Ендорион

Почина Роджър Гарланд, илюстратор на книгите на Толкин

Калоян Иванов — Thu, 26 Oct 2017 16:35:19 +0000

Днес си отиде един от най-добрите и разпознаваеми илюстратори на творчеството на Толкин – Роджър Гарланд. След няколкогодишна битка с MND (моторно-невронно заболяване), Роджър Гарланд почина на 67-годишна възраст, съобщи съпругата му Линда.

Почивай в мир!

It is with profound sadness that I have to tell you all that Roger [Garland] died this morning after a three year battle with MND. This killer disease came into his life like a thief and systematically and mercilessly robbed him of all the things he loved doing.
My heart is broken.

Линда Гарланд – Официален сайт

Summoning с нов албум през 2018 г.

Калоян Иванов — Sun, 01 Oct 2017 11:42:43 +0000

На 5 януари 2018 г. ще излезе новият студиен албум на Summoning. Той ще се нарича „With Doom We Come“ и ще бъде издаден от Napalm Records. По-долу можете да видите обложката на албума и списъка с песни:

1. Tar-Calion (Тар-Калион)
2. Silvertine
3. Carcharoth (Кархарот)
4. Herumor (Херумор)
5. Barrow-downs
6. Night Fell Behind
7. Mirklands
8. With Doom I Come

Star Lords VI: Завръщането на кралете

Георги Панайотов — Tue, 27 Jun 2017 17:47:45 +0000

[avia_codeblock_placeholder uid="0"]

Орбиталното пространство около планетата Исенгард беше пълно със станции тип „Ент” и беше почти невъзможно да се мине покрай тях. Но когато корабите на Гандалф, Леголас, Арагорн, Гимли и Теоден, предвождащ немалка роханска ескадрила, изскочиха от хиперпространството, ентите се разместиха така, че те да могат да минат безпрепятствено.
— Ето ви и вас — обади се по интеркома свеж глас. Гандалф включи визуалната връзка и на монитора се появи образът на Пипин.
— Е, забавихте се — допълни друг глас. Това беше Мери — Наложи се да превземем Исенгард без ваша помощ.
— Имахме тежка битка в Роханската система — обясни Гимли и се засмя — А вие какво правите тук? Търсихме ви къде ли не.
— Друг път ще ти разказваме — каза Пипин.
— Да — допълни Гандалф — Сега трябва да преговаряме със Саруман.
— Да преговаряме? — учуди се Гимли — Що просто не взривим кулата?
— Ортанк все още има много силен щит. Ще издържи на всякаква атака. Последвайте ме.
Корабите на Задругата приближиха към кулата, която се извисяваше над атмосферата на планетата и представляваше дори в този миг на разруха нещо невероятно. Гандалф включи интеркома на общите честоти.
— Джедай Гандалф вика Саруман. Саруман, обади се.
Тишина.
— Саруман, дошли сме да преговаряме за условията за капитулацията ти. Предай се доброволно.
— Или какво? — чу се сърдитият глас на тъмния джедай.
— Ти загуби. Предай се и ще бъдеш съден справедливо от Джедайския съвет.
— Не можете да ме накарате. Вървете си.
— Е, явно ще е по-трудно, отколкото предполагах — каза си Гандалф и отново включи на общия канал — Нека бъде както желаеш. Чувствай се свободен да отидеш където пожелаеш. Ако искаш иди и в Мордор. Няма да те спра. Но ми предай командния жезъл на Ортанк.
От другата страна Саруман мълчеше. Накрая рече:
— Да ти предам жезъла? Сигурно ще поискаш и лазерния ми меч да ти дам.
— Лазерния меч е оръжие на джедая.
— Но аз използвам двоен червен лазерен меч — каза Саруман — Ако това ти говори нещо.
— О, не — отвърна му Гандалф — Не можеш да станеш сит само като си смениш меча. Трябва да не изпитваш никакъв страх. А аз чувствам много страх у теб.
— Ти си глупак, Гандалф — просъска тъмният джедай.
— Чувствай се прокуден, Саруман, предателю. Повече не можеш да използваш командния жезъл.
Откакто бе сразил разрушителя „Балрог”, Силата у Гандалф беше станала много по-голяма. Той се съсредоточи и проби защитата около командния жезъл, която Саруман беше наложил. След това жезъла се пръсна на безброй парчета.
Саруман изпищя неистово.
— Вече не си господар на Ортанк — каза в заключение Гандалф.
В следващия миг, за по-малко от секунда, защитното поле около Ортанк падна и отново се вдигна. Никой не беше готов да реагира на това мигновено събитие. Към кораба на Гандалф летеше ракета и джедаят трябваше да вложи всичката Сила, която владееше, за да спре. Наистина неочаквана атака от страна на Саруман.
— Изтеглете се на безопасно разстояние — нареди Гандалф и всички започнаха да отстъпват. В следващия миг в интеркома се разнесоха виковете на Саруман. Явно не беше разбрал, че връзката не е прекъснала. Караше се на Грима.
— Какво направи?! Защо изстреля точно „Палантир”?!
— Реших, че зарядът му ще е достатъчно мощен, за да унищожи кораба на джедая…
Пипин също чу думите. Той бавно се приближи до ракетата и я огледа.
— Отдръпни се, Пипин — каза Гандалф и започна с помощта на Силата да разглобява ракетата. Накрая го откри — топка, голяма колкото човешка глава — Всички да се отдръпнат — заповяда джедаят — може да се взриви.
След като останалите се отдалечиха, Гандалф придърпа сферата с притеглящ лъч в единия от хангарите на кораба си. След това я разгледа. Системата „Палантир” беше една от най-добрите за далечни връзки. Осигуряваше кристален образ, без никакво забавяне. Но поддръжката ѝ струваше скъпо. Освен това бяха произведени много малко бройки. Останалите палантири бяха изгубени и никой не знаеше къде са. Но Гандалф беше разбрал, че единият се намира в Мордор, под властта на Саурон.

Скоро щяха да потеглят обратно към Роханската система. Решиха преди това да спрат в една близка ненаселена система за почивка. Приземиха се на третата планета, където имаше подходяща атмосфера.
През нощта Пипин се събуди. той тайно се промъкна до кораба на Гандалф и откри палантира. Какво толкова специално имаше у него? Хобитът се втренчи в сферата. В следващия миг всичко сякаш се преобърна. Ярка светлина изпълни сумрачното помещение и една мрачна фигура се появи в сферата. Пипин веднага го позна — беше го виждал на холограма. Саурон!
Пипин изкрещя. Беше достатъчно силно за да събуди Гандалф, който беше извън кораба. Джедаят бързо дойде и издърпа хобита извън обхвата на Палантира.
— Той е тук — тресеше се Пипин.
— Спокойно, това е само холограма. Не е тук.
— Но ме видя — не преставаше хобитът.
— Какво му каза? Какво видя?
Пипин се сви на едно кресло.
— Видях Мордор. Готви се за войната. Събрали са огромна армия от оркски дроиди.
— Не трябваше да го правиш — кресна му Гандалф — Излагаш всички на риск. Най-вече себе си.
— Той мисли, че съм при Саруман. Навярно мисли, че Пръстенът е у мен.
— Вероятно — съгласи се Гандалф.
Останалите вече се бяха събудили и дотичаха да видят какво става.
— Арагорн — каза Гандалф — Продължавайте пътя незабавно. Аз и Пипин трябва спешно да потеглим към Гондор.
— Толкова бързо? — учуди се Арагорн.
— Веднага — потвърди Гандалф — Пригответе кораба. Потегляме.
Час по-късно корабът на Гандалф беше скачен с малкия изтребител на Пипин и двамата направиха хиперскок към системата Гондор.

Минас Тирит беше столицата на системата Гондор. Планетата беше известна още под името „Бялата Планета”. Като исполин от екватора се извисяваше огромната кула, която подобно на Ортанк излизаше над атмосферата. Градът, който също се казваше Минас Тирит, заемаше малко повече от половината планета и беше покрит с плътен щит. Основният генератор на щита се намираше на Бялата Кула. Щитът покриваше града на седем нива, като всяко следващо ниво беше по-малко от предишното. Така седмото ниво защитаваше само кулата и намиращата се около нея в радиус от няколкостотин мили Цитадела. Но за да се стигне до Цитаделата трябва да се преминат и останалите шест нива на щита. Освен основния генератор съществуваха и хиляди по-малки, които бяха разпръснати из града. Те укрепваха огромния щит, но позволяваха около тях да се образуват незащитени зони, които бяха запълнени с безброй оръдия. Невъзможно беше да се кацне директно в града. Около него имаше стотици малки космодруми, където пътниците паркираха корабите си и се отправяха към вътрешността на Минас Тирит с предложения им транспорт. Но беше предвиден и един единствен портал, достатъчно голям, за да влезе през него звезден разрушител. Този портал се охраняваше строго и не се отваряше за всеки.
Но когато Гандалф и Пипин пристигнаха на Минас Тирит не им беше отказано да минат през Големия Портал, известен още просто като Портата.
— Лорд Денетор ви очаква — проехтя гласът на дежурния по интеркома.
— Благодаря — отвърна Гандалф когато щитът около Портата беше свален за кратко колкото двата кораба да минат през него. Навътре в града имаше още такива портали, разположени при всеки кръг.
— Кой е Денетор? — попита Пипин.
— Той е наместникът на Гондор — обясни старият джедай — Той е бащата на Боромир. Така че не му споменавай за това, че Боромир е мъртъв, разбра ли?
— Разбрах — отвърна хобитът.
Малко по-късно пред двамата беше отворена и последната порта в щита, водеща към Цитаделата. Корабите се приземиха на вътрешния космодрум и Гандалф и Пипин поеха към кулата, извисяваща се на десетки километри над главите им.

Тронната зала беше осветена, но това беше светлината на някаква обреченост. От двете страни бяха наредени холограми на древни владетели на системата Гондор. Тронът в дъното беше на висок пиедестал, но беше празен. В подножието му имаше малък, обикновен стол, на който седеше старец.
— Привет тебе, лорд Денетор — поздрави Гандалф.
— Отново идваш в мрачен час, Митрандир — отговори старецът — Когато войната с Мордор чука на вратата. Когато загубих сина си, Боромир.
— Значи вече си научил — каза джедаят.
— Нима смяташ, че не съм се досетил, когато беше получен далекообхватният сигнал „Гондорски рог”, който изведнъж заглъхна?
— Аз видях гибелта на Боромир — намеси се Пипин — Той загина за да ме спаси. Аз съм готов да служа на Гондор, лорд Денетор — и хобитът коленичи пред стола на наместника.
— В такъв случай повтаряй след мен — и Денетор започна да произнася клетвата за вярност, а Пипин я повтаряше след него, дума по дума:
— Заклевам се да служа на лорд Денетор и на Гондор в светлина и мрак, в живот и смърт, докато владетелят ми върне дадената дума или смъртта ме отнесе, или дойде краят на Галактиката. Изричам го аз, Перегрин Тук от системата Графството.
— Е — рече накрая Денетор — Вече си воин на Минас Тирит. А сега ми разкажи цялата си история.
И Пипин разказа всичко. А когато свърши Денетор пусна него и Гандалф да си починат в отредените им покои. В това време Пипин беше вписан в централния компютър като доброволец, присъединил се към гондорската армия в столицата. По-късно един воин, Берегонд, дойде да му разкрие основните кодове за достъп, както се полагаше на всеки.
И Берегонд показа много на Пипин. Надникнаха през големия телескоп и видяха последната планета от системата, Осгилиат. Това беше двойна планета, която беше страж на цялата система. Отвъд нея започваше коридорът Андуин, по който Пипин вече беше пътувал. Следваше малката независима система Итилиен, а отвъд нея беше Мордор.

— Силите ни са недостатъчни — говореше рицарят джедай Арагорн — С такава сила можем да помогнем на Гондор, но не можем да спечелим войната.
— Това е всичко, с което разполагаме — отвърна му Теоден — По-добре е от нищо. Малко по-добре.
— Не могат ли да се съберат още хора? Още рохирими?
— Това е всичко.
Преди броени дни роханската армия беше отлетяла от Десетата планета и сега беше установила лагер в една малка ненаселена система. Още в Шлемово Усое към тях се беше присъединил неголям отряд джедаи-скиталци, както ги наричаше Арагорн. Това бяха джедаи, които живееха предимно по Външния ръб на Галактиката и не се подчиняваха на Джедайкия съвет, но все пак живееха по законите на Силата.
— Каква е тази луна? — попита Арагорн, докато гледаше странното небесно тяло, което изгряваше от хоризонта. Сякаш нещо се беше случило, сякаш от луната лъхаше на смърт.
Към джедая се приближи Еовин, племенницата на крал Теоден.
— Това е Луната на Мъртвите — обясни тя.
Древна легенда разказваше за мъртвите. Това били последните останали джедаи от таен орден. Този орден ги обвързвал с редица клетви, които не могат да бъдат нарушавани. Според една от тях ако някой джедай даде обещание, той трябва да го изпълни, дори след смъртта си или душата му няма да види покой никога. Тези джедаи се бяха заклели на крал Исилдур, чийто наследник е Арагорн, във вярна служба. Но му изменили и минали на Тъмната страна. Тогава Исилдур ги прокълнал да съществуват в страдание докато не изпълнят клетвата си. Един ден те ще бъдат призовани отново. Тогава те се оттеглили на тази луна и никой повече не чул за тях.
— Само наследникът на Исилдур може да ги призове — завърши Еовин.
— Легендата за Мъртвите — прошепна Арагорн — Не знаех, че сме толкова близо до тази луна. Дали легендата е истинска?
— Никой не знае — отвърна кралската племенница — Откакто джедаите се оттеглили на тази луна никой не е стъпвал там. Никой не е имал смелостта.
— Аз трябва да отида — и Арагорн закачи лазерния меч Нарсил на колана си.
— Твърде рисковано е, знаеш го — опита се да го спре Еовин.
— Трябва ни още сила. Тази сила може да се окаже решаваща. Все пак ще тръгна.
— Разбира се…

Арагорн говори известно време с Леголас и Гимли.
— Разбира се, че ще те последваме — каза елфът.
Джуджето погледна към луната и потрепери.
— Къде ще ги търсим?
— Нямам представа.
— Ще дойда с вас — каза Гимли и нарами лазерната си брадва — Да вървим.
— И ние сме с теб, Арагорн — каза Халбарад, един от скиталците.
И корабите излетяха от планетата и се отправиха към близката луна.
Беше мрачна, сякаш мъгла я обвиваше. Още с приближаването повечето уреди изключиха сами и не пожелаха повече да проработят. Там долу се видяха покритите с прах изтребители на джедаите-отстъпници. Бяха хиляди. Луната изглеждаше пуста. Дали някога е имало живот на нея или орденът сам е избрал съдбата си, като е дошъл именно тук?
Най-сетне се приземиха и излязоха от корабите. Атмосферата позволяваше да се диша, но въздухът беше тежък и неприятен, сякаш беше отровен от нещо.
Луната беше нереално тиха. Нито един звук не идваше и сякаш дори стъпките потъваха в тишината. Стояха пред каньон.
— Клетвопрестъпници — каза най-сетне Арагорн — Призовавам ви да ме последвате. Отвъд този проход е камъкът Ерех. Ще ви чакам там, аз, Арагорн, наследникът на Исилдур.
И след това влезе в прохода. Останалите го последваха. Нещо се движеше зад тях. Нещо тихо и невидимо. Единствено можеше да бъде усетено.
Мъртвите ги следваха. Бяха призовани и сега отиваха към камъкът Ерех.
Когато минаха прохода, Арагорн се обърна и погледна. Сега зад отряда се виждаха тъмни сенки. Силуетите на отдавна измрелите джедаи.
— Силата е все още у вас — каза Арагорн — Орденът ви е научил да я владеете и след смъртта.
— Защо ни призова? — попита един тежък задгробен глас, който се запечата в съзнанието на всички.
— Вие сте клетвопрестъпници. Не ще видите мир докато не изпълните клетвата, която сте дали пред Исилдур. Сега аз, Арагорн, ви призовавам на битка. Сетне ще ви освободя и ще има мир за вас, джедаи.
И той се обърна и се отправи към кораба си. Леголас, Гимли и скиталците го последваха. А зад тях тръгнаха мъртвите.
И армията, предвождана от Арагорн, потегли на бран.

А на планетата продължаваше съборът на рохиримите. Наблизо имаше масивна крепост, която се наричаше Черноден, но никой не пристъпваше към нея.
— Господарю — капитанът на стражата вървеше към Теоден — Дошъл е вестоносец от Гондор.
— Нека дойде — обяви кралят.
Вестоносецът дойде при кораба на Теоден и го поздрави.
— Кралю на Рохан. Древен съюз свързва нашите системи. Сега, в този миг на война, Гондор моли за помощ и подкрепа. Нося символът на нашия съюз. Символът на войната.
И той извади красиво изработена червена стрела.
— Значи Гондор е в крайна необходимост — заяви Теоден — И Рохан ще се отзове!
Думите му бяха посрещнати с вълна на възторг и одобрение.
Сетне Теоден извика Мери и му каза:
— Потегляме на война. Ти не можеш да дойдеш. Най-добре се прибирай в своята система.
— Но господарю… — заекна хобитът — Имам изтребител. Мога да се бия не по-зле от рохиримите…
Роханските бойни кораби бяха значително по-големи и мощни от малкия изтребител на Мери.
— Утре ще потеглиш към Графството. Това е последната ми дума. Това е заповед, Мериадок.
В този миг сякаш всичко свърши. Пипин отиде на война в Минас Тирит, Сам и Фродо, ако бяха живи, бяха някъде в Мордор. Само той, Мери, беше отритнат и трябваше да се върне у дома.
Хобитът се отправи към изтребителя си. Ала той не беше там, където го беше приземил. Нямаше го никъде.
— Къде…
— Тихо — чу един женски глас.
— Еовин? — попита Мери.
— Аз прибрах изтребителя ти в хангара на моя кораб. Крал Теоден иска и аз да се върна, да отида в Едорас. Но аз смених кодовете на кораба си и сега съм един вид с нова самоличност. Никой няма да разбере, че съм сред бойците. А ти, ако още желаеш, можеш да дойдеш с мен, на борда на моя краб.
— Да — прошепна Мери. И силите му се възродиха.
В този ден старият съюз между Гондор и Рохан беше подновен.

Двата оркски изтребителя се носеха към вътрешността на Мордор.
— Тръгнали са на война, г-н Фродо — за кой ли път простена Сам, като си спомни за армията, напуснала бойната станция „Минас Моргул”.
— Да Сам — отвърна му Фродо — Към Гондор. Тежки времена настават за Бялата Планета.
— Точно за това не трябва да се проваляме. Скоро ще навлезем в орбитата на планетата Ородруин. Трябва да намерим как се включват допълнителните щитове срещу горещина…
Неудобството на оркските изтребители идваше от това, че нито един уред не беше надписан. Орките се произвеждаха с вградена памет, която знаеше кое къде е още преди дроидът да бъде активиран. Но хобитите бяха живи същества и за пръв път се качваха в такъв кораб. Не знаеха, трябваше да налучкват.
— Готово — извика в един миг Фродо и забеляза как люковете му потъмняват и поглъщат голяма част от светлината на двойното слънце на системата Мордор — Сам, бутоните в дясно от теб. Точно под запалването на двигателите, търсиш светло зелено копче.
— Намерих го, г-н Фродо, благодаря. Сега да се отправяме към планетата.
Току що бяха навлезли в орбитата на Ородруин, но планетата се намираше от другата страна на слънцата. Трябваше да заобиколят.

Пипин не беше предполагал, че ще го назначат на истинска военна служба. Беше доста дребен за войник, но все пак се озова пред един от защитните кръгове в пълно бойно снаряжение.
— Какво ли ни очаква тепърва? — запита се хобитът докато стоеше пред един от наблюдателните монитори.
— Те идват — промълви Берегонд.
На екрана ясно се виждаше огромната армия, идваща от Мордор. Щитът над града работеше на пълна мощност.
— Назгули — прошепна с нотка на обреченост Пипин — Предвождат армията.
— Защо се движат така концентрирано? Сякаш търсят нещо.
Действително черните прехващачи се бяха скупчили около една точка.
— Долавям някакъв сигнал — каза Пипин.
Берегонд се приближи до монитора и се опита да разчете кода. След това скочи и извика по интеркома към Портата:
— Кодът на Фарамир. Отворете Портата! Не стреляйте по назгулите от голямо разстояние! Не стреляйте по назгулите!
Миг преди бойният кораб на Фарамир да влезе в орбита на планетата назгулите обърнаха и се отправиха към приближаващата армия. Последва ги канонада лазерни изстрели, но мощните щитове устояха. Портата се отвори само за миг, колкото корабът на Фарамир и следващите го бойци да влязат в първия кръг, после пак се затвори.
— Господарят Фарамир, синът на Денетор — обясни Берегонд — Защитаваше Осгилиат. Превзели са последният пост.
— Фарамир е сериозно ранен. Корабите на всички са дошли на аварийни автопилоти — докладваха по интеркома от външния кръг — Ще бъде отведен в медицинския център.
— Не, доведете го при мен, в Цитаделата — проехтя друг глас в радиото. Гласът на лорд Денетор.
Берегонд изключи връзката.
— Какво ли го е прихванало?

Хиляди тежки бойни кораби заеха позиции около Минас Тирит. Започна масивен обстрел, който продължи близо час, но щитът над града беше достатъчно мощен и отстоя щурма. А след това от бойните кораби се отделиха редица транспортни танкове, които се спуснаха на повърхността и донесоха невиждана по размери армия от оркски дроиди. Наред с тях пристъпваха и няколко легиона дроиди „Трол”, както и неизброимо количество нападателни танкове. Някъде там, в далечината, беше поставен нов щит. Но това не беше обикновен щит, той не предпазваше от нищо. Той закриваше слънчевата светлина над цялата планета. Мрак погълна Бялата планета.
Започна обсадата на Минас Тирит…

Мордор беше изключително голяма система, а двойното слънце я правеше и неприветлива. Първите две планети бяха изцяло вулканични, следващите четири бяха пустинни, следваше планета с поносими условия за живот, а отвъд нея останалите планети бяха студени гиганти. Там беше и Барад-Дур. Звездни системи като Мордор бяха слабо населени откъм местни разумни същества. Именно затова Мордор беше предпочитан от тъмни джедаи още открай време. Тук те можеха да се отделят от всичко. В последствие Мордор се беше превърнал в символ на мрака, а по-късно тук беше изграден затворен режим. Системата стана на практика недостъпна след издигането на огромния щит. Сега Мордор беше твърдината на Саурон. Там той беше разположил безброй заводи за бойни дроиди „Орк” и „Трол” — машини, които нямаха нужда нито от светлина, нито от въздух за да функционират.

Оркските кораби, превзети от Сам и Фродо, вече заобикаляха двойната звезда. Хобитите на няколко пъти обсъдиха варианта за малък хиперскок към първата планета Ородруин. Наистина, щеше да привлече вниманието, но щеше да им спести цели дни полет в неприветливия Мордор. Все пак решиха да не правят скока. Не знаеха какви системи действат в Мордор, които можеха да ги приклещят още докато изчисляваха курса. Тогава мисията щеше да бъде загубена.
— Знаете ли какво прочетох, господин Фродо — заяви Сам — Че Барад-Дур не била истинска планета, а изкуствена. Възможно ли е това?
— Едва ли — обясни Фродо — До колкото съм чувал от учителя Гандалф изкуствени планети няма. В Ломидол той ми показа подробна информация за Мордор и за всичките му планети. Това е информация на много години.
— Точно от това се опасявам, господин Фродо. Че информацията е стара. Може да се е случило нещо ужасно. Знаете, информация от Мордор много трудно излиза. Може да са направили нещо, което другите да не са разбрали.
— А ти откъде имаш тази информация? — попита Фродо.
— Случайно попаднах на нея, докато ви освобождавах от станцията Сирит Унгол.
Фродо прехапа устни. Това, както и да го погледнеш, си беше важна информация, получена от надежден източник.

Сам беше прав. Преди години Саурон беше поръчал изграждането на чудовищно голяма космическа станция, с размерите на планетата Барад-Дур. След това, в подходящ момент, Барад-Дур беше унищожена и новата планета беше заела мястото ѝ в орбита около двойната звезда. Сега, когато Пръстенът не беше у Саурон, новата бойна станция беше загубила огневата си мощ, способна да унищожи цяла звезда. Саурон се нуждаеше от малкия по размери генератор, за да задвижи отново това оръжие и да стане на практика непобедим. С бойна станция като новия Барад-Дур нито една система нямаше са остане неподвластна.

А на Минас Тирит битката продължаваше. Хиляди нападателни танкове изстрелваха безмилостни залпове към щита на града. Но щитът отстояваше. Отби щурма на десетки въздушни плъзгачи, които носеха на борда си хиляди орки, които се опитваха да проникнат през кухините. Дроидите бяха сваляни с мощни залпове. А над бойното поле, като черни призраци, летяха деветте бойни прехващача „Назгул”. Тези призрачни кораби не отправиха нито един изстрел. Те не дебнеха никого конкретно. Те просто настройваха уредите си към целия град. Така успяха да заглушат комуникациите между Първи и Втори кръг. Малко по-късно локалните защитни генератори излязоха от строя. Сега Първият кръг се поддържаше само от централния генератор, който беше недостатъчен.
— Гандалф! — крещеше Пипин — Първи кръг ще падне всеки миг!
Старият джедай се качи на един гондорски боен кораб и се отправи към Портата. Макар изтъняло, магнитното поле около нея още държеше оркските армии. А те, директно от бойното поле, крещяха с механичните си гласове „Гронд! Гронд!” Зад редиците дроиди се показа огромна бойна машина, с формата на непознат звяр. Тя спря пред самата порта и Гандалф усети как се наглася на свръхсекретните и непрекъснато менящи се честоти на Портата. А когато ги улови, Гронд издаде нечовешки звук, ознаменуващ победата. В следващия миг Портата трепна и изчезна, за да открие пътя на оркските армии. Първият кръг беше паднал.
И тогава, като черен призрак, от другата страна на Портата се спусна капитанът на назгулите. Гандалф моментално отдели част от Силата, за да предпази кораба си от смущения. Миг по-късно усети как черният капитан се опитва да го извади от строя.
— Не можеш да влезеш! — старият джедай изричаше тези думи по общия канал, за да го чуват и гондорци, и орки. Не влагаше Силата в думите си, защото знаеше, че тя не влияе на назгулите. Тези думи, макар и обречени, целяха мотивиране на защитниците на града — Върни се откъдето идваш, твоето място не е тук. Върви в своята бездна.
Отговори му хриптящ глас:
— Глупак! Нима не можеш да познаеш Смъртта дори като я видиш? Умри сега и проклинай напразно!
И повелителят на назгулите насочи мощното си оръдие към джедая.
И в този миг отнейде прозвуча сигнал. Той дойде по всички канали и достигна и до гондорци, и до орки. В орбита около Минас Тирит от хиперпространството беше излязла армада, носеща зеления герб на Рохан.

Отвъд Гондор имаше няколко малки системи. През една от тях минаваше огромна пиратска армада, наета от Саурон за битката за Минас Тирит. Тогава от хиперпространството изскочи малка група джедайски изтребители, които застанаха на пътя им.
— Отдръпнете се, ако ви е мил животът — обади се един глас, вероятно на някой от капитаните на пиратите.
И толкоз. Повече нищо не се чу. Арагорн и останалите гледаха безучастно как пиратската армада спря и се обви в нереална зеленикава светлина. А миг по-късно всичките ѝ системи изключиха.
— На абордаж — заповяда Арагорн и останалите го последваха.
На борда на пиратските кораби нямаше никой. Джедаите очакваха да намерят поне трупове, но такива липсваха. А в командната зала на флагманския кораб стояха няколко сенки, които потрепнаха, когато Арагорн влезе.
— Вие изпълнихте клетвата си — каза той — Вече не сте клетвопрестъпници. Нека душите ви се слеят със Силата. Бъдете свободни и намерете най-сетне мир.
И без да издадат звук, сенките се стопиха. Не само тези, но и хиляди други на останалите пиратски кораби. Мъртвите бяха изиграли своята роля, призовани от краля на Гондор. Сега душите им бяха спасени. И изведнъж в пиратската армада стана необичайно спокойно. Усещаше се липсата на мъртвите.
— Курс към Минас Тирит — заповяда Арагорн.
И пленените пиратски кораби тръгнаха към великата битка.

