фотография: Osaka European Film Festival
на вашето внимание: Официалният трейлър към филма

Вчера започна. Днес свърши. В интервал от 6 (шест) години. WWII ми е любима тема. Как може една толкова тежка (?!) тема да ми е любима? Може. Предизвиква интерес. Но тези слова ги дежавюирам, а вероятно и вие, тъй че нека продължа.

Пол Верховен е върховен, когато пожелае. Били сме свидетели на трагични негови филми, и то не в драматичния смисъл на думата. Но класиките са си класики, а никой не чука Шарън Стоун по-добре от Майкъл Дъглас, нали? Бесните преследвания по Марс, превърнали затвърдили настоящия губернатор на Калифорния като един от най-култовите екшън герои на XX век - също рулират!

Няма да изброявам всички ленти на холандеца, за които тая в себе си страхопочитание, респект и желание за повторно гледане. Общото между Пол Верховен и Втората световна война е “Black Book” /хол. “Zwartboek”/.

Който е гледал “Soldier of Orange” знае, че Верховен много добре интерпретира идеите си и автентично (пре)предава драмата, емоцията и силното влияние на епохата WWII. На него също му е любима тема, сигурен съм!

Историята на “Черната книга” (или по-скоро тефтерче) е вдъхновена от реални събития. Малък или голям процент - няма значение. Сценарият е пленяващ. Има си всичко, което фен на такъв жанр би желал да гледа в продължение на (поне) два часа.

Нацистите издевателстват, Съпротивата също, местните таят злобата си в очакване на пиковия момент, в който ще извадят очите на репресиращите ги. А някъде там, между бомбардировките, двойните игри и жестоките еврейски съдби се намества главната героиня.

От онези образи, които ви карат да кажете “Уау!”. Не само заради пленителната й красота, погалващия й глас, а основно заради стечението на обстоятелствата. Обстоятелства за каквито навярно не сте и сънували, но за нея превърнали се в ежедневие. И които тя превъзмогва физически и най-вече - психически!

Борбена жена с две думи.

Не е най-добрият филм за войната, който съм гледал, но пък има страхотен чар. И не само заради Карис ван Хойтен, Себастиан Кох, Том Хофман и божествените им изпълнения. Както споменах вече - има от всички подправки, които превръщат обикновената гозба за WWII във велико кулинарно пришествие. Перспективно!

И ако вече сте огладнели, препоръчвам ви да залъжете глад, поне докато се стъмни. След това, когато падне мрак, може да гледате “Black Book”. Класика за ценителите, повече от приятно изживяване (въпреки обратите и драматичността) за любителите на седмото изкуство!

фотография: tumblr.

Ситуацията е следната: almost halifax - синджира се задава откъм реката, обаче козата липсва! Но по синджира са останали достатъчно косми от жувотнуто, за да се ре-криейтне последното с помощта на модерните ДНК експериментални устройства, техники и (по)знания.

Утре в съзнанията, телата и битието ни ще проникне септември. Официалното “първо Р” на годината. Ще бъде сряда, а на мен ще са ми нужни десетина души, с които да пием по нещо различно от финландски чай, да покиснем в омаята на някоя градинка (може и на затворено, ако духа и вее), да си поговорим за бирата, циците и наркотиците, след което в духа на топлата атмосфера, когато вече ни е писнало от оргионална мисъл и вулгарно клишераздаване, да сменим темата!

Може и да сте повече от десет! Не е нужно всички от вас да пият, някои може да пушат, трети да мълчат. Важно е в интерлюдията и президиума на (първо)септемврийската нощ да обменим малко структуроопределящи ни като граждани и интелигентно-ориентирани хора размисли и пасти!

“Какво е ЕС за теб?” не изисква да си (напълно) запознат с членството ни, нито да цитираш последните изказвания на големите висящи пишки от европарламента. Не трябва да знаеш коя е столицата на Люксембург (не че има нещо по-лесно от това). Препоръчително е да ненавиждаш Румяна Желева и да знаеш, че Цецка носи сутиен (double D)^2.

