Знаеш ли как изглежда болката на лицето ми.

Знаеш ли как се променят походката ми и стойката ми, когато сърцето ми се свива и стомахът ми е напълно празен от дни.

Знаеш ли какъв цвят са очите ми, които крия зад тъмни очила, дори когато е облачно, след дни плачене.

Знаеш ли колко мисли прелитат през главата ми, когато задържа молива над листа или вперя поглед напред.

Лятото написах, че болката е като казан с черен катран, в който бъркам все по-надълбоко и който ме задушава. Не можех да спя дни наред и пишех. Не показах на никого какво съм написала, исках да потъна в болката и да забравя всичко. Караха ме да говоря, подаваха ми ръка, предлагаха ми любов, а аз гледах безучастно и плачех дори насън. Будех се и ме болеше, болеше ме и се будех.

Мълчах, или говорих, не помня.

Тогава катранът полепваше по мен, не ми даваше да дишам и ми пречеше да виждам. Спирал ли си да виждаш, защото те боли. Случвало ми се е от физическа и от душевна болка.

Сега той отново се стича. Този път ме дразни, влудява ме. Искам да крещя, готова съм да сваля кожата ми, за да го махна. Искам да се покажа такава, каквато съм, искам да изхвърля всичко от мен. Като отрова, която прониква все по-дълбоко в мен, но този път се боря. Да обичаш въпреки е трудно, още по-трудно е блъскането в стена, в която дори не можеш да различиш собствения си силует. Отново и отново. Може би никога не спираш, част от теб остава там, но ти си я дала доброволно; просто си се надявала, че ще поникнат крехки кокичета, а няма да стъпчат градината ти и да ти кажат, че тук такива неща не се правят.

Всъщност не искам да крещя, искам да говоря тихо, така че само той да ме чува и да знае какво нямам търпение да му кажа. Искам да се развивам до него, със него и заедно да знаем, че можем. И ще го намеря един ден, тогава нищо от преди няма да има значение, а тези редове ще останат да висят в безтегловност, където и им е мястото.

Искам да обичам и когато ме боли, да знам, че това просто ще ни отведе на следващия етап. Сега трябва да сложа край и да си припомня, че първото и основно звено е взаимността. Без нея болката просто чернее в теб, а цветът на органите ми е червен и те ще останат такива.

Истината, както всички знаем, е, че нещата могат да бъдат различни и те са в наши ръце – можем да се усмихнем, да си припомним хубавите моменти и да се надяваме през следващата година те да бъдат още повече. Това е идеята, за която се заговори последните дни – нека съберем позитивните снимки от 2011г. и им отделим специално място в интернет.

Условията за снимките са само няколко и са прости, виж:

1. Да бъдат направени между 01.01.2011г. и 20.12.2011г.

2. Да бъдат с общочовешки позитивен характер.

3. Да бъдат ваши, да сте готови да ги споделите и  да разкажете историята около кадъра.

И един бонус – да имате желание да подарите усмивка и топлота. Не защото е Коледа, Нова Година или нещо такова. А просто защото можем. Няма награди, няма конкуренция и няма нищо скрито – просто удоволствието да подаряваш неизмеримото, усмивката.

Можете да изпращате вашите снимки, въпроси и предложения на positiveness2011@gmail.com до 20.12.2011г., а няколко дни по-късно ще можеш да разгледаш и селекцията.

Разкажи нататък и нека съберем повече хора, защото колкото повече…ами толкова повече

Започвам скромно с правенето на хляб, за който е твърде вероятно вече да съм ви разказала. Началото се корени в пазаруването преди няколко дни в магазин, където имаше нечувани от мен видове брашна – от шипки, тиква, ориз, сусам и по-традиционните като овесено, ръжено, пшеничено. Последното се оказа мъничката искра, която ми е трябвала, за да ми стане интересно — да смесвам различни видове брашно и да си правя хляб е доста забавно и определено смятам да продължа с опитите. Освен това е вкусно. Отчасти може би защото аз съм го правила, но какво пък. Реших да използвам тиквеното брашно покрай Коледа за меденки без да имам ясна идея какво ще се получи, но поне на теория ми звучи приемливо. За останалите още умувам и чакам да ме осени музата или да прочета някъде нещо. Но всичко с времето си.

Да сте се заровили по цял ден в хоризонтали, наклони, числа, тръби и разни съоръжения е забавно и интересно, особено ако знаете какво правите, но почти със сигурност ще накара дясното полукълбо на мозъка ви да нададе глас, а лявото облекчено да си вземе почивка.

И така по описаното стечение на обстоятелствата и разни други случки ми се удаде възможността да осъществя една идея, която съм набелязала от много време. За целта ми трябваше широка ваза или буркан в случая, цветя и мъничко въображение. Тъй като цветята в случая са жълти хризантеми, реших да използвам лимони. Стори ми се постно и сложих като акцент орехи и морски камъчета.

Резултат е красива декорация и обект за снимане и забавление за сутринта, когато се появи слънцето.

Старият шкаф на терасата се оказа подходящ декор, а покрай него попаднах и на ютията на прабаба ми, на която винаги съм искала да измисля някакво приложение, защото е много красива. Вълнуващо е да държиш в ръцете си нещо, което е на поне век и което се е прехвърлило през няколко поколения жени в семейството.

Доволна съм, че успях да събера в едно малко парченце част от чара не есента, а тя от своя страна ми подари слънцето, което да покаже красивите цветове.

Предвид кое време на годината е нямаше как да пропусна звездата на тази седмица, а именно божолето, което пристигна в четвъртък.

Тази година то наистина е много хубаво, а танцът на лъчите на есенното слънце в младото червено вино е красивият подарък на късния ноември.

But that’s just me.

«Perché tu mi piaci» или „Защото ти ми харесваш“ е реализирано от трима младежи от Милано през 2010. Било е завършено за два дена „работа вкъщи“ и първоначалната му цел е била да покаже, че една реклама може да бъде такава и без да продава нещо и да има марка. Когато видето е било качено във Vimeo, е реализирало повече от 1.5 милиона гледания за седмица. По думите на създателите му, те не са направили нищо повече от това да пуснат линк от Facebook профилите си. Освен че видеото е било гледано по целия свят, то получава бронз от Cannes Lions 2011, сребро от Art Directors Club Italia 2011 и отново бронз от Young Lions Italia 2011.

Разбира се, идеята на създателите му е била при проявен интерес да бъде продадено на някоя рекламна агенция, която би била заинтересована. Последното неминуемо се е случило – техен клиент стават PosteItaliane или Италианските пощи, а клипчето получава свой другар в лицето на  «Quello che mi piace» или „Това, което ми харесва“. В контекста на този клиент особено много ми харесва финалният надпис «Se lo scrivi dura», „Ако го напишеш, то остава“, което е прекрасна заигравка с латинската сентенция «Verba volant, scripta manent» – „Изреченото отлита, написаното остава“. При зараждането си въпросната сентенция е имала точно обратното значение на това, което разбираме днес – във времена, когато повечето хора са били неграмотни, разказаното е позволявало да се разнася от уста на уста, докато написаното е било твърде статично и неразбираемо. След реч на Титий, в която той подчертава, че е по-добре едно споразумение да съществува черно на бяло, поговорката получава съвременното си тълкуване.

Връщайки се отново в днешни дни, смятам, че хората винаги са се радвали на хартиените писма, а днес те са се превърнали в един по-особен жест, който показва различно отношение към получателя.

Адресът на кампанията е perchetumipiaci.it, където можете да посветите видеото на някого.

Perché tu mi piaci. from CRIC on Vimeo and on YouTube

Quello che mi piace from CRIC on Vimeo and on YouTube

След малко започвам да работя, погледът ми е вперен в киното довечера, един от начините по които изключвам мозъка ми от външния свят. Това лято възобнових по-сериозните ми занимания с тичането и се чувствам все по-добре и по-добре. Подобрявам разстоянията ми и времената ми и усещането е все едно преоткрих стар приятел, с когото сме си били жизнено необходими, но сме се загубили поради каприз, а сега пътищата ни естествено се пресичат отново.

Есента е прекрасна, топла, слънчева, красива, пъстра. Вчера със закъснение си купих прекрасни сини велурени обувки, които смятам да разхождам неуморно. Движението е основна част от всичко. Не, то Е всичко.

Докато пиша всичко това двамата оттатък стаята започват нова игра. След малко вероятно ще се случи нещо и единият ще заплаче, почти сигурно по-малкият. Децата са като ускорен модел на нашия живот – смеят се, плачат, играят, падат, стават, забравят, запомнят, продължават и всичко това искрено и без капка страх. За разлика от нас, които сякаш прекарваме времето си в изграждане на все по-високи бариери и наблюдаваме кой ще ги прескочи. Все едно другите са състезателни коне.

Някои сутрини съдържат повече отговори, отколкото която и да е вечер може да зададе. Някои сутрини песента ми се извисява по-ясно и високо.

Топло е. Чувствам се вкъщи. Аз съм вкъщи. Вкъщи е в мен.

Студът за пръв път не ме плаши – оставям го да прегърне душата ми, да стигне до най-вътрешните ѝ кътчета, защото това само я разпалва още. Като да допреш студен метал до отворена рана.

Вътрешно изгарям и постоянно се градя наново от прашинките пепел.

Вътрешно изгарям. Вътрешно изгорях. Сега не искам да ми носят вода. Искам да ти се усмихна насред ветровете.

Денем избирам тротоарите, по които слънцето може да ме топли и унесена в мисли, потропвам си с ботушите, които толкова обичам.  Мисля си за това, което съм, което ми предстои и което искам да бъда. Започвам все по-ясно да осъзнавам някои мои постъпки и гледайки последствията, си давам сметка, че съм имала нужда от тях, макар и, или точно защото, част от тях да са грешки.

Започнах да се чувствам много по-спокойна със себе си и това е едно от най-хубавите усещания, които съм изпитвала. Един период свърши, знам го. Следващият вероятно няма да е по-лесен, но съм по-скоро въодушевена, отколкото изплашена.

*Всички се радваме, когато срещнем любовта и се наслаждаваме и страдаме всички чувства и емоции около нея. Но някои от нас не забравяме да живеем, докато я намерим/тя се появи.

Често съм разказвала за тази една моя приятелка, която преди време все повтаряше как един мъж би бил добър избор, защото би я научил да спортува, друг би я научил да чете книги, трети би я водил по клубове, четвърти би…Отначало поведението ѝ ми беше много странно, но постепенно осъзнах, че подобно е присъщо на твърде много хора – постоянно очакват да се появи някой и да освети пътя им, да ги научи, да ги вдъхнови, да ги промени…

Според мен голяма част от проблемите идват точно от това и не спрях да го повтарям на въпросната приятелка – ако сама не се изгради като личност, като интереси и като занимания, не може да очаква някой да започне от Кота ±0.00 с нея. Да, хората, които срещаме, ни променят, учат ни на добри или лоши неща и общуването е важно, но защо трябва да чакаме една промяна да бъде инициирана от външен фактор? Ако сам/-а можеш да идентифираш нещата, които не харесваш в себе си или които би искал/-а да правиш, защо просто не ги правиш, а чакаш някой да те държи за ръчичка?

И защо толкова сляпо вярваш, че непременно имаш нужда от човек (предмет?), за да се чувстваш завършен/-а и щастлив/-а?

Не пиша това, за да твърдя, че отричам допълването между двама човека – дори напротив, ако то се получи, това е нещо прекрасно. Но да си мислиш, че за това е нужен само един любовник, означава сам/-а да си наложиш решетки.

Нито пък твърдя, че трябва да си умреш, усъвършенствайки самодостатъчността до степен, в която си завършен егоист. Просто си мисля, че трябва да си наясно, че и тя съществува и е хубаво да я умееш. В малка или голяма степен.

Може би съм прекален индивидуалист. Може би това не е чак толкова лошо нещо. Не се старая и да наложа гледната ми точка или да накарам някой да се съобразява с нея – сякаш имам тази власт.

Докато пишех това, Събина сподели едно видео, което допълва написаното от мен. Там жените казват, че са напълно щастливи сами – представи си, не са умрели със 72 котки или пък забравили да си изрежат ноктите.

Към края на видеото има и една много хубава мисъл – „As far as being alone goes,  I don’t see myself  any more alone than someone who is married. „ Защото самотата е въпрос на нагласа. Както и промяната.

Visit msnbc.com for breaking news, world news, and news about the economy

Прилагам и линк в случай че не виждате видеото.

Улиците, които се пълнят с все повече хора. Вечерните разходки.  Сутрешните усмивки. Дългите уикенди. Новите усещания. Насинените ми крака. Алергията към котки. Свещите в парка. Влакчетата на метрото. Лошите сънища. Топлото кафе. Непознатите улици.  Приятелите. Шегите. Споделянето. Жаждата за още. Комфортът, който прикрива зле желанието си да стане уют.

Септември ми се усмихна и ме накара да пристъпвам тихо на пръсти. Обичам го такъв – топъл, слънчев и без следа от тъга по отминалите месеци.

Чувствам ранността. Капчиците въздух бавно проправят пътя си в тялото и душата ми. Хванали по снопче есенно слънце, носят живот със себе си и се стичат по бледата кожа.

Ранната есен. Толкова непринудено нежна.

Някой ден може и да го напиша наистина. Дотогава – «Sarebbe veramente stupido, da parte nostra, renderci infelici in nome di un ideale», докато не проумееш смисъла.

Градушката спира и едва тогава забелязвам нападалите жълти листа. По улицата върви русокос младеж. Заглеждам го, май не знае точно къде отива. Няма нищо, помислям си, никой от нас не знае. И продължавам да спрягам глаголи.

There is love in your body but you can’t hold it in
It pours from your eyes and spills from your skin
Tenderest touch leaves the darkest of marks
And the kindest of kisses break the hardest of hearts

The hardest of hearts

There is love in your body but you can’t get it out
It gets stuck in your head, won’t come out of your mouth
Sticks to your tongue and shows on your face
That the sweetest of words have the bitterest taste

Darling heart, I loved you from the start
But you’ll never know what a fool I’ve been
Darling heart, I loved you from the start
But that’s no excuse for the state I’m in

The hardest of hearts

Това като продължение на темата за еутрофикацията, защо трябва да си пазим водите чисти и защо трябва да внимаваме къде,  как и след какво третиране си хвърляме отпадъците. От всякакъв вид.

Кампанията, носеща името Giant straw е била дело на Leo Burnett, Kuala Lampur, Malayasia се състояла в огромни сламки, поставени в различни реки и потоци из града. Снимките тук са от реката Ампанг, която към днешна дата прилича повече на канализационен колектор. На теб сигурно ти напомня на Перловската река и няма да сбъркаш особено…

Целта на кампанията е била привлече общественото внимание към нуждата от задължително рециклиране. Рециклирането не е особено популярно в (тази?)онази част на земното кълбо, но ето тук може да намериш списък с всички пунктове за това. Ако ти потрябва някога…

Събитието, което до голяма степен предизвикало именно този похват, било от януари 2006, когато от санитарните прибори на домакинствата потекла вода, която по-скоро наподобявала отпадъчна, отколкото питейна.

Кампанията се случила с помощта на Arts and Earth Festival, който се провел между 18 август 2006 и 16 септември 2006, но календарът на сочения за организатор Global Environment Centre (GEC) мълчи за всички събития преди 2007. GEC е неправителствена организация (на български и на английски), базирана в Малайзия, чийто фокус са проблемите, свързани с околната среда. Пояснявам това, защото има няколко организации с подобно име, всичките глобални и всичките с екологична насока.

Снимките са от adsoftheworld.com

Сламките, забодени така в реката, носели едно простичко послание, което много ми допадна – „Ако продължавате със замърсяването, скоро може и да нямате избор.“

Не само те бих допълнила аз.