Последните воини се оттеглиха във Втория кръг на Минас Тирит и Втората Порта беше затворена. Но нещо накара Пипин да се върне в Цитаделата. Той се качи на един от спидерите и се отправи към Седмия кръг. Това, което видя го ужаси. Стражите носеха кристални саркофази, а в тях бяха положени телата на Фарамир и Денетор.
— Какво правите, безумци! — крещеше хобитът — И двамата са живи!
— Заповед на лорд Денетор — отблъсна го един от стражите.
— Живи ли ще ги погребете?
— Не живи — обади се от саркофага Денетор — Синът ми е смъртоносно ранен. Няма надежда. Градът скоро ще падне.
— Не е вярно! Помощта иде! — не спираше Пипин.
— Каква помощ е това? — въздъхна Денетор — Съдбата на Галактиката вече е решена.
И стражите продължиха напред, носещи двата саркофага към гробницата.
— Няма да почиваме в телата си като прадедите си — каза за последно Денетор — Подгответе пещите…
Но Пипин вече не го слушаше, а тичаше нанякъде. Той извади в движение интеркома си и се свърза с Гандалф.
— Идвай бързо в Цитаделата! Денетор е полудял, иска да кремира Фарамир и себе си.
— Идвам веднага — каза старият джедай и прекъсна връзката.
А само няколко минути по-късно той откри Пипин при портата на Седмия кръг, взе го почти в движение на кораба си и се отправи към гробницата. Двамата слязоха и Гандалф избута тежката порта с помощта на Силата. Вътре стражите бяха положили саркофазите пред големия крематориум в средата.
— Спри това безумие! — извика заповеднически Гандалф.
— Не ти си този, който ще ми нареждаш — просъска Денетор — Върви си, Митрандир.
— Какво прави наместникът на Гондор? Изоставя народа си? Иска да убие собствения си син?
— Надеждата ни изостави — каза тежко Денетор и се надигна от саркофага — видях всичко.
Той извади от робата си кристална сфера. Това беше още един палантир. През него Денетор беше погледнал и беше видял армиите на Мордор. Тогава бе загубил вярата си.
— Върви си, Митрандир — каза наместникът — Остави ни да умрем.
Той даде знак на стражите да внесат саркофага на Фарамир в крематориума, но Гандалф се пресегна със Силата и ги спря. Тогава Денетор хвана палантира с двете си ръце и сам скочи в крематориума. Стопи се за секунди сред ужасяващи писъци. Но палантирът остана незасегнат и когато в бъдеще някой погледнеше в него виждаше само две старчески ръце, попарени от пламъци.
— Така загина Денетор — промълви Гандалф. След това се обърна към стражите и каза — Нека се погрижим за Фарамир. Има нужда от помощ. Закарайте го в медицинския център.

А при Втория кръг се водеше нестихващата битка. Зад оркските армии тежко пристъпваха стотици харадски бойни канонерки „Мумак”. Но дори те не вдъхнаха увереност на мордорските пълчища. Над всички тях се спуснаха роханските кораби и засипаха врага с бластерен дъжд. След това част от корабите се приземиха, а от тях излязоха безчет рохирими, яхнали бързите си спидери. Някои носеха бластери, други шокови алебарди. И така Рохан възроди древния съюз с Гондор и се притече на помощ в този мрачен час. Крал Теоден яздеше начело на своите воини. Първият сблъсък беше жесток и много рохирими паднаха. Но наредени в Делта формация те направиха бърз пробив, като по този начин позволиха на следващите ги да влязат в сърцето на битката.
Рохиримите се биеха смело. А от един от бойните кораби излетяха два спидера със странни ездачи. Единият беше с шлем, който обаче не можеше да скрие дългата руса коса. Другият ездач беше съвсем малък, като дете. Така Мери и Еовин влязоха в битката на Пеленор.
А над главите на всички летяха страховитите прехващачи „Назгул”. И тогава предводителят им се спусна в битката, сякаш търсеше някого конкретно. И с един единствен точен изстрел извади от строя спидера на крал Теоден. Теоден скочи настрани, но едно парче го настигна и го удари по шлема. За миг той загуби съзнание, а след като се свести усети как кръв се стича по лицето му. Пред него се беше приземил корабът на повелителя на назгулите и тежкия люк се отвори. Фигурата, която слезе, беше с черно наметало и черен шлем. Носеше кралска корона и невиждан до този момент черен лазерен меч. Острието сякаш поглъщаше светлината. Черната фигура се отправи към Теоден.
Но в този миг две фигури застанаха между краля и назгула.
— Върви си или умри — каза едната фигура.
— Никой смъртен мъж не може да ме заплашва — просъска назгула и вдигна черния си меч.
И тогава онзи, към когото се обърна, свали шлема си и каза:
— Аз не съм мъж. Аз съм Еовин. Остави краля и си върви, изчадие!
В това време Мери пропълзя незабелязано към гърба на назгула. И докато предводителя и Еовин се гледаха с омраза, хобитът измъкна лазерния си кинжал и го заби в черния капитан. За миг той се олюля и се наведе напред. Тогава Еовин нанесе своя удар. Тя стовари острието си с всичка сила върху назгула. Той нададе нечовешки предсмъртен вик и рухна.
Ала Мери усети как ръката, с която държеше кинжала, се схвана. Ледена болка прикова хобита към земята и сякаш черната омраза, съхранена в назгула, се пропи у него. Той видя до себе си Еовин в несвяст. Пропълзя със сетни сили първо до нея, а след това до краля. Теоден все още беше жив и промълви:
— Сбогом, мили хобите…
— Прости ми, кралю мой, че наруших заповедта ти и не се върнах у дома.
— Простено ти е, Мериадок. Не се отблъсква благородно сърце…
Скоро след това Теоден умря.
Тогава отнейде проехтя нов сигнал и огромна армада пиратски кораби навлезе в орбита около Минас Тирит. Но вместо да се включи на страната на Мордор, тя започна да обстрелва оркските армии. Така се завърна Арагорн в Минас Тирит. Така бе отблъсната атаката на Мордор. В този ден Саурон претърпя голямо поражение. Но войната за Галактиката „Средна земя” не беше приключила.

— Планетата вече е в полезрението ни, господин Фродо — заяви Сам в интеркома.
Ородруин все още беше далече, но сега се виждаше дори с просто око. Тя обикаляше толкова близо до двете звезди, че Фродо се запита как слънцата още не са я погълнали. А най-лошото беше, че трябваше да се приземят на повърхността. Сякаш Сам прочете мислите му.
— Няма какво да се залъгваме, господин Фродо — каза той — няма път назад. Просто ще трябва да се хвърлим с изтребителите направо в някой от вулканите. Не можем да слезем на повърхността. Едва ли има изобщо някаква атмосфера, а дори да има ще изгорим за секунди.
— Прав си, Сам — гласът на Фродо звучеше обречено, но все пак някак уверено.
Да, щяха да загинат, но не това беше важното в момента. Щяха да спасят Галактиката „Средна земя” от робство. И те се отправиха към Ородруин. А между тях и планетата беше разположена огромна армия оркски кораби. Някакво успокоение беше, че и те бяха в такива. Важно беше да не се държат подозрително. Ако сега се опитаха да заобиколят, останалите със сигурност щяха да им обърнат внимание.

Мери уморено отвори очи. Сякаш беше спал цял век. Не се наложи да се оглежда, тъй като веднага срещна един поглед.
— Пипин! — възкликна той — Толкова се радвам да видя, че си жив. Къде съм?
— В медицински център в град Минас Тирит — отговори му Пипин — Медицинските дроиди свършиха наистина невероятна работа. Минаха едва дванайсет часа откакто те откриха, а вече си здрав.
— А останалите?
— Еовин също се оправи.
И Пипин разказа как бяха победили, разказа всичко с подробности.
Фарамир също се беше възстановил, макар че му беше отнело повече време. Гандалф се зарадва като видя Мери отново здрав и жизнерадостен.
— Всичко свърши — каза хобитът.
— Напротив, нищо не е свършило -отвърна старият джедай — Фродо все още не е стигнал до Ородруин.
— Жив ли е поне? — попита Пипин — Гандалф, ти си джедай. Не го ли усещаш?
— Мордор е система, обладана от Тъмната Сила — въздъхна тежко Гандалф — Тя замъглява съзнанието ми. Не мога да проникна в Мордор със Силата. Не мога да усетя дали Фродо е жив. Но ако е, значи вече е в Мордор.
— Какво ще правим сега?
— Ако наистина Фродо е жив, това означава, че скоро ще бъде на Ородруин. Поне така го изчислих. Трябва да привлечем очите на Саурон в друга посока. Вижте — и Гандалф показа на един монитор схема на системата Мордор — В момента планетата Барад-Дур е в този сектор, което е близо до пропускателната станция „Черна Порта”. Ето тук пък е Ородруин. В такава фаза е, че може да се види от Барад-Дур, но вероятно нищо повече. Но ако предприемем нападение откъм сектора Кормален, който е близо до Черната порта ще успеем да отвлечем вниманието на Саурон. Той ще скупчи всичките си армии натам.
— И тогава пътят на Фродо към Ородруин ще бъде разчистен… — в миг се досети Пипин.
— Точно така — усмихна му се джедаят — Надеждата е малка, но друго в момента не можем да направим.
— Ще го направим ли? — попита Мери.
— О, да — отвърна му Гандалф — Обсъдих го с Фарамир, който в момента е наместник след смъртта на лорд Денетор. Потегляме след четири часа. В момента текат последните приготовления.
Хобитите се спогледаха. Четири часа. Имаха само четири часа да прегледат изтребителите си за неизправности.

Огромната армада на Гондор, която се беше събрала в орбита около Минас Тирит беше готова да направи хиперскок към системата Мордор. Начело бяха кръстосвачите на Гандалф, Фарамир и Арагорн, а плътно зад тях се нареждаха корабите на Леголас, Гимли, Мери и Пипин. Назад стоеше армадата на Минас Тирит, следвана от корабите на Дол Гулдур и на всички планети от Гондорската система.
И армията направи хиперскок към решителната битка в Кормален, сектора пред Черната порта.

Черната порта проблясваше в призрачните си цветове, докато гондорската армада излизаше от хиперпространството и заемаше бойна позиция. Този щурм беше отчаян. Въпреки че армията беше внушителна, всеки знаеше, че в Мордор ги очаква далече по-многоброен враг.
Гандалф включи интеркома:
— Нека Саурон излезе! Очаква го справедлив съд!
Отговори му подигравателна тишина. А малко по-късно от един страничен сектор на Черната порта, достатъчно малък за да не мине през него нещо по-голямо от изтребител, излязоха посланиците на Барад-Дур. Начело летеше черен изтребител с ръбеста форма.
— Аз съм Устата на Саурон — обяви глас по интеркома — Кой е упълномощен да преговаря с мен?
— Аз — това беше гласът на Арагорн.
— Не и ти — отвърна му подигравателно Устата на Саурон — И не ме заплашвайте. Аз съм посланик и нямате право да ме заплашвате.
— Никой не те заплашва, сквернословецо — отвърна му Гандалф — Но спазвай благоприличие.
Сякаш едва сега Устата на Саурон съзря двата хобитови изтребителя.
— Каква е ползата да ги пращаш в Мордор като шпиони? — попита той.
И тогава от страничния сектор на Черната порта излязоха двата изтребителя на Сам и Фродо — Бяха пленени при Сирит-Унгол. Не се заблуждавайте, не се управляват от вашите… хобити. Не, те не са вътре в тях.
В този миг сякаш надеждата угасна. Гандалф стоеше и гледаше корабите на Сам и Фродо. Някак долавяше, че Саурон го наблюдава от Барад-Дур и му се присмива. Пръстенът беше в ръцете му. Сега щеше да завладее Галактиката. Но не, те нямаше да се предадат. Нямаше да попаднат под сянката. Устата на Саурон казваше условията за капитулация на Гондор, но никой не го слушаше.
— Не сме дошли да си губим времето с празни приказки — прекъсна го най-сетне Гандалф — Върви си, изчадие мордорско. Вече си под смъртна заплаха тук. Преговорите свършиха.
За миг Устата на Саурон се обърка, а сетне, без да каже и дума, се обърна и следван от останалите от пратеничеството се прибра зад Черната порта.
И тогава призрачната светлина на пропускателната станция трепна и изчезна. Портата се отвори, а зад нея стоеше неизброима армия оркски изтребители, тролски кръстосвачи, както и кораби на Харад и други подвластни системи. А пред тях стояха прехващачите на осемте оцелели назгула.
Така започна отчаяната последна битка за Галактиката. Тогава всички чуха в интеркома гласове:
— Ескадрила „Орел” вика Гандалф. Ескадрила „Орел” вика Гандалф.
— Тук Гандалф — отвърна джедаят — Чудесно е, че се отбихте, момчета.
— Как няма — усмихна се водачът — От толкова години се познаваме. Дойдохме да помогнем колкото можем.
— Уви, всичко свърши. Галактиката е обречена.
— Да, знам — този път думите на водача прозвучаха мрачно.
Гандалф го разбра. Той от самото начало беше искал да каже, че идват, за да загинат заедно в този последен сблъсък.
И гондорските армии, съпроводени от прехващачите „Орел” се впуснаха в битката.

— Гледайте, господин Фродо — извика Сам — Орките се отправят нанякъде. Правят бързи хиперскокове.
— Отправят се към Барад-Дур — Фродо се опита да засече един от изтребителите миг преди скока — Не, координатите на Барад-Дур са подобни, но не са тези. В тази посока е… — хобитът прерови компютъра на кораба си — Черната порта…
— Нещо става там — отбеляза Сам — Но поне ни разчисти пътя.
— Там ще има битка — досети се Фродо — И по този начин ни помагат. Хайде, Сам. Вече няма нито един оркски кораб наоколо. Бърз хиперскок към Ородруин. Никой няма да реагира.
— Мисля че сте прав, господин Фродо — и сам започна да наглася компютъра си…
…когато мощен удар разтърси кораба му.
— Къде са тръгнали те?! — прозвуча в интеркома познатият глас на Ам-Гъл.
Той беше пленил отнякъде тролов кръстосвач и сега подгони хобитите.
— Бързо, господин Фродо. Направете скока сам. Моя хипердвигател е извън строя…
— Няма да те оставя Сам! — прекъсна го Фродо — Цялата енергия на задния щит. Бързо!
Какъвто и да беше щита на изтребителя, той нямаше за дълго да удържи кръстосвача. Тогава Фродо натисна няколко пъти един бутон до спусъка. После се огледа, за да види как сеизмичните заряди се приближават към кораба на Ам-Гъл.
— Неее! — бяха последните думи на Ам-Гъл.
Но миг преди първия заряд да се взриви, кръстосвачът успя да направи авариен хиперскок и изчезна.
— Скоро ще се върне — каза Сам — Трябва да бързаме.
— Можеш ли да се движиш? — попита Фродо.
— Май повредата не е толкова сериозна — и Сам даде команди на астродроида на кораба, който моментално се зае да поправи хипердвигателя.
Отне му половин час, но накрая успя.
— Добре — усмихна се Фродо — А сега бърз хиперскок.

Движението със скорост над светлинната продължи по-малко от минута. Ето че двата хобита сега бяха в орбитата на Ородруин.
— Едва ли има по-ужасно място в цялата Галактика от това — сподели Сам.
Вулканите разкъсваха повърхността на планетата и сякаш заплашваха да я взривят. Дори от тук се виждаха непрекъснатите изригвания на стотици кратери, които изхвърляха милиони тонове лава всяка секунда.
— Да, този ми се вижда подходящ — Фродо даде на Сам координатите на един огромен вулкан близо до екватора.
— Нека веднъж завинаги се свърши — просъска Сам. Той насочи кораба си натам и видя как Фродо направи същото. Но никой не намери сили да каже сбогом на другия.
И тогава Фродо спря.
— Какво става? — зачуди се Сам.
— Знам как да победя Саурон и да запазя Пръстена — каза Фродо.
Горещината вече се просмукваше навсякъде. Фродо бълнуваше, но сега не беше времето.
— Тръгвайте, господин Фродо. Няма време за глупости. Бързо.
Но Фродо не го слушаше. Той извади Пръстена и процеди:
— Аз мога да бъда супероръжие. Ако ми трябва само Пръстена, за да ме захранва, значи съм готов да се изправя срещу Саурон.
И надяна Пръстена. В миг всичко наоколо присветна. Сигналът от Пръстена се увеличи многократно и почти заглуши всички налични предаватели в Барад-Дур. Саурон се обърна и видя на радарите точното местонахождение на генератора. А от Кормален назгулите побързаха да направят хиперскок към Ородруин, преди да е станало твърде късно.
Но в този миг нещо приклещи корабите на Фродо и Сам и започна да ги дърпа.
— Хванахме го, хванахме Безценното — прехващащият лъч на Ам-Гъл вкара изтребителя на Фродо в един хангар на тролския кръстосвач без да обръща внимание на безпомощните викове и заплахи от страна на Сам.
Ам-Гъл отвори люка на оркския изтребител и мигновено сграбчи Фродо, който беше станал невидим за окото от маскировъчния щит на Пръстена. Двамата се вкопчиха в люта битка. Ала по едно време Ам-Гъл надделя и протегна нещо невидимо към устата си. Миг по-късно Фродо извика от болка. Ам-Гъл тържествуваше до него, хванал отхапания пръст на хобита, върху който беше пръстена.
— Взехме го, да Безценни. Наш е!
Ам-Гъл толкова беше улисан в радостта си, че не обръщаше никакво внимание на Фродо. Хобитът използва това и се втурна към командната зала на кръстосвача. Той бързо се ориентира и въведе координатите на предварително набелязания вулкан. След това дръпна лоста за автопилот, а сетне го преряза с Жилото, за да не може Ам-Гъл да го изключи. Огромният кръстосвач бавно започна да пълзи към повърхността на планетата.

В един миг притеглящият лъч около кораба на Сам изчезна. Миг по-късно хобитът видя как Фродо излита с другия изтребител от кръстосвача.
— Добре съм, Сам — увери го той.
— Да се махаме бързо — извика Сам и двамата започнаха да се отдалечават от планетата.
Гледаха как корабът на Ам-Гъл се спуска и се забива право в кратера на огромния вулкан. Невиждан по размерите си огнен стълб отбеляза последвалата експлозия. Планетата се разтърси и завря като гигантски котел, а миг по-късно десетки нови вулкани се появиха на повърхността.
— Ще избухне! — изкрещя Сам — Бързо да се махаме!
И действително, малката планета Ородруин не издържа на напрежението и се взриви на милиони парчета. Така загина Ам-Гъл. Така бе унищожен пръстенът.

Осемте назгула спряха по средата на полета си и излязоха от хиперпространството. Нещо ги беше изкарало от свръхсветлинната скорост. Те се зареяха в открития космос, достатъчно далече от най-близката планета. Хипердвигателите им отказваха. А на екраните пред себе си видяха, че Ородруин вече не съществува. А миг по-късно още една планета изчезна от радарите.

Загубила всякаква връзка с Пръстена, бойната станция Барад-Дур започна бързо да се разпада. Всичко в нея беше извън контрол. Целият ѝ екипаж безпомощно се луташе из коридорите към евакуационните хангари, откъдето трябваше да излетят. Саурон се беше отправил към совалката си, но до там имаше пет нива. Той бързаше към личния турболифт, но още преди да стигне до него страшна огнена вълна го извади от строя, а минута по-късно мощна експлозия долетя от недрата на Барад-Дур. Бойната станция се взриви, а ярката експлозия се видя с просто око от цялата система.
Видя се и от сектора Кормален.

Мордорските кораби бяха загубили контакт с Барад-Дур и излязоха от строя. В един миг всички те спряха по средата на битката.
— Носителят е успял да изпълни мисията! — извика Гандалф по интеркома. Вълна от победоносни викове го заглуши и той не можа да каже нищо повече. Воините на Гондор ликуваха.
Гандалф включи вътрешния канал и се свърза с водача на ескадрилата „Орел”.
— Гандалф вика „Орел-1”.
— Тук „Орел-1 — отвърна му бодър глас — Честита победа!
— Благодаря. И на теб. Но мисля, че ми трябва помощта ти. Нека влезем в Мордор и се опитаме да измъкнем хобитите.
— Разбрано Гандалф. Аз и още две от момчетата идваме веднага.
Гандалф и три прехващача „Орел” се отправиха към мястото, където беше Ородруин, за да се натъкнат на метеоритно поле. Сред разрушенията старият джедай успя да улови отслабващия сигнал на два кораба.
— Това са те, сигурен съм — каза Гандалф. Той беше усетил хобитите в оркските кораби със Силата. И макар че Тъмната Сила още витаеше в Мордор, джедаят успя да я победи.
— „Орел-2” и „Орел-3”, прихванете тези два кораба. Те са приятелски.
Прехващачите придърпаха малките изтребители и ги прибраха на борда. След това направиха скок обратно към Черната порта.

— Къде съм? — Сам отвори очи и се огледа.
— Намираш се в системата Итилиен — чу се познат глас.
— Гандалф? Мислех, че си загинал.
— Оцелях — усмихна се старият джедай — А и вие изпълнихте мисията. Време е да ставате. Стига сте мързелували. След броени дни потегляме за Минас Тирит, където ще се състои коронацията на новия крал.
— Крал? — мигаше изненадано Сам.
— Да, войната свърши. Победихме, а краля се завърна и възвърна владенията си.
Сам стана и се разходи. Намираха се в някаква база на Итилиен. Спомни си когато тук бяха срещнали Фарамир. А след това Сам видя Мери и Пипин, също така и Фродо и останалите приятели от Задругата.
— Арагорн — възкликна Сам — Ти?
Арагорн беше облечен в царствена осанка и изглеждаше величествено. Нямаше нищо общо с онзи Скиталец, когото бяха срещнали в „Скокливото Пони” на Брее.
— Да, Сам. Скоро ще потеглим за Минас Тирит, където ще се състои моята коронация.
И така след няколко дни флотата направи хиперскок към Гондорската система. Там остана за един ден на граничната планета Осгилиат, а сетне се отправи към столицата Минас Тирит.

А след няколко дни на бляскава церемония беше коронован крал Арагорн. По негово желание короната му бе поднесена от Носителя на Пръстена, а бе коронован от Гандалф, когото всички в Гондор наричаха Митрандир. А Фарамир беше провъзгласен за принц на Итилиен.
Празненствата продължиха дълго. Но когато свършиха, всеки пое по своя път. Гимли се върна в джуджешките сектори, където беше неговият дом. А Леголас се отправи към гористата система Мраколес. Хобитите бяха оборудвани с нови кораби, далече по-добри от старите изтребители. И те се отправиха към своето Графство, придружавани от учителя джедай Гандалф.

И те пристигнаха в малката система Брее, където откриха господин Мажирепей, собственикът на комплекса „Скокливото Пони”. И му разказаха всичко.
— От толкова време го знам — говореше Мажирепей — Никога не съм предполагал, че у една загадъчна фигура като неговата може да тече кралска кръв. Та дори кръстосвачът му беше един такъв… Не мязаше на кралски — после въздъхна и рече — Та казвате, че моята бира му харесвала? Та кралете не пият ли вино?
— Кралете пият и бира — усмихна му се Пипин — И твоята наистина я похвали. Каза да продължаваш да я произвеждаш. Наистина е добра.
— Освен това — допълни Мери — комплексът ти е освободен от данъци.
— А какво става из нашата система? — -попита Сам — Графството?
— Тежки новини идат от там — въздъхна Пиволей Мажирепей — Странни кораби са забелязани да летят там. А и повечето комуникации са заглушени. Притесняваме се всички, но никой не смее да отиде в системата.
Нещо ставаше в родното Графство. Но четиримата хобити трябваше да се върнат и да помогнат на народа си. Още същия ден те направиха хиперскок и стигнаха до планетата Фуков Край, която беше последната от системата.
И тогава видяха голямата бойна станция, която обикаляше в орбита.
— Не можете да се приземите — каза един механичен глас по интеркома — Трябва да изчакате едно пълно завъртане на планетата около оста си.
— Нали не си вярваш? — извика Сам в интеркома — Аз съм гражданин на тази система и не приемам никакви ограничения, наложени от пришълци.
Станцията сякаш замръзна в едно положение. Нито едно от оръдията ѝ не се насочи към корабите, които безпрепятствено се приземиха на централния космодрум и веднага бяха наобиколени от орбиталната охрана. Оказа се, че е наложен строг контрол над полетите и всички трябваше да минат няколко задължителни проверки.
Три часа по-късно хобитите и Гандалф седяха наобиколени от други хобити в един от най-големите барове на планетата.
— Дойдоха и окупираха системата — разказваха уплашените жители на Фуков Край и непрекъснато се озъртаха — Проляха и невинна кръв. Сега техният Началник се е настанил в небостъргача „Торбодън” на планетата Хобитово.
Мери, Пипин, Сам и Фродо слушаха тъжната история.
— Няма да се оставим така — каза накрая Мери — Ще ги прогоним и то веднага. Нека всеки, който има боен кораб, ме последва.
И така една немалка група последва Мери към онзи сектор от града, където беше съсредоточено управлението на орбиталната станция. Според гражданите там били всички нашественици. Мери насочи оръдията на своя кораб и взриви няколкото генератора, които видя. Новопостроения комплекс потъна в мрак, а отвътре изскочиха хора с лазерни пушки и започнаха да обстрелват хобитовите кораби. Но не успяха да пробият нито един щит. Тогава Мери отправи още няколко предупредителни изстрела и се включи на общия канал, така че всички да го чуват.
— Говори Мериадок Брендифук. Имате един час да напуснете системата или ще бъдете унищожени. Няма да повтарям.
Не беше и нужно. Броени минути по-късно нашествениците с ужас се мятаха на малките си кораби и отлитаха. Никой не стреля повече по хобитите.
— До тук с нашествието над Фуков Край — обяви усмихнат Мери — Този комплекс да бъде заличен. И орбиталната станция да бъде разрушена също. Възможно най-скоро. А сега трябва да тръгваме към Хобитово, да се оправим с този техен Началник.

На Хобитово положението беше дори по-лошо. орбиталните станции бяха три, а хората на планетата говореха тихо и със страх. Началникът все им беше на езика. Никой не го беше виждал. Сам, Фродо, Мери и Пипин не издържаха на това напрежение. Те се качиха в бойните си кораби и излетяха от космодрума. Противно на всякакви правила, те, съпровождани от Гандалф, се приземиха на обширния площад пред небостъргача „Торбодън”, най-високата и най-красива сграда в цялата система. И веднага корабите бяха наобиколени от охраната на Началника. Но Силата у Гандалф наистина беше нарастнала до невероятни мащаби и той само с едно движение успя да изтръгне всички оръжия на охранителите и да ги обърне в панически бяг. В това време хобитите унищожиха няколкото оръдия, разположени наоколо. След това Фродо излезе и застана пред главния вход на небостъргача.
— Излез ти, който си окупирал моя дом — говореше той.
Усети как останалите го последваха. Гандалф спусна над четиримата невидим щит на Силата, за да ги предпази ако някой реши да ги обстрелва. А зад тях се насъбра гневна тълпа хобити с лазерни пушки и пистолети.
От уредбата на „Торбодън” се разнесе подигравателен смях, а миг по-късно главния вход се отвори и на прага застанаха Саруман и Грима.
— Значи се завърнахте? — каза Саруман.
Моментално беше засипан с канонада изстрели. Но той владееше Силата доста добре и нито един залп не го достигна.
— Върви си, Саруман, предателю — говореше Мери — Веднъж ти бе сразен в своята система Исенгард. Не знаем как си се измъкнал от обсадата на станциите „Ент”, но сега си върви!
— Не можеш да ми заповядваш — говореше надменно Саруман — В момента си никой. Нали, Змийче? — той се обърна към Грима и го подритна — Ти винаги си ме следвал. Винаги си правил каквото ти се каже.
Омраза блестеше в очите на Змийския език. Той редовно търпеше подигравките на тъмния джедай.
— Не намесвай хобитите — извика Гандалф — Този конфликт е между мен и теб. Излез и се бий — и той извади лазерния си меч и пристъпи към Саруман.
Тъмният джедай се обърна към Грима и му каза високомерно.
— Подай ми меча, Змийче. Нали съм ти казал винаги да го носиш, за да не го нося аз. Нека накажа този жалък фокусник.
Грима пъхна ръка под плаща си и извади светлинния меч. Но в следващия миг той внезапно извади острието и прониза Саруман. Тъмният джедай не беше очаквал такъв развой. Не го долови и със Силата, толкова мигновено беше всичко. Той нададе вик и падна мъртъв. А миг по-късно се чуха няколко изстрела.
— Спрете! — развика се Фродо — Не стреляйте!
Но беше късно. Грима падна мъртъв, застрелян от разгневените хобити, които бяха последвали Сам, Фродо, Мери, Пипин и Гандалф.
Така беше унищожено и последното зло.

Но пораженията, които Саруман беше нанесъл на системата останаха още дълго. Сам създаде собствена компания за възстановяване на Графството. Бяха засети много нови дървета, възстановени бяха стари паркове и цели квартали. Системата отново придоби предишния си облик. Дори сега сякаш беше по-красива. А след като възстановяването приключи, Сам продължи да се грижи за Графството и да го поддържа красиво. Скоро се ожени за Роузи.

Годините минаваха. Мирът властваше над Галактиката „Средна земя”. Понякога в Графството идваха вестоносци от Гондор. На няколко пъти и четиримата хобити ходиха до Минас Тирит. Арагорн властваше на трона, а системата му се развиваше по-добре от най-добрите си дни. Мордор вече не беше заплаха, но въпреки това беше строго охраняван. Всички бойни станции на системата бяха унищожени, всички заводи за бойни дроиди бяха сринати. Не остана нито един активен орк или трол.

В един приятен пролетен ден на планетата Хобитово се приземиха шест елфийски кръстосвача. Новината се разпространи като мълния и Фродо веднага излезе от „Торбодън” и се отправи към космодрума.
Начело стоеше Гандалф, а зад него бяха Галадриел, Елронд и мнозина от елфийския род. Там беше и…
— Билбо! — възкликна Фродо.
— Здравей, момчето ми. Много живях.
— Да — съгласи се Гандалф — И много направи. Ти също, Фродо. Време е да се оттеглите на заслужена почивка. Ела с нас — и той протегна ръка към кръстосвачите.
— Къде? — попита с недоумение Фродо.
— Към системата Сиви Заливи — каза старият джедай — От там ще вземем интергалактически лайнер и ще се отправим към друга галактика. Валинор. Това е домът на всички елфи.
— Друга галактика? Нима наистина е възможно?!
— Е, не за всеки — усмихна се Гандалф — Но за елфите е. Тяхното време в нашата Галактика свърши. Сега всички се завръщат в своя дом.
В това време на космодрума се бяха скупчили много хобити. Тук бяха и Сам, Мери и Пипин.
— Заминавам — каза Фродо.
— Чух — усмихна му се тъжно Сам — Но ние ще дойдем до Сивите Заливи да те изпратим.