Изисква да се появиш към 18:30-19:00 на уречената среща - площад Славейков, ама не при гушналите се статуетки, а в центъра му - похлупеното “фонтанче”. Изисква да си носиш главата и да бъдеш оригинален и откровен, ако ще вземеш участие с вдигане на ръка, когато другарката inni4ka реши да зададе въпрос.

Както казах… може и да мълчиш. Но тогава поне бирата трябва да се излива в гърлото ти, за да могат лирикоосвобождаващите й свойства да те отпуснат. Току виж Фидел Кастро ти завидял за ораторските способности!

Имате 24 часа да помислите - може ли да дойдете и искате ли!

/подпиши се с “Х” в коментарите или по някакъв друг начин се свържи с мен, в случай че проявиш интерес/

фотография: dnevnik.bg

Родното БеБе злополучно отстъпи на швабен-зи-дойч БеБе. Родилките пометнаха, набожните се самоотлъчиха от църквата, а Ма(гда)леева върза ново гадже. От онези, дето тичат по корта и събират топките.

Небесносиният победоносец сведе глава пред баварското Оранжево небе. Началото на мача бе мощно и самочувствено, но БеГе БеБе си глътна сливиците след като шпекин БеБе му заби няколко топки през смаяната физиономия.

Въпреки погрома, БеБе ГЕРБеде не падна духом. Официално се закани следващата година да го вдигне. Трофеят. Независимо дали ще се реваншира на Зиг хайл БеБе или ще скъса ракетата на някоя друга (бивша или текуща) тенис знаменитост!

БеБе показва хъс и с намеренията си да разцепи Михаел Шумахер в неговата област. Ръчкането на болидите ще стане тази неделя на пистата край Злокучане. Ще стискаме палци (и топки) в подкрепа на политическата ни особа.

Както е тръгнала работата… скоро за “спаринг” май ще се готвят:

— Тайгър Уудс - на дупките в Дружба;
— Лео Меси - на полянката в Бояна (горе, дет’ връзват кучетата);
— Кобе Брайънт - на кошовете от “Титан”;
— “Вишнен” Ананд - в градинката пред Народния (с двоен ход за белите, без участието на М-Тел);
— Юсеин Болт - по отсечките Надежда - Централна гара / Централна гара - Хладилника;

Спорт да има. Като няма кинти, поне да не затлъстяваме… физически де, то умствената гимнастика отдавна е табу в редиците на БеГе политиката!

фотография: Celluloid Fun

Така. Вероятно сте чели, или поне сте чули, че рекламната обществена поръчка, чиято цел е да промотира великолепието на родния ни туризъм е вече свършен факт. Това е чудесно!

Или по-скоро би било чудесно. Ако не бяха изхарчени ужасно много пари за ужасно незадоволителни “кадри”.

Кратка непрофесионална рецензия: клиповете са еднотипни, “монтирани набързо”, неадектватно позиционирали реклами (може би?! - като в песента) и за капак: слабо привлекателни! Приличат на видео монтаж от ранната епоха на Канал 1, когато в паузите между предаванията пускаха Жан-Мишел Жар (който много уважавам) и разни цветя, планини и делтапланеристи, реещи се безцелно в световното небитие.

Къде са проблемите тук?

— мразя “държавните поръчки” и факт(олог)ическото облагодетелстване на Един;
— мразя безцелното отклоняване на финанси, за да може някой передунгел да си направи PR-а или да отбие служебните си задължения пред Главния клатикурник;

Майка му да еба! “Източни пиеси” е вашият филм/клип. Показващ нагледно какво и къде може да браузвате, докато сте в София (разбира се, че рекламите показват цяла България, но манталитетът е… същия). Бюджетът му е нищожен, но посланията - (много)милионни!

И да, знам че не всичко е леки/понякога доста тежки наркотици, нито сбивания, расистки обиди и холокост по улиците на родните ни градове, но… къде по дяволите се разпределят всички тези финансови ресурси?

Задавам въпроси, на които знам отговора! И точно в това е разковничето, което припалва ли, припалва.