Сигурна съм, че си прочел поне една статия защо би искал да подкрепиш събитието. Сигурна съм и че искаш да живееш на едно по-дружелюбно място. И съм сигурна, че си наясно, че всичко започва първо от теб. И от мен. От всички нас. Днес можеш да направиш нещо. Просто бъди там. Не търси причина да мразиш – омразата пречи на всички ни.

PS Снимката е от тук – www.touchpuppet.com

Тази вечер гледах Мариус Куркински, който изнесе моноспектакъл като част от театралния фестивал „София моно“. Фестивалът включва представления на четирима актьори – Асен Блатечки, Камен Донов, Мариус Куркински и Никола Урумов и се провежда на открито в парк „Военна академия“. Атмосферата там е коренно различна от всеки един театър и честно казано ми допада повече от суматохите, които царят около „традиционните“ места за открити сцени, защото е по-спокойно, по-тихо и хората са отишли там само с една цел.

Нека започна с нещата, които не ми харесаха, след това ще мина към приятната част. На първо място разбира се е болното място на всяка една проява, която се организира тук, а именно пускането на публиката – никога няма да разбера защо се чакат последните 15 минути или се оставя само един вход. Когато началото на спектакъла е обявено за 21:00, смятам, че е малко глупаво входът да започне в 20:45 и то при положение, че броят на хората е известен и той далеч не е 50 човека. От друга страна искрени поздравления за това, че имаше електронни билети и влизането ставаше само с проверяване на бар кода.

Второто нещо, което не ми хареса и което ми е наистина неприятно да кажа, беше самата публика. Като се започне с пререждането на опашката за влизане в парка и се стигне до неприятната миризма, която лъхаше от някои от зрителите. Културата на гледащите в никакъв случай не бива да се подценява и когато те очевидно са на посещение на театър, а не на някое зрелище, съвсем нормално е да очаквам адекватно поведение. За съжаление станах свидетел на това как на първия ред, точно пред мен се намести една групичка от мъже, които още със сядането си отвориха бутилка пенливо вино. Дори да пренебрегна това че те са пренебрегнали надписа, че е забранена консумацията на храна и напитки по време на представлението, мисля, че е крайно обидно за актьора да се изтипосате на първи ред и да се наливате пред него, докато той изнася въпросното представление.

Любопитното на границите е, че доста често търпят разтегляне – точно когато си мислиш, че си превъзмогнала лъхащите миризми и актът с бутилката от предния ред, единият от героите решава да запали цигара. По средата на спектакъла. Това видимо изнерви хората наоколо, дори тези, които бяха част от неговата компания, един мъж от задния ред се и закашля. Пушачът невъзмутимо си довърши цигарата и старателно стъпка фаса на земята. След представлението се опитах да обясня на въпросния господин, че това е театър, а не кръчма и ако не му е интересно, може да не идва, но бях посрещната от само и единствено неразбиращ поглед, който се чудеше в какво точно го обвинявам и защо му обяснявам нещо толкова очевидно…

Тръгнах си, мислейки си, че поне съм се опитала да обясня кое е добро и лошо на един непознат човек и точно в този момент видях нова сценка пред себе си – разни превалили 50-те мъже, хванали под ръка своите невести, кхъм, облечени в прекалено прилепнали панталони за облите им фигури, хукват да газят градинката, защото не им се чака да вървят по пътеките. Помислих си, че вече нямам сили – първо казах на онази госпожа, че пререждането няма да я отведе кой знае колко далече, после се опитах да обясня, че пушенето по време на спектакъл е лошо нещо, но с цялата тази тълпа просто нямам начин да се справя. В този момент едно момиче извика силно „Браво!“ и съпроводи тръса на газещите тревичката с аплодисменти, но те бяха твърди заети със завземането на челни места, за да забележат иронията ѝ.

Отделям толкова време да разкажа всичко това не защото е толкова необичайно, а защото си мисля, че на едно театрално представление присъства по-интелигентната част от обществото. Мисля си, ако тази интелигентна част не отделя време да се научи да говори без да мьека, пие вино и пуши цигари по време на представлението и след това гази тревата, тогава какво да очаквам от всички останали? Често си задавам на ум такива въпроси и май не настоявам особено за отговор.

За самото представление наистина мога да кажа само хубави думи – като се започне от изградената сцена, по която не се виждаше нито един човек от техническия екип, кабел или нещо дразнещо окото, доброто озвучаване, което не пращеше и не предизвикваше главоболие и се стигне до самия Мариус.

Мариус е актьор, който преминава толкова бързо от образ в образ, че обикновено ти трябва време да осъзнаеш, че това вече се е случило. Започна с хумористично пресъздаване на „Нероден Петко“, след това с „Тодоре, сине, докторе“, особения разказ „Станимъжко винце“, малко по-мрачния „Огън“ и накрая красиво тежкия и тъжен „Росенският каменен мост“ на Ангел Каралийчев. Образите са колкото различни, толкова и приличащи си. Всичките по някакъв начин показват склонността ни да драматизираме и преувеличаваме, но използват различен спектър от емоцията. Не бих се опитала да опиша играта му с думи, защото е прекалено ефирна и добра и се страхувам да не омаловажа част от магията, която тя носи за всеки.  Въздействащ, силен и напълно способен да прикове цялото ти внимание върху образа, който вае неуморно пред теб, като изкарва на преден план именно него, а не собственото си присъствие – това е Мариус.

Несъмнено признанието на публиката е една от най-големите награди за всеки един творец. Несъмнено Мариус го получава всеки път.

Несъмнено подобни фестивали са хубави и има глад за тях, така че единственото липсващо засега звено е организирането им. Наистина се надявам, че един ден и тук ще стане престижно да се спонсорира културата (и образованието…) и подобни фестивали и мероприятия ще стават все по-чести.

Докато го гледах, ми хрумна нещо – че нашите души всъщност са пана, върху които другите рисуват. Понякога с пръсти, друг път с четки; понякога изящно, друг път малко тромаво, но пък с желание… Посрещаме с любопитство други, които владеят непознати и нови техники или пък се връщаме отново и отново към човек, в чието изпълнение сме влюбени. Разбира се има и такива, които имат желание направо да мажат с блажната боя и си намират едно или друго основание за това, но лично аз ви препоръчвам да държите такива хора настрана, защото най-малко изпаренията са опасни. Опасни са и тези, които пристигат с куп красиви и подходящи за едно или друго четки и рисуват, рисуват, а в даден момент се оказва, че в дръжките им са скрити скалпели, с които нанасят разрези по платното – бързи и повърхностни или дълбоки и изгарящи от болка.

Със сигурност трябва да внимавате с последните, но те са и неизбежни – виждали ли сте картина без сенки по нея или без тъмни участъци? Знаете ли колко течения в изкуството има и артисти има, играещи си именно с тези тъмни моменти? Затова е и напълно погрешно да крием на всяка цена проблемите си и да не допускаме никого до тях – именно те създават контраста в нас. А без контраст всичко е блудкаво. Макар че има и почитатели на това…

Платното, по което рисуват другите, в никакъв случай не пристига бяло и непокътнато – ние също постоянно творим по него, рисуваме отгоре на вече завършени неща или търсим все пак някое бяло петънце, за да започнем нещо ново там. И това изкуство като всяко друго е претенциозно – отдайте се на рисуване по важните хора и по тези, които ще видят щрихите ви, не правете просто драсканици наляво-надясно, никой не харесва това. Усамотявайте се и създавайте мълчаливо с дни или пък просто разглеждайте вече сътвореното. Изпадайте в творчески кризи, намирайте си нови музи, бъдете вие нечия муза…И никога не спирайте да рисувате, не задушавайте порива в себе си и не се възприемайте като прекалено добри, защото както казваше един мой учител – талантът без здрава работа е нищо.

Псст, албумът му излиза днес.

Обичам да чета вечер. Чувствам се все едно преоткривам света. И този път това в известна степен се случи.

Четях лековат пасаж за тиха лятна вечер в града, пикник върху копринена покривка, фойерверки, донесени в кошница, когато стигнах до няколкото прости думи: „даваше не доказателство, а израз на любовта си”. Фойерверките се пренесоха в мен. Буквално подскочих и знаех, че думите са се отпечатали в съзнанието ми. Не знаех какво да правя, затова се оставих на обзелото ме опиянение. Беше ми смешно от една страна – толкова е просто, че не би трябвало да има начин да не се сетя за това. Все едно съм седяла измръзнала на каменен под, когато в един момент съм осъзнала, че мога просто да стана и да си тръгна.

Същевременно имаше нещо гениално, което ме остави без думи. Като да погледнеш нощното небе, пълно със видими и невидими звезди и да осъзнаеш колко си малък в тази Вселена, но и че все пак имаш твоето място и то служи за нещо. Продължих да се усмихвам и да съзерцавам мълчаливо красотата, която се беше открила пред мен. Изпитвах онова чувство, като че наблюдавам величествена планина отдалеч и искам разрешение от нея да ме допусне за малко в покоите си и да ми позволи да се докосна до красотата ѝ.

Всъщност нямах нужда от доказателство и никога не съм имала. Гледала съм в грешната посока. Било е все едно да търся моето камъче сред купчина дървета. През цялото време съм била жадна за израза. Той е двупосочен. Като да търсиш камъчето ако щè и в цялата гора, но и то блести, за да ти помогне да го намериш.

Една жена стана. Изпи чашата и духна пламъка.

Между тях бе всичко. Дори нищо. С добри и лоши герои. С красиви декори и невдигнати завеси. Със сигурност с много песни и миризми. Цял един свят.

Честит рожден ден.

В тази постоянна глъч тишината е една истинска симфония – не всеки може да я чуе, разбере или оцени. А аз имам нужда от малко красота. И ако не започна от себе си, надали мога да очаквам да стигна особено далеч.

Няма да ти обещая, че ще ти разкажа всичко, когато стигна там, защото ако приема, че имам крайна цел, то е все едно да вървя в обратната посока. Обещавам ти, че ще ти разкажа нещо, когато съм готова.

А, да – няма картинка. Наслаждавай се на пролетта вместо това и остави вятъра да проветри занемарените през зимата кътчета на съзнанието ти.

Разбрах, че сънят е много важна част от мен – както в периодите, когато не спя, така и в онези, в които буквално не мога да се събудя. И в двата случая тялото ти изпраща сигнали, от теб зависи да ги разчетеш. И отново е излишно да се противопоставяш.

Проумях най-сетне, че една от красотите на любовта е постоянството. Че докато аз мога да създавам ветрове, да падам в дупки, да се извисявам в небето или просто да се инатя на нещо, тя ще стои там протегнала ръка и няма да се измори да го прави. И именно това ми дава сили да правя всичко, защото никой човек не е остров, още по-малко в тази възраст, в която съм аз. И да, камбаната бие за теб, не за някой друг.

Посетих много тъмни кътчета в душата ми и макар че със сигурност не съм видяла най-мрачните, успях да призная пред себе си, че ме е страх. Толкова ме е страх, че понякога се парализирам и дори не мога да се разплача – страх ме е как ще завърши тази ситуация, в която съм в момента, за хората около мен, за това как ще се развие живота ми, за немалкото избори, които тепърва ми предстоят….Разбрах и още нещо – изборите идват естествено, насила не можеш да решиш дали да поемеш наляво или надясно, ти просто го знаеш. И докато не го узнаеш, не се насилвай, само ще загубиш равновесие. А самото узнаване обикновено идва, след като напълно си осъзнал самия избор. Звучи парадоксално само в първия момент.

Всичко това навярно прави целият този страх неоснователен, но той все пак е там. Причината? Иначе всъщност си мъртъв, защото не ти пука за нищо. Иначе не си се запознал с най-верния ти приятел и най-жестокия ти враг, а именно теб самият. Мисля си, че ако поне малко не те е страх да се изправиш сам пред себе си, ти всъщност нямаш идея кой си.

Преди време дадох заглавие на блога ми – Dare to dream. Признавам, че е по-скоро съвет към самата и с това ще завърша тази своебразна равносметка. Признавам и че сега се изправям пред това какво е да се лишиш за известно време от мечтите и може би най-краткото описание на това в какво се превръщаш е празен. Не знам какво е да бъдеш празен много време, но нямам и намерение точно сега да разбирам. Защото искам да живея, искам да се удрям, да ме боли, да се смея, да ме е страх, че болката никога няма да спре, а смехът ще секне. Да обичам и да бъда обична,  да мога да бъда искрена и да не се опитвам да задържа водите на времето, защото те ще ме отнесат с още по-голяма ярост. Просто се пускам по течението и се опитвам да направя моята лодка по-уютна. Заменям „ами ако можех …”, които са като черна дупка за енергия, със „скоро ще мога …” или просто пренасям тъгата по пропуснатите възможности с мечти за бъдещото време.

А врагът не винаги има физически образ, даже доста често в днешно време ние самите сме врагът и издигаме високи стени, създаваме невъзможни препятствия, които чакат само нас и никой друг. Тук не става въпрос за това пред какво поставяме хората около нас и на какво ги подлагаме, а за това на какво подлагаме сами себе си. Какви цели, мечти, очаквания градим и как се блъскаме в тях. А блъскането не е блъскане, ако не заболи. Отделен въпрос, че то с нищо няма да помогне относно прескачане на стената. Така че може би ми е време да си припомня какво е да гледам нагоре и настрани, вместо да виждам само това, което изниква на пръв поглед пред очите ми.

И да пея. Защото наистина само аз стоя на пътя ми. А стената е просто метафора. От онези, които използваме, когато не искаме да наречем нещата с истинското им име по една или друга причина.

PS Jamie Woon е на път да стане следващият ми любимец. Тази акапелна версия е заснета по време на негово пътуване в Камбоджа. Така де – щом човек може да бъде в Камбоджа и да има желание да пее…Или пък какво беше онова за щастието и сравняването с другите?

Kiki Smith – „Tied to her nature“ (2002)

Загубиха се мъждукащите светлинки и цветовете спряха да играят.

Виках без глас изчезналата ми душа и отказвах да продължа без нея.

Взирах се в сянката ми, търсих дълбоко в мен, оглеждах се в околните и нищо не видях.

Уплаших се. Плаках, лутах се, но страхът растеше. Докато не обхвана всичко.

Исках ли да го преборя или предпочитах да не отварям очи пред него?

Исках ли това, към което се стремях или накрая всички трупани премълчани думи се стовариха пред мен и този път не приемаха отказа ми?

Исках ли…

Умът ми заспа, а скоро го последваха и сетивата. Исках просто да се събудя.

Blame me upon a rush of blood to the head.

Сигурно няма грешни и верни избори. Със сигурност обаче има избори, с чиито последствия ни се налага да се справяме, да се преборим и да впрегнем и последните ни останали капчици сили. За да можем после да си внушим, че сме станали по-силни, по-добри и по-гъвкави.

Понякога си мисля, че трудностите, с които сме се справили, са нещо като камъчета, които събираме в кутия, която носим постоянно с нас – когато се задъхаме, спираме, отваряме я, разглеждаме какво има в нея и си казваме „Справила съм се с a, b, c, d, значи мога да се справя и с това“ и поемаме напред с освежена мотивация. Или валута, с която си купуваме уважението на другите и място в обществото – „Справила съм се с a, b, c, d, значи заслужавам вашия респект и мястото ми тук“.

Или може би трудностите са си трудности и не са метафора за нищо, а просто трябва да ги отмятаме. Може би Сизиф просто си бута камъка и дори някой да му предложи да го отмени, той не би се съгласил, защото…защото така трябва?

