Би ми било съвестно, ако не стана рано поне една сутрин и не се помотая наоколо, докато всички все още дремят.

Еуфорията да запечатвам стотици кадри сред този пленителен пейзаж се е изпарила през годините. Наблюдавам как изгряващото слънце озарява в златно боровата гора, без да се чувствам длъжен да заснема всяка една секунда от този приказен момент.

Колкото и да е малка България, все още се намират места, до които не съм успял да се докосна. Такива са например околностите на Хаджидимово, които биха наподобявали Тоскана, стига земята да беше обработена така прилежно.

Приликата е още по-силна заради странния, особено висок манастир, издигащ се насред полята, също както кулите, които са неизменна част от тосканския пейзаж.

Самият манастир си има часовникова кула и е много по-различен от типичните български манастири.

В подножието на Южен Пирин, близо да гръцката граница, навремето е кипял живот, съдейки по огромните църкви в селата.

Църквите са извънредно големи и до всяка една се извисява висока камбанария.

Селцата сега са запустели, но тази запустялост не е потискаща, а навява меланхолия.

От механата в село Делчево се разкрива обзорна гледка към низината.

И тук църквата е идентична. Изглежда така, сякаш е вкопана в земята.

Къщите едва се крепят на старите си основи, но и в това има нещо меланхолично.

Някои села, като Лещен са прескочили отвъд забвението, където активно се възстовяват и строят нови къщи в типичния за региона стил.

Тук камъкът е в основата на строителството. Всички покриви са покрити с каменни керемиди.

Ковачевица е перла в короната. Не само, че всичко е от камък, а и сградите са завидно високи.

Камък и дърво - квинтесенцията на живота.

За разлика от повечето села наоколо, тук усърдно се обновяват дори и улиците в характерен за селото почерк.

Ако Ковачевица удивлява с дръзка каменна визия, Долен е селото където времето е спряло да тече отпреди две столетия.

Всяка крачка връща часовника назад. Дядо с магаре и каручка биха се вписали идеално.

Растителност безмилостно поглъща изоставени къщи и дворове.

Църквата не се извисява високо насред селото, а като че ли нарочно е скътана в ниското, така че да не дразни башибозука.

Часовникът е спрял хода си по тези места, неподвластни на шеметния вихър на времето.

После следва носът с фара, където водата вече придобива нормален тъмно син цвят.

Но малко по-нагоре, към най-известния плаж на острова всичко се променя. Стръмни, изрязани бели брегове и лазурна шир.

Съчетанието на светли скали, бял пясък и небесно синьо море е толкова омайващо. Редуват се плажове, до които е невъзможно да се стигне пеш, а само по море. До други се изгражда път. Следва серия от полудиви плажове, т.е. такива, до които се стига по ужасно завъртяни пътища и често липсват заведения. Логично идва ред на плаж тип "Слънчев Бряг", с барове, спортни атракции и др. развлечения. В непосредствена близост е един от най-красивите на острова, до който се стига само пеш. Усилието да се доберете до него, натоварени с тежко плажно снаряжение, е определено добра инвестиция.

Морето тук е от най-светлото до най-тъмното синьо. Не мога да откъсна поглед.

Плажовете са почти залепени един до друг, като ги разделят вдадени в морето носове. Този ми наподобява на нашия Иракли, дори в гората и там е пълно с бивакуващи летовници.

Вече сме в горният край на Лефкада, където се е скрил един неугледен и слабо посещаван плаж. Плажната ивица е с малко пясък и е предимно камънак, който е добре дошъл за сглобяван на каменни кули. Плажуващите тук добре са се постарали в строежа на каменни пирамидки.

Това действа заразяващо и човек ще - не ще, започва сам да трупа камък върху камък, докато лятното слънце бавно се скрива под хоризонта.

През повечето време Мадейра, като че ли, е покрит с було от облаци. Времето се сменя постоянно - ту е мрачно, ту пекне за малко. Когато се изкачиш високо в планината, разбираш каква е причината. Един огромен облак се е излегнал върху острова, а над него стърчат само върховете.

