confession-о-графия: favim.com
слушайки (по спомен): Elton John - Something About The Way You Look Tonight

— Не приличаш на себе си, Мартине.
— Така е.
— Защо газиш хората по този начин? И да е имало някой, виновен в живота ти, това не са всички останали, които срещаш.
— Наясно съм.
— Защо не се вземеш в ръце?
— Защото трябва да си изпразня главата първо.
— И това как ще стане?
— След два месеца. Може би…
— От кого зависи.
— От мен, разбира се.

Всичко и нищо. В един и същи момент. Преди време една приятелка ми каза, че трябва да даваш любов, за да получаваш такава. Друга ме посъветва да си отворя сърцето. Трета ми каза, че ме обича. Нещата се въртят в кръг. Хората, които ми го казват се променят (или онези същите, рецидивно ми демонстрират, че “Така не трябва”). Но… кой ли ги слуша?

Не и аз.

— И защо не ги слушаш, Мартине?
— Защото не мога (или по-точно не желая) да го [на]правя. Слушам ги, чувам ги, дори ги разбирам. Но някакъв чекиджийски инат ме дърпа надолу. Като казвам надолу, въобще не обръщам внимание на депресии или временни състояния. Те са просто тапи, които от време на време изпляскват навън от мен. А бутилката се празни. Върху някой случаен.
— Боли ли?
— Не съм ги питал.
— Не. Теб боли ли те?
— Обърква ме. Още повече. Което води до същото — още по-голямо затваряне.
— И продължаваш да мачкаш хората?
— Не го правя с умисъл, просто не се откривам пред тях така, както те биха желали. И от това страдат най-много. Именно те.
— Но нещо те мъчи?
— Да. Някой ден ще трябва да обиколя много адреси… от които да искам прошка…

Черен чай. Като съзнанието ми. Не знам дали ми се пие ром… но тази вечер ще се видим. Трябва да поговорим!

——

Изпито на 13.05.2012 г.

фотография: Tumblr.
слушайки: Electric Light Orchestra - Evil Woman

— Хубаво ли ти е?
— Относително.
— Ама ти никога не си бил конкретен.
— В какво ме упрекваш?
— В това, че никога не си бил конкретен.
— Сякаш ти някога си била.
— Не сменяй темата.
— Изобщо не знам защо продължавам да се занимавам с теб!
— Целувам те…
— Защо?

А тя не ми отговори!

Свикнал съм. Тя ме научи. И всички онези преди нея. “Хубавото” е, че тя не обича да я слагам в общия кюп. Е, познай, мила моя… в кюпа си. Не си гледай телефона, няма да ме намериш там. Затова пък блянът, по онзи другия, вероятно… си остава там.

— Толкова е странно да ме ревнуваш! Дори абсурдно.
— Ти така и не ми повярва, че съм (и основно желая да бъда) искрен с теб.
— Отново ме упрекваш!
— По-добре, отколкото да ти признавам, че те мразя.
— Знам…

——

Изпито на 12.05.2012 г.

c(l)ock-о-графия: Some Kind of a Penis
слушайки: ушните тичинки, нашепващи лайняни мелодии…

Значи… майка ми умря преди (доста) време. Беше тъжно. Много тъжно в един момент. Но мина.

Реално. Ако трябва да бъда реален, разбира се… не виждам защо трябва да ми пука за когото и да било. Евентуално, повтарям… евентуално, би ми пукало за баща ми, брат ми и/или сестра ми, но и това не е много сигурно.

Толкова прегорял бушон, надали сте виждали. На тази възраст. {мнима пауза} Но възрастта е путка, при това космата. Защо тогава да се вслушваме в епитафиите й?!

Не съм безчувствен, просто понякога забравям. И това забравяне, може да остави заблудливото чувство (подобно на малка блудница; гаврена от неонодена мащеха), че съм чувствителен. Е, не съм! Което не ме прави безчувствен. Все пак… мога да се изгоря, или да ми изстине семето, но това няма (да има) общо с първото. Или беше второто! Путки майни!

Скучността не спира да пребъдва. Грозна е и ме дразни. Но въпреки това… нищо не правя. Е к’во да правя?! Да си тегля въжето ли? Това удоволствие… ще си го [за]пазя за най-накрая.

