“Зона отчуждения Чернобыльской АЭС” е официалното име поставено от СССР, скоро след аварията през 1986 в АЕЦ Чернобил, на територия в Украйна с радиус около 30 км около авариралия 4-ти блок. Нарича се накратко – Зоната. Заради високото ниво на радиация всички селища са евакуирани, поставена е под военен контрол, има граница и се охранява. Площта ѝ е приблизително 2600 кв.км, в нея има множество селища и един петдесетхиляден град в който от 30 години няма нито един човек. В територията на зоната влизат работници, учени и …туристи, разбира се.

Едно от КПП-тата за влизане в зоната е Дитятки – най-известното, заради близостта си с Киев.

От зоната са евакуирани около 115 000 човека през 1986 и още около 220 000 през следващите години. Няколко десетки селища са напълно изоставени, превзети от дивата гора и животни. И все пак към 2016 има 186 човека, които са се върнали по селата и отказват да напуснат. Те са предимно възрастни хора и ги наричат  “самосели”. Според украинския закон са нарушители, но всъщност охраната на зоната, не само че не ги гони, а ги смята за особена ценност и им помага с каквото може, след като по селата нито има ток, нито вода, нито доктори.

Това е едно от селата, което не е от малките. Растителността го е превзела напълно. Площадът:

Главната улица:

Бакалията:

Медицинският пункт:

И много къщи:

Дозиметърът показва 0.17 uS/h (микросиверта на час), като в София в момента е 0.13 uS/h. Всъщност през повечето време в зоната дозиметърът показва стойности около 0.17, което е напълно безопасно. Но пък има много места, където показва в пъти повече.

В тази къща доскоро е живяла една баба, така изглеждат и къщите на останалите местни хора. Животът там е като 100 години назад – няма ток и течаща вода.

Град Чернобил, на който е кръстена едноименната централа е единствения, който се поддържа частично. Има жилищни сгради за работници, магазин, музей, и дори хотел.

Мемориалът с имената на всички евакуирани селища:

Това е паметникът пред пожарната в Чернобил. Надписът означава “Тези, които спасиха света”.

Ако оставим настрана спекулациите и легендите около аварията, основните жертви са били точно пожарникарите, които са гасили пожара веднага след експлозията на реактора. Те са мислели, че имат работа с електрически пожар, без да си дават сметка за радиацията. Всъщност някои от оцелелите споделят, че много добре са разбрали положението, но е трябвало да гасят. Първите жертви са пожарникарите гасящи покрива, точно над реактора, получили смъртоносни дози радиация за минути. Останалите са починали в следващите часове и дни от остра лъчева болест.

Някои от машините използвани при ликвидацията на последствията от аварията. Част от тях са сглобявани набързо, оказали са се неефективни, повреждали са се, включително от високото ниво на радиация, и затова особено в началото се наложило използване на “живи машини” – войници, които да изхвърлят по 2-3 лопати за максимум 40 секунди. После са награждавани и изпращани в отпуск, а впоследствие са получи статут на “ликвидатори”, какъвто имат общо 600 000 човека, а през 1986 и 1987 година са извикани за спряване с последствията от аварията 240 000 души.

По този начин на различни пунктове се проверяват автомобилите, които излизат от 10 километровата зона. Също при излизане от зоната всички хора се проверяват със специални устройства, които мерят нивото на радиация. Туристите се водят само по проверени и одобрени маршрути, които се смятат за безопасни, ако не се излиза извън тях. В територията на зоната има изключително опасни места – примерно там, където е заравяна техниката ползвана при строежа на саркофага, до които достъпът е невъзможен. Отделно по популярните маршрути се знаят места, които са с повишено ниво на радиация – примерно има изхвърлени някакви дрехи на ликвидатори или събрано по-голямо количество прах. Част от тия места се ползват за туристическа атракция и им казват “хотспот”. На туристите е забранено изнасянето на каквото и да било, пипане, сядане. И все пак, тъй като зоната е огромна и не всичко е напълно уточнено се правят такива проверки – да не би някой да е изнесъл нещо, което е опасно, или пък автомобилът да е зацапан с радиоактивен материал.

Това е детска градина и е популярна в туристическите маршрути. На няколко места около нея има радиационни “хотспотове” достигащи до 15 uS/h. Едното място е под капчука (вероятно заради струпания прах), другото е под едно дърво. Смята се, че там има изхвърлени дрехи на някои от ликвидатори, по които има полепнал силно радиоактивен прах.

Сградите в зоната са откровено отегчаващи. Ако човек търси някаква автентичност то отдавна я няма. Може да очакваш да видиш една стая, както е била зарязана от хората, и се е запазила в този вид, но ще бъдеш разочарован. Всичко ценно, отдавна го няма, това е било и част от ликвидацията. После през годините доста народ е шетал и е измъкнал и останалото, каквото има за измъкване. Всичко е едни събарящи се сгради, каквито си имаме и у нас достатъчно, които си приличат по това, че много хора са ги посещавали да търсят нещо, което може да струва някакви пари. А ако видиш нещо шарено, то в него често си личи пръста на туристическата индустрия, която го е подхвълила там, за радост на западния турист, жаден да види “some comunist propaganda”, често пълна бутафория.

От друга страна чернобилската зона е от изключителен интерес и значение за биолозите и зоолозите. При липса на човешка намеса се забелязва сериозен подем в животинския свят. Популациите на много животни са се увеличили, а населените там застрашени видове като кон на Пржевалски са са увеличили.

Това са недостроените 5 и 6 блок на на АЕЦ Чернобил. 5 блок е бил 70% готов през април 1986:

Реакторната зала и саркофага на авариралия 4-ти РБМК-1000 реактор (под крана) от западната страна. В лявата част е реактор 3, който е работил до 2000 година:

3-ти и 4-ти блок погледнати от югоизточна страна. Вижда се новия биологичен щит, който трябва да се плъзне над реактора.

4-ти реактор на АЕЦ Чернобил откъм портала. Снимката е направена месец преди 30-годишнината от аварията (март 2016). Към днешна дата реакторът вече е покрит от новия щит.

Новият биологичен щит, който в края на 2016 е плъзнат над стария саркофаг. Съоръжението струващо над 2 млрд. долара трябва да предпази от изпускането на радиоактивни материали, тъй като саргофагът строен пред 1986 е в много лошо състояние:

В тази част преди две години се е съборил покрива:

На снимката се виждат последните приготовления за покриване на саргофага:

3 uS/h на паркинга пред портала на 4-ти блок:

В чернобилската зона има един много интересен обект, който едва отскоро е отворен за посещения. Радарният комплекс Дуга-1 – задхоризонтен радар, използван до 1986 година, известен навремето като “руският кълвач”, заради характерното смущение, което е създавал на професионалните и любителски комуникации на къси вълни в целия свят.

Това е внушителната антена тип фазирана антенна решетка:

Предавателят е бил с мощност 10 мегавата, затова и е било нужно да е близо до голям източник на захранване.

Мисля си, че това е един от най-интересните обекти в зоната. Антенният масив е напълно запазен, останалото оборудване е пренесено на друго място още през 86-та. Но размерите на антената не позволяват тя да бъде разглобена и пренесена, и затова е оставена там. Цялата конструкция е поцинкована и поради тази причина е все още запазена в относително добро състояние.

Под и пред антена има зона с някакъв пясък в който няма никаква растителност, дори и след 30 години без поддръжка:

Ето и стотиците цилиндрични диполи:

Фидерните линии и жичните рефлектори са в отлично състояние все още:

Коридорът зад антената в който вероятно са били високочестотните усилватели:

Освен антената, всичко останало е изнесено. Останали са разхвърляни някакви неща, но почти нищо от апаратурата. И все пак самата антена остава уникална от техническа гледна точка – фазирана антенна решетка с такива размери и състояние едва ли вече има някъде, а и да има е военен обект. Пък и задхоризонтните радари все още се използват, но естествено никъде не могат да се разгледат свободно.

Припят. Градът най-близо до централата, с население към януари 1986 от 49 400 души.

Заедно с антената, този град е вероятно единствения подобен в света. Напълно изоставен още през първите дни след аварията, в момента стои като музей и най-посещаван обект в зоната. Вероятно никъде другаде няма такъв град.

Впечатляващо е да се премине по главната улица, която е напълно превзета от растителността. В жилищните райони е като гора, в която има блокове.

Хотелът в центъра, който е бил авариен щаб при ликвидацията:

Естествено всичко се руши, оставено в ръцете на природата, но усещането е по-различно отколкото в селските къщи. Тук поглеждаш през прозореца и виждаш десетки изоставени големи сгради докъдето ти вижда погледът.

В апартаментите вече няма нищо. В началото всички си е било както обитателите са го оставили, някои са получили разрешение да си вземат вещите малко след евакуацията, но повечето апартаменти са си стояли с всички мебели и уреди. В края на 80-те и началото на 90-те, заради лошата охрана е било пълно с мародери. След това са организирани няколко допълнителни ликвидации, в които работници са хвърляли директно всичко в камиони през терасите. Доколкото знам през 90-те е имало незаконно изнасяне на радиатори и асансьори за скрап, затова навсякъде са отрязани. Има и осъдени хора за това, а по това време е било популярно хората в Киев да ползват дозиметри при покупка на вещи втора употреба, заради риска да са извлечени от Припят и околностите. Не случайно домашните дозиметри се произвеждат почти изцяло в Украйна.

Училище:

Известното виенско колело и площада, на който са кацали хеликоптерите облитащи реактора първите дни след аварията. И макар районът да е дезактивиран, пак радиацията е повишена – около 0.9 uS/h.

Повечето сгради са в аварийно състояние, но все пак за толкова години без никаква подръжка не изглеждат зле. Вероятно би било интересно за строителни специалисти.

Ето го и четвърти блок. След 1000 години Припят ще представлява интерес само за археолозите, докато бъдещите хора вероятно все още ще трябва да строят десетия защитен щит на същия този реактор…

Всички снимки са тук.

Заварваме обичайния хаос по такива места – влизаш в някакво помещение, не се знае какво трябва да направиш. Тираджии, пътници и бусаджии се пререждат, нареждат, карат…

Бях се наредил само аз с паспортите, обаче извикаха Силвето – да я видят. После тръгваме и едвам се върнахме на пътя през един изкоп. Моя мотор опря на тръбите, та се събра някаква групичка да дава акъл и да го повдига. Накрая след около час в турска страна преминахме в Ислямска република Иран. И там ни посрещат с “Welcome to Iran. Welcome, welcomе”. Ние доволни си казахме – “Е, това е. Сега ще ядем череши!”. Разпитвам аз какво правим, обаче нищо не се случва – освен да ни кажат къде да паркираме и по 5 пъти “Welcome, welcome to Iran”. След малко се появи някакъв младеж по панталон и риза, говорещ слаб английски и казва “Елате с мен”. Този ако не е шефа на митницата, поне е негов секретар! Така решихме по дрехите.

Обикаляме с него вътре в митницата – при началника, слагат печати. Пишат номерата на моторите и след малко нашият приятел взема едни бележки и казва – готови сме! Нещо взе да ме усъмняват нещата. След малко се появява с някакво Пежо и ме кани да седна. Обяснява ми – “Така и така, оправих нещата, дължиш ми 50 долара!” Работата излезе друга, си помислих. Значи в Иран ако нещо изглежда много добре, като това някой да те оправи да минеш всички формалности, то значи вероятно не е така. И обратното, естествено. Викам му “Ти хубаво си ги оправил нещата, ама аз 50 долара няма да ти дам.” Пазарихме се известно време, та накрая му оставих 40, което пак му беше много, но вече исках да влезем в Иран и някак си ми беше все тая за 10-20 долара.

Излизам от колата и какво да видя. През това време 5-6 човека зарибяват Силвия за чейндж. В този бизнес явно няма задръжки и алъивериша върви свободно със сами жени. В Иран не работят никакви банкови карти, и всички туристи трябва да носят долари в брой за да обменят в местната валута – ирански риал. Чейнчаджиите там са навсякъде в самата митница.