И така шестте елфийски кръстосвача, следвани от корабите на Сам, Мери и Пипин, се отправиха към Сивите Заливи — последната отправна точка на всички елфи. Това беше малка, но красива и величествена система. Тук бяха разположени заводите на Кирдан, които произвеждаха единствените интергалактически кораби. Хобитите за пръв път виждаха толкова големи превозни средства. Та те бяха като самостоятелни градове!
Гандалф поведе останалите към един красив бял обвит в светлина лайнер.
— Е, това е краят на нашата задруга — каза той и протегна ръка към входа — Фродо, след теб — и после добави — Билбо и Фродо се оттеглят като Носители на Пръстена. Ти, Сам, също си носил този Пръстен. Ти също можеш да дойдеш.
— Аз… — запъна се Сам — Аз все още имам какво да правя тук. Още не съм готов.
— Е, както решиш. Но името ти е вписано във всички регистри на системата Сиви Заливи. Можеш да дойдеш когато пожелаеш. Всеки кораб до последния полет ще те приюти.
Така се разделиха. Няколко часа по-късно величественият лайнер излезе в орбита и направи хиперскока.
— Колко е напреднало всичко — въздъхна Мери — Гандалф каза, че ще стигнат до Валинор за по-малко от година. Представете си това каква скорост е само…

Сам, Мери и Пипин се прибраха в родната система. Те се заеха с ежедневните си дела. Но вече се чувстваше онази празнота, която остана след заминаването на Фродо.
Сам се прибра в своя дом, където го очакваха Роузи и децата. Той дълбоко въздъхна и рече:

— Е, върнах се.

[avia_codeblock_placeholder uid="1"]

Star Lords V: Двете кули отвръщат на удара

Георги Панайотов — Tue, 27 Jun 2017 17:43:37 +0000

[avia_codeblock_placeholder uid="2"]

Само на няколко десетки светлинни години от черната дупка Раурос се намираше коварният космически лабиринт Емин Мул. Това беше може би най-обширното астероидно поле в галактиката Средна земя. Беше невъзможно да се избегне, ако някой решеше да мине по този път от Раурос към системата Мордор.
Сега двата малки изтребителя на Фродо и Сам се лутаха безцелно из астероидното поле.

— Няма смисъл, господин Фродо — обади се по интеркома Сам — Загубили сме се. Все още мога да намеря пътя на обратно. Нека се върнем към Раурос, а от там ще поемем по друг курс.
В този миг радарите и на двата кораба отчетоха чуждо присъствие.
— Бързо — извика Фродо — Да се приближим до някой от по-големите астероиди. После изключваме всички системи.
Така и направиха. Приземиха се на един от астероидите и оставиха включени само животоподдържащите системи.
Но сам беше активирал и притеглящия лъч, който му беше подарък от Галадриел.
Скоро забелязаха новодошлия. Беше стар изтребител в доста окаяно състояние. Той се промъкваше между астероидите, явно объркан от факта, че беше загубил хобитите.
„Ам-Гъл — помисли си Фродо — Проследил ни е до тук”.
В следващия миг Сам включи на пълна мощност всичките си системи и излетя със завидна ловкост. Това изненада Фродо, но той бързо съумя да направи същото. Сега двата хобитови кораба бяха точно зад този на Ам-Гъл. В миг Сам изстреля прихващащия лъч. Ам-Гъл направи опит да се завърти и да застане с лице срещу нападателите си, но елфийският лъч не му позволи дори това.
— Предай се! — изкрещя Сам в интеркома.
— Не! — чу се дрезгав глас.
— Предай се или ще бъдеш унищожен — добави Фродо.
Съществото в другия кораб изквича жално и престана да се съпротивлява.
— Свалете лъча — викаше то — Елфийските технологии съсипват хипердвигателите. Ще загинем. Ще загинем!
— Ами умри тогава! — сопна се Сам — Не си ни нужен.
— Не можем да го зарежем — каза Фродо и се обърна към Ам-Гъл — Знаеш ли пътя към Мордор?
— Да — простена уплашено съществото.
— Ще ни заведеш до там.
— Мордор е опасно място — каза Ам-Гъл — Пази се строго. Защитната станция „Черна Порта” е там, откъдето всички
минават. Има голям щит около Мордор.
— Ще ни предаде — извика Сам и отправи предупредителен изстрел близо до кораба на Ам-Гъл.
— Не! — извика Ам-Гъл — Заклеваме се да служим.
— Не вярвам — продължаваше да упорства Сам — Фродо, той ще избяга.
— Няма — каза Фродо — Ще му прикачим проследяващ чип някъде в кораба. Ако се опита да избяга лесно ще го проследим и ще го унищожим — после се обърна към Ам-Гъл — Чу ли ни?
— Чух ви. Добре, сложете чипа. Ние ще служим на господаря Фродо и на Безценното.
„За какво пък му е потрябвал на него Пръстенът” — запита се Фродо.
— Ам-Гъл, изключи абсолютно всички системи на кораба си, с изключение на интеркома. Изключи и животоподдържащите. Не се безпокой, процедурата по слагане на чипа ще отнеме не повече от минутка. Но не искам да проследиш къде го слагаме.
— Така да бъде — каза тъжно Ам-Гъл и се подчини.
Малко по-късно Фродо обяви, че всичко е приключило и Ам-Гъл отново пусна системите си.
— А сега ни изведи от Емин Мул.

Скоро астероидите започнаха да се разреждат.
— Видяхте ли — Ам-Гъл звучеше доволен — Изведохме ви. Няма да се загубите. Само трябва да следвате Ам-Гъл. Не се отклонявайте!
Последното прозвуча почти като заповед, но никой от хобитите не се възпротиви.
Но отвъд Емин Мул не започваше онзи космос, който бяха очаквали. Още не можеха да направят хиперскок. Тук, на това място, като призраци се рееха стотици кораби. Изоставени.
— Какво е това място, Ам-Гъл — попита Фродо с нотка страх в гласа.
Хобитът се заглеждаше в корабите. Бяха всякакви по форма и големина, от най-малки изтребители, до големи кръстосвачи и дори няколко звездни разрушителя. Но в повечето от тях все още имаше енергия. Понякога проблясваше холограма, която озаряваше космоса. Виждаха се лица. Бяха най-различни, на хора и елфи, понякога и силуети на бойни дроиди.
— Тук е имало битка — обясни Ам-Гъл — Това са следите. Този път ние го открихме. Орки от тук не минават. А холограмите са предизвикани от вирус, който плъзнал сред унищожените кораби след битката. Ние изследвахме вируса. Не се доближавайте до холограмите!
Този път гласът на Ам-Гъл звучеше като предупреждение. Близо до Фродо проблесна нова холограма на елфически воин със затворени очи. Беше мъртъв. Видението беше призрачно и за миг Фродо загуби контрол над изтребителя си. Зави рязко към холограмата и се потопи в нея…
Светът в холограмата беше ярък. Мека зелена светлина обви хобита и неговия изтребител. Един нов силует, разкривен сякаш от омраза и злоба, изплува от нищото и протегна ръка към малкия кораб. Фродо почти беше загубил съзнание, когато нещо го изърпа назад и го върна в реалността. Ам-Гъл беше прихванал хобитовия изтребител със своя притеглящ лъч и го беше изтеглил обратно в нормалния космос.
— Не приближавай холограмите — повтори в интеркома Ам-Гъл.
Скоро трите кораба стигнаха до границите на мъртвите зони и Ам-Гъл предложи да направят скачваща формация за пътуване през хиперпространството.
— От тук ще стигнем до „Черната Порта” много бързо.
И те направиха скок.

— Ето я и нея. „Черната Порта” на Мордор — обяви Ам-Гъл, след като излязоха от хиперпространството и се бяха скрили до един обикалящ наоколо астероид. Бяха изключили всички системи, с изключение на животоподдържащите и на интерком връзките. Така шансът да бъдат засечени беше минимален.
Станцията „Черна Порта” беше най-нтушитлното нещо, което хобитите бяха виждали. Две огромни кули се издигаха в краищата на чудовищната конструкция, а между тях самата „Порта” проблясваше, сякаш с мрачна усмивка. Енергийните ѝ щитове светеха в ярко червено и бяха на практика непробиваеми. А около цялата система, подобно на Мория, беше издигнат огромен щит. Само дето през този можеше да се вижда, а морийският беше плътен и не пропускаше дори светлината. Някъде там, в далечината, Фродо успя да съзре двойната звезда на Мордор, около чиято орбита обикаляше планетата Ородруин.
— Как ще влезем? — запита се Фродо.
В този миг от хиперпространството излезе цяла армада бойни кораби.
— Харадрими — обясни Ам-Гъл — Присъединяват се към армиите на Саурон.
— Вижте! — подскочи Сам — „Черната Порта” се отваря!
Действително, червенето сияние на „Портата” започна да отслабва, а скоро съвсем изчезна, за да пропусне харадската армада.
— Сам, не те карам да идваш с мен…
— Знам, господин Фродо — и в миг и двата хобита започнаха да включват системите на корабите си, когато…
— Не! — изкрещя в интеркома Ам-Гъл — Ще ви хванат.
— Трябва да отидем в Мордор.
— Недейте. Има и друг начин!
— А защо не ни каза по-рано? — сопна се Сам.
— Господарят искаше да го заведем до „Черната Порта”. И го заведохме.
— Нещо е намислил — каза Сам.
— Досега не ни излъга — промълви Фродо.
— Разбира се, над него тегне смъртна заплаха — напомни му Сам. Но явно това не беше достатъчно.
— Води ни, Ам-Гъл.
— Да, господарю Фродо — каза Ам-Гъл — Всички системи включени. Прикачваме се и правим хиперскок към системата Итилиен. Трябва да заобиколим. Иначе ще ни хванат. Да, ще ни хванат.

Системата Рохан беше голяма, но слабо населена. Едва на четири от общо тринайсетте планети имаше живот. Сега през нея прелиташе черна урукхайска ескадрила, прихванала два хобитови изтребителя. Несъответствието в исенгардските и хобитовите технологии не позволяваше да се правят особено дълги хиперскокове и затова урукхаите често трябваше да излизат от свръхсветлинна скорост. В противен случай хобитите щяха да изгорят, а Саруман ги искаше живи.
Пътят им трябваше да мине през Рохан, колкото и да не им се искаше. Но трябваше да бързат, тъй като бяха засекли сигнали от преследвачите си.

Само на няколко светлинни години от тях се намираха бойните кораби на Арагорн, Леголас и Гимли.
— Леголас, какво засичат елфическите ти радари? — попита Арагорн.
— Урукхаите са навлезли в системата Рохан.
— Там ще ги преследваме в подсветлинна скорост — ухили се Гимли, но усмивката му се усети от другите по интеркома.
— Пресичат Рохан — продължи елфът — Целта им е отвъд. Исенгард?
— Саруман…

Хипердвигателя на Мери беше сериозно повреден. Дори да се откъснеха от похитителите си, нямаше да могат да избягат.
— Наблизо има станция — проехтя гласът на един от бойните дроиди „Урук-Хай” по интеркома — Нека спрем да заредим с гориво.
— Да, крайно време е — каза друг.
Въпросната станция се намираше малко отвъд Роханската система, на независима територия, до едно голямо астероидно поле. Ескадрилата се нареди и отправи заплаха за унищожение на станцията, ако не бъдат допуснати да заредят. Но в следващия миг отвътре изскочи цяла армия от рохански изтребители.
— Това е капан! — извика един от дроидите — Защитавайте се.
Мери бързо съумя да се свърже с Пипин по интеркома.
— Да се омитаме. Ще се скрием в астероидното поле.
— Давай, по-бързо, докато не са ни усетили.
Това беше коварното неизследвано астероидно поле „Ветроклин”, отвъд което се намираше малката система Исен
гард. Но когато Мери и Пипин навлязоха в него, бяха засипани от канонада изстрели.
— Някой ни е последвал — извика Пипин. Радарът му отчете оркски изтребител.
— Ще се скрием между астероидите.
Но не се наложи. Силна експлозия застигна урукхая и го разби на стотици парчета.
— Кой ни помага? — недоумя Мери — Нима рохиримите са навлезли във „Ветроклин”?
Ала в следващия миг двата хобитови изтребителя бяха хванати от невидими лъчи и придърпани към един от астероидите. На пръв поглед той не се различаваше от другите, но само на пръв поглед. Няколко огромни метални пипала изкочиха от астероида и хванаха малките кораби. Пипин веднага се опита да осъществи връзка.
— Тук хобитови изтребители от система „Графството”. Моля, идентифицирайте се. Защо ни нападате?
От другата страна се чу тежък, метален, провлачен глас.
— От къде?
— Система „Графсвото”.
— Нямаме данни за такава система.
— Моля идентифицирайте се — повтори Пипин.
— Тук защитна станция „Дървобрад”, астероидно поле „Ветроклин”. Вие сте оркски нарушители.
— Не сме орки — извика Мери — Хобити сме.
— Що за станция е „Дървобрад”? — попита Пипин.
— Защитна станция, модел „Ент”.
Мери прерови бордовия компютър, но не намери никаква информация.
— Пипин — каза той — Сигурно е нещо подобно на „Върбалан”.
— И аз така мисля.
— Станции „Ент” и „Хуорн” не се произвеждат от много години — поясни Дървобрад — Затова не сте чували. Ние сме последните.
— Ние? Значи има още.
— Разбира се — провлачи монотонния глас — Но сега ще ви заведа при „Белия Ездач”.
— Белия ездач? Белия? — учуди се Пипин.
— Саруман! — възкликна Мери.
Малко по-късно двата хобитови изтребителя бяха облени от ярка светлина.

— Някой приближава — каза Гимли.
— Маскировъчни щитове — извика Арагорн.
Тримата включиха маскировъчните щитове, които бяха получили като подарък от Галадриел.
Напразно. Приближаващите не бяха врагове. Беше отряд рохирими.
— Край на тревогата — каза Арагорн и свали щита — Рохирими — извика той по общия канал — Какви са новините?
Леголас и Гимли също бяха свалили щитовете си. Появата на тримата беше изненада за рохиримите, но те бързо успяха да ги наобиколят.
— Каква работа имате по границите на Роханската система? — попита един от рохиримите.
— Търсим своите приятели обясни Арагорн — Хобити. Те са със съвсем малки изстребители. Като тренажори.
— Бяха отвлечени от дроиди „Урук-Хай” — добави Гимли.
— Дроидската ескадрила беше разбита близо до изоставената станция при астероидното поле „Ветроклин” — каза рохиримът — Избихме всички.
— А хобитите? — онемя Гимли.
— Всички.
— Не!

Минута по-късно Арагорн, Леголас и Гимли оглеждаха останките от урукхайската ескадрила.
— Не намирам никакви следи от хобитови изтребители — каза Леголас — Техните кораби излъчват по-особен сигнал.
Ако имаше останки от тях щях да ги доловя.
— Значи все пак са живи?! — възкликна Гимли.
— Най-вероятно са се укрили в полето „Ветроклин” — предположи Арагорн.
— Трябва да ги потърсим — каза решително Гимли — Това поле е коварно и древно. Чувал съм, че там бродят незнайни
машини. Опасно е за два хобита да скитат сами из „Ветроклин”.
— Нека да ги потърсим. Ще доловим сигналите им. Все някак…
И тримата навлязоха в астероидното поле.
Дълги часове напразно се опитваха да уловят някакъв сигнал. Накрая Леголас извика в интеркома.
— Засякох нещо. Но не са хобитите.
— Какво е то? — попита учуден Арагорн.
— Точно зад астероида пред нас е. Много слаб сигнал, но го долавям. Маярски е.
— Маярски?
— Има ли тук маяри? — учуди се Гимли.
— Саруман — промълви Арагорн — Бързо, ще заобиколим и ще го унищожим. Странно е, че не го долавям със Силата.
— Тъмната страна е силна у него — каза Леголас — Не трябва да го оставяме да действа. Ще бъдем бързи. Сега!
И трите кораба заобиколиха астероида от различни посоки. В мига, в който маярският кораб се откри пред погледите им, те вече бяха заели бойни позиции и натиснаха спусъците си.
Ала трите изстрела се отклониха от мощния щит.
„Той използва Силата за щит” — помисли си Арагорн. В следващия миг в интеркома на тримата се чу мекият глас на маяра.
— Търсите два хобита, нали?
— Кой си ти? Покажи се на холопроектора. Веднага! — крещеше Леголас.
— Щом настоявате — и в кабините на тримата се появи един познат силует.
— Гандалф? — учуди се Гимли.
— Използва стари холосъобщения. Гандалф е мъртъв! — извика Арагорн.
— Щом не вярвате, заповядайте на моя кораб.
— Аз ще се справя с него — каза Арагорн и приготви кораба си за скачване.
Минута по-късно двата бойни кораба бяха скачени и Арагорн се прехвърли на борда на маярския кръстосвач. Той извади лазерния си меч и се приготви за битка със Саруман. Но се изправи срещу Гандалф.
— Наистина е Гандалф — извика радостно Арагорн в интеркома.
— Заповядайте на борда на моя нов кораб, „Сенкогрив”.
— Гандалф — почти проплака Гимли.

— Оцелях — разказа Гандалф, след като всички бяха в каюткомпанията му — Битката с огнения разрушител „Балрог” беше жестока. В последния миг бяхме привлечени от гравитацията на седмата планета от Мория и пропаднахме в дълбоките ѝ океани. А после битката продължи до най-крайните точки на Мория. Но накрая сразих „Балрог”. И когато бях останал без гориво и енергия, когато бях изхвърлен от тайните защитни системи на Мория, дойте помощта.
Прехващач „Орел” ме откри и ме заведе в системата „Лориен”. Ето ме сега тук, пред вас.
— Какво ще правим от тук нататък? — попита Леголас.
— Имаме работа в Едорас, столицата на системата „Рохан”. Крал Теоден е обсебен от Тъмната сила. Трябва да го освободим…

Защитна станция „Дървобрад” се движеше между астероидите, хванала в здравата си прегръдка двата хобитови изтребителя.
— Защо спряха да ви произвеждат? — попита Мери.
— Загубихме нашите ентски строители.
— Съжалявам — каза Мери — Как загинаха?
— Не са загинали — провлачи Дървобрад с металния си монотонен глас — Просто един ден си тръгнаха. А, ето че пристигнахме. Добре дошли.
Хобитите погледнаха през люковете. Намираха се пред нещо подобно на малка планета, скрита във вътрешността на астероидното поле. Вероятно някога наистина е била планета, но се е откъснала от орбитата си и е попаднала тук, във „Ветроклин”.
— Починете си — каза Дървобрад и отпусна хватката си.
Двата изтребителя се отскубнаха и се приземиха на повърхността.
Тук имаше атмосфера и хобитите можеха да дишат свободно. Отнякъде идваше мека светлина, почти като слънчева, която беше основен източник на живот тук. Странно място, но все пак имаше високи дървета. И една малка станция, където можеха да заредят.
— Отпочинете си — отново чуха гласа на Дървобрад в интеркома — и заредете корабите си. Тази енергия е специална, с нея ще изкарате много дълго. А и изтребителите ви ще се движат по-бързо в подсветлинна скорост…
Връзката прекъсна. Станция „Дървобрад” изчезна от радарите на хобитите.
— Е, да се наспим хубаво — предложи Пипин — Тук сме в безопасност.

Движението в системата Рохан с надсветлинна скорост беше забранено. Гандалф, следван от корабите на Гимли, Арагорн и Леголас, пристигнаха на планетата Едорас, третата от слънцето, и се приземиха близо до голям град. Никой не направи опит да ги спре или да ги пита кои са.
— И бъдете предпазливи — каза старият джедай — Тук не сме добре дошли.
Наеха един леднспидер и се отправиха към града. Там, в самия център, се издигаха кулите на кралския палат. Стражата посрещна идващите.
— Ако желаете да говорите с крал Теоден трябва да предадете всички оръжия.
Така и направиха. След това влязоха в двореца, в тронната зала.
В дъното беше издигнат пиедестал с голям трон. На него седеше побелялата фигура на краля, а от едната му страна се беше разположил неговият съветник, Грима.
— Мошеник — извика Грима още като видя Гандалф да влиза — След всичко, което стори, да идваш, да безпокоиш краля?
— Разкарай се от пътя ми, Змийски език. Не съм минал през сянка и огън, за да споря с космически червей като теб — просъска Гандалф и протегна ръка. Той отблъсна Грима с помощта на Силата — Кралю, отдал си се на Тъмната страна — Гандалф правеше странни движения с ръцете си — Върни се в Светлата.
Теоден се засмя зловещо.
— Не можеш да ми заповядваш, Гандалф Сиви — това не беше гласът на краля. Саруман говореше чрез Теоден.
Тогава Гандалф отметна наметалото си. Блестяща бяла роба се откри отдолу.
— Сега съм Гандалф Белия. А ти, Саруман, предател, ще оставиш Теоден.
— Ако аз го оставя, той ще умре…
Но Гандалф не слушаше лъжите. Той вложи цялата сила, с която разполагаше и прокуди Саруман.
Теоден едва сега разбра какво се беше случило.
— Бях на тъмната страна — каза той.
— Но ето, че си отново сред нас, кралю.
Теоден гледаше Грима със злоба.
— Разкарай се от двореца ми — просъска краля — И ако се върнеш, ще бъдеш убит!
Стражите се отместиха, за да направят път на Змийския език, който с крясъци изхвърча през портите. След по-малко от час той вече беше извън планетата.

Гандалф разказваше на краля какво се беше случило, докато е бил подвластен на Тъмната страна.
— Ортанк ще отвърне на удара — каза джедаят — Трябва да защитиш народа си. Тук си безсилен.
— Ще ги отведа далече — каза Теоден. Ще издам заповед за евакуация на цялата планета. Ще се отправим към десетата планета, в крепостта Шлемово Усое. Щитът ѝ ще издържи всяка атака. Досега тази крепост не е падала. Няма да падне и сега.

Крал Теоден издаде заповедта още същия ден. Евакуацията започна моментално. Пътят до десетата планета щеше да отнеме четири дни, но за това време Саруман нямаше да съумее да организира силите си. А след това…
— Трябва да осигуря допълнителна защита на Шлемово Усое — каза Гандалф на Арагорн — Очаквайте ме на петия ден.
— Върви — отвърна му Арагорн — И нека Силата бъде с теб.

Трите кораба излязоха от хиперпространството близо до голяма зелена планета.
— Итилиен — каза Ам-Гъл — Планетата от едноименната система. Колония на Гондор.
— И сега? — попита Сам.
— Нека спрем за малко — предложи Фродо — Да се приземим. Храната ни е на привършване.
— Така да бъде — каза Ам-Гъл и насочи изтребителя си към повърхността.
Двата хобита го последваха. На планетата нямаше градове, но имаше всевъзможни форми на живот. Големи гори запълваха далечните силуети на планинска верига. Наблизо имаше хълмове. Слънцето клонеше към залез.
— Не отчитам никакви технологии, господин Фродо — каза Сам.
— Ще настроим радарите да ни събудят, ако някой приближи — заяви Фродо — Нека се наспим.
Нощта на Итилиен беше прохладна и приятна. Двата хобита се излегнаха удобно в изтребителите си и заспаха. Но Ам-Гъл остана буден. Той натисна едно копче на контролното табло и пред него се появи холопроекция на собствения му образ.
— Убий ги — изсъска холограмата.
— Защо? — попита Ам-Гъл.
— Те те ограбиха.
— Не, те се грижат за мен.
— Ха! — изсмя се холограмата — Никой не се грижи за теб. Те те използват. Не го ли разбра.
— Те са приятели.
— Ти нямаш приятели. Досега оцеля защото слуша мен.
— Вече не — каза решително Ам-Гъл.
— Какво каза? — попита учудено холограмата. Но вместо отговор Ам-Гъл измъкна един кристал, запрати го към пода на изтребителя си, а след това го стъпка.
— Махни се и никога повече не се връщай.
Така той унищожи своя виртуален съветник.
— Най-после намерих сили да го направя — усмихна се Ам-Гъл и извади бластера си — А сега е време за лов.

На сутринта Ам-Гъл донесе две дребни животинчета на Фродо.
— Нека ги сготвим — предложи Сам — Имам няколко рецепти в бордовия компютър.
Без да чака разрешение, Ам-Гъл се вмъкна в изтребителя на Сам и започна да преглежда компютъра.
— Ей, махай се от там — извика Сам.
— Това ли са рецептите? Отвратителни са!
— Никой не те пита — и Сам изхвърли натрапника извън кабината.
Половин час по-късно той беше запалил малък огън и приготвяше яхния от животните, които Ам-Гъл беше донесъл и изобщо не обръщаше внимание на протестите му. Тогава радарите изписукаха.
— Някой идва насам — извика Фродо и погледна радара — Зад онези хълмове.
Не дочака останалите, а се втурна да види какво става. Сам и Ам-Гъл го последваха. Тримата се скриха зад група дървета. Пред тях крачеше някакъв легион.
— Воини — каза Ам-Гъл — от системата Харад. Отиват да се бият за Саурон.
— Фродо — Сам посочи нещо огромно, което му беше привлякло вниманието — Виж! Крачеща канонерка тип „Мумак”! От най-големите! Ех, никой няма да ми повярва, че съм видял!
— Смятах тези канонерки за легенда — ахна Фродо — Никога не съм предполагал, че наистина съществуват.
Но в следващия миг проблесна лазерен изстрел и харадримите заеха отбранителни позиции. Отнякъде се изсипа цяла група джедаи, които влязоха в схватка с харадримския легион и я избиха до крак, а крачещата канонерка беше пленена за минути. Но в нея беше заложен код за самоунищожение, ако бъде похитена, и тя се взриви на хиляди парчета, някои от които паднаха доста близо до Сам и Фродо.
— Къде е Ам-Гъл?
В следващия миг силни ръце хванаха хобитите.
— Вържете им ръцете — каза един непознат глас.

Шлемово Усое представляваше масивна крепост в полите на негостоприемните планини на десетата планета от Роханската система, способна да побере цялото население на планетата Едорас. Веднага след пристигането на последните бежанци беше издигнат щитът. Той трябваше да предпази крепостта от обстрел от космоса. Жените и децата бяха изпратени в подземните пещери. От там, в случай че крепостта паднеше, те можеха да се измъкнат през голямото езеро, което беше в центъра на пещерния комплекс, през ядрото на планетата, до място, където чакаха скрити спасителни кораби.
— Орките са потеглили — обяви рицарят джедай Арагорн докато гледаше мониторите на радарите.
— Ще бъдат тук след броени часове — измърмори Гимли — Точно по залез.
— Пристигнахме тъкмо навреме — каза крал Теоден — Ще спрем устрема им.
— Огромна армия! — възкликна Леголас — Десет милиона дроида!
Това беше наистина внушителна цифра. Няколко часа по-късно стотици звездни разрушители влязоха в орбита около десетата планета. Те спуснаха на повърхността контейнери с бойни дроиди „Орк” и „Урук-Хай”. Двайсетте орбитални защитни станции около десетата планета не успяха да предотвратят инвазията и бяха унищожени от врага. В това време наземната армия от дроиди беше активирана и урукхаите започнаха масирано настъпление към крепостта Шлемово Усое. Лека полека хиляди дроиди влязоха под огромния щит. Но разстоянието между щита и високите сто метра стени беше твърде малко. Така се провали идеята на орките да вкарат летателни машини под щита и да нападнат Шлемово Усое по въздуха.
В началото щурмът беше отстояван безпроблемно, но все повече дроиди влизаха под щита. Но защитата на крепостта беше значително по-добре въоръжена. Опитите на дроидите да изстрелят детонатори над стената бяха спирани най-често от джедаите, които бяха заели най-предни позиции.
— Огън! — изкомандва Арагорн и хиляди стрелци, скрити в различни ниши в стените, отправиха смъртоносни залпове. И този щурм беше отблъснат.
— Това ли е цялата ти сила, Саруман? — говореше крал Теоден — Плоски атаки от безсилни дроиди. Никаква стратегия, никакво военно мислене…
В следващия миг орките извадиха прикачващи пистолети и направиха опит с тяхна помощ да се прехвърлят през стените.
— Прикачващи пистолети! — изкрещя Арагорн и извади лазерния си меч. Започна да сече кордите, които бяха залепнали на ръба на стената. Стотици дроиди изпопадаха, повличайки след себе си други. Последва нова вълна изстрели с прикачващите пистолети, но джедаите не оставиха нито един дроид да прескочи стената.
— Леголас — изкрещя ужасен Арагорн, докато гледаше приближаващата чудовищна машина. Само след миг и тя щеше да бъде под щита.
— Турболазер с един стрелец! — отвърна елфът и зареди снайпера си. Той се прицели и натиста спусъка. Мекото сияние на изстреляния заряд бързо се сля с битката, но Леголас видя как неговия изстрел спря преди да е стигнал целта.
— Използват щит — извика Леголас — Арагорн, обади се бързо в кулата да стрелят по турболазера.
В кулата се намираше най-мощното оръдие, с което разполагаше Шлемово Усое. То сипеше изстрели към орките под стените, но след сигнала на Арагорн се обърна към турболазера. Ала беше късно. Турболазерът стреля пръв и унищожи голямата порта на крепостта. Миг по-късно оръжието беше унищожено от това на кулата, но пътят на орките към крепостта вече беше открит.
— Назад! — изрева Теоден — Всички във вътрешната крепост!