Уморих се от боклуци и от безразборно, но самозаблудително, сваляне на звезди. Пичката ми се превърна в хуй, а хуят… в преображенско присъствие на путка!

Pure (driving, real racing)… нищо pure не остана…

Хах… даже не ми доставя кеф да ви тегля една безконечна путка-майна. Супер слабичко… нищожно. Ебати. Колко е гадно да не познаваш си забравил вкуса на… каквото и да било!

музикално-портретно: Skunk Hedonism
feel good, not right: Skunk Anansie - Hedonism

Спря да си редовен, спря да си отговорен. Не, че си бил твърде отговорен, но поне към себе си — беше. Сега фамилиарничиш като говедо. Спря да си честен със себе си и правиш пълни глупости. Даже не са пълни — оставяш ги някъде по средата. Поне да показваше на хората къде са инструментите за почистване (след като минеш през тях). Ама и това не правиш.

Така ще продължиш, докато не спреш да си играеш. Ясно е, че… порастваш или израстваш, не знам кое по-добре ти приляга, но поне нещо ти се случва. Не м(р)ънкай, или пък ако ти се м(р)ънка — прави го, щом те успокоява.

А когато ти казвам да изтрезнееш, не означава, че искам да спреш с пиенето. Но поне с влюбчивото си самоопияняване може да не прекаляваш толкова.

Напълно разбирам държанието ти. Засилваш се, за да може след това по-силно да се изтряскаш в стената. Но тъй като заедно стигнахме до извода, че си пиян (най-вече) от себе си, стената може и да е под, таван, бесило, ракетна установка, паваж, всякакви такива лицемерни повърхности.

И като заговорих за лицемерието, помниш ли как проповядваше достойнство и амалоумно съществуване? Помниш — трънки. В момента си толкова грешен, че зад гърба ти има само руини. И не, не те съжалявам, още по-малко пък те приканвам сам да се затваряш в себе си. Та ти не си излизал от там много дълго време. Пикльо!

Колко годишен стана вече? Двадесет и седем ли? Пак си оставаш пикльо!

Къркори ти стомаха, нали? Не си гладен. Просто нямаш какво да правиш. Не се храниш с нещо, което да влюби душата ти, а… единственото, за което мислиш е как да празнееш в нищетата си. Не ти се пие. Не ти се спи. Не ти се яде. Сам(отен) си и още как. Освен това си и мързелив.

Но пак казвам — и тази чекия ще ти мине. Освен ако не ти мине, разбира се.

Вълнуваш се, когато говорят за/с теб, но реално се срамуваш. От себе си, много ясно. Въобразяваш си някакви неща, вглъбяваш се в нереални свои проекции и после (когато останеш сам) — плачеш. Виждал(а) съм те. Много пъти. А с онази неизтриваемата (като гумена изтривалка, комунистическо производство) усмивка и меланхоличния поглед, забит в далечината (на най-близката ти душевна стена), си толкова прозрачен, прозаичен и непоносим, че ми иде да повърна.

Преди исках да повръщаме заедно, насред чаршафите ми (след диво ебане, например), но сега и това няма да ми се хареса.

Пропаднал путьо! Стегни се малко и дишай. Чакаш лятото ли? Е и аз чакам шестица от тотото, но към момента ми се пада само шест-процентова лихва към поредния заем…

Все пак да не прекалявам. Мисля, че все още те обичам и… порядъчно те мразя, боклук!

Плавай все така. И гледай да не те застрелят някъде. А, грешка… ти се плашеше от ножове. Същото важи и за тях!

——

Из читателски писма (нямат кавички, защото може и да съм сънувал); на 4-ти март ми издадоха членска карта за “Клуб 27”; пожелаха ми здраве и да продължавам все така; помислих, че е ирония, защото ако продължавам все така, няма да има здраве; ще се “борим” (поне) до следващия март

equation-о-графия: www.1x.com
записки от бара: очарователно грешни

Ъ? Човек — цел. Цел != човек.

(следователно)

Човек !! човек (социопатия?)

Безчовечност <=> безцелност.