Туристическата инфраструктура тук е невероятна. По цялото си протежение маршрутите са покрити с плочки, а на места където е трудно да се премине са прокопани тунели, като някои са дълги по цели километри.

Мъглата и слънцето понякога създават невероятни гледки. Както споменах, само за миг времето може да се промени коренно.

На тази височина е доста ветровито. Вятърът издухва облаците над скалистото било, но така и не го прехвърлят напълно.

С наближаването на залеза картината става още по-вълнуваща.

Сякаш нещо ври и кипи, безпомощно да излезе отвъд черните скали.

Положението не е по-различно сутринта. От океана се носят свежи потоци приличащи на бяла река.

Още по-интересно е, когато узнаеш че има цял град под тези облаци. Долу кипи живот, градски звуци изпълват пространството, а горе няма и помен за това.

Едно от приятните изживявавания на Мадейра са "левада маршрутите". Това са изкуствени канали, по които се пренася водата от северната към южната част на острова. Изграждането им е започнало още в началото на колонизацията, тъй като северната част е вододайна, а южната сушава, но по-добра за заселване.

Маршрутите по тези левади са десетки и изборът по коя да тръгнеш никак не е малък.

Най-популярните обикновено стигат до водопад, който всъщност пада от някоя по-висока левада и поема по друга.

Когато небето се проясни може се види гористата околност, която наподобява джунгла.

Рядко се виждат върховете от ниските части, но понякога за момент може да се покаже някой подобен красавец.

Самата планина стръмно се спуска над океана и никъде няма местенце за нормален плаж.

Дори главният град Фуншал е застроен в подстъпите на планината и улиците му са изключително стръмни.

Няма пясъчни плажове в Мадейра. Дори там където е възможно да се излезе на брега ви очакват само едри камънаци.

Връщаме се в гората и поемаме по мъгливите пътеки.

Тук тя се нарича Лаури-силва, тъй като в по-голямата си част е лаврова. Дърветата са напоени като гъба с вода заради постоянната мъгла. Не вали дъжд, но се чува звука на капките.

На няколко километра в друга посока слънцето грее приятно, няма помен от мъгла.

В източната част на острова крайбрежието е тясно, дълго и изключително стръмно. Отдолу стърчат красиви скали, но е невъзможно да се слезе.

Заради странното време, залезът е непредвидим. Не знаеш какво да очакваш, затова се оставяш да те изненада.

Същото е и с изгрева - както е мрачно изведнъж небето се прояснява. Облаците пламват за кратко докато се чудиш накъде да се обърнеш.

Слънцето близва набързо високия бряг и отново се скрива в сивото було на облаците.

Освен с великолепните си природни дадености в Мадейра могат да се похвалят и с къщурки със сламени покриви, в които са живели навремето. Сега служат само за туристическа примамка.

От най-високият връх може да се обхване с един поглед целия остров, стига да е ясно времето.

На крайбрежието, както винаги ни очаква поразяваща гледка с живописен, вечно зелен непристъпен бряг.

Пътувайки във вътрешността впечатляват безкрайните поля с маслини, бадеми и всякаква друга селскостопанска продукция. Няма пустееща и необработена земя.

Андалусия е толкова огромна, че трудно може да бъде обиколена за кратко време, затова съм подбрал само някои интересни локации. Една такава е Монтефрио.

Повечето населени места в Андалусия си имат замък, който се издига над селището, но релефът на Монтефрио е несравним.

Един от големите градове, който няма как да пропусна е Гранада. Това сигурно е градът с най-много светофари на линеен километър. Като оставим тази особеност настрана, основната забележителност е мавърският дворец Алхамбра.

Напълно различен стил от останалите дворци.

Премествам се в провинция Малага, но доста на север, където е един друг забележителен град Ронда.

Отличава се с дълбокото ждрело El Tajo и изключително красивия мост Nuevo Ponte, свързващ стария и новия град.