След като основната стена беше превзета, падането на вътрешната крепост беше въпрос на време. В този миг ходът на битката изведнъж се беше обърнал срещу рохиримите. Сражения се водеха през цялата нощ, а на сутринта защитата на вътрешната крепост беше отслабнала значително и Шлемово Усое вече не можеше да предложи защита на никого.
— Воини на системата Рохан — крал Теоден говореше по вътрешния канал, така че думите му да звучат ясно в шлема на всеки рохирим — Падането на крепостта е въпрос на време. Обявявам евакуация.
Но никой не се оттегли. Нито един воин. Дори жените и децата от пещерния комплекс останаха по местата си.
— Ние ще се бием до последна капка кръв! — обади се един незнаен воин.
— За крал Теоден! — извика друг.
— За Рохан!
— За нашата галактика!
И нова вълна на гняв и решителност закипя у всеки рохирим.
Тогава слънцето изгря…

— Ставайте — прозвуча в интеркома провлачен глас. Мери и Пипин отвориха очи.
— Дървобрад?
— Дълго спахте. Сега трябва да дойдете с мен. Чакам ви в орбита.
Мери и Пипин включиха подсветлинните двигатели на изтребителите си и напуснаха странната планета. Станция „Дървобрад” ги очакваше. Дългите метални пипала отново хванаха двата малки кораба.
— Да не се загубите — обясни монотонният глас.
И Дървобрад се зарея между астероидите. Накрая стигна до едно място, където полето не беше толкова гъсто.
— Сега ще се случи нещо, което не се е случвало от много време насам — и Дървобрад освободи изтребителите от желязната си прегръдка — Ентосбор.
Едва сега хобитите забелязаха, че десетки астероиди приближават към тях. Не, това не бяха астероиди. Това бяха други станции „Ент”. Толкова много!
— Днес ентите ще решат дали да тръгнат на война…

Дълги часове Мери и Пипин летяха около ентите. Понякога се включваха на техните честоти, но станциите си говореха със странни кодове.
— Вероятно вече са решили? — предположи Мери.
— Не — отговори Дървобрад — Досега сме си сверявали идентификационните кодове.
— Толкова бавно?
— Ентската технология е стара. Не можем да сме бързи като съвременните. Понякога при нас идват елфи. Внасят по някоя модификация и след това ние си я разпространяваме помежду си. Но още нищо не са направили за оптимизиране на кодовете…
Още дълго ентите си разменяха странни сигнали. Но накрая Дървобрад приближи хобитите.
— Навремето — започна той — Саруман обикаляше астероидно поле „Ветроклин”. Знаеше идентификационните номера на всички ни. Помагаше ни, когато имахме нужда. Но това време е отминало. В момента Саруман унищожава астероидите на „Ветроклин”, които се намират близо до неговата система Исенгард. Това не може да продължава. Ентите решиха: Саруман трябва да си плати. Ентите тръгват на война…

Сам и Фродо бяха преведени със завързани очи в скривалището на мистериозните воини. Когато най-сетне отново можеха да гледат, видяха, че са в голяма пещера.
— Кои сте вие? — попита ги един воин.
— Хобити от системата „Графството” — отвърна Фродо.
— Какво правите по тези земи?
— Пътници сме.
— Никой не пътува просто така тук, толкова близо до системата Мордор — каза воинът.
— Потеглихме от системата Ломидол деветима — заразказва Фродо — Загубихме един, когато минавахме през Мория.
— Неразумно сте постъпили да минавате от там. Кои бяха с вас?
— Още двама от нашата система — каза Сам — един елф, едно джудже и два човека.
— Кои бяха хората? — попита воинът.
— Джедаи Арагорн и Боромир.
Погледът на воина се промени. Сякаш лицето му се състари за секунда.
— Боромир е мъртъв — каза той.
— Какво? — извика Фродо — Откъде знаеш?
— Почувствах липсата му в Силата. Аз съм негов брат. Казвам се Фарамир.
— Не, не мога да повярвам… — промълви Фродо.
Тогава Фарамир смени темата.
— Къде е третият ви спътник?
— Няма трети с нас — каза Фродо.
— Онова нещастно същество, което избяга когато ни забеляза. Корабът му е приземен до вашия.
— Няма трети — повтори Фродо.
Двата хобита бяха отведени в едно друго помещение, където щяха да пренощуват. Но през нощта Фарамир събуди Фродо.
— Ела — каза той и отведе хобита на ръба на една скала. Това беше краят на пещерата. Отвън се виждаше небето, осеяно с безброй звезди и трите луни на Итилиен. Входът на пещерата беше скрит зад висок водопад. Той се спускаше в малко вирче. Там, седнал на един камък, с импровизирана въдица в ръка, беше Ам-Гъл.
— За влизане в Забранения Вир наказанието е смърт — и Фарамир кимна към стрелците, които стояха скрити наоколо — Те чакат моя сигнал.
— Не стреляйте — извика Фродо — Нека поговоря с него.

Ам-Гъл току що беше хванал някаква риба и се канеше да я яде, когато Фродо се появи зад гърба му.
— Ам-Гъл.
— Господарю?
— Не стой там. Опасно е. Ела, Ам-Гъл.
С известна доза недоверие Ам-Гъл последва Фродо. Но миг по-късно джедаите на Фарамир го наобиколиха и го завързаха.
— Ам-Гъл, не се съпротивлявай. Вярвай ми, Ам-Гъл — викаше Фродо.
— Господарю…

— Сега ще ни кажеш истината — Фарамир гледаше недоверчиво окаяното същество, което му бяха довели.
Но Ам-Гъл не желаеше да говори с воина.
— Излъга ни господаря — говореше си сам — А след това ни предаде. Той е лукав. И лъжлив. И ни ограби. Взе го от нас.
— Какво ти е взел? — попита учуден Фарамир.
В миг погледът на Ам-Гъл се промени. Очите му станаха големи, изпълнени с гняв и желание за мъст.
— Безценното!!

Фарамир отиде в стаята, където джедаите държаха Сам и Фродо.
— Значи такава е истината? — каза той — Пръстенът на Саурон.
— Остави ни — извика Сам — Не можеш да имаш Пръстена. Това е зло. То носи поквара. Нищо не можеш да направиш само с Пръстена. Нямаш оръжие, в което да го сложиш.
— Оръжията се правят — отрече думите му Фарамир — Има начин.
— Елронд от Ломидол лично ни заръча да идем на планетата Ородруин в Мордор — промълви Фродо — Само там можем да унищожим Пръстена. Това не е наше решение. Това е решение на съвет на много раси от различни системи. Решение и на брат ти. Той се закле да ме пази, но се отдаде на изкушението на Пръстена.
Фарамир замълча за няколко безкрайно дълги секунди.
— Няма да ви задържам — каза най-сетне той — Не искам да имам нищо общо с Пръстена. Моите хора ще поправят изтребителите ви. Ще ви изпратим до границите на Итилиен, а след това ще се върнем в системата Гондор. Трябва да защитим граничната планета Осгилиат.

Хобитите и Ам-Гъл получиха храна и провизии, а корабите им бяха поправени. След това бяха изпратени до границата на системата Итилиен. Там трите изтребителя се свързаха и направиха хиперскок по координати, зададени от Ам-Гъл. Но докато летяха със свръхсветлинна скорост, Ам-Гъл измъкна отнякъде един кристал и го постави в контролното табло. После натисна един бутон и отново се появи холограма с неговия образ.
— Измамиха ни — каза Ам-Гъл.
— Убий ги — предложи холограмата.
— Обещал съм да им служа. Не мога.
— Така ли? Много предан стана изведнъж — ухили се холограмата.
— Не мога.
— Но може би тя може… А после ще намерим Безценното сред останките. Да, тя ще свърши мръсната работа, безценни…

Сигналът дойде изведнъж. Саруман нямаше никакво време да реагира. Хиляди станции „Ент” изскочиха от хиперпространството.
— Планетарен щит! — извика тъмният джедай по интеркома.
От другата страна му отговори смутен глас:
— Вече е унищожен. Още с първата атака…
Поне щитът на кулата бе невредим. Саруман успя да го вдигне и по този начин да защити поне себе си. Но планетата беше обречена. Защитата беше отслабена, а повечето дроиди „Орк” и „Урук-Хай” бяха в системата Рохан. Малкото останали в системата Исенгард и не можеха да предложат особено надеждна защита.
Една малка ескадрила орки излетя от планетата, но ентите бързо я разбиха, а оцелелите потърсиха спасение в хиперпространството. Все пак орките успяха да нанесат минимални щети, но това не подобри положението на Ортанк. Напротив, повредените станции „Ент” изгубиха контрол и бяха привлечени от гравитацията на планетата. Разбиха се на повърхността, като образуваха огромни кратери.
Останалите енти обстрелваха повърхността с най-мощните оръжия, с които разполагаха. Долу проблясваха пламъци от пожари, образуваха се кратери, загиваха орки. А Саруман стоеше в кулата и гледаше безучастно унищожението на Исенгард. Не можеше да направи нищо. Не можеше да си позволи да отслаби щита на кулата, така че оръжията ѝ да се включат в битката. Би рискувал прекалено много.
Исенгард падна под властта на ентите. Саруман беше сразен, армията му разбита…

Утрото настъпи на десетата планета от системата Рохан.
— Това е последната битка — каза с болка в гласа, но все пак гордо крал Теоден — Рохан ще падне, но с чест.
И в този миг от вътрешната крепост заехтяха всички оръжия, които бяха на разположение. Рохиримите обстрелваха врага, падаха и загиваха, но други идваха на техните места. Рохан не се предаваше, беше се заклел да се бие до последна капка кръв. За краля, бяха казали воините. За Рохан. За Галактиката.
Тогава, близо до границите на Рохан, от хиперпространството изкочи цяла ескадрила. Тя спря само за миг, а след това пое по най-бързия начин към десетата планета. Движеше се с почти светлинна скорост. Сигналите, които издаваха корабите, бяха непознати.
— Чакай малко — промълви Арагорн — Това не са кораби…
— Разбира се, че не са — проехтя в интеркома познатия глас на учителя джедай Гандалф.
И в този миг ескадрилата пристигна в орбитата на десетата планета и започна масивен обстрел от космоса на оркските позиции, които се намираха извън щита на Шлемово Усое.
— Отстъпление! — Арагорн чу този грозен, металичен глас по общия канал. Идваше от орките. Защо говореха по общия канал?
Но в следващия миг дроидите започнаха да отстъпват и скоро излязоха от щита. Качваха се на изтребителите си и отлитаха в орбита. Но там не ги чакаха звездните разрушители на Саруман. На тяхно място се беше появило гъсто астероидно поле. И когато и последния кораб потърси убежище сред астероидите, те се раздвижиха. На всеки наземен радар можеше да се види как оркските изтребители намаляват с всяка секунда. Милиони бяха унищожени от загадъчните астероиди. А когато всичко свърши, астероидите сами поеха на обратно, отнасяйки останките от сразените врагове. Когато напуснаха границите на Рохан, те направиха хиперскок в неизвестна посока.
В този ден Рохан постигна велика победа. Беше отблъснато невиждано нападение. Беше спасена честта на системата. Шлемово Усое удържа нечовешки щурм. Но не без помощта на Гандалф и на… астероидите.
Корабът „Сенкогрив” се приземи на десетата планета под бурните скандирания на рохиримите. Гандалф слезе и беше приветстван от крал Теоден.
— Битката за Шлемово Усое приключи — каза джедаят — Започва битката за галактиката „Средна земя”.
На хиляди светлинни години от тях Саурон седеше потънал в мрака на Барад-Дур. Погледът му беше отправен към изгряващите слънца. През някои телескопи на планетата можеше да се види Ородруин, най-близката планета до слънцата. Сега там най-големият вулкан изхвърли тонове лава…

Близо до Мордор имаше малка, изоставена станция, тънеща в мрак. Хобитите и Ам-Гъл спряха в нея, за да потърсят допълнителни енергийни клетки за изтребителите си. Вътре цареше хаос. От време на време системите се включваха и светлина, призрачна като мълния, озаряваше вътрешността. В дъното на най-голямото фоайе имаше голяма статуя на древен владетел. Главата ѝ беше счупена и се търкаляше наблизо. А на нейно място просветваше стар енергиен трансформатор, с грубо изрисувано червено око.
— Да се махаме — предложи Сам.
— Май си прав — последва го Фродо.
Мордор беше съвсем близо. Бърз хиперскок ги изведе до огромна орбитална станция, светеща в мека зелена светлина. Пред нея, като черни призраци, прелитаха два кръстосвача „Пазител”. Това беше бойна станция „Минас Моргул”.
— Това ли е? — попита Фродо.
— Ще заобиколим — каза Ам-Гъл — Наблизо има пробив в щита. Ще минем от там. Има тунел…
— Тунел?
— Последвайте ме, хобити. Съвсем близо сме.

Наистина беше тунел. По-точно беше огромен астероид, заседнал в щита на Мордор, в който имаше десетки тунели, които водеха до другата страна на щита. Водеха в Мордор.
— От тук — каза Ам-Гъл — Последвайте ме — и изчезна във вътрешността на астероида.
В този миг нещо стана в Минас Моргул. Първо хобитите го доловиха в радарите, а след това го видяха и през люковете си. Огромен огнен лъч, способен вероятно да разтопи цял звезден разрушител за секунди, се изстреля от върха на станцията и се взриви в хиляди цветове. Такова зрелище можеше да се наблюдава с невъоръжено око от стотици светлинни години. Цял Мордор го беше видял. А след това от Минас Моргул започнаха да излизат стотици оркски звездни разрушители, подредени в бойна формация.
— Войната е започнала — каза Сам по интеркома — Отиват към системата Гондор…
— Приземете се на астероида — извика Фродо — И изключете абсолютно всички системи. Не бива да рискуваме да ни засекат.
Приземиха се. Скоро след това оркската армия направи хиперскок.
— Бързо — каза Фродо, докато включваше системите отново — През тунела…
— Къде е Ам-Гъл? — попита учуден Сам.

В един от тунелите Ам-Гъл беше кацнал и астродроида му усилено се мъчеше да махне някакъв елемент от задната част на кораба. Когато най-сетне успя, Ам-Гъл въздъхна облекчено. На таблото пред него се появи холограмата със собствения му образ.
— Намерихме чипа — каза Ам-Гъл.
— Чудесно. Остами го там. Хобитите скоро ще разберат, че си се отскубнал. Трябва до тогава да сме се измъкнали от другата страна на щита — и холограмата изчезна.
— Да, трябва…

Фродо и Сам навлязоха в астероида и започнаха да търсят път към Мордор.
— Избягал е проклетникът — викаше Сам — Само да го спипам. Откъде му идва сигнала?
— Сигнала е неподвижен — каза Фродо — Откачил е чипа и го е захвърлил. Но нищо, повече няма да ни трябва.
— Господин Фродо, долавям странни сигнали наоколо.
— Да, Сам, и аз ги долавям.
— От какво идват?
— Не зная — промълви Фродо — Но Ам-Гъл не ни доведе тук случайно. Не…
И в този миг нещо се случи. Един огромен дроид-убиец, тип „Паяк”, изпълзя от един от коридорите.
— Бягайте, господин Фродо — крещеше Сам.
Фродо зави с изтребителя си в един от коридорите на астероида. Дроидът го последва моментално. Фродо се луташе из празния лабиринт, не можеше да се ориентира. На екрана на бордовия компютър се изписа името на дроида.
— Корубана? Ха, произведена във фабриките Унголиант.
Но в следващия миг няколко прехващащи лъча, скрити в коридорите на астероида, накараха хобитовия изтребител да се закове на място.
„Капан!” помисли си Фродо, докато правеше анализ на астероида. Имаше атмосфера, подходяща за дишане, това отчете компютъра. Без повече да се замисля, Фродо отвори люка и излезе навън. Зад него тромаво се носеше Корубана на осемте си метални крака. Фродо зави в друг коридор, докато накрая се скри от погледа на дроида. Но когато излезе от скривалището си, той разбра, че съвсем не се беше измъкнал. Корубана стоеше пред него и примигваше в синьо-зелена светлина. Хобитът се обърна и се опита да побегне, но беше късно. Дроидът изстреля парализиращ лъч и зашемети Фродо. После бавно го овърза с безброй влакна и го замъкна до кораба му.
И в този миг се появи Сам. Той зави с изтребителя си по коридора и се изправи лице в лице с дроида-убиец.
— Разкарай се! — крещеше Сам и засипа Корубана със смъртоносен огън.
Дроидът се олюля, но остана на крака. Само след миг и кораба на Сам беше хванат от прехващащи лъчи. Хобитът моментално изскочи от кабината. Той мина покрай неподвижното тяло на Фродо. Нямаше време да го оплаква. Но дръжката на Жилото стърчеше незасегната от колана. Сам бързо издърпа оръжието и активира лъча. Жилото заблестя с мека жълта светлина.
— Ела ако смееш — озъби се Сам на Корубана — Опитай елфийската технология!
И тогава Корубана стреля. Изстрелът беше точен и щеше да порази Сам, но в последния миг ръката му сама се вдигна и Жилото парира лъча.
„Ха! Да не би да владея Силата?! И да не знам?”
Но не беше така. Жилото само усещаше къде ще попадне изстрелът и го парираше. Не беше необходима Силата. Елфийска изработка.
Тогава Сам се нахвърли с рев срещу дроида-убиец и го прониза. Жилото влезе без затруднение дълбоко в тялото на Корубана. Дроидът издаде писклив сигнал и отстъпи. Изгуби се в коридорите на астероида, вероятно да регенерира, а може би да загине.
Сам коленичи до безжизненото тяло на Фродо.
— Провалих се, господин Фродо — проплака той — Сега, ща неща, трябва да завърша мисията сам. Не ми е приятно, но…
Той откачи Пръстена от врата на Фродо и го прибра.
— Сам ще стигна до Ородруин. Щом такава е съдбата…
Сам преряза нишките, които овързваха Фродо и положи тялото му в малкия изтребител, когато долови сигнал. Хобитът бързо се качи в собствения си кораб и се скри сред тунелите. Настрои честотите си така, че да чува приближаващите. Бяха оркски дроиди.
— Ето го — каза единият — Ще го прикачим и ще го отнесем в станция „Сирит Унгол”.
— Засичам живот у биоорганизма — каза един друг глас.
„Жив е!” възкликна на ум Сам.
— Бил е ударен от парализиращ лъч. Херметизирай люка. Ще го отведем жив.
„Никъде няма да го водите!” — Сам не беше сигурен дали извика тези думи или само си ги помисли, но веднага изскочи със своя кораб. Но орките вече ги нямаше. Нямаше го и изтребителя на Фродо. Сам едва долови сигналите, които идваха някъде от вътрешността на астероида. Тогава той включи лориенския щит и последва орките.
Невидим за останалите, Сам стигна до Сирит Унгол. Той приземи кораба си в един от доковете и излезе. Трябваше да намери Фродо. Да, изтребителят щеше да остане с включен щит и нямаше да бъде открит, но самият Сам… Хобитът реши да рискува. Той извади Пръстена и го надяна. Допирът с жива плът активира защитното поле и Сам изчезна от всички погледи. В този миг сетивата му се изостриха и очите му поеха всяка светлина, увеличавайки я многократно. А ушите на хобита възприемаха и най-малкия звук.
Далече, навътре в Мордор, от другата страна на двете слънца, Саурон беше насочил вниманието си в друга посока. Той така и не долови силния сигнал, който идваше от Сирит Унгол. Нямаше ги наблизо и назгулите.
Сам извади голям късмет. Той се промъкна покрай орките и се добра до един терминал. Започна да преглежда информацията.
„Ето, тук трябва да е. Осмо ниво, килия 613”. Срещу този надпис мигаше друг — „неизвестен затворник”.
Няколко минути бяха необходими на Сам за да се ориентира в мордорската защитна станция. Накрая намери пътя към осмо ниво. Странно, тук нямаше никакви пазачи. 613-та килия беше заключена. Сам свали пръстена и остана неподвижен няколко секунди, за да се адаптират сетивата му към реалността. После преряза с Жилото заключващия механизъм и влезе…
Фродо вече се беше свестил и седеше на тясното легло.
— Сам! — възкликна той.
— Няма да ви изоставя, господин Фродо. Дойдох да ви спася.
— Но те… отнеха ми Пръстена. Провалих се, Сам.
— Не, не сте — и той извади Пръстена и го подаде на Фродо — Това е вашата мисия. Да продължим.
Наистина, беше време да продължат.

В хангарите на Сирит Унгол имаше стотици оркски изтребители.
— Налага се да изоставим хобитовите кораби — каза Фродо — С два оркски ще минем по-незабелязано. Поне докато не открият липсата им.
— Прав сте, господин Фродо — каза Сам. Мъчно му беше, че трябваше да изостави изтребителя си. Беше му подарък от баща му. Първият му космически кораб с хипердвигател. А на борда оставяше и елфийския прехващащ лъч и маскировъчния щит, подаръци от Галадриел. Но нямаше избор.
Двамата се качиха в оркските изтребители.
— Вероятно се управляват почти като хобитовите — промърмори Сам и натисна един бутон. Два двигателя се активираха и кораба се издигна леко — Да, няма особена разлика.
Двата хобита напуснаха Сирит Унгол. На картите на бордовия компютър се показа моментното разположение на планетите от системата Мордор. Ородруин беше от другата страна на двете слънца. Трябваше да заобиколят.

И хобитите продължиха сами страшния поход…

[avia_codeblock_placeholder uid="3"]

Star Lords IV: Нова задруга

Георги Панайотов — Tue, 27 Jun 2017 14:06:33 +0000

[avia_codeblock_placeholder uid="4"]

Тази вечер космодрумът край Хобитово на малката планета Графството беше празнично украсен и ярко осветен. Пристигаха гости откъде ли не. Днес беше рожденият ден на Билбо. Но една совалка се открояваше от останалите — беше по-голяма и по-внушителна, също като кръстосвачът, от който беше излетяла и който сега я чакаше в орбита около Графството.

От совалката слезе възрастен мъж с посивяла коса и дълго сиво наметало. Той мина през контрола, след което се отправи към града. Учителят-джедай Гандалф не беше идвал тук от много години, но беше изпратил съобщение по един астродроид до Билбо, че ще присъства на рождения му ден.
Цялото Хобитово беше обляно от празнична светлина. Гандалф се отправи към центъра, където се извисяваше небостъргачът Торбодън. Той се качи в турболифта и изкомандва на дежурния дроид да го откара на 67-ия етаж. Когато пристигнаха, Гандалф позвъня.
— Гандалф? Все пак дойде?! — каза зарадван Билбо, когато видя стария джедай.
— Как бих могъл да пропусна рождения ти ден, Билбо.
А после хобитът разказа на Гандалф за предстоящия празник.

Тържеството продължи до късно. Накрая на централния площад бяха запалени 111 огромни свещи — на толкова години ставаше Билбо. Всички започнаха да скандират „Реч”. Тогава Билбо излезе пред множеството и се качи на големия си лендспидер.
— Скъпи гости от всички планети от системата Графството, не мога да ви опиша колко съм щастлив да ви видя. Днес е моят 111 рожден ден. Също така, днес моят племенник, Фродо, става на 33 — той си пое дъх и продължи тихо — Всъщност бях много щастлив да бъда сред вас. Но сега трябва да ви напусна. Сбогом.
Гандалф имаше само миг да реагира. Той се пресегна със Силата към енергийния генератор и прекъсна тока. Цяло Хобитово потъна в мрак. А миг по-късно, когато Гандалф отново пусна тока, Билбо беше изчезнал някъде.

Билбо се прибра незабелязано в Торбодън и започна да се стяга за път.
— Какво си мислиш, че правиш? — хобитът се стресна и се извърна, за да застане очи в очи с Гандалф.
— Напускам Графството. Горе в орбита кръжи личният ми кръстосвач „Волният Билбо”. Смятам да отида отново в системата Ломидол. Просто се оттеглям.
— Можеше да го направиш по-елегантно — заяде се старият джедай — Ако не бях спрял тока щеше да включиш маскировъчния щит на Пръстена, нали?
— Да — призна Билбо.
— Не е хубаво. Това не е особено често срещан щит, може някой да те заподозре.
— Сигурно си прав. Но вече е минало. Тръгвам и оставям всичко на Фродо.
— Ами Пръстенът? — попита Гандалф.
Билбо не беше много наясно с това какво всъщност може Пръстенът. Той знаеше, че в него има мощен маскировъчен щит. И нищо повече.
— Него ще го задържа.
— Не — оспори Гандалф — Остави го на Фродо.
Двамата спориха известно време, но накрая Билбо склони. Той извади Пръстена от джоба си и го сложи на камината. После тръгна към космодрума.
— Вземи ако искаш моята совалка да те откара до „Волния Билбо” — предложи Гандалф — Само после кажи на командващия дроид да я върне тук.

Билбо потегли. Той наистина не смяташе да се връща в Графството.
Малко по-късно Гандалф разказваше на Фродо това, което се беше случило в Торбодън и за това как Билбо си беше заминал.
— Той ти остави Пръстена — каза Гандалф и подаде малкия златист диск на хобита — Скрий го добре. Не го показвай на никого. Аз трябва да вървя.
— Къде отиваш, Гандалф? — попита Фродо.
— Имам неотложна работа. Трябва да отлетя спешно за системата Исенгард. Ще се върна до пролетта. Ако нещо стане и не успея да дойда, вземи Пръстена и тръгни към Брее. Това е малка система, само с една планета, съвсем наблизо е. Там отседни в комплекса „Скокливото пони”. Там ще те чакам.

Час по-късно корабът на Гандалф направи хиперскок и се отправи към Исенгард. Там джедаят трябваше да се срещне с бившия си учител в Силата, Саруман.
— Оръжието на Саурон е открито — обясняваше Гандалф — През цялото време е било под носа ми, в системата Графството. Малък диск, с формата на пръстен, в който е вграден мощен енергиен реактор. Без него Саурон не може да задейства супероръжието си.
— Не можем да победим врага, Гандалф — каза неочаквано Саруман — Нека се присъединим към него.
— Никога — каза Гандалф — По-скоро бих умрял.
— Ти не познаваш силата на Тъмната страна. Присъедини се към мен, Гандалф, и заедно ще управляваме Галактиката Средна земя.
Вместо отговор Гандалф извади лазерния си меч. Саруман го последва и двамата кръстосаха остриетата. Но Саруман владееше Силата по-добре и надви Гандалф, след което го парализира със сини мълнии и го затвори в Ортанк.

„Черната порта” беше най-големият космодрум в системата Мордор. Около него във всеки един момент кръжаха по няколко разрушителя, изтребителя или тролски кръстосвачи.
В този ден охраната на Мордор беше заловила малък контрабандистки кораб и капитанът му, известен под името Ам-Гъл, беше разпитан от инквизиторите на император Саурон. От него беше измъкната важна информация за местонахождението на Пръстена.

От космодрума „Черната порта” излетяха девет бойни прехващача. Тези машини можеха да залавят малки и средно големи космически кораби и бяха много маневрени. Бяха управлявани от най-приближените деветима на императора, известни като назгулите. Някога те са били владетели на девет галактически сектора, преди да бъдат привлечени за служба на Мордор. Назгулите владееха Силата до съвършенство, но с нея не можеха да усетят Пръстена. Освен това малцина знаеха истинските им имена. Затова те бяха известни просто като Назгул 1, Назгул 2 и т. н.
— Назгул Уан, готови за хиперскок. Курс към системата Графството — изкомандва Назгул 1.
— Разбрано, Назгул Уан — потвърдиха един след друг останалите — Радарите за засичане на вълни от Пръстена работят на пълна мощност.
— Пригответе се за хиперскок.
Миг по-късно Назгулската Елитна Ескадрила навлезе в светлинна скорост.

Пролетта на планетата Графството от едноименната система настъпи, а учителят-джедай Гандалф още го нямаше. Тогава Фродо разбра, че той няма да дойде и е време да потегли сам към Брее. Фродо никога не беше ходил по-далече от последната планета в системата, Крайречкино, но ето, че сега трябваше да напусне дома си, вероятно за дълго. Той взе Пръстена, който държеше заключен в подземния сейф на Торбодън, взе своя приятел и градинар Сам Майтапер и двамата се качиха на едноместните си изтребители.
— Ще минем през Крайречкино — заяви Фродо — Там ще заредим и ще потеглим за Брее.

Пътят до Крайречкино беше спокоен. На последната планета от системата към Сам и Фродо се присъединиха още два хобита, Мери и Пипин.
— Знаем накъде сте тръгнали — заяви Мери — И ще дойдем с вас, за да ви помогнем с каквото можем. Пътят ви ще бъде труден, а нали затова сме граждани на една система, за да се подкрепяме.
— Ще тръгнем към Брее веднага след като изтребителите бъдат заредени — обясни Фродо — Но няма да минаваме по големите коридори, по които се движат много кораби. Ще минем през астероидното поле „Старата гора”. Така няма да привличаме излишно внимание.
Скоро четиримата потеглиха, но не се бяха отдалечили много от Крайречкино, когато нещо се случи.
— Фродо, внимавай — извика изведнъж Сам в интеркома.
Един черен прехващач се стрелна покрай малкия хобитов изтребител и за малко не го хвана с притеглящия лъч. Само маневреността на Фродо успя да го спаси.
— Бързо да се измъкваме — изкомандва Фродо на останалите — Хиперскок в произволна посока, за да не може да ни проследи, а след това курс към „Старата гора”. Започвам трансфер на координатите за срещата.
Миг по-късно и четирите изтребителя направиха хиперскок, а два часа по-късно се намериха сред „Старата гора”.
— Нека спрем за почивка — предложи Пипин и всички се приземиха на един от астероидите.
Но имаше нещо странно в този астероид. От него се показаха няколко метални пипала и хванаха изтребителите на Мери и Пипин в желязна прегръдка.
— Този астероид е жив — извика Фродо по интеркома, но връзката с Мери и Пипин беше прекъсната — Сам, бързо излитай преди да е хванал и нас. Ще потърсим помощ.
Сам и Фродо се отделиха от астероида и започнаха да кръжат наоколо, докато не засякоха някакъв странен кораб, който летеше със завидна лекота из „Старата гора”.
— Тук Фродо Бегинс от планетата Графството — каза Фродо по интеркома — Имаме нужда от помощ.
— Тук Том Бомбадил — обади се непознатият кораб — Каква е повредата?
— Един астероид хвана двама от нашите спътници.
— Ей сега ще се оправя с него — каза Том Бомбадил и се отправи в посоката, в която Мери и Пипин бяха пленени — Това не е астероид. Това е защитна система „Върбалан”. Построих я за да не се натрапват пришълци. Но ей сега ще я дезактивирам.
Миг по-късно изтребителите на Мери и Пипин бяха освободени.
— Накъде сте тръгнали, граждани на Графството? — попита Том.
— Към Брее. По наша лична работа — отговори му Сам.
— Тогава бъдете мои гости за няколко дни. Тъкмо ще си отпочинете. Последвайте ме до моята база.