Проблем(и):

— физическата (далечина) дистанция (Не!)
— психическото присъствие (близост) (Да!!!)

Интерес ? => желание

Обсесия ! => (про)падане

Цел и занимание (липса и нужда)

Гняв и незадоволеност (покой и удовлетворение)

Отхвърляне и емоционално увяхване…

Обезцеляване и обезчовечаване!!!

(недоволство в зародиш)

——

Изпито на 27.02.2012 г.

sunset-о-графия: over Niihau (in technicolor)
слушайки: Bebe - Cocaine

Играем карти. Някои губят на нула, но пък раздаванията са добри. Никой не си проклина късмета, освен в случаите, в които уискито в чашата е песимистично никакво. Не ме гледа в ръцете, още по-малко в очите, но пък начинът, по който шепти ми е познат. Първо ме пита за акумулатора, а след това хвърля мрачен поглед върху ключовете от колата ми. Последните — разстлани грациозно до най-близкия пепелник, покрити с белезникави прашинки от геноцидираните (в последния половин час) евтини махорки.

— Взимай ги! — тръгна да прибира картите ми, но аз се дръпнах, насочвайки го с поглед към ключовете. — Отивай при нея.
— Не мога. Не знам. Не искам. — с широки, недостигащи за един човешки дъх паузи помежду им.
— Това са… това са най-лесните “решения”, нали знаеш?
— К’во да правя там, братле?
— Бъди. С нея.

Това беше преди две седмици.

Сега съм сам, музиката свири тихо, а от съседните помещения долавям някакви безинтересни сладкодумия. Толкова са еднообразни, че дори не ги регистрирам като пожелателно клюкарски. Нямам раздадени карти, тестето и то стои самò върху една лавица с книги (сборници с отходни произведения, клозетно разписани в несходен стил) близо до бара.

Вместо това пред мен на масата лежи бял плик. Съставен (може би) от 90% хартия и още 10% целулоза. Или… каквото там хранително слагаха в “модерните” пощенски пликове. Марките бяха хубави, леко агресивни, забулени в религиозна мистика и… нецивилизационен полъх на социопатно присъствие. Печатите бяха вълнообразни, леко гризнали връхчетата на цветните щампи. От плика се подаваше една снимка.

Когато пощальонът ми връчи “призовката”, разпознавайки печатите и клеймото на марките, си помислих: “Мхм… картичка е добре, за да знам, че си жив, тъпо копеле такова!”, но докато разкъсвах хартиеното тяло на съобщението, остойностявах липсата на каквото и да е име за подател, което поукроти гнева ми на загриженост. “По-добре да не е покана за едночасов т(ра)ур в арабската морга. Не обичам тела в найлонови чували…”, очерняващата съзнанието ми (по)мисъл се разсея бързо, когато цветната фотография протегна ръце към мен.

Леко грапава фото хартия. Очевидно доста стара, но несравнимо качествена. Позахабени краища и леко жълтеникав оттенък. Половин пръст бял отстъп. От всяка страна на снимката, макар при проявяването й съдържанието [да] бе леко килнато на една страна. Въпреки аматьорското изпълнение, присъствието (на хората, допълващи пейзажа) и уловеният в кадър момент… предизвикаха несравними емоции.

Слънцето залязваше над морето, предполагам Средиземно, нямаше как да позная (само по) вълните му. Отражението на червеникавите лъчи, изморени от ежедневното припичане, се размазваха във водата й образуваха акварелна постеля, върху която съзнанието стъпваше босо, нежно, без да бърза към отсрещния бряг на (не)познатата далечина. На преден план имаше два силуета. Мъж и жена. Бяха изгубили обема си, както и своите (разделящи ги) контури; превърнали се в плътен графитен щрих, досущ като диамантена сянка, сляла ги в едно — без усилие биха пронизали сетивната бариера и на най-студенокръвното сърце.

Той лежеше по гръб върху пясъка, положил глава в скута й. Скръстил ръце. Тя бе леко надвесена над него, оставила косите си да галят (вероятно) пулсиращото му от погълнатата топлина лице. Флиртуваха с кожата му, докато дланите й милваха същото. Самата тя бе извърнала глава и наблюдаваше заника. С очи (вероятно) потънали в чистотата на човешката мисъл, съществуваща далеч зад хоризонта; със сърце (вероятно) потънало в шепите му.