На мен ми става интересно и започват да ме обикалят – “мистер, мистер, гуд рейт, гуд рейт”. Естествено Силвето знае какъв е “гуд рейта” и разбира се никой от тези не го дава. Един предлага едно, пишейки на телефона, след малко някой вкарва по-добра оферта, Силвето ги атакува с правилния курс, но те няма как да го приемат, понеже няма да изкарат нищо, и лека полека се отказват. Аз само викам – “Каквото каже жената, аз от пари не разбирам.” за да продължи театъра. Накрая остана един единствен, който ни догони чак след като излязохме от митницата и спряхме да си слагаме каските. Обменихме 50 долара за милион и 250 хиляди риала, което е долу горе добре.

В Иран парите са доста объркващо нещо. Риалът е много обезценен и се работи в милиони. Имат и разговорна дума за 1000 риала, което е туман, нещо като нашия 1 бон. Обаче и толкова просто не е. Често казват едно, което пък значи 1 туман т.е. 1000 риала. Може да кажат например 4 долара, което е 4 тумана. Никъде никой не работи с целите риали. Ако е написано 1.50, значи е 1500 риала, просто 1 риал на практика е нищо. Доста е объркващо в началото, но след няколко дни се свиква. По-нататък ще разкажа и как най-добре се обръщат пари в необятния ирански финансов свят.

Това ни е първата снимка в Иран – на знака с фарси, малко преди Урмия:

В Урмия спираме при световноизвестния Хюсеин, който е с противоречива репутация сред мото пътешествениците, но следи всички форуми и урежда временни карнети на западняците на доста солени цени, но пак много по-евтино отколкото ако си ги вадят в Германия например. Аз бях говорил с него и той знаеше кога ще минаваме, но не му бях обещал да спираме. На входа на Урмия една бяла кола взе да свири и да мига, и се оказа бащата на Хюсеин – нямаше как да не отидем при него. За наша изненада в двора на Хюсеин имаше Нисан Патрол с българска регистрация – Дончо от Офроуд форума. Бяха пристигнали 2 часа преди нас.

“Ще ме карат да слагам кърпи на главата!”

Влизаме в едно заведение да хапнем нещо. Тук за пръв път се сблъскахме с прословутия ирански обичай или етикет “таароф“, за който бях чел в Lonely Planet. Взимаме си храната от собственика, и на моя въпрос “Колко струва?” той казва – нищо. Прието е при такива отношения между непознати той да откаже, но аз трябва да продължа да настоявам поне 3 пъти да си платя. Ако след третия път той откаже, значи чак тогава може да се смята, че наистина иска да ме почерпи. Просто по този етикет би било лошо за него да поиска да му платя още първия път, но също толкова лошо за мен ще е ако аз приема да не му платя. На третия ми въпрос естествено ми каза колко струва и си платих. И добре, че бях чел за това, иначе имаше голяма вероятност да не му платя още на втория му отказ, което не е приемливо. Доста туристи се объркват при първите си сблъсъци с таарофа. Затова и преговорите с иранци са си цяла наука, има много неясноти при общуването, които се очаква да се подразбират, и е много трудно за незапознати с персийската култура.

Това е безалкохолната им бира, представлява нещо като газиран студен чай Нестий Алкохолът в Иран е напълно забранен.

Спираме в град Силван да си вземем нещо за хапване. И където и да спрем веднага започва пиене на чай и снимки. При кюрдите е така.

Тук масово ползват Google Translator на телефоните за да общуват с чужденци. Всъщност се получава и е доста по-добре от това да си махаме с ръце:

И Татван, на западния бряг на езерото Ван. След 3 години отново тук, на фона на Немрут Даг.

Бяхме решили да спим във Ван, който е на източния бряг на езерото и само на около 200 км от границата с Иран. Този път минаваме по южния път. Това е Сюпхандаг, втората по височина планина в Турция (4056 м) след Агръдаг (Арарат):

Южният път, който е по-главен се оказа много красив. Качва се доста високо (самото езеро е на 1600 м). Периода на годината е такъв, че има много зеленина, а по планините – все още твърде много сняг.

Пристигаме във Ван на залез слънце.

На другия ден (четвъртия от София) бързаме да тръгнем за границата. Оттук са само около 250 км през провинция Хакари. Това е сърцето на турски Кюрдистан, само допреди няколко години недостъпен за чужденци. За мен това е един от най-красивите райони на Турция – огромни полета оградени от високи планини. А това, че избързахме да тръгнем през 2015-та донякъде е правилно, защото през 2016-та точно по тези земи вече се водеха отново военни действия и преминаването оттам вероятно е невъзможно. Проблеми имаше и в граничния град Есендере, и във Ван през лятото на 2016-та.

По тези места е така:

Проходите са на такива височини:

По тези планини отсреща минава границата с Ирак. Гледал съм документални филми как дори и зимно време върви контрабанда с цигари – с мулета, пеша през 3-4 хилядници…

И най-сетне пристигаме в граничния пункт в Есендере – почти в Иран. Тук сме още в турската част, а Силвето си е покрила главата, готова за Ислямската република.

По разказа на Димо, на този пункт трябваше да няма никакви хора, и да ядем череши. Обаче засега хора имаше много, а за черешите щяхме да разберем скоро…

Самата подготовка не беше кой знае какво – документално имахме притеснения, но успяхме да извадим визи сравнително лесно. Аз прочетох една книга за Иран, нарисувахме някакъв предварителен маршрут, който почти спазихме после. Прегледахме Lonely Planet, сменихме маслата на моторите, и сложихме подгреви на ръкохватките (нещо доста ценно впоследствие). Все пак беше края на Април и началото на Май. Ясно беше, че ще се кара на студено в Турция, но пък в Иран времето трябваше да е отлично за пътуване с мотор.

Това са и купчината документи с които се тръгва за Иран. Паспорти, визи, международни книжки, карнети за моторите, зелена карта:

И тръгнахме. Беше студено наистина. Тези първи дни съм ги запомнил със студ. Караш, пече слънце, но е 10 градуса. При 120 км/ч за два часа и измръзваш малко по малко.

Босфора на здрачаване:

Спряхме в азиатската част на Истанбул и трябваше да решавам технически проблеми с тракинг системата:

На другата сутрин:

Продължаваме на изток към Иран. Първоначалният план е да караме през Ерзурум, обаче студът е голям. Десетина градуса, на магистралата при 130 след два часа е  неприятно. Караме по два часа и спираме за да се стоплим. За пръв път ми се наложи да се топля на сешоара в една бензиностанция. Тук решихме, че ще свием директно на юг към Адана и ще минем по южния път. Газиантеп – Диарбакър, и чак към Ван евентуално пак ще стане студено. Би трябвало поне два дни да е топло.

На този етап не се случва нищо особено интересно, просто трябва да минем около 2000 км за да стигнем в Иран, почти само по магистрали.

Планината Хасан, 3268м, южно от Аксарай:

Спим в Аксарай, едно съвсем безинтересно място. Но пък само в Турция може да се види на едно място джамия, Ататюрк и мол. Не знам кой надделява, но един турчин ми каза, че там ако управляват вярващи, всички стават вярващи. А ако управляват атеисти, всички ще станат атеисти.

Продължаваме към Адана, явно е имало защо да спра да направя тези снимки, но тук си спомням, че рязко започва да става топло, и вече карането беше приятно. Минава се един планински масив и се излиза към Адана, непосредствено на Средиземно море.

Малко след Адана стигаме Газиантеп, който е на 120 км от Алепо и на петдесетина от границата със Сирия.

Нямам снимки но по магистралата между Газиантеп и Шанлиурфа беше пълно с бензиновози или нефтовози. Страшно много камиони навсякъде, паркингите бяха пълни само с тях.

След Шанлиурфа се зававива на североизток към Диарбакър и Ван. По това време на годината е много красиво. Били сме там в средата на лятото и няма никаква зеленина, но сега е друго:

Оставаме да спим в Сиверек. Кюрдски град в който няма нищо особено, няма никакви туристи, никакви чужденци и никой не говори чужди езици. Хората, които са ходили в Анталия със самолета и са решили, че знаят какво е Турция трябва да дойдат в Сиверек за да се запознаят с реалността.

Па и не е ли смешно да мислиш за справедливост, когато всяко насилие се посреща в обществото като разумна и целесъобразна необходимост и всеки акт на милосърдие, например оправдателната присъда, предизвиква изблик от незадоволено отмъстително чувство?

Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му.

Аз служа на едно вредно дело и получавам заплата от хора, които мамя; аз не съм честен. Но нали поначало съм нищо, аз съм само частица от необходимото социално зло: всички околийски чиновници са вредни и получават напразно заплати… Значи за своята нечестност съм виновен не аз, а времето… Да бях се родил двеста години по-късно, щях да бъда друг.

Когато обществото се предпазва от престъпници, от психически болните и изобщо неудобните хора, то е непобедимо. Остава ви само едно: да се успокоите, като съзнаете, че вашето стоене тук е необходимо.

Ще видите например как селянинът бие жена си. Защо да се намесвате? Нека я бие, все едно — и двамата рано или късно ще умрат; при това оня, който бие, оскърбява с побоя не оногова, когото бие, а сам себе си. Да пиянстваш, е глупаво, неприлично — но и да пиеш, ще умреш, и да не пиеш, ще умреш. Идва някоя селянка, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка. Някой млад човек иска съвет, какво да прави, как да живее; преди да му отговори, друг би се замислил, а у вас отговорът вече е готов: стреми се към проумяване и към истинското благо. А какво нещо е това фантастично „истинско благо“? Няма отговор, разбира се. Нас ни държат тук зад решетки, оставят ни да гнием, изтезават ни, но това е прекрасно и разумно, защото между тая стая и топлия приветлив кабинет няма никаква разлика. Удобна философия: и не работиш нищо, и съвестта ти е чиста, и се чувстваш мъдрец… Не, господине, това не е философия, не е мислене, не е широта на възгледите, а е леност, факирство, самоприспиване… Да! — пак се разсърди Иван Дмитрич. — Презирате страданието, а ако си притиснете пръста на вратата, сигурно ще изревете колкото ви глас държи!

От болка захапа възглавницата и стисна зъби и изведнъж в главата му сред хаоса ясно се мярна страшната, непоносима мисъл, че точно такава болка са били принудени да изпитват години наред, ден след ден тия хора, които сега при лунната светлина изглеждаха като черни сенки. Как така се случи повече от двадесет години той да не знаеше и да не искаше да знае това? Той не е знаел, не е имал представа за болката, значи не е виновен, но съвестта, също така непримирима и груба като Никита, го накара да се смрази от тила до петите.

Както винаги тръгваме аз и Силвия с двете Ямахи – XJR1200 и FZ6. Преминаването през Турция и в двете посоки трябва да е максимално бързо по възможно най-кратък път. Като минимум трябва да опрем до Персийския залив и Каспийско море, минавайки през пустинята Дашт-е-Кавир и няколко по-важни града като Есфахан, Шираз, Язд, Бам… Общо 25 дни – малко са, и ще видим докъде ще стигнем.

Линк към спота: https://spotwalla.com/tripViewer.php…8553530decc654

На този линк ще тестваме една нова система за споделяне на пътешествия: http://beta.myadventure.bg/trips/11

Част 1: Бесарабия 2014 – Молдова

Част 2: Бесарабия 2014 – Кишинев

Част 3: Бесарабия 2014 – Приднестровие

Част 4: Бесарабия 2014 – Молдова 2

Част 5: Бесарабия 2014 – Украйна, Болград

Новия паметник на опълченците от бесарабския край в Руско-турската освободителна война:

С това приключва и този съкратен пътепис. Всички снимки са тук: https://plus.google.com/photos/109777757906805706640/albums/6089118191426952449?banner=pwa Има снимки и от Румъния, и от делтата на Дунав (това ще е в отделен пост).

Между другото в този пътепис умишлено съм махнал една част, която не ми е толкова интересува – битовизма на пътуването т.е. къде спахме, какво ядохме и т.н. Все пак питайте ако има въпроси. Също съм отрязал срещите и впечатленията от бесарабските българи – това е съвсем друга тема, която заслужава много по-сериозен поглед. В плановете ми е…

Влизайки в Одеса, на Лукойл един бензинджия ни обяснява половин час за войната и какво ли не. Нищо не разбрах, и той нищо не знаеше, просто вярваше в някакви неща. Но истината е, че Украйна изглежда като една доста разделена страна. Един ти казва едно, друг съвсем друго. И двете много често не са подкрепени с почти никакви факти.