Базата на Том Бомбадил беше голяма, но добре скрита в астероидното поле. Там хобитите разказаха на своя домакин и на неговата съпруга Златоронка за Пръстена.
— Значи Пръстенът е намерен? — възкликна Том — Трябва да бъдете много внимателни, да не привличате погледи. Император Саурон се нуждае от Пръстена, за да задвижи отново супероръжието си, с което ще завладее галактиката „Средна земя”.
Хобитите гостуваха няколко дни в базата на Том и Златоронка, а когато стана време да потеглят, Том даде на Фродо един специален интерком и му каза:
— С това ще осъществиш бърза връзка с мен, в случай на нужда.

Пътят на хобитите към Брее минаваше през обширен космически мемориал. „Могилите”, както ги наричаха, бяха построени през незапомнени времена и бяха приютили тленните останки на велики хора. Това бяха редици от неподвижни погребални кораби, носещи се свободно в тихия черен космос.
— Трябва да минем от тук — каза Мери със страх.
Хобитите спряха, за да си отпочинат. Как не им се искаше да спират, но пътят до Брее беше дълъг, а от тук не можеха да направят хиперскок.
Тогава отнякъде се появи син парализиращ лазер.
— Не мога да удържа кораба си — простена по интеркома Сам, а миг по-късно връзката между четирите кораба прекъсна. Няколко притеглящи лъча придърпаха изтребителите към един от погребалните кораби и ги вкараха вътре.
Някакви същества започнаха да оглеждат изтребителите. Фродо видя корабите на приятелите си, които с мъка се опитваха да разкарат нашествениците. Тогава Фродо натисна копчето за подпалубното оръдие и с изненада откри, че то не е блокирано. Стреля сред нашествениците. Няколко от съществата паднаха мъртви, а останалите отскочиха назад и заеха отбранителни позиции. Фродо потърси връзка с останалите изтребители, но тя беше заглушена. Тогава той се сети за интеркома, който му беше дал Том Бомбадил.
— Тук Фродо Бегинс. Том, чуваш ли ме? В беда сме.
От другата страна се чу бодър глас:
— Чувам те, Фродо. Ще ми отнеме около минутка да проследя сигнала и още две, за да дойда да ви измъкна.
Наистина, след около три минути корабът на Том Бомбадил се притече на помощ и отблъсна враждебните нашественици.
— Това е чужда раса — обясни той — Идват от друга галактика. Ловят малки кораби като вашите. Няма да е зле да сте по-добре въоръжени.
Том Бомбадил отвори люка на своя кораб и излезе в „могилата”. Хобитите го последваха.
— Ето — продължи Том, след като петимата се озоваха в милитарния сектор на кораба — тези бластери ще свършат чудесна работа. В долния си край имат лазерен щик за ръкопашен бой. Ще ви свършат чудесна работа. Освен това ще ви монтирам и няколко по-мощни оръдия на корабите.
Час по-късно Том беше оборудвал хобитите с нови лазерни оръдия. После той ги придружи до края на системата, даде им точните координати на Брее и им пожела успех.
Четирите изтребителя направиха хиперскок.

Брее беше съвсем малка система, с една планета, носеща същото име, обикаляща около слънцето си. Нямаше никакви луни.
— Гранични служби, искаме разрешение за кацане — обади се по интеркома Фродо.
От другата страна се чу как дежурният превключва на по-ниски честоти — такива, каквито се използваха само в Графството.
— Хобитови изтребители? Четири на брой?
— Нещо не е наред ли? — попита Фродо.
— Не, просто рутинна проверка. Накъде сте тръгнали?
— Към комплекса „Скокливото пони”. По лична работа.
Мина около една минута преди дежурният да отговори.
— Изстребители от Графството, имате разрешение да се приземите директно на космодрума на „Скокливото пони”, без да минавате през централния.
— Прието — отвърна Фродо, включи агравитаторите и навлезе в орбита. Останалите го последваха.

„Скокливото пони” беше обширен комплекс, а собственикът му, господин Мажирепей, лично посрещна гостите си.
— Имаме чудесни хобитови имения, точно по ваш вкус — обясни той.
— Имаме среща с учителят-джедай Гандалф. Дали е дошъл? — попита Фродо.
— Момент, ще проверя — и Мажирепей се обади на граничните служби — За съжаление няма данни да е пристигал човек с такова име.
Нещо се беше случило. Нещо лошо.
Хобитите се настаниха и след това отидоха в развлекателната част на комплекса, където имаше казина, басейни, симулатори, заведения и още купища атракциони за посетителите. За миг Фродо се поколеба дали да не остави Пръстена в сейфа, но след това реши, че ако е близо до него ще бъде по-сигурно.
Мери и Пипин избраха една голяма бирария и наеха маса за четирима. Настаниха се и си поръчаха бира и обилна вечеря. В един миг Мери се загуби нанякъде. Тогава Сам забеляза една тъмна фигура, която ги гледаше от едно от сепаретата.
— Извинявайте — Сам се обърна към Мажирепей, който се случи да бъде в заведението и да се грижи лично за уюта на посетителите — Кой е онзи човек в ъгловото сепаре?
— Някакъв Скиталец — обясни собственикът — Кръстосва Галактиката със своя боен кораб. Понякога се мярка насам. Никой не знае истинското му име. Нямам му доверие. Стойте далече от него.
Непознатият продължаваше да гледа към хобитите. Тогава Фродо дочу гласа на Мери отнякъде:
— …Фродо Бегинс е мой братовчед. Дойдохме преди около три часа. Дори ни пуснаха да се приземим без да се отбиваме преди това до централния космодрум. Ето, там сме седнали…
„Не трябва да привличаме внимание” — помисли се Фродо и веднага скочи — „А Мери направо издекламира всичко.” И той се запъти към бара, където братовчед му се канеше да разкаже нова история. Но тъкмо стигна и дръпна и дръпна Мери, когато се спъна в един стол и залитна. Пръстенът се отскубна от верижката, на която го носеше, и се надяна на пръста му. Така се включи маскировъчният щит и Фродо изчезна от погледите на смаяните посетители.

Само на няколко светлинни години от Брее прелитаха няколко черни прехващача.
— Назгул Уан към останалите: засякох Пръстена.
— Прието Назгул Уан — отговори един от останалите — И ние го засякохме. Съвсем ясен сигнал, идващ от системата Брее.
— Пригответе се за хиперскок в тази посока — изкомандва Назгул Уан.

Допрял вътрешните си сензори до жива плът, Пръстенът усили най-чувствителните части от зрението и слуха на Фродо. Хобитът се запромъква сред масите, едва различавайки очертанията им сред неописуемия блясък, който бе предизвикан от широко отворените му зеници, които поглъщаха цялата светлина в заведението и я увеличаваха многократно. В главата на Фродо кънтяха стотици гласове. Той чуваше всички хора, които бяха в ресторанта, както и много от онези, които бяха извън него. Накрая не издържа и издърпа Пръстена от показалеца си. Видя, че се беше отдалечил достатъчно от бара и сега никой не гледаше към него.
Изведнъж една силна ръка го хвана и го издърпа настрани.
— Не беше никак разумно. Да изчезваш просто така е рядък дар. Сега вече стана център на вниманието — мъжът, който Мажирепей го беше нарекъл Скиталец, гледаше хобитът с гняв.
— Стана случайно — оправда се Фродо.
— Гледай да не се повтаря. Вече сме в опасност.
— Но как?

Половин час по-късно Скиталецът и хобитите седяха в една стая.
— Името ми е Арагорн. Аз съм джедай — каза Скиталецът — учителят Гандалф е мой приятел. Но той днес не е тук. Никой не знае къде е. Затова аз ще се грижа за вас. Погледнете.
И Арагорн подкани хобитите един по един да погледнат през бинокъла към космодрума.
— Черни прехващачи — възкликна Сам — Един такъв вече ни преследваше.
— Врагът знае къде е Пръстенът. Ще се опита да ви го отнеме през нощта. Опасно е да се прибирате в имението, което сте наели.
Тази нощ хобитите спаха в къщата, която Арагорн беше наел. По едно време се чуха експлозии, които идваха от хобитовите територии.
— Нищо няма да открият — отдъхна си Арагорн.
— Кои са те? — попита Мери.
— Назгули. Някога са били владетели на звездни сектори. Велики джедаи. Но после Саурон ги е привлякъл към Тъмната страна на Силата. Сега те са му подвластни. В корабите си имат сензори, с които усещат вълните, които пръстенът излъчва. А когато маскировъчният щит е включен, те могат да го доловят от много светлинни години разстояние — той въздъхна и добави — На сутринта напускаме Брее. Поемаме курс към системата Ломидол.

Утрото още не беше настъпило, когато Арагорн със своя боен кръстосвач, следван от четирите хобитови изтребителя, напуснаха Брее. Когато излязоха в орбита, Скиталецът пусна прехващащи лъчи към малките кораби, за да ги хване на буксир, да могат да пътуват през хиперпространството заедно, без да се разделят. Самите хобити се качиха на борда на кораба на Арагорн.
— За съжаление нямам много енергия — обясни Скиталецът — Налага се да се отбием някъде да заредим. Знам една изоставена космическа станция, „Бурният връх”. Там винаги намирам енергийни клетки, останали отпреди напускането й.
Корабите направиха хиперскок и след около един ден се озоваха до „Бурния връх”. Станцията изглеждаше доста занемарена, но дори след толкова много години вдъхваше увереност.
— Ще се приземим в някой от хангарите — Арагорн започна процедурата по кацането — Ще влезем по-навътре и ще скрием корабите.
След като слязоха, Арагорн отведе хобитите в една зала, където им нареди да чакат, докато той намери необходимите му енергийни клетки.

Фродо почувства силна умора и се унесе в сън. Събуди се рязко и видя, че Сам, Мери и Пипин разглеждат някаква холограма, показваща Галактиката.
— Какво правите? — извика той.
— Гледай, Фродо. Тук е Графството. Колко е малко…
— Веднага прекъснете всякаква енергия. Врагът може да разбере къде сме, стига да долови, че има някой на станцията — и Фродо моментално прекъсна енергията.
Но беше късно. Само след половин час хобитите видяха как пет черни прехващача се приземяват в един от хангарите на „Бурния връх”.
— Арагорн, чуваш ли? Те са тук! Арагорн? Обади се! — крещяха хобитите в интеркома. Но връзката беше заглушена.
Няколко минути по-късно, пет назгула, с лица скрити зад черни маски, пристъпиха с извадени лазерни мечове с червен оттенък към залата, къдео бяха хобитите. Те се отправиха директно към Фродо.
„Сега не са с корабите си — помисли си той — Ако сложа Пръстена няма да ме виждат”. И го надяна. В миг всичко наоколо проблесна, но черните силуети на назгулите се открояваха ярко. Те продължиха да пристъпват към него. „Имат сензори за виждане през маскировъчен щит — помисли си хобитът — Разкриха ме”. Вече не можеше да се скрие. Той видя как зад петимата се появява мрачният силует на носещ се във въздуха робот за инквизиции. Фродо измъкна бластера си и стреля по дроида. Машината се залюля от внезапната атака и отвърна на огъня като рани хобитът в лявото рамо. Фродо изрева от болка. Но дроидът беше сериозно повреден и се сгромоляса на пода.
А в следващия миг се появи Арагорн. Зеленото острие на лазерния му меч се кръстоса с червените на назгулите. Скиталецът се биеше със злоба и гняв, каквито го бяха учили да не използва. Сякаш Тъмната страна го беше погълнала.
Но назгулите отстъпиха. За да се спасят от свирепата атака на Арагорн, те трябваше да отстъпят и скоро се добраха до прехващачите си и излетяха от „Бурния връх”.
Фродо свали Пръстена. Останалите му се притекоха на помощ. Арагорн огледа повреденото тяло на дроида и го изрита на една страна, където той се самовзриви с тиха експлозия.
— Моргулски инквизитор — каза Арагорн — Има механизъм за самоунищожение. Фродо е ранен от бактериално оръжие, не от обикновен бластер. В тялото му е вкарана зараза, която не мога да излекувам. На борда на кораба си имам медицински дроиди, които могат да помогнат малко. Но не за дълго. Да тръгваме, намерих енергийните клетки. Вече можем да излетим. Трябва да стигнем възможно най-бързо до Ломидол. Там Фродо ще може да бъде излекуван.
И бойният кораб на Арагорн, заедно с малките хобитови изтребители, теглени на буксир, излетяха от станцията и направиха хиперскок.

Медицинските дроиди почти не можаха да облекчат страданието на Фродо.
— Ще умре ли? — попита Сам.
— Вече е започнал да се слива със Силата — отговори Арагорн — Наближаваме Ломидол. Ще пристигнем след един ден, но може вече да е късно.
В този миг в интеркома се чу глас:
— Глорфиндел вика Арагорн. Глорфиндел вика Арагорн. Арагорн, чуваш ли ме?
— Чувам те съвсем ясно, Глорфиндел. Къде си?
— Очаквам ви. Намирам се около 1600 светлинни години от системата Ломидол. Вие къде сте?
— Пътуваме натам. Водя Носителя. Ранен е от бактериално оръжие — отговори Арагорн.
— Дай ми точните си координати — каза Глорфиндел — Ако мога ще ви пресрещна. Моят кораб е два пъти по-бърз от твоя, мога да взема Носителя и да го закарам бързо при Елронд.
— Цялата Галактика ще ти е задължена, Глорфиндел. Започвам трансфер на координатите и на скоростта, с която се движим.
Минута по-късно Глорфиндел отново се обади.
— Арагорн, съвсем близо сте до мен. Трябва да излезете от светлинна сторост в 1.05–238. Получи ли координатите?
— Получих ги, Глорфиндел. Ще се срещнем там.
Връзката прекъсна.
— Как осъществи контакт, когато сме в хиперпространството? — попита учуден Сам.
— Това е елфийска технология — обясни Скиталецът — Само елфите я притежават. Глорфиндел е елф.
— А ти?
— Аз съм полуелф. Затова и на мен ми беше позволено да използвам такова устройство. Както виждаш е много полезно. А, ето че пристигнахме на мястото на срещата.
Арагорн дръпна лоста за подсветлинна скорост. Непрекъснатите бели линии се стопиха и на тяхно място се появиха безброй звезди.
— Глорфиндел, пристигнахме — обяви в интеркома Арагорн.
— Засичам ви на радара — отговори елфът — След минутка съм при вас.
Скоро от хиперпространството изскочи още един кораб. Това беше най-красивата баржа, която хобитите бяха виждали — с изящни извити форми, без нищо излишно по нея.
— Започвам скачване — заяви Глорфиндел.
Една минута по-късно двата кораба бяха скачени и Глорфиндел се прехвърли на борда при Арагорн.
— Бързо — каза Скиталецът — Няма време. Помогни ми да пренеса Фродо на твоя кораб.
Цялата операция отне не повече от пет минути. Накрая двата кораба се разделиха и Глорфиндел набра курс към Ломидол, когато на екрана на радара се появиха няколко кораба, които се движеха през хиперпространството.
— Идат! — извика Глорфиндел — Арагорн, изчезвайте бързо! Назгулите идат!
— Разбрано Глорфиндел. Поемай курс към Ломидол.
Почти едновременно двата кораба изчезнаха в хиперпространството.
Корабът на Глорфиндел беше значително по-малък от този на Арагорн, но беше много по-бърз и маневрен. Глорфиндел погледна радара си още веднъж.
— Не мога да повярвам! Преследват ни в хиперпространството. Успели са да ни прикачат.
Фродо, единственият друг пътник, простена болезнено.
Глорфиндел включи автопилота и отиде в задната част на кораба. Там, точно зад тях, в белотата на хиперпространството, се виждаха силуетите на деветте назгулски прехващача.
„Прихванали са ни — каза си наум елфът — Но сме твърде далече, за да ни изкарат от хиперпространството. Ако сега се опитат ще успеем да се отскубнем”. И той отправи изстрел към преследвачите си, за да започне една от много редките битки в надсветлинна скорост. Но назгулските прехващачи имаха много мощни щитове, които без проблем отразяваха последвалата лазерна канонада. Те бавно се приближаваха към елфийския кораб. Вече бяха достатъчно близо и пуснаха нови прехващащи лъчи. Съпротивата вече беше безполезна. В един миг назгулските прехващачи, заедно с пленения кораб, излязоха от хиперпространството.
Намираха се на границата на системата Ломидол. Тук, като призраци сред мрака, се носеха огрмни кристализирани облаци. Тогава Глорфиндел включи интеркома.
— Назгулски прехващачи, тук Глорфиндел. Веднага ни освободете.
— Тук Дарт Назгул Уан — чу се мрачен глас — Предайте ни Носителя.
— Няма да стане. Трябва сами да си го вземете — и Глорфиндел превключи на кодирания канал, за да даде заповед на елфийски на някого.
Докато притеглящите лъчи на черните прехващачи бавно придърпваха пленения кораб, от кристализираните облаци се разнесе цяла канонада изстрели. Назгулите бяха хванати в капан и нямаха време да разпределят енергията от предните щитове върху всички части от корабите си. А сред лазерните изстрели от време на време се появяваха холограми на огромни коне с ездачи, препускащи към врага. Огнената вълна скоро помля черните кораби и те, един по един, се взривиха в черния космос. Глорфиндел направи бърз хиперскок. Скоро се озова на планетата Ломидол от едноименната система.

Саруман седна зад огромния монитор. Системата за далечна връзка „Палантир” не беше последна дума на техниката, но до този момент си оставаше най-добрата. На монитора се появи Саурон.
— Какво ще заповядаш, господарю — попита Саруман.
— Трябва да създадеш огромна армия от оркски бойни дроиди. Изпращам ти схемите. Можеш да ги модифицираш както намериш за добре.
— Да, господарю — отговори Саруман. Връзката беше прекратена.
Бившият джедай погледна през прозореца на кулата Ортанк, чиито най-горни етажи излизаха над атмосферата на планетата Исенгард.
— За създаване на такава армия ще е нужна много енергия. Като за начало можем да започнем да я извличаме от шестте астероида, които се явяват естествени спътници на Исенгард, колкото и малки да са. А след това — и той погледна в една определена посока — След това няма за какво да се притеснявам. Астероидното поле „Ветроклин” е съвсем наблизо.

Фродо започна да се пробужда.
— Къде съм? — попита той, въпреки че не знаеше дали е сам или не.
— Намираш се в системата Ломидол, в двореца на Елронд — отговори му познат глас.
— Гандалф?! Това ти ли си?
— Да — отговори старият джедай — Съжалявам, че не можах да дойда нито в Графството, нито в Брее.
— Но какво се случи?
— Саруман ме предаде — каза Гандалф — Измами ме и ме окова с енергийни белезници в Ортанк. Опита се да ме привлече на Тъмната страна. Но за щастие аварийната система на кораба ми се включи, след като не бе имала контакт с мен повече от 20 часа. Едната спасителна капсула се изстреля и ме откри, а след това ме освободи. Тогава се прибрах на борда на кораба си и тръгнах да ви търся. Но ето че сега всички сме заедно.
— А какво стана с нагулите? Загинаха ли?
— Не — пророни джедаят — В последния миг успяха да катапултират и деветимата и се укриха в кристализираните облаци. Защитните сили на Ломидол не успяха да ги открият. А скафандрите им са пригодени за дълго оцеляване в най-екстремни условия. Скоро след това от хиперпространството изскочи мордорски разрушител и назгулите сами излязоха от скривалището си. Качиха се на борда и избягаха. Не можахме да ги спрем.
Заразата от тялото на Фродо беше изсмукана. Сега той беше здрав. Изправи се и се почувства отново истински жив.
След това хобитът се разходи из двореца и се срещна със своите приятели от Графството — Сам, Мери и Пипин. А там, зад една колона, някъде по средата на най-високия небостъргач от дворцовия комплекс, стоеше Билбо.
— Билбо! — възкликна Фродо — Толкова се радвам да те видя!
— Здравей, момчето ми — и старият хобит прегърна племенника си — Доживях отново да те срещна.
Един час по-късно двамата разговаряха в покоите на Билбо.
— Ето, вземи това — каза той — Митрилова броня. Не може да бъде пробита дори от близко разстояние от мощен бластер, а в същото време е лека като перце. Ще ти свърши чудесна работа. Ето ти още нещо, моя стар меч. Жилото. Особен е. Има късо, но дебело острие. Единственият лазерен меч, който съм виждал да свети в жълто. Освен когато има орки наоколо. Има вграден детектор и разпознава орките. Тогава свети в синьо.
— Благодаря ти, Билбо. Какво ще става от тук на сетне?
— Не знам, момчето ми — въздъхна старият хобит — Елронд е поканил много гости от различни системи. Има от джуджешките райони, както и от елфийските. И хора има. Утре ще има голям съвет. Ще решават съдбата на Пръстена.

Утрото на Ломидол беше приказно. А в голямата зала за аудиенции Елронд беше събрал съвет.
— Както знаете — започна той — Пръстенът е открит и успешно стигна до Ломидол. Фродо?
Фродо пристъпи напред и сложи Пръстена на специалната поставка в средата на залата.
— Значи е истина — чуха се гласове от залата.
— Предлагам да задържим Пръстена — един млад мъж се изправи сред останалите. Това беше Боромир, рицар-джедай, син на наместника на системата Гондор — Ще го използваме срещу Мордор.
— Не можем — обясни Елронд — Саурон има оръжие, в което да сложи генератора. Ние нямаме такова.
— Ще построим. Не вярвам да е трудно.
— Не! — обади се Гандалф — Боромир, мисли трезво! Създаването на такова супероръжие е невъзможно без точните схеми. Ако направим нещо, и то не стане както трябва, нашето оръжие може само да погуби Галактиката.
— Ще откраднем схемите — упорстваше Боромир — Ще направим оръжието точно каквото трябва да бъде.
— Невъзможно е — отсече Гандалф — Схемите, ако вече не са унищожени, се пазят в архива на Барад-Дур. Това е най-охраняваната част от Галактиката.
— Нека опитаме…
— Пръстенът трябва да бъде унищожен — каза Елронд.
— Какво чакаме тогава — извика едно от джуджетата, на име Гимли, и извади тежката си шокова секира. То замахна и стовари оръжието си върху пиедестала. Последва оглушителен шум. Секирата разцепи поставката, а след това сама се разби на десетки парчета. Но Пръстенът остана невредим.
— За съжаление не е толкова лесно, Гимли, сине на Глоин — обясни Елронд — Пръстенът е създаден в системата Мордор, на най-близката планета до слънцето, Ородруин. Вулканична планета. Единствено там, в недрата на най-големия ѝ вулкан, Пръстенът може да бъде разрушен.
— А защо просто не го затворим в някой наш кръстосвач и не го изпратим към центъра на някоя звезда? — попита един от останалите гости.
— Кръстосвачът ще се разтопи много преди да е стигнал до звездата — обясни един елф, Леголас — Но Пръстенът ще остане невредим. И недосегаем. Това няма да остане скрито за дълго от Саурон и той скоро ще научи местоположението на Пръстена. Ще започне голямо надпреварване кой ще успее пръв да изобрети кораб, който да се приближи толкова близо, че да измъкне пръстена.
— Защо тогава не хвърлим Пръстена в някой друг вулкан? — отново се чу глас от залата.
— На Ородруин се намират най-горещите вулкани в Галактиката — каза Гандалф — Само те ще могат да унищожат Пръстена. Никои други. Дори тези на Драконовата планета, които са вторите по мощност, биха били слаби.
— Но кой би се нагърбил с такава тежка мисия? — попита Елронд. Залата мълчеше.
— Аз ще отида в Мордор — стана Фродо — Това е моята мисия.
— Добре, така да бъде — каза Гандалф — Но ще имаш нужда от помощ. Аз ще ти я дам.
— В такъв случай, щом това е решението на съвета, имаш и моята защита — и Боромир положи ръка на рамото на Фродо.
— Моят лазерен меч също ще те защитава — допълни Арагорн.
— И моят бластер — каза Леголас.
— И моята шокова брадва — това беше Гимли.
— Ей, никъде не можете да тръгнете без мен — в залата влезе Сам — Господин Фродо, нали затова сме граждани на една система, за да си помагаме.
— И ние идваме — Мери и Пипин влязоха през друга врата.
— Е — заключи Елронд — Деветима се събрахте. Нека тази задруга поеме към Мордор. И нека Силата бъде с вас.

Древният меч Нарсил, носен от краля в битката при Мордор в последния съюз между хора и елфи, лежеше повреден. Но сега неговият час настъпи и елфите от Ломидол го поправиха. Смениха му кристала с нов, сложиха му и нов лазерен преобразувател. Това оръжие принадлежеше на наследниците на Исилдур. Сега Нарсил беше даден на Арагорн, последният наследник от кралската линия.

В орбита около Ломидол летяха девет кораба с различна големина. Кръстосвачите на Гандалф и Арагорн се бяха съединили с прехващащи лъчи. В задната част бяха хванати на буксир четирите хобитови изтребителя, а елегантната елфийста баржа на Леголас и ръбестият малък кораб на Гимли стояха от двете страни на формацията. Леко изнесен напред чакаше масивният кръстосвач на джедай Боромир. Но всичките девет кораба бяха свързани така, че да могат да правят хиперскоковете заедно.
— И нека Силата бъде с вас — прокънтя са пореден път в интеркома гласът на Елронд, който сега се намираше в една от защитните станции около Ломидол.
— Пазете се — каза Гандалф — Саурон е разпратил шпионски сонди из цялата Галактика. Има очи навсякъде.
Всичко беше готово и Задругата направи хиперскок.
— Поемаме към Мордор — обясни Боромир — По страничните пътища, където можем да се надяваме, че Саурон не е изпратил сонди.
Но скоро се наложи да спрат за презареждане в една малка станция. Задругата се скачи със станцията и всички слязоха на борда й. В това време Боромир се зае да обучи хобитите как да използват оръжията си. Но Леголас стоеше втренчен пред един от радарите.
— Какво е това? — попита Гимли като посочи една група от движещи се точки на монитора.
— Някакви метеорити — отговори Боромир.
— Не издават сигнал на метеорити — възкликна Леголас — Излъчват много специфични нискочестотни вълни. Това е кодът на Саруман! Шпиони!
— Маскировъчни щитове на максимум! — извика Гандалф — Всички кораби от 11-ти док с маскировъчни щитове!
Арагорн извади някаква платка и я вкара в един от входовете на компютъра, после набра няколко кода.
— Готово — каза той — Да се надяваме, че не е прекалено късно.
Само след няколко минути край станцията прелетя цяла ескадрила от малки кораби. Тя направи остър завой и се отдалечи в посоката, от която беше дошла.
— Безпилотни изтребители тип „Гарван” — каза тихо Гандалф — Този път се наблюдава. Не можем да минем. Сигурно Саруман е разположил десетки прехващачи, които могат да ни изкарат от светлинна скорост. Ще минем през системата Карадрас.
— Но Гандалф — каза Гимли — Това е една от най-коварните системи. Може да загинем.
— Ще минем от там. И да се надяваме, че врагът няма да ни види този път.

Карадрас се намираше съвсем близо, но през самата система трябваше да се мине в подсветлинна скорост. Това беше така поради огромното количество метеорити, които кръстосваха космоса на това място. Но от друга страна метеоритите бяха чудесно прикритие.

На няколко хиляди светлинни години от Карадрас Саруман следеше движението на Задругата.
— Метеоритна ескадрила „Карадрас” — каза той в интеркома.
— Чуваме те, лорд Саруман.
— Атака по ваша преценка.
— Прието.

В един миг метеоритните потоци станаха прекалено гъсти. Много от метеоритите се сблъскваха и се разбиваха в корпусите на кръстосвачите.
— Няма смисъл, Гандалф — извика Гимли — Вашите кораби са големи, но едно точно попадение би могло да унищожи хобитите. Гандалф, системата Мория е съвсем наблизо. Братовчед ми Балин ще ни посрещне кралски.
— Не! В Мория има само зло! Сигурна гибел!
— Не, Гандалф, братовчед ми Балин отвоюва системата.
— Нека Носителят да реши — каза старият джедай.
— Няма смисъл, обръщаме — извика Фродо, след като един метеорит мина на косъм от кораба му — Ще минем през Мория.
— Така да бъде, Фродо.