The only people for me are the mad ones, the ones who are mad to live, mad to talk, mad to be saved, desirous of everything at the same time, the ones who never yawn or say a commonplace thing, but burn, burn, burn, like fabulous yellow roman candles exploding like spiders across the stars and in the middle you see the blue centerlight pop and everybody goes “Awww!“ – Jack Kerouac

Да бъдещ сам е най-лесният начин и е равностоен на това да не избереш нищо. Сега го разбирам – тогава не се съобразяваш с никого, не правиш жертви или компромиси в името на никого освен на собственото ти его и не се съобразяваш с нищо освен със собствените ти желания. Знаеш, че когато има друг човек, този егоизъм трябва да си отиде – трябва да започнеш да учиш уроците, да бъдеш последователна и да доказваш, а не само да се упражняваш в краснословието. Затова постоянно намираш извинения защо да не си там или тук, или защо това или онова те е разочаровало. И чакаш някакъв знак, дума или жест, която да те убеди в истинността на човека срещу теб. Няма такова нещо – понякога просто трябва да се гмурнеш и да повярваш. Вярата е най-трудното нещо днес – свикнали сме да се съмняваме, да сме мнителни, да се пазим по всевъзможни начини и да поставяме всичко на проверка и изпитание. Учим се да бъдем индивидуалисти, да постигаме всичко сами, да бъдем нераними, докато забравяме, че именно слабостите ни оформят като личности. Забравяме да слушаме вътрешното си гласче и пълним главата си с какви ли не шумове, така че накрая то дори да говори, няма шанс да заглуши цялата грижливо подбрана от нас симфония. И когато един ден някой ни изкрещи думите в лицето на това гласче, ние сме като зайче пред идващата кола – виждаме големите светлини, чуваме двигателя, но сме толкова парализирани от страх, че не можем да мръднем и милиметър. Не знам какво следва – сблъсък, твърде висока кола или някакво чудо. Но знам, че ще остана, за да разбера и няма да стисна очи в очакване на неизбежното. Пък и имам онези последни стотни, за да направя избор. Поне този път.

Не знам героите от Daft Punk, които успяха да обединят два мои фетиша, какво мислят за малкото изземване на функциите им относно саундтрака, но да кажем, че е оправдано заради леките им неоправдани наклони към Hans Zimmer на моменти.

Стига приказки – ето го видето.

Ще ти разкажа за нещо друго.

Когато във водата има завишени нива на биогенни елементи, по-специално азот  и фосфор, се създават условия за интензивно размножаване и развитие на микроорганизмите и на фитопланктона. За да могат да живеят, те консумират все по-големи количества кислород. Процесът започва с размножаването на водораслите и други форми на висша растителност, което е толкова бързо и води до такива популации, че те вече са видими с просто око – заради растителността се появява т.нар. „грахова супа” във водата или вид алги. Понякога се нарича и „цъфтеж“. В даден момент разрасналният се фитопланктон на повърхността спира достъпа на слънчева светлина до долните пластове вода, което затруднява живота на дънната растителност. Същинският проблем идва от измирането и последвалото гниене на растенията. Гнието е свързано с отделяне на амоняк, редица други химични вещества, неприятна миризма и до още по-намалени нива на концентрация на кислород във водата. Като краен резултат всички останали организми във водата започват да измират, тъй като не остава разтворен кислород за тях и те не могат да дишат – рибата например има нужда от минимум 2 mg O₂/l. Целият този процес се нарича еутрофикация – можеш да прочетеш няколко дефиниции тук. Процесът е характерен за стоящи води, но много по-често е предизвикан от човешката дейност чрез замърсяване от индустрията или чрез неправилно функционираща канализационна система, която се зауства в даден воден обем.

Крайният резултат от еутрофикацията е вода с влошени качества, изразено в повишено органично замърсяване, намаляване количеството на разтворен кислород, промяна на цвета и на мириса на водата. С по-прости думи – водата от снимката е толкова замърсена, пълна с всякакви организми и растения, че би ни отнело известно време да опишем всичките. Същото важи и за съдържанието на различни елементи и химични вещества, които не би трябвало да присъстват с такива концентрации в природни, да не споменаваме питейни, води.

Сега погледни пак снимката и виж колко щастливи са децата, че имат възможност да се потопят дори в едни такива води. Сега се замисли в какви условия живеят по някои краища на света, които реално не са ти толкова далечни.

Също така си помисли, че на 3 декември при нас температурите гонят 20°C, вечер имаме типични летни бури с интензивен дъжд и гръмотевици, а в останалата част на Европа са буквално затрупани от сняг.

И на фона на всичко това се опитай да ми кажеш, че няма промени в климата и че ние не носим отговорност. Тези, които трябва да направят нещо, сме точно ние и сега. И основната промяна е главите ни. Трябва да се научим да ползваме водата умно и пестеливо, както и да управляваме отпадъците си. Всеки опит да си измиеш ръцете с поколението преди теб или следващото може да доведе до това утре да не можеш да изпиеш повече от чаша вода. Особено ние тук в България, която е на едно от последните места в Европа по водни ресурси и по количество вода, което се пада на отделен човек на ден.

Не повдигай вежди, така е.

След като малко съм извадила от контекста, мога да допълня със:

- Не знаеш дали тя изпитва към теб същите силни и чисти чувства, каквито ти изпитваш ти към нея?

Поклащам глава:

- Като се замисля за това, ми става много тежко.

Ошима мълчи, загледан с притворени очи в дърветата. Птички прехвърчат от клонка на клонка. Той сключва ръце зад главата си.

- Знам как се чувстваш – казва накрая. – Но трябва сам да помислиш и да решиш. Никой не може да ти помогне. Това е любовта, Кафка. Изпитваш прекрасни чувства, но трябва да извървиш сам пътя си през мрака. Прояви търпение. Кали тялото и душата си.

Откъс от „Кафка на плажа“ на Харуки Мураками, издадена от ИК „Колибри“, 2006г.

И почти съм казала това, което понякога не разбирам и затова упорствам в дадена посока. Мога да измисля хиляди причини защо ползвам чужди думи, но вероятно истинската е, че пазя ревниво всички мои за теб.

Останалото знаеш всеки път, когато ме погледнеш, докосна ръката ти и искам да затворя вратата към света, за да имам миг тишина с теб. Това няма да облека в думи. Същият миг, в който мълча и се изпълвам с присъствието ти и който съзнателно не ти давам да пребориш, защото ми е твърде ценен.

Знам го, защото вече не се усмихвам на неизвестното, а започвам бавно да виждам и осъзнавам посоката ми. И тя е моя. Дори понякога да е грешна, прибързана и с предизвестен край.

PS Night and day, I dream of making love to you now baby. Love making on screen. Impossible dream and I have seen the sunrise over the river, the freeway reminding of this mess we’re in.

Мисълта ѝ продължи да се унася се в ритъма на неговото тяло, когато в един момент се надигна. Свали тениската, която беше облякла вечерта и притисна още по-силно тялото си до неговото. Можеше да го почувства с всяка своя извивка, с всяка една луничка как той се допира до нея. Продължи да държи лицето си напълно долепено до него, когато реши, че вече е време да го събуди. Започна с една малка целувка там, където започва скулата, до ъгълчето на окото. Остана неподвижна веднага след това, за да се увери, че не е избързала със събуждането, а после продължи да го докосва с върха на устните си. Ръката ѝ лениво рисуваше фигурки върху гърдите му, докато останалата част от тялото ѝ не спираше да се докосва в неговото като котка, която искаше да бъде погалена навсякъде. Беше жадна за вниманието му. Така, както само младата и неуверена любов е жадна за внимание и за време. Искаше да усети ръцете му,  целувките му, да чуе учестеното му дишане, искаше да го почувства жив.

Надигна се и прошепна нещо в ухото му. Надяваше се да не е все още напълно буден и казаното да остане само за този миг, който после дълго да отеква в съзнанието му без и той самият да е сигурен какво точно е станало. Усмихна се тихо при тази мисъл и го целуна по бузата. Вече беше сигурна, че е време да се събужда. Погледна още веднъж спокойните контури на лицето му и го целуна по устните. Потърка върха на носа си в брадата му и се отдръпна. Тялото ѝ остана вплетено в неговото и просто го зачака. Зачака, докато един слънчев лъч не се прокрадна в стаята и освети лицето ѝ, а той най-сетне отвори очи и я видя облечена единствено в неговата прегръдка.

Искам да закуся вперила поглед в старите покриви, мислейки си за всички хора, подслонили се под тях. Да се връщам мислено векове назад и да фантазирам за години напред. Да изтичам бързо надолу по стълбите и да се гмурна нетърпеливо в онова усещане, което само някой град на Изток може да ти донесе. Да увия шал около врата ми и да прекарам целия ден във вървене, откриване, разглеждане. Във взиране в малки и големи детайли, хора, цветове, звуци, улици, сгради или в незабелязване на нищо. В пиене на чай. В непрекъснато въртене на главата ми, следвайки нови аромати, някои от които могат да ме накарат да тръгна след тях дори преди да съм ги усетила докрай.

Точно сега не искам да говоря. Искам да оставя сетивата ми да усещат, да летят до полуда, докато вечерта не заспя изморена под възбудените им нестихващи викове, от всичко докоснато и най-вече от онова, до което не са могли да достигнат. Точно сега искам да усещам.

Знаете ли, че стъклото всъщност е много здрав материал – издържа на натиск до половината на това, което понася най-слабият бетон. Но е много крехко – не понася опън, удар, взрив…

Знаете ли, че и най-нежните неща могат да се окажат извънредно силни, стига да знаем как да подходим към тях и да се научим как да ги пазим.

А представяте ли си колко стъкло е било потрошено преди да разберем тези неща за него и преди да се научим как да го правим дори още по-красиво и ефирно…

Въпреки това очевидно успях да разруша – разполагайки с малко думи, с малко време и с малко възможности. Очевидно и не съм толкова добра в извиненията или поне не толкова, колкото си ти и не мога да го направя така, както ти би ги направил, че да повярвам.

Продължавам да се опитвам да намеря думите, които бих искала да ти кажа, но се чувствам все по-безсилна. Отчасти може би защото вече изговорих толкова много пред теб, а не знам дали изобщо има нещо, което мога да кажа, за да променя това, което виждаш сега. Скъсах нишка толкова тънка, че беше почти прозрачна и за която навярно никой не беше сигурен дали е там. Сега не знам какво да правя или да не правя. Всъщност и преди не знаех, но поне не изпитвах такова тягостно чувство.

И все пак ще спра и ще запазя мълчание поне за момент. Не мога да изговоря повече от това, което мисля или чувствам. Не мога да те накарам да усещаш нещо по един или друг начин.

Мога само да видя, че и ти, не сме съвсем доволни. А това е някаква реакция. За добро или за лошо.

The religious school she went to, growing up, Ms. Wright said how all the girls had to wear a scarf tied to cover their ears. Based on the biblical idea that Virgin Mary became pregnant when the Holy Spirit whispered her in the ear. The idea that ears were vaginas. That, hearing just one wrong idea, you lost your innocence. One detail too many and you’d be ruined. Overdosed on information.

True fact.

The wrong idea could take root and grow inside you.

Chuck Palahniuk, Snuff, first published in Great Britain in 2008

– One wrong idea and we’d be ruined.

Вместо това аз по-скоро излизам с голи гърди напред, впускам се в дълга и изтощителна битка, която понякога прекъсвам, за да превържа раните си, след което се завръщам с нов хъс и енергия на полето, докато не падна от изтощение или не се изморя от подли номера. Едва тогава, лежейки на земята и дишайки учестено, аз бих се замислила дали не е трябвало да почакам още малко преди да започна всичко, не съм ли могла да подходя по друг начин или дали изобщо съм имала нужда от всичко това, като все пак не спирам да се наслаждавам още на притока адреналин, който е замаял главата ми.

Битките, разбира се, не минават леко – крещя от болка, нападам остро или просто оставям на емоциите да ме изгорят и аз да изгоря с тях без дори да се интересувам от края. Търся очите му, шепна името му или го крещя, за да си припомня как е започнало всичко. На „противника”, който всъщност ми е по-скъп от всичко останало и когото аз далеч не искам да наранявам, а просто да опозная.

Единствената ми утеха и вероятно причина да правя всичко това е, че ако си достатъчно силен да ме победиш, то със сигурност ще бъдеш мой прекрасен съюзник. Че накрая няма да имам просто някоя дребна душичка, с която не знам какво да правя, защото аз всъщност имам нужда някой да ме води понякога.

Тези дни съм ужасно неспокойна. Поглеждам бегло към полетата, спомням си за усещанията, които съм имала там и продължавам да минавам покрай тях без да се чувствам достатъчно сигурна, за да се впусна напред.

Мисля, че за първи път ми се случва да се колебая относно нещо и да не знам кое бих предпочела. Може би решенията, които имам да взимам, не са толкова тежки или дори нямат такъв отзвук, какъвто аз смятам, че биха имали в този момент, но те все пак ме тормозят и аз искам да имам позиция, от която да тръгна. Не съм свикнала да нямам цел, а сега пред мен виждам само пътища, които водят неизвестно къде и всичките те ми изглеждат еднакво интересни и предизвикателни. И ако самият път е целта, как да знам коя е моята, когато всичките ми изглеждат постижими? Нужно ли е да избирам най-тежкия път или ако си избера най-лекия, няма ли твърде скоро да ми стане еднообразно? И кой всъщност казва кое е трудно или лесно, ако не самото ми възприятие? И как да знам какво казва това възприятие, когато то сякаш ми е обърнало гръб в момента и също гледа към широките хоризонти? Всичките ми усещания, предчувствия са млъкнали и се чувствам потънала в собствената ми тишина.

Започнах този текст така, защото това е подходът ми към всичко – обикновено емоциите дават тон на действията ми много преди ума и често се озовавам буквално насред битка, която аз съм започнала без дори да си спомням ясно как, но знам, че нещо ме е жегнало. В добрия или в лошия смисъл. Вместо това сега сякаш се намирам насред кръстопът и имам меч, който съм оставила пред себе си и който гледам в мълчание и объркване. Мисля за него все едно той съдържа в себе си разумът и сърцето ми и едва ли не чакам да проговори, а той естествено мълчи и само блести различно в зависимост дали отразява слънцето или луната. Пристъпвам нервно около него, оглеждам се наоколо и наистина, наистина не знам какво да направя. Искам да се върна пак на коня ми, да яздя, да виждам променящите се картини около мен и да чувствам, че кръвта ми кипи. А съм принудена да чакам. Не стоя в очакване на знак, на дума или на събитие, а на това да разбера коя посока да следвам и по коя няма да се сещам да поглеждам назад. Да знам, че това, което правя, държи душата ми и не дава на огъня в нея да изгасне. Че съм просто щастлива да живея.

В същия момент притеснението, че някой следи мен от храстите и вече ме е омотал в примката си, а неспокойствието, което усещам, е просто пристягането ѝ, понякога се усилва прекалено. Но пак не бих се дала лесно. Не и ако не чувствам, че е дошъл моментът за това.

Завъртам се леко на токчетата ми, свивам ръка в юмрук в джоба на есенното яке и докато леко прехапвам устни, се чудя дали да влезна. Едно гласче ме пита кого залъгвам – самата аз съм прокопала пътека от влизане и излизане през леката врата. Мекият ѝ златисто-зелен цвят и сега ме привлича и ме кани да влезна, а аз съм вперила поглед в празното пространство и сякаш чакам решението да излезе изневиделица отнякъде.

Аз и Мечтателя имаме дълга история. Понякога се ядосвам, влизам със забързана крачка и го изкарвам навън, за да му покажа какво е там. Натъртвам и посочвам съзнателно всяко едно петно, което видя и всяко едно нещо, което ме е подразнило, въпреки че знам, че го наранявам. Той се опитва да ме накара да се усмихна и да ме обори с думи или пък просто въздиша безшумно, свива рамене и се прибира обратно на топло при сладките миризми. Друг път влизам там развеселена, огласям цялата стая със смеха ми и след дълго или не толкова дълго уговаряне той се съгласява да излезе. Разхождаме се по широкия тротоар, аз съм хванала ръката му и неуморно рисувам пред него с думи всеки един слънчев лъч, който грее и изобразявам всяка една възможна багра. Той се усмихва, докосва лицето ми, взира се в него и накрая се прибираме. Не знам с какво се занимава междувременно, когато аз не съм там – изглежда все едно майстори нещо постоянно, но е винаги чист. Прилича на зает с дълбоки мисли и знания, но отделя време да ме изслуша. Струва ми се и млад, и стар едновременно. Шепна в ухото му или крещя обезумяла от възбуда, че искам да се гмурна в мислите му, а всъщност успявам само да намокря пръстчето на крака ми.