А в Одеса всичко е нормално – кафетата по Дерибасовская, приморския булевард. Единствената разлика е, че има по-малко хора от това, което помня през 2012-та. Руснаци май няма, както преди. Хората тук твърдят, че тази дивотия в профсъюзната сграда през май е дошла някъде отвън, било е нещо съвсем странно и неочаквано. И наистина Одеса изглежда винаги си е живяла някакъв свой живот, далеч от Киев и Москва. Не видях почти никъде нищо съмнително, като графити например. Разказаха ми, че има хора, които ходят на море на Крим – там сега нямало точно граница, а някакъв пункт и ако си с украински паспорт никой не те спира…

Както споменах по-нагоре, винопроизводството в Молдова се опитва да заеме по-добри позиции. Чрез приятели успяхме да минем през една от по-неизвестните мънички винарни в южната част на страната. Наистина, хората се опитват чрез модерно производство и собствени вина да правят качествено вино. Точно тази винарна работеше само за износ и то извън Европа.

А минаването през пункта е обичайно като за руска граница. Изчакват се опашки, някаква агенция попълва бележки, плащат се символични такси. Никакво изнудване за пари или нещо такова – съвсем нормално, макар и бавно обслужване заради процедурите им. За пръв път виждам митничари с камери закачени на ризата – никакъв шанс да направят каквото и да е. Нека да кажа и нещо друго – там за нас няма и как да има сериозни проблеми, вероятно една част от митничарите са бесарабски българи. Село Паркани (вероятно вече квартал на Тираспол), което е най-голямото българско селище извън пределите на България (10 000 човека), се намира едва на няколко километра от пункта. Изобщо българин на тази граница, дори и на мотор не е нещо необичайно, макар да е видимо, че ние не сме от местните.

Молдовски полицаи:

“Миротворци”:

Приднестровието е приключенски блян за западния турист. По всички наръчници се срещат чудни описания на някаква страна, която още живее по съветско време, изобщо обещава косервиран “соц” за любопитния западняк… Навлизаме в Бендери – главната улица нова, изобщо нормален град от съветско време. Трудно е да ги различиш – прилича на Молдова, дори и сватбения им сезон е по същото време. То няма и какво друго да е.

В Бендери стигаме до първият танк-монумент с вечен огън, зад който стои нещо като черква.

После се минава през мостовете над Днестър, единия охраняван от “миротворци”. В началото на Тираспол, който всъщност е малък град за столица – около 70 хил., се намира най-големия футболен стадион в региона (дори и в Молдова). Стадиона на ФК Шериф, а Шериф е местна фирма, която притежава всичко по-голямо – бензиностанции, супермаркети. Странно защо такова американско име…

А в Тираспол минаваме пред президенството, с голям паметник на Ленин отпред, който се опитвам да снимам, но един полицай се засили към нас и се изнасяме набързо. По-надолу попадаме на централния площад – отново монумент с танк, но този път истинска църква. Комично за нас младоженци, поднасят цветя и се снимат пред танка, а фотографът подвиква “Вася, вдигни по-високо букета”, за да може композиционно да се върже с дулото.

В центъра спираме да обменим пари. Приднестровието е вероятно единствената непризната държава със собствена валута (приднестровска рубла) и централна банка. В Кишинев ни казаха да обменим 20 евро, които ще са предостатъчно. Навън говорим с българин и пием квас. Той разправя, че наистина живота в Приднестровието е много евтин – бензин, ток, газ всичко е на символични цени. Покрай нас минава автобус нарисуван с надписи “Наше будущее вместе с Росии.” Предупреждават ни да не ходим към Киев, защото ще ни вземат моторите “за майдана” някъде по пътя. По-нататък в пътуването и други хора ни ги “вземаха”… Иначе ни разправят, че тук е спокойно и няма никакви проблеми. Естествено, че няма. В пътуванията си все още не съм видял някъде да има проблеми, ако конфликтите са отдалечени на повече от 20 км.

Приднестровските рубли наистина стигнаха. С 20 евро успяхме да обядваме на ресторант, да купим вода и сладолед, да заредим 7-8 литра бензин и ни останаха още малко като сувенир.

Да се върна отново на консервирания “соц” по който западните наръчници се умиляват. Всъщност това е твърде пресилено. Всички снимки от Тираспол се въртят около парка с петолъчката, домсъвета с глава на Ленин отпред, и президентството със статуя на Ленин. Всичко останало си е като на съвсем нормален съвременен град от този регион на света. Естествено, обяснимо е да има едно “провинциално” усещане, но пък и какво да се очаква от такова място. Тираспол може да се сравнява с да речем столицата на Карабах Степанакерт, и тук определено е по-съвременно. И всъщност няма нищо социалистическо, за съжаление на западняците. Приднестровието видимо е територия, която се управлява и субсидира от Русия. Големият бизнес (който всъщност едва ли е особено голям) се управлява от фирма с името Шериф, и сигурно още няколко човека. И автобуса с будущето продължава да се движи…

Долните две снимки показват едни от известните образци на соц архитектурата в Тираспол.

Паметника на Васил Левски в Паркани:

Продължаваме на север, щяхме да се върнем в Молдова през друг мост до Дубасари. Приднестровието е едно продълговато и равно парче земя, в което никога не губиш обхват нито с молдовските, нито с украинските мобилни мрежи. Излизайки от Тираспол минахме през видимо бедни селца, които не се различават особено с молдовските или украинските села. А реката, която разделя хората винаги е близо до теб…

В историческия музей ни посреща копие на статуята с вълчицата и Ромул и Рем. Има някаква много объркана история за тази статуя и не я разбрах особено. А в музеят наред с обичайните неща, имаше любопитна изложба свързана със съветското минала на Молдова, като изцяло преобладаваше негативната страна на този факт.

Понеже горната снимка ми направи сериозно впечатление се рових наскоро да видя къде е правена и от кой. Оказа се, че май няма нищо общо с Молдова. Според руски източници е снимана в лагер за съветски граждани по време на финландската окупация на Карелия през 1944 г. И е кропната от по-голям кадър. А защо е сложена в историческия музей в този контекст аз не знам. Това е един съвсем друг разговор…

Вечерта си говорим с приятели молдовци, един от тях учил в България. Всъщност Молдова сега много прилича на България години преди влизането в ЕС. Бизнесът определено не е толкова регулиран, а и се работи основно с налични пари, а не с кредити. Според тях все още имат доста възможности, но ако се погледне отстрани не изглежда да има кой знае каква икономика. Едва няколко дни преди това Русия въведе санкции за земеделска продукция, а Молдова е основен потърпевш. За нашите хора, това не било чак такъв проблем. Преди години Русия, пак по политически причини, спира вноса на молдовско вино, и става така, че няколко големи винзавода, произвеждащи нискокачествено вино фалират, но след това молдовската винена индустрия се преориентира и в момента имат вече качествени марки и износ по света. Смятаха, че сега със земеделската продукция пак ще стане така.

Отваряме темата за Приднестровието. Ние смятахме следващия ден да отидем на кратка разходка до Тираспол. Влизането в Приднестровието не би следвало да е нещо сложно, обаче нашите приятели ни убеждаваха да не ходим там. Разправяха ни как ще ни правят проблеми, пък имало и война в Украйна, а и последните новини, че украинците копаят ров по границата с Приднестровието изглеждаха притеснителни. Всъщност оказа се, че молдовците не ходят там – те заобикалят. Понеже съм слушал много митове им обясних, че все още не могат да ме убедят, че там е наистина опасно. Накрая дори и те казаха, че едва ли е чак пък опасно, но ако има проблеми да им се обадим. Беше ми неясно отношението на молдованците към Приднестровието – за тях това изглежда е затворена страница, и отдавна са примирени, че това е на практика друга държава.

Кишинев прилича на София, но е много по-малък. Първите квартали са досущ като Люлин – нищо впечатляващо за нас. После все пак се оказа, че градът е по-приятен от София, защото е някак си по-зелен и по-чист. В центъра има един наистина внушителен площад, изглежда правен за паради, с триумфална арка – основна атракция на града. Любопитна е табелата на араката, останала от съветско време, когато ръмънския (молдовския) се е пишел на кирилица. Още вечерта забелязахме друга особеност – сватбите. Август месец е сезона на сватбите в Молдова. Навсякъде и по всяко време се виждат сватби, младоженци, лимузини и всякакъв кич.

В Кишинев има ботаническа градина и много подържан дендрариум, а се срещат доста паркове. Някак си е пълно със зелени площи, и не оставаш с усещането за огромно застрояване. Хората са нормално общителни – колкото украинци и руснаци, а младите очевидно имат огромна нужда от общуване с чужденци. Продавачка на кафе на входа на парка искаше да говори на английски, за да се упражнява, просто защото там няма никакви чужденци. А говореше, и то добре. Повечето естествено знаят руски, и за щастие не се мръщят като в Грузия. Може би само най-малките вече не го знаят.

Не знам дали и аз ѝ бях ученик. Тя разбира се ме гонеше да уча, но аз никога не съм бил сериозен в училище. Но ми разправяше, че всъщност най-добрите ученици не успявали после в живота, а сега не си спомням дали имаше обяснение за това. Съжалявам, че толкова много неща е разказвала, а аз нищо не съм записал, и всичко съм забравил. Записвайте си, недейте като мен. Дори сега с ужас установих, че съм затрил копието от последната ѝ тетрадка, а там даже със страховете си беше събрала разни уроци, макар те вече да не бяха толкова за запетайките, колкото за живота… А 90 годишният живот – ех, какво чудо е това! Трябваше да слушам по-добре и да си записвам.

Видях я жива последно преди почти година. На 90 години всички илюзии се изпаряват, а най-сериозното предизвикателство е смъртта. Баба го знаеше и все пак изпитваше страха на ученик пред черната дъска, едновременно с това искаше да живее и още, и още, и още. Обясняваше ми, че не бива да се пише и казва “адски хубаво”, понеже адското не може да бъде хубаво, и двете думи си противоречат. И искаше да проумее случващото се. Питаше ме какво става със света, накъде отива. А аз ѝ казах, че тя трябва да ми обясни това – беше преминала през всичко, което може да се види – нелек живот, една световна война, монархии, комунизми, демокрации, капитализми. Но тя не знаеше. Разправяше само, че лошите неща ги има, понеже всички хора искат много. Казваше, че е научила от живота си, че важните неща са много простички, а хората губят твърде много усилия за глупости.

И все пак, човек не умира напълно докато има кой да помни, а учителите ги помнят много дълго…

P.S. Сега ще трябва да си проверя правописа няколко пъти. За всеки случай ще се застраховам – ако има отвъден свят, и баба чете блога – никак няма да е доволна да види липсващите запетайки.

Вие и атомната бомба

Виждайки колко вероятно е да бъдем взривени на парчета от нея през следващите пет години, атомната бомба не е събудила чак толкова много дискусии, колкото може да се очаква. Вестниците публикуваха множество диаграми на протони и неутрони правейки нещо, не много полезни за обикновения човек, и повтаряйки често безполезното твърдение, че бомбата “би трябвало да бъде поставена под международен контрол”. Но е чудно, че почти нищо не е споменато, поне в печата, по въпроса, който е от най-спешен интерес за всички ни – “Колко трудно е да се произведат тези неща?”

Узнаването на тази информация за нас – широката публика, идваше по твърде заобиколен начин, например чрез решението на президента Труман да не издаде определени тайни на СССР. Преди няколко месеца, когато бомбата все още беше слух, широко разпространено бе убеждението, че разделянето на атома е проблем само за физиците, а когато те го решат, ново и разрушително оръжие ще е достъпно за почти всички. (Когато слухът се разпространи, се смяташе, че някой самотен лунатик в лаборатория би могъл да гръмне цивилизацията на парченца толкова лесно, колкото да запали фойерверк.)

Ако това беше вярно, целият ход на историята щеше да бъде внезапно променен. Различията между големите и малките държави биха били изтрити, а властта на държавата върху индивида би била значително намалена. Все пак от изявленията на президента Труман, и от разни други коментари върху тях, изглежда че бомбата е фантастично скъпа, а производството ѝ изисква огромни индустриални усилия. По този начин само три или четири държави в света имат възможностите да я направят. Тази особеност е от изключителна важност, защото може да означава, че ни отдалечава от преобръщането на историята, и просто ще засили очевидните тенденции от последните десетина години.