България става само за един вид туризъм: собственонародническия!

Където сънародници, съселяни, съграждани ако щеш… заедно разцъкват из страната. Я да събират печати, я за да похарчат пари и да изгорят безоловния на новата си Мазда в иначе чистия въздух около резерватните заграждения на татковината. Което е прекрасно в много аспекти!

Вълнението ми е единствено и само около парите. Мръсните финикийци така са ме покварили, че ми е трудно да дишам, дори в такава прохладна неделя като тази. Обяснете ми… какъв мавзолей ще си построи лайнарът или лайнарите, “заработили” тази крупна сума от (почти) половин милион български (все още необезценени) лева?!

фотография: Фейсбук /Олег Панфилов/
слушайки: Moby - Extreme Ways

Тя обича паста, магарета и морски пясък между пръстите на краката си. Завършила е съдебна медицина, но работи като бизнес съветник. Спортува често. Предимно осезаемо. Настървена е и преследва целите си до самия (им) край. Независимо от одухотвореността им!

— Страхуваш ли се от призраци?
— Не, никога не съм виждала такива през живота си.
— А обичаш ли костенурки? Морски.
— Да. Често плувам с тях. Редувам ги с делфините.
— Делфините са страхотни. Знаеш ли, че само те, освен хората, правят секс за удоволствие?
— За секс ли ще си говорим?
— Не зная…

— Вярваш ли в Господ?
— Понякога. Повече или по-малко…
— А в съдбата?
— Това е тема за пейоте. Намира ли ти се?
— Не съвсем.
— Тогава ще говорим за друго!
— Например?

Цигарата угасва в ръката ми. Тя преплита пръсти с моите. След малко ме пуска. Зарива угарката в утъпкания пясък под тялото си и поглежда през рамо.

— За скок(ове) във вода.
— Страх ме е от високо!
— Не се тревожи, скалите не са чак толкова високи. Е, добре де… малко по-високи са от теб и мен взети заедно.
— Не зная.
— Не знаеш? Това, което ти трябва да знаеш е, че скочиш ли с мен… няма да има въпроси, на които да не мога да отговоря след това.
— Това е примамка?
— Не… това е скок в пространството, освобождаване на енергията. Ще се превърна в мила и добра, мръсна и зла, коварна и съвършена. Каквато ме пожелаеш!

… and they fall…

фотография: Pic for Me

Сигурно сте се уловили, че напоследък много рядко ползвате писалка. Добре де, химикал[ка], стига с тея инженерни суперлативи за малкото джобче до сърцето ви. Кога за последно ползвахте химикал? Да драснете телефонния си номер върху салфетка, докато изпитвате нужда от детоксикация? Или пък сте се подписали върху някаква разписка, бележка, писмо, разплащателна хартийка и те такива?

Не пишете, знам!

Аз пък пиша. Владея стотина шрифта в различен размер и цвят. Перфектно ги вая. Само че ползвам клавиатура, а не химикал. Наложи ли се да хвана последното, все повече и повече се учудвам каква лекарскопредписателска способност притежавам. Рецептите за лекарства - аз ги пиша и то толкова красиво, че ще ви вземат не един, а цели пет лева, за да я транскрибират в аптеката.

Спомням си, че когато бях малък (с малък… химикал) в училище държаха на краснописа. Това е животно, което не просто изисква от теб да пишеш… а да го правиш стилизирано. С изваяни форми, четливо - да владееш шрифт!

А сега какво?

Едва успяват да ги научат на буквите, камо ли на краснопис? Краснопис ли… то правопис няма, аз за обесения поп питам - едва свързват буквите в думички. Често им се мешат кирилицата и латиницата. За да се получи най-накрая лайняницата.

Двойното “и” е мистерия, често завършваща с представител от родословното дърво на Конфуций. Запетаите също, както и другите препинателни знаци. Някои хора не знаят как се пише буквата “ф”.

