Имало едно време едно бездомно градско котенце, което в дъждовна утрин срещнало своя спасител в лицето или по-точно муцуната на каракачанката Бенджи. Те заживели щастливо макар и в жк. Възраждане 4. После дори се преместили в по-централната част на Варна. Безгрижно минавали дните им, докато един ден съдбата пак се обърнала с гръб към градското коте. От домашна принцеса, станала селска дворна мома.

Но животът продължил да й показва голите си зъби. Не само, че вече не живеела на топло в уютния дом на робите, които я хранели, галели и пощили, но се появила друга селска мома с която хич, ама хич не мелели брашно – тук на село така се викало, като не харесваш някой. Интересно, а как ли се вика, ако искаш да ми издереш очите? Идеи?

Всъщност както обикновено става, селската котка хич ама хич не се вълнувала от това, че те били две. Лягала там където спяла Сиса, хранела се там където се хранела Принцесата, спокойно деляла с нея подслон, трапеза и внимание.

Ами че то на село така си се прави – всички сме заедно и по полята и по нивята, па и на софрата и в леглата. Но Сиса била от града, много ви са моля. Не търпяла такива неща, как ще дели? И то още повече с някаква си тукашна бъхла. Не, не, ей сега ще си покажела градския маникюр и щяла да го пусне в действие по проскубания кожух на селската просякиня. И така един път, втори път, трети път. Докато на Маца не й писнало и не показала на градската „принцеса“, как живеем тука на село. Профилактичен пердахо-инструктаж и после всяка жаба да си знаела гьола и купичката с храна. От този ден нататък двете се разминавали само с едно изхъхкване от страна на града, към селото. А селото закачливо удряло един бърз прав към градаси и после хапвало сладко я сух залък, я празнична трапеза – без претенции, без забележки, само с усмивка.

Отново минало време и Маца я напъхали в транспортната чанта. Е сега Сиса се зарадвала – знаела какво я чака тая селска побойничка без обноски (нищо, че тя самата била започнала препирнята). Ще я водят в града, на едно място дето мирише странно и има и други котки и кучета – кои в клетки, кои само вързани. Ще остане там ден, после ще я върнат на село и ще я боли коремчето, както и нея самата, когато я кастрираха. Е хубавото е, че ден два ще постои в къщата – там ще лежи на мекичко и на топличко. За тая награда си струва болката.

И всичко се случило точно както градската предрече. Ама не съвсем.

В един момент Маца изчезнала – ех, че щастие помислила си и Сиса. Радвала се, радвала докато един нещастен ден не забелязала през стъклото на вратата на къщата, че …. не не може да бъде Маца не била изчезнала. Маца живеела в къщата! В нейната къща! Там където й било мястото, на нея – градската домашна котка. Защо нейно височеството изтънчената, красива и елегантна сива котка била навън сред странните звуци, непознатите аромати и кърлежите, а селската нищо впечатляващо шарена котка била в замъка на изобилието? О не това не можело да остане без наказано Сиса мобилизирала всичката си градска съобразителност и докато й сипвали храна се шмугнала в къщата. Дори и не успяла да се зарадва на успеха си, нещо я връхлетяло като лятна буря, но от козина, нокти и зъби. Какво станало – тая Маца направо се превърнала в нинджа. И този път принцесата била права за просякинята. Маца станала мама нинджа и като истиска стравница бранила крепостта на своите котенца. А те милите нищо и не подозирали. За суровия живот навън, за обратите в живота и за това как от принц лесно се става просяк. Само да почакат и ще разберат. Такива горчиви и несъмнено верни мисли се въртели из главата на детронираната принцеса Сиса гледайки сияещите малки пухчета любов, ревностно пазени от  своята майка. Доскоро Просякиня, а сега Принцеса. Но както знаем, всичко е до време.

• по вдъхновяващото сравнение на Асен Николов.

След като споделих за шантавата подмяна на котката Сиси и появата на Маца, която запълни празнотата на нашия домашен уют от три кучета, едно дете и двама възрастни, остана големият въпрос – какво стана със Сиса?
Известно време ми минаваха доста черни мисли за съдбата на това градско маце, попаднало в дивата действителност на селския живот в Крумово. Донякъде успокояващото бе, че криминалният сюжет се развива в ранно зимно време и нямаше как някоя боа да бе погълнала цяла котка.  А и географската ни ширина не даваше големи шансове и на боата. Веднага мога да ви съчиня поне две конспирации, в които тропическа змия с огромни размери се озовава на свобода в дивата зимна действителност на наше добруджанско село и не само това, но и оцелява успешно. Но това ще го оставя за друг път, както и останалите черни мисли за това какво може да се е случило с градскито коте спасено от майка ми и поверено на грижите ми.

Опа …. майка ми! Нови тъмни облаци надвиснаха над мен, не че предходните се бяха разсеяли – Как бе най-правилно да постъпя? Дали да разкажа всичко за изчезването на 70+ годишните ми родители и да държа телефона на бързо избиране на 112? Или пък да разчитам на това, че все пак имах котка със сходни размери и външен вид? Те щяха да дойдат на гости най-рано за Великден, а ако имах късмет и чак за рождения ден на внук си в началото на юни. До тогава споменът за реалния облик на коте Сиси щеше да е достатъчно избледнял и коте Маца успешно можеше да заблуди и тях. Пък и с нейната гальовност никой нямаше да може да й устои и по-важното – да се усъмни. Все пак нали любовта е сляпа…

При този труден избор, според вас какво направих?

5, 4, 3, 2, 1

Изненааааадааааа! Избрах това на което се опитвам да възпитавам родния си син – честност. Скуууукааа! Прецених, че ако новината за изчезването на Катката Сиса им се отрази емоционално чак толкова непоносимо зле щяха да реагират като всеки нормален човек – ще си съчинят история достатъчно разумна, приемлива и успокояваща ги, която да обясни създалата се ситуация и да им я смели така че новината да стане достатъчно лесна за преглъщане. Ок, поемам дълбоко дъх и скачам в окото на бурята. Знам, че съм взела правилното решение. Сега остава само и другите замесени да решат същото.

И тук идва силата на майчинството.