Обичам да затварям вратата след себе си, влизайки на топло при него и да прекарваме дълги следобеди, пиейки плодов чай, а вечерите – наслаждавайки се на хубаво вино. Обичам и малките часове, когато се чудим от кое повече сме се опиянили, от мечтите или от виното, и се молим на сутринта да не ни боли много главата, но продължаваме да се смеем. Друг път седя умълчана при него и клатя крака, седнала на високия шкаф и свела надолу глава. Не желая да говоря и толкова пъти вече сме се карали за това, че той наистина се е отказал да опитва. Седи, забол поглед в неговите неща и чака аз да отида при него и да му разкажа с какви бисквити съм закусила или какво наистина ме тревожи.

Спомням си неговите хиляди и стотици неща, които е сложил в подредения си хаос. Понякога прекарвам часове в разглеждането и изучаването им, като внимавам да не ги размествам. Харесват ми така, както той ги е оставил – мисля си, че е вложил смисъл в поставянето на всяко едно нещо на дадено място и то има значение точно там и точно в този момент, а той всъщност просто разсеяно го е подхвърлил там. Наслаждавам се на това чувство – това е моят малък трик да усещам присъствието му, дори когато го няма.

Седя си аз пред ателието на Мечтателя и предпочитам да разглеждам паветата на улицата и да им измислям история, отколкото да взема решение дали да влезна. Искам да му разкажа какво съм прочела, какво съм видяла, какво ме е зарадвало, но нещо ме спира. Бях ли объркала улицата? Нима гледах друга врата? Или просто днес не беше денят да влезна при него?

И колкото повече време минава, толкова повече разбирам, че истината няма да ме връхлети, а ще продължи да нашепва тихо в главата ми, че този път искам той да излезе, да ме покани вътре, като преди това ме разведе около сградата, покаже ми цветята и храстите и уж между другото ме попита дали не искам да се сгрея вътре, в неговия голям-малък свят, където ще ми разкаже вероятни и невероятни истории.

Както и да е – направено е от Khameleon808, който е фен на Glitch mob (и тук), за да изрази колко много харесва музиката им и как за него звуците се предават чрез образи и движения. Също така ни обещава и 5-та част като бонус. Както и нещо друго, но какво ще видиш сам в последните секунди. А ние седим и гледаме невярващо. И пак. Докато не се обявим за сломени и напълно пристрастени.

http://www.youtube.com/watch?v=u8gnvgKbHwI&amp&feature=player_embedded

Segment 1. Tv on the Radio – Red Dress (Glitch Mob Remix)
Segment 2. Evil Nine – All the Cash (Glitch Mob Remix)
Segment 3. Nalepa – Monday (Glitch Mob Remix)
Segment 4. edIT – Crunk de Gaulle (instrumental )

Есента идва. Можеш да я чуеш по шумоленето на падналите листа по улицата от лекия вятър в тихата неделна утрин. Можеш да я видиш във все по-ранното стъмняване. Можеш да я усетиш в това, че все по-често търсиш шала си, за да се наметнеш или във въздуха, който вече не мирише на слънце.

Есента идва. Знам, че септември времето ще бъде променливо – четох прогнозата. Така че есента няма да е точно есен, защото пак ще стига до 33°C. Но все пак листата ще бъдат паднали, ще газим шумно в тях, локвите ще вгорчават живота ни и ще се надяваме да не си забравим чадъра някъде. Ще можеш да се разходиш някъде, да покараш колело за последно, да откъснеш последна тревичка или цветенце или изобщо каквото там обичаш да правиш, когато не си седнал. Или просто да се разходиш из прекрасните цветове.

Есента идва. Време е да се отърсиш от летния мързел и да започнеш да вършиш нещата. Съвсем скоро зимата ще ни притисне в своята ледена прегръдка и пак ще имаш извинение да ядеш мазни неща. Ако ти харесват. Но сега е време за ароматни чайове, ябълкови пайове с канела, дъждовни сутрини, в които не искаш да ставаш, а да се притиснеш по-силно в леглото и за топли вечери с приятели, когато си разказвате за отиващото си лято. Време е да извадиш ботушите, якетата, пуловерите. Време е за толкова много неща!

Есента идва, така че се усмихни на хладното слънце и почувствай как вятърът гали пръстите ти. Един прост начин да се почувстваш жив.

Само дето нямам идея кой е той.

Парфюмът. Онази смесица от знайни и незнайни есенции и аромати, събрали се в магията, която усещам върху себе си дни след като не съм докосвала малкото шишенце пред огледалото. Онази крехка вселена, която създавам около себе си и която не всеки може да усети, но за това си има причина. Парфюмът и неговите съставки са код, който малцина биха могли да разгадаят, но мнозина остават пленени в хармонията му.

Ще поискам нещо от теб – спомни си колко пъти си се обръщал, защото те е привлякла някоя миризма. А сега колко пъти защото нещо ти е харесало как изглежда. Кога желанието е било по-силно? „Да те водят за носа” има много повече семантика зад себе си, отколкото ти се струва на пръв поглед. Обонянието и миризмите, които усещаме чрез него, е най-силният механизъм за извикване на спомени. Чрез аромати можем да си спомним неща, които дори не подозираме, че сме запазили. Те могат да ни накарат да се чувстваме сигурни, гладни, жадни, възбудени, да ни се доспи или мигом да се пренесем на едно съвършено различно място.

Да намериш твоят парфюм далеч не е лесно – често е свързано с пробването на различни шишенца, нюанси и категории, докато в един момент не те заболи глава и отчаяно не потърсиш зрънцата кафе, за да освежиш обонянието си и да можеш да започнеш отначало. Може да отнеме дни, седмици, години! – има безкрайно много аромати – едни са твърде сладки, други твърде тежки, а трети просто те карат да извърнеш глава на другата страна, защото ти миришат на сироп за кашлица. Или на прегорена захар. Когато обаче откриеш твоето шишенце, всичко се променя – то не изглежда претупано, течността има перфектния цвят, а ароматът…

Парфюмът е твоят невидим приятел и съюзник – избираш различен аромат, когато си влюбена, когато си ядосана, когато имаш нужда от невидима подкрепа, когато искаш да покажеш колко леко се чувстваш и така нататък…Той знае как се чувстваш всеки един ден и всяка една вечер и знае точно къде трябва да те подкрепи и да покаже силните си страни. Затова и моментите, в които си слагаш парфюм, са едни от най-интимните. Правим го и най-често на едно от най-уязвимите и важни части от тялото – шията. Мястото, което свързва главата ни с останалата част от тялото. Където можеш да усетиш как кипи животът. Където можеш да намериш една от най-изваяните извивки.

Всеки един парфюм е различна история. И всеки я разказва по различен начин – ароматът му сам по себе си може да е един, но в допир с различните кожи, той се променя. Заживявате живот заедно и се разгръщате в пълния си блясък само понякога.

Счита се, че първият парфюм е бил създаден от жена в мястото, където се е зародила цивилизацията – по поречието на реките Тигър и Ефрат. Миризмите са неделима част от нашето съществуване и никога не бива да ги подценяваме. Затова и не бива да мислиш, че парфюмът може да прикрие истинската ти същност – той може да я доразвие, да я украси или подсили, но не може да я промени. Затова ползвай парфюма леко и загадъчно. Остави го да бъде твой нюанс, твоя лека аура, а не задушаваща стена. Слагай го на онези места, които считаш за уместни и които възприемаш като най-нежни от себе си. Не разтривай течността между китките ти, ако имаш такъв навик – това само ще наруши структурата на молекулите и те ще избледнеят по-бързо. Не се увличай с количеството – ако ти си свикнала и опознала нотите на парфюма,  то другите чуват цялата симфония само понякога и за тяхните сетива това е ново усещане.

Добрите парфюми никога не разкриват себе си в първите мигове. Точно като притежателките си те показват в първия момент своите вихрови нотки, колко интересно би могло да бъде, ако поемете заедно и едва след време започват да разкриват истинската си същност. Веднъж грабнали те за ръката и накарали те да затвориш очи, те повеждат из дългия лабиринт на сетивата чрез своите най-дълбоко пазени тайни, които сякаш изгарят да споделят.

Затова не се учудвай, че понякога усещането за нея се засилва, след като тя си е тръгнала. Тя все още е там – усещаш я, когато минеш покрай възглавницата, на която се е облягала или докоснеш шала ѝ, който тя небрежно е хвърлила върху облегалката на стола ти. Парфюмът е цяла една история. Нейната история. Наслади им се и се остави да я разкажат. Споменът ще остане дълбоко в теб. Обещавам. С момичешка лекота, която играе неспирно с обицата си, докато стане истинска дама.

Пристигането на гарата в Бургас е все едно някак си се пренесъл в Куба – има кафе, полуголи тъмни хора, но няма вентилатори. Лично аз си мисля, че в Куба има много вентилатори. В Бургас няма. Потегляме към „главната”, за да си намерим нещо за ядене и след 10 минути вървене пеша, аз се сещам, че не съм си купила билет за София и се наложи да се върнем. Опашката за билети е нещо, за което ти трябва предварителна психическа подготовка – няма вентилатори! (Натъртвам на вентилаторите, за да разбереш колко утопична е самата идея за климатик), има много хора и е много, ама много топло – въздухът наистина не се движи. На опашката момичетата са със зачервени рамене от тежестта на раниците и саковете, правят си вятър с каквото имат и внимават да не припаднат. Пред мен групичка  гърци си купува билети за понеделник – res на касиерката, която ги обслужи на английски, а бе на видима възраст 50+. Пред мен има някакво русо момче, което се прави на много важно и разбиращо, но и той се мота 5 минути преди да обясни точно какво иска. Идва моят ред и тук настъпва шок в главата ми – за леко интро ще кажа само БДЖ, you suck: резервацията на билети става чрез една купчина листчета, на която има нарисувани схеми на местата във вагоните и жените с химикал задраскват заетите места. Малко преди това бях задала риторичен въпрос на Елена защо няма автомати за продажба на билети и че това би улеснило всички. Както казах, наивна съм.

Вече съм купила билети за мен и Дени (по-късно ще ми благодариш за пътуването) и се насочваме към квартирата, защото Марто ми е обяснил кротичко, че те също не са яли. Оглеждаме се за таксита и малко се колебаем – предната вечер ми бяха изчели старателен инструктаж да внимавам на гарата, защото са „мошеници”. Гледам им цените – 0.79лв./km – верно са мошеници. За доста кратко време установявам, че май това е цената, промърморвам нещо за къси разстояния, а и вече ми е все тая. Квартирата се оказва близо до входа на фестивала (разбирай 15-20 минути пеша) и аз съм щастлива. Там сме много хора, но пък все едно ни е сефте да сме дядовата ръкавичка. Излизаме, защото трябваше да се отиде до плажа и поради известната ни способност да се организираме, отиваме всички вместо част от групичката да се отдели и да отиде да яде. А и нека не се лъжем – яко си е да ходиш пеша в 14:00 при 38°C. Чувството да влезнеш в помещение с климатик след това е сравнимо само с прераждане.

Имаме кофти опит от влизането миналата година и сме решили да бъдем там рано, освен това се е заформила мантра “Apollo почват в 9”. Тук благодарности на Илиян, който ни подари програмка с часове. Илиян също така ни уверяваше, че има още много такива програми и беше прав – накрая почти можехме да се замеряме с тях.

Няколко думи за организацията – поздравления за това, че има няколко входа. Малко е тъпичко, че хората с еднодневен билет не можеха да напускат фестивала. Това винаги ме кара да се чувствам като някакво животно, затворено в кошара, което много ме дразни. Продължавате да събирате всякакви течности на входа, което също е глупаво в моите очи, но както и да е. Като цяло влизането е много по-лесно. На самата територия на фестивала се създава странното впечатление за по-свободно движение. Може би някой е помислил за усвояване на пространството. Няколко крачки по-напред разбирам, че еди-кой си вход бил само за фотографи и отказвам подавания ми Cosmopolitan. Благодаря. Насочваме се като хрътки към главната сцена, все едно има шанс концертът да започне по-рано и ние да видим нещо уникално. Сцената е по-голяма, изглежда по-стабилна и това ми харесва. Звукът с нищо не дразни.

Забелязваме, че хората носят картонени чаши на Beck’s и с Марто ни стига само един поглед, за да си кажем „Всичко е по-добре от Tuborg”. Стигам само веднъж до бара, където симпатично момиче с треперещи ръце ми сипва бира. През останалото време някой друг се жертва в името на общото благо, за което не мога да изразя благодарността ми. Тоалетните са разделени на женски и мъжки, което е симпатично. Имаше и чешма, но дори не съм правила опит да боравя с нея, особено след като видях как един младеж се опръска целия.

На сцената са Gravity Co., гледам, че публиката е доволна. Нужни са две реплики между Нина и мен, за да обсъдим Явор по женски, след което се заемам да огледам публиката. Има хора със зелени коси. „До някои не е достигнало мемето”, казва ми Марто и пак се смеем. За други не мога да си обясня какво правят там, но концентрацията на алкохол, видима в очите им, обяснява много. Малко се притеснявам накъде ще ги избие тия всичките, защото не се славя с особено едър ръст, а това все пак не е симфоничен концерт. Все тая. Продължавам да си зяпам и някой донася брой на Vice. Да, знам какво си мислиш – освен че все още излиза, явно и никой не им е казал, че съществува tumblr.

Става 21:00, излизат Apollo 440. Юън се раздава, скача по сцената и ние също нещо пеем. Решаваме да се преместим по-напред, заформяме се по-сериозна групичка, всички постепенно спират да шават напред-назад. Лично аз останах малко радушна към изпълнението на Apollo 440, но всички други казаха, че им е харесало, така че навярно наистина е било добро. Сбогуват се с нас, ръкопляскаме и пак можем да се отадем на приказки.

Мокра съм. Надавам по едно ухо на музиката в паузата, която е доста добра, а публиката като че ли не чува – естествено има неща на Kill the noise, не реагира на това и изобщо е малко странно… Мисля, че и тук се забавлявах да снимам значките, които Мартин ми подари, а той от своя страна се забавляваше да ми дава още. В крайна сметка имам три значки и не знам колко снимки на тениската ми. Наближава 11, вече не чувам какви песни пускат, слухът ми се е настроил само за едно. Момче, което знам от предишни концерти и което съм си кръстила Митко, ме пита поне три пъти за колко са обявени Prodigy, после колко е часът и всеки път ми казва, че ще почнат с 30 минути закъснение.

Топло е. Мокро е. Светлините стават по-заглушени. Звукът за тяхна сметка става по-ясен. Тълпата е готова. Всички погледи са вперени в сцената и чакат появата им. На няколко пъти се подлъгваме, докато накрая те наистина излизат.

– Нямам нищо по-сносно като видео материал, всичките завършват с моето подскачане, съжалявам…

Нека го кажа направо – когато Prodigy са прохождали на сцената, аз съм прохождала на училище. Не мога да ти разкажа историйки за първите им албуми и какво съм правила на тях, когато те са излезнали. Не мога да ти разкажа нищо за първия им концерт тук през 1999, защото и тогава съм била на крехка възраст. Напълно в духа на тези мисли аз харесвам последния им албум. Едно от първите неща, които казах за него, беше „Абе все едно слушаш истинските Prodigy, обаче в осъвременен вариант”. Щях да се подразня, ако имаше повече стари парчета. Целта на този концерт не е такава, освен това те имат нов албум, така че не е нужно да лежат на стари лаври и да се държат като застарели рокаджии, изпълнявайки основно неща отпреди 15 години. Не мисля, че някой може да се оплаче от сет листа на този концерт.