И по-лошо ще стане, ако съвсем спрем да пишем на хартия. С химикал. Просто ей тъй… за да си запазим рефлекса на ръката. Щото накрая ще ударим дъното, където се въргалят неграмотните цигани, на които доскоро сме се подигравали, че… едва си пишат имената и се подписват с “Х”.

Надеждата ми е в жените - въпреки всичко те по-често ползват лист и химикал, за да запишат нещо повече от десет символа, несъдържащи имената ви по лична карта. Или ЕГН. Ползват, че даже и се стараят. На някои им се получава, на някои не много. Но със сигурност се представят по-добре, отколкото лоясалия мъжки индивид, чиито кебапчета на дясната (или лявата) ръка имат алергична реакция спрямо формата на писалката.

Вземете по един лист и опитайте да изпишете азбуката. С малки и големи букви. Без да ползвате печатен шрифт. Но ако твърде много ви затруднявам опциите са две:

— все пак употребете печатарски (или технически, но се съмнявам да го владеете) шрифт;
— отворете прозореца и хвърлете компютърната гарнитура през него, след което изтичайте до близката книжарница и си купете тетрадка с тесни и широки редове - и не, нямам предвид онези тетрадки с Майли Сайръс или Джъстин Бийбър - просто шибана тетрадка от 60 листа, бели, с редове, неизписани;

Връщам ви в първи клас, примати!

Клюките не са важни…
но изстрелите от хорските усти навяват спомени по нещо забравено…
слушайки Eminem - Not Afraid

— Настанете се удобно.
— Как да ти кажа…
— Кафе? Чай? Мента?
— Остави пиенето. Пусни един вентилатор или климатик, с какво се охлаждате тук?

Парвенюто с многото листа натъпкани в една модерна папка с англоезични лога върху й се извърна назад, щракна с пръсти към някакво изкилиферчено хлапе с мръсни кецове и смигна по посока на прозореца.

— Безкрайно зъдължен съм ти!
— Започваме, когато сте готов…
— Това радийце тука - записва ли? - посочих малката черна кутийка с размер на кибрит.
— Не се тревожете за това! Снимаме от две различни камери, освен това - да, записва всичко, което аз и вие кажем. Модерни технологии! - духовия музикален инструмент в кресловото срещу мен се ухили и плесна с ръце, носен от възторга на хомосексуалното си животоулеснение.
— Давай…

— Уличките вече притихват, обстановката изтлява, а срещу мен, готов да изтърпи ударите на безкомпромисните ми въпроси стои… - страхотен тътен от съседната стая смути водещия на интервюто - Какво става там? Ако е Любен - кажи му, че е УВОЛ-НЕН! - крясъци, крясъци… срещата се превръщаше в кокошарник.
— Цигара може ли?
— Но да, разбира се - запалете! - бутна запалка пред лицето ми, дръпнах се, за да не остана без вежди.

Въздъхнах, впервайки поглед в тавана. Пропуснах повторението на бездарната му увертюра и зачаках момента на мълчание от негова страна, за да… отговоря.

— … как бихте описали кариерата си до момента?
— Богохулна!

Пауза.

— Анатемично богохулна. Виждаш ли, хора като теб и мен не стоят в една стая, дори ако хлябът на цялата Земя се свърши. И не е останал никакъв ориз. В Китай. Бил ли си в Китай?
— Не, никога през живота си…
— Чудесно! Готино е там. Но увлича. Като, че постоянно дърпаш опиати. А във вените ти - черен чай. Яко е, преди да се освестиш, вярвайки че си Мартин Шийн пред вратата на шибания Форд, малко преди да потеглиш по шибаната жълта пикня в търсене на голобрад износен маршал.
— Мисля, че беше полковник. Вън от Китай. Обичате да говорите за “Апокалипсис сега”. Има ли общо със зародиша на желанието ви да играете?

Огледах се. Всички бяха вглъбени в апаратурата си. С изключение на едно рижаво момиче, безцелно зеещо през прозореца.