Уж и аз съм майка, а хич не ми дойде на ум. Когато представих суровата картина на действителността пред критиката майка ми почна да ме утешава, преглътна собствената си тъга и избра мен пред котката си. Да ви кажа, честно не го очаквах. Бях напълно неподготвена за подобен развой. Все пак откакто бях родила никога не ме бе попитала и веднъж как съм аз, все се интересуваше за Крум. Та бях свикнала, че вече съм тотално отбита от майчината гръд. Тези нови събития хвърляха съвсем друга светлина в отношенията ни. Дали пък за всичките тези 9 години просто знаеше какъв ще е отговорът на въпросът „Как си?“ – „Чуууудно!“ Е не ме разбирайте погрешно, има и няколко хубави момента в това да си майка – ядеш още веднъж в годината торта за рожден ден, разрешено ти е на 40+ години да си играеш с детски играчки без някой да звънне на лекаря и т.н. Май и аз почнах да си съчинявам приемлива история, която да преработи шока от ситуацията. Съобщих й и всички останахме живи и здрави без намесата на бърза помощ.

И когато покажеш на вселената честност и откритост, тя те възнаграждава. Е нямаше как да не намеся вселената, особено след като една сутрин, малко след разговора с майка ми, Сиса замраца на прозореца на банята. Вече нямаше грешка. Тя си беше. Това си беше нейния таен вход към пещерата с храната – нашият дом. Ами честито мило селско семейство, вече освен три кучета, двама възрастни и едно дете имате не една, а цели две котки. 

Сега сигурно ви минава през ума, че епосът с котките свърши. Ами, не. Най-хубавото тепърва предстои – ако сте луди оптимисти на силни опиати.

Няма да ви надъхвам за скаутстването и правотата на неговите принципи. Който иска може да разбере достатъчно от снимките в страницата на СК „Албатрос“ Варна или от други клубове и източници. Само искам да ви покажа красотата на нашата природа, а детския заряд ще трябва сами да си го представите. Моят речников запас никак не е достатъчен за цялата прелест на това да видиш тийнеджъри как искат да прескочат реката за да уловят някоя пластмасова бутилка от отсрещния бряг.

Или пък 8-10 годишни самоинициативно въоръжили се с импровизирани въдици от дълги млади и жилави клони, с които да достигнат до найлонови турбички и запокитени в средата на коритото на р.Батова пластмасови кофи.

Нахлузвайте гумените ботуши и да скачаме в реката. Е аз още в началото цамбурнах мъжката в р.Батова подценявайки нея и надценявайки себе си. Това се оказа не лош ход. Установих че водата е напълно поносима за босо, което значеше че на брега пък щеше да е пълен разкош, който иначе щях да пропусна притеснявайки се, че ако без повод се събуя боса ще внеса излишен смут. Е сега смутът беше за моя сметка и всички се посмяхме, даже и други си признаха че им двака в ботуша. А останалата част изкарах с един смел бос крак, с който газех в реката и вадех находки от там. През това време чорапите от левият ми крак съхнеха на едни храсчета в началото на приключението. А с десният запазих все пак благоприличие и останах с ботуш и чорапи.

Близо час и половина събирахме в чували, а после дружно се върнахме по същия път за да си приберем и изхвърлим събранито:

Изхврълихме почти вичко – без моето пране, което никой не бе прибрал се наложи да продължи да съхне, но вече на нов простир:

Оказа се даже, че заедно с боклука сме събрали и един речен рак, което е добър знак за нивото на замърсеност на р. Батова и предизвика ужвление и надежда за общото ни дело:

След славата ракът обаче нямаше голям късмет тъй като докато пресичаше една локва го блъсна преминаващ автомобил … Но това е една друга мокра детска история Важното в случая е, че този речен рак недвусмислено показва дълбините до които достигнаха децата за да вадят боклука на всички нас – възрастните, озовал се неправомерно в реката. По-голяма всеотдайност от детската наистина няма, стига им само да имат кауза, в която да вярват и подкрепата на нас порастналите.

На връщане с велосипедите Крум видя фазан на пътя, но велосипедистът-охлюв (аз) докато го настигна по баира нагоре не успях да ви го снимам. Затова пък може да се освежите с красоатата на пролетната река. Не така пълноводна както преди години е била, но поне не е пресъхнала (накъдето е тръгнал един от големите язовири в региона язовир Цонево). Темата със сушата, обезлесяването и конвнционалното земеделието е дълга, сложна и депресираща, затова нека не помрачаваме настроението и храносмилането на околните и на нас самите.

А това което този ден ми припомни лично на мен е, че заедно наистина сме безстрашни, неуморни и най-ценното щастливи. Благодарности към всички, които възпитават грижа към себе си, към ближния и към природата, благодарности и към СК „Албатрос“.

Връщам се в сегашния момент, когато по спешност ми се наложи да приютя, вече отдавна спасените и домашни Бенджи (каракачанка на около 14 години) и

поредното женско коте на около 1г. и без точно фиксирано име. Вече имената бяха без значение, поредното животно и всеки си го наричаше както реши. Не беше кастрирана, затова я заведох на ветеринар за паспортизация и т.н. Там я кръстиха Silver, твърде претенциозно за моя вкус, за това, за мен тя стана просто Сиси. И така градското Silver, стана селско есенно дворно коте Сисито Писито.

Настанихме я на терасата до спалнята ни с Асен. Там имаме една джанка – идеална за слизане на двора, и покрив на зимника ни – идеален за движение на Сисато Писито към пътя и света голям. Оборудвах балкона с къщичка, сложих ѝ пънче за точене на нокти, тоалетна, храна, вода – чудно. Но нашата нова котка, вече се бе отучила от живота на открито и непрестанно настояваше да влезе в къщи. Асен бе непреклонен, а тя непримирима – драска и мяука по стъклото.

И тъй като по цял ден сме в града една вечер когато се прибрахме, тя просто не се появи за вечеря. После още една. Излизах да я викам и търся, но напразно. Тежка безсънна нощ, а на следващия ден ме чакаше и обичайната сводка към майка ми и баща ми – как се адаптира котето. На сутринта, докато си миех зъбите, някой измраца на прозореца на банята. Скочих, разчистих, отворих и си я прибрах, нахраних и нагушках.