Но да се върна на самото изживяване – топло е, задушно е. Никога не съм била толкова мокра. На няколко пъти се усеща как публиката иска да изкрещи повече, но просто няма сили. Недоволствахме, че са ще бъдат малко над час, но след първата песен си даваш ясна сметка, че повече не би оживял. Това е.

Максим крещи Are you hot?!?, а ние надаваме неопределен вик. През останалото време, когато може, той ни подканва с All my Bulgarian people. Командва ни, а ние нямаме нищо против да бъдем подчинени. Мартин е плътно зад мен и ме пази, а в някакви стотни от секундата ме пита какво се случва с пулса ми. Тук е моментът да обясня, че моят сърдечен ритъм в нормално състояние е 80-90 удара в минута. Можеш да си представиш какъв е бил в този момент.

Настава суматоха в главата ми, не знам кое парче след кое е, само знам, че умирам от удоволствие. World’s on fire, too close, you’re too close to the wire; Take me to the hospital, welcome to the scene of the crash; Breathe (Funny, eh?); I hear thunder, but there’s no rain ииии…Абе ДА!!! Хората не се бутат особено, по-скоро е с цел да видят сцената, отколкото нещо друго. На няколко пъти някакви идиоти се врязаха, но няма да го коментирам. Очаквах да е доста по-страшно.

Чуват се викове Smack my bitch up и тя накрая идва. Максим вече се гаври с нас, знае, че ни притежава. Кийт ни гледа победоносно и знае същото. Крещи Down, down и ние, естествено, слушаме. На сън да ни бутнеш, знаем в кой момент настъпва кулминацията на песента. Всички скачат. Имал си шанс да поемеш въздух, ясен поглед към сцената и в този момент си направо окрилен. Някъде тук Никола ми подава бутилка вода и си поемам глътка. На фона на всички загубени течности и изтощение, това си е направо дар.

Всичко завършва с Out of space. Хората толкова щастливо размахват ръце и пеят, че за момент можеш да си помислиш, че си на реге концерт и всички говорят за мир и любов. Няма и помен от хаоса преди секунди. Накрая те слизат. Знаем, че няма да се върнат. Нямаме и сили да ги молим.

Изтощени. Мокри. Мръсни. Без глас. Главата ми се пръска от жегата. Искащи още. Изтощени. Губят ми се моменти тук. Гледаме се с празни погледи и невярващо към сцената. След малко някой се съвзема и формираме дълга индианска нишка към морето. Прекъсвам я, защото виждам Антон и хвърляйки му се на врата, му крещя „Казах ли ти, че албума е добър, казах ли ти, че албума е добър!!! Убиха ни!”, а той само кима.

Адреналинът продължава да ни държи още малко, но след малко се стоварваме на плажа и не можем да мръднем. Пред сцената има прави не повече от 20 човека. Има и някои мърдащи, но приличат на зомбита. Разговорът се върти около едно. Поглеждам се – в пясък съм до коленете, тениската ми е мокра, нямам глас, жадна съм и все пак, ако ме питаш, бих се гмурнала пак там. Превъртам в блаженство моменти от концерта и наистина, наистина се чувствам добре.

Andy C заедно с MC GQ трябваше да започнат в 1:00, но някой прояви разум и не го направиха. Почнаха след 2:00. По неизвестни причини аз имам сили за още танци, даже подканвам хората около мен. MC-то започва с First of all, I want you to give it up to the Prodigy и ние пак крещим. После ни смаза главите.

Обича да повтаря Tell me what you want, tell me what you need и след около час танци съзнанието ми крещи Rest!!! Всъщност самият MC GQ е доста добре оформен физически и дори само да го гледаш е удоволствие. Примирявам се с тази мисъл и към 3 и нещо се предавам и сядам на пясъка. Учудващо някои все още имат глас и крака. Продължава с това, че не вярва какво е видял. Преди последната песен спират всичко и той ни поздравява за подвига – разказват ни как са били по концерти, фестивали, но такава публика не са имали. Завършва с Thank you for having us here и дълбок поклон. Завършва с парче на Sub Focus, докато самият Andy C ни снима за спомен. Добре де, дори да го правят всеки път, пак е яко. Пък и наистина си заслужавахме похвалата.

Тръгваме си размазани. Ходим бавно. Краката ме болят, дясното ми коляно почти се е отказало да ме слуша, имам мускулна треска на ръцете от махане. Ушите ми не пищят и не са заглъхнали, така че искрено поздравявам за озвучаването. По пътя към квартирата минавам през бордюрите с внимание, каквото никога не съм им отделяла – имам чувството, че и най-малката пречка би ме накарала да се строполясам и да не мога да продължа. Тотално блажено изтощение.

Индианската нишка в квартирата за банята продължава и вече към 6 съм заспала. Мисля, че сънувах пак концерта. Сутринта си пиша съобщения с Дени, за да се разберем къде да се чакаме под предлог, че всички спят и не искам да ги будя. Всъщност нямам глас и сили. Оставям бележка на Елена, че тръгвам и им пожелавам весело останалите вечери.

Напълно съзнателно бях решила да бъда само за концерта на Prodigy. Не исках нищо друго да ми размива впечатленията, както и бях сигурна, че след тази вечер всичко останало би ми бледнеело.

Няма да описвам прибирането с влак, който тръгва в 15:40 от Бургас и пристига с 30 минути закъснение в София. Ще кажа само, че за тези два дена изкарах всякакви токсини от моето тяло. Може би това трябва да е алтернативната реклама на влаковете тук.

Когато се прибрах в София, продължавах да бъда превъзбудена и мислено да се намирам на същия концерт. Днес, понеделник, продължавам да говоря с променен глас, но пък спомените все още извират и извират в главата ми. Благодаря на Елена, Марто, Мартин, Нина, Никола, Жорката, Антон и на всички, които бяха там тази вечер и без които със сигурност изживяването не би било и ½ толкова добро. Ако трябва да направя кратко описание на вечерта, мога да кажа само, че бях чувала легенди за концертите на Prodigy, но това е нещо, което трябва да се види, за да се разбере и изживее. Със сигурност могат много повече.

И искам пак.

Най-важното, което искам да кажа сега, е, че благодаря на хората, които забелязаха, че блогът липсва и че има проблем, и ми казаха – вниманието Ви е означава много за мен.

Тази седмица уикендът започва от четвъртък и гоня нещо, което честно казано не бях очаквала. Всички знаем колко пренаситено е това лято откъм музикални събития, колко неща има да се видят и въпреки това няколко вечери изпъкват сред останалите. Тази година не съм направила лош избор, надявам се този да спази традицията. Освен това като на всеки концерт никога не знаеш кого ще срещнеш. Или пък знаеш и това те радва още повече.

Освен това ще пътувам. Обичам да пътувам и въпреки че наскоро се завърнах от странстване (или по-скоро скитосване , се вълнувам от предстоящото. Заминавам за 2-3 дена, но естествено не мога да тръгна с никакъв багаж, така че трябва и това да свърша.

И така, поглеждам към билетите, премислям набързо какво да взема, мисля, че съм заредила батериите на телефона и на фотоапарата и за пореден път се размечтавам преди да довърша изречението. И не мога да си събера акъла за следващото.

Абе, като да си влюбен. Ама в живота.

А те са утре:

PS Чак сега виждам, че видеото е с колички – какво по-добро от това, кажи ми? Бензинът е тема, която също заслужава обсъждането. От другата страна на медала стои цялостното ни отношение към петрола и глупавият начин, по който го използваме и всички вреди, които изтичат от това. Но това пък е съвсем трета тема.

PPS Опитах се да огранича използването на „вълнение“ и сродните му – дано съм успяла.

Случи се така, че покрай една бърза дискусия за новия албум на Skream (който пак ще кажа, че е добър) попаднах на едно друго парченце злато, а именно добър блог за музика, който определено заслужава похвали.

Името на мястото е Menta Session и престоят там наистина събужда приятни усещания в теб, както би направил и допирът със свежестта на зеленото растенийце. Освен че е удоволствие да четеш за хубава музика на български език, мястото е и много полезно, защото дава информация за предстоящи събития тук, причините да отидеш на тях.  Директно или не помага да се популяризират имената на хората, които се занимават с музика тук, от което нека бъдем честни – има нужда и в крайна сметка има какво да се каже. Също така организират собствени партита, но си поръсвам главата с пепел и признавам, че досега не съм присъствала, така че не мога да ти разкажа за тях.

Както и да е, да продължа – когато попадна на блог за музика, той или ме грабва с първите една-две публикации, или не. Тук случаят беше такъв, че нямах търпение да чуя колкото се може повече от даден сет, за да прескоча на следващия. Можеш да намериш много неща, които сигурна съм, ще се впишат в поне едно твое настроение – от Beardyman до последния (знам, че държиш на това) сет на Dimitri from Paris, минавайки през версия на Summertime, която не ти е попадала досега. Ще чуеш също нови неща, ще научиш някое име или ще видиш събрани на едно място повечето, а защо не и всички, псевдоними на друг изпълнител и още много, много, но няма да ти разказвам всичко, защото би било все едно да ти разопаковам коледния подарък. Добре де и все още не съм успяла да чуя всичко, но и аз съм човек

Блогът се пише от готини хора, които биха ти помогнали да си намериш нещо, но не знаеш къде или не можеш. Стига да попиташ културно, разбира се. Това убеждение се затвърждава и след като им прегледаш списъка с приятели, където ще намериш и Basstards, за които вярвам, че съм ти споменавала поне веднъж. Лично моята препоръка към тях е само една – да добавят секция с малко информация за авторите в блога на видно и отделно място, както и какво точно стои зад идеята на Menta Session и малко тяхна история. Просто защото нещата така биха имали по-човешки облик и бихме могли да си изградим по-добра представа за тях.

И в заключение мога да кажа само, че от мястото наистина лъха много свежест и уют, така че те уверявам в едно – там ще намериш истински стръкчета мента, а не джоджен с етикет, както правят някои други. А тъй като започнах с думи за новия албум на Skream, ще използвам ред от там, за да опиша накратко цялостното ми впечатление: Now listen to this, it might change the way you think.

Адресът, на който можеш да ги откриеш, е http://www.mentasession.org/wp/ , а ето тук след това можеш да им станеш фен във Facebook, за да им покажеш, че ти харесва какво си чул там.

Науката, занимаваща се със социалния и психологичен аспект на смъртта, е танатология (thanatology). Името произлиза от гръцката дума за смърт θάνατος. Елизабет Кюблер-Рос е често смятана за танатолог и е за една от фигурите, които са допринесли много за развитието на тази наука. Всъщност самата Кюблер-Рос е открила и изваяла една област, която преди нейната поява не е била дискутирана, а по-скоро прикривана и потискана, особено за западния свят, където темата за смъртта е по-скоро табу.

В своята книгата “За смъртта и умирането” Кюблер-Рос описва пет стадия, през които минава летално болен човек, научавайки за своята болест и ги описва като „опит за обобщение на това какво сме научили от нашите умиращи пациенти относно механизмите за справяне с (новината за) фатална болест”. Днес тези 5 стадия са известни като „Пет фази на скръбта” (5 stages of grief), но оригиналното им име е било „Петте фази при научаване на покъртителни новини” (The 5 Stages of Receiving Catastrophic News), което е сравнително по-доброто и точно наименование – моделът, който тя създава, се прилага не само при хора, научили за болест с фатален изход, но и при всяко едно сътресение и промяна, която се случва в нашия живот. Важно е да се знае, че скръбта е сложен, многоизмерен и индивидуален процес, който никога не би могъл да бъде напълно описан в 5 стъпки. Всъщност тези 5 стъпки, които моделът описва, са моментите, през които трябва да преминем преди истинската тъга и справяне с проблема започнат.

Етапите, описани в метода на Кюблер-Рос, могат да бъдат наблюдавани и при много по-леки травми от предстоящата смърт като стрес от работата, принудително преместване, престъпление и понасянето на наказанието, обездвижване и нараняване, раздяла с любим човек, фалит и т.н. Това е така, тъй като емоционалната травма и шок са различни понятия за всяка една личност и ако смъртта е най-голямата заплаха, то можем да изпитаме подобни усещания и при много други житейски ситуации и предизвикателства, особено ако ги срещаме за пръв път в живота си или засягат област от живота ни, към която сме особено чувствителни или слаби.

През 1974г. скръбта е било определена като „…нормалната реакция при загубата на обичан човек“, а реакцията при всяка една друга загуба е „патологична депресивна реакция”, като тези определения се използват и до днес от много специалисти. За да разберем по-добре модела на Кюблер-Рос,  който всъщност отрича тези дефиниции, може да погледнем на скръбта чрез уравнението: Промяна = Загуба = Скръб, тъй като:

1. Промяната на каквото и да е обстоятелство води до загуба на нещо, което ще доведе до скръб от наша страна.

2. Силата на скръбта е функция на това как възприемаме промяната. Ако не възприемаме загубата като голяма, то и скръбта като реакция ще бъде минимално или почти липсваща.

3. Неразрешените и неизживяни тъгувания могат да доведат до умствени психически социални проблеми и да предизвикат семейни дисфункции поколения напред.

Именно това прави моделът приложим не само при научаването за болест с фатален край, а при всяка една промяна, която се случва в живота ни – скръбта за болест може да отнеме няколко седмици до години, а това, че някой е взел паркинг мястото ни „под носа” може да премине за няколко секунди. Моделът на Кюблер-Рос е основополагащ и елегантен именно със своята простота и гъвкавост. Понякога той се среща и като цикъл, но е важно да помним, че стъпките, описани в него не са задължителни, не са непременно и ясно разграничени, не спазват точна хронология и повторението им не е задължително.

Ето го и самият модел или петте фази на скръбта:

1. Отрицание (Denial) – отрицанието е напълно естествена съзнателна или несъзнателна реакция срещу приемането на факти, информация, реалност и т.н. Отрицанието може да има много прояви – от „Това не се случва на мен”, „Той наистина ли каза това или само ми се счуло?”, или опит да продължавате да вършите дадена дейност все едно нищо не се е случило.

2. Гняв (Anger) – той също има много проявления – гняв към нас самите нас, към околните, към даден предмет и обикновено неговата сила е по-голяма към по-близките ни хора и понятия, както и към търсенето на „виновник“.

3. Пазарене (Bargaining) – в зависимост от сериозността на предизвикателството и от източника му пазаренето е с различни лица – с Бог, търсене на компромис, замяна, промяна на начина на живот, промяна на отношение и т.н. Проумяли сме какво се случва, но се опитваме да го отложим.

4. Депресия (Depression)– това е нещо като приемната за истинската скръб; през този период е нормално да бъдем тъжни, избухливи, нервни, затворени, асоциални, но депресията е и знак, че човек е започнал да приема реалността.

5. Приемане (Acceptance) – този етап също е много индивидуален и различен за всеки участник. Достигането му означава, че човек вече се е отказал да се бори, да се гневи или да се опитва да промени нещата, а просто ги приема такива каквито са, т.е. той вече е преминал горните четири етапа. Често този етап бива описан и като примирие – човек се е примирил с новината и вече се опитва да живее според нея.

Приемането далеч не означава, че скръбта е приключила – напротив, както отбелязах по-горе, тук вече започва истинското изпитание и тук вече околните смятат, че вие сте „преживяли нещата” и всичко е в нормите. Всъщност вие тепърва се учите да живеете с новото положение и новата ситуация.