Мория беше най-особената система в Галактиката. Тя винаги се охраняваше от безброй дроиди, които бяха готови да унищожат всеки неприятел. Така е било дори когато Мория е била изоставена за много години. Освен това в системата се влизаше само от няколко места, тъй като около Мория беше издигнат уникален щит, покриващ цялата система. И задължително корабите трябваше да се движат в подсветлинна скорост.
Когато Задругата приближи входът към Мория, към тях се приближи един безпилотен кораб и изпрати кратко съобщение на елфийски.
— Гандалф, какво пише? — попита Фродо.
— Преведено означава „Говори, приятелю, и влез”. Иска ни парола за достъп. Ей сега ще изпратя няколко от тези, които имам.
И Гандалф започна да изпраща различни пароли. Но безпилотният кораб отхвърляше всички. Накрая Гандалф простена:
— Сменили са паролата.
— Джуджетата никога не сменят паролите си — засегна се Гимли.
— Гандалф, мисля, че това е гатанка — възкликна Фродо — Мисля, че точният превод би изглеждал така — и хобитът написа „Кажи „приятел” и влез“„ — Гандалф, напиши думата „приятел” на елфийски.
И старият джедай написа „Mellon”.
В следващия миг морийският кораб се отдръпна и изчезна нанякъде.
— Наистина е това! — не можеше да повярва Гандалф — Да влизаме.
Но точно тогава от хиперпространството зад тях изкочи един мрачен силует. Огромен кораб, с безброй пипала. Той сграбчи изстребителя на Фродо и го откъсна от енергийната връзка на Задругата.
— Безпилотен Кракен — извика Леголас и отправи цяла канонада лазерни изстрели срещу нашественика.
За миг корабът загуби равновесие, но след това хвана хобитовия изтребител още по-здраво. Задругата се нареди в редица и започна да обстрелва пипалата на кракена. Корабът се загърчи в десетки малки експлозии, но в крайна сметка отстоя. Тогава отнякъде се появиха четири морийски защитни кораба и започнаха също да обстрелват кракена. Техните оръдия бяха значително по-мощни. Скоро Фродо успя да се откъсне и се върна в Задругата, а морийските защитници продължиха битката с кракена.
— Пътят пред нас е един — заяви Гандалф — Ще трябва да се движим в подсветлинна скорост, с включени маскировъчни щитове, и да се надяваме да не ни забележат.
И Задругата пое в тъмното пространство на Мория, система с 24 планети и съвсем малко, далечно слънце.

Дълги дни Задругата летеше през мрака на Мория. Щитът, издигнат над системата, закриваше почти всички звезди. Но енергията на маскировъчния щит на Задругата отслабваше и скоро Гандалф беше принуден да нареди той да бъде свален. В това време Гимли разказваше за системата.
— Тя е притежание на джуджетата от самото начало. На всичките 24 планети, както и на двете астероидни полета, има огромни залежи от митрил, който джуджетата добиват. Скоро ще достигнем до онзи сектор, който ние наричаме Великото кралство.
— Мисля, че стигнахме — каза Гандалф. Всички се огледаха.
Пред Задругата се откри огромен космически комплекс от стотици станции, свързани по невероятен начин.
— Наистина е велико — ахна Боромир.
— Има нещо, което ме тревожи — прошепна Арагорн — От дни не съм виждал морийски защитни кораби.
— Мисля, че не идват в тези рйтони, но не знам защо.
В този миг Гимли забеляза една по-особена станция, която светеше в ярко синьо. Той се отдели от Задругата и полетя на там.
— Гимли — извика Гандалф, а след това цялата Задруга го последва.
Джуджето приземи баржата си на борда на станцията, следвано от приятелите си. Гимли слезе и се отправи към една зала, от която светлината струеше по-силно.
— Не — извика той и падна на колене.
Пред него, носещ се на въздушна възглавница, беше положен масивен саркофаг. Гандалф пристъпи зад Гимли и прочете надписа:
— „Тук почива Балин, владетел на Мория”.
— Мъртъв е — плачеше Гимли.
Наоколо бяха разхвърляни всевъзможни оръжия. Имаше и трупове на джуджета. Гандалф приближи до един монитор, който мигаше и зачете надписите по екрана:
— „Дойдоха в Мория. Десетки хиляди оркски дроиди… Защитавахме моста три седмици… Превзеха моста. Сега сме останали само шепа джуджета, укрили се в гробницата на Балин… Идат още орки…”
В този миг Пипин се облегна на една от стените и явно натисна някакъв бутон. От станцията излетя сигнална ракета, която се разби на хиляди светлинки и озари тъмния космос.
— Глупав Тук! — изрева Гандалф — Следващия път се самовзриви, та да ни отървеш от себе си!
Тогава през отворените шлюзове се видяха първите турболазерни проблясъци.
— Идат! — извика Леголас.
— Бързо, затворете шлюзовете на станцията — заповяда Боромир.
Арагорн дръпна няколко лоста и тежките порти на погребалната станция бавно се затвориха.
— Щитове на максимум! — отново извика Боромир.
— Това е погребална станция! — каза Гимли — Няма щитове.
— Имам много лошо предчувствие — промълви Гандалф.
— Вижте — каза Арагорн — Водят си тролски разрушител.
— По корабите — извика Гандалф — Ще се защитаваме.
В мига, когато всички се бяха качили на корабите си, отекна изстрел и във входът зейна дупка. Точните мерници на Леголас и Арагорн поразиха няколко от оркските изстребители. Но в следващия миг се чу силен тътен. Тролският разрушител, разполагащ със значително по-мощни оръжия, разби вратата и влезе в гробницата.
— Целете се в генераторите — крещеше Леголас в интеркома — Там са най-слабите му зони.
В следващия миг корабът на Фродо беше улучен от оркски изтребител и падна на пода. Хобитът отвори люка и излезе възможно най-непредпазливо. В този миг един силен изстрел от трола порази Носителя.
— Фродо загина! — изкрещя Гимли. Това сякаш даде нови сили на останалите три хобита. Те с дружни усилия налитаха на трола. Скоро разрушителят беше свален. Оркската атака също беше отблъсната.
Останалите осем от Задругата се приземиха и Гандалф пристъпи към Фродо. Хобитът отвори очи.
— Фродо? Никой не може да оцелее от такъв изстрел…
Тогава Фродо разкопча ризата си.
— Митрилова броня!! — възкликна Гимли.
— Това обяснява как си оцелял.
В този миг се видя нова ослепителна светлина.
— Всички по корабите — извика Гандалф — Фродо, ще можеш ли да пилотираш?
— Мисля че да — каза хобитът като погледна изтребителя си — Май не е повреден, по-скоро аз се уплаших да не се взриви. Затова излязох от него.
Деветимата се качиха на корабите си и излетяха от гробницата. Но скоро бяха застигнати от оркските изтребители и бяха обградени отвсякъде. Враговете бяха хиляди. Наложи се задругата да спре. През люка Фродо виждаше лицата на орките в противниковите изстребители — бойни дроиди, създадени единствено с цел да убиват.
Тогава отнякъде проблесна мощен лазерен изстрел. Той унищожи десетки оркски кораби. Останалите бързо се осъзнаха и избягаха. След като блокадата падна, Гандалф извика:
— Бързо, изходът Казард-Дум е съвсем близо.
— Гандалф, какво е това, което изплаши орките? — попита Боромир.
— Балрог. Огромен безпилотен разрушител, обвит в пламъци. Създаден още по времето на император Моргот. Перфектна машина за унищожение. Не можем да се бием, този враг е прекалено силен. Бягайте!
И Задругата пое с най-бързата скорост, която можеше да си позволи към изхода Казард-Дум. Самият изход светеше в синьо, но наоколо не се мяркаха никакви морийски защитници. Тогава Гандалф, който се движеше последен в редицата, спря и обърна кораба си. Балрогът тъкмо застигаше Задругата.
— Ще трябва да го задържа, иначе ще излезе от системата Мория и ще ни преследва докато ни унищожи — извика старият джедай в интеркома.
— Гандалф! — изкрещя Фродо.
— Тук шансовете ми са най-големи. Бягайте!
Балрогът застигна кръстосвача на Гандалф, който беше застанал по средата на изхода.
— Не можеш да минеш! — крещеше джедаят по общия канал, така че и Задругата, и Балрогът да го чуват — Аз съм покровител на огъня, член на висшия Джедайски съвет! Не можеш да се бориш с мен!
Огромният разрушител, няколко пъти по-голям от тролския, с който се бяха сражавали по-рано, беше обвит в пламъци, а черният му корпус сякаш потъваше в мрака на Мория. Един от турболазерите стреля по кръстосвача на Гандалф, но се разби далече преди да стигне щита. Гандалф беше създал допълнително защитно поле около себе си, посредством Силата.
— Върни се в сенките. Ти не принадлежиш на този свят! Не можеш да преминеш!
И Балрогът се приближи още малко до джедайския кръстосвач. Вече навлизаше в територията на изхода, когато Гандалф отново използва Силата. Това беше цялата Сила, която можеше да си позволи и запрати разрушителя назад. Балрогът се отдалечи със страшна скорост към 24-тата планета, която се намираше на по-малко от един светлинен час от щита и сега се намираше близо до Казард-Дум и се виждаше на всички радари, а острият поглед на Леголас я долавяше и без радар.
Балрогът се носеше със страхотна сила и сблъсъкът му с планетата беше неизбежен. Щеше да се разбие в повърхността й. Но Гандалф, уверен, че вече е победил, отпусна Силата. Миг по-късно един изключително силен притеглящ лъч хвана кръстосвачът на джедая и го повлече със себе си.
— Бягайте, глупаци! — това бяха последните думи, които Гандалф успя да каже на Задругата, преди връзката да се загуби и корабът му да изчезне от радарите.

В този ден Задругата претърпя тежка загуба. Всички бяха спрели почти до изхода Казард-Дум. Фродо се беше отделил малко встрани и съзерцаваше огромен кристализиран облак, носещ се в космоса.
— Леголас, Боромир — каза Арагорн — Помогнете да съставим нова формация за движение през хиперпространството. В старата корабът на Гандалф заемаше централно място, сега ще ни е нужна нова. И по-бързо. Само след няколко часа тук ще се напълни с оркски изтребители. Трябва бързо да стигнем до системата Лориен, където корабът на Фродо ще бъде поправен.
Новата формация беше изградена бързо и скоро задругата направи хиперскок.

Лориен беше красива система, с 4 планети, населени с елфи.
— Пазете се — каза Гимли — Лориен се управлява от коварната Галадриел. Но аз не се страхувам, ще ви пазя.
В следващия миг от някъде изскочиха няколко елфийски патрулни кораба.
— Джуджето се движи толква шумно, че бихме го улучили с изстрел от хиперпространството, и то без да гледаме — се чу глас по интеркома — Кои сте вие?
— Потеглихме от Ломидол — обясни Арагорн — Загубихме един от нас, Гандалф, в системата Мория. Загина.
— Гандалф? — отново се чу гласът на елфа от патрулните кораби — Последвайте ни до четвъртата планета.

Планетата беше осеяна с гъсти гори с високи дървета, които се провираха над облаците, а домовете на елфите бяха в короните им. Между някои от дърветата имаше изградени площадки за кацане. Тук Задругата щеше да нощува.
— Малко след като дойдохте беше отблъснато оркско нападение — обясняваше един елф — Сред корабите обаче имаше един по-особен. Беше доста окаян и когато бягаше едва успя да направи хиперскока.
— Трябва да поправите кораба на Фродо — каза Арагорн — И да се срещнем с Келеборн и Галадриел.
— При тях можем да ви заведем, но без джуджето.
— Защо? Той е наш спътник.
— Тогава ще трябва да му сложим плътен щит и да изключи всички системи на кораба си. Ще го теглим на буксир.
— Не — възрази Леголас — Ако така стоят нещата, нека и моят кораб да бъде изолиран и теглен на буксир.
— Ние сме едно цяло — каза Боромир — Щом един ще бъде дискриминиран, значи трябва така да се отнесете с всички. Нека корабите на цялата Задруга бъдат изолирани.
— Така да бъде — отвърна лориенският елф — Утре призори тръгваме. Плътните щитове ще ви бъдат сложени в орбита.

На сутринта корабите на Задругата бяха прихванати с лъчи и отлетяха за една от останалите три планети от системата. Когато пристигнаха, те бяха положени в специални хангари, а осмината от Задругата бяха отведени в двореца на Келеборн и Галадриел. Подобно на предишната планета, и тук дърветата бяха високи и елфийските домове, както и самият дворец, бяха високо в короните.
— От Ломидол сте потеглили деветима — каза Келеборн — Къде е Гандалф?
— Пропадна в мракът на Мория — отвърна Галадриел.
„Тя е джедай” помисли си Фродо. Не бяха много елфите, които усещат Силата, но Галадриел определено беше от тях. Хобитът се огледа и видя как Боромир свежда глава. Последва го Леголас. После в главата на Фродо започнаха да се сменят картини на разруха из Графството. Една от планетите липсваше. Беше унищожена. „Не! — помисли си той — Това не е истина. Тя ми влияе със Силата…”
Келеборн и Галадриел приеха Задругата в двореца. Там те си отпочинаха под мелодичните гласове на елфите, които пееха тъжни песни.
— Пеят за смъртта на Гандалф — обясни Леголас — Но не мога да намеря думи да ви преведа всичко. Скръбта на елфите е огромна.
В това време Мери и Пипин разговаряха с някакъв златист протоколен дроид, който им правеше симултанен превод на песните, но го правеше доста вдървено.

През нощта Фродо се събуди и излезе от стаята си. Видя, че и Сам не спи. Към двамата тихо пристъпи Галадриел.
— Последвайте ме — каза тя и ги отведе в една голяма зала.
В средата имаше огромен екран, който можеше да се гледа само от голямото кресло, разположено пред него. Погледнат от всяка друга точка, екранът изглеждаше сив. Това, което се появяваше на него, можеше да го вижда само седящият в креслото.
— Сам — Галадриел подкани хобита да седне.
Сам се настани на креслото. Лицето му мигновено се измени. Той посърна, в очите му избиха сълзи, а когато стана плачеше неудържимо.
— Фродо — Галадриел подкани Носителя.
Фродо седна. На екрана се появи Графството. Оркски дроиди се разхождаха из Хобитово, палеха къщите, а небостъргачът Торбодън беше наполовина разрушен. Над града, като зловещ призрак се носеше силуетът на громен червен суперразрушител. Насилие, болка, страдание, гняв, омраза. Това лъхаше от монитора.
Фродо не издържа и се отдръпна.
— Знам какво видяхте и двамата — каза Галадриел — Защото и аз го видях. Това ще се случи ако се провалите в мисията си.
— Какво беше това? — попита Сам.
— Наричаме го „Огледалото”. То сравнително точно може да пресъздаде бъдещето при зададени данни за това, което е и това, което предстои да се случи. Много сложна елфийска технология.
— Ако смяташ, че ще се провалим, вземи ти Пръстена — и Фродо извади Пръстена и го подаде на Галадриел.
Тя протегна ръка.
— Мога да създам оръжие, в което Пръстенът да се впише. Но това ще ми даде огромна власт. Ще унищожа Саурон, но ще застана на негово място и вместо мрачен владетел, ще имате кралица, красива, но също мрачна — и тя се отдръпна — Не! Вървете по посочения път.

На сутринта Задругата се приготви да отлети.
— Преди да си тръгнете — каза Галадриел — ето ви няколко подаръка. На Фродо, Светлината на Еарендил, най-мощната светлина, която елфите са успявали да произведат. Може да заслепи всеки враг. Но я използвай разумно.
— На Сам, елфийски притеглящ лъч и сандъче със семена за най-различни растения. Знам, че в Хобитово си добър градинар.
— На Мери и Пипин нови лазерни кинжали.
— А на всички вас в корабите ще бъде монтиран най-добрият маскировъчен щит, който някога е правен. Не може да бъде уловен по никакъв начин. За пръв път такъв щит се дава на някой, който не е елф.
— А сега вървете. И нека Силата бъде с вас.

Това беше боен дроид от ново поколение. Саруман беше използвал схемите за дроиди тип „орк” и „гоблин”, като беше събрал най-доброто от двата модела, за постигне това, което сега стоеше пред него. Беше нарекъл тези роботи „урук-хай”.
— Задругата се движи по коридора „Андуин”. Имаш ли данни за него? — говореше Саруман на дроида — Това е коридор, по който не всеки може да тръгне, тъй като рискува да не излезе от светлинна скорост навреме, т. е. изобщо да не излезе. В самия му край се намира черната дупка „Раурос”, която от дълги години тормози този сектор от Галактиката. Но Задругата ще излезе от хиперпространството доста по-рано. Трябва да отидете там. Заловете четирите полуръста и ми ги доведете живи. Заедно с изтребителите им. Убийте останалите.
Заповедите бяха дадени. Половин час по-късно една голяма ескадрила Урук-Хай, изтребители и кръстосвачи, потегли към „Раурос”.

Задругата пътуваше по коридора „Андуин” вече шести ден. Накрая Арагорн дръпна лоста за подсветлинна скорост и всички излязоха от хиперпространството. На това място, като величествени монументи, в космоса се носеха две платформи с огромни холограми.
— Виж, Фродо — прошепна Арагорн по интеркома — Аргонатите. Винаги съм мечтаел да ги видя. Създадени са преди толкова много хилядолетия, а още работят и холограмите стоят. Те маркират края на „Андуин”. От тук насетне рискуваме да попаднем в черната дупка „Раурос”.
— Какво ще правим сега? — попита Носителят.
— Трябва да заобиколим, за да продължим пътя. Ще въведем нови данни за хиперскок в друга посока. После ще поемем направо към Мордор.
Арагорн започна да въвежда новия курс. В това време Боромир включи кодирания канал с Фродо. Останалите не чуваха разговора им.
— Фродо, трябва да ми дадеш Пръстена. Знам как да го използвам.
— Не, Боромир. Твърде е опасно. Забрави ли какво каза Гандалф?
— Повярвай ми, Фродо.
— Не, Боромир, осъзнай се.
— Аз само искам да спася народа си…
Но Фродо беше непреклонен.
— Защо го правиш? — извика Боромир — Ще отидеш в Мордор. Знаеш ли що за система е това? Там има зло, което никога не спи. Ще те засекат още преди да си излязъл от светлинна скорост. Ще ти отнемат Пръстена и тогава Саурон ще стане непобедим. Това ли искаш? Лично да му го занесеш? Не, Фродо, няма да стане.
В този миг гласът на Арагорн прозвуча по общия канал:
— Вражески изтребители на 1.7.11.
— Разкачи енергийните връзки — извика Леголас — Така ще бъдем по-маневрени.
В миг формацията, която бяха образували, се разпадна на осем части, които се пръснаха в различни посоки.
Арагорн, със своя кръстосвач, подхвана една многобройна група Урук-Хаи. Беше изтрепал около половината, когато в интеркома се чу плътен, непрекъснат звук.
— Рогът на Гондор! Боромир е в беда! — и Арагорн се отправи към мястото, където се намираше другият джедай.
Рогът на Гондор беше специално приспособление, монтирано в кораба на Боромир. Неговият сигнал отекваше и се чуваше във всички системи на няколко хиляди светлинни години разстояние. Изключително мощен.
Когато Арагорн пристигна, корабът на Боромир беше сериозно повреден.
— Ще се взриви — изкрещя Арагорн — Боромир, катапултирай!
— Не мога! Механизмът заяжда. Арагорн, чуй ме. Грижи се за Фродо. Опитах се да му отнема Пръстена и сега си плащам за това. Орките отведоха Мери и Пипин с един от кръстосвачите си. Прихванаха корабите им. Опитах се да ги спася, но не можах.
— Боромир, опитай отново да катапултираш!
— Не мога, Арагорн, това е краят. Няма да мога да се завърна в Минас Тирит. Ти върви, ти си кралят на Гондор. Господарю мой. Повелителю мой.
В следващия миг силна експлозия озари космоса. Кръстосвачът на Боромир се взриви и от великия джедай остана само спомен.
— Закъсняхме — чу Арагорн познат глас в интеркома. Това беше Леголас. Арагорн се огледа. Корабът на Гимли също беше наблизо.
— Не. Нищо не можеше да спаси Боромир.
— Задругата се разпадна — промълви Гимли — Къде е Фродо?
— Потегли към Мордор заедно със Сам — отговори му Леголас — Видях ги когато направиха хиперскока.
— Значи всичко беше напразно?
— Не — каза Арагорн — Орките са поели към Исенгард. Поне така мога да определя по данните, които компютърът ми е засекъл, преди да направят хиперскока. Всички са го направили в една посока. Но няма да стигнат толкова бързо, ще се налага да спират и да зареждат корабите си. Няма да оставим Мери и Пипин да загинат.
— А Фродо? — попита Леголас.
— Късно е да мислим за него — отговори Арагорн — Той ще се оправи. Вярвам го. Сега тръгваме на лов за орки.
— О, да! — възкликна Гимли — На лов за орки!

[avia_codeblock_placeholder uid="5"]

Орокуен

Лиза Мороз — Mon, 26 Jun 2017 07:00:43 +0000

Разговорът ми с орка никак не потръгна. Осъзнавах, че вината е главно моя — щом седнах срещу него всичките ми познания по черния език все едно пропаднаха вдън земя. Знаех, че трябва да се абстрахирам от външния му вид, да забравя за чудовищната му грозота и просто да се съсредоточа в комуникацията — гладко, ясно и безпристрастно. Но не можех. Годините гледане на филми, всевъзможните ужасии от разни зомбита, мумии, живи мъртви и тем подобни бяха закопали в най-дълбоката част на душата ми страх и ужас от това, което виждах. Аз наистина се готвих за този момент години наред, но сега бях твърде близо и се налагаше да започна, да предразположа, да убедя първо себе си във възможността за комуникация. Провал? Как така провал — няма място за провали! Толкова години мъки да отидат на вятъра!

Затърсих спасителната нишка, зарових из спомените си и я намерих във образа на един боксер — огромен, кафяв боксер, на който налетях на една пътека към плажа. Седеше по средата на пътеката, вперил очи в мен и огромните му кучешки зъби стърчаха хищно отстрани на дългия му провесен розов език. Гледаше ме втренчено и страшно. Ето, действа — кучето беше страшно, но се оказа безкрайно мило и добро. Ето го и него — много страшен, но не опасен. Повярвай си най-накрая — не е опасен. Ти си в безопасност, сигурност, всичко е наред…

Добре, сега да започнем отначало. Сглобих първото си изречени на ум, повторих го и започнах да говоря бавно и отчетливо:

— Аз съм чужда от друго място. Не знам нищо за вас, но искам да знам. Искам да те питам за вас. Ще бъде добре за теб и за мен — ти ще отговориш на въпросите ми, аз ще те оставя жив. Няма да те питам за армията ви. Няма да те питам за командирите ви. Не ме интересуват. Интересуват ме лесните неща. Не, не поглеждай елфите — тикнах с пръст в гърдите си — аз ще те запазя жив. Ако си съгласен кажи „Да”.

Той мълчеше. Гледаше тъпо и безизразно в плота на масата. Не мигваше, не усещах и да диша. Пълна апатия. Отново ме обзеха съмнения — не го казах правилно, той нищо не разбира. Неочаквано огромната му глава се раздвижи, погледът му обиколи стаята, пръстите притръпнаха съвсем леко:

— Да — изръмжа той.

Искаше ми се да скоча и да викна „Да, да, браво!”. Хванах се за ръба на масата и притиснах цялото си тяло към нея.

— Къде си роден — леко подхвърлих аз първият си въпрос.

— В Утумно.

Утумно? За колко столетия говорим? Не си позволих да разсъждавам, за да не изпусна момента.

— Кои са първите ти спомени?

Челото му се сбръчка в напрежение. Тишина. „Твърде сложен въпрос” — дадох си сметка аз. Добре, продължаваме.

— Можеш ли да пееш?

Той се вторачи в мен изненадан — въпросът явно бе твърде неочакван.

— Мога — отсече той.

— А можеш ли да ми попееш.

— Не — повтори той.

— А да ми кажеш за какво пеете?

— Не — потрети той.

Удряме на камък. Лошо. Точно при третото „не” долових онова усещане за антипатия. Той не ме харесва. Видя ми се странно. Та аз съм симпатична. Той няма причина да не ме харесва! Пак се отклонявам. Протегнах се и прогоних вредните мисли.

Трябва да го попитам „В какво живееш”, но е твърде общ и сложен въпрос. Системата е ясна — задават се само въпроси, на които може да се отговаря с „да” и „не”. Опитах, но ударих на камък. В буквалния смисъл. Реших да изместя тематиката:

— Женен ли си?

— Не.

— Можеш ли да се ожениш?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Все пак държа да знам — не можеш или не искаш.

— Да.

— Да кое?

— Двете.

„Въпросите са тъпи” — обади се вътрешният ми глас. Много тъпи, съгласих се аз. Падаме много ниско.

Безсмислено. Отчайващо. Изведнъж усетих, че съм ужасно гладна. Коремът ми стържеше. Обърнах се и помолих за едно подносче. За двама. Добре, нека ме мрази, аз ще го атакувам по физиологичен път.

Храната дойде бързо. Ръцете на орка не бяха завързани. Поканих го с жест и сама взех едно от поставените на подноса парчета месо — с ръце. Месото бе обгоряло отвън и доста сурово отвътре. Отдавна забелязах, че хранителната им култура е доста ниска — яде се поголовно печено, а не варено. Изядох парчето си сама и едва когато взех следващото той също протегна ръка натам. Ръката беше синкава от множеството големи вени, които прозираха през сухата жълтеникава кожа. Отблъскващо. Хранеше се обаче по-безшумно от това, което очаквах. Гледката не беше красива, но поне не му падаха парчета храна от устата. Усещах напредък в борбата с вътрешната си съпротива. Сега трябваше да се преборя с тази очевидна невъзможност за разговор. Перспективата да запиша в доклада „неспособен на комуникация” беше толкова жалка, особено след всичките ми опити да убедя колегите, че орките не са нито тъпи, нито елементарни.

Той престана да яде преди мен. Аз старателно се избърсах със салфетката, докато той стоеше неподвижен и ме наблюдаваше с открит интерес. На главата му нямаше никакво окосмяване — беше гладка и много кръгла. Имаше поне пет големи белега, единият от които странно объл — нещо като жига. Очите му бяха тъмно кафяви, носът опредено би бил гърбав, ако не беше сцепен и не липсваше предната месеста част. Имаше десет халки на дясното си ухо. С пет повече от мен.

— Вкусно — гласът му така ме стресна, че подскочих на място.

Той се засмя гръмогласно. „Такааа, значи има чувство да хумор, поне на нивото на третокласник. А вкусното беше сигурно нещо от сорта на благодаря. Изглежда ми като напредък .” Плюх си в пазвата и го връчих на стражите.

Вечерта седнах с колегите за да преосмислим тактиката ми. Цял час се мъчих над една кисела бира, даже изпуших две цигари от свещения запас лъки. Дали от жалост или защото се бяха заинтригували, колегите наистина искаха да ми помогнат. Хванал един свещник като боздуган Ваня ме убеждаваше да заплашим и да го притиснем в ъгъла, Гуру предлагаше да го подкупим с месо а Пер ми обясняваше психологическия профил на някакъв масов убиец и как полицията го докарала до самопризнания. Само Калин почесваше брадата си и накрая каза едно дълго:

— Абеееее…

Това напълно съвпадаше с моето мнение по въпроса. Роден в Утумно значи. Един стар, стар, преживял много неща орк. Не, другари, неее… Слязох долу в подземието и взех да го наблюдавам. Въобще не ми обърна и капка внимание.

На другия ден сцената се повтори — гледа тъпо в тавана и от време на време отговаря с „не”, но на мен вече ми беше ясно. Реших да бъда пряма и да спра жалката пиеска:

— Слушай ме сега, за нас вие — орките сте тъпи като животни, нищо не отбирате от елементарна култура, нямате никаква социална организация, живеете в мръсотия и смрад, храните се с леш и сурово месо, нямате никакви емоционална привързаност към нищо и изобщо нямате феа! Животни, разбираш ли — за такива ви имат всички. Злобни, опасни и безнадеждни животни. Ако това е така просто трябва да отървем Средната земя от вас. Разбра ли? Да ви избием.

Муцуната му рязко промени изражението си — очите му се свиха, ъглите на гротескната му уста се повдигнаха нагоре оголвайки ред остри и криви зъби. Той се поизправи, наклони се към мен и каза съвсем тихо:

— О, поредните богове. Смешници!

— Мамка му — викнах аз и скочих от стола— знаех си аз! Майната ви! Ходете на историята в гъза! Хич не ми пука за вас …

Така се ядосах, че направо ми причерня пред очите. А като се сетих как до сега ме правеше на маймуна и съвсем побеснях — като му треснах един между очите го проснах на земята. Как ме ядоса… мръсен гаден … ще го убия.

Дойдох на себе си малко по-късно. От което не ми стана по-добре и ръката ме болеше страшно. Отпуснах се на пейката и взех да я разтривам. Още ме беше яд. Най-вече на себе си за изпуснатите нерви. Напълно непрофесионално поведение. Почнах да се самоуспокоявам, че просто не ми е ден, И че все пак доказах че са интелектуално развити. Ирония! Господа! И-р-о-н-и-я! А вие ми говорите за ниско интелектуално равнище — моля елате вие поспорете с него! Кажете му Вие — аз съм добрия Дядо Коледа и сега ако слушкаш ще ти дам шоколадче, може даже да не те набия по дупето. Колко сме елементарни всички…

И в този момент знае какъв вятър довя елфите — Еру ми е свидетел, че това не беше подходящ момент за разговори с тях. Носят се като лебеди посред езеро вирнали дългите си шии. Очевидно имаха намерение да ме порицават в типичния си стил от сорта на: „Намираш ли за морално, считаш ли за естествено, дали е пристойно да разговаряш с орки пред хората, пък и не е ли непоносимо да им обещаваш да ги оставяш живи”. О, не … не искам въобще да започвам подобен разговор. Изправих се, погледнах Леголас в очите и му излаях:

— Тъпи били а? Нямали феа … Нещо друго!?

Очаквах да получа най-малко порция нравоучения, но той ме гледаше печално и разочаровано. Нещо не разбрах. Обърна се и излезе. Обърнах гръб на другите и се съсредоточих в гоблена с бялата хрътка.