Успях все пак да обърна снимката. Все си мислех, че въпреки шеметното чувство, което ме халоса в тези минути на пълно себеотрицание, отзад ще прочета нещо; от рода на: “Куче, гле’й к’ъв е кеф, а? Колата ти не е най-бързото превозно средство, но… мамка му, по-добра е от жегавия влак!”

Оказах се прав. Имаше за четене, но посланието бе друго…

“Извинявай, братле, че ти пиша чак сега. Ще ми простиш за притесненията, сигурен съм. Добре съм. А и тя също. Добре сме. Даже май… повече от това. Не знам как да го опиша, затова ти пращам тази снимка. Не се впечатлявай от лошото изпълнение, знам, че си перфекционист, ама пука ми, хаха! Едно хлапе ни снима. Всяка вечер стояхме на плажа, докато то си играеше наблизо. Накрая му връчихме фотоапарата. Твоят, да. “Zenit”-а на баща ти. Беше в колата, ама това май го знаеш… Отне време докато проявя лентата, че тук… както се сещаш не е върха на цивилизацията. Както и да е… обичаме те и двамата! Не пий много! Това е от нея.”

Вторият абзац бе отделèн с целувка. Червило с цвят — нейният!

“Тези, следващите редове не ги е виждала… казах й, че устните й ще са най-добрият подпис за “Здравей” и “Чао”. Тук тя е различна. Не знам какво й се случи, но е напълно различна. Може би аз също. Сигурно е заради въздуха… или заради емоционалното окисление, през което минахме и двамата. Радвам се, че го направих. Радвам се, че ти поисках ключовете. Радвам се и… че не ме спря.”

Обичаше я.

Пъхнах снимката обратно в плика. Оставих средиземноморския залез да ме гали с погледа си. Качих крака върху масата и поех чашата с уиски в ръката си. Отдъхнах спокойно и затворих очи. Кокаиновите ноти изпълниха помещението…

——

На Тях

пиянското мото: In Rakia Veritas — на кирилица…
има и други с черни дробове: книжни алкохолици…

Преди две години за първи път станах част (защото в такова начинание си просто едно от многото звена) от т. нар. попкултурна изгъзица — кулинарен туризъм. Беше много яко. Пътувахме до Сърбия, пиехме “Вода-Вода”, спирахме да пикаем, когато си поискаме, но най-якото, разбира се, беше гастрономическото (само)задоволяване.

Няколко стотачки от сръбска валута (равняващи се на няколко десетачки българска) за нищо време се превръщаха в плескавици, вешалици, “обикновени” кюфтенца и разни други мляно-месни вкус(н)отии. Хубавата кухня, обаче, е нищо без приятна глътка, с която да си дооправиш вкуса и да минеш на следващото стъпало от социалната фракция — контролирано преяждане.

Тогава направих сефтето на сръбската ракия, при това не каква да е, а приготвена[та] от дюли. Да речем, че онези два дни зад граница… бяха като прераждане.

В следващите 24 месеца се пропих. Не беше заради дюлевата ракия, нито благодарение гостоприемството на западните ни (по-малко историческо-арогантни и ненужно агресивни) съседи. Но независимо какви химически съединения поглъщах, вкусът на онова плодово вариво не успя да се отмие, нито бе повторено… за имитация — и дума не можеше да става.

Носталгията, в която и форма да се прояви, е най-близкият садист, познат на човека.

На 14 февруари получих специален подарък. Не беше любов, не беше грозно червено сърце-балон, нито шоколадови бонбони (макар, че от зелено Фигаро не бягам). За вино — мцъ! Една засукана кака цъфна при мен (заедно със своя фотограф, който в късния следобед беше заруменил бузките), носейки ми на ръце голяма синя кутия с панделка. Под панделката имаше свитък. Почувствах се така, сякаш във вените ми тече не алкохол, а синя кръв. С парафи(ни)ран бандерол!