Обикновено се приема, че историята на цивилизацията е до голяма степен история на оръжия. По-специално връзката между откриването на барута и премахването на феодализма от буржоазията се отбелязва отново и отново. Все пак аз нямам съмнения, че можем да намерим изключения, но считам следното правило за принципно вярно: годините в които доминиращото оръжие е скъпо или трудно за производство, ще имат тенденция да бъдат периоди на деспотизъм, докато ако преобладаващото оръжие е евтино и просто, обикновените хора имат шанс. Така примерно танковете, бойните кораби и бомбардировачите в същността си са тиранични оръжия, докато пушките, мускетите, лъковете и ръчните гранати, в същността си са демократични оръжия. Сложното оръжие прави силните по-силни, а обикновените оръжия – поне докато не им е отговорено – дават остри нокти на слабите.

Великите години на демокрацията и националната самоопределеност са били години на мускета и пушката. След изобретяването първо на кремъчния ударник, а след това и на гилзата, мускетът бил сравнително ефективно оръжие, и в същото време толкова прост, че е можел да се произвежда почти навсякъде. Комбинацията от качествата му са направили възможна Американската и Френската революции, а народните въстания били доста по-сериозни начинания, отколкото могат да бъдат в наши дни. След мускета идва чупещата се пушка. Тя е била относително сложно нещо, но все още е можела да се прави в десетки страни – евтина, икономична на муниции и лесно внасяна контрабандно. Дори  най-изостаналите народи са можели винаги да се сдобият с пушки от едно или друго място. Така бурите, българите, абисинците, мароканците, дори тибетците, са можели да водят борба за независимост, понякога с успех. Но по-късно всяко развитие във военната технология е в полза на държавата срещу личността, и на индустриализираната страна срещу изостаналата. Има все по-малко и по-малко източници на власт. Още през 1939 само пет държави бяха способни да водят война на голямата сцена, а сега са само три, впрочем може би дори две. Тази тенденция е очевидна през последните години, и дори е отбелязана от някои наблюдатели още преди 1914. Нещо, което може да обърне тенденцията е откриването на оръжие, или по-общо – метод за борба, който не зависи от голяма концентрация на промишлени мощности.

От разни индикации се подразбира, че руснаците все още не притежават тайната за направата на атомната бомба; от друга страна, мненията се обединяват в идеята, че те ще я имат през следващите няколко години. И така пред нас имаме перспективата за две или три чудовищни супер-държави – всяка притежаваща оръжие, способно да изтрие милиони хора за няколко секунди, които разделят света помежду си. По-скоро прибързано се допуска, че това означава по-големи и кървави войни, и може би края на развитата цивилизация. Представете си, и наистина това изглежда като най-вероятното развитие, ако тези големи нации имат мълчаливо споразумение никога да не използват атомната бомба един срещу друг? Представете си, че те я използват (или заплахата от нея) срещу хора, които не могат да отвърнат? В този случай ние сме обратно там където бяхме преди, единствената разлика е че властта се концентрира във все по-малко ръце, а бъдещето за народите и потиснатите класи става още по-безнадеждно.

Когато Джеймс Бърнам пише “Управленската революция”¹, за много американци изглежда вероятно германците да спечелят европейската част от войната, и съвсем естествено е да предположат, че Германия, а не Русия ще доминира в Евразийската територия, докато  Япония остане господар на Източна Азия. Това беше грешна преценка, макар да не засяга основния аргумент. Географската картина на Бърнам се оказа вярна. Все повече и повече площта на земята бива парцелирана между три големи империи, всяка самостоятелна и с отрязан контакт с външния свят, и всяка управлявана под една или друга маскировка от самоизбираща се олигархия. Пазарлъците къде да се поставят границите все още продължават, и ще текат още няколко години, а третата от трите супер-държави – Източна Азия, доминирана от Китай все още е потенциална отколкото реална. Все пак несъмнено основната тенденция е тази, и всяко научно откритие през последните години я увеличава.

Някога ни казваха, че самолетът ще “премахне границите”, а всъщност откакто самолетът се превърна в сериозно оръжие, границите станаха съвсем непреодолими. Очакваше се радиото да допринесе за международно разбирателство и сътрудничество, но стана средство за изолация на една нация от друга. Атомната бомба може да завърши процеса като изземе от експлоатираните класи и народи всякаква способност за бунт, докато в същото време поставя притежателите на бомбата в позиция на военно равенство. Неспособни да се победят един друг, те по-скоро ще продължат да владеят света помежду си, и е трудно да си представим разстройването на този баланс, освен чрез бавни и непредсказуеми демографски промени.

През последните четиридесет или петдесет години г-н Хърбърт Уелс, а и други, ни предупреждаваха, че има опасност човекът да се самоунищожи със собствените си оръжия, оставяйки живи само мравките и разни стадни видове. Тази идея е поне мислима за всеки, който е виждал разрушените градове на Германия. И все пак гледайки света в цялост, стремежът от много десетилетия е не към анархия², а към възстановяване на робството. Изглежда сме се насочили не към генерално разграждане, а към една ужасно стабилна епоха, съвсем като робските империи от древността. Теорията на Джеймс Бърнам се обсъжда сериозно, но все още малцина обръщат внимание на идеологическите ѝ последици – това е вид светоглед, вид вяра и социална структура, която вероятно ще възтържествува в държава едновременно непобедима и в постоянно състояние на “студена война” със съседите си.

Ако атомната бомба се окаже нещо толкова евтино и лесно за производство, колкото велосипед или будилник, това може да ни запрати обратно във варварството, но може от друга страна да означава и края на националния суверенитет и силно централизираната полицейска държава. Ако бомбата е трудна и скъпа за производство колкото боен кораб, а както изглежда е така, това по-скоро ще сложи край на войните от голям мащаб, на цената на безкрайно продължаващ “мир, който не е никакъв мир”.

1945

[1] The Managerial Revolution: What is Happening in the World”, James Burnham, 1941
Бърнам е американски философ и политически теоретик. Най-известната му книга е “The Managerial Revolution” (Управленската революция) от 1941 г, в която предвижда, че Германия ще спечели войната в Европа. Основната му теория е, че капитализмът изчезва, но няма да бъде наследен от социализъм, а от централизирано общество управлявано от “мениджъри”, в което хората ще имат известна свобода, но в никакъв случай не може да се наречено демократично. През 1946 г.  Оруел пише есето “Second Thoughts on James Burnham” в което го критикува, но все пак изглежда приема някои от концепциите му за верни. Смята се, че работите на Бърнам са повлияли Оруел за написването на най-известната му книга – дистопията “1984” през 1949 г. – Бел. прев.

[2] Оруел използва думата “анархия” в точното и значение – “безвластие”, “без управител” т.е. анархията като противоположност на робството, а не популярната и неточна представа на думата като хаос и насилие. Не е ясно до каква степен има предвид анархията като политическа философия т.е. анархизъм. Макар и имащ симпатии към анархизма (вж. “Почит към Каталония”, Джордж Оруел, изд. Кванти, 2008), Оруел определя себе си като демократичен социалист, и в някои есета критикува анархизма, вж. “Politics vs. Literature: An Examination of Gulliver’s Travels“, 1946 – Бел. прев.

“…пациенти, а не граждани..”. Това е интересно, и стряскащо. И така, ако уверено обявим негласуващите за пациенти, може да приемем, разбира се с известно преувеличение, че те са натикани в категорията на злото. Те трябва да бъдат “излекувани” от негласуването си за да станат отново граждани. Гласуването – като добро, а негласуването – като зло и пречка към доброто, “нормалното” общество. Тук вече имаме морална позиция по отношение на гласуването и негласуването. Много от застаналите на страната на “доброто”, смело обявяват другите за “не-граждани”. Политическата добронамереност, оставена без граници, неминуемо започва да противоречи на себе си. Авторът решава, че гласуването при представителната демокрация е единствения добър ход, дълг на всеки гражданин на държавата, той приема това за абсолютно правилно. Едновременно с това, непоставяйки граници на добронамереността си, не само обижда, а и затваря в една морална категория огромна част от хората, с които трябва да живее. Минавайки тази линия, не успява да осъзнае, че отрича демокрацията, заради която е толкова добросъвестен в началото. Не закъснява по-нататък и идеята за задължително гласуване, като евентуално решение за “по-добра демокрация”.

Разбира се сега мнозина имат различни дефиниции за демокрация, и всеки споделя някакво лично виждане. С просто око са видими противоречията свързани с идеите за задължително гласуване или пък още по-несъвместимия “ценз” за гласуване¹. Но какъв ценз, какво значи ценз? Аз може да поискам всеки непрочел няколко тома на Платон, да не се приближава до урна. За други може би достатъчно ще е прочитането на Винету. А ако утре мнозинството от гласуващи реши, че негласуващите са пациенти и им устрои специални клиники?

Гласуването е избор, негласуването също. За мен демокрацията би следвало да бъде пространство, в което всеки има избор. Всеки, без изключение! Изборът на гласуващия и негласуващия може да предопредели по-лошо или по-добро правителство (ако изобщо може да се каже, че има добри правителства), може да подобри или съсипе община, предприятие, държава, семейства и хора. Демокрацията трябва да е едно пространство, което не създава диктатура на мнозинството, а тъкмо обратното – защитава и най-малката част на обществото.

За мен демокрацията не е – моята партия да е на власт, а вашата не, понеже е лоша. Демокрацията не е “нормална държава” (каквото и да разбирате под това определение). Демокрацията не е пазарна икономика. Демокрацията не е диктатура на мнозинството. Демокрацията не е парламентарни избори. Демокрацията е много по-тежка за носене, тя е като свободата – няма никакво щастие в нея. И това наистина не означава, че вашата или моята партия, като най-добра за мен, трябва да спечели и да разпространи доброто, обявявайки останалото за зло, отричайки по този начин себе си.

Представителната демокрация през последните сто години показва, че е навярно най-добрата форма на обещание за промяна, която всъщност нищо не променя. Негласуващите са самотници,  но тяхната самота намалява с всеки изминал ден. Те се бунтуват, макар да знаят, че техния бунт е обречен на временен неуспех. Те знаят, че демокрацията, която им се предлага в красива опаковка е фалшива. Негласуването е единствения им избор, за да не се съгласят със спрялото време, да изкрещят техния избор с оглушително мълчание.

Аз правя своя избор да не гласувам, и съм толкова виновен за състоянието на обществото, държавата или общината колкото и гласуващия, също направил своя избор. “Когато всички станем виновни, тогава ще имаме демокрация.“². И все пак не ми е приятно да ме наричат пациент.

_________________

¹ Думата “ценз” са споменава от Платон в “Държавата”, в диалога за олигархията. Според Платон оригархията създава две държави – една на бедните, и една на богатите, които управляват с “имуществен ценз” т.е. богатството си. Според него управляващите богати и управляваните бедни неминуемо ще изпаднат в антагонизъм.

² Албер Камю (1951), “Разбунтуваният човек”

През юни за втори пореден път участвах в планинския супермаратон Витоша 100. Още миналата година бях решил това мероприятие да ми стане традиционно. И докато пред 2013 просто трябваше да разбера дали мога да завърша, без никакви други амбиции, то тази година очаквано исках да съм малко по-бърз. Отново започнах да карам късно – около месец и половина преди състезанието, но и времето беше лошо (всъщност това все още продължава). В началото на сезона стегнах колелото, сложих му по-добри V-спирачки, и твърдо бях решил да купя хубави гуми. Миналата година се пуснах с ужасните за планинско колоездене Conti Double Fighter 2, които са си почти градски гуми, но тогава и целта беше различна.

Поне от предишното лято ми се караше сериозно планинско колело, но някак си го избягвах – винаги ми е било интересно, и с времето става по-сложно да избягам от по-сериозното отношение. Аз просто съм си такъв – не мога да правя нещата на едно по-обикновено ниво – винаги трябва да е сериозно. Около 3 седмици преди състезанието реших, че ще си взема ново колело, а и карайки установих окончателно, че планинското колоездене е “моят спорт” – харесва ми едновременно това, че хем трябват физическа подготовка, хем специфични МТВ умения, а разнообразието на терените не оставя място за никаква скука.