Отново ще напомня, че описаният модел не е задължителен в своята последователност и хронология, нито пък има ясно разграничение между етапите в него – може да се минава през всеки един многократно, да се връщате на задни, да прескачате, да бъдете в няколко едновременно или пък никога да не достигнете крайната точка. Важно е да се знае, че той може да бъде прилаган във всяка една ситуация, но с различен интензитет и сила – грешно набран телефонен номер, повреда в колата, загуба на работа, смяна на работното място, загуба на домашен любимец, раздяла с любим човек и т.н. Всяка една наша реакция, преживявайки това, е напълно естествена и обяснима и по лично мое мнение не бива да бъде потискана дълбоко в душите ни, защото това създава излишно напрежение от това, с което така или иначе трябва да се справим. Познаването на този път, обаче, със сигурност би ни дало увереност и би ни успокоило, че не сме сами и не на последно място би ни вдъхнало кураж.

Отлагах редакцията на този текст по много причини, като най-важната е, че имах нужда от време и да уталожа малко емоциите ми. Имах нужда да реагирам, да поплача, да се ядосам, да се правя, че нищо не се е случило, да се натъжа, да вдигна глава, да се опитам да видя какво следва сега и да си кажа, че в крайна сметка всичко се случва поради някаква причина. Честно казано не знам дали някога ще успея да съм толкова спокойна относно това, така че да напиша тази част гладко.

Винаги съм избягвала създаването на идоли и съм се стараела да не го правя. Никога, обаче, не съм отричала важността на положителните примери и специалното място, което те заемат в нашия живот и формирането ни като личности. Авторитет за нас може да бъде някой много далечен образ, с когото никога не сме се запознавали и може би дори няма шанс да срещнем на живо, до човек, с когото сме израснали или когото срещаме всеки ден.

Има няколко човека, за които мога да кажа, че със сигурност са ми повлияли силно и са ме формирали като такъв характер, какъвто съм в момента. Хора, които искрено уважавам и на които искрено се възхищавам и бих искала да приличам поне малко, „когато порасна”. Хора, които са ме впечатлили със своя интелект, поведение и размишления. Хора, които са ме вдъхновили и са ми показали даден път. Хора, които са ме научили на невъобразимо много.

Сега губя един от тях. Губя моя пряк досег с него. Губя човек, който ми предостави уникална възможност, прояви търпение и разбиране към мен и който същевременно ми показа един различен свят. Човек, за когото съм си спомняла как се е държал в определена ситуация и съм се опитвала да го пречупя през моята призма и на когото, отново, се възхищавам. Човек, към когото в крайна сметка, съм изключително привързана и който години е бил опората ми, на която се облягам и на която разчитам, често несъзнателно. Човек, чието присъствие в живота ми беше толкова фино, че не го усещах и толкова категорично, че никога не съм се съмнявала в него.

Не мога да опиша или изброя всички емоции, които изпитах последните седмици, нито пък мога да излъжа, че се чувствам кой знае колко по-добре. Един велик човек слиза от сцената и сега ще трябва да си нарисувам нови декори, както и да се науча да държа четката по нов начин. Всичко това може би е нормално – след време ни взимат проходилката, махат ни помощните колелета и ни пускат сами по улицата. Сега трябва да събера смелост и сили да се обърна за малко назад и да прошепна „Благодаря”. Той вече ми каза да не се страхувам и да не се отчайвам.

Песента е „Tiger“ на Maximum Baloon feat. Aku, видето е зад кулисите с професионалния модел Daisy Lowe

Update: За тези, на които не им излиза линка, ето го във vimeo и в youtube

Когато пак отвори очи, слънцето вече беше високо в небето, всички бяха отишли на работа, а тя беше оставена сама в своя свят. Протегна се в леглото, стана и се запъти със ситни крачки към кухнята. Сипа си кафе и отвори хладилника за млякото. Напоследък чуваше доста мнения за чистото кафе и всъщност бе съгласна с тях, но, повярвайте, нищо не може да се сравни с голямата чаша със сладко мляко сутрин. Може би обичаше млякото повече от кафето, но не се затормозяваше да мисли върху това или да прави категоричен избор.

Върна се в стаята си и седна на стола. Протегна се отново, докато седеше и усети сладко напрежение в мускулите. Взе си един бонбон. Казват, че закуската е много важна. Казват, че закуската трябва да е сладка. Казват, че закуската трябва да бъде основно протеини. Казват, казват…Стига са казвали. Тя отдавна казваше, че трябва да забранят розовите блокове. Никой не я чуваше. Отвори лаптопа си. Дали днес е настъпил края на света? Надали, все някой щеше да звънне по телефона. Поне Ани.

Зачете се в заливащата я информация, докато не се отегчи. Трудно ѝ беше да седи на едно място. Сега се налагаше.

Скоро огладня и се запъти към кухнята. Изми една купа череши и седна на слънчевата тераса. Гледаше към улицата. Всичко бе толкова тихо. Толкова измамно тихо. Оглеждаше се в десетки прозорци, стотици стени и хиляди хора. Всички тези хора искаха да изглеждат тихи. Всички тези хора пазеха какво се случва в домовете им и същевременно раздираха тихата нощ с крясъците от караниците си. Същите тези хора искаха да бъдат възприемани като изкривена средна класа, но припалваха колите си 15 минути преди да потеглят зимно време. Гледаше ги, докато бавно смучеше една череша и си мислеше колко понякога не разбираше нищо. Знаеше, че има причина да бъде тук и сега, но честно казано понякога ѝ убягваше.

Продължи да яде череши и след малко ги остави настрана. Значи така. Така минава времето на хората, които не работят. Това било бездействието.

Взе купата и я върна в кухнята. Реши да почете малко. Най-лошото на безвремието е липсата на ритъм. Взе една книжка – там се разказваше за момче, чиято майка не му позволяваше да излиза много. Страхотно, помисли си тя, и изпита странна симпатия към него. Знаеше, че е измислен, но какво от това, повечето неща са относителни. Стига да убедиш околния свят в твоята относителност, кой ще може да оспори, че това не е действителност?

Прекъсна мислите си от прозвучалия звънец на вратата. Ядоса се малко, но се запъти да види кой е. Непознат питаше за съседа, бил носел писмо. Отвърна му объркано, че не го е засичала от месеци. Другият отвърна, че въпросният съсед бил живеел в чужбина и си идвал само за събота и неделя. Значи знаеш повече от мене, подхвърли му тя с полу-усмивка. Онзи явно не беше в настроение за остроумничене, но пък осъзна, че е права. Прехапа устни и каза, че ще му остави бележка.

Върна се в стаята си, а телефонът ѝ звънеше. А, чудесно, краят на света, помисли си отново тя, но беше фалшив трепет, като онези пеперуди в съня, близък приятел се обаждаше да провери как е. Не се чувстваше добре и вяло му предложи да се чуят по-късно.

Остави телефона настрана и седна. Или по-скоро падна. Главата ѝ беше натежала. Дори не разбра, че пада на земята. Изведнъж всички цветове на света се втурнаха към нея и я заобиколиха. Чуваше как някой в далечината пееше. Ръцете ѝ трепереха. Чувстваше се замаяна от много кислород и все едно беше на десетки метри под водата. Поемаше дълбоки и кратки глътки въздух, но все не ѝ достигаше. Сякаш някой беше стоварил менгеме върху гърдите ѝ и я натискаше под водата. Започна да се бори за всяка глътка въздух. Звуците отекваха от едно все по-далечно място. Цветовете ставаха все по-бледи. Всичко се свеждаше до въздуха. Искаше да диша. Опита се да замаха с ръце, но сякаш нямаше тяло. Вцепенена продължи да пада надолу. Изведнъж усещанията се върнаха. Нови, по-силни. Цветовете бяха по-ярки, звуците станаха оглушителни. Прилоша ѝ от рязката промяна. Беше като лунапарк, от който не можеше да излезе. Отново беше тъмно, а се чувстваше все едно се блъска в тълпата. Вече никой не пееше. Имаше само болезнена глъч. Беше заобиколена от хора, странни животни, опашки, лапи, хоботи, хриле, езици…Луташе се. Музиката отново зазвуча.

Стъписа се на едно място. Цветовете пак се смениха. Сякаш някой я беше поставил в калейдоскоп и постоянно сменяше положението му. Огледа се. Хаосът беше като бурна река, която се опитваше да я отнесе. Загледа се в една точка пред нея и се съсредоточи. Усети лек вятър по кожата си. Усмихна се и остана там, учейки се да овладее новото усещане. Скоро струята въздух се усили, можеше да поеме въздух. Вече дишаше. Пое крачки напред, разминаваше се с вдигната глава с останалите, а те вече я забелязваха. Продължи да ходи, докато стигна до една глуха уличка, която сякаш я канеше да я извърви. Тя тръгна по нея и много скоро уличката започна да завива. Стана нетърпелива и забърза крачка, зад ъгъла се чуваше цигулка. Накрая се затича, а звуците станаха по-ясни, цветовете по-ярки, докато отново не изпадна в безтегловност.

Отвори очи. Лежеше на студения под. Нямаше спомен как е стигнала до банята. Не си беше ударила главата или поне не усещаше болка. Лежеше на пода и дишаше учестено. Не си спомняше нищо, беше изплашена. Ужасно изплашена. И спокойна, сякаш завърнала се у дома. Изпитваше огромна жажда, крайниците ѝ трепереха, не знаеше дали може да се изправи.

Тялото ѝ потрепери от хладината на плочките. Събра сетни сили и се надигна. Виеше ѝ се свят. Подпря се безпомощно на стената. Леглото ѝ се струваше безкрайно далеч. Направи колеблива крачка с левия крак и пак се подпря на стената. Знаеше, че щеше да ѝ отнеме много време да стигне.

След малко вече лежеше в леглото си. Беше отпила голяма глътка вода с напуканите си устни. Дишаше с дълбоки глътки въздух. Чувстваше се изтощена. Притвори очи и усети познат полъх от място, на което никога не е била. Остана така, докато мускулите ѝ започнаха да се отпускат, а чувството на необяснима тревога я напусна. Накрая умората победи и тя започна да се унася в сън. Слънцето продължаваше да грее високо в небето и да изпраща лъчите си необезпокоявано от нито едно облаче.

Докато заспиваше, си спомни за лекарите, които казваха, че няма защо да се тревожи. Казваха, че няма проблем. Казваха, казваха…Всички казваха нещо.

Последнара мисъл преди да заспи ѝ нашепна, че в една друга реалност биха открили бездиханното ѝ девствено тяло в средата на някоя поляна, заобиколена от високи треви с разпуснати свободно коси. В тази тя най-вероятно щеше да се омъжи, да има две деца и да ги възпитава никога да не съди различните. А после засънува пеперуди. Цветни.

Е, от една страна (явно) не съм добре запозната с българския гений. От друга човек винаги може да бъде изненадан. А от трета винаги трябва да търсиш позитивното.

Да започна от начало.

Основната идея на филма може би е била да ви запознаят с по-големите и популярни кубински музикални стилове (болеро и сон) по един романтичен начин, но някъде по пътя се е размила и се е превърнала в излишното фокусиране върху дадена личност, която е сравнително малко свързана с развитието на тази музика на собствената ѝ територия. Каква изненада…

Началните кадри са от кубински пейзажи (или бит и култура в зависимост към коя епоха имаш по-голяма склонност), показващи безкрайната жега на деня, къпещите се в безбройните капки на дъжда деца и изваяните мургави мъжки тела от работа на полето на фона на нежно болеро, което просто иска да изпълни душата ти и те кани да изслушаш историята му. И тогава се появява Йорданка Христова. На забавен каданс, естествено, що за въпроси. Облечена в черно и с приятен син шал. Относно облеклото нямам особени забележки с някои малки изключения, но да приемем, че широките деколтета са били заради високите температури. Очилата с инкрустирани камъчета в нечии инициали стоят изкуствено по всяко време, особено там.

В този първоначален миг  на нейната поява се опитах да не се изпълвам с предразсъдъци и да не бързам с негативните оценки. Имам малко специфично мнение за нея, откакто всеки път срещам искрени затруднения да обясня на повечето хора над 30-35 години, че Besame Mucho не е нейна песен, а пък още по-малко изпълнението ѝ се нарежда сред добрите. Тук трябва да вметна, че след известно търсене из интернет стигнах до извода, че явно тя е била основният представител на кубинската култура тук и тамошните песни са голяма част от репертоара ѝ, което не намалява недоволството ми от прекомерната ѝ поява и кокетничене.

Много пъти съм го казвала и сега ще повторя, че бялата раса просто няма онази дълбочина и плътност на гласа, които те карат да настръхнеш. Нито пък успяват да хванат онази нотка, която те кара да мислиш, че певецът е изплакал очите си от мъка и сега със сетни усилия започва да пее песента си, дори не за да свали товара от плещите си, а просто за да създаде нещо красиво. Песните във филма го потвърждават. Мисля, че и самата Йорданка го знае, съдейки по стеснението ѝ да пее редом до най-големите живи имена на музиката.

Развитието на филма върви успоредно с пътуването на екипа по дължина на острова, като определено оставя впечатление, че някои идеи не са развити докрай, но продължителността по една или друга причина е само 45 минути.

Куба е страхотна. Толкова цветна, че често се питаш „Там наистина ли има толкова много цветове и всичко е толкова светло?”. Толкова сурова, че жените са истински красиви и толкова бедна, че на хората не им остава нищо друго освен да пеят. От сърце. Кадрите ви разхождат из тази наистина малко подправена атмосфера, песните ви омагьосват, а хората споделят с вас песните си и  историята зад тях.

И за да не излезе така, че само негативизирам главната героиня, ще кажа, че на някои места наистина я приемат радостно (на други си признават, че не са пели композираната за нея песен от 30 години) и тя наистина се чувства добре там и се радва да се върне, което си личи. Но през повечето време тя просто не може, а и не желае, да удържи на напъна да се разхожда и седи в типичния стил на софийска бабичка с още по-типичните амбиции за псевдоаристократичност измежду напълно нормални и земни хора, които често я гледат неразбиращо и дори с леко раздразнение. Причините за поведението ѝ навярно са много или се изчерпват само с една. Но смятам, че като цяло тя има малко основания да се държи така или казано с други думи, ако ще правиш бенефис на дадена територия, поне предупреди останалите участници. Иначе добрият разказвач се познава по това, че почти не си усетил присъствието му.

Екипът тръгва от столицата Хавана и стига до Сантяго де Куба, показвайки ви Москвичи и стари американски коли, хора на възраст от 80 години, които не спират да пеят и танцуват, ликът на Че, стари мъже, пушещи дебели пури и вълни, които се разбиват в проядените основи на кея, върху който тичат деца и споделя с вас музика, музика и пак музика. Всичко свършва малко неочаквано или с други думи точно когато сте се потопили в атмосферата и започвате жадно да искате още. Лично аз бих се радвала да видя повече въпреки зададения ми въпрос дали съм изпуснала надписа „В този филм има личностно позициониране” или той по стара традиция липсва. Бих препоръчала на всеки да види красивите кадри от там и да бъде докоснат макар и за секунда от музиката. Бих и препоръчала на създателите му да публикуват списък с песните и изпълнителите от филма – нещо, което със сигурност би помогнало на заявената им мисия да популяризират музиката от там, нищо че са минали 2 години.

А за да завърша с хубави думи, ще кажа, че създателите на филма наистина са успели да избягат от стандартния образ на Куба и нито веднъж не се споменава известният коктейл, не се зачерква политиката и като цяло не срещате клишета. Сетивата ви след филма са раздразнени, а до колко ще се запознаете и ще откриете Куба, вече зависи само от вас.

Funeral Party, както сами пишат за себе си, са група от петима човека от Калифорния и по-точно източен Лос Анджелис, което сега разбирам, че било работническата част. Явно малко филми съм гледала. За сметка на това не мога да отрека леко разбойническо-мексиканско-сексапилното излъчване на вокалиста с дрезгав глас, който ни кара да му простим доста неща. Дори мустачките. За карираните ризи не съм сигурна.