Щом се останах сама се почувствах много уморена. Събрах сили и се закатерих по каменните стъпала нагоре към стаята си. По стълбите не срещнах никой. Никой не губеше малкото си време за почивка преди тръгване. Заболя ме главата, виеше ми се свят — на два пъти се ударих в стенните светилници, разположени твърде ниско по стените. Влязох, събух се. След малко някой почука тихо. Викнах му да влезе. Беше Елрохир. Облечен в дълга синя роба, извезана със сребро. Черната му коса вързана на някаква сложна плитка. Кога намират време за прически? Защо винаги аз изглеждам като паднала от някое дърво а те — никога? Той почтително изчака мислите ми да отлетят и плавно поклащайки глава каза:

— Видях, че ти доста се разтревожи и искам да ти бъде в помощ.

— Не, Елрохир, аз не се разтревожих а побеснях защото разбрах, че всички лъжете един през друг.

Тялото му се изпъна и той се намръщи. Изписаните черни вежди се свиха. Носът се вирна. Последва дежурното порицание:

— Липсва ти всякакво възпитание и въздържаност.

Не, не, забрави ги тия . Без оправдания.

— Не, не считам че трябва да се церемоня с нещата, които считам за неправилни. Възпитанието си ще показвам в балната зала на баща ти!

— Бих искал да го видя това възпитание. Искаш ли да чуеш за какво съм дошъл?

— Умирам да го чуя! — разположих се удобно назад.

— За орките, това, че нямат феа не е свързано с това, колко са умни. Феа е, нека го наречем „озарение” и съществата, които го имат са способни да творят красота и да и се наслаждават. Орките не са глупави, но нямат феа.

— Не си прав. Орките умеят да творят — те пеят. На теб тези песни едва ли ще ти се сторят красиви, но за тях са!

— Но техните песни са зли! Как може да са красиви!

— Хайде, хайде — а вашите бойни химни са добри — направо преливат от нежност и любов! И ти като ходиш да ги колиш като овце преливаш от любов! Нали съм виждала какво правите с брат ти като ги спипате — и в кланица няма такава гледка!

Този път той сериозно се разсърди, бузите му пламнаха, скръсти ръцете си зад гърба си и застана в разкрач. Познавам тази стойка. Липсва само мечът:

— Те нараниха майка ни жестоко, те причиниха страшно страдание на най-скъпото ни същество — гласът му премина почти в ръмжене — ти какво очакваш да правим с тях!

— С риск да си навлека вечния ти гняв ще ти кажа — да! Така е, вие сте имали своето право на отмъщение. Но оттогава вие сте избили хиляди от тях — хиляди— натъртих аз— Елрохир! Колко още ще са нужни за да Ви задоволят?

— Всичките — изрева той — всичките до последния!

Аз си мълчах, но вътрешно нещо в мен се преобърна. Ето го прекрасният принц на Ломидол, великолепният, прославеният от хилядолетия Елрохир. Погледни го — та той е един звяр, нито красив, нито благороден а болен, вманиачен убиец. Как хищно светят очичките му. Та той ще ги коли защото за него те са животни. Ще ги реже със съвършените си движения, ще ги пробожда с перфектният си меч, ще прави камари от трупове откъдето и да мине. Не, това не е отмъщение — това е начин на живот. Те се колят, постоянно, непрестанно, ежедневно се гонят и убиват, точат милиони литри кръв из цялата тази земя. Нищо чудно, че са такива изроди — друго едва ли може да се роди тук — в свят пропит от кръв и омраза. А аз го харесвах, наистина го харесвах, гледах го прехласнато в очите и мед ми капеше от ушите щом ми заговореше. Къде ми е бил акъла — сигурно между краката!

— Аз те харесвах — изстенах аз— аз те харесвах …

Рипнах като ужилена , изтичах от стаята, търчах из целия замък докато най-накрая не намерих Калин в една от стаите на подземието да подрежда епруветките с пробите. Направо викнах от вратата:

— Калине, ако ти кажа какво открих току-що няма да повярваш.

Той не на шега се стресна, хвърли епруветките и хвана за раменете:

— Какво има?

— Всички тук са едни психари, които просто живеят за да убиват — изстреля на един дъх аз.

Той ме бутна назад:

— Какво е това сега?! Я я се успокой!

— Но погледни, огледай се, виж какво става — има ли тук поне едно същество, което да не се занимава с война от детството си и чиято цел не е да избива враговете. Всичките — хора, елфи, гноми! И ние ще станем като тях — излизаш навън с единственото желание да колиш. Но ние сме учени а не касапи. Науката Калине, нейната цел е да направи света по-хубав.

— Чудесно, всичко е наред тогава. Ще победим и светът ще стане по-хубав.

— Но кого да победим — Саурон или орките? Защо да умират и орките. Какво толкова са извършили. Кой ги осъди вече? Не помниш ли — никой не виновен до доказване на противното. Всеки има право на защита — това са най-важните принципи на нашия живот! Имаше време, когато вярвахме в това, нали?

Той седна на стола, преметна крак въз крак и ми каза:

— Това е изопачаване на истината мила, трябва да се успокоиш.

— Няма научна категория „истина”, ние търсим факти а не истини и не можем да вземаме страна в конфликта. Орките трябва да оцелеят!

Той повдигна равнодушно рамене, явно се надяваше разговорът да приключи до тук. Приближих се и го бутнах по рамото.

— Слушай Калине! Та ти си учен! А не бог! Те не са животни и когато останат свободни могат да се развият. Та нима хората от юга не работят с тях, нима между тях не съществува някакво разбирателство — комуникация, социален контакт. Ние знаем, че те имат таланти. Могат да конструират машини и да правят оръжия. Дори го правят добре — разглеждал ли си колко здрави удобни са оръжията им. Те може би са добри за бъдещето на този свят.

Калин взе оставената епруветка, машинално раздруса съдържанието й. Мислеше, мисълта му блуждаеше в погледа.

— Добре виж, макар, че хич не ми харесва това, което говориш тук има някакви принципи, които не мога да пренебрегна . Аз не съм съгласен, но чумата да ме тресне, не мога да отрека правото ти — всеки е невинен до доказване на противното и всеки има право на защита. Имаш време — една седмица. Докажи го. И нека Еру ти помага защото само той може да спаси тезите ти.

Слязох долу в подземието и седнах пред килията на орка. Виждах как очите му светят от дъното на помещението. Седнал на пода и скръстил ръце. Мълчах и размишлявах, колко нищожни настина са шансовете ми, колко жалък е опитът ми да докажа, нещо което се струва абсурдно на всички. Да докажа недоказуемото. Да изградя от пепелта на вечната омраза образа на добрия орк, умния орк, полезния орк. Да убедя по някакви неведоми пътища поне колегите си, че те не са изначално повредени. Всъщност какво означава изначално повредени. И аз съм повредена, дай ми свобода и ще извадя очите на всички, които не харесвам като едното нищо. Че защо той да не го направи? Нашето общество потъпква това мило желание за саморазправа, а тяхното може би не. Кой е правият? Дали е по-добре да търпиш дразнителя вместо да го накажеш. Опитвам се за си го представя — ей сега отивам и удрям една на Еомер в самодоволната мутра. Мисълта беше чудесна, усмихнах се блажено. Засмях се, дори ми излязоха сълзички на очите.

— Силен удар имаш за дребно човече — неочаквано се обади той

Пак подскочих до тавана. Плюх си в пазвата.

— Ти си един голям грозен глупак — озъбих му се аз –Те настина ще ви избият и ще отидете на куково лято заедно със Саурон и простотиите му. Но не ми пука вече за теб. Каквото сте си надробили — сърбайте го. Ваше си е.

— Аз пък мислех да поговоря с теб. Не за друго, ами щото добре удряш. Попаднеш ли ми ще ти извадя очите за този удар.

Разсмях се здравата. Значи определено сме другари по душа. Пуснах една тежка въздишка и казах:

— Искам да знам за Саурон и за Мелкор. Ти би трябвало да си ги познавал.

— Да. Не знам защо сте се хванали за Саурон — той е книжник, вярно е, че не е със всичкия си, но поне ни позволява да живеем спокойно в земите му. За Мелкор, какво да ги кажа — зло, зло същество като всички от вида му. Много зло видяхме от него. И Саурон много пати от него. Като прие тяло, не му даваше да яде или да ходи по нужда седмици наред. На няколко пъти тялото не издържаше и умираше. Караше го да се облича в черни дрипи и да носи силмарилите под дрехата си за горят кожата му. Страшна гледка.

— А как изглеждаха те двамата?

— Ми като Вас, ама по-бели. Мелкор баш си беше прозрачен, косата бяла, очите като стъкло. Като се вбеси пораства — видях го как вдига ръцете си нагоре — и гласът му става като на земеслон.

— И той ви е карал да бъдеше лоши — ми се изтръгна от устата.

Оркът диво се изсмя и взе да бие с юмруци по земята:

— Плиткоумно същество си ти! Те се опитват да ни унищожат откакто съществуваме. Ние сме в постоянна война за оцеляване. Тя никога не спира. Ни ден ни нощ. Ние сме това, което сме — наричайте ни лоши, животни, изроди. Каква разлика. Не ми бай глупости — никога няма да стана елф.

— Разбира се, че няма да станеш елф. Но мисля, че започвам да разбирам някои неща. Какво стана, когато Мелкор падна.

— Ами после Саурон се изгуби. Аз поне не съм го виждал от много време защото се преместих в Мъгливите планини при роднини.

— И какво правиш тук тогава.

— Бих се в битката на Петте армии, след нея побягнахме съм Исенгард, бяха пуснали слухове, че Саруман щял да ни позволи да се скрием при него. Ама то ако беше толкова лесно …. Няма да ти обяснявам, защото е по-страшно и от Морготовото време.

Дожаля ми за него. Що тормоз е видял. Това беше истински омагьосан кръг. Няма значение кой е започнал пръв, всичко се повтаряше отново и отново — ние срещу вас и вие срещу нас. Няма ли шанс за помирение? Няма ли кой да направи първата стъпка?

— Добре, а пръстена, какво ще кажеш за него?

— Нищо не знам, тя тая история изникна тука напоследък. Колко време живея вече пък едва сега разбрах, че имало такъв пръстен.

— Лъжеш — викнах аз — и мажеш! И ти като всички останали. Саурон, милият той, толкова е добричък, че чак прави хората назгули и създава пръстен, събрал в себе си цялото зло на света.

— Тъпа жена — изкрещя той в отговор — не той а Моргот ви използваше за опитите си. Нали се мотахте нагоре-надолу, никой не се интересуваше от Вас! Паднахте му в ръчичките също като нас! Нищо не знаете за себе си лизачи на елфски гъзове!

А, вбеси ме. Направо ме вбеси. Хванах един от вардалящите се по пода камъни и го засилих по него. Камъкът със звън се удари в решетките и тупна на пода.

— Цялото зло на света е събрал — продължаваше да крещи оркът — сама го каза, глупава човечка, а не разбираш дори собствените си думи. Мисли ма! — изкрещя той и заблъска по решетките— Мисли! Кой е цялото зло на света! Не ми мигай — кой е тоя…

Обърнах се кръгом и тръгнах по стълбите. Не, не искам да те чувам, не желая. Това, което говориш не е вярно … не, не.

Не, не …не!

Изключено.

Обърнах се. Тръгнах наобратно. Иззад завоя го чух да мърмори.

— Да, да … той беше мъртъв. Сега си давам сметка какво му беше най-страшното — той беше мъртвец. Тяло без живот — без душа. Това е да няма феа, разбрах какво е да няма феа… ние не сме така, настина не сме… орокуен имат фея! — гласът му се носеше из коридорите и килиите на подземието.

Ходех насам натам, бутах се в хората, пуших — още две, и се чудех с кого да споделя, на кого да се доверя, да поискам съвет. След дълги колебания реших да се оставя в ръцете на съдбата. Седнах в съвсем празната в този час трапезария. Качих краката си на масата и запуших. Трета. Остават още двадесет и четири цигари. И край.

Първите, които влязоха бяха Леголас и Гимли. Гномът обясняваше на елфа значението на руните по брадвата му. „Това тук е майсторът, това е датата на производство, това е грамажът на желязната част, това е грамажът на среброто от инкрустациите в основата, видът и каратът на камъка. Всичко е точно и ясно обозначено. Иначе не може да се продаде — майстор дето не си отбелязва правилно стоката му се взима разрешителното за работа”. Най-накрая ме забелязаха. Леголас ме огледа почти гнусливо, обърна към мен тънкия си профил и се зазяпа в гоблена с бялата хрътка.

Стана ми много неприятно. Но решението беше взето. Поех въздух и рекох:

— Искам нещо да ви попитам момчета. Важно е. Как мислите, на кого в тази сграда може да има доверие един човек.

Гимли избухна в гръмогласен смях.

— Ха, ха … тролите да го стъпчат, това е отличен въпрос! Остроухи — ти имаш ли предположение — обърна се към елфа гномът, но след като не получи отговор го настъпи здраво по крака.

Елфът дори не трепна, обърна се към него и със спокоен глас отбеляза:

— Би трябвало на другите хора, но като се замисля, не съм толкова сигурен.

— Моето мнение е, малка сладуранке — облегна се на стола ми Гимли— е, че си намерила верните слушатели — брадат и дългоух са идеалното съчетание за доверено лице. Така винаги единия ще дебне другия и тайната ти няма да отиде далече.

Без да се замисля хванах крайчеца на брадата на гнома и я усуках около пръста си.

— Добре, вижте. Настина имам нужда да си споделя нещо. Може би е твърде необикновено.

Гимли кимна многозначително:

— Тъй като ти си изключително обикновена пришелка от неизвестно място с крайно обикновено поведение и ходиш облечена в обикновен мъжки панталон и носиш дрехи, от които се виждат обикновено всичките ти телеса, и се биеш обикновено, и говориш крайно нелюбезно обикновено, ние въобще не сме очаквали да чуем от теб нещо необикновено.

Леголас кимна одобрително.

Двамата се настаниха до мен, аз си събрах акъла и се опитах да им пресъздам разговора с орка. Разбира се не буквално, но най-важното. Опитвах се да бъде безпристрастна. Да не нервнича, просто да изложа една възможност и да ги убедя да я допуснат като такава. Когато свърших Гимли измърмори.

— Най-много от всичко ме притеснява, това че гадното създание няма никаква полза от тия лъжи — дали пръстена е Саурон или Мелкор, не подобрява положението, дори го влошава. Предлагам това да си остане между нас.

— Аз лично не вярвам и дума от това — каза Леголас— затова също предлагам изобщо да не се разгласява.

Готвех се да възразя, когато Гимли ме сръга в ребрата.

— И още нещо. Тъй като виждам, че си положително същество и искрено се вълнуваш от тия работи искам да ти кажа, че ние с орките воюваме откакто ни има. Ама и с елфите сме спирали да воюваме, само като се обединим срещу орките.

— Точно това вече май го разбрах. Вие просто не можете да живеете нормално. Никой не иска да прави първата стъпка за да спре войната.

Гимли кимна. Страшно ме изненада. Не очаквах подобно признание. Но не знаех какво следва:

— Всичко ще бъде наред когато ние си отидем — тихо се обади Леголас — всичко е заради елфите.

Дългите му бели пръсти се преплетоха и полегнаха върху плота. Силни, спокойни ръце.

— Елфите имат свой земя — продължи той — те ще си отидат във Валинор.

„Е, доволна ли си?” попитаха ме очите му.

— Това е крайно позиция— възразих му аз — ти си роден тук а не във Валинор. Израснал си под дърветата на Мраколес. Къде ти е местото тук или във Валинор?

— Във Валинор — упорито потвърди елфът.

И в този момент ми хрумна, че трябва да му го кажа. Не знаех дали е така, но толкова силно го подозирах, имах такава вътрешна увереност в това, че мисълта, че той ще тръгне натам ме уплаши. Елфите трябва да се защитят, те са рядък вид, та те ги прибират — унищожават ги.

— Не! Не трябва да ходите във Валинор! Недейте да ходите — никой няма да стигне до никакъв Валинор, това е клопка.

Леголас направо скочи на крака:

— Какви ги приказваш?! Да не си обезумяла!

Скочих и аз:

— Не съм обезумяла. Просто вашия свят, както и нашия е изтъкан от лъжи. Те ви прибират, почистват ви!. Искаш ли да ти докажа? Ела да слезем долу при орокуена и го попитай за това-онова. Аз не те съветвам да си заминаваш, настина…

И отново видях същата метаморфоза — лицето се изпъна в една безжизнена маска, в самия център на зеницата блесна една зверска светлина, устните пребледняха и той изръмжа:

— От кога смъртните люде започнаха да разбират толкова, че и съвети да дават на първородните — очите на елфа се свиха презрително.

Така. Ядосани елфи. Твърде често се срещах с тях напоследък. Отбой. Попетих се назад и излязох от залата. Много объркана, много ядосана. „Пуяк” крещях му мислено … а всъщност ме заболя.

И в този момент разбрах, че трябва да му го кажа въпреки забраната. От много време ние знаехме, не ние силно подозирахме, че Валинор не съществува. Още преди да тръгнем военните ни го казаха „Сори, но там няма такъв обект”. Сега увереността му ме уплаши, мисълта, че те всички изчезват, защото някой систематично ги прибира и ги складира в шкафа за да не пречат. Събира и унищожава за да изчисти терена. Не, принце, не знаеш какво говориш! Хванах го за ръкава:

Леголас рязко дръпна ръката си и скочи на крака:

— Какви ги приказваш?! Да не си обезумяла!

Скочих и аз:

— Не съм обезумяла. Просто вашия свят, както и нашия е изтъкан от лъжи. Те ви прибират, почистват ви! Искаш ли да ти докажа? Ела да слезем долу при орокуена и го попитай за това-онова. Аз не те съветвам да си заминаваш, настина…

Набирах се по коридора и ядосано ритах попадналите пред погледа ми мебели. Бях готова да се разплача, но в този момент, дали от изтощение или от невъзможност да понеса повече никакви емоции, се успокоих. Станах толкова спокойна, сякаш бях направена от кристал. Чист, прозрачен, светъл кристал. Светът престана да ме вълнува. Спомних си за кухнята, която смятах за изследвам. Взех си бележника и молива и тръгнах натам. Влязох в помещението и се огледах — беше много голямо, по стените висяха какви ли не съдове, горяха не една или две а цели три камини, на които се печеха различни меса. Всъщност имаше съдове и за други ястия … Съсредоточих се върху работата си. Минаваха часове търпеливо бъркане из скринове и кошници, опити за разговори с възрастна прислужничка, опитване на различни билки и изсушени плодове, разнасяне на всякакви видове инструменти, разглеждане на нещо като голяма мазна полуготварска-полувещерска книга с доста добре изрисувани картинки. Изведнъж Калин изникна до мен. Скулестото му лице изглеждаше изморено.

— Е, как върви кръстоносният ти поход.

— Направо казано е обречен.

— Моля? Да не би да чух, че се предаваш?!

— Да, не можеш да спасяваш удавници, които обичат да потъват.

— Значи все пак си говорила в орка.

— Да, и се казва орокуен. Това им е името.

— Аха. И те потъват — в гласът му се прокрадна насмешка.

— Не — ние потъваме. Със страшна сила.

Счетох, че след тази бърза размяна на реплики мога да си тръгна, но той ме хвана за лакътя.

— Арагорн дойде при мен с молба да те поукротя. Счита, че всяваш глупави раздори, разпространяваш абсурдни идеи и се занимаваш с глупости.

Вирнах показалчето си и с удоволствие му го помахах пред носа:

— Не, не така … ако има нещо, което съм причинила на Арагорн, моля да ми го каже в първо лице.

Наглостта ми беше оценена подобаващо. Без да ми даде повече думата той ясно ми разясни какво мисли за мен, кой е шефа тука и до къде ще го докарам така.

Мислех си какви са шансовете ми ако се сбия с него. Не, не го харесвах. Той не е като нас. По-скоро военен отколкото учен. Тъп, праволинеен, самовлюбен…

Зарязах го по средата на коридора и отидох да опитам пак да полегна. Сетих се, че утре тръгваме и сега е последния ми шанс за почивка. А аз отчаяно се нуждаех от нея.

Пред вратата ме чакаше някой в синьо. Нека да позная — Елрохир:

— Искам да разбира нещо. Няколко неща — ме посрещна той.

— Давай.

— Какво каза, когато излезе предния път и защо го каза.

— Не помня — отразях го аз.

— Лъжеш, познаваме когато го правите.

— О, да — изцъках аз— вярно, ако искаш да ми четеш мислите направо ще ти ги посготвя като шарени картинки. Ти си слагаш пръстите на слепоочията ми и започваш да гледаш. Знаеш ли колко е забавно.

Той възмутено поклати глава:

— Никога не съм правил такова нещо. Не знаех, че може да се получи.

— Шегувам се. Знаеш ли, че съм страшно уморена. Трябва да си почина.

— Не — отсече той — искам да знам, точно какво каза.

Пфу, упорити гадове. Поканих го да влезе. Той седна на ръба на кревата, аз се заех да се събуя, но после се сетих, че може би ми миришат краката. Засрамих се и седнах сконфузено. Толкова са чистички а аз … аз съм мръсна като прасе, от три дена не съм се къпала.

— Не помня точно какво казах, но смисъла беше, че преди те харесвах, а сега — не.

Той не ме слушаше. Беше се облегнал назад и мислеше за нещо свое.

— Дали сте нещо като нас? — каза той на някого в пространството — като мен, брат ми и сестра ми — нито елфи, нито хора.

— Не, съжалявам — измърморих аз — съвсем сме си хора. Чистокръвни. Ние изобщо нямаме елфи. Не че не ни се иска да имаме поне малко, но няма.

Той кимна. Помълчахме още малко.

— Може ли да остана тук и да си говорим?

Поразително. Тъжно. Непоносимо тъжно. Кимнах.

— Остани колкото искаш, има креват. Аз ей сега ще се върна, само да изтичам навън по една работа … Седи си спокойно.

Из пълзях от стаята и правейки зигзаги по коридорите излязох от крепостта, спуснах се в дола, свалих набързо дрехите и се метнах в реката. Ауууу студенооо! Едва не ми се пръсна сърцето!

Поплисках се малко да се сгрея, извадих сапуна от мешката. Измих се. Като излязох бях синя като небето и ченето ми тракаше с ясен и отчетлив ритмичен звук. Обух си нови гащи, нов потник, старите изпрах набързо, изцедих ги до последна капка и ги бутнах обратно в мешката.

А така… сега… да поразсъждаваме. Очевидно тук имат комуникативен проблем. Елрохир търси събеседник, който да му бъде равен. До този момент той е имал единствено брат си и сестра си, но хиляда години говорене … Но какви са отношенията му с другите елфи, на какво се крепи властта на баща му, който е още по-смесен от него? Ужасно странно. Но вземи и орокуена — и той има желание за комуникация, но няма представа как да я провежда. И двамата намират някакъв събеседник в мен. Защо? Отговори … прекъснах мисленият си диалог защото видях по отражението във водата, че някой се спускаше към мен. Стоях на открито и нищо не можех да направя… ей поне панталона да си бях обула… чувствах се адски неудобно.

Този някой се оказа Еовин. Тичаше надолу и русата и коса се вееше свободна на всички страни. Отпусна ми се душичката.

— Ей, ти, чужденката! Защо се къпеш в тоя студ — скара ми се набързо тя — да беше казала, вчера цял ден топлих вода, кой ли не се ми.

— Благодаря ти, но вчера въобще не се сетих за това, много се ядосвах, беше гаден ден.

— Вярно е, че беше гаден ден и мен просто ми писна от глупости. Брат ми и чичо ми се чудят, кой ще се направи на по-интересен. Преди се ръфаха като кучета, сега са като влюбени гълъбчета.

— Уу, грубо. Та това е много хубаво, нека се радват, и без това малко им остана.

Тя се стъписа и пребледня като платно:

— Ехо, кво ти е.. ей, ей … добре ли си? Нищо не съм казала!

— Те ще умрат! — викна тя.

— Не, кой е казал такова нещо? Аз изобщо … ама моля те, съжалявам, нямах това в предвид

— Не, не … не се отмятай, вие знаете бъдещето и не говорите празни приказки. Сега няма нужда да ми замазваш очите.

И тя бясно се закатери нагоре по дола. Пак забърках каша и половина. Обух си панталона и тръгнах обратно. Какво да и кажа сега — че няма да умрат. И това е вярно — Еомер например няма да умре …

Върнах се обратно в стаята. Елрохир стоеше край прозореца. Седнах на кревата, скръстих си краката и започнах да му разказвам за нашата зооложка Елън Голденбърг, и за добрия стар литератор Бернхард Вагнер, които паднаха от стената на Шлемово усое. Разказах му как Берни пиеше по литър вино на един дъх и като се напиеше почваше да разказва оная приказка на Братя Грим, дето войника играл карти със смъртта и я вързал на едно дърво. Обясних му и как той обичаше Елън, как мило и помагаше да повдигне кръглото си дупе, когато се наложи да пълзим из урвите. Ставаше ми все по-тъжно и мъчно за тях. Представях си, как той се е затичал да и помогне, когато конят я бутнал долу, как я е държал със сетни сили и крещял за помощ, преди двамата да полетят надолу в пропастта. Викал, викал … а ние го чухме , но твърде късно.

А после той ми разказа за един червенокос като мен елф, казвал се Карантир и живял някога много, много отдавна, той открил едни човешки деца в гората, намерил родители им и ги отвел при тях, а те го предали на Врага и го убили, заедно с всичките му другари. Направили му засада и го накълцали го парчета.

Когато свърши разказа си беше вече много тъмно. Тази нощ сънувах един елф, определено беше елф, но кой знае защо — червенокос — косите му с цвят на мед. Това се виждаше нормално — останалото, лицето, тялото бяха превърнати буквално в кървава пихтия. Един накълцан, тотално разфасован, кървав червенокос елф. Какъв кошмар. И така целия в кръв той повтаряше името си: Карантир, Карантир, Карантир…

Събудих се цялата в пот, с вик на уста … беше още нощ, но в мрака вече прозираше събуждащата се светлина на слънцето. Огледах стаята. Елрохир го нямаше. Заспах пак и не сънувах нищо. Събуди ме бойната тръба.

На закуска заварих целият ни наличен състав — ботаникът Пер Густавсон, лингвистът Гурапаран Сундарлингам, географът Иван Коробко и химикът Калин Костов. Присъединих се към тях аз — антропологът. Приседнах скромно острани. Пер, гледайки жалната ми физиономия, дружески ме прегърна в огромната си прегръдка. Иван пренебрежително махна с ръка:

— Не притеснявай се, не е толко зле, опитва се научи елфи пие водка.

Последва гръмогласен смях. От всички ни Ваня говореше най-зле — изобщо не можеше да се оправи дори с общия език.Говореше безобразно, но затова пък много упорито.

— И тя не са плаши от орк защото има къщи питбул, аз лично виждал. Това още по-страшно.

Ново избухване.

— Ваня, ти май си решил да се забавляваш на мой гръб днеска — боднах го аз — но не знаеш до къде се простира вредното ми влияние — хвърлих един поглед на Калин.

— Аз не знам до къде? — възмути се Ваня — два елфа вече идвали пита за водка!

Сутринта стана прекрасна, смяхме се до сълзи, чувствахме добре заедно и поне за малко забравихме за смъртта на Елън и Бернхард. Тя ни бе отчуждила, изплашила и раздалечила. Всеки го преживяваше тайно и скрито от другите, самообвиняваше се, търсеше оправдания. Щеше да мине много време преди да позабравим, но никога нямаше да бъдем същите ентусиазирани, изпълнени с трепетни очаквания за чудеса идиоти. Никога.

Арагорн наистина дойде. Приседна на пейката и взе да ни оглежда под ред. Много пъти бях чувала за хора, които има „сиви очи”, но за първи път виждах такова нещо на живо. Сиви очи. Много необичайни, стряскащи. Някак нечовешки. Втренчени и пронизващи. Тръпки ме побиха. Имаше добре различим белег на челото и доста дълбоки драскотини на носа. Кожата му носеше силен загар, а в косите сред черните блестяха множество вече побелели кичури. Изглеждаше необикновено спокоен. Усещах, че обмисля какво точно да ни каже. Или по-скоро избира на кого да го каже. Повъртя глава, повъртя и се спря на Калин:

— Днес аз, синовете на Елронд, елфът Леголас и джуджето Гимли ще поемем по Пътя на Мъртвите …

Ясно дочух в ума си думите, които той пропусна да каже накрая „защото така трябва”. Почувствах как се изпълвам с уважение. Няма друга по-висша причина от простата необходимост и само най-умните от хората го осъзнават.

Погледнах Калин. Той го гледаше в очите без да примигва. Между двамата сякаш струеше мощен сноп светлина. Калин кимна. Арагорн стана и си отиде.

— Калине, наистина ли … — пръв се окопити Гуру — ти не знаеш какво те очаква.

Калин кимна и разпери ръце. Не изглеждаше уплашен, само сякаш малко замаян. Той настина тръсна с глава, разтри очите си и каза:

— Абееее…

И както винаги беше прав. Но, „онзи” път. И преди съм знаела, че това е над моите възможности — всичко друго може, но мъртви — не, достатъчно. Знаех и мнението на колегите си … но Калин. Не, той не бе като нас.

Излязох малко на въздух и взех да зяпам роханци, щуращи се из двора кой с каче вода, кой с кон, кой просто така на разходка. Да, всичко отговаряше на това, което ни разказваха текстовете. Само дето там бяха пропуснали да споменат за мазните коси, развалените зъби и повсеместната миризма на конски фъшкии. Но най-ценното в тях бе, че бяха свободен народ. Истински свободни, изпълнени с презрение към всеки глупак завързан за някакви пет метра земя, които кълве до смъртта си. Те бяха братя на вятъра и синове на небето. Волни умове.

Няколкото монументални крепости, пръснати из територията им не бяха тяхно дело а строежи на древни хора, обитавали в далечното минало тези територии. Кои бяха те, що за велики познания се криеха зад тези фантастични сгради можех само да гадая. Самите роханци нямаха никаква представа за това.