Да се върна на гумите. След като реших, че ще сменя стария ми Drag ZX-2 след Витоша 100, който е много далеч от сериозно планинско колело (макар и с някои сменени компоненти), трябваше да си помисля дали искам истински гуми, или по-обикновени. Хубавите гуми са скъпи, но пък си мислех – взимаш по-добрите, и после ги слагаш на новото колело! Това ми се струваше съвсем логично тогава, но все още не се бях заровил надълбоко с избора на велосипед. В крайна сметка взех комбинацията Schwalbe Nobby Nic за отпред, и Racing Ralph за отзад, и то най-добрата версия (Snakeskin, TL ready) – изключително безсмислено в случая при това колело и слабите ми умения, но нали уж беше “инвестиция” в бъдещето – когато имам друго колело и мога да усетя хубавата гума. Всъщност пишейки този текст, старото колело е продадено, а новото е 29-er, тъй че си имам един комплект отлични 26 цолови гуми за продажба. Поне видях какво е добра гума.

Дори и съвсем начинаещ в сериозно каране, в крайна сметка хубавите гуми са винаги в полза, независимо на какво колело са сложени. Бях учуден как може да се кара. Досега основният ми опит по планините беше с оригиналните Кенда, с които съм купил Драг-а, а после с Контита-та, които пък въобще не трябваше да стъпват на пътека. Но аз си ги карах. С новите Швалбета правех каквото си поисках – спираха, завиваха силно наклонени, поемаха неравности, ставаше още по-интересно, без постоянно да съм на тръни къде гумата ще изтърве. В началото си играх да намеря най-ниското налягане с което можех да карам за моето тегло. Аз тежа малко над 100 кг, и в крайна сметка избрах 2.5 бара предна и 2.7 задна – нарочно карах брутално на места с остри камъни, за да видя дали ще направя “прищипване”, но нямаше никакъв проблем за над 300 км. Непосредствено преди старта ги смъкнах на 2.4 и 2.6 като реших, че това е минимума, който мога да си позволя. Знаех, че има риск от прищипване, но ако се случеше – просто щях да загубя 10 минути за смяна на гума, и да ги напомпя малко повече.

Около три седмици преди състезанието започнах да мисля и за педали с автомати. Това периодично ми се върти в главата още от преди – не толкова, че ще донесе огромно предимство, но просто исках да видя какво е. Всъщност и това с предимството го има – тежа много и съм изключително бавен в качванията, та когато нещо ти обещае 15-20% по-ефективно педалиране, започваш да се замисляш… Много хора твърдят, че трябва време за свикване, че не може просто така да се закачиш и след 2 седмици да отидеш на Витоша 100. Чуваш страховити истории за претрепали се хора, които не са се откачили от колелото. В крайна сметка аз вярвам, че трябва да се пробва – само това е начина да разбера дали е за мен или не. Затова и реших да го направя с новите “по-безопасни” click’r педали на Shimano, които уж откачат във всички посоки, с по-малко усилия и под по-малък ъгъл. Сложих ги, закачих се, и се оказа че не нито е страшно, нито опасно, а определено помагаше. Сега 2 месеца откакто карам закачен, мога да кажа, че помощта не е толкова в това, че ще стане много по-лесно въртенето, а няколко прости неща – когато си закачен към педала може да въртиш много по-лесно на високи каданси, краката ти са винаги там където трябва да бъдат, без да употребяваш усилия да ги държиш на точното място, може да се педалира или кара много по-лесно изправен, при нужда от бързо ускорение може да се “подръпва” педала и т.н. Естествено имаше недостатъци в началото, като трудното спускане по големи наклони. Това вече ми е значително по-лесно, но трябва време за свикване наистина, в настоящия момент би ми било трудно да привикна към обикновени платформи, макар да мисля да си купя и да ги ползвам периодично.

Седмица преди старта отидох да катеря ключовото изкачването към Тихия кът от старта. При над 1200 участника е добре да не изоставам точно там, и исках да проверя имам ли някакъв шанс да натисна малко повече, карайки и прав. Не знам какво съм си мислел, но естествено нямаше голяма вероятност при моите килограми дори  опитвайки се да карам прав – компютърчето показваше отчайващите около 9 км/ч, което означаваше че ще съм в задната част на колоната, влизайки в най-сериозния трафик по единичната пътека към Кладница. Продължавах да откривам и недостатъците в колелото – 7-те скорости са доста неподходящи, и при по-големите баири не можех да успявам да държа високи обороти, съответно или се презорвах, или трябваше да бутам – не че не беше така и преди, но исках да проверя ще има ли полза от автоматите. Е, имаше, но не чак толкова, че да въртя като 70-80 килограмов човек. Бързи сметки показаха, че за да сложа 9 скорости ще ми трябват поне 160 лв. за компоненти – безсмислено, след като колелото на практика вече се продаваше. Явно щях да бутам отново…

Следващата стъпка беше планирането, и как да съм по-бърз от елементарни неща. Всъщност тук дължа едно уточнение – аз се състезавам само със себе си и собственото си време. Вярвам в спорта като едно пространство за самоусъвършенстване, но не и на състезание между его-та. От друга страна аз не мога да бъда на нещо наречено “състезание” и да не дам най-доброто от себе си, колкото и посредствено да е то в сравнение с други. Дори и да съм последен пак ще се опитам да се състезавам за нещо. В случая исках от миналогодишните ми 10ч50м да вляза в 8-мия час. Време безспорно слабо, но за мен добро. Нещо, което можеше да се промени с лекота беше намаляването на почивките. Миналата година имах много дълги спирания по пунктовете, които са ненужни. Спирах на всеки пункт за зареждане и хапване. Тогава беше страшна жега и постоянно допълвах с вода – имах два бидона по 750 мл на рамката. Сега реших да направя друго – да ползвам 1.5 л кемълбаг в раницата, а на рамката щях да оставя един 750 мл бидон с Isostar. По този начин можех да не спирам постоянно за пълнене, а с кемълбага се пие периодично по малко, значително по-удобно от бутилката. За храната – при очаквано време от 8-9 часа нямаше как да мина с няколко енергийни вафли, трябваше още нещо. По пунктовете би трябвало да има сандвичи, но аз просто си направих няколко половинки с бял хляб, малко маргарин и някакво филе. Доколкото знам само хляба е важен, но в крайна сметка исках да си ям сандвичите с филе, а не разни отвратителни гелове. Взех няколко енергийни бара Shimpanzee, и направих една опростена схема за ядене – трябваше да ям постоянно, нещо което вече бях научил, за да не ми свършват силите периодично. Планът беше приблизително на всеки пункт да ям по нещо (да речем половин енергиен бар) и между тях останалата половина. Естествено това не се получи точно така после, но идеята беше ясна – да се яде постоянно, затова по всяко време в джоба отзад трябваше да имам по един енергиен бар, който на по-леките участъци да консумирам докато си карам.

Малко за трасето. Тази година се очакваше значителна промяна и удължаване до точно 100 км с нов участък между Чуйпетлово и Ярлово, и ново спускане от Ярема към Брезите. Исках да мина предварително по тези места, но успях единствено на пътеката между Ярема и Брезите – за другото така и не остана време. Все пак 3 дни преди старта се разбра, че този участък се отменя и си остава старото спускане към Ярлово, а ще има нов от Ярлово до Брезите, който никога не е каран на Обиколката, но така и не се обяви къде точно.

Всъщност разказвайки предисторията не остана много за самото състезание. Този път старта беше в 6 часа – отвратително рано, а при моя късен часовник – още по-зле. Легнах максимално рано, но надали е било преди 23 часа, станах в 4 и 20, значи съм спал около 4 часа и нещо. Хапнах малко спагети и към 5, още по тъмно тръгнах към старта. Имам 15 минути до там, което е малко за загрявка и си знаех, че това ще ми е проблем ако искам да карам по-бързо в началото. 15 мин преди старта изядох половин енергиен бар по план (това всъщност си остана единственото нещо по план оттам нататък). Старта беше даден точно в 6, тръгнах и веднага се появи първия проблем, който изобщо не е нов – не ми включваше предния дерайльор на най-малкия венец. Тоя проблем го имах от известно време и бях забелязал, че става по-лошо при натоварване, което е логично понеже веригата е опъната много и пружината на дерайльора не може да я откачи от средния венец. Лошото е че изобщо не се опитах да го понастроя, очаквайки едва ли не да се оправи сам или поне да не ми създава големи ядове, както когато го карам в града. В петък вечерта го видях, че не работи добри, но реших, че такива настройки не е добре да се правят точно тогава без да тествам как работят известно време. За да включи трябваше да го побутвам с пета и внимателно да подбирам къде точно минавам на малкия венец, за да е за по-дълго време, и евентуално на равно. Прецених, че сега няма да спирам, а ще го оправям на пунктовете по-нататък. В началото се опитах да натисна и се появиха другите проблеми – не можех да си успокоя пулса в нормални граници. Знаех от опит, че ми трябват поне 40 минути докато тялото ми свикне и почне да “работи”, другото е че беше 6 часа – време в което нормално спя. Изглежда нямах друг избор освен да върна и да въртя колкото мога. Изпреварваха ме повечето хора – нещо изключително демотивиращо, но с тази тежест е трудно да бъде друго. Чак след Бялата вода започнах да изпреварвам изоставащи – явно това бяха тези които са се напъвали много. Спускането към Владая го минах сравнително бързо, макар да трябваше да намаля много на големия баир – с тези спирачки е доста трудно, особено при трафик, а автоматите не ми помагаха – все още ми беше доста напрегнато на големи наклони да съм закачен към колелото. Първият пункт го подминах, имах доста вода. На голямото качване към Водохващането бутах естествено, дори и сега с 10 скоростно колело въртенето там ми е много трудно. Изядох другата половина от енергийната вафла. На пътеката към Кладница естествено имаше задръстване и беше безпредметно да се изпреварва. Винаги ми е било чудно за оплакванията свързани с това място – зад мен караше групичка, която постоянно подмяташе подигравателни коментари как хората спирали едва ли не на всяко прагче и прочее. Как добре се карало в тоя участък, пък сме се влачили с 10 км. За мен има един единствен начин да си бърз там – просто влизаш в бързата група, която е минала час и нещо преди това. Ако си в бавната група, то си там защото там ти е мястото – дори и техническите проблеми не са оправдание, а част от състезанието…

На Кладница също подминах пункта и не спрях – все още имах вода в кемълбага. Оттук нататък ми се губи точно как съм ям – помня, че спирах на всеки пункт и изяждах по половин сандвич, а между пунктовете по половин енергиен бар (като пропуснах последните два – Симеоново и Драгалевци). Минаването покрай язовира мина нормално – опитвах се да въртя навсякъде и се радвам, че на много места, на които миналата година бутах, сега въртях, а често и изпреварвах по някой. На Бариерата спрях за пръв път – напълних кемълбага и ядох сандвич (може би цял). Тук бях решил и да напомпя гумите до почти максималното им налягане 3.5, за да е по-лесно при дългото и скучно качване по асфалта. Според трака съм спрял за 16 мин. като много време ми отне помпенето с малката помпа – не знам дали имаше някаква съществена полза от това, но е добре на тоя пункт да има хубава и бърза помпа.

Качването към Чуйпетлово е едно от големите предизвикателства на Обиколката, и си мисля, че предпоставка за добро време е това да се държи добра скорост точно там. Нещо, което е трудно предвид постоянното (и то прогресиращо) изкачване, жегата, а и умората която вече започва да се усеща осезаемо, а финалът е все още много далеч. Все пак не спирах за разлика от миналата година, въртях – седнал, прав – мисля че към края бутах малко. Бях бавен естествено, но толкова можех – средната ми скорост до горе беше 9 км/ч. На Чуйпетлово  спрях за 10 мин – ядене и настройка на дерайльора – отпуснах малко лимитиращия винт, което не реши окончателно проблема, но все пак беше значително по-добре.