Бутилка от най-висококачествената плодова ракия, носеща духа на Балканския регион, с родно място — област Жупа (Сърбия), се бе озовала в ръцете ми; с комплект (от шест) чаши за специална консумация на прекрасната течност. Изпичана в началото на своето приготовление в парещите длани на умерения огън, а към края — в шептящите прегръдки на тихата жар. С регулирана температура и запазен плодов аромат, след това отлежа(ва)ла в опушени дъбови бъчви. За повече от три години!

Чистият и бисерен цвят (а и вкус) на това алкохолно великолепие (няма как — има любов от пръв поглед; остана да се уверя дали и в “леглото” ще ми се хареса толкова) трябваше да бъде споделено.

И понеже… какъвто станеш, с такива се събираш, не ми бе трудно да си намеря съратници за дегустацията. Премерена, разбира се. Приготвихме софра, около която журито (трима мъже и една жена) се разположихме насред идилията на домашния уют, в очакване на сюблимния момент — разливането.

Сладката приказка, мелодичната атмосфера (защото имаше и уроци по настройване акордите на акустична китара “Орфей”) на няколко часовото изживяване бяха неповторими. Като пътуване зад граница, но без досадното въртене на геврека. С първата глътка се отприщиха спомените. Аромат ли? Той беше най-малкото от поредицата сетивни удоволствия. Знае тя… дюлевата ракийка… как да гали небцето, устните и езика.

Стоплиха ни се лицата, а после и душите…

Какви бяха оценките ли? Мъжете: 8/10, Дамата: 10/10 (макар, че й казахме колко нереално звучи нещо да е перфектно; ще се научи тя).

Моята? Обективно 9/10, guilty pleasure (кефобалната)… както той обича да казва: 9.7/10 :)

Отговорните за началото на онзи (вече изминал, но) чуден уикенд са: производителят — избата “Вино Жупа” (Сърбия), “Ню Лайн Къмпани” ООД (единственият вносител за България) и “Ogilvy” (Ракия, кънектинг пийпъл и още как).

За финал — хубавите неща свършват, но пък хубавата ракия може и да се купува. В Casavino са се погрижили да разредят винените щандове с няколко ракиени такива. Какво повече му трябва на човек? Може би… компания, с която да сподели питието?!

Cheers!

unicorn-о-графия: PicFor.me
слушайки: Sigur Rós - Hoppípolla

Събуждам се с песен на Purple в устата. И вкус на пепел от рози в главата. А дали не беше обратното? Ръката ми е затисната не от твърдоглав алкохолик-приемник, забравил що е то милувка или домашен уют; а от момиче с непознат произход. Не се интересувам от семейството й, нито от научната й степен, още по-малко от любимите й занимания. Неприятно ми е, защото не знам как е попаднала тук, нито как се казва; не знам дори защо по дяволите живее на същата планета, заедно с мен. Не съм егоист. Ни най-малко. Не повече и от обикновеното!

— Братле, к’во ти стана снощи? — звуковият дисонанс в главата ми върна няколко реплики от изминалата вечер. — К’во ти стана снощи, пич? Пич?!

Защо не му отговарям. А, да. Не е наоколо.

Но това съвсем не означава, че не ме чува. Явно, щом така упорито продължава да ме въпросира, иска да му кажа. Нещо.

— Мейт? — продължи да се интересува той.
— Да, тук съм.
— Какво стана снощи?
— Всичко се нареди идеално. Гледай какво хубаво момиче имам до себе си.
— Това не е ли сестра ти?
— Копеле!
— Не, знам, че не е тя. Но изглеждаш изненадан. И знам защо. Защото не знаеш коя е тя. Прочитам го в очите ти… като в онази, тъжната песен на Лайнъл.
— Ричи?
— Къде е? Виждал ли си го скоро.
— Не. Лайнъл Ричи?
— Да, същият!

Докато откъсвах прорасналите по рехавата ми брада косъмчета, посредством изтъпената (до болка) “само”-бръсначка, си спомних няколко други кадъра от перверзната… предходно-отходна вечер.

— Много е зловеща, нали брат?
— Абсолютно. Очарован съм от деликатността й, как да го кажа по друг начин.
— Опитай по нормалния… за теб!
— Някога разказвал ли съм ти за моя живот между (две) брюнетки?
— Това порно {филм} версия на мерзкото ти съществуване ли е?
— Не.
— А тогава?