Но уви градът ни зовеше и трябваше пак да я оставя на терасата. Ситуацията се повтори след няколко дни пак. Докато в един момент и прозорецът на банята опустя – ден, втори, трети, четвърти…

Поредната вечер, в която се прибираме от града с надежда. Обичайно светваме външното осветление и си паркираме колата на улицата точно до къщата. Аз отивам да отключвам, Крум бърза да иде да играе на телефона, а Асен? Нещо се забави този път. По едно време го виждам през прозореца как е гушнал някакво пухкаво кълбенце и върви към вратата. Скочих и излетях на двора. Грабнах сгушената в ръцете му котка. Тя замърка – аз я загалих. Гушкайки се една в друга се прибрахме в къщи. Докато й се радвам как поглъща втората купичка с храна Асен ми обяснява, че я чула да мяука. Поуслушал се, поразходил се и на едно дърво, в близост до къщата две очички просветнали в тъмното. Повикал я, тя скочила и аха да хукне да бяга, той я хванал и донесъл. Толкова му бях благодарна и веднага му простих за дето не я пускаше в къщата предните дни и затова бе изчезнала за почти седмица. Тя бе жива и здрава – Сиса си беше пак у дома!
На сутринта я пуснахме пак на двора, вечерта си беше пак на терасата в очакване на вечерята. И така всяка тъмна сутрин (някъде около 06:30 зимно време) и вечер (около 20:30) идваше да я храним. Дойде съботата и вече нямаше нужда по тъмно да ставаме, да храним добитъка (котка и кучета) и да тръгваме. Просто си се наслаждавахме на селската идилия, на светлото утро и пейзажа. Разкошно е да видиш двора, кучетата и нашата завърнала се Сиса.

Но щастието е моментно състояние на духа, което често губим за миг, заради прелетели за секунда тежки мисли.

В един момент Асен забеляза че малко под върха опашката й е скършена. Попита ме дали винаги е била така, аз категорично му казах че никога не е била. И тогава я загледах – тя никак не ми се виждаше вече чак толкова Silver, а доста по кафеникаво-черна. Минаха още няколко дни, а мен съмнението не спираше да ме гложди. Дойде следващия светъл почивен ден и аз като майка загубила и после намериала отново чедото си се колебаех дали да споделя на глас съмненията, които все повече и повече ме глождиха.
– Това не е нашата котка! – заявих категорично.
– Е, как да не е – ми отговори Асен.
– Виж Сиса е сива, тази не е сива.
Вече съмнението се зася и в Асен. Мълчим и я гледаме, гледаме се и мълчим.
– Провери за следи от операцията, скоро я кастрираха още трябва да си личи.
Умно, как не се сетих. Вдигам я и какво да видя – ни помен от бръснато коремче, шев или конци. Шок и ужас – прибрали сме друга котка ….

Зачудих се, какво ли му е било пък на това коте онази нощ? Някакъв непознат брадясал мъж (Асен) го хваща в тъмното и го носи на някъде. Дава го на също толкова непозната, но поне не брадата жена, която я грабва и я тиква в някаква непозната къща. Шашава работа!

И така се появи Маца едно селско момиче, даряващо всички ни с милувки, обич и косми. Това никак не е краят на нейната и нашата история.

п.п. дори Асен смъкна гарда и я гали и храни, а Крум (който не обича котки, защото драскат и хъхкат) почна да си играе с едно канапче и с нея.  

п.п.п. Но какво стана със Сиса?

Първо нека откроя едно важно разграничение, което съществува в моята глава, но не съм проверявала дали и в нечии други. А именно, че селата са делят на два вида, които си приличат точно толкова колко Астерекси и Обеликс – и двамата са гали и до там.
Първият вид са тези от градски тип. В близост до големия град (на около 10 км), с добре поддържана инфраструктура (главен път, редовни автобусни линии, детски градини, действаща църква и т.н.)., дворове от около 600 – 800 кв.м. цени от 6 000 000 – 8 000 000 лева, евро, картофа…. В някои от тях дори си имат и ветеринар, абе изобщо цивилизована работа. За тази цивилизация аз нищо не зная. Но затова пък смея да се самоизтъква по въпросите на другите села – вторият тип.

Вторият вид села са не толкова „атрактивните“, позапустели или пък пълни със селяни основно събота и неделя и през лятото. Те са всичко което села №1 но точно на обратно – отдалечени от града (на повече от 15 км.), без инфраструктура (лош път, няма детски заведения, църква ако има е само по празниците отворена, автобусът е като бялата лястовичка – всички казват, че го има но малцина са го виждали), дворовете са големи …дори огромни, толкова неизмеримо огромни, колкото могат да изглеждат в съзнанието на един градски човек, изоставените и запустели гороподобни вече дворове – твоят + тези на някогашните съседи. И преди да опороча идеята на статията, ще спра до тук с уточнението, че говоря от позицията на див селянин от село тип 2.

След като видите моя топ 7 – защо Не трябва кракът ви да стъпва на село, прочетете моля и най-долния текст

Причина № 1:
Природата в цялата й прелест и детайл

Първата причина, която ще ви е ясен индикатор да не ходите да живеете на село са тези приказни дребни твари, които в книжките именуват като феи и елфи, а в реалния селски живот са просто насекоми – малки, големи, на точки и раета, с чанти и барета. Ако ви е страх от комари, паяци, кърлежи, божа кравички, миризливки, бръмбъри, мравки, пчели, оси и т.н. То тогава сериозно се замислете дали ви се инвестира не малко време и средства в мечтата наречена „селски живот“. Само да кажа, че аз успешно лекувам фобията си от паяци, като веднъж годишно ги изселвам от къщата ни. Броя на емигрантите достига средно между 80 и 100 (някъде около 90 ми е предела за преброяване на изгонените паяци) за къща от порядъка на не повече от 90 кв.м. От друга страна успешно си докарах фобия от комари след едно да го наречем интимно преживяване с тях и едноседмичен отток с болка и/или сърбеж.

Причина № 2: Мълчанието на агнетата

На всеки се е случвало да иде на почивка в дивото и да се радва на тишината. Това е така – тя е прекрасна, когато не е страшна. Ще чувате много нови шумове: късно вечер, рано сутрин, посред нощ (докато спите). Някои от тях ще разпознаете и ще се усмихнете доволно от своята природна интелигентност, но някои от тях ще си останат мистерия, която ще се появява в съзнанието ви в най-неподходящия момент. Ако сте музикант – чудесно, тези емоции могат да са креативни и творчески приятни изживявания. Но ако сте склонни към разни страхове, като тъмното например си помислете дали да не се откажите от живот на село. Май идва ред и на причина № 3:

Причина № 3 Липса на базови благинки

Пролетта и есента според мен са най-хубавите сезони на село. Не че и другите два нямат своите, достойни за повест, селско-идилични моменти. Лятото и зимата обаче, имат два много сериозни недостатъка – проблем с достъпа до елементарни поне за нас хората от 21 век глезотии като течаща вода, непрекъснато ел.захранване и проходими пътища (не говоря за асфалтирани, просто за проходими). (снимка) С риск да засегна разни болни селскостопански, обществени, политически и какви ли не сложни въпроси, но грижата за водите на село са сведени на ниво от пещерния ни период, като цивилизация, даже се чудя дали не са и по-зле защото поне като пещерняци не сме упражнявали дейности, които умишлено да застрашават наличието на вода… И нека малко ни светне и положението с тока.