— Не си спомням. Не е важно началото. Важно е това тук, нали? Или не е?
— Всичко е важно. За нас всичко около живота ви е важно!
— И кое е толкова важно?
— Например… компроматите. Как бихте обяснили поведението си в Белгия миналата година?
— Не приличаш на майка ми. Още по-малко на баща ми. Защо трябва да обяснявам?
— Избягвате ли въпросите ми? Ако ви е неудобно винаги мо…
— Пикаеше ми се!
— Ходило ви се е по-малка нужда и… затова сте го свършили пред поли…
— Казах, че ми се пикаеше. И да - изпиках се върху патрулиращите ченгета.
— Те не бяха ли дошли след това?
— Спомняш ли си какво ти отговорих на въпроса за началото на… хъх, кариерата ми?

В помещението ставаше топло, а нечии крака все повече се размирисваха на вълнение от потенциално ниско ниво на хигиена.

— Струвате ми се дистанциран. Има ли нещо такова?
— Цвете съм! Но не те съветвам да душиш около мен.
— Разбирам!
— Едва ли.
— А желаете ли да поговорим за онзи инцидент на покрива, от началото на тази година?
— ‘Дето щях да скоча ли?
— Именно.
— Чете ли го някъде, или допълваш измишльотините на тея с жълтото около гъза, устата и пръстите на ръцете?
— Моля ви!
— Не! Аз те моля. Питай пак!
— Какво се случи през февруари тази година?
— След една премиера се качих на покрива. Нагълтах се с прах. Реквизит, роля, дълбоко дишащи, ‘арно кашлящи срещу сцената паразити, наричани от дупчещия билетите - зрители! Качих се горе. Загледах небето. Не го бях виждал толкова червено. Някъде там, далече, по-близо до залеза духаше силен вятър. Поне така бях чувал. Тежкия въздух ме преследваше. Затова застанах на ръба. Знам, че адреналина мести ембрионалните израстъци в главата. Вдига процента на разума, като провокира безрасъдността на човек… но понякога конкуренцията не издържа - тялото рухва.
— Това ли стана с вас? Рухнахте психически?

Изгасих цигарата в ръката си. Проследих ококорения поглед на Гатанката.

— Не. Сетих се нещо.
— Ще ми кажете ли?
— Ако млъкнеш - започвам.

Мълчаливото лице, изпълнено с трепет и стегнати скули от креватна лишеност изпъна дланта си към мен с жест да продължа.

— Почувствах се с хастара навън. Обърнат! Но не… като тебе - той се смути, огледа се наоколо, но вглъбените продължаваха да не реагират на случващия се диалог - с хастара навън. Бях облечен в нещо, което видях за първи път едва няколко часа преди премиерата. Сетих се, че това е одежда, която навярно няма да облека повече. Сетих се и за другите… чужди дрехи, стоящи там в мръсния гардероб, при молците. Сетих се за реквизитора, който ме стили… стилизира! Онзи лайнар с аромат на лавандула и развалени зъби. Сетих се, че стоя гол, отгоре на града, който ме искаше в краката си. Калта се стичаше по тила ми, пропълзяваше върху гръбнака и засядаше под таза. След това се превръщаше в сърбеж.
— Хигиената в театрите ни е ужа…
— Каква хигиена?! Нямам душевна хигиена! Обличам се с временни кройки на още по-временни социални типажи. Като теб! Като онзи с подутите глезени зад пулта. Изправи се! - креснах му.

Ръката ми преобърна масичката, върху която си акомпанираха чашата с кафе на парвенюто и кибритеното му устройство за запис. Настъпи оживление. Явно не всички бяха задрямали.

— Изправи се! Вдишай с проклетата си душа и ми кажи… че отвътре не миришеш на молци, прах и метастазен мухъл… Кажи ми!

Камерата срещу мен сви бледната си. Малката червена светлинка, апострофираща дейността й угасна. Приключих!

фотография: Илья Варламов

Преди да усетя подстъпите на гимназиалните литературни тръпки, много преди селянинът от Горно Владоатанасово да ми/ни натресе лудостта наречена Л(итературно) И(нтерпретативно) С(ъчинение), имаше едни забавни преживявания, изискващи от учениците да пишат на база въображението си. Лекичко побутнати от едно единствено изображение закачено върху черната дъска.