От Чуйпетлово до Ярлово нямаше нищо специално – спуснах като миналата година, схванаха ми се пръстите в края от стискане на спирачките и не беше особено приятно. На Ярлово налях вода в кемълбага, шишето с Изостар беше свършило и го презаредих. Следваше непознат участък, който според предварителните ми очаквания щеше да е по-труден от оригиналното трасе, което така или иначе си се води най-трудния от целия маршрут. Наистина веднага след отклонението по новия път се появиха доста сериозни наклони и бутането започна. Общо взето всички ограмната част хора около мен бутаха, тук там някои участъци се караха. Всички изглеждаха оклюмали, едно момче ме питаше колко още остава, гледайки че имам GPS – казвам му “Много, и все нагоре!” На GPS-а черният път, който следвахме се качваше някъде нагоре и после си мислех, че ще хванем една пътечка – оказа се че водачите в състезанието точно така са направили заради липсваща маркировка, но при нас вече беше оправена и ни вкараха в някаква пътека, която дори я нямаше на картата. Тук започнах и да усещам леки схващания и болки в мускулите на прасците – не чак толкова силни, но все пак доста неприятни. Нямах магнезий, затова спрях да пия вода и почнах само Isostar (в него има някакво количество магнезий), надявах се това да помогне плюс магнезия от енергийната вафла. А пътечката се оказа доста тежка – имаше даже и носене. Излязох на Ярема изморен, после се пуснах бързо и стигнах на Брезите за почти час и 50 минути от Ярлово – най-голямото време между два пункта.

Оттук следваше уж лесната позната обиколна пътека към София. Много е неприятно, че този иначе толкова приятен участък трябва да се кара при такава умора. Не съм запомнил много от спускането там, освен че ми беше много изморено вече, а се опитвах да натискам за да вляза в осмия час. Но силиците бяха свършили и натискането беше трудно. Помня, че ядох някакъв енергиен бар с надеждата да помогне малко, но не го усетих. Точно на серпентините се сетих, че в раницата бях сложил един сникерс за накрая, за да изцеди някакви последни сили (не съм сигурен, че това е добър избор), и там го изядох – правих някакви сметки, че ми остават 30 мин до 9-ия час, а имах някакви груби спомени, че от Драгалевци до финала го спуснах за около 18-20 мин. Щеше да е доста трудно, но дали заради сникерса или заради близостта на финала отнякъде ми излязоха нови сили и ми беше по-лесно. Пунктовете на Симеоново и Драгалевци естествено подминах без да спирам, от Драгалевци нататък ми е най-познато и карах колкото мога, помня, че едно момче ме изпреварваше някъде там и подвикна доволен “Колега, невероятна борба, невероятна борба за 695-ото място, а?”

Още в началото след басейна на Драгалевци видях, че няма как да вляза в 8-мия час, а на финала по спускането по асфалта изпреварих двама човека. Килата помагат надолу. Финиширах с време 9ч18мин, което е доста по-добре от миналата година, особено предвид по-дългото и трудно трасе, но общото ми усещане е, че не съм бил чувствително по-бърз от преди – и тогава бях със същото колело и приблизително същите възможности. Доволен съм, че не бях премазан от умора в края, нито пък някъде бях “блокирал” физически – по всяко едно време имах все още някакви сили, дори и накрая. За да бъда още по-бърз, ми трябва доста по-добра физическа подготовка и поне 15 килограма надолу… Ще видим как ще е занапред.

Надолу е частичната статистика от трак-а.

Старт - Тихия Кът
 7.2 км, 51:12, 8 км/ч
Тихия Кът - Владая
 2.4 км, 9:33, 15 км/ч
Владая - Водохващане
 1.1 км, 18:15, 4 км/ч
Водохващане - Кладница
 11.9 км, 54:10, 13 км/ч
Кладница - Бариерата
 9.9 км, 39:48, 15 км/ч
Почивка 1 на Бариерата
 пълнене на вода, помпане на гуми, ядене 16:19
Бариерата - Чуйпетлово
 11.3 км, 1:12:43, 9 км/ч
Почивка 2 на Чуйпетлово
 ядене, спадане на гуми, настройка на предния дерайльор 9:54
Чуйпетлово - Ярлово
 8.6 км, 52:13, 10 км/ч
Почивка 3 на Ярлово
 ядене, пълнене на вода, пълнене на Изостар 9:06
Ярлово - Брезите
 13.6 км, 1:48:15, 8 км/ч
 (пускане Ярлово) 3.5 км, 9:46, 21 км/ч
Почивка 4 на Брезите
 ядене, пълнене на вода 7:51
Брезите - Финал
 23.9 км, 1:50:02, 13 км/ч
(Драгалевци - Финал)
 6.5 км, 22:59, 17 км/ч

Дуано става наистина известен с тази снимка Le baiser de l’hotel de ville (The Kiss) за сп. Life през 1950:

“Париж е театър, където си запазвате място срещу губене на време. И аз още чакам.”, казва Дуано. Една голяма част от кадрите му са всъщност от Париж. Но те не приличат на суровата фотожурналистика на Робърт Капа, нито на безкомпромисната композиция и баланс на Бресон. За мен Дуано има един един характерен отпечатък на “обикновеност”, както той сам казва, че снима “обикновени жестове на обикновени хора в обикновени ситуации.”

Казват, че Дуано използва много хумора и иронията, и той го потвърждава – “Хуморът е форма на сдържаност, начин да не описваш нещата, да ги докосваш деликатно – с намигване. Хуморът е едновременно и маска, и благоразумие, място където да се скриеш. Просто подсещаш нещо с възможно най-лекичка и пародийна нотка. Изглежда нищо не е казано, но всичко е съвсем ясно…”

“Има дни, в които просто гледането е щастие. Чувстваш се толкова обогатен, възторгът е толкова силен, че искаш да го споделиш.” Светът който Дуано иска да види е “… свят в който хората са приятни, в който ще открия топлотата, която искам да почувствам. Снимките ми са доказателство, че такъв свят може да съществува… В края на краищата няма нищо по-субективно от обектива.”

“Травнишка хроника” с подзаглавие “Консулските времена” Андрич пише по време на Втората световна война. Романът (или хрониката) разказва за реални събития от началото на 19 век в Травник, когато в града е имало френско и австрийско консулство. Всъщност историята за мен е изключително интересна, авторът вплита едновременно въображението си и документални събития – докато е бил в Париж, прекарва огромна част от времето проучвайки документите от Босна и четейки докладите на френския консул Давил, главен герой в “Травнишка хроника”.

Още в началото на книгата усетих нещо много познато, изпитах някаква близост с историята, и не можех да разбера защо. Причината беше проста – мекия разказвачески глас на Андрич, който излагаше събитията без украса, такива каквито са – едновременно твърдо, но без насилието, характерно за слабите критици и писатели, беше твърде близък до Камю. И също като него не оставяше вратата отворена за една надежда, каквато не съществува, или по-скоро в която според него не би трябвало да се вярва. Светлозар Игов казва за Адрич “От “жестоките закони на живота” няма спасение в историческия и земния свят. Този свят е поприще на злото и насилието, на вечна – осъдена на неуспех – битка на човека с историята и със смъртната му съдба. Това разбиране не прави Андрич – както и Камю – привърженик на някаква историческа пасивност, но не го и прави исторически оптимист.” И да, това беше – Адрич е писател екзистенциалист, навярно Камю би го нарекъл абсурден писател. Разбира се близостта му с Камю и Сартър е доста спорна, още повече че вероятно той никога не ги е чел, не и преди да напише “Травнишка хроника” и “Мостът на Дрина”. И все пак това обозначава една интелектуална близост сред група от големи мислители по онова тежко време на световните войни. И това, което ми дава право да го приближа толкова до Камю е всъщност посоката на дълбоките му разсъждения – “Травнишка хроника” дълбае навътре в душата на Босна и на отделния човек, и макар да мога с убеденост да кажа, че е философска, то все пак липса оная тежка за носене дълбочина която виждаме при чистата философска проза като “Падането” или “Чужденецът” (А. Камю). В тази посока на мисли, Андрич е много по-достъпен за масовия читател, като успява все пак да му предаде философските си идеи.

Оруел казваше, че всяко некадърно творчество, бива наказано от времето. Тук е обратното – плашещото в “Травнишка хроника”, е че тя изглежда все по-близка до съвремието. Събития отпреди 200 години са съвсем идентични в същността си с настоящите. Когато виждаме съвременните войни за ресурси, Украйна, газопроводите, Русия и САЩ, и как същите неща са се случвали в травнишките консулски времена преди толкова много време, то няма как идеята за обречеността и безнадежността на съдбата да не излезе напред.

Друг голям план от творчеството на Андрич е неговата Босна – роден в Долац (до Травник), в хърватско католическо семейство, в родината си той е най-малкото противоречив, особено след разпада на Югославия. За Андрич казват (от книгата на Велко Милоев – “Салата от глухарчета. Босна между две войни.”), че хърватите съжаляват че се е родил хърватин, а е писал като сърбин, сърбите съжалявали че се е родил хърватин, а не сърбин, а бошняците съжалявали че изобщо се е родил. Много е трудно да говоря за това, но си мисля, че Иво Андрич е показал на народа си всички опасности, които могат да му се случат, нещо като наръчник какво да правят и какво не, и все пак едва две десетилетия след смъртта му войната не беше предотвратена. Големите писатели, изглежда по повелята на абсурда, винаги са могли само да предупреждават, но не и да правят историята. Нея други я правят, а те вероятно не са чели нито “Травнишка хроника”, нито “Мостът над Дрина”…

И така, на двете противоположни страни на Травник – къща срещу къща – отсега живееха двамата консули със семействата си и сътрудниците си. Това бяха двама души, предварително определени и изпратени тук да бъдат противници, да се съревновават и борят, пред властта и народа да поддържат интересите на своя двор и своята страна и колкото могат да увреждат интересите на противника. И това те вършеха, вече видяхме и още ще видим, всеки както най-добре умееше, според темперамента, възпитанието и възможностите си. Често се бореха злъчно и безогледно, като забравяха всичко и се отдаваха изключително на личните си нагони за борба и самозапазване като нахвърлящи се с настървение един срещу друг петли, които невидими ръце са пуснали на тази тясна и сенчеста арена. Всеки успех на единия беше неуспех за другия, а всеки неуспех – малък триумф. Ударите, които получаваха, прикриваха или подценяваха и пред самите себе си, а ударите, които нанасяха на противника, преувеличаваха и изтъкваха в докладите си до Виена или Париж. Изобщо в тези доклади консулът-противник и неговата дейност се представяха само в черни краски. В тях тези двама грижовни бащи и тихи граждани, вече на възраст, изглеждаха на моменти страшни и окървавени като разбеснели аслани или мрачни макиавелисти. Поне те така взаимно се рисуваха, подмамени от собствената си тежка участ и залъгвани от необикновената среда, в която бяха хвърлени и в която и двамата бързо губеха чувство за мярка и усет за реалност.

И нехристиянските, източните държави също воюват – прекъсна го Давил.
- Воюват. Само с тази разлика, че ислямските държави воюват без лицемерие и противоречия. Те винаги са смятали войната като важна част на мисията си в живота. Ислямът изобщо идва в Европа като воюваща страна и до днес се е задържал в нея или чрез войните си, или благодарение на войните, които християнските държави водят помежду си. А християнските държави, доколкото ми е известно, осъждат войната до такава степен, че отговорността за всяка война винаги прехвърлят една на друга и въпреки че осъждат войните, не престават да ги водят.

Лъжата е смесена с истината, мислеше си Давил, …, всичко така е смесено, че никой не можеше нищо да разпознае, но едно е известно: всичко се руши.

Това беше онзи голям страх, невидим и неизмерим, но всемогъщ, който от време на време сполетява човешките общности и ги прегъва или откъсва всички глави. Тогава много хора, заслепени и обезумели, забравят че има разум и храброст, че всичко в живота преминава, че човешкият живот както и всяко друго нещо има своята стойност, но че тази стойност не е безгранична. И така, измамени от временната магия на страха заплащат голия си живот много по-скъпо, отколкото той струва, вършат подли и низки дела, унижават се и се излагат на позор, а когато мигът на страха отмине, виждат че са изкупили живота си с много висока цена или че дори не са били застрашени, а само са се поддали на непреодолимата измама на страха.