Там нещата варират сериозно, както в напрежението така и в ампеража. На късметлиите честито.

Причина № 4: Щурецът и мравката

Снимки от рода на тази, няма как да не накарат човек да му текнат лиги по извънградския живот. Но обичайно реалността със селския двор е малко по-нашенска.

И причината е, не е липсата на желание. Често освен грижата за градината човек има и разни други дребни задължения, които го разсейват, като: работа, деца, възрастни родители, ремонт на колата, на покрива т.н. и т.н. С други думи, пригответе се за 24/7 за да сбъднете мечтата си, а за колко време … ами това, което си мислите го умножете х2 или дори х3.

Причина № 5: Тук и сега

В днешният забързан ден, градският човек често иска да забави темпото и затова отправя поглед към старата наследствена селска къща или свой собствен имот в село Х. Търси, дири, но накрая се самоизненадва, че като махнеш недостатъците на града то си заминат и някои неочаквани плюсове. Когато си свикнал всичко да е на един клик разстояние и утре в офиса на куриера, то при селото се сблъскваме с енергоемкият момент за планирането на покупки, съобразяване на графика на всички членове на семейството съобразно броя на колите и шофьорските умения и … предвиждане на непредвидимото. Когато по време на готвене установиш, че са ти свършили яйцата – лесно отиваш до съседката, хем да я видиш как е и да чуеш някоя новина, но ако ти е свършила каймата – греда, ще готвиш утре. Една от най-големите дилеми обаче са медикаментите – аптеката не е на 5 мин., и при бърза нужда от лекарства, превързочни материали и т.н. става значително сложно. Имам в телефонът си списък на всички хомеопатични и базови медикаменти и когато ми звънне телефона, че детето нещо си там и идем при лекар, като изпишат нещо си проверявам имам ли го в момента или трябва да купя ново, че не веднъж са ми се случвали дублажи докато си науча урока. Защото не съм сигурна и „за всеки случай“ купувам, че да не останем изненадани в къщи. При спешни случаи на село пък се е налагало да моля близък да купе и донесе нужното или мен са ме молили да донеса нещо за съсед. Та на село си е място за спокойствие от всякъде, просто защото паниката няма да ти помогне, а решението е чакане и търпение. Ако след ужилване кракът ви стане двоен – просто търпение и чакане. Ако имате кърлеж, махате си го без паника сам, самичък за да евъзможно най-бързо. Ако дечкото повръща дишате спокойно цяла нощ и му давате чай от поддъбиче. И разбира се търпение и само търпение.

Причина № 6: Замонашване

Дали защото сме семейство социопати, дали защото според ЕГН-то остаряваме, но все по-малко сме част от цялото. Част от социума, част от обществото и ставаме частичка от спомените.  Отдалечите ли се достатъчно от града, то се отдалечавате и от роднини и приятели. Или трябва да идват на дълги гостита с приспивания, а и техните ЕГН-та им създават дискомфорт – „предпочитам да си спа в леглото“, „кой ще разходи кучето ми сутринта“ (защото при нас кучетата стоят на двора), „аз докато дойда след работа и ще трябва да си тръгвам“ или пък „няма да могат да пийна две бирички“, „с тези цени на горивата“ Доводи, които и аз самата изтъквам не рядно …. И така срещите и семейните сбирки в двора вземат да понамаляват, да се разреждат и да остават за някой друг ден, месец, празник, година. Дивото си ви вика и си взема своето. Ако сте социален тип, то работа в дивото българско село нямате.

Причина № 7: Сървайвър

Така е на село винаги има някакви изненади, които дебнат само да се приберете след дълъг ден в града и да ви скочат изневиделица. Затова, поговорката ако обичаш мира готви се за война е в пълна сила и на село, но звучи по-скоро – ако обичаш спокойствието се гответе за динамика. Ето няколко бързи примера. Прибираш се вечер и кучето те посреща, но цялото е в кръв или пък трябва да сготвиш вечеря и хопала се оказва, че вода няма. Може пък дори да не успееш да се прибереш защото си си забравил ключовете в другата кола, която си оставил в града. И какви ли още не невероятни истории и случки.

Но винаги има едно мъъънично но, даже може би 700. Все пак вярвам, че ние хората (градски, селски, пещерни или каквито се самоопределим) сме част от природата и мястото ни е при нея, така ставаме по-добри, по-помагащи, по-уморени, но и по-щастливи. И ако всичко по-горе ви е стреснало, но веднага в съзнанието ви се е появило решение или възможност, то значи все пак си струва да опитате на село, защото сутрин да излезеш на двора и да те гледа спокойно разхождащ се щъркел си е несравнимо …. 

И все пак истински важните неща, са невидими за очите

Един обикновен неделен селски ден с дете, змия и още нещо. Спокойствие и само спокойствие, както е казал Карлсон!

Лежерен неделен ден. Като никога, всички сме си на село упиянени от мързел – дори и на кучето не му се мърда много. След цяла една пролетно-дъждовна работна седмица тревата е буйнала, а въздухът е натежал от влага. Чудесно време за да провери човек, там ли му е градината или е решила да заживее свой див и неукротим живот. Единодушно решаваме, че днес няма да се коси. Какво ще се прави – мислим в крачка или почти, защото си се излежаваме кой където и върху когото намери. Финализираме дизайна на новата ни ограда и врата, които ще са от ковано желязо. Главният архитект на фамилията иска да има символа на Уроборос. Аз съм си фен така че не ми трябва много да се съглася. Дали от там тръгна или от някъде другаде, но и с Крум (7 годишният) се заприказваме за змии. Предното лято, той бе видял една, която се скри зад кучешката колибка. Преди две лета аз видях друга или пък същата пак в този район от двора на стъпалата, където ще е новата ни врата. Приказваме си ние и си хрупаме череши, но от лакомия или скука решавам да пратя детето да провери дали нашата череша вече е станала за бране и пътьом да нагледа и ягодите. Наш гащорлан излиза и след малко се връща с думите „Видях змия“. Аз нали съм в мързеливо полицейско състояние започвам да водя следствието, като току що преял с понички бюрократ.
– Колко голяма беше?
– Малка, като клонче?
– А сигурен ли си, че не беше клонче?
– Да!!!
– Защо си сигурен?
– Защото имаше очи!
Аз като наистина умрял от скука следствен, продължавам да си задавам въпросите без да обръщам внимание, че не е логично клонката да има очи, та може и да има нещо гнило в Дания!
– Какъв цвят бяха очите й!
– Не, знам не гледаше към мен, бяха затворени!
Вече вземам да се окопитвам и смело заявявам, че ще ида да проверя ситуацията, защото все още си казвам на ум – то ситуация няма. Та излизам смело, вървя си смело и също така смело се заковавам на едно място.
Защото там, в далечината към нашата китна малка черешка имаме асма и тази мити скучна асма изведнъж стана „Асмата“ с главно А в нашата история. На единия колец, забелязвам те това.:

Признавам, че буквално се заковах на място и просто блокирах. Ни приемам ни предавам, чух че моето свидно чадо се показва от къщата зад мен и това разбира се провокира реакция – не не се разпищях да дойде да ме спасява. С ясен, но категорично заявяващ спешността на ситуацията глас му казах да ми донесе телефона. Спокойно, не мислех с телефона си да убивам змията, друго й мислех аз на хубавицата. Предния път, когато Крум видя змия тя бързо побягна и не можах да я огледам достатъчно за да съм категорична сигурна каква е точно. Но сега тя се бе така оплела, че дори не знаех една ли е, две ли са – сто ли са. Щеше да им отнеме известно време за да решат колко са и какви действия спрямо мен да предприемат. А Крум смел и отвержен млад селянин ми донесе бащиния телефон. Сигурно е решил, че ако загина в тази опасна мисия, поне телефонът ми да му остане скъп спомен от мен и да си го ползва, че да не стои и телефонът сираче. Пък баща му ще си купи нов.
Отначало снимах от далече, после се престраших – все пак беше се вързала на възел непознат дори и за морско чадо като мен, та определено имах време да я поснимам преди да ме изяде. Приближих се и хопала ей я на по-отблизо:

Знам, знам какво ще кажете – и аз си го помислих. Красива е!Елегантна, лъщяща на слънцето и наслаждаваща се на собствената си пластичност и прелест. Спокойна и величествена змията просто си ме наблюдаваше и аз просто си я наблюдавах, далеч не толкова пластична и лъщяща. Доволна от храбростта си да я снимам от близо изтичах да покажа снимките на детето и мъжът. След, което някак исках да продължа да наблюдавам тази прелест. И се върнах при змията.

Не ме разбирайте погрешно, мен ме е страх от змии и паяци, вече дори и от мравки и плъхове (това са други едни селски истории). Но тази змия си стоеше съвсем спокойна, не изглеждаше паникьосана от фльонгата на която се бе вързала. И кажете си честно, не сте ли решавали логически пъзели, които толкова да ви запленят че да не спирате да се мъчите докато не го разгадаете? Е как тогава да не му е интересно на човек, кога и как ще успее да се разплете змията? Това беше, нямаше начин да не се върна. Но като се върнах, змията явно вече бе реши логическата задача по разплитането си. За мой късмет само се бе поразвързала. А аз надскочих собствените си очаквания и абсолютно уверена, че тя е прекрасна и безобидна, т.е. без капка разум в съзнанието си реших, че единственото което трябва да се направи е да я наблюдавам и да я снимам. Драмата беше, че изобщо не виждах какво снимах, но виждах змията, което все пак беше по-добрия вариант. Това видео не се препоръчва на лица под 18 годишна възраст … но Крум (7 годишният) го гледа и иска пак да го гледа :)))))

Типично по библейски, змията се отправи към близката ябълка. Дали защото още нямаше ябълки или поради друга причина не се качи на нея, а продължи към туите. Хареса си една и се плъзна по ствола й. Бляско се появи и елегантно се скри.

Всъщност най-хубавата част беше, когато се върнах в къщата и мъжът ми вече бе уверен за вида на змията – смок мишкар. Класика! Много се зарадвах, защото по-рано същия ден когато си говорихме с Крум за змиите му бях обяснила, че смоковете са като кучетата. Те пазят дома от мишки и също като нашата Льольо целта е да „лае“, но да не „хапе“. Е да и смока и кучето могат да те захапят, ако прекрачиш определени граници. Но то и аз мога! Което не прави никоя от нас трите: смока, кучето и аз – смъртоносни. По-скоро уплашени, но не и отровни. Нека и ние и змиите се почитаме, боим, но и пазим едни други – защото споделяме един общ дом. Хубаво е да познаваме змиите, за да можем да опазим и себе си и децата си. Знанието е това, което спасява – не пушката или мотиката.

Интересното в тази история е, че Крум от малък има срещи със змии, определено това го стряска и плаши, но досега никоя змия не е искала да му стори нищо лошо. Хубавото е, че и той го осъзнава. Децата и животните (бозайниците, птиците, влечугите, насекомите) са обединени от това свое желание просто да живеят, без да искат да сторят някому зло. <3

И една любопитна информация, която днес научих – усойниците и пепелянките са от едно семейство – сем.Отровници и си раждат директно змийчетата, също като нас

п.п. хванахте ли уловката – тази змия бе дълга около 120см., а Крум бе видял малка змия, като клечка …

Рецепта за кокосови палачинки

вкус: 4 консистенция: 6 трудност: 1 време: 20-30 мин.

максимален брой точки 10

2 бр. големи яйца (L или около 63 гр. всяко)
2 с.л. кокосово брашно (по 10 гр. всяка)
1/2 ч.л. хлебна сода
5 с.л. мляко (животинско, ядково или вода)

Разбъркваме яйцата и мляко. Прибавяме безглутеновото брашното и содата. Хомогенизираме сместа – разбъркване + изчакване (около 10 мин.) кокосовото брашно да поеме влажност и да набъбне. Печем на тиган върху който няма да залепнат, на малко под средната за котлона температура (при 9 степенна скала аз пека на 4). Загребваме една непълна супена лъжица от тестото и оформяме малка палачинка, до нея слагаме следващата и така между 6-7 палачинки. От тази доза излизат около 18 палачинки (в зависимост от размера).

Бележки:
? има разлики в кокосовото брашно, ако сместа ви стане прекалено гъста значи е по-„жадно“ (хидроскопично) добавете още мъничко течност без да го удавяте;
? поради естествената сладост на кокосовото брашно, очаквах палачинките да имат лека сладникава нотка – е нямат, вкусът е концентрирано яйчен, като на омлет;
? основно предимство на рецептата е, че въпреки кокосово брашно консистенцията на палачинките е приятна, като се усещат характерните за безглутеновите брашна малки зрънца (подобно на оризовото).

??Благодарности за рецептата към Healthy with Deni и към всички, които обичат да пишат градивни коментари под публикациите в интернет – наистина е полезно. Но при мен няма да се случи, защото коментарите са забранени поради разни хакерски причини (фръц), затова ако искате да дискутирате ви чакам в социалните мрежи Eko-Exo.