Епохалност!

Атрактивността на обикалянето по руски сайтове е тази, че винаги може да случите на “забавни” изображения. /винаги може да гецнете и най-новите вируси в глобалната мрежа/ Някои са доста вулгарни, други направо трагични, докато трети - раздвижват позабравените мозъчни клетки, които едно време са се ползвали с голямо уважение и са abuse-вани солидно! Но за техен кеф, разбира се!

Върху тази вълнуваща фотография, дело на Илья Варламов, има толкова много… неизречени “събития”, че ми е бедна вербалната фантазия. Затова и вие ще се включите. На прима виста, разрешавам. Няма да очаквам новели, камо ли сценарийни варианти на връзката, развръзката и концептуалната завръзка. Но жанрът е свободен.

Ужасно!

На фона на премиерния “Москва, я люблю тебя” се случват дисидентски афери. Млад мъж, на (не)видима възраст под 40, стои в близост до милиционерски служител (чаровно подпухнал с годините) и мълчи (в кадър). Но съдейки по погледа и скулите, готови да кажат нещо или вече изрекли го, съдбите търпят корекции.

Явно камерните съучастници се любуват на приказката? Дали дисидента гаври нереза от МВД? Дали последния изпитва нужда от транслитерация? Дали имаш нужда от бандаж… вижте ръката на “бунтовника”?

Колко много въпроси!

— “ченгето” е убер-милишънър и всеки момент ще избухне, въпреки тренировките по социална въздържаност;
— дисидентът е гийк (предимно компютърен), може да се [о]каже блогър, пушач на трева;
— климатът предразполага малко физически занимания - пребиване на активист, надпреварване с (или по-скоро тичане пред) милиционер с по-голяма маса от пределната за изчисление на енергията по формулата на Айнщайн;
— единият ли е пил;
— другият ли;
— всички с изключение на Тях са спиртосани;

Има и още. Но ми трябва помощ!

Циповете и копчетата на иначе култовата униформа са пред пръсване, коженото яке на Пичът също е култово, но няма да се пръсне - най-много да го покъсат при сдърпването. Отзад има недоволни лелки (Аутлетът е в лятна ваканция) и премиерния постер - определено гони gross revenue в пъти повече от това на “N.Y. I Love You”…

FAIL!

фотография: Bloody Disgusting
на вашето внимание: Официалният трейлър към филма

Случайно попаднах на трейлъра в IMDb. Видя ми се страхопочитателен и реших да проверя нивата на активност в ДиВиДи-отеката. Оказа се, че има свободно Blu Ray издание, отлежаващо още от началото на годината. Странно?!

След като порових за малко повече информация се оказа, че “Дело 39″ отлежава много повече от няколко месеца. Филмът идва с тригодишно закъснение, а кината най-вероятно няма да го излъчват. Или ако го направят - ще бъде през октомври.

В новият холивудски хорър ще видим иначе неприятната ми Рене Зелуегър като социален работник. От онези, занимаващи се с проблемни семейства, където има domestic problems и се налага трансфер на дете (или деца) от дома им към приемно семейство. Където ще са в безопасност.

И в един от натоварените работни дни на Рене върху бюрото и се плясва нов случай. 39-ти пореден. Едно малко 10 годишно момиченце се оказва в голяма 10 годишна беда. Джодел Фърланд е в ролята на изплашената душица с умилителния поглед и много неясната съдба…

Малко след пладне на изминалия горещ съботен рахат се сдобих с квалитетно издание на “Дело 39″. Казах си:

Не, няма да си прецаквам кефа. Изглежда spooky & more, така че по-добре да изчакам до вечерта…

Дет’ се вика… направо бъкам от акъл и гениалните идеи се бутат една друга коя първа да излезе през нервните окончания и да избумти ударно по цялото ми тяло, докато не я реализирам! Знам, че нямахте нужда от такова обяснение, но… да речем че след “Дело 39″ се чувствах почти толкова обезумяло втрещен, както едно време се панирах с “The Ring”. Хубаво, че сега поне лампата в коридора светеше…

Прилично филмче с изряден детайл и scary история. Хорор е все пак, не може да няма писъци, цигулъчна музика, близки кадри и още по-близко падащи пред лицата на главните герои обекти. Рязка смяна на присъствието и състоянията. Непознати сили и влияния. От всичко по-малко.