И все пак трудно е човек да не мисли, да не си спомня, да не вижда. Двадесет и пет години изминаха в търсене на “средния път”, който трябваше да донесе спокойствие и да осигури на личността онова достойнство, без което не може да се живее. Двадесет и пет години той вървеше, търсеше и намираше, губеше и отново печелеше от едно “увлечение” до друго, а сега, преуморен, разкъсан в себе си, изхабен, бе стигнал до точката, от която тръгна, когато беше на осемнадесет години. Значи, всички пътища само привидно са вървели напред, а всъщност са водили в кръг като измамни лабиринти от източните приказки и са го довели такъв уморен и малодушен на това място, между тия накъсани хартии и разхвърляни копия на писма, до точката, от която пак започваше кръг, както от всяка друга точка в кръга. Значи, средният път, онзи правият, който води напред, към постоянството, не съществува, а всички вървим в кръг, все по един и същ път, който ни мами, само се сменят хората и поколенията, които пътуват, непрекъснато мамени. Значи заключваше неговата уморена и погрешна мисъл, изобщо няма път и това, където сега трябваше да го поведе, клатушкайки се, неговият хром закрилник, всевластният княз Беневентски, е само част от този кръг, който целият е безпътие. Само се пътува. А смисълът и достойнството на това пътуване съществуват само дотолкова, доколкото умеем да ги намерим сами в себе си. Няма ни път, ни цел. Само се пътува. Човек пътува, изхабява се и се уморява.

Четири вери живеят на това тясно, хълмисто и оскъдно парче земя. Всяка от тях се смята за единствено достойна и изключва другите. Всички живеят под едно небе и от една земя, но центърът на духовния живот на всяка една от тези четири групи е далече в чуждия свят, в Рим, Москва, Цариград, Мека, Ерусалим и бог знае къде още, но само не там, където се ражда и умира. И всяка една от тях смята, че нейното благоденствие и изгода са възможни само ако останалите четири групи губят и изостават и че всеки техен напредък може да бъде само в нейна вреда. Всяка една от тях е издигнала нетърпимостта в най-голяма добродетел, всяка очаква спасение някъде отвън, и то всяка от противоположна посока.

Та Бонапарта тук, та Бонапарта там. Та това ще направи, та това няма да направи. Светът му беше тесен: за силата му нямаше мярка и карар. … Едни се хванаха за полата на френския, други – на австрийския консул, трети очакваха московци. … А ето и това беше и отмина. Вдигнаха се царете и разгромиха Бонапарта. Консулите ще изчистят Травник. Ще ги споменават още някоя година. Децата на брега ще си играят на консули и гавази, ще яздят дървени прътове, но и те ще ги забравят, като че ли никога не са съществували. И всичко ще бъде пак по божията воля, както винаги е било.

(превод – Сийка Рачева)

Преди няколко седмици гледах един филм. Главният герой, попаднал съвсем млад в затвора, с твърде избухлив характер започна да работи с психолог почти насила. Филмът по доста категоричен начин показваше сизифовския труд на психолога, неразбран от никой, който все пак успяваше някак да научи затворниците на вътрешен мир. Разбира се накрая той беше изгонен, сякаш да подчертае невъзможността за някаква смисленост. Но филмът поставя повече въпроси отколкото отговори… От къде идва омразата? Как да се справим с нея? Къде започва и свършва личната отговорност на всеки? Докъде “правилното” държане е правилно наистина…

Всъщност тук не искам толкова да говоря за лошите, а за добрите лоши. Какви са тия добри лоши ще попита някой? Това са всички ония, които стъпили на собствените си разбирания за доброта, правят нещо, което смятат за правилно и в същото време творят зло. Как е възможно това?

Сега, когато човечеството се намира на прага на голяма война, аз виждам как тия отношения са станали и междудържавни. Разбира се същината им стои вътре във всеки. Когато една държава заявява, че цялата доброта и морал е на нейна страна, и тя е готова да употреби оръжие срещу друга, то винаги е с добри намерения, винаги е заради мир. Аз не съм чел още за война, която да е започната с цел да избие, изтреби и изпепели населението на другата. Целта е винаги мирът и благоденствието, а резултатът без изключение е изтреблението. И аз не съм виждал все още човек, който извършва насилие спрямо околните (а и себе) си, и да го прави с лоши намерения – той винаги “помага”. Дори и екзекуторът мисли, че работи за добруването на обществото, което му е дало правото да убива.

Много хора смятат, че заставайки на страната на доброто имат право да мразят, и колкото повече мразят лошото, толкова по-добри стават. Така е и от двете страни на омразата – и едните и другите се мислят за добри, а единственото което получават е война, при това без право на мир. Това е задънена улица, която не води до никъде, освен до взаимно разрушение. И трябва огромна вътрешна воля за да може да се стопи егоизма на личната (и държавна) значимост, която маскира злото като добро. За Камю това беше бацилът на чумата, който човек винаги носи в себе си…

И призивът към мен самия е да не се разсейвам никога, да поставям граници на действията и мислите си, и да внимавам, винаги да внимавам да не “дъхна чумата в лицето на другия”. Доброто никога не идва от омразата…

“… Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на  разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. …Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.” *

________________________________________

* А. Камю, “Чумата”

Имах възможност за три дни да се поразходя из Лондон. За пръв път ходя в един от основните световни градове и е възможно някои от впечатленията ми да са позасилени, след като няма с какво да сравнявам.

Публикацията е разделена на 11 части:

• Лондонски записки – част 1
• Лондонски записки – част 2
• Лондонски записки – част 3
• Лондонски записки – част 4
• Лондонски записки – част 5
• Лондонски записки – част 6
• Лондонски записки – част 7
• Лондонски записки – част 8
• Лондонски записки – част 9
• Лондонски записки – част 10
• Лондонски записки – част 11

А тук може почти да пипнеш катерички:

Ето къде започва и свършва Света – нулевия меридиан:

От тази малка къщичка английските учени са “копали” науката, измисляйки все по-точни навигационни методи, за благото на търговията и Британската империя:

А тук съм с единия крак в изтока, с другия в запада:

Гринуичката обсерватория много отдавна не функционира като такава, в момента е единствено музей. Стаята за наблюдение, от тук учените са наблюдавали небето с примитивни за сегашното ни разбиране уреди:

Първия морски хронометър на Джон Харисън.

По онова време основната трудност в морската навигация е било точното определяне на географската дължина, което се е правело с наблюдения на звездното небе и засичане в специални таблици (май се казва алманах) с гринуичкото време. Отклонение от 4 сек е давала разлика от 1 морска миля, което е много, особено с натрупване на грешка. Затова огромно предизвикателство е било да се направи часовник, достатъчно точен, който да работи с месеци без голямо отклонение на плавателен съд. Това, което в момента смятаме за елементарна даденост, като да имаш точен часовник, тогава е било сериозна трудност за човечеството. Като гледам такива старинни уреди си мисля какво ли ще бъде след 200-300 години…

Това е третият хронометър на Харисън, който е прекарал почти целия си живот за да направи достатъчно точен часовник, изобретявайки биметалната пласти (за температурна компенсация) и ролковият лагер, които се ползват и до днес:

А в обсерваторията са си имали “камера обскура”, пра-дядото на съвременния фотоапарат:

И изображението от камерата:

Една забавна снимка за финал:

КРАЙ

Кръчма в Сохо:

Точно такава картичка си търся!

Чайнатаун:

“Модели” има навсякъде:

По препоръка на Калин се качихме на лондонския лифт за да преминем от южна страна на Темза – в Гринуич:

О2 арена:

Това са типичните английски жилища, които аз видях. Малки идентични къщи залепени една за друга. Почти невидях блоково строителство подобно на нашето:

През цялото време им се чудех как живеят в тия къщи, макар да съм сигурен, че в нашите апартаменти не е по-добре. Въпрос на навик.

Отново на Трафалгар с колоната на Нелсън:

Типична гледка са просещите хора:

А много от хората са забързани и замислени:

Решавам да отида в ситито, в квартал Canary Wharf. Добре уредено място за работа, с гара за DLR влакове и метро.

Това място е добре познато от темата на Калин (darkrose):

Picadilly Circus:

Tower Bridge:

Дори и Tower Bridge не e пощаден от селфита

Това е музей, всъщност магазина към музея на науката. В Лондон има огромен брой музеи, като една голяма част от тях са безплатни, но пък магазините към тях си докарват нелош допълнителен приход. Заради безплатния вход е пълно с хора и специално в този музей имаше много деца.

Вътре са се погрижили да направят интересни постановки, с които например децата да се учат да свързват електрическа верига (на горната снимка). А в ъгъла на една от залите видях истинска театрална постановка в която артист облечен с дрехи от 19 век разказваше на деца на по десетина години за откриването на електрическия ток. Правеше го по такъв начин, че те го слушаха напълно захласнати. Не знам в какво време живеем, за да ми е направило такова впечатление, но е рядкост да видиш деца захласнати по Алесандро Волта, пък бил той и артист…

Всъщност Science Museum е изключително интересно място, с огромен набор от експозиции – музей на медицината, на математиката, на компютрите и т.н.

Аналитичната машина, на Чарлс Бабидж – първият компютър, макар и механичен:

А това са картите с които се е програмирала машината:

Difference engine:

Пегасус, компютър от 1959 година:

Според описанието е вероятно единствения оцелял лампов компютър в работещо състояние:

Каква ли “компютърна грамотност” се изисква за това?

Този компютър е известен като първия с модулен дийзайн на електрониката – при повреда се сменя само нужния модул. До тогава всички компютри са били направени монолитно (не знам точната техническа дума) и търсенето и отстраняването на повреди е било доста сложна работа.

Разбира се в музея има всякакви забавни постановки:

Работно място на корабен радиоператор на предавател Маркони от началото на 20 век:

Късовълнов лампов предавател на Маркони от 1929, работещ до 1969:

И някаква голяма парна машина, “сърцето” на фабриката от индустриалната революция, както беше написано на табелката:

Излишно е да казвам, че за да се разгледа внимателно този музей трябва поне половин ден…

В Лондон всъщност има много други места свързани с култура и образование. Освен многобройните музеи, е пълно с театри и галерии. За мен представляват интерес освен научно-техническите музеи, също и художествени, и фото галерии. Нямам снимки от там, но ходих на голяма изложба на Дейвид Бейли, един от известните британски фотографи. Направи ми впечатление, че в подборката на снимките преобладаваха звезди – т.нар. “селебритита” както им казват там. Всъщност Бейли е снимал какво ли не, но сякаш публиката беше прехласната по снимките не заради художествената им стойност, каквато те наистина имаха, а просто заради звездата на тях. Това чувство съвсем се затвърди след като после се прехвърлих в националната портретна галерия, и трябваше да преглътна сериозно количество картини на крале и кралици, но окончателно реших да си тръгна като с белите си зъби ми се усмихна Тони Блеър от огромен портрет… Макар, че не съм прав да обобщавам, може би не само англичаните се интересуват от известните си личности. Може би всяка една галерия, за да има повече посещения, трябва да прави компромис с изкуството… При толкова много култура и изкуство в Лондон, трябва да имаме предвид, че неминуемо ще попаднем и на фалш…

Моста Ватерло:

В Лондон има огромно количество безплатни вестници, флаери и всякакви рекламни хартии:

Кооперативен магазин:

Площад Трафалгар:

Някакви правителствени сгради:

Сейнт Джеймс парк:

Английските паркове са изключителни, сещам се за оня виц как се прави английска ливада: “Поливаш и косиш, поливаш и косиш, и така 300 години.”

Храненето на животните е забранено, естествено. Имат си и лебеди:

А в повечето паркове, карането на колелета е забранено с изключение са специалните алеи.

Бъкингамският дворец, кралският градинар вече ползва трактор:

Днес имаше смяна на караула и затова се беше наредил къде що има турист.

Чудя се що за живот водят кралските особи. Пред къщата им винаги да висят хиляди хора да чакат да ги видят. Не им завиждам.

Нямаше кой да ме накара да губя 2 часа за тая прословута церемония, така че се продължих обиколката, този път по кварталите:

Това е Портобело роуд, на тази улица за кратко е живял Ерик Блеър (по известен като Джордж Оруел):

Портобело Маркет:

Този знак не ми е съвсем ясно какво значи, но показва някакви хора как уведомяват полицая какво се случва в квартала:

Иначе голяма част от сградите в Лондон (а вероятно в Англия) са построени с тия червени тухли.