Историята говори, че в стаичката над арката измъчвали пленници по време на гражданската война, а някои от тях хвърляли направо в бездната.

Като загърбим зверствата, които са се вършили, гледката към долината по залез е живописна.

Също и тази към ждрелото по изгрев.

Тук се намира един от най-старите стадиони за корида.

Уличките са неповторими и всяка си има по няколко ресторанта.

Захара е друго градче също с хълм и кула, но си има и небесно-синьо езеро.

В Олвера също си имат замък, но са се постарали добре и с църквата.

Често срещана гледка в тези градчета са саксии с цветя закачени по фасадите на къщите.

Не е за вярване но това е Андалусия - зеленина и планини навсякъде.

Вече съм далеч на запад, в региона на Кадис, където се е спотаило друго китно, бяло градче Конил.

Това е добре позната локация за сърфистите, където безспирно духа мощен вятър.

Не знам дали постоянно е така, но освен за каране на сърф, определено не става за плаж.

Ей така, както си вървя подбутван от вятъра, се натъквам на лодка погребана в пясъците.

От ветровития Кадис, пътищата ме отвеждат към по-гостоприемната андалуска област Алмерия. Тук се намира едно друго ждрело Горафе, където са открити изключително древни мегалитни жилища. Особено интересно е, че долмените изглеждат абсолютно еднакво, като тези в Сакар.

Последното градче, разбира се със замък, по моя образователен тур из Андалусия е Велес-Бланко.

Намира се насред обширна долина, от която стърчат мини планини с по един връх. Струва си да се отдели време и на този край, но както винаги се получава, то никога не стига.

Ето ги гондолите, които някои автори оприличават с ковчези, заради черния лак и други сходни черти.

В първият ден сякаш бях попаднал в лабиринт. Това са стотици преплетени улички, по които можеш да минеш многократно без да запомниш.

На вторият ден започнах да схващам логиката, като очертавах на картата откъде съм минал. После започна да ми прави впечатление, че кварталите в града коренно се различават. Едни, където са концентрирани магазините, са пълни с хора, други, за голяма изненада, са направо пусти.

Някои от каналите са като главни пътища, по които преминават гондолите.

Наклонените кули са характерна гледка.

Базиликата Санта Мария е една от отличителните сгради на Венеция.

Никакъв шанс да се покаже слънцето и този ден. Поне рано сутрин край Сан Марко е значително спокойно. Това е времето, ако човек иска да се докосне до магията на Венеция.

Оказва се, че в лагуната има и други не по-малко интересни градчета. Едно от тях е Бурано - съвсем малък остров, с разноцветни фасади на къщите.

Съвсем наблизо е Торчело, който е по-скоро парче суша с огромна кула и стара базилика.

Най-сетне взе, че се появи цвят в небето. Гондолиерите не се стараят да спазват дрескод. Повечето са без шапка, други са с маратонки...

Пълна загадка е как се оправят Венецианци, когато нивото на водата се вдигне толкова, че залее приземните етажи.

Залезът ме хвана близо до моста Риалто, където се натъкнах на друг голям пристан с гондоли.

Лодките се покриват старателно, когато не се ползват.

Заклещен в глуха уличка край Гранд-канал дочаках да избледнеят красивите цветове на залеза.

Разнообразието от улици, канали и мостове във Венеция е огромно. Човек трябва да прекара месеци, за да се ориентира без карта.

Хубавото е, че както вървиш попадаш изневиделица на отворени пространства, наречени Campo, често с църква/кула и кладенец.

Един от ориентирите е мостът Риалто, който свързва кварталите през Гранд-канал.

Последният ден от престоя ме удиви със съвсем чисто небе. На разположение, обаче, имах едва час да се полюбувам на лазурната светлина.

Пристанът с гондолите се превърна в любимо място още от пръв поглед.

В непосредствена близост е мостът на въздишките, по който навремето са откарвали затворниците и под който сега влюбени двойки се вричат един в друг.

Целият град е произведение на изкуството, който отново и отново искам да преоткривам, и за който да продължавам да мечтая.