Gia

Роман

2012-07-29T14:55:00.002+03:00

Първата им нощ заедно беше когато луната се подготвяше да се скрие в потайност. Телата им бяха изнемощели от тъгата, с която всяко тяло поддържа музата си. Не бяха техните тела, бяха чужди, разтреперани и диви тела на горски антилопи. Нежността им хапеше сподавените докосвания. Устните й бяха толкова пресъхнали, че всяка целувка жигосваше спомени у него. Той бързаше да отчупи късчета от съществото й, за да ги открадне завинаги. Едва по-късно разбра, че докато е прокарвал пръсти в косата й, е успял да навие на кълбо малко от сребърните нишки на орисниците.

Започвам този роман с вплетени лилави нишки от нейния сън.

Преди половин година сънува как се влюбва, но къщите им са разделени. Той е неин съсед, с който безмълвно разменят телесните си въздишки. Тогава се събужда в тъгата от откраднатото бъдеще, в което той ненадейно заминава по дълъг и жарък път. Онова още неизживяно бъдеще я преследва сега.

След половин година време и малко изживени сънища, събира изядената сол и я пази за всички, на които ще готви. Упражнява се в любов, упражнява се в песто и арабски хляб. Полива любовта си с чай