Жилищна зона:

В Лондон също може да се видят големия брой бягащи хора. По-интересното за мен беше, че даже и да вали те си спортуват, явно за там дъждът не е проблем и хората са свикнали с него. В подобни условия у нас никой не би си помислил нито за колелета, нито за бягане в парка и прочее. А там си карат колелета, мотори и си тичат без изобщо да ги притеснява никакъв дъжд.

В метрото е пълно с музиканти и всъщност може да се чуе доста добра музика.

Този влак е от скосените – понеже се движи по едни малки тунели, предполагам от старите.

Метро станциите са много интересни – не са огромни като софийските, и повечето са малки и тесни, съответно жълтите линии са много по-близо до релсите.

Предвижването вътре от станция в станция понякога понякога си е приключение – все едно си в мина. Има разклоняващи се тунели, вити стълбища, асансьори. Разбира се всичко е боядисано бяло за да не прилича съвсем на мина и изобщо е доста приветливо.

Ето и тунелите, като ги гледам си представям как са ги копали преди повече от 100 години. Все пак преминаването при прикачане е лесно – през цялото време по уредбата вървят обяснения откъде да се мине, ако дадена станция е затворена; какво е състоянието на линиите и прочее.

В пиков час натоварването е чудовищно:

Новата станция Canary Wharf в ситито, тук има преградни врати към релсите, които се отварят само при спиране на влака:

А това са DLR наземните линии, по-интересното е че влаковете са автоматични и може да си седнеш най-отпред на мястото на машиниста:

Тук влакът е точно преди станция Canary Wharf, центъра на ситито:

По някое време една жена дойде, изгони ни от машинисткото място и отвори капака. Всъщност не управляваше влака, а просто говореше по уредбата нещо за разписанията.

По в периферията на града може да се хване и влак, който струва колкото метрото (там плащането е по зони) и откарва към близките предградия. Този влак се водеше нещо като “южната” линия и отиде доста на юг. Нещо се обърках и трябваше да се повозя 20 минути докато пак се върна в кварталите:

А да се возиш на предното място на втория етаж на двуетажните автобуси е изключително преживяване. Всъщност всички автобуси в Лондон (или поне повечето) са двуетажни:

Изобщо транспортът в Лондон е изключително добре работещ, разбира се този огромен град не може да функционира без него. Интересно ми е когато у нас проектират и модернизират градския транспорт (а и други неща), не им ли е идвало на акъла просто да пратят няколко човека да се поразходят за седмица и да видят как са го направили хората тук и на още няколко други места, да си запишат в едно тефтерче и после да проектират. Дори и толкова прости неща като стълбите и настилката в метро станциите да не са от хлъзгави плочки…

Съмърсет хаус:

Вътре в тази сграда се натъкнах на Стълбището на Нелсън, изключително архитектурно произведение:

Южния бряг на Темза, около моста Ватерло:

Така се реновират сградите в Лондон – фасадата се запазва със специално скеле, а вътре се строи наново. Доколкото ми е известно метода се ползва на много други места по света:

Тия ръкавички, които в България ги няма никъде налични, там са най-продавания аксесоар за мотоциклет. Има ги на 15-20% от моторите, понеже там се кара по всякакво време – едно, че вали често и не им прави впечатление, второ асфалтът им държи много и не е притеснително, че става хлъзгаво. Английският моторист би бил неприятно изненадан от Цариградско шосе по време на дъжд. Мото магазините им са пълни също със всякакви “роклички” против вятър и дъжд за скутер и т.н.

Между друго мото магазините им са чувствително по-скъпи от европейските.

Ето един паркинг където има огромно място за мотори, изобщо в такъв град пътуването с мотор си е абсолютна необходимост, ако не искаш да се буташ в метрото (за това по-късно). Минаване между колите и нареждане отпред си е практика. На много места също моторите са закачени с дебели вериги, изглежда кражбите са често явление.

Поради подобна причина карането на велосипед е също много разпространено – всъщност има много повече велосипедисти от мотористи. Имат много велоалеи, а и много от колоездачите са вътре в трафика с колите – по центъра пътищата са обозначени за тях. Кара се здраво заради трифика, но и инцидентите не са рядкост доколкото разбрах.

Това е една от многобройните стоянки за наемане на велосипед – цената е символична в сравнение с всичко останало – 2.5 паунда на ден, като има много стоянки на които може да се закачи колелото и после пак да го вземеш, или просто да си откачиш друго, или да си вземеш от друга “спирка”. Измислено е много добре:

За разлика от нас, където карането в парковете е практика, там е забранено:

Ето една снимка от втория етаж на техните автобуси, вижда се маркировката, която дава предимство на колелетата да се наредят най-отпред. Кога ли ще видим такива и в София, тук веднъж един си спря колата до мен, отвори прозореца и извика “Ей, къде си тръгнал с това колело бе!?”

Започвам с малко “аеро” кадри.  Досега не ми беше идвало наум, да снимам от самолета, а се получават интересни снимки.

с. Кривина и Казичене:

Ляв завой над Стара Планина по време на изгрева:

Кацаме в Лондон, времето е лондонско:

Това е Западен Лондон:

Източното крило на Уиндзор, през илюминаторчето на можах да го хвана целия:

В старата борика край бившата гара, от която бяха останали само купища развалини, беше се забил неексплодирал снаряд. Навсякъде се виждаха шрапнели, а някъде много наблизо, изглежда, бяха погребани трупове на убити войници, защото страшно вонеше на мърша.

И тъй като тука бяха минавали и лагерували различни части, навсякъде се виждаха купчинки човешки изпражнения от интернационален произход, представени бяха всички националности на Австрия, Германия и Русия. Изпражненията на войниците от всички народности и вероизповедания се намираха едно до друго или се трупаха едно върху друго, без да се счепкат помежду си.

Ярослав Хашек, “Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война”

В момента Европа се намира на прага на една от най-сериозните си кризи поне от Студената война насам. Руски военни части окупират п-в Крим под предлог, че защитават рускоезичното население от насилие. Официалните власти на Украйна, непризнати от Русия се готвят за война, а САЩ и ЕС са заели анти-руска позиция. Всъщност Русия не прави нищо особено различно от това, което външната политика на САЩ, Великобритания и други страни вършеше по друго време.

Геополитическият шахмат всъщност не е целта на тази статия. Не ме интересуват и лидерите, които “продават” и “купуват” бездарните си идеологии и на Запад, и на Изток. Винаги съм се интересувал единствено от съдбата на отделния човек, това е единственото което е важно, и за което си струва да говорим. В задаващата се война обикновения човек ще бъде запратен в армиите да умира безсмислено, майки ще погребват синовете си, семейства ще бягат от смъртта влачейки по една чанта на гърба си – откъснати от средата и естествения ход на живота си, търсейки спасение по чужди земи… Никога войната не е носила нищо различно от това, никога! В цялата човешка история войната ражда единствено, разрушения, смърт и миризма на отломки и гниещи трупове.

Романтичната представа за войната като “спасение” на каквото и да било е измамна. Мирът никога не може да бъде спечелен с война. “И ако водя война, за да постигна мир, натворявам война. Мирът не е състояние, което се постига чрез войната. Ако вярвам в мира, завоюван с оръжие, и слагам оръжие, аз загивам. Понеже мога да наложа мира само ако творя мир.” *

Вярвам в значението на всеки отделен човек в този свят, което може да е съвсем мъничко, но все пак много важно. Мечтая си веднъж завинаги да видя хората отърсили от глупавото противопоставяне на “про” и “анти”. Какво значение има дали съм про-европеец или анти-европеец, след като крещейки срещу Русия или САЩ, аз творя война и издигам стени. Изглежда ми толкова глупаво, съвсем лишено от смисъл. Политиката е инквизиция, когато се превърне в религия. (по А. Камю) И все повече хора са увлечени от тая съвременна религия, нима не беше там човечеството с двете големи войни през 20-ти век? И какво значение има вятърът от думи “демокрация, свобода, инвестиции, работни места, достоен живот…”, когато носят единствено разруха и унищожение!?

Сега въпросът е да се спасят колкото се може повече съдби и хора от смъртта и разрухата. И аз вярвам, че пътят минава през отказа от вяра в политическите религии, които цинично ни мамят от всеки ъгъл. И ние трябва да се научим да живеем без тази вяра, поставяйки под съмнение всяко едно твърдение, търсейки всяка минута една невъзможна смисленост.

Никоя война не може да бъде оправдана ако няма, кой да поеме лична отговорност за нея, и ако този човек не може да обясни на майката на умрелия смисъла на смъртта му…

* Антоан дьо Сент-Екзюпери, “Цитадела”

Снимките са направени с Olympus E-M5 и обектив 12-40 (има само една с 45мм) и с изключение на две, са директен jpeg от камерата – без кропове и т.н.

Линията на теснолинейката:

Циганета събират хвърлени стотинки:

Вапцаров, най-известния банскалия:

Бански индианци

Какво ли е това чудо в Трън:

Парцели, регулации, къщи…

Съветската мощ:

Старите банскалии си отиват, скоро всички ще са хотелиери и ресторантьори…

А в Банско, освен по хотели и нови девелопменти, хората живеят и в обикновени блокове:

Бански хотел:

Потресаващ интериор:

Тази книга би помогнала на всички които правят, това което знаят че трябва да правят, макар реалността да им се изсмива в лицето. Изключително вдъхновяваща творба, която кара всеки да продължи собствения си непрестанен бунт, в оня сизифовски смисъл на бунта, за който Камю винаги е говорил. Както в цялото му творчество и тук брани читателя си от нихилизма, който е една от основните причини за комформизма и безразличието на съвременния човек.

Когато човек е погнусен от реалността, смазан от отношенията, някъде по пътя на своя живот, изпаднал в униние и съмнения дали две и две правят четири, и когато знае, че “винаги настъпва един момент, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказван със смърт.”, може да отвори “Чумата” и да си припомни, че “Въпросът е да се знае дали две и две, наистина правят четири, да или не…”

Което важи за всички други злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.

Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме – и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги доколкото мога, това е всичко.

- Да – каза Тару, – мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.
Лицето на Рийо се помрачи.
- Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.
- Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.
- Да – каза Рийо, – нескончаемо поражение.

Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение. Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа – няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най- ясно виждане.

Много нови проповедници се навъдиха в нашия град, които казваха, че всички мерки са излишни и трябва да се примирим с неизбежното. Тару, Рийо и техните приятели, макар да отговаряха това или онова, знаеха едно: налага се борба под една или друга форма, а не примирение. Целият въпрос беше да се попречи на колкото се може повече хора да умрат и да познаят окончателната разлъка. Начинът беше само един – борба с чумата. От тая истина нямаше защо да се възхищаваме, тя представляваше обикновена последица.

Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен на глед идеал.

… Доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние.

“Вия нямате сърце!” – бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувства се неспособен да прецени кое е добро и кое лошо.
…
Да – отвърна Рамбер, – но е срамно човек да бъде щастлив сам.

И докато съм жив ще отказвам да обичам такъв свят, в който децата са изтезавани.

Когато намери невинността с извадени очи, християнинът или трябва да престане да вярва, или да приеме извадените очи.

Не, не знаете, защото това са подробности, за които не се говори. Сънят на хората е по-неприкосновен, отколкото живота на чумавите. Не бива да пречим на добрите хора да спят спокойно. Бихме проявили лош вкус, добрият тон налага да не упорстваме. Но оттогава спя зле. Лошият вкус остана в устата ми и аз не съм престанал на упорствам, тоест да мисля.

Ето защо реших да отричам всичко, което отблизо или отдалеч, поради добри или лоши основания, причинява смърт или оправдава причиняването на смърт.

… от момента, в който се отказах да убивам, се обрекох на окончателно изгнание. Други ще правят историята… Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Слушал съм толкова разсъждения, които без малко щяха да ми разбъркат главата и които са объркали доста други глави, за да ги накарат да се съгласят с убийството … Следователно заявявам, че има палачи и жертви и нищо повече. Ако заявявайки това ставам палач самият аз, то поне това е мимо волята ми. … Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите за да огранича злините.

… Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на  разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете е резултат от волята, която не бива никога да отпада. Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.

Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

- Рийо – бавно произнесе най-сетне той, ще трябва всичко да ми кажете, нужно ми е да го зная.
- Обещавам ви.

… У хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над град, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.