Както и да е, момчетата отначало нямали дори инструменти и затова взимали назаем от други групи и свирели по разни складове и задни дворове. Бързо добили митичен (?) статус в ЛА, но само сред ъндърграунда. Което за мен означава, че продължавали да си свирят, може би са си намерили 2-3 китари и бас, хората им се кефели, но не взимали много пари и нямали никакъв сериозен ангажимент. Затова пък накрая се появил винаги-желаният-и-чакан агент, чрез когото влезнали в студио и ето ти ги датите за съвместни концерти във Великобритания със Surfer Blood, участия в Япония, излъчвания по Radio 1 и статия в сайта на BBC, изнесени в техния профил в MySpace. Прескочили са малко или много Океана демек и вече Европа може да говори за тях.

А Европа най-вероятно ги харесва, защото свирят инди, което, както се сещаш, доста се е развило като стил от онази корица на егоист с Миленита. Ако не си чувал за инди и алтърнатив, ти предлагам да смениш онзи плейлист с хитчета от 70те. Има и нови хубави неща, повярвай ми.

Единственото им официално видео не е за първата им записана песен, Chalice, а за NYC moves to the sound of LA, което трябва да се съглася с онази критика, не звучи нито като типичен LA, нито като типичен NYC, но затова пък ми грабна слуха. Във видето ще видиш доста скейтъри, което е така и защото самите членове са такива, но това не е толкова интересно. Ето я самата песен.

Другата, която определено ми хареса, е Where did it all go wrong – всяка уважаваща се група трябва да има поне една по-бавна и лирична песен, с която да убеди все още колебаещите се жени. Разбирай го както искаш.

Funeral Party имат едно издадено EP, казва се Bootleg, с три песни от декември 2009 и твърдят, че имат планове за албум. Няма да тръгна да те убеждавам, че им предстоят много велики моменти, защото надали ще издържат дотогава, въпреки различно обявените им амбиции и желания. Определено, обаче, мога да те посъветвам да ги следиш сега, защото все пак имат по-изчистено звучене с вокалист, който не се лигави и не изпада в житейски кризи в текстовете си, а просто пее. И то добре.

Ако пък тези момчета не ти харесаха, можеш да чуеш нещо като британския им аналог с малко повече влияние от Serj Tankian – Enter Shikari. Serj ще пее в Бургас това лято, нали знаеш.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

По-скоро не. Но преди имах навика да чета „Мики Маус”, докато ям. Мисля, че откакто спрях да чета комикса, изчезна и този навик. Вярвам, че е за добро. Мнението ми е, че не можеш да се насладиш на нито едно от двете неща, ако ги съчетаваш. А и не е полезно – нито за теб от гледна точка на храносмилането, нито за книгата и заплашващите я петна.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Четох няколко щафети на тази тема и много се забавлявах с онзи образ на четене с питие в ръка – представих си някой побелял достолепен човек, седнал в огромно кресло до камината, четящ дебела книга с чаша уиски в другата ръка. Стана още по-забавно, когато се опитах да впиша себе си в този образ. Алкохолът и писането може и да се съчетават прекрасно като дейности (по думите на един и двама писатели), но алкохолът и четенето определено не ми се струват съвместими – едното или другото ще те завладее повече.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Не харесвам прегъване на книги, писане по тях или някаква друга форма на „Киро беше тук” по тях. Ако държа да си отбележа на коя страница съм, просто слагам разделител или нещо под ръка. Най-често, обаче, запомням на коя страница съм стигнала – обичам да си измислям асоциации, за да запомня номера на страницата.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

И двете могат да бъдат еднакво увлекателни и може би зависи от ситуацията, в която се намираш, коя ще ти допадне повече или какво ти се налага да четеш. Като цяло не смятам, че сам трябва да си поставяш граници и да не ги прекрачваш – четенето трябва да е приятно и забавно на първо място, а не робуване, така че не казвай „Аз това няма да го чета”, само защото е в дадена категория.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Спирам по всяко време. Е, понякога се връщам 1-2 страници назад, за да си припомня какво е станало

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Да, особено ако е руски – техните истории се развиват бавно, мудно и тромаво. Поне така мисля от беглия ми досег с тях. Може и да бъркам.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

По-вероятно е да спра…Иначе ще умра от любопитство. Или ще си мисля, че точно в тази дума изпускам нещо много важно.

Q: Какво четеш в момента?

The Annotated Alice: The Definitive Edition by Martin Gardner. Тези дни искам да започна и нещо на Габриел Гарсия Маркес, дано е по-скоро.

Q: Коя е последната книга, която си купи?

Чарлс Буковски – Всичко на масата

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Най-често чета по две или намирам нещо друго за четене. Ако не си в настроение за някоя книга, по-добре не я чети – няма да стигне до теб.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?

Вкъщи, в леглото и определено вечер. Сутрин съм прекалено заета да се събуждам.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Определено самостоятелни издания. По принцип нямам склонност към нещата с продължение, в т.ч. сериали, филми и т.н.

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Зависи от приятеля, от автора, от конкретната причина да препоръчвам. Казвам какво на мен ми харесва и те оставям сам да прецениш дали искаш да го прочетеш. Всеки има глава на раменете…

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

По автор и или по ред, в който съм ги прочела, или в който са написани и следват даден период от живота на писателя. Самите автори май съм ги подредила по сериозност – критерий само и единствено в моята глава.

И за финал бих искала да поканя Иван и Емил за участие в тази щафета, дано им е интересно.

А когато се изморя да тичам, ще седна на земята и ще дишам дълбоко, докато се успокоя. След това ще стана отново, отначало ще вървя бавно, а след това отново ще се затичам.

Някъде там със сигурност има рози и те със сигурност ме пробождат до кръв. Но как иначе ще знаеш, че си жив?

В края на всеки семестър трябва да представим курсови задачи или проект по всеки предмет, които се защитават и разписват. Без такъв подпис не можеш да се явиш на изпит, камо ли да запишеш за следващия семестър, така че са доста ключов момент за нас. Разбира се, нещата се бавят, а и не винаги са толкова леки, че да можеш да ги направиш в определеното време. Така на края на всеки семестър има по една безлекционна седмица,  която в общи линии е един от малкото ти шансове да видиш всички колеги на едно място и в която имаш да свършиш МНОГО работа. Скоро се усетих, че всъщност далеч не е толкова трагично. Или просто свикнах и претръпнах вече. Но като цяло имам добри колеги и ми е забавно, когато съм с тях. Само недоспиването ме прави малко раздразнителна. Много скоро дните се сливат един в друг и не правиш разлика между тях, още по-малко си наясно къде точно в седмицата се намираш, ако изключим онова леко чувство на тревога вътре в теб, но ако се опитам да отделя само един, то той изглежда горе-долу така:

7:15 сутринта. Стоя на светофара и чакам да стане зелено. Вали. Забила съм поглед в една локва и гледам как колите пръскат вода от нея. В един момент някъде в мозъка ми изплува, че преди години много обичах да гледам това. После ми хрумва, че е все едно правиш „жабчета” в езеро с камъче, само че тук моделът е обърнат – колата е по-голяма от локвата, а не езерото от камъчето. Опитвам се да поддържам мозъка ми буден с нещо. Теорията бързо отшумява, защото вече мога да пресека. Крача към университета, всички хора ми изглеждат странни. И са на забавен каданс, но това ще го установя по-късно.

Качвам се горе и там вече има едно момиче. Мамка му, в колко си станала бе, жено?! „Аз дойдох преди 5 минутки” казва ми тя, сякаш е прочела погледа ми. Да бе, ти така каза и предните три дни, продължавам мислите си. Освен това каза, че имаш и само един чертеж да заверяваш. Спирам се отново наум, защото искам да си пестя енергията – така и така ще съм в университета поне до 3 следобяд. Сядам на стола. Искам кафе. Тук още нищо не работи, а в оная будка долу е гадно. Мълчи ми се. Тя ми разказва нещо и даже май иска ответна реакция. Правя няколко опита, после казвам учтиво, че не съм пила кафе и ми е трудно малко. Тя млъква или достатъчно добре се самоубеждавам в това.

Пет минути по-късно пристига друга девойка. Ясно, все амбициозни сме се събрали… Двете започват да си говорят. Май пак искат да участвам. Спи ми се бе. Криво ми е, смятала съм цяла нощ и не ми се говори. Точка. И кафе нямам. Точка на квадрат.

Ужас.

Наближава 8, значи плотерът долу е отворен, има и шанс за едно от двете кафенета. Казвам, че отивам да плотирам и се запътвам към асансьорите. Слизам долу и пред плотера вече има опашка. Само психопати сме тука, честно. Отивам в кафето – там няма никой. Дават ми…нещо, което блъскам с много мляко и захар в опит да му докарам приемлив вкус. От онзи ден на чашките от стиропор имат лого на Lavazza, което може и да обяснява ситуацията. Връщам се пак да си пусна чертежите, добре че там са бързи и се качвам горе. Появили са се още 2-3 девойки. Сядам. Вече почти имам желание да говоря, доколкото това е възможно при мен. Предният петък бях на един рожден ден с колеги и там се говореше как се смятал мрежови график. Ако хванеш някой студент в разговорливо състояние, той всъщност би ти обяснил как „другите“ хора не са му интересни вече и ще употреби израза „тези, с които поддържах контакт преди“. Имам и по-драстични примери, но няма да ги разказвам. Променя се човек…. А сега си представи каква е темата на разговор в 7:45 сутринта в седмицата за заверки. Вълнуваме се от язовирни стени. Този път. Някой е извадил схема на праг и обяснява силите. Два дена по-късно ще се чуе „А-ама това ли било Навие…“ Пристигат нови хора. Започва великият разпит кой е последен, има ли списък, защо няма списък, къде има столове. Пия си кафето и всъщност съм щастлива. След малко духовете се успокояват, може би защото една голяма част отидоха да пушат.

Минават още 15-тина минути и започват да идват вече и момчета. Можеш да ги познаеш по появилите се вибрации от гласовете и стъпките им. Пак – кой е последен, има ли списък, защо няма списък….Пускам някаква хаплива забележка на тоя, който така или иначе ме дразни, а ми отговаря най-умният в опит да внесе мир. Той наистина е умен, не иронизирам.

Идва трета вълна от хора. (Сещаш ли се за оня сериал?)

Намираме се в едно коридорче дълго 3.00m и широко не повече от 1.20m. Общо сме към 15 човека, скоро ще станем повече.

Станахме повече.

Стана и хаос от папки, листове, обяснения, хора, пушачи, кафета и разговори. Наближава 9 и ще мина на корекции. Всъщност причината да идвам рано е, че искам да мина сред първите, защото иначе не мога да издържа на цялата лудница повече от час.

След малко минавам на и вече мога да се махна от тоя етаж. И без това не го обичам, още откакто заверявахме там първата механика.

Супер, следващото приемно време е в 1. Отивам в кафето да си коригирам графика или пък си намирам стая, за да почета от ръководството за траншеите. Боря се с желанието за сън. Всеки семестър си обещавам как ще си правя нещата от по-рано и няма да стигам до тук. Напоследък ми стана навик в тази седмица да спя по общо 10-тина часа, а в останалите да работя. Пристигат двама колеги. Те поне говорят нормално. Пискливите гласове ми се забиват като пирон в мозъка, а в условията на безсъние пораждат много особени мисли и желания в мен. Довършвам си графика и се включвам по-сериозно в разговора. И да, лятото трябва да четем по хидравлика.

Към 12:30 се запътваме към кабинета на преподавателя, а там вече има списък. Ще ви убия с тия списъци бе! Аз съм номер 16. Ще ви убия бе!  Защо правим списък, ако е само нашата група?

Качвам се в стаята и там се събират всички, плюс още една специалност, плюс същата специалност, но на английски. Общо надали сме повече от 25 човека всъщност, но с тях  ми е забавно и приятно да си говоря. Пък и вече съм се разсънила докрай.

Почвам да се чудя дали съм яла. Все тая.

Той влиза, казва ”Пак ли сте толкова много” и започва да преглежда. След известно време, разходки и смях на глупости, идва моя ред. Поглежда ми проекта – къде било P_Ф. Ами…имам p_Ф? ”Добре де, ама P_Ф = p_Ф b/cosα”. Добре, добре, ще го добавя. Утре ще ме върнеш, че коефициентът ми на сигурност ми е 1.75. На третия ден ще ти го донеса 1.30 и двамата ще бъдем щастливи и ще кажем в един глас „Разгеле!”. Имах грешка в таблицата, признавам.

Минава 3. Мамка му, вали. И какъв е тоя студ?!

Стигам до нас и пак започвам да оправям таблици, чертежи, ситуации…Благодарение на зле прикрития ми перфекционизъм и педантичността, която напоследък забелязвам основно в жените, губя 2 пъти повече време да направя нещата, защото… „искам да бъдат красиви”. Време, време..станало е 2:30 сутринта. Имам още малко, няма шанс да стана преди университета и да го направя преди това, знам се. Затова се стягам и продължавам. Към 3:30 вече мога да си легна за малко. Ако имаше и шанс да заспя – мозъкът ми продължава да е активен, пулсът ми е ускорен заради недоспиването, а очите ми продължават да виждат разни линийки. Правя звучащото парадоксално – опитвам се да се съсредоточа, за да заспя.

Мигване по-късно алармата звъни, за да ме извади от някакъв странен сън и поемам към „следващия” ден.

7:15 на светофара. Днес няма локви. Пресичам. Не виждам хората. Качвам се горе. „Аз дойдох преди 5 минутки” казва ми тя. Аз пък имам да плотирам…

Всеки, който е говорил поне 5 минути с мен за музика, със сигурност е чувал името Jamie Cullum, знае за това колко високо място заема той в личната ми класация и навярно е усетил желанието ми да покажа защо точно това е така. По-нататък вероятно съм издала и цялата ми склонност към британската музика, но за нея друг път.

Всъщност попаднах на Cullum доста случайно – преди няколко години гледах разсеяно благотворителен концерт по телевизията, когато изведнъж на сцената се появи Музикант, който преобърна представите ми за пианото и джаза като цяло и който показа какво е импровизация. По телевизията.

Не ме разбирайте погрешно – обожавам изпълненията на  Ella Fitzgerald, Anita O’Day, Billie Holiday, мъничко Etta James, Jodi Benson, и те завинаги ще си останат класика, но той просто е различен.

Роден е през 1979 в Източен Лондон, първият му издаден албум Pointless Nostalgic е през 1999 с лични средства, а през 2003 подписва договор с Universal. Следващите му два албума Twentysomething (2003) и Catching Tales (2005) никога не напускат плейлистата ми. Останалото, ако дотук ви е станало интересно, можете и сами да прочетете в wikipedia

Ще вмъкна набързо, че последният му, пети студиен албум, лично за мен е леко разочарование, но определено смятам, че е стъпка към узряването му, така че просто стоя със затаен дъх какво ще ни покаже със следващия.

След като видях въпросното му изпълнение по телевизията, едва дочаках финалните надписи, за да разбера името му, тъй като естествено бях изпуснала обявяването. Написах го на някакво листче, което още по-естествено не намерих след това. Малко след това май се научих да пиша на по-масивни носители. Няколко седмици по-късно се присетих отново и за щастие успях да открия точно името на концерта, който съм гледала, а оттам и листата с изпълнителите, така че приказката, че всичко е добре, когато свършва добре, беше отново потвърдена.

Започнах да се ровя из youtube и много скоро бях убедена, че не съм сгрешила за онези няколко минути – човекът е гениален! Има не само изпълнения на композиции от по-старата генерация, ами и някак успява да превърне масовите поп хитчета в приятни за слушане. Самият той казва, че когато свири „чист джаз“, не се чувства напълно себе си и обича да смесва поп музика с джаз без да го е грижа какво ще кажат другите. Ето го и любимият ми пример с една подсказка – слушайте внимателно какво пее, а ако изтървете защо се смее публиката, просто върнете малко назад – струва си. И една препоръка – слушайте Please don’t stop the music на Rihanna (да, оригиналът не е неин, но последните месеци е популярен заради нея), само ако сте готови следващите два дни да си пеете само това.