Изтрих сянката, която парата от горещата вода бе изрисувала върху огледалото. Позволих си отново да погледна себе си. С едни други очи. Същите, но гледащи ме по-зорко, по-нагло и по-присмехулно. Колко удобно, а? Отворих си устата, а от там не излезе нито звук. Затова… реших да нападам с мисли. От моята мозъчна кора, до неговата. И точно там… чух тропота. Галопен, почти, но много (с)нежен същевременно. Еднорогът плисна с душата си и изплува в съзнанието ми.

— Ето я. Тази вече(р) я познавам. Ти също. Мълви грехове срещу мен, а самата тя е символ на един такъв, отдавна забравен.
— Какъв?
— Любов, може би.

Прекъснах сам себе си и отдаден на празното спокойствие или измамното присъствие на две тела (върнах се; а тя все още спеше около мен, преплела нозе в скута ми) продължих:

— Ще има поне една, която (просто) иска да те изчука. Вкусът й ще бъде силен, натрапчив, лекомислено гальовен, но всъщност доста тежък за преглъщане. Сякаш ближеш остатъка в кутията със семейната вакса за обувки. Познай цвета му… черен, разбира се! Тя ще го направи, защото в този пропит от мързеливи и неориентирани люде свят, няма нищо по-амбициозно от решената жена. А когато тези черни коси се спуснат към теб — няма измъкване; и ти го знаеш.

~ някой кимна

— Ще има поне една, която никога няма да бъде твоя, независимо какво казват (приятелите ти; дори и тези, които лицемерничат зад гърба ти). По-лека от перце, което никога не е докосвало дланта ти. По-тежка от най-голямото предателство, за което носиш отговорност само и единствено ти. Ще има поне една, която ще те нарани по най-идиотския начин. Тя ще те откаже от логиката, ще подкопае устоите на вярата ти… независимо на кое (свое собствено) божество се кланяш нощем. Ще има поне една, на която ще разбиеш сърцето така, както твоето никога не е [о]познавало скръбта. Просто ще предадеш нататък… наученото! И ще го направиш с такъв смел замах, с такова умело и небрежно чувство, защото… учениците надминават своите учител(к)и, че след теб няма да остане и помен от човешка(та й) душа. Ще има поне една, за която да мечтаеш, но никога няма да срещнеш и поне една, която ще направи същото; в главата си. С теб. Там, където теориите образуват черни дупки, а всяка потенциално мила емоция, ще бъде засмукана в нереализуемото битие.
— Това не се ли отнася за всички жени? Какво значение има цветът на косата?
— Характерът, за Бога. Символ е на характера. Караш ме да богохулствам повече от разрешеното ми за деня. Освен това тези, каталожно изброените, не са важните.
— А кои са?
— Останалите две. Едната, която винаги ще те обича, независимо как я третираш. Задачата й (в емоционален аспект) е да страда по теб, образувайки невидим щит около все по-малко приличащата на човешка грешна твоя душа.

~ някой замълча още повече

— Другата, в която ти ще си (безумно) влюбен, а вероятно никога няма да бъде твоя.
— Тази не я ли спомена вече?
— Казах “вероятно”. Има разлика. Именно глупавата (не)вероятност я превръща в твоя неуловим, но силно жадуван…
— … еднорог…

brief-о-графия: Tumblr.
слушайки: Roxette - Crash! Boom! Bang!

В началото има[ше] разговори. Последните (макар, че току-що започнахме) са измислени от хрисими човешки същества, които са открили цената на думите, но са изгубили (или никога не са познавали) стойността на чувствата. Онези, които не могат да бъдат описани (колко пошло казано) със същите тези думи, техните синоними или неприлично-демоничните (и техни далечни) братовчеди — непознатите “между[в]метия”. Какво? Това беше най-глупавото нещо, което някога си писал. Тихо сега… Чети!