Решавам да балансирам ситуацията. Очевидно аз съм по-голямата, по-разумната, значи аз съм тази която трябва да реши как да продължим животът си – и ние и те. Детето се събужда, нека го обърна на игра.

Заедно с него да ловим мравки и да ги пускаме през тераста. Резултатът е – той ги сочи и подскача по стълбите между двата етажа, а аз се дупя. Хващам, мятам, хващам, мятам … правя различни асани от йога, основно – орангутан, змия и … нека не замесвам всъщност йога – просто се държа като идиот. Всичко приключва доста бързо – в момента когато идва „Мамо отивам да акам“ и … и денят си тръгва по обичайния начин: миене на дупе, закуска, „Облечи се!“, „Сложи си пантофите“, „Не прави това“, „Направи онова“, „Слушай твоята мъдра майка“ и други безумия от този порядък. Целият ден изкарваме на двора, занимавайки се с плевене, поливане, завързване за дърво, разсяване на ягоди, нинджа боеве, кълца на трева с лозарска ножица и други спортни дисциплини. Съвсем забравили вече за мравките идва време да се прибираме в къщата да вечеряме и да си лягаме. Качваме се по стълбите и отново мраааавки. Казвам си „Ако се правя, че не ги забелязвам може пък наистина да се ометат и изчезнат“. Чета книжка за заспиване, завивам, казвам „Лека нощ и сладки сънища!“. Обаче нощта те първа предстои.
Моля любителите на силните емоции да спрат да четат до тук, трилърът ще е в стил „Моето семейство и други животни“. Няма да има кръв по простата причина, че мравките нямат кръв – а аз съм твърдо решена да не допускам жертви от моето семейство. Е нека войната започне:
Първо правило – има само едно правило: Никога, ама никога не убивам умишлено насекоми! Категорично и безапелационно спазвам правилата си, защото какво е човекът ако няма принципи? Именно!

… е изключение правят тежките случаи на над 7 – 8 ухапвания от комар в рамките на 30 секунди, тогава леко се изнервям и може и да размажа принципите си в лицето на някой комар. Но във всички останали случаи се сещам колко детски грехове имам да изкупувам и спазвам правилото: Ловиш и изхвърляш, живо! Да, дори и комари. Всъщност ловът на насекоми в домашни условия е доста забавен. Силно препоръчвам на хора, които имат такъв дух, т.е. не са забравили първичните си инстинкти – Убий или ще бъдеш убит. Но слава Богу нямат законно (или не дай си … незаконно) оръжие и не членуват в ловна дружинка. Иначе изобщо не съм си мислила за ловене, притежание на оръжие, стрелба, ловни кучета, кал до шия и високопроходими автомобил – кой аз, не – никога. И точно защото е никога, ако и вие сте от тези „никога“ наистина това е добър заместител. Мисля вече споменах за мравките – че са от тлъстите, черни като нощта, но пък пъргави като ужилен от оса анимационен герой. Първоначалната стратегия беше – вземам един плик от фактура на мобилен оператор (не е от значение кой точно оператор, всичките са еднакво неприятни за мравките), вземам и една визитна картичка на лекар (ей така за респект, в смутни времена живеем) и почвате. Отрязвате пътя на беглеца с визитната картичка и подлагате пликът. Тя е шокирана от визитката на невролог (казва си „Защо невролог? Защо не, вирусолог?), но още повече се шокира от плика (все пак е на български мобилен оператор). Изведнъж започва да се движи много по-бързо бягайки от ръката и завъртайки се от долната страна на плика – с тънката идея да скочи на земята. Ама аз да не съм вчерашна – рязко завъртам плика и сега долу – става горе. Тя временно е съвсем шашардисана. Използвам тази секунда да отворя вратата и изляза на терасата. Изтърсвам я хубаво и насърчително с плика и се връщам на бойното поле за нова плячка.
Схемата е интересна няколко пъти, толкова колкото да установя, че мравките се движеха по двойки (е още се движат де не ме заподозрете в масово убийство, просто са мравки, а не светулки и не знам какво им се случва след полета навън).

Още по-интересно е, че едната мравка е по-тлъстичка и тромава, а другата видимо по-дребна (но пак си е големичка – не подценявайте противника) и доооста по-ошашкана и от там бърза. Отначало реших, че са възрастен и дете. После, че е шефче с охраната си. Но накрая прецених, че толкова много шефове в един мравуняк – няма да стигнат до нищо хубаво. Та разглеждайки поведението им малко по-дълго стигнах до друг извод. Ако им отрежеш пътя по земя и на двете, по-голямата просто се обръща и тръгва в другата посока, а по-малката първо прави няколко некоординирани объркващи движения, след това самоотвержено решава да пробие блокадата на кракът ми и после все пак се вразумява и решава да заобиколи. Е не ви ли прилича на нещо – семейна двойка тръгнала на разходка, която изненадващо вижда най-омразните си съседи, с които крият любезно ненавистта си. Та в първият момент мъжът усеща на къде отиват нещата и тактично решава да избегне ситуацията врътвайки се, но жената още помни как тая от горния етаж сутринта си изтръска покривката, точно когато тя невинно си простираше бялото пране да съхне на терасата, и не – това не може да бъде оставено така. В един момент обаче вижда, че мъжът и го няма и е сам самичка срещу не един а двама противника – леко е смутена и объркана, а после тотално решава да смени стратегията. Дали съм права за мравките още не мога да открия достоверна информация по темата в интернет, но забелязвайки тази любопитна особеност и омръзвайки ми да ловя с кофата и метлата…. а да кофата и метлата. Само да кажа две думи за тях.
Като истински опиянен от успеха с плика и визитната картичката ловец, реших че най-важното е количеството. Уловът е улов, когато е голям … не, не голям – огромен …., но пък ако може да е колосален е най-добре. Не, остане ли ни една патица летяща във въздуха, значи си мързелувал, а не си ловил. А дали ще можеш да ги изядеш всичките тия гръмнати патици – е това вече е друга тема. В моя случай е по-лесно. няма да ги ям мравките, а само ще разказвам славни истории за моята мега пъргавина, хитрост и обеми мрави. Вземам кофа – естествено бяла и метлата за паяжини (че с моите 1,5 м. ръст как да стигна до гредата на тавана по която спокойно се скупчват на по-малко от сантиметър една от друга дузина мравки). И се почва измитам една, две три … броя отчетливите им тупвания в кофата. Да тупват си на дъното и се чува, абе големички са ви казвам някъде по около метър парчето и то без пипалцата. Тъй,тъй не ви лъжа метър, като метър – като рибарски метър. И почват да летят едни кофи с мравки през терасата. Като се усетих, че мравките се изпокриха или понамаляха реших да им дам почивка. Появиха се още 2 – 3 изметох ги в кофата. После само една – реших да я наблюдавам – така де, не разбереш ли как живее жертвата и какви навици има значи си обикновен гърмящ. Но разбереш ли как мисли, действа и живее – вече си истински ловец. И аз така. Наблюдавам!