Може би най-доброто определение на неговите изпълнения на живо беше един коментар под някоя от песните му – „Видяхте ли изражението на китариста от бандата му, сякаш казва „Знаех, че е добър, но никога не съм подозирал, че е толкова добър“

Ако дотук не ви е станало лошо от толкова много линкове, вече се доближавам и до причината за тази публикация. Както стана ясно, много харесвам изпълненията му на живо и се размазах изгледах с удоволствие един линк, който той пусна в по-добрата социална мрежа. Тъй като първият път не го гледах от самото начало, се чудех защо, по дяволите, неговите музиканти са завряни в този ъгъл, а не на сцената. На второто гледане освен че разбрах каква игра с публиката прави този път, за пореден път си казах, че трябва да бъда някой път и аз там. И да, пеех си заедно с него.

Наистина рядко се среща изпълнител от такава величина, който да контактува толкова много и толкова близо с публиката и който да не се държи така сякаш изнася просто поредния концерт пред просто поредната маса хора.

Втората причина да пиша всичко това е, че в момента главата ми е малко бръмнала, а слушането на неговата музика ми позволява да си мечтая за някоя още по-топла лятна вечер, в която стоя на тераса, пия хубаво изстудено вино и отново не спирам да го слушам.

Бих могла да дам още десетки примери с негови песни и да обясня за всяка една от тях какво означават за мен, но мисля да ви оставя сами да откриете магията му. За себе си не откривам причина да не съм луда по него – изглежда умен, енергичен, пее и свири страхотно и говори с британски акцент.

Приятно слушане

Сложи ме във вятъра и ме разпръсни във всяко кътче на света. Сложи ме в крилете и нека дам свободата. Сложи ме в дъжда и нека падна навсякъде. Сложи ме в облака и нека скрия всеки лъч. Сложи ме в звездата и нека бъда единствената надежда.

Изгаряй с мен, но никога не прегаряй.

Сложи ме в слънцето и нека огрея всеки връх. Сложи ме в пламъка и нека бъда във всеки поглед. Сложи ме в пепелта и нека бъда началото и края.

Наслади се с мен, но никога не се услаждай. Напий се с мен, но никога не ме изпивай.

Сложи ме в захарта и нека подсладя всеки миг. Сложи ме в оцета и нека с аромат на малини напомням, че животът е кисел. Сложи ме в смеха и нека огласям всяка вечеринка. Сложи ме в песента и нека разказвам всяка любов. Сложи ме във виното и нека опияня всеки.

Разкажи за мен, но не ме преразказвай.

Сложи ме в розата и нека убода всяка красавица. Сложи ме във вика и нека дам смелост на всеки. Сложи ме във вярата и нека заблудя всички. Сложи ме в сълзата и нека те нараня, нека те накарам да смееш и нека те накарам да искаш още едновременно. Сложи ме в болката и нека пронижа всеки.

Чувай ме без да ме изслушваш.

Сложи ме във страстта и нека дам обяснение на всичко. Сложи ме в ръцете и нека създавам. Сложи ме в мислите и нека се боря. Сложи ме в чувствата и нека те изгоря. Сложи ме в кръвта и нека бушувам.

Събличай ме, но не ме разсъбличай.

Облечи ме в черно и нека скърбя. Облечи ме в бяло и нека бъда твоя. Облечи ме във въздуха и нека думите ти ме обгърнат. Нарисувай ме в картина и нека бъда на всяка стена. Кажи ме с думи и нека всички устни ме повтарят.

Гори с мен.

Сложи ме навсякъде, но ме пази за себе си. Покажи ми света, но бъди винаги до мен. Остави ме да летя, но винаги към теб. Кажи ми всичко, но запази тишината. Научи ме, но ме запази невинна.

Чувам шума от улицата – момче кара забързано своето моторче, камион издава пърпорещ звук, докато потегля. Малко дете върви и се смее, а продавачът от магазина отсреща коментира оживено идващия дъжд. Mога да усетя всяко едно дръвче, всяко едно цвете, което е засадено там и всяка една тухла, която е сложена в сградите. Мога да разпозная всеки един звук и съчиня история около всяка една прашинка.

И всичко това спира, когато ме докоснеш по лицето.

Лежа върху гърдите ти и цялото ми тяло се повдига с всяко тяхно вдишване. Надигам глава, за да те погледна и в този миг усещам как върха на пръстите ти докосва леко кожата ми. Започваш малко по-навътре от скулата и продължаваш, докато ръката ти обхване цялата ми лява страна. Оставаш така. Вече съм затворила очи и се чувствам сякаш летя. Но душата ми не е сама, увлякла е и теб в този танц. Грабвам те и заедно се понасяме над покриви, гори и морета. Взимам те с мен и те отвеждам в една пустиня. Там, където и да погледнеш, ще видиш само нас и безкрайните пясъци и небе. Отдръпвам се от теб, за да ти покажа колко далеч мога да отида и как пак ще бъдем сами заедно. Искам да остана там, да танцувам безкрайността с теб, да усещам топлотата на тялото ти под гледащата ни луна и да те целувам по-горещо от жаркото слънце.

Отварям очи и поглеждам право в твоите. Искам да се гмурна в тях и никога да не се плаша за глътката въздух. Ръката ми търси твоята и силно се притиска в нея. Преплитаме пръсти и времето продължава да е спряло, наоколо се разнася аромат на бергамот и канела. Всичко пред мен става в топли цветове и ти си центърът на всичко мое. Приближавам устните ми към твоите и усещам дъха ти върху тях, толкова съм близо до теб, че бих могла да потъна в теб. Но ти отново ме понасяш на твоите криле. Чувствам се спокойна и не се тревожа къде би ме отвел. А ти просто ми шепнеш без думи да затворя очи.

Връщам се и всичко е покрито с червени цветя. Казвам ти, че прекрасно биха изпъкнали на фона на пустинния ми пясък, а ти се засмиваш. Знам ли какво си мислиш в този миг. Но нямам и нужда. Мога да почакам, за да разбера.

Отпускам се на няколко сантиметра от теб и се опитвам да преживея отново преживяното. Тъкмо когато започна да виждам кристално синьото небе, усещам как пръстите ти се насочват към челото ми и се спускат надолу, описвайки контура ми. Усмихвам се, когато стигнеш върха на носа ми и мога да те попитам само едно: Къде ще ме отведеш сега?

Лежа замаяна и виждам едновременно силуета ти и всяка една гънка по теб. Мога да усетя как кръвта пулсира във всяка една твоя вена. Тук и сега знам, че съм свързна с теб. Знам, че около нас има история и тя ще се случва винаги. Знам, че бих те намерила навсякъде и сред всички. Знам, че нещо ме привлича към теб. И знам, че няма нужда да го назовавам по име. Знам, че  щом те открия, всичко физическо спира да има значение, защото мога да се разхождам в двореца вътре в теб. А този дворец е просто светът.

Не толкова добрата новина е, че разбрах по-скоро по случайност. Предполагам поради същата причина миналата година някъде около октомври се сетих, че нищо не съм чула и следователно съм пропуснала…

Това сега няма значение. Днес се появи информация в twitter, намерих този линк, където има списък на галериите и музеите, така че може би ни остава само да се оглеждаме за някой плакат някъде. А ако някой има повече инфо, бих се радвала да го разбера.

Топла пролетна вечер през седмицата,  улиците са празни и окъпани в онази мека оранжева светлина. Започват жълтие павета пред Президенството, до което има казино. Чудиш какво ли би било това казино точно там и докато прехвърляш набързо мисли за разни схеми и производни, вече си пред зала България. Усмихваш се несъзнателно при вида на група фотографи, които са се събрали, за да снимат минаващите коли пред Руската църква. Едва мигваш и вече пресичаш Раковски. Припомняш си атмосферата там, с всички театри и хора, които можеш да срещнеш, за всички сбогувания с Алкохол в развеселено състояние и за Славянска, по която има един ресторант и един бар, които трябва да си посещавал поне веднъж и която те отвежда на Шишман, която пък ти е любимата улица. Разсеяно поглеждаш пак навън и вече си стигнала до опашката на коня, където има спряна лимузина. Тъмните мисли отново правят опит да се върнат, но сега виждаш Орлов мост и (бившия?) скейтърския парк с градинката на Баба Яга зад него. Нямаш идея дали сега някой там кара, както и какво точно е останало от него, защото гледаш с очите на спомените. Спираш на Ариана, сега вече има вода в езерото и е по-добре, а вдясно е Царевец, зад нея пък е Иван Асен и тя с многото малки места, през които можеш да минеш.

Следва Цариградско шосе, камерата в насрещното платно проблясва със светкавица на преминаваща там кола и по-скоро се радваш, че работи. Заглеждаш се в изникващия хотел Плиска и в брандинга му на GAP и докато се опитваш да си съставиш мнение за мола, в който още не си била, една от многото шахти те разтърсва по-категорично, карайки те отново да се замислиш за всички отминали времена и надежди, както и за това, което носим сега.

Можеш да продължиш нагоре към Окръжна, но слизаш надолу към колелото, а там сега е сградата на Орифлейм и бензиностанцията смених-около-три-пъти-логото-си, поглеждаш надясно по навик, търсейки полицаите, но днес ги няма. Отпускаш се на седалката, до теб има джип, а в него мъж по анцуг, подсмихваш се и пак поглеждаш напред; продължаваш по булеварда, там са сградата на Първа Инвестиционна, метростанцията и избора напред към Дианабад или наляво. Нека бъде прекият път към вкъщи. Минаваш следващия светофар – ето тук ме ухапа куче, а тук карахме лекции от онази школа. Малко по-напред е другият светофар, още си спомняш, когато преди години беше заминала при баба и когато се прибра след няколко седмици, всичко беше сменено. Завиваш по твоята пряка и вече си вкъщи. Ето го и училището, със салона, с всички топки, които си хвърляла там, колелото, което обичаше да караш в задния двор и сандвичите в Бялото.

Спираш пред блока, на улицата няма никой и усещането е за твоето място. Някъде в този момент осъзнаваш колко си свързана с този град. Осъзнаваш, че си оставила твърде много кръв от ожулени колена по цимента в детската градина зад блока, твърде много време в опити да изкачиш дървото зад блока на Вики и дори в мерене на улицата в крачки с Рали. Осъзнаваш, че не можеш да изчегърташ София от себе си, а и не е нужно. Градът е такъв, какъвто е и такъв, какъвто ние сами го правим. Имам много, което ми е взето или дадено, като всеки град (предполагам), в който си живял някога, но това не е най-важното. По-важният въпрос, който продължава да седи пред мен, е „Сега накъде?“

Бързам да кажа едно голямо Благодаря! на Иван, без когото и капчица от това нямаше да се случи и който направи невъобразимо много за създаването. Или нека го кажа така – направи всичко.

Началото всъщност стои в тази публикация или поне това беше искрицата, която ме убеди да се реша на тази крачка.

Като за начало (засега) мога да кажа само „Здравей“ с усмивка, да споделя, че всъщност се вълнувам много,  да ти пожелая приятно четене на всичко, което предстои да бъде публикувано тук, и да споделя тази песен с теб.

Облякох си избледнялата широка тениска, отпих глътка от чашата и се опитах да бъда искрена със себе си.

Откъде да започна? Аз съм момичето, което обича да боядисва косата си, но най-често е червенокосо; което обича обувките си, но все още не им говори и което би ти казало, че животът е динамика, а не статика, а после смеейки се, би те питало „Вие vino rosso обичате ли?”

Което ще те погледне окуражително, когато се колебаеш и всички са готови да те критикуват, и ще ти каже „Какво толкова пък, опитай – никога не знаеш какво ще се получи”; което със същата сила може да ти се нахвърли, ако правиш това, което правят всички, и ще те пита ти твоя глава нямаш ли си.

Което обича да спортува и може да ти разкаже по мъничко за художествената гимнастика, тениса, аеробиката, тичането, фитнеса, каланетиката, йогата, метода пилатес, тае-бо, футбола, бадминтона, все от личен опит.

Което обича цветята, но редовно забравя да полива тези в собствената си стая.

Което харесва да разглобява неща, да събира болтовете на отделни купчинки, за да не ги обърка после, защото знае, че ако при сглобяването не ти остане някой излишен чарк, нищо не си направил, и това не ѝ харесва. Ако все пак се случи, се ядосва и започва отначало.

Което като малка беше много по-заинтересована да си играе на колички с момчетата, отколкото…каквото и да правеха момичетата. И досега момчетата са ми по-интересни.

Което обича да пътува, но мрази тролеите.

Което обича котките, но има алергия към тях. Заради рибките.

Което обича приятелите си и не би могла да си представи света без тях, но мрази да я водят на опушени и шумни места; което ти казва да не се сърдиш, ако е забравила някоя подробност или да ти се обади, защото наистина не го е направила нарочно или просто е изморена.

Което обича семейството си и колкото по-голяма става, толкова повече го цени. И това въпреки неделите.

Което би ти скръцнало със зъби, че закъснявате, но би се спряло да погледне отново в огледалото грима си и би те питало „Защо се изнервяш сега?”. Което ще те накара да разбереш кога ти е ядосано, ще се разходи по твоите нерви и накрая ще миряса.

Което би си говорило с теб за бензинов или дизелов двигател и накрая сигурно би те попитало какво мислиш за електрическите автомобили и целият този никел.

Което би ти говорило за онзи небостъргач, този мост, онзи язовир, този тунел и…изобщо колко красиво е строителството.

Което би прекарало 10 минути да ти обяснява колко гадно място е университетът ѝ, а после би се усмихнало и би ти казало, че не си представя да бъде на друго място.

Което би те слушало захласнато, ако говориш нещо, за което си наясно, но би се изнервило, ако си прекалено обстоятелствен.

Което обича да се усмихва, но без колебание би те скастрило и за прашинката, ако има главоболие. Което обича да задава странни въпроси, отговорите на които само то си знае за какво биха ѝ послужили.

Което харесва нежността на момичетата и обича силата на мъжете. Интелектът и в двата пола, но при мъжете е някак по-секси.

Което не понася мрънкането, но понякога и то го прави.

Което обича летните вечери, да се разхожда само, да те слуша разсеяно, ако се обадиш по телефона и полу-учтиво би ти казало да затваряте, защото е на крачка от това да разбере какво е нейното място във Вселената.

Което обича музиката, киното, рисуването. Което мечтае да живее на някое слънчево и чисто място. Което обича да чете книги, но това, че не помни имена понякога създава известни затруднения.

Което би искало да има няколко живота, защото осъзнава, че не може да направи всичко, което иска в един. И все пак понякога (…) се опитва.

Което обича виното, но знае най-много по три сорта от бялото и червеното.

Което обича да остава само с мислите си и често ги пази ревниво.

Което просто е влюбено в този свят, но все пак би искала да го види по-добър.

Което обича свещите, но винаги си купува с аромат на ванилия. Което обича аромата на бергамот.

Което обича шоколад. О, да!

Което, което … 

Което всъщност не вярва, че хората трябва да се опознават докрай, защото така не би останала никаква магия между тях.

Което реши да пише по принцип за себе си, тъй като често казва, че всъщност няма истински day off от работата, както от доста време не е имала и истински day “on”, а пък като цяло времето ѝ основно е запълнено от университета, но не би искала да знае що за човек би била без тези неща.

Което обича дългите изречения. Защото винаги може да добави нещо. Но пък никога не би си казало всичко докрай.

PS Благодаря на Иван за поканата и за това, че ми предостави поле за изява. Същият Иван, на когото твърдя, че в моя свят е нормален, а той се смее в отговор.