би ще кажат: какви изменения са възможни в един свят, където десетки центрове на силата – икономически, административни, политически и религиозни – си поделят зони на влияние и практически нито един индивид не е оставен да се развива свободно? Не е ли държавността непреходен инструмент на човешкото общество?

Идеята за ненужността на държавата (макар монопола за тази идея повече от столетие да са държали и компрометирали политическите доктрини на анархистите) днес е изключително актуална. Паразитизмът на държавния апарат става все по-очеваден с развитието и усъвършенстването на информационните технологии, става ясен все по-краткият срок, за който партийните централи престават да служат на каузите, които са ги породили, и започват да осребряват интересите на лидерите си. Все повече хора по света осъзнават това и започват да решават проблемите си с Интернет комуникация по законите на пряката демокрация. Все по-ясни стават приликите между Гьобелсовата „хиляда пъти повторена лъжа, която става истина“ и методите на съвременните политици, между психотехниките на т.нар. „промиване на мозъци“ и методите на рекламната и имиджмейкърска индустрия. Литературата по тези въпроси е толкова обширна и на толкова езици, че не бих могъл тук дори да направя опит да я цитирам. Само ще приведа няколко абзаца от Й. Янков, с които напълно се солидаризирам:

„Може ли държавата да отмре? Направих горния исторически преглед, за да покажа, че първо, няма някаква универсална държавност, а винаги някаква конкретна форма на организация за общи дейности на индивиди, свързани с общ език. Тези конкретни форми рано или късно неизменно са отмирали, защото общата дейност, която е техният корен, се е променяла или изчезвала по една или друга причина. Забележете обаче – тези причини за дезинтеграцията на държавите в миналото винаги са били свързани с някакви обстоятелства по повод територии и икономически дейности, разгръщани върху тези територии. И доколкото териториите винаги са били необходими като основа за каквато и да е дейност, започва да се смята, че самата държава като инструмент за организация на общата дейност на индивидите е нещо вечно и абсолютно необходимо.

… Държавите все повече и повече пречат на хората и техните обществени отношения и съвсем не e далеч моментът, когато тези държави ще предизвикат такива икономически кризи, които няма да могат да бъдат преодолени, освен чрез отказ от държавността, т.е. отказ от политическия алгоритъм за синхронизация на обществото. (подчертаването е мое – А.П.С.)

… Нют Гингрич, който познава партийните информационни интерфейси отвътре, обръща внимание, че те са създадени във времената, когато от Вашингтон до Филаделфия се е пътувало за 4 дни с конски впряг, а днес пътуването от източното до западното крайбрежие е 4 часа със самолет.

… Всеки Интернет сървър е създаден да извършва точно тези функции, които партиите извършват от зората на представителната демокрация. Няколко килобайта програмен код ефективно замества функциите на първичната партийна организация, централния съвет и много знайни и незнайни партийни секретари. В Интернет могат да се провеждат моментални гласувания по всички важни проблеми на самия ден, а участници в тях научават от първа ръка най-съществените факти и аргументи, които водят до възможните избори в дадена ситуация. Пък и един Линукс няма нито лични интереси, които да осребрява във властта, нито пък изисква милиони за поддръжка. Струва петдесетина лева на месец и не му трябват скъпи лимузини да изпълнява своите функции. И най-важното – не може да лъже.“

С увеличаването на скоростта на Интернет и все повечето възможности за общуване в реално време на човешки общности в различни точки на планетата, неизбежно ще засилват ролята на хоризонталната (мрежова) самоорганизация на човешките маси. Вертикалните (властови) центрове на силата все по-ясно ще си дават сметка за загубите на електорални единици и единствената им възможна реакция ще бъде затягането и ожесточаването на методите за контрол над тълпата. Прекрасен пример са годините след 9/11, последвали за най-развитата демокрация на планетата – САЩ: по-точно приемането на Патриотичния закон и узаконяването на шпиономанията и доносничеството като социална практика. Какво накара свободолюбивите американци, имащи буквално фиксидея на тема свобода на словото и възгледите, да подкрепят този закон? Страхът от външна и вътрешна заплаха. Вижда се ясно един алгоритъм, който би могъл да се повтаря неограничено количество пъти, все повече превръщайки хората, останали верни на своя център на силата, в негови роби.

Този алгоритъм е такъв: Достатъчно е някаква маса от хора, на които исторически е внушено, че принадлежността им към определена общност е по-важна от личната им реализация, да се усетят заплашени като представители на тази общност, и те могат да бъдат накарани да подкрепят всяка форма на упражняване на власт – както вътре в общността, така и навън, спрямо други общности. Въпреки всякакви демократични механизми, и дори благодарение на тях.

Центровете на силата прекрасно познават изредените по-горе точки – характеристики на историческия човек. Те са убедени, че „човешката природа“ е „изконно такава“ и винаги ще бъде такава. Това им дава инструментални възможности за манипулация на общественото мнение, които – съчетани с многопластовите системи на наблюдение, събиране на данни от лични кореспонденции, медицински изследвания, телефонни разговори, видеокамери – превръщат всеки гражданин в превъзходен обект за управление. И колкото по-пълно отговаря един човек на тези критерии, толкова по-лесно е управляем.

Тук трябва да се направи много важно разграничение. От десетилетия из средствата за масова информация се вихрят понятия като „манипулация“ и „промиване на мозъци“. Политици се обвиняват един друг в подобни действия, тайнствени лаборатории и централи, занимаващи се с това, изтърват сензационни информации и т.н. Безкрайното повтаряне на тези термини обаче не увеличава яснотата върху реалните технологии, които стоят зад тях, и така ги превръща в своеобразна „мантра“. Постепенно става ясно, че митологично-конспиративният дим, пуснат върху облика им, не е разкритие, а „закритие“, превръщане на темата в поредния „градски мит“, като вампирите и гигантските крокодили в подземните канали. Например колко души са чували за „руморология“? Това е науката за конструиране и управление на слуховете, която се прилага от един век във всички правителствени системи. Преподавала се е и у нас, в школата в Симеоново; печатани са учебници за вътрешна употреба. Защо сред масовите брътвежи и взаимни обвинения на партийните централи в „манипулации“ не е разкрита тази реална технология? Защото всяка централа смята, че ако вземе властта, ще прилага нейните методи!

Такива „хуманитарни технологии“ отдавна съществуват и масово се прилагат от центровете на силата – както държавни, така и религиозни и корпоративно-рекламни.

Нека групираме тези технологии в три групи:

1. Вербално-текстуални: всички онези манипулативни техники, с които се работи в общуването, аудио-визуалните медии, НЛП (невро-лингвистичното програмиране), меметика, конфликтология, руморология, разрушаване на символите, подтискане на критичност, памет, нравствен рефлекс.

Интересен пример: След оглушителния успех на романа „Generation „П“, разкриващ общото между методите на PR индустрията и Гьобелсовата и Сталинова пропаганда, авторът му Виктор Пелевин през 1999 г. бе поканен на дискусия с лидера на политтехнолозите А. Кошмаров. Последният обаче е отказал с думите, че „не счита за възможно да обсъжда с пържолата постиженията на кулинарията“!