Все пак детето спи, мъжът работи, а аз имам кофа и метла в ръка. По-добре да наблюдавам. И установявам, как над гредата има една почти незабележима дупчица. Браво – набито око имам, е сега ми паднаха в кофата. Нашата спокойна мравчица се шмугна там и се скри. Аз нали съм истински ловец, продължавам да наблюдавам и не разкривам позициите си – ще излезе ли, сама ли ще е, на къде ще тръгне, ще се държат ли за ръка. Но междувременно виждам как две мравки щъкат по земята. Ок, нека да е сложно – обичам да е сложно. Като истинска игуана с едното око наблюдавам дупката с другото тези двете. После реших едната да я прибера в кофата, защото и тя и аз скучаехме твърде дълго. Взех да наблюдавам маршрута на останалата сама мравка на пода. Щъка, щъка от стълбите в посока спалнята – опааа, дали не влизат от едно място и да се заселват на друго?!? Или пък се връща у дома – след дълъг ден на работа? Сега ще разбера … сега ще разбера … айде де давай … Нашата се оказа много нерешителна. На ъгъла точно на спалнята, аха да влезе, излиза. Аха да влезе, излиза. Чакам, чакам, чакам и накрая не издържаш – все пак съм преди всичко жена, а не ловец. Хванах я и я сложих в кофата. Поглеждам – на горния фронт има движение. Обаче дали тази мравка е онази, която влезе? По размер прилича да е тя! Добре муци скачай и ти в кофата и приятен полет с „Кофа Air“. Вече поизморена от дългият нощен лов се чудя как да продължа. Тогава поглеждам нагоре – имаме ново раздвижване. Една мравка излиза от дупчицата (от по-малките е), след нея още една по-тлъста. След нея още една (тлъста) и после аз с блеснали очички, че играта продължава аха да се появи четвърта, но явно блясъкът в очите ми я заслепи и тя се прибра да търси визитката на офталмолога си. Като я видя, че се крие и една от тлъстите се прибра. Останаха само двете първи мравки и аз. Аз и те. Устремиха се по-гредата посока гардероба, но реших че днес достатъчно съм научила за живота на мравките и техните коридори за атака и бягство. Сложих ги в кофата и ги изпратих на спокойствие да се разхождат под звездите и луната – в тази романтична пролетна вечер. Благодаря за любопитството и търпението – моето и вашето, ако открия още неща за мравките (като това защо ако сложа две тръгнали заедно в кофата и после трета, една от двойката влиза в контакт и се опознава с пипалца с „новата“) ще пиша пак. Ако се интересувате от животът на мравките се надявам да изберете къща на село, а не стъклен аквариум у дома. Доста по-интересно, активно и изненадващо ще е!

Който не е разбрал аз съм леко пристрастена към кооперирането … май дори аз самата, чак сега – пишейки го си давам сметка за това. Когато ми се роди първият, единственият, неповторимият и безкрайно прекрасен – син, пу да не им е уруки на майка му и баща му и все такива да си ги създават, та след като се роди той животът започна да ме тика в една такава кооперираща посока … или пък аз започнах да тикам, света си на там. Не е ясно кое от двете бе в началото на нещата. Но моят първи кооператив, бе Родителски кооператив „Здравец и малини“ Варна. След създаването му, до тогава съществуващите родителски кооперативи във Варна умряха – очевидино засенчени от нашия, черен хумор. В същност с цялата сериозност на която съм способна заявявам, че родителският кооператив бе едно приключение с много неизвестни и основавайки го, може би само една от нас „майките“ си даваше сметка, какво ще последва от това. Най-прекрасното в кооперативните форми са хората – колкото различни (за едни неща), толкова и приличащи си (в други). А вероятността да ги срещнеш, подобни на теб и да ги приемеш, въпреки различията, граничи с тази утре да срещнете извънземно. Но чудеса се случват – благодарение на родителския кооператив срещнах нови хора, приех нови мирогледи и прегърнах нови приятели. И ето един от тези „нови“ приятели днес ме отвежда в Перник, но не заради драмите с водата там, а по-пътя на разбирането на нас самите като хора, възрастни и деца. Една от прекрасните учителки, които имахме в нашия уютен родителски кооператив бе кака Льони (Елена Гергинова). Тя е от Перник и понастоящем си е пак там, защото както всички от „Здравец и малини“ знаем, а вие може би и не подозирате даже – кака Льони и кака Мими спасяват всякакви кризисни ситуации. Но за кака Мими за сега и думичка няма да обеля, защото нейната мистериозна личност е обвита в много загадки и е нещо като на Агент 007 – ако ви разкажа за нея, ще трябва да ви гръмна. Но за това пък за кака Льони ще ви поразкажа, оооо какви неща само ще ви разкажа. Подозирам я сериозно, че е замесена и в решаването на казуса с водата в Перник. Щом се справяше с 9 броя варненчета между 2 и 3 годишна възраст, а понастоящем и с доста повече перничанчета то значи може да очаквате от нея дори и неочакваното. Едно от прекрасните нейни качества е откритостта и прямотата, ето защо тя винаги и по всяко време е готова да сподели своето можене с други, които се чудят къде, какво не им достига или пък им се губи в комуникацията с децата. И ако случайно сте от Перник, в Перник или покрай Перник на 29 февруари, то ще имате шанс да получите малко спокойствие, доза усмивки и вярвам полезни истории и насоки за това как децата виждат света и как да започнете и вие да го виждате по-ясно, по-красиво и по-спокойно. А за да разберете що за човек е Льони и какъв е нейният свят, като инструктор по йога за деца и възрастни, като учител, като леля и природолюбител, то може би нейният авторски разказ за Сополандия ще ви помогне за това:

Историята на сополковците
Имало едно време една чудна и почти невероятна страна, Сополандия. Там живели спокойно и щастливо малки и големи сополковци. Жълти, зелени, червени, черни, гъсти и кашави, почти прозрачни, но всичките много Щастливи. Нищо не им трябвало ,защото си имали голямо солено езеро. От него те взимали за храна слуз, сол, и вода и така растели здрави и силни.