Не бих квалифицирал “Дело 39″ като перфектен или класически хорър филм. Но пък е едно много приятно приключение за сетивата и страдащите от заспалоза. Космите по тялото ви са точно за това - да настръхват!

В “Дело 39″ имаме възможността да видим и Иън МакШейн като “нормален” човек. Още “малко” му остава преди да се превърне в Черната Брада!

А Брадли Купър… горкото копеленце! Такова нещо му се случи, дето не го пожелавам и на най-големия си враг! Спокойно, героят му трябваше да умре и това не го приемайте като спойлър. В реда на нещата е, когато хорър филмите избиват героите си. Пък било то и един по един. Но не задължително в определен ред. Стига с тоя “Final Destination”.

Не знам колко от съспенса може да уловите от тлейлъра. Може би много, може би малко. Рене изплашена, размотаваща се с малко дете в кадъра страшно много прилича на Наоми Уотс във вече споменатия от мен по-горе “The Ring”. Но допирните точки не са много.

Идеята на филма ме кефи! Финалът - не е идеално лош. В крайна сметка - препоръчвам!

Тъй че… не бойте се, щото е много страшно, да не кажа летално, ако имате страхове! Уф, какво говоря! Страх ви е и то много! Спукана ви е работата! В истинския смисъл на думата…

фотография: Rock.Solid.Heart.Touching
слушайки: Pulp - Common People

— Sup, Хари?
— Наздраве!
— Съжалявам, мейт! Прощавай, че ти викам така. Знам, че си Явор, но по дяволите… Ти си Хари. Косата ти е Хари, облеклото ти също. Тялото ти! Ти. Си. Хари!
— Не бе, няма страшно, не се спичай.
— Не съм. Срах преди час.
— Ааа. Добре тогава.

— Кои са тея наоколо?
— Френдки, да те запозная ли?
— Не знам. Виж там, надолу по улицата.
— Е, да?
— Ами… има друга тайфичка. Нищо, че е 4:30 сутринта. Има тайфа, друга. Не говоря за самоделни джобаджии, нито за загубили се йоркширски териери. Друга тайфица има.
— Ем’ това е щото не спят. Купонясвали са. Аз и ти що не спим?
— Не спим, да. Щото сме гладни.
— Яде ли ти се? Ей тука наблизо има едни яки дюнери, само дето… хаха, не работят сега. Ранко им е.
— Гладен съм. Но не искам храна…
— Ааа, да не е някакъв мисловен катаклизъм?
— Можна… можна… осторожна!

Атомите си знаят работата. Понякога грешат и се сблъскват. Верижната реакция е дяволски добър метод за разширяване на вселената. А алкохолните прибавки към течностните самозадоволявания - идеален кръвоносен разширител. Безбожен, ако бихме могли да положим глава и изморени крайници върху библията и скованото на бързо разпятие, все още лепкаво след втория слой обезпаразитяващ лак.

Common people.

Навсякъде бродят вагини и пениси, търсещи целокупното удоволствие на сношението. Но техните атоми противопоставят желанията ми. В крайна сметка - не всичко е химия(?!)

Физиката също играе важна роля, само ако се стигне до… триене на Обектите. След това е лесно. Нова атомна вълна. И без това познанията им винаги се предаваха пред настроенията. Изпушените цигари преброяваха моментите, а стрелките на часовника сочеха към бутилките в хладилника. Или онези, песимистично полу-празните, търкалящи се до телата на изпозаспалите върху хладния балкон. Но поне имаше люти чушки!

Common people.

Парите не определят обкръжението. Нито интересите. Атомите го правят!

Атомите… на всички ~

Common people.