2. Фармацевтични в съчетание с първите: обработка на конкретна личност с целеви наркотици и вербално и аудио-визуално програмиране на нова личност. Преди време във връзка с опитите за убийство на диктатора Маркос е заловен агент, върху чиято псевдоличност са открити пет слоя личностни наслагвания, всеки – с различна биография, интелигентност, темперамент, дори потоотделяне. И това е преди четвърт век! Можем да си представим как са усъвършенствувани тези методи днес…

3. Вълново-информационни: в тази група влизат всички методи за дистанционно въздействие на човешки маси – от тривиалните ултразвукови и инфразвукови вълни, които, както отдавна е известно, предизвикват различни психични състояния, до сложно кодирани микровълнови излъчвания, носещи информационни матрици.

Логичен е въпросът дали популяризирането на тези технологии само по себе си не е опасно. Това наистина е кутията на Пандора, но тя е вече отдавна отворена за силовите центрове. Предупреждаването за „масовата популярност“ е лицемерен акт на „закриване“, изгоден само за властимащите.

От системна гледна точка държавата (а и всеки друг вертикален системообразуващ силов механизъм) е система, по-проста от човешката личност. За да може да включва като подсистеми в себе си човешки личности, тя неизбежно трябва да ги опрости, елементаризира (игнорира/санкционира психичното им богатство), за да ги сведе до управляемост. Във всички епохи преди информационната революция, държавните апарати са вършили това със силови и законови мероприятия, а и реалните териториални заплахи на съседните държави са правили този процес действено-актуален. Днес обаче, когато значението на хоризонталните (наднационални), информационно-разпределени общности непрекъснато нараства и стапя електоралния слой на фанатично привързаните към своята национална администрация, съответно се усилват нуждите на администрацията да поддържа електоралната си тълпа в „правоверност“. И колкото се задълбочава разслояването на едно национално общество на „планетарно мислещи“ и „национално зависими“, толкова ще се усилват „зомбифициращите“ технологии. До каква степен? Продължението на тенденцията води неизбежно до пълна асимилация на личността – превръщането ѝ във функционален елемент на колабиралата до хомогенност държавна машина. Естествено (според ценностите на ИЧ) е поведението на административния апарат, обезпечаващ функционирането на силовия център – апаратчиците нямат друг избор, освен да увеличават контрола и асимилирането на „електоралната си тълпа“, защото тя е тяхна хранителна среда. Може би шокираща, но справедлива е аналогията с поведението на бактериите и вирусите при инфекциозната болест – колкото повече завземат тялото, толкова повече го убиват. Накрая мъртвата система отплува по реката на историята, отнасяйки и своите „победители“.

И това не е приоритет само на държавните силови центрове. Същото правят партийните централи, „пасейки“ своя електорат, религиозните секти и центрове (при тях повече се набляга на първата група технологии, защото имат могъщ инструмент за подмяна на реалността с митологема в лицето на свещените книги). Подобни са методите на икономическите центрове на силата – транснационалните корпорации (те не пренебрегват нито една от трите групи и в техни лаборатории се разработват нови), защото превръщането на цялостната личност в „шопинг маниак“ е непрост и трудоемък процес.

Тогава нека си представим конкретен ИЧ, останал вписан в системата на една държава, привързан към конкретна религия, клиент на любима корпоративна търговска верига. Операции по опростяване/управление извършват административните органи, те санкционират/изрязват част от неговата уникалност (следваща от „природното му естество“!). Друга част от уникалността му „редактират“ партийните/религиозните му пастири, трета част от личността му – корпоративните „дресьори“, които натискат клавишите на страстите му да купува все нови и нови продукти, в чиито имиджи са инвестирани милиарди.

Къде остава главната фиксация на ИЧ – неговата личностна вселена, която е природно или божествено предопределена, душата в края на краищата? Нейни компоненти могат да бъда „инсталирани и деинсталирани“, както обича да казва И. Попов в статията си „Хакери на човешките души“ (в романа тези идеи са интерпретирани художествено). Всъщност всяка идейна и мирогледна система може да бъде разглеждана като „операционната система“ на компютъра, която подлежи на подмяна с друга, което и правят центровете на влияние. Какво пък, ще кажат някои, през цялата история човечеството е сменяло мирогледните си системи при преход от един цивилизационен етап в друг. Така е, обаче тези смени са ставали в продължение на няколко поколения. И е било възможно един Балзак десетилетия да изгражда релефен художествен образ на раждащата се буржоазия, оставайки влюбен в изчезващата аристокрация. Днес, в прехода от индустриалната към информационната епоха, това е принципно невъзможно поради скоростта на смяната. В рамките на един човешки живот се извършват множество инсталации и деинсталации на митологеми, идеологеми, вери и безверия, които подлагат психиката на безпрецедентно натоварване. Да, безпрецедентно, в смисъл че това е ситуация, за която няма исторически опит. За пръв път в историята на човека не само дядовците, но и бащите не могат да дадат на децата си полезни модели на живот и социално поведение, докато инерцията на историческия опит им говори, че би трябвало да могат. Оттук следва огромна криза в семейното, а и училищно възпитание, което традиционно разчита на предаването на готови модели, имитация и подражание. Паникьосаното масово съзнание вижда в съществуващата от десетина години планетарна инфоструктура предимно негативните страни – гейминг зависимостта, порносайтовете, надмощието на чата над живото общуване, обездвижването. Последните години Световната здравна организация само в Европа е изградила над 800 кабинета за лечение на компютърна зависимост. Както винаги обаче се лекуват симптомите, а не първопричинителите.

Геймърството е нереализационният бунт на подрастващите, извадени от контекста на вземане на решения. То е съставено от няколко компонента. В гейм реалността е изключително скъсен пътят между действието и резултата, което непрекъснато доставя на играещия реализационно удоволствие от успеха. Това, от една страна, плашещо прилича на опитите на Делгадо с мишката, натискаща педалче, свързано с центъра на удоволствието в мозъка ѝ, която умира, понеже престава да върши каквото и да е друго. Това е негативната страна и тя наистина таи голяма заплаха. По-нататък в отделна статия ще се спрем на нейната същност и преодоляване. От друга страна, всеки дигитализиран за нуждите на гейминга или филмовата индустрия обект, същество или интериор се трупа в базата данни за бъдещата глобална виртуална реалност, която неизбежно ще възникне в недрата на информационното пространство на Интернет. Всеки свободен разумен субект, пожелал да направи нещо в мрежата, ще влиза със своя аватар в това глобално „виртуалите“ и ще намира своя реципиент. И това ще е истинско социално пространство на човечеството, на разумния човешки вид. Социално, защото управлението на неговата дигитална реалност ще се определя от консенсуса в желанията на всички участници и по тази причина то няма да е „затъпяващия онанистичен безпредел“, с който ни плашат, откак съществува тази идея, това ще е „дейностно пространство“. Разбира се, никой не може да попречи на невротизирания, стресиран, задръстен ИЧ да изгражда индивидуални виртуални светове, за да компенсира нереализациите си. Тези индивидуални вселени на егото, в които ще е позволено всичко, уверено ще водят автора си към деградация.

В един онлайн диспут на тази тема Борис Стругацки ми даде един поразителен пример, който ще приведа тук: През 19. век, когато в Европа нахлуват и масово се разпространяват опиумните пушални, в големите градове почти всяко второ семейство (а децата тогава са били поне 3-4) е загубило по един син или дъщеря в анонимната смърт в тези пушални. И тъй като това е било голям срам за фамилията, а държавното анкетиране на младежите не е било на високо ниво, милиони смърти са покривани и не са влезли в тогавашната статистика. Така че се е разиграл своеобразен социалдарвинизъм – измрели са повечето младежи, предпочитащи ониристичния хедонизъм пред реалния живот.

(Ониризъм: психична активност, подобна на сънуването, характеризираща се с разгръщането на зрителни образи и сцени, изживявани от субекта като действителни.)

Така че в прехода към истинската информационна епоха (днешната информационна революция е само неин ембрион), всички онези ИЧ, които са правоверни наследници на историческия модел на поведение, ще имат само два пътя, и двата задънени:

1. Да вградят страдащата си неудовлетворена душа в персонални виртуални илюзиони, където се реализират всички техни необуздани, безконтролни фантазми, и да затихват заедно с физиологичните си процеси до естествения финал, като по този начин се изключат от човечеството.

2. Да останат верни на държавата, религията и търговията и да изчезнат заедно с обезсмислянето на тези структури.

Така че

Жители на бъдещето

по силата на историческата неизбежност ще се окажат само хората, които са успели да разберат няколко непрости истини:

1. „От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен, ръцете тръпнат за размах, а гърлото изтръгва песен“ (П. Цонев) – човекът е съставен от Маймуна и Разум. Маймуната има за идеал биологичната наслада и нейната повтаряемост, сигурността. Кръга. Всяко отклонение от тези ценности я хвърля в ярост.

Разумът има за стремеж познанието, търсенето, радостта от новите мисли и идеи, развитието. Спиралата.

Кръгът и спиралата са в непрекъснато противоречие и на мнозина то изглежда неразрешимо. Старата аскетско-християнска концепция за надмощие на духа над тялото чрез игнориране и насилие над Маймуната води до компресирани до пръсване озлобени индивиди, търсещи решение на несвободата си в агресия навън. Оттам идват серийните убийци в САЩ и самовзривяващите се фундаменталисти на Изтока.

Жителят на бъдещето ще е разбиращият, че Маймуната отвътре може да се възпитава с внимание, разбиране, любов и твърдост. Да ѝ се позволява от време на време да поиграе, но никога до крайностите, които ѝ се искат.

2.Че няма и не може да има по-важна инвестиция от отглеждането с любов, възпитаването и обучението на растящите човешки същества! Че това не е благопожелание на наивни хуманисти, а основна животоспасяваща стратегия на човешкия вид. Защото в наситената с леснодостъпни интерфейси техногенна среда, каквато все повече става човешката, е смъртно опасна появата на отчаяни озлобени нереализирани човешки същества, които насочват компенсаторните си амбиции навън. Човечеството просто не може да си позволи този лукс. Трябва ли да се появят терористични групи, които ще вземат за заложник планетарната екосистема (заплаха от бактерии, унищожаващи океанския планктон), за да разберат силните на деня, че не могат да си позволят цели етноси да бъдат озлобени и лишени от шанс?

3. Че пътят към свободната мислеща личност не е абсолютизиране на някакво „божествено предопределено естество“, а самопроектирането и самоизграждането на личността, която само по този начин би могла да отговори на предизвикателствата на новата епоха – да идентифицира и блокира всички форми на въздействие, които ще се опитват да ѝ инжектират умиращите силови структури в усилието си да я кооптират в агонизиращото си тяло, да ги надживее, без да понесе невъзвратими загуби, и да гради социума по-нататък. И че съвременният страх от „демоничните замисли“ на луди учени и корумпирани политици не хвърля сянка върху идеята за самия Проект на Разума за действително разумно бъдещо общество, защото споменатите „замислители“ не са нищо повече от самозабравили се мутанти, изпълзели от недрата на ИЧ, екстраполиращи всичко най-примитивно от неговите ценности под формата на наукообразни концепции.

4. Че митичното „щастие“, към което като че ли се стреми през цялото си съществувание човешкото същество, не е в самодоволната консумация на биологични наслади и его-победи, а в безкрайното изкачване по спиралата, и че това е истинското „стимулиращо предизвикателство“ за движение напред, а не поредният „алфа самец“, заел екологичната ниша, който трябва да бъде „отстранен”, „спрян”, „елиминиран” – ключови понятия на лансираната от всички медии днешна философия на „сървайвализма“ (от survival, оцеляване) – или, както го наричам за себе си, сървайваризма. Една усилено нагнетявана истерика, целяща да ни внуши, че единственият ни проблем е „оцеляване“, а не развитие.

Всички тези радикални модели изложих с ясното убеждение, че са неизбежен резултат от еволюцията на системата на Разума, възникнала и развиваща се на базата на т.нар. Homo Sapiens. В тази система на отношения между биологичния носител и социално функциониращия интелект според мен се формира една концепция, която бих искал да изкажа като авторска хипотеза (термините са от синергетиката):

Може би общността на разумни същества, обединени в структурата на социума, отговаря на синергетичните концепции на самоорганизация, и съществуват механизми на обратна връзка в рамките на динамичната вероятностна система на човешката популация, които предизвикват саморегулиращи въздействия. Научно-технологичните ни открития като че ли обмислено ни изтласкват от биоценозните пространства на зависимото съществувание, от уютните начини на живот, които хилядолетия сме търсили като „биологично щастие“ и в момента, в който сме го постигали, сме спирали всяко движение в оазисите на „райския залив“.

Може би тази така заплашителна и жестока принуда за изменения, която се изправя като цунами пред нас, е бифуркационната точка на преход в следваща по-висша фаза на разумното същество? Трябва ли да си припомняме класическия пример за стотиците английски селяни, висящи по уличните фенери в Лондон при прехода от аграрна към индустриална цивилизация? Защо да смятаме, че преходът от индустриална към информационна цивилизация ще е по-безболезнен (макар, надявам се, не толкова примитивен)?

Едно е сигурно – изменения ще има, и този, който твърди, че живее с „настоящето“, ще се окаже в трагикомичната роля на нещастник, вкопчил се в един кадър (твърдейки, че той е единствената действителност) от кинолента, изтичаща надолу, в миналото.

Първа публикация в алманах „ФантАstika 2008“.

Използвана литература:
Энциклопедия технологий „промывки мозгов“: [1]

Йордан Янков – Прогностика 2

Иван Попов – „Хакери на човешките души“, „Компютър <=> бюрокрация?“

Върнър Виндж – „Краят на дъгата“ – изд. „Бард“, 2007 г.

Михаил Бушев – „Синергетика“

Сб. „Ренесанс на утопията“, съст. Рудолф Мареш, Флориан Рьотцер – изд. „К“, София, 2006.

Алвин Тофлър – „Третата вълна“. (The Third Wave) (1980), ИК „Яворов“, С., 1991

Ал. и Х. Тофлър – „Новата цивилизация. Политиката на третата вълна“, С., 1999

Ерик Дрекслер – „Машините на съзиданието“. Е-публикация на руски език с разрешението на автора: [2]

Aerts, D., Apostel, L, De Moor, B., Hellemans, S., Maex, E., Van Belle, H., Van Der Veken, J. (1994), Worldviews: From Fragmentation to Integration, VUB Press. Brussels. (Д. Иртс и др., „Перспективи: От фрагемнтацията към интеграцията“)

Bloom, H. (1999), Global Brain. Die Evolution sozialer lntelligenz, Frankfurt: DVA. (Х. Блум, „Глобалният мозък. Еволюцията на обществения интелект“)

De Rosnay, J. (2000). The Symbiotic Man. McGraw-Hill. (Дж. де Росни, „Симбиотичният човек“)

Dowkins, R. River out of Eden: A Darwinian View of Life (1995) (Ричард Докинс, „Река от Рая: една дарвинистка представа за живота“)

Goertzel, B. (2001), Creating Internet Intelligence: Wild Computing, Distributed Digital Consciousness, and the Emerging Global Brain. Plenum, New York. (Б. Гьорцел, „Как създаваме интернет интелект: Изчисленията без правила, разпределеното дигитално съзнание и зараждащият се глобален мозък“)

Hayles, K. How We Became Posthuman: Virtual Bodies in Cybernetics, Literature and Informatics (1999) (Катрин Хейлз, „Как станахме постчовеци: виртуалните тела в кибернетиката, литературата и информатиката“)

Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000a), „Global Progress I: empirical evidence for increasing quality of life“, Journal of Happiness Studies 1 (3), p. 323-49. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес I: емпирични свидетелства за увеличаващото се качество на живот“

Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000b), „Global Progress II: evolutionary mechanisms and their side-effects“, Journal of Happiness Studies 1 (3). p. 351-74. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес II: еволюционните механизми и техните странични ефекти“)

Heylighen, F. & Bollen, J. (1996), „The World-Wide Web as a Super-Brain: from metaphor to model“, B: Cybernetics and Systems, 1996, R. Trappl (CTJCT.), Austrian Society for Cybernetics, p. 917-22. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Световната мрежа като свръхразум: от метафора към модел“)

Heylighen, F. (2002), „The Global Superorganism: an evolutionary-cybernetic model of the emerging network society“, Journal of Social and Evolutionary Systems. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният свръхорганизъм: еволюционно-кибернетичен модел на зараждащото се мрежово общество“)

Краят на историческия човек: част първа

Атанас П. Славов

Потомци,
не искам да пиша утопии
Излишно е – имам опит.

А. Бурмов

По-рано философията е осмисляла света, после е минала през етапа на насилствено преобразуване на света, неговото нагаждане към схемите на разума. Сега започва третата епоха, когато философията участва в практически проекти по производство на нови форми битие. Никога по-рано производството, техниката и бизнесът не са били толкова метафизични в своята основа: нали започва разработката на незримите пластове на материята, граничещи с нематериалното – съзнанието, психиката, генетичния код, неизвестните пространствени измерения. Преди философът е казвал последната дума за света, правел е равносметка. Xегел обичал да казва, че совата на Минерва (богинята на мъдростта) излита след смрачаване.

Днес философът се е превърнал в утринна чучулига. Той произнася първото название на несъществувалото. Той полага основите. През 21. век ще се появят алтернативни форми на разума и живота – изкуствен интелект, клониране, киборзи, генопластика, виртуални светове, сюрреали, изменение на психиката, разширение на мозъка, усвояване на тунелите в пространството и времето. Значи, философията, като наука за първосъщностите, първопринципите, първоначалата, вече не спекулира с това какво е било в началото, а сама залага тези начала, определя метафизичните параметри на другофизичните, другопространствените, другопсихични светове. Философията е мислене за световете. Преди, когато на наше разположение е бил само един-единствен свят, философията по неволя е била ограничена наука, тя до изтръпване на мозъка е трябвало да разсъждава защо светът е такъв, а не друг.

Днес, когато се открива възможността за други светове, философията преминава към дела, тя става свръхтехнология от Първия ден на Творението!

Аз смятам, че философът е кръводарител на Ноосферата.

(Михаил Епщейн)

Михаил Епщейн, макар и професор в няколко американски университета, като истински руснак малко смесва желаното с даденото. На преобладаващото число световни философи дори не им минава през ума да кръводаряват някаква си Ноосфера. И ако някой им обяснеше какво е това, биха го сметнали за нещо несериозно и утопично.

С това се занимават комуникационни специалисти, информатици, кибернетици, дизайнери, писатели фантасти и други, които са определени като „самодейци в дълбокото мислене“.

Почти всички екстраполации, произлизащи от общественото развитие, от социалната еволюция – такава, каквото днешната наука я отразява на нивото на натрупания опит – звучат неоптимистично.

Например на Европа идеята за бъдещето ѝ изглежда апатична, празна и изнемощяла, лишена от свежест, упование и покой; защото тя продължава да живее в състояние на вцепенение и умора. Две кървави световни войни, масово унищожение на хора, гонения и лагери ГУЛАГ, опитът от тоталитаризма, расизма и ефекта от прилагането на оръжията за масово унищожение посяха семената на съмнението в способността на хората да създават и позволиха да се изпари всяко „утопично бленуване“. Това „разомагьосване“, което се изразява в диагнози като „управляван свят“ (Хоркхаймер/Адорно), „кристален застой“ (Арнолд Гелен), „празно, мъртво време“ (Валтер Бенямин), „Гещелл“ (Мартин Хайдегер), „архаизъм на човека“ (Гюнтер Андерс) и т.н., продължава да оказва влияние и днес. То подхранва и оформя позицията, манталитета и стила на мислене на литератори, художници и политици. Това състояние на духа е категорично формулирано от О’Браян, главния герой в Оруеловия роман „1984“, когато той казва: „Ако искате да си въобразите картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешко лице – отново и отново“.

Но това е наследство, а съвременността не предлага повече позитивни основания – мегакорпорации, градящи собствени потребителски империи, където опредметеното съзнание на потребителя в никой случай не е продължение на демократичната свободна личност, демонизирана глобализация, в повечето страни прочитана като англо-американизация, тлеещия тероризъм на мюсюлмански анклави в развитите страни; все по-голямо усъвършенстване на манипулиращите и психотронни технологии както в рекламата, така и в политиката…

Следователно не е изненада, че оттогава за мнозина мислители и коментатори утопичното мислене изглежда неглижирано и разказите, обещаващи освобождаване на човечеството, непрестанен възход или удовлетворение на всички потребности, се възприемат по-скоро като кошмар, отколкото като спасение. Миналият век отне невинността на утопичното. Онзи, който все пак се впуска в позитивно проектиране, веднага се сблъсква с негативното му значение.

На другия бряг на идеите са футуролози като Алвин и Хайди Тофлър, Марвин Мински, Айвън Съдърланд, Ерик Дрекслер, трансхуманистите на Макс Мор и други, които открояват Ерата на информатизацията като състояние на човечеството, неподлежащо на историческа екстраполация,

ЕРА НА ВЪЗМОЖНОСТИ, КОИТО СА ОТВЪД ИСТОРИЧЕСКИЯ ОПИТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Ако човек внимателно и отблизо разгледа въпросните изследвания, той без предубеждения ще установи, че информационната технология драматично променя социалния жизнен свят на хората, трудовите взаимоотношения, търговските връзки, структурите на личността и т.н.; несъвършената генетична програма на човека и неговото тяло отскоро е подложена на постоянни корекции и усъвършенстване; на основата на генетичните алгоритми и невронните мрежи в голямата си част биологичната еволюция ще се окаже управляема и контролируема, което би довело до неподозирани последици за човека и природата; в резултат от дешифрирането на човешкия геном деца, таланти и интелекти ще станат обект на планиране върху чертожната маса; чрез манипулации с атомната структура на телата ще възникват нови материали, които многократно ще превъзхождат старите по здравина, еластичност и трайност; в мрежата, на работното място или във всекидневното общуване хората ще се срещат с нови близки, съперници и конкуренти, със смесени форми от електроника, химия и биология, както и с неподлежащи на контрол бактерии, паразити и репликанти, които ще довеждат мрежите до срив или пък далеч ще ги превъзхождат по производителност, ще предизвикват неизвестни епидемии или ще налагат принципни промени в законовата база.

Не бива да ни учудва, че някои автори преминават в откровени фантазии, а спекулациите се развихрят. Така някои защитници на новите технологии, като Ханс Моравец и Марвин Мински, Кевин Кели или Грегъри Сток, вече мечтаят за прехвърляне на данни от човешкото съзнание върху по-устойчиви и по-сигурни носители на информация; те описват виртуални светове, в които хората ще влизат посредством холографски модели, имерсивни техники, биологична обратна връзка и мозъчни имплантанти; те се надяват да усъвършенстват еволюцията по дигитален път или чрез създаване на изкуствен живот с помощта на компютърните технологии (Артифишъл Интелиджънс) или чрез киборгизация на човешкото тяло. Други, като Ерик Дрекслер и Ралф Меркле, Робърт Зубрин и Макс Мор, вече съзират на хоризонта тълпи от минироботи, които се движат в човешките тела и отново почистват задръстените в резултат на тютюнопушенето и лакомията артерии. Ако едните очакват от изследванията в микро- и наносферата (нанотехнологията) нови материали за ракетното производство, които най-сетне да открият пътя на хората към космоса (мисията „Марс“), където да водим живот в изкуствени биосфери или да трансформираме други планети като един вид „заместител на Земята“ (тераформиране: превръщането на други планети в обитаеми небесни тела, на които да е възможен човешки живот с незначителни или съществени технически средства), другите се надяват на установяване на директна връзка между човешкия мозък и Интернет (глобален разум) и на постбиологичен живот (трансхуманизъм). Обмислят се и възможностите за окончателно елиминиране на болестите, обратимостта на процесите на стареене, присаждане на органи, съвършено чиста природа и материално обезпечен живот.

Какви са тия две противоположни тенденции?

ЦИКЛОФРЕНИЯ НА ОБЩОЧОВЕШКОТО ПРОГНОСПЕКТИЧНО СЪЗНАНИЕ?

Нима социално-икономическите прогности са суровите реалисти на анализа, които говорят за предстоящото, а другите са безотговорни техноутописти, които дори не са чували историческия вопъл на Маяковски: „Вот радио есть, а счастья нет“?

А може би социално-икономическите есктраполации водят до футурологията на задънената улица, просто защото това е краят на екстрапологиката? Изчерпване на историческата опитност, която носим от дълбините на историята? Изчерпване на натрупаните възможности да се виждаме като продължение на вчерашния ден, но малко по-различни?

Нека разгледаме основните компоненти на анализирания проблем:

Научно-технологичната революция, която променя света и човешката личност. Неизбежна ли е тя, или е прищявка на mad scientists (луди учени)? Най-общият системен анализ безапелационно отсъжда, че тя е пряк продукт на човешкия разум и реална екстраполация на моделирането на средствата за производство и оръдията на труда, моделиране, което човекът извършва, откакто разумът му е започнал да се формира. Просто за пръв път „оръдията на труда“ преминават границата от външни оръдия за моделиране на околния свят във вътрешни инструменти за самомоделиране и съответно управление на околния свят. За пръв път в човешката история реално възниква проблемът за „автокреатора“ – самоизграждащия, самомоделиращ се човек. Това, разбира се, е плашещо за всяка хилядолетна система от меми (традиции, култури, морални ограничения). Но конкурентните отношения между социалните, икономическите, идеологическите и религиозните системи говорят, че системата, която си позволи да забрани прилагането на някои от тези инструменти, автоматично изостава в придобиването на нови възможности. Освен това „автокреацията“ (пак за пръв път в човешката история) превръща индивида, напреднал в овладяването на тези инструменти, в значим фактор, какъвто в човешката история са били само властовите фигури.

Тук трябва да се спрем на важен акцент. През цялата история човешките популации са извършвали взаимно сравняване на структурните си възможности, чрез войни, асимилации, влияния, противостояния, и съвсем естествено появата на новородено човешко същество е била важна само като елемент на системата; огромна част от новородените човешки същества са имали смисъл като пълнеж на системата, а решаващите фактори в общностите са били силовите и управленските индивиди. До появата на машинното производство дори притежаването на добър меч е било недостъпно на редовия селянин или гражданин. Да не говорим за годините, нужни за овладяването на бойните изкуства. Лишените от възможности за личностна изява само в единични случаи са се издигали до по-високи операционални нива и в преобладаващите случаи са оставали в слоевете на невидимата производствена и размножителна маса. Поради споменатите недостъпни технологии, те не са можели да заявят претенциите си. През първата вълна на индустриалната революция те автоматично се превръщат в огромните маси от работници, но поради високата им концентрация на определени места и достъпа им до високоенергийни технологии се появява работническото движение – и знаем добре какво произлезе от това през следващото столетие.

Днес, когато според много изследователи мястото на работническата класа се заема от информационните работници – стотици милиони души, приковани зад своите компютри, за да генерират обществен и социален продукт – ако те се усетят безправни и ненужни на социалния процес, мислите ли, че тяхната неудовлетвореност ще бъде така безрезултатна, както на феодалните селяни, лишени дори от приличен меч, с който да защитят дъщерите и невестите си от барона с неговото „право на първата нощ“?

Помислете над тези интересни цифри: По данни на Интерпол 75% от масовите убийци на планетата ни – убийци, разполагащи с най-високи технологии и убиващи абсолютно непознати хора по различни „мирогледни, религиозни, артистични и други причини“ – са в страна, която наброява само 5% от населението на планетата: САЩ. Останалите 25% се разпределят на оставащото 95% човешко население. Ако оставим настрана моралистичните и антиамериканските интерпретации на тези цифри, можем да дадем и такова тълкуване: В САЩ има най-развита техносфера с най-голям брой органично вписани в нея индивиди, които се усещат социално ненужни, извадени от контекста на „вземането на решения“ и същевременно достатъчно осигурени, за да не се борят за оцеляването си. Серийните убийци са най-патологично изявената част от тази социална група. Други, далеч по-умерените, пишат разрушителни вируси и червеи в компютърните мрежи. Само миналата година опустошенията от такива безсмислени от гледна точка на изгодата програмки са над 45 милиарда долара – сума, сравнима с полета до Луната. В подобна социално-ролева ситуация са и негрите и „белите боклуци“ в гетата на Америка, и мюсюлманите второ поколение в Холандия, Германия и Франция, и циганите у нас.

Във всички предшестващи исторически времена енергията на безправната тълпа от „неучастващи във вземането на решения“ е била поглъщана от тежкия ежедневен труд по изкарване на прехраната. Днес включеността им във високотехнологични инфраструктури променя принципно качеството на тяхната реакция.

Не футурологичен, а напълно прагматичен е докладът, направен от групата на контраадмирал Крис Пери (Chris Parry), ръководител на Центъра за приложни, концептуални и доктринални изследвания (Development, Concepts & Doctrine Centre) при Британското министерство на отбраната.

Ето няколко точки от изброените предстоящи заплахи за държавата, срещу които тя би трябвало да изгради защитни механизми:

1. Нарастването и масовизирането на флашмобовете. У нас този термин е почти неизвестен, но в западните страни е масов проблем: спонтанно възникващи групи за социално и криминално действие, координирани чрез мобифонни връзки, без предварително планиране, пропаганда, лидери и организации. Регистрирани са десетхилядни струпвания на демонстранти, които са се самоорганизирали в рамките на половин час, както и гангстерски операции, управлявани и координирани на този принцип.

2. Масовизирането на вградени в мозъка на човека чипове – една нова опция за управляемост на членовете на дадена група, която според британските аналитици ще облагодетелства в еднаква степен правителствените, криминалните и терористичните структури.

3. Масовизирането на електромагнитно-импулсното оръжие, с което могат са да се изключват или разрушават големи информационни инфраструктури. Отново най-облагодетелстваните групи са споменатите три. Не е трудно да си представим как би изглеждал един съвременен мегаполис при сражение между някои от тях.

4. Средната класа ще се превърне в революционна класа в контекста на Маркс, заемайки ролята на пролетариата, твърди се в доклада. Това ще стане от една страна като противовес на разтварящата се ножица със свръхбогатите, а от друга – заплахата за реда, която ще нараства от страна на градските лумпени. „Средните класи от цял свят ще започнат да се обединяват и да използват всички възможности за достъп до знания, всички ресурси за формиране на транснационални процеси за постигане на свои типично класови интереси. Глобалното неравенство с висока вероятност ще доведе до възраждане на марксизма.“

Друг факт от реалността:

Наскоро в Сан Франциско е създаден DNA Copyright Institute, който има за цел да защитава правата на всеки човек „от кражба и незаконно присвояване на ДНК, клониране и други неразрешени действия“ посредством забраната за възпроизвеждане в печатна, електронна, фото- или биологична форма. За създателите на този институт клонирането на човешко тяло не е фантастика, а въпрос на близки срокове.

Виждаме как заинтересованите „носители на популярен генетичен материал“ (спортисти, кинозвезди и др.) се подготвят за охрана на своята уникалност в новата ситуация и изобщо не се успокояват, че това са „някакви фантазии, принадлежащи на неопределеното бъдеще“. Цялата масова култура (филми, ТВ сериали, шоуспектакли) в развитите страни е пронизана от тревожно очакване на катастрофа. И това вече не е познатата катастрофична фантастика, а катастрофа в начина на живот, мироглед, възможности и реакции. Откак съществува, семейният ТВ сериал спазваше неумолимото правило каквото и да се случва в живота на героите, то винаги да си остава в кръга на семейството, но никога да не засяга структурата на социума. От няколко години това правило бе нарушено. Сериали като „На повърхността“ (Surface), „4400“, „Герои“, „Мъртва зона“ не само показват стряскащи социални изменения, но и открито говорят, че се задава истински избор на еволюция за цялото човечество.

Тук опираме до обобщенията, които трябва да се направят, когато говорим за влиянието на новите научно-технологични реалии върху системообразуващите фактори на самата човешка личност.

Нека ги подредим най-грубо:

1. Комуникации: с увеличаване скоростта на мрежата – лавинообразно растящи възможности за включване, било то в бази данни, камери и сензори по цялата планета, в развлекателни, художествени, исторически и научни виртуализации.

2. Колективно изграждани виртуални игрови и социални пространства, които предлагат както бягство от действителността, така и нов вид личностна реализация. Днес с появата и на работещи квантови компютри тяхната масова реализация не буди съмнения.

3. Геном: манипулации с биоструктурата на човека, премоделиране на живата му агро- и зоосреда. Клониране на телесни копия на хора.

4. Изкуственият интелект: дори в съвременния си примитивен вид на експертни системи той успява да лишава хора от работни места, а появата на софтуер, притежаващ подсъзнание, автоматично поставя въпроса за сравнението с човешкия разум, социализацията на двата вида разум едни спрямо други.

5. Нанотехнологии: автокреатура, избор на външност, здраве, неограничено дълголетие, потенциално и метаморфност.

6. Енергийна независимост на индивида: пробив в новите технологии за извличане на енергия от околната среда в най-широкия смисъл на думата – и на макро-, и на микрониво – free energy (безплатна енергия), студен синтез, суперелектролиза и т.н. Проблемът за енергийно независимия индивид.

Всички тези фактори, повечето от които имат съвсем реални и работещи аналози, посочват едно:

Исторически наложилата се структура на човешката личност, която през цялата човешка история се е развивала предимно социално, но винаги фиксирана в ограниченията на биологичния (практически нееволюиращ) носител, е подложена на изпитания, за които тя няма натрупан стратегически опит.

Мисленето по аналогия не дава резултати.

Затова и футурологичните екстраполации на нейното социално реагиране/адаптиране не дават никакви обнадеждаващи прогноспекции. Защото самата исторически наложила се структура на личността не съдържа тези възможности и съответно не е в състояние да си ги представи.

В предишния пасаж за социално ненужните индивиди, които генерира технологичният мегаполис, и техните нарастващи рефлексни възможности, изяснихме, че формирането на личност, способна да взема отговорни решения, съобразявайки се с интереса на цялото човечество, не е утопия на педагози и абстрактни хуманисти, а изискване на злободневното оцеляване. Станислав Лем (а с него се съгласява и редакторът на New Scientist Робърт Дейвис) смята, че е само въпрос на време някоя терористична група да започне глобален шантаж към цялото човечество, заплашвайки да разпространи:

1. Микрооганизми, които унищожават фитопланктона и респективно възможността за генериране на кислород.

2. Вируси, предизвикващи смъртоносна пандемия.

Научно-технологичното развитие изхвърля човечеството като цяло, а и всеки индивид поединично, в огромното празно пространство на избори и решения, за които няма готовност. Много малко от морално-етичните стереотипи, съдържащи готови решения, могат да се употребят в това ново поле на изборите.

Естествено, много съобщества ще изберат да се затворят за измененията, да ги капсулират в табута и ритуали, но те автоматично се превръщат в резервати, от които непрекъснато ще се изтръгват най-напредничавите индивиди и ще се включват в по-високите етажи на възможност-отговорност.

Как в новата ситуация ще изглежда поведението на исторически образувалия се индивид, чиято структура на личността през целия му живот е била определяна от граници:

1. Биологични – можеш да понесеш такива температури…; можеш да се придвижиш оттук дотук…; можеш да си позволиш това и това…; би искал, но не може това и онова…; живееш най-много до дълбока старост и…

2. Икономически – принудата да се срещаш с хората, с които си изкарваш хляба, а не с тези, с които ти е приятно, да понасяш изискванията на по-висшестоящите и да отправяш такива към по-нисшестоящите.

3. Социални контакти на определените места за социални контакти, примиряване с ограничеността и липсата на избор за тези контакти.

4. Образуване на огромната верига от компромиси, наречена „брак с цел размножаване“ (избор по краткотрайни биологични критерии, а после десетилетия съвместен живот по психологична и икономическа принуда).

Какво става със структурата на „историческия човек”, когато тези непоклатими граници се пропукат и започнат все по-бързо да се оттеглят в далечината?

Какво се случва с институциите, държавите, самия човешки социум, космическата му експанзия?

С това ще се занимаем във втората част на „Краят на историческия човек“.

Атанас П. Славов

Доклад, изнесен като част от конферентния цикъл „Планета и човечество“ в музея „Земята и хората“ на 10.VІІ.2007 г.

Първа публикация в алманах „ФантАstika 2007“.

Ползвана литература:

1. Сб. „Ренесанс на утопията“, съст. Рудолф Мареш, Флориан Рьотцер – изд. „К“, София 2006.

2. Алвин Тофлър – „Третата вълна“.

3. Ерик Дрекслер – „Машините на съзиданието“. Превод на руски

4. Aerts, D., Apostel, L, De Moor, B., Hellemans, S., Maex, E., Van Belle, H., Van Der Veken, J. (1994), Worldviews: From Fragmentation to Integration, VUB Press. Brussels. (Д. Иртс и др., „Перспективи: От фрагментацията към интеграцията“)

5. Bloom, H. (1999), Global Brain. Die Evolution sozialer lntelligenz, Frankfurt: DVA. (Х. Блум, „Глобалният мозък. Еволюцията на обществения интелект“)

6. De Rosnay, J. (2000). The Symbiotic Man. McGraw-Hill. (Дж. де Росни, „Симбиотичният човек“)

7. Dowkins, R. River out of Eden: A Darwinian View of Life (1995) (Ричард Докинс, „Река от Рая: една дарвинистка представа за живота“)

8. Goertzel, B. (2001), Creating Internet Intelligence: Wild Computing, Distributed Digital Consciousness, and the Emerging Global Brain. Plenum, New York. (Б. Гьорцел, „Как създаваме интернет интелект: Изчисленията без правила, разпределеното дигитално съзнание и зараждащият се глобален мозък“)

9. Hayles, K. How We Became Posthuman: Virtual Bodies in Cybernetics, Literature and Informatics (1999) (Катрин Хейлз, „Как станахме постчовеци: виртуалните тела в кибернетиката, литературата и информатиката“)(има издание и на български)

10. Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000a), „Global Progress I: empirical evidence for increasing quality of life„, Journal of Happiness Studies 1 (3), p. 323-49. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес I: емпирични свидетелства за увеличаващото се качество на живот“)

11. Heylighen, F., & Bernheim, J. (2000b), „Global Progress II: evolutionary mechanisms and their side-effects„, Journal of Happiness Studies 1 (3). p. 351-74. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният прогрес II: еволюционните механизми и техните странични ефекти“)

12. Heylighen, F. & Bollen, J. (1996), „The World-Wide Web as a Super-Brain: from metaphor to model„, B: Cybernetics and Systems, 1996, R. Trappl (CTJCT.), Austrian Society for Cybernetics, p. 917-22. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Световната мрежа като свръхразум: от метафора към модел“)

13. Heylighen, F. (2002), „The Global Superorganism: an evolutionary-cybernetic model of the emerging network society„, Journal of Social and Evolutionary Systems. (Ф. Хейлиген и Дж. Бернхайм, „Глобалният свръхорганизъм: еволюционно-кибернетичен модел на зараждащото се мрежово общество“)

14. Kelly, Kevin. Out of Control: The Rise of Neo-Biological Civilization (1994); (Кевин Кели, „Извън контрол: Възходът на неoбиологичната цивилизация“)

15. Levy, P. (1997), Collective Intelligence: Mankind’s Emerging World in Cyberspace, Plenum, New York. (П. Леви, „Колективният интелект: Зараждащият се човешки свят в киберпространството“)

16. Mayer-Kress. G., & Barczys, C. (1995), „The Global Brain as an Emergent Structure from the Worldwide Computing Network, and its Implications for Modelling„, The Information Society 11.1, 1-28. (Г. Майер-Крес и К. Барчис, „Глобалният мозък като зараждаща се в световната интернет мрежа структура и последствията от него за моделирането“)

17. Russell, P. (1995), The Global Brain Awakens. Miles River Press. (П. Ръсел, „Глобалният мозък се събужда“)

18. Stock, Gregory. Metaman: The Merging of Humans and Machines into a Global Superorganism (1993) Simon & Schuster, New York (Грегъри Сток, „Метачовекът: Обединяването на човешките същества и машините в глобален суперорганизъм“)

19. Teilhard de Chardin, P. (1955), Le Phenoinene humain. Seuil, Paris. (Теяр дьо Шарден, „Феноменът човек“)

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 1 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 7 и 9 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете много – този път разходите ни са големи.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари.

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев и Невена Стоянова

– Бих ви ухажвал по-изискано – каза [принц Лир] – ако знаех как. Драконите и бойните ми подвизи ви отегчават, но те са всичко, което мога да ви предложа. Герой съм отскоро, а преди да стана герой, бях едно нищо, нищо друго освен скучния, мекушав син на баща си. Навярно сега пак съм скучен по нов начин, но съм тук и не е редно да ме оставяте да се похабя без полза. Мечтая си да поискате нещо от мен. Не е нужно да е юначно – просто да е полезно.

Тогава лейди Амалтея му се усмихна за първи път, откакто бе пристигнала в замъка на крал Хагард. Бе мъничка усмивка, като новата луна, тъничък сърп светлина на ръба на незримото, но принц Лир се наведе към нея, за да се стопли. Би обгърнал усмивката ѝ с шепи, за да я разгори с дъха си, ако имаше смелост.

– Запейте ми – рече тя. – Ето кое би било юначно – да извисите глас в това мрачно, самотно място – а и ще е полезно. Запейте ми, запейте силно… заглушете сънищата ми, не ми давайте да си спомня онова, което напира да си го спомня. Запейте ми, господарю принц, умолявам ви. Може и да не изглежда като заръка за герой, но би ме зарадвало.

И тъй принц Лир запя с пълен глас, направо на студеното стълбище, и много влажни, невидими създания с плясъци и припкане се втурнаха да се скрият от слънчевото веселие на гласа му. Той пееше първите думи, които му хрумнаха, и ето какви бяха те:

Когато бях млад мъж, дете на съдбата,
не чувах аз отказ от никоя дама.
Гризях като шепа стафиди сърцата
и „любя“ не казвах, и знаех, че мамя.

Но казвах си тайно: „О, те не разбират
какво аз прикривам, прикътвам, тая.
Жената, що чакам, през маските вижда;
че любя, ще знам по туй как се държа.“

Рой облаци леки – летяха летата,
прехвърчаха дами-снежинки със смях.
Пленявах и лъжех, предавах и мамех;
трупах грях подир грях подир грях подир грях.

Но казвах си тайно: „Ах, те не съзират
частта в мен, по-чиста от връх на вълна.
Любов да се бави – мен верен ще свари;
че любя, ще знам по туй как се държа.“

Накрая дойде дама мъдра и нежна
и рече: „Какъвто те мислят, не си“.
Предадох я още преди да довърши,
тя глътна отрова, морето я скри.

И казвам си тайно, щом време намеря,
изящно затъващ в гуляи и грях:
„Любовта е могъща, но навикът – дваж пò;
че любех, узнах по туй как се държах.“

Лейди Амалтея се разсмя, когато той млъкна, и от този звук старата, прастара тъмнина на замъка сякаш заотстъпва и от двама им, съскайки.

– Това беше полезно – рече тя. – Благодаря ви, господарю.

– Не знам защо изпях тази – смутено каза принц Лир. – Един от хората на баща ми я пееше. Всъщност не ѝ вярвам. Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде.

Лейди Амалтея отново се усмихна, но не отговори, и принцът пристъпи към нея.

Удивен от собствената си дързост, той меко рече:

– Ако можех, бих влязъл в съня ви, за да ви пазя и да погубя нещото, което ви преследва, както щях да сторя, ако то имаше смелостта да се изправи срещу мен посред бял ден. Ала не мога да дойда, освен ако не сънувате мен.

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 1 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 7 и 9 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете много – този път разходите ни са големи.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари.

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев и Невена Стоянова

Всичко, което Шмендрик си спомняше по-късно от лудешката езда с разбойниците, бе вятърът, ръбът на седлото и смехът на звънтящия гигант. Беше се умислил прекалено дълбоко за края на номера с шапката, за да обърне внимание на друго. „Твърде много граматика – каза си. – Свръхкомпенсация.“ Поклати глава, което не беше лесно в такава поза. „Магията знае какво иска – помисли си, тръскайки се върху коня, който се стрелна през едно поточе. – Но аз никога не знам какво знае тя. Или поне не в подходящия момент. Бих ѝ написал писмо, стига да знаех къде живее.“

Драки и клонки деряха лицето му, а в ушите му крещяха сови. Конете забавиха до лек тръс, после и до нормален ход. Висок, треперещ глас извика:

– Спрете и кажете паролата!

– По дя’лите, пак се почва – измърмори Джак. Почеса се по главата със звук като от трион, повиши глас и отговори:

– Къс живот и весел, тук в сладкия зелени лес, ведно с другари печени, на слободия вречени…

– Свобода – поправи го тънкият глас. – На свободата вречени. Това „в“ всичко променя.

– Благодарско. На свободата вречени. Ведно с другари… не, не, това го казах. Къс живот и весел, другари печени… не, не е и това. – Джак Джингли отново се почеса по главата и изпъшка. – На свободата вречени… ше ми помогнеш ли малко, а?

– Един за всички, всички за един – услужливо се обади гласът. – Можеш ли да продължиш нататък сам?

– Един за всички, всички за един… айде, бе! – извика гигантът. – Един за всички, всички за един, единни ли сме – устояваме, но разделени, се проваляме.

Той смушка коня си и пое напред.

От мрака писна стрела, която откъсна парченце от ухото му, закачи коня на мъжа зад него и отлетя като прилеп в нощта. Разбойниците се пръснаха към укритието на дърветата, а Джак Джингли яростно изрева:

– Да ослепееш дано, десет пъти я казах тая парола! Само да ми паднеш в ръчичките…

– Сменихме паролата, докато те нямаше, Джак – чу се гласът на пазача. – Беше прекалено трудна за запомняне.

– Аха, сменили сте паролата, ’начи? – Джак Джингли попи кървящото си ухо с парченце от плаща на Шмендрик. – И аз откъде да го знам, безмозъчен, безкарантиен, бездробен смотаняко?

– Не се ядосвай, Джак – отвърна му пазачът помирително. – Виж сега, няма значение дали знаеш новата парола или не, защото тя е съвсем лесна. Просто ревеш като жираф. Капитанът сам я измисли.

– Рева като жираф. – Псувните на гиганта накараха дори конете да се размърдат неловко. – Мухльо такъв, жирафите въобще не издават звук. Капитанът можеше спокойно да ни накара да викаме и като риба или пеперуда.

– Знам. Така никой няма да забрави паролата, дори и ти. Не е ли умен нашият капитан?

– Направо нема граници тоя човек – удивено измърмори Джак Джингли. – Обаче глей сега, к’во ше попречи на некой горски или човек на краля да изреве като жираф, гат’ го посрещаш?

– Аха – изхили се пазачът. – Точно тука е хитростта. Трябва да изревеш три пъти. Два пъти дълго и веднъж кратко.

Джак Джингли седеше безмълвен върху коня си и потриваше ухо.

– Два пъти дълго и веднъж кратко – въздъхна най-накрая. – Хуб’у де, не е по-зле от времето, когато нямаше никаква парола и капитанът стреляше по всеки, който се опитваше да я каже. Два пъти дълго и веднъж кратко, да.

Той тръгна през дърветата и хората му го последваха.

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“.

Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 18 януари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Ориентировъчно, цената на хартиеното издание ще е между 7 и 9 евро. Ако ни пратите парички предварително, ще ни помогнете много – този път разходите ни са големи.
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми, мрежи…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари.

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев и Невена Стоянова

На първия ден от пътуването им една мъжка сойка се спусна над тях, каза: „В кафез да ме турят дано!“ и отлетя право към жена си, за да ѝ разкаже за видяното. Женската седеше в гнездото и протяжно пееше на децата им:

Паячета и мушички, бръмбарчета и щурчета,
охлювчета по цветята, кърлежчета по дръвчета,
скакалчета и пчелички, и яйца на птички –
всичките ще ви ги сдъвча в малките устички.
И измами, и интриги, на-ни-на-ни-на-ни-на,
хвъркането, мили мои, никак не е веселба.

– Днес видях еднорога – каза съпругът ѝ, докато кацаше.

– Но не и нещо за вечеря, като гледам – отвърна жена му студено. – Не понасям мъже, които ми говорят с празна уста.

– Еднорога, скъпа! – Той изостави нехайното си изражение и заподскача по клонката. – Не бях ги виждал, откакто…

– Ти никога не си ги виждал – рече тя. – На мене ги разправяш тия, забрави ли? Знам какво си виждал през живота си и какво – не.

Той не ѝ обърна внимание.

– Заедно с нея вървеше чудак в черно – продължи да бърбори. – Минаваха през Котешката планина. Чудя се дали не бяха поели към земите на Хагард.

Той наклони глава под онзи артистичен ъгъл, с който бе спечелил жена си.

– Каква гледка за стария Хагард по време на закуска – дивеше се. – Навестява го еднорога, дръзка колкото си искаш – чук-чук-чук на зловещата му порта. Бих дал всичко, за да видя…

– Надявам се, че двамата не сте прекарали целия ден в зяпане на еднорози – прекъсна го жена му с цъкване на човката. – Най-малкото, дочувам, че тя била смятана за доста изобретателна в прекарването на свободното си време.

И запристъпва към него с наежена перушина.

– Скъпа, дори не съм я виждал… – започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но въпреки това го зашлеви. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото морално преимущество.