По цял ден се разхождали, препичали се на слънце, приказвали си и си играели.
Не щеш ли един ден в страната им долетяла голяма и зла птица Кралски гриф. Тя им заявила,че от днес нататък ще живее при тях. Те и стават роби и всеки ден трябва да я хранят по три пъти на ден с 10 големи и тлъсти сополковци.

В Сополандия настанала олелия. Всички се разбягали насам натам и не знаели къде да се скрият. Но се чул ясен и силен детски глас. Провикнал се малкият жълт сополчо Рапи. Той казал да се съберат всички на езерото и да се хванат за ръце. Сънувал сън, в който видял птицата и всичко, което се случва и бил готов за спасението им. Разказал, че всички трябва хванати за ръце, да помолят езерото да ги премества по десет на ново тайно и тъмно място. Там, където злият крал гриф нямало да ги намери. Езерото чуло молбата на сополковците. То много ги обичало и всеки ден започнало да пренася по 10 сополковци в носовете на децата. На тъмно и скришно. Неочакваните гости в детските носове вече се крият от слънцето да не би видите ли краля гриф да ги види. Дойдат ли в някой детски нос те започват да го гъделичкат и да се търкалят вътре, за да си разгледат новия дом. Детето, не знаейки какво става в носа му почва да бърка с пръсти, вади ги от там и без да иска ги наранява. Затова е нужно, дойдат ли ни на гости сополковци да ги прибираме на тъмно и топло в Кърпичка.

Това е само една капчица от целият океан Льони пълен със ситуации, истории и комбинации с, за и от децата. Както сигурно се досещате Льони обича да пише и има издадена вече една книжка. Но това което мисля обича мааааалко повече от писането, са децата и техният свят. Не веднъж ни го е показвала и на нас родителите, с които работи. И ето сега използвам възможността официално да ви поканя в нейния свят на 29 февруари от 13:30 (събота) в Перник, залата на детска занималня „Знам и мога“ в Изчислителен център. Имате почти две седмици за да пренаредите графика си.

Обект на представяне и обсъждане ще бъдат:
Наблюдавам те
Този процес е двупосочен, но понякога е трудно да разберем какво виждаме и да осмислим, какво показваме. Погледа вън от ситуацията е полезен. А погледа на детето е безценен.
Чувам те
Когато слушаме радио песните са не по-дълги от 1 до 3 мин. Следват една след друга, но различни – това ни кара да продължим да слушаме. Промяната е основна причина за задържане на вниманието. Как да се променяме, за да сме чувани. Какво всъщност обичат да слушат децата и кога го чуват!
Не си прави планове
Днес е тук и сега, а не точка от план-графика за учебната година.
Обичам правила
За помощта и сигурността, която дават правилата, когато те са ясно определени и навременно поставени. За потребността на децата към тях и техния поглед върху тази плашеща тема „правилата“.
Дай ми отговорност
Доверието, което засвидетелстваме, когато възлагаме задачи. Опитът който децата придобиват и необходимостта им да са част от процесите и решенията, възможността да грешат и да се учат. А искат ли децата отговорности?

„Децата – учителите, с душа“ – гледната точка на децата, достъпно представена на възрастните. Един разговор с Льони

1. Доразвити са неща които съм чувала, чела тук таме по повод кариесите и оралното здраве, но ми е липсвало някое зрънце, детайл за да ги приложа.
Веднага давам пример с използването на лакмусовата хартия за засичане киселинността в устата. От книгата ми се избистри кога да се тества, колко време след хранене, кои стойности са притеснителни, какво да правим за да се справим с киселинността в устата и други важни и съвсем сериозно безценни съвети за живот без кариес. А са безценни, защото са простички и не затормозяващи ежедневието ми. Та вече нямам извинение да се помайвам за лакмуса.

2. До къде се простира отговорността ни към собственото ни здраве и къде трябва да спрем и да дадем път на професионалната здравна грижа.
Нали си говорим за родолюбие, та ние типично по нашенски сме си доста интелигентни, будни умове, но пък често обичаме да прекрачваме границата и да преминеме към самодиагностика и самолечение: къде заради любознателността ни и страстта към експерименти и опити (но нали тестовете върху животни не са ок, та ние си тестваме върху собствените тела) и къде заради плачевното състояние на здравната ни система. Но така или иначе, в книгата много умело се изяснява, къде да поставим границата между активната грижа за здравето и залитането в крайни самолечебни практики.

3. Хуманния, духовния и екологичния аспект на живота ни, който да ни помогне да сме по-здрави и разбира се без кариес.
Ако разглеждаме зъбите, като отделена част от тялото ни, няма как да схванем цялостната картинка на здравето си и да открием причинителя за кариесите по зъбите ни. Но д-р Радосвета Симеонова загатва и за концепцията, че ако разглеждаме тялото си откъснато от света в който живеем, пак сме половинчати и картината е непълната. Екологичния елемент разбира се ми е любимият и едвам изтрайвам да включа и концепцията за нулев отпадък в живота ни. Нулев отпадък както физически, така и емоционално. Отплеснах се, размечтах се, но няма време до петък … а вие още не знаете за петък, е четете тогава до край.

4. Всичко си е систематизирано и на една ръка разстояние
Чара на блога е спонтанността – днес си във вихъра на едно нещо, пишеш за него. След месец си в диаметралната противоположност. Признавам, че моя блог е доста, доста хаотичен от този на д-р Радосвета Симеонова, но все пак чара на блоговете е да грабнат мига и читателя подобно на вятър в открито море, който подмята малка лодчица приключенци в море от знание и ги запраща ту на един загадъчен остров, ту на друг. А книгата, книгата е този подреден и спретнат стар учен със своята улегналост и последователност на изказа, който ни представя знанието като на тепсия, като една далечна и забулена със загадъчност страна в чието сърце навлизаме бавно и плавно. Пък и нека не се лъжем, аз съм родена преди 1990-та и съм пристрастна към хартията, нейния нежен шум и приятен аромат.

След всичко до тук сигурно си мислете, че книгата е обем труд в 1000 и нещо страници. Ами не, ще ви разочаровам. От издателство Кибеа си знаят работата и както винаги са страхотни „Без кариес: невидимата връзка на зъбите с цялостното здраве“ е спретнато четиво, което може да бъде изчетено за 4 нощи не усилено четене, но се осмисля и прелиства седмици наред, докато се превърне знанието в навик. Е пожелавам ви, да имате здрави навици!

п.п. ако все още търсите своята истина за живот без кариеси или своята истина за това, коя всъщност е д-р Радосвета Симеонова, то може да я видите и попитате каквото ви интересува този петък (09.08.2019 г.) в Арт салона на Радио Варна, където ще бъде представянето на книгата в 18:30. До среща, там!