Седях си наслаждавайки се на нежното докосване на утринното слънце, когато чух неприятен шум. Двама рохански войници изкарваха някакъв човек от една врата. Те здраво го налага, ритаха и бутаха. Той постоянно падаше, биваше вдиган и отново събарян на земята. Гледката беше отвратителна и просто не се стърпях да не се намеся.

Тръгнах натам и без да се бавя се вмъкнах между тях, така че бития остана да лежи зад гърба ми.

— Момчета, какво става? Защо го налагате така този?

— Ти пък кво си се загрижила за това прасе. Нека мре — тръгнаха към мен те.

— Е, добре де, добре де — избутах ги обратно — кой е все пак.

— Абе ти да не си откачена, а се махай — кресна ми единия от тях. Имах вече ясното усещане, че ще ми се наложи да го халосам по главата. Но не се наложи.

Дворът се изпълни с един познат ми звучен гласец. Не разбирах какво точно се говори, но тонът беше просто красноречив. Тази Еовин … какъв човек е тя, наистина кръвта вода не става. Набързо постави всеки на мястото му, двамата отворковци изчезнаха като дим. Еовин слезе по стълбите и се загледа причината за конфликта, която все още седеше на земята.

Загледах го и аз. Причината беше ниска, но широкоплещеста, с дълга тъмна и ужасно мазна и сплъстена коса. Имаше ясно изразено оръфан вид. Беше свел глава и не виждах лицето му. Еовин изкомандва нещо, и той рязко вдигна очи. Очите бяха черни, черни … толкова черни, че не се виждаше зеницата. Чертите малки, деликатни. Беше добре брадясал и кръвясал, но въпреки това не изглеждаше като някой, който се препитава с бой с тояги.

— Кой е той — попитах Еовин.

— Боклук от диваците. Хванахме го в плен на Шлемово усое. Казах им да го обесят още вчера, не знам защо е жив още. Ей сега ще го разчистим.

— Чака, чакай … — размахах ръце аз — дай да го питам нещо. Нали ме знаеш, все въпроси задавам, хайде почакай малко …

Тя изсумтя презрително и тръгна към другия край на двора. Пленникът беше мой. И какво да го правя. Той едва ли знае поне общия език. Реших да си ходя. Едва направих няколко крачки и някой ме хвана за дрехата. Обърнах се с намерението да ударя, но той вече беше отскочил няколко крачки назад.

— Не ме оставяй — каза ми той съвсем понятно — те ще ме убият.

— Съжалявам, но не мога… — вдигнах ръце.

— Моля те, знам, че се интересуваш, кой е направил тази крепост, видях те как я наблюдаваш. Аз знам.

— А ако лъжеш.

— Ще ме убиеш нали съм ти в ръцете.

Този нещо много бързо се ориентираше в пространството. Твърде подозрително.

Тръгнах нататък, но той ме следваше неотлъчно. Най-лесно беше да викна и край … но не можех да постъпя така. Реших да не му обръщам внимание. Все някой щеше да си го прибере.

Тогава Ви видях скупчени в единия край на двора — говореха си тихо, допиваха последните глътки вино. Ужасно ми се дощя да прегърна Калин и да го помоля да ми прости всичките простотии. Още щом ме видя той тръгна към мен. Увиснах му на шията и една сълза се търколи по бузата ми:

— Ехехе, сега — каза смутено той.

— Извинявай, просто много се вълнувам.

— Не се вълнувай толкова — намеси се един звучен глас. Беше Арагорн — той е голям човек, много силен човек. Вие сте изключителни хора. Дар на валарите за нас!

— Знаеш ли какво ще ти кажа пък аз — усмихнах му се аз — ти ще успееш!

— Надявах се да ми го кажеш. Вие знаете бъдещето, но ти единствена се осмеляваш да ни го казваш.

— Правя го без да искам, пък и не е в това работата. Бъдещето се познава лесно когато видиш такава група от храбри и достойни мъже.

Той се усмихна мило:

— Благодаря ти червенокоске. Ти ще ми донесеш късмет. Нали?

Кимнах и се усмихнах. Сега разбирах каква власт има този човек над всички останали. Как въздействаше мекият му глас, как пронизваха сивите му очи. Как спокойното му и ведро лице те караше да вярваш и да се подчиняваш на всяко негово желание. Не, човек не става такъв, той се ражда такъв…

Тръгнах да си вървя, когато пред мен се изпречи Леголас възседнал коня си.

— Предупреждавам те, че някакъв странен тип те наблюдава иззад ъгъла.

— Знам, няма страшно.

— Не знам, притеснява ме да не ти навреди. Аз искам да се извиня за поведението си вчера. Независимо дали съм съгласен или не, не мога да си позволявам да се държа така недостойно. Не ми достига ни мъдрост и ни просветление.

— Остави това сега — махнах с ръка— всички губим от мъдростта си, когато сме напрегнати. Но искам да те помоля, знам, че съм досадна, но помисли за това, което ти казах. Казвам ти го за добро, защото ме е грижа за Вас.

Той не каза нищо, но лицето му стана някак печално. Мисля, че разбирах какво си мисли. „Колко ли долу съм паднал, щом някаква хлапачка се грижи за мен”. Реших набързо да сменя темата:

— А да знаеш за някакъв червенокос елф. Май няма много такива сред вас? Дали си спомняш нещо за някакъв убит по ужасен начин червенокос елф?

— О, да … това ми говори нещо. Баща ми е споменавал за едно семейство нолдори дошли от Валинор — няколко братя все червенокоси. Някакви хора ги предали, направили им клопка и били избити. Много неприятна история…

— Мисля, че започвам да разбирам. Хората го предали и го убили — но какво общо имам аз освен, че съм човек. Той дойде в съня ми и повтаряше името си.

Той повдигна вежди.

— Попитай Митрандир, когато имаш възможност. Той е по-наясно с тези неща. Или просто почакай, може и да разбереш.

— Доста мъчително ще бъде това чакане — промълвих аз и му помахах за сбогом.

След няколко часа и роханските конниците започнаха един по един да напускат стените на крепостта и тогава аз се сетих за орокуена. Обещах да го запазя жив. Тръгна ли си той ще умре. Нямах избор — дадох дума! Слязох долу в подземието, пратих стареца, останал единствен тъмничар и отворих килията. Поведох орокуена нагоре, заведох го в дола, отвързах му ръцете и му казах:

— А сега беж! Бегай колкото можеш — всичко е в твоите крака.

Той изобщо не се трогна от жеста ми и без да губи време в благодарности се метна към реката. А аз тръгнах на обратната страна. След няколко секунди ясно чух, че нещо се приближава зад гърба ми, мълниеносно изтеглих меча и се обърнах с пълен замах. Орокуенът спря на метър от мен, стоеше леко прегърбен и дишаше тежко. Стоях, стисках дръжката на меча и се питах какво следва сега. Той се поизправи, изръмжа нещо непонятно и каза:

— Ти искаш да докажеш, че орокуените са като всички други народи по тази земя.

Стъписах се.

— Е — продължи той — сега ти се открива прекрасна възможност. Оставам с теб.

Разтръсках глава:

— А, не … моята отговорност за теб свършва до тук. Не стига, че те освободих, а ти сега и циркове ме разиграваш.

— Ти не разбра, аз оставам при теб за да ти служа и да се бия на твоята страна.

Днеска очевидно ми вървеше на необичайни компаньони. Доверие на орк? Безумна работа. Но как да получиш ако не дадеш — обади се съвестта ми. А шанс? А всичките онези хубави приказки дето ги изприказва на Калин? Бошлаф? Засрами се!

Костваше ми страшно много, но се напънах да се самопрескоча. Засилих се отдалече, виждах тънкия бръснач на линията отбелязваща всичките ми страхове и скочих. Успях. Махнах с ръка и му казах:

— Хайде влачи. Тръгваме, дойде му времето.

В крепостта вече нямаше почти никой. Само моите хора ме чакаха търпеливо. Видях ги как хлъцнаха щом влязохме с орокуена, но не казаха ни дума. Не мога да ви кажа колко им бях благодарна за това…

Лиза Мороз

Още за автора

Толкин и хипитата

Калоян Иванов — Sun, 25 Jun 2017 14:45:16 +0000

Като начало накратко ще се опитаме да обясним: Какво са хипитата и за какво се борят?

Хипи-културата представлява в своята същност движение на младежкия протест, възникнало през 60-те години в САЩ и др. страни. Хипи-движението е естествен продължител на бийт-поколението в Америка през 40-те и 50-те години на XX век. По това време така наречените „битници” и „хипстъри” представляват контра култура, обединена от любовта си към свободата, пътуванията, джаз музиката и суинга. Всеки, който е чел „По пътя” на Керуак или каквото и да е от Уилям Уортън, Кен Киси или Алън Гинзбърг знае какво имам предвид.

През 60-те години хипи-културата „еволюира” от бийт-движението и това до голяма степен се дължи на променените нови музикални вкусове, които „еволюират” от джаз към рок’ ен’ рол. На 6-ти септември 1965 г. в своя статия Майкъл Фелън за пръв път използва думата „хипи”. Думата започва масово да се използва в медиите две години по-късно. Център на хипи движението става Лос Анджелис и Сан Франциско, и въобще Калифорния се превръща за хипарите в нещо като „бленувана” страна.

Едно от най-култовите места в този смисъл става Хейт-Ашбъри в Сан Франциско, където хипитата се сбират, провеждат спонтанни музикални и театрални представления и пърформанси и го обявяват за своя „свободен град”. Там живеят през 60-те такива изпълнители като Джеферсън Аърплейн, Грейтфул Дед и Джанис Джоплин. Хейт-Ашбъри достига най-голямата си популярност през лятото на 1967 г. (обявено за „Лято на любовта”), когато 75 000 младежи се събират там, за да заявят открито новото движение, обединено от музиката, наркотиците и бунта срещу системата. По същото време хит става песента на Скот Макензи „San Francisco (be sure to wear flowers in your hair)”.

Характерно за философията на хипитата е, че не са организирани и не приемат насилието. В центъра на битието поставят любовта. Присъединяващите се към хипи-движението младежи са търсели общество, в което е възможно да обичаш и да бъдеш обичан. За свои кумири хипитата провъзгласяват Исус, Буда, Махатма Ганди и св. Франциск Азиски.

Цветята, тяхната емблема, са символизирали красота и яркост, дивост и примитивизъм, откритост и естественост, стремеж към мекота, ненасилие, любов към цялата природа и, както утвърждават хипитата, към „райско-телесното”. Това се откроява и в характерният начин на обличане и множеството символи, подчертания вкус към цветното, и свободните кройки.

Младите хора на възраст между 16 и 26 години, обезпечени от средната класа (родителите им), навлизат в хипи-движението в търсене на „щастливото битие”. Всеки от тях има своя представа за „новия свят”, който иска да създаде. Затова списъкът с техните искания е безкраен — от ликвидацията на частната собственост и държавата до превръщането на Непал в 51-вия щат на САЩ, от прекратяването на войната във Виетнам до въвеждането на жените и децата в обща собственост. Но колкото и да са различни оценките им за социалната реалност, хипитата са единни в своя стремеж да се избяга от рационалистическата, бездушна система, въплътена в американския образ на живота. Опитите им да се избяга от реалността са имали различен характер: обръщане към мистичните учения на азиатските култури, желание да противопоставят на традиционната ценностна система. Ценностните позиции на хипитата — това е стремеж към даване на приоритет на чувствения опит, желание за близост с природата, възстановяване на култа към Майката-Земя, отчуждение от миналото и бъдещето, безразличие към индустриалният и технически прогрес, вяра в мистиката и тайнствените елементи на природата, стремеж към невербално изказване на своя опит, т.е. стремеж да се изпразни литературата и изкуството от традиционния смисъл на думите като неестествени явления и да се обърнат към възклицания, мълчания, вибрации и др. несловесни форми на общуване и самоизразяване.

Трябва да се отбележи, че именно хипи-културата от 60-те е един от факторите за появата на пънк-движението през 70-те, което до голяма степен възниква в противовес на хипарските възгледи и идеи, след като същите стават масово явление, мода и мейнстрийм, с което абсолютно губят своето първоначално значение и смисъл. Хипарите постепенно и съвсем естествено порастват, много от тях започват да водят консервативен и улегнал живот, точно противоположен на идеите, проповядвани от тях преди това. Новото поколение е отвратено от това лицемерие. Това е „изгубеното” поколение, поколението без бъдеще, което разбира, че с лозунги „Make Love Not War”, наркотици, апатия и отшелничество нищо няма да се промени. Те искат да разтърсят света, да го събудят от наркотичната дрямка, да го върнат към първичния хаос и да го накарат отново да преосмисли и преформулира своите ценности и парадигми.

Музиката на хипитата

Jimi Hendrix

Johnny Allen Hendrix е роден на 27 ноември 1942 г. във Вашингтон. В началото на кариерата си е китарист за много състави и изпълнители, сред които са Little Richard и Isley Brothers. Но той не намира успех в родината си, затова през 66 заминава за Ангия, поканен там от бас китаристът на The Animals — Chas Chandler. Той е видял свиренето на Jimi по-рано и е убеден, че в Лондон публиката ще приеме по-добре стилът му. Само няколко седмици по-късно се появява триото The Jimi Hendrix Experience , в което освен китарата на Hendrix има още барабани и бас. Няколко месеца новата формация свири в различни клубове и издава своя първи сингъл „Hey Joe”. А по-късно с първият си албум „Are You Experienced?” придобиват популярност и известен успех.

Това позволява на Jimi да се завърне в Америка и да продължи кариерата си там. Докато си изгражда име на музикалното поприще, той помага на много по-млади китаристи да намерят своя собствен път. Hendrix жъне невероятен световен успех, за да се превърне в може би най-влиятелния китарист в историята на музиката. Той е първият креативен рокендрол изпълнител, който експериментира с блуса, в опит да го поведе в друга посока. Умира неочаквано през 1970 г. на 28 години.

Iron Butterfly

Създадени през 1966 г., Iron Butterfly започват кариерата си, свирейки из клубове в Лос Анджелис. Забелязани от звукозаписна компания, те изваждат своя първи албум „Heavy”, който отразява бунтарските настроения на времето си, в музикално отношение силно повлиян от The Doors и The Who. Обикаляйки щатите и трупайки опит, групата издава втори албум „In-A-Gadda-Da-Vida”. Особеното в него е включената седемнайсетминутната уникална за времето си заглавна композиция — хипнотична, монотонна с редни вокали и бръмчащи клавири. Албумът предизвиква фурор — разбива музикални класации, печели платинен статус и проправя път множество музикални експерименти по-късно. По-късно групата издава още албуми, търпи промени в състава си, но не може да постигне отново такъв успех. И през 1974 г. се разпада окончателно.

Hair

Мюзикълът „Коса”, създаден през 1967 г. от безработните актьори Джеръм Рагни и Джеймс Радо и композитора Галт МакДърмът, е сред 10-те най-успешни мюзикъли за всички времена със своите 1742 представления на Бродуей и стотици постановки по целия свят за 38 години до наши дни „Коса” е първият мюзикъл, който е изцяло композиран в стила на рок музиката, като дава началото на нова тенденция в световния музикален театър. За времето си той е див експеримент, които шокира и омагьосва зрителите, вбесява политиците и бива забранен в два щата.

Знаменитият филм на Милош Форман прави съпричастни към магията на „Коса” десетки хора от всички континенти. Филмът съчетава философията на пацифисткото движение от 60-те и радикалния индивидуализъм на 70-те. Той запленява света с рок звученето си, вълнуващото усещане за свобода и вихрещия се бунт срещу статуквото. Представянето на мюзикъла в България пожъна огромен успех, пълни зали и билети които се разпродаваха за дни. Днес „Коса” е символ на това страстно време и духа на това уникално поколение. Шест от песните на мюзикъла са в Топ 100 на „Билборд” за хитовете на XX век. Между хилядите актьори и певци, които са се явявали на прослушване с мечтата да бъдат участници в това световно събитие са били и сегашни мега-звезди като Мадона и Брус Спрингстийн.

Други имена сред любимците на хипитата са: Janis Joplin , Buffalo Springfield, The Byrds, Bob Dylan, Grateful Dead, Mojo Risin’- Morrison & The Doors, Firesign Theatre, Jerry Garcia, Richie Havens, Frank Zappa, Hothouse Flowers, Jethro Tull, Pink Floyd и много други.

Пиратски версии на „Властелинът на пръстените”

Хипитата и Толкин

Излязлата през 1954 г. книга „Властелинът на пръстените” (както и „Хобит” впоследствие) бива разпространена като евтино paperback издание и 2–3 години по-късно става изключително популярен в студентските градчета из Америка, точно по времето на зараждането на хипи-движението. Действително книгата започва да набира световна популярност едва след като става култова сред хипи средите. Което води до някои интересни парадокси…

Поради различни причини книгите намират изключително широк и топъл отклик в средите на хипитата, но трябва да се каже, че често пъти посланията им са разбирани грешно. Някои от хипитата открито заявяват, че Саурон представлява образ на военните действия на Съединените щати във Виетнам. Което само по себе си, разбира се, е невъзможно, защото творбата е публикувана десетилетие преди ескалацията във Виетнам. Пръстенът бива сравняван с атомната бомба, както и като олицетворение на Войната въобще. Голяма част от хипитата, загрижени за опазването на природата, са привлечени от възгледите на Толкин против индустриализацията; знаем, че самият професор казва, че „застава категорично на страната на дърветата срещу всеки техен враг.” Книгата прекрасно отразява анти-материализма, идеализма на хипи-културата.

В един момент сред хипарските среди популярността на книгата става просто огромна и тя се превръща в неофициална библия на контра-културата. Хипитата си избирали прякори от книгата, играели сценки от нея. По това време надписи от рода на „Frodo Lives!” или „Gandalf for President” били нещо често срещано навсякъде. Това поставя началото на модата „Властелинът на пръстените” да бъде окачествявана като „хипарска книга”, което обаче едва ли е вярно, като имаме предвид, че самият Толкин ги нарича „жалка култура” , и казва че „…много американци се забавляват с книгата по начин, по който аз не бих.”

В книгата си „Sanctifying Myth” професор Brad Birzer заявява: „В средата и края на 60-те хипитата и политически ляво ориентираните прегръщат трилогията. Гуруто на наркотиците Тимъти Лиъри заявява, че това е една от любимите му книги. Магазините в Щатите започват да продават всякакви неща, свързани с Толкин. Както Филип Норман, биографът на Бийтълс, казва „Властелинът на пръстените” става неразделна важна част от хипи културата, като намира почитатели сред заклетите фенове на индианските религии, канабиса и свободната любов.” За хипитата тя става повече от мода, много от тях я възприемат като „наркотичен сън”. Трилогията придобива статута на икона сред хипитата, което смайва Толкин. Консервативният професор действително презира хипитата и движението им, тъй като нито начинът му на живот, нито възгледите му за света съвпадат с техните.”

Това е действително абсурден парадокс като се замисли човек: по Викториански пуританският във възгледите си професор, създаващ творбата на живота си (също по Викториански пуританска) няколко години по-късно открива, че книгата му придобива култов статут в средите на хора, проповядващи свободната любов, наркотиците и разврата, и отнасящи се със самодоволно презрение към консервативните ценности на обществото. Толкин със сигурност е бил доста шокиран. Както пише биографът му Хенри Карпентър, Толкин е бил изключително раздразнен от тази своя „популярност”, и е споделил с Ънуин (издателя му), че често му се случвало посред нощ да го будят надрусани или опиянени младежи от Америка по телефона с безумни въпроси, без да си дават сметка за часовата разлика и спокойствието му. Впоследствие Толкин сменя номера на телефона си.

Въз основа на хипарската мода, която е особено популярна в края на 70-те, се създават серии от анимационни филмчета, базирани на „Властелинът на пръстените”. Проблемът който имат сериозните фенове с тези филми бил, че те не им харесвали напълно: хобитите били нарисувани детински, музиката и анимацията били стари. Темпото било бавно, а играта слаба. Най-лошото било, че филмът се продавал на пазара като детски, въпреки че „Властелинът на пръстените” е предназначен за по-възрастна аудитория. Филмите дори не са напълно довършени, когато са отхвърлени от критиката и отрязани откъм бюджет. Трябва да бъде отбелязано обаче, че феновете, жадни за каквито и да е материали за „Властелинът на пръстените” ги гледат въпреки всичко. Последиците били, че се затвърждава етикетът сложен на творбата като „хипарска книга” и че може би най-зрялото и сериозно фентъзи произведение бива представено пред широката публика по съвсем друг начин.

Интервю с Алън Лий за Берен и Лутиен

Калоян Иванов — Mon, 05 Jun 2017 19:05:34 +0000

http://www.bbc.com/news/av/entertainment-arts-40113273/how-do-you-draw-tolkien-s-world

Ръкописи на Толкин в Бодлиевата библиотека

Калоян Иванов — Sat, 03 Jun 2017 09:35:47 +0000

http://www.bbc.com/news/av/entertainment-arts-40113274/tolkien-through-the-years

Дж. Р. Р. Толкин. Биография – интервю със Стела Джелепова

Калоян Иванов — Sat, 07 May 2016 19:04:36 +0000

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ от Хъмфри Карпентър излиза на български през май 2016 в издание на „Колибри“. Преводачът Стела Джелепова за книгата, Толкин и работата си.

Моля, представи се на нашите читатели.

Казвам се Стела Джелепова, преводач от шведски, норвежки и английски. Занимавам се главно с художествена литература, като единственото изключение досега е именно биографията на Толкин. Превеждала съм Хенрик Ибсен („Пер Гюнт”), Ян Фридегорд (трилогията му за епохата на викингите), Пер Петершон, Юн Айвиде Линдквист и др. Както можете да се досетите – и както е доста обичайно – избрах да следвам Скандинавистика именно заради Толкин; още докато четях „Властелинът на пръстените” за първи път в прогимназията, ми се прииска да науча нещо повече за староскандинавската митология и северните езици. Пак „Властелинът” е отговорен и за желанието ми да стана преводач – след като видиш прекрасния превод на Любомир Николов, няма как да не се вдъхновиш.

Как се роди идеята за превод на биографията на Дж. Р. Р. Толкин? Разкажи повече за това как се стигна до издаването ѝ в България?

Историята не е кой знае колко вълнуваща – купих си книгата на английски, толкова ми хареса, че я прочетох за един ден и си казах, че трябва да я има на български. Няколко месеца след това ме поканиха в издателство „Колибри” по друг въпрос и използвах момента да им пусна мухата :) За моя изненада те приеха идеята (а това е доста рядко явление сред издателите) и аз запретнах ръкави. Тъкмо бях приключила 14-месечната си борба с „Пер Гюнт”, който е в мерена реч, в рими и на доста архаичен норвежки, така че превеждането на биографията беше пълен кеф. Така се окрилих, че приключих суровия превод за 20 дни!

Какво те впечатли и изненада от живота на Толкин?

Имах обща представа за живота му от предговора в старото издание на „Народна култура” и от един готин документален филм, който може да се намери в YouTube (narrator е Джуди Денч). Така че не голите факти са най-вълнуващото тук, а по-скоро пълнокръвният образ, който е изграден много майсторски. Вместо леко карикатурния образ на възрастен професор в туиден костюм и с лула в уста, който познаваме, тук се докосваме до живия човек – да, извънредно интелигентен и начетен, но и любящ съпруг, още по-любящ баща, романтик, любител на хапването и пийването, авантюрист (само прочетете описанието му на похода в Алпите!), веселяк, дори шегаджия. Изненадаха ме не толкова меланхоличните му настроения, които предвид детството му не са учудващи, колкото другата му страна – как се облякъл като саксонски воин и погнал със секира ужасения си съсед по улицата, как си наметнал исландска овча кожа и се направил на бяла мечка, за да забавлява децата си на Коледа, как на стари години пъхал в ръката на нищо неподозиращи продавачи изкуственото си чене вместо дребни монети.

Какви бяха основните предизвикателства при превода на първата биография на Професора?

Много внимавах да съгласувам всичко с вече преведените му книги. На нашия пазар има някои издания, които очевидно, даже очевадно, са превеждани от хора, които просто не са отваряли негова книга и затова резултатът е лош (в никакъв случай не твърдя, че те са лоши преводачи). Ето защо правех доста справки – нищо, че съм чела всичко минимум по 9-10 пъти. В крайна сметка е ясно, че книгата ще се чете основно от запалени фенове и не исках да ги дразня. Проверявах и всичко друго – консултирах се с историк за главите за Първата световна война, с преподаватели от Английска филология за някои специфични термини, особено свързаните с Оксфорд, дори се свързах с едно момиче от Бретан, за да попитам как се произнася заглавието на поемата Aotrou and Itroun, което означава „владетел и владетелка” на бретонски. Така че вложих много старание и любов в превода си, дано си проличи (без да се натрапва, разбира се).

Толкин е смятал биографията за безплоден подход към делото на твореца. По-късно обаче сам е анотирал много свои писма и бележки именно с тази цел. Защо, според теб, е променил мнението си?

Той е бил изключително смирен и скромен човек, макар според мен ясно да е съзнавал собствената си необикновеност. Затова и славата го е сварила неподготвен. Да, надявал се е някой да обърне внимание на „Властелинът на пръстените”, но не и интересът към книгата да предизвика интерес към личността му, камо ли пък истерията, до която се стигнало, особено от страна на американските фенове. В крайна сметка нямало как да не осъзнае, че рано или късно това ще доведе до писане на биографии и ровене в живота му, затова и лично се заел да подготви някои писма и документи. Дори е започнал да пише нещо като мемоари, но така и не стигнал по-далеч от ранното си детство.

Хората познават Толкин най-вече като автор на фентъзи романи – какво друго могат да научат читателите от житейския му път?

Автор на добри (най-добрите) фентъзи романи, нека подчертаем  Можем да научим, например, че много преди да стане авторът на „Властелинът на пръстените”, той е един от най-изтъкнатите филолози с реален и значим научен принос. Именно той възнегодува срещу сухия и досаден стил, който властва в академичните среди по онова време, и започва да пише живо и образно по най-сложни филологически въпроси. Сред многото му важни трудове изпъква „Беоулф: чудовищата и критиците”, който и до днес е задължителен за всички изследователи на староанглийската литература. Можем да научим също, че първата му любов е поезията, не прозата; в ранните си години пише някои интересни стихотворения, в които могат да се открият корените на неговата митология. Също така никога не бях чувала, че е правил опит да напише и реалистичен роман. Само че бързо е осъзнал къде е истинската му сила и го е оставил недовършен.

След превода на биографията, намираш ли отражения от живота на Толкин в литературните му творби?

Както той сам казва, отразени са не толкова събития, колкото пейзажи – например Мъртвите блата напомнят на френската провинция след ужасяващата битка при Сома. Хъмфри Карпентър обаче прокарва и един много интересен паралел между Толкин и Билбо, който не ми беше хрумвал. Прочетете книгата и ще видите :)

Какво предлага книгата на запалените почитатели на творбите на Толкин?

Страхотно удоволствие! Сякаш изведнъж осъзнаваш, че този човек наистина е живял, че неговата ръка е изписвала с енергичния, но изящен почерк на Гандалф всяка една дума от книгите, които толкова обичаме. Освен това книгата е написана много увлекателно (и много уважително), така че дори да не си някакъв извънредно запален почитател, пак няма как да не ти е интересно. Без да се търсят някакви евтини сензации и пикантерии, е трудно да я оставиш, докато не я изчетеш от кора до кора.

С какво се различава биографията, написана от Карпентър, от други биографии на Толкин?

Хъмфри Карпентър е получил благословия лично от Професора да напише биографията му, семейството на Толкин му е съдействало по всякакъв начин – със спомени, писма, всякаква помощ. Всички учебници по теория на литература посочват именно тази творба на Карпентър като образец в жанра на биографичните книги.
Иначе нямам кой знае какъв поглед върху другите биографии на Толкин, с изключение на прословутия предговор към първото шведско издание на „Властелина”, в който има безброй щуротии и е успял да докара Толкин – който е разбирал езика сравнително добре – кажи-речи до бяс. Изобщо историята около шведския преводач, Оке Олмаркс, е доста абсурдна. Бил много уважаван преводач в Швеция, работил върху Старата Еда и исландските саги, както и върху пиесите на Шекспир, но с „Властелина” се издънил здравата. Позволил си изключително много волности, най-вече в стила, натруфил го страхотно, променил диалозите, отрязал някои епизоди, прибавил други, а и допуснал доста забавни грешки (например в пролога при описанието на краката на хобитите вместо leathery soles явно прочел feathery soles и ги описал с перушина по ходилата). Естествено, вдигнала се врява, предвождана от самия Толкин, читатели пишели на издателството с настояване за корекции, но Олмаркс упорито отказвал. Стигнало се дотам, че по-късно Кристофър Толкин обявил, че ще продаде правата за издаване на „Силмарилион” в Швеция само при условие Олмаркс да не се доближава до книгата. Веднъж пък в дома на преводача избухнал пожар от незапалена цигара и той обвинил феновете на Толкин в палеж. А накрая съвсем пощурял и написал книга, свързваща Толкин с черната магия, Ку-клукс-клан и организираната престъпност, и твърдяща, че във фен-клубовете се отдават на секс оргии и ритуални убийства. Само че преди да смогнат да го осъдят за клевета, той благополучно се споминал.

Хъмфри Карпентър е автор и на книгите „Инклингите“ и „Писмата на Дж. Р. Р. Толкин“. Има ли шанс и те да се появят с български превод някога?

Правя каквото мога :) Увещавам издателите и засега не съм получила директен отказ, така че винаги има надежда. Ако повече читатели изявят желание, би трябвало някой да се вслуша.