(и докато мислите се прескачаха умерено, без да се ритат по пищялите… имаш белег на врата; избърши го)

— Сънувах Чарли Чаплин. Сънувах и че правя секс.
— Не прави ли снощи?
— Правих. ‘ма това к’во общо има?!
— Нищо, просто питам. Как е тя?
— Няма ли да ме питаш за съня с Чаплин?
— Честно? Не се интересувам.
— Ебати. Не искаш да си говорим, така ли?
— Е ти си говориш с мен само, когато те е отблъснала някоя жена. Или всички, ако трябва да бъдем точни. Да не съм ти изтривалка.
— Не драматизирай.
— Реализирам. Истината пред очите ти, тая… същата, ‘дето ти драска по ириса, а след това има меката наглост да се вреже в зеницата ти.
— Много си детайлен. Харесваш ми.
— Окей! Пак казвам… не ме интересува в коя си го завираш, важното е, че си щастлив. Наистина се радвам.
— Ама ти откъде знаеш?
— Е нали те виждам.
— Не е реално това. Точно в момента живея промеждутъчен живот.
— Това какво трябва да значи?
— И аз не мога да ти кажа, но… основното е, че съм щастлив (само), когато не съм.
— Ебати глупостта!
— Това е. Трудно ти е да проумееш или си мислиш, че съм прекалил с пиенето.
— Че ти днес дори не си пил. Нищо.
— Почти нищо.
— Две-три бири не се броят. Сигурен съм, че черният ти дроб страда в такива моменти, когато НЕ МУ наливаш… а се педерастиш с тая бира. Я сложи очилцата.
— Що? За да ми се подиграваш ли?
— Не! За да видиш какво се случва около теб.
— Копеле. Не трябва да гледаш, за да видиш… онези неща, които се чувстват.
— На свръхсетивен ли ще ми се правиш?
— Опитвам се да ти обясня онова, което и ти самия знаеш.
— Anywhore…
— Близо си.

touch-о-графия: Eylul Aslan
слушайки: The Social Network OST - Magnetic

Тъмно ми е. Сухо ми е. Усещам (някаква) болка в слабините! Чувам вътрешния глас… гледа ме строго и почти цвили през зъби. Обаче не се смее, а агресивно цъка ли, цъка.

Тъмно ти е… защото си (в) гъз. Сухо ти е, защото там е топло, но няма влага. Болката в слабините идва от факта, че не си се напъхал достатъчно (навътре). Висят отвън, притиснати и с неясна съдба. Много е неприятно, нали?

Как може да “звучиш” така? Отвратителен си? А той ме поглежда с най-безумно неясния поглед, който някога очите ми са срещали (посред нощ) и ми казва: “Аз? А ти? С всичките ти преображения… но не господни!”

Хубаво ми е. Измърмори ръката, в опит да измърка. Разпери пръсти и помаха. На себе си, на някой, който я гледаше. На никого. Пак сви пръстите и се сгуши сама в себе си. Отровена в разтвор(а си), до нея стоеше дланта. Нер(а)вно подпряна на хлъзгава повърхност. Под зъл наклон и мнимо топло отношение към зачервеното й личице.

Кракът се протегна, прозина и оригна с най-невъзпитания си амузикален тон. Толкова глупаво перчене никой не бе демонстрирал. Сякаш беше най-важният. А брат му? Близнакът? С белег върху тялото, много дълбок, но вече забравен. С промит мозък и изтръпнали устни. Играеше една безумна грамотна игра с един изключително неграмотен партньор. Проблемите остават в семейството. Успехите — подарък за останалите.

Братята се прегърнаха. Тялото застана в комфортна поза. Шията се подаде иззад ъгъла и пусна аромата си наоколо. Устните и носът реагираха. Особено вторият. Чувствителен и порочно нежен. Но похотта му си оставаше тайна… както за устните — далечната му трета братовчедка, в която бе влюбен от малък — така и за очите — по-големият й брат, закрилник. Сетивен полумрак.

Едва ли някога би заложил на точно тази гонка. На точно този бягащ упадък. Но билетът някак се озова в ръката му. Скриваше се, показваше се, прелиташе от длан в длан, а лактите опитваха да задвижат цялата тази схваната конструкция, наричана от съдебните лекари тяло. Човешко.

Грешно… преди всичко. Грешно. Много грешно.

Вагината й изпуши последната цигара. Димът [за]млъкна. А останалото се превърна в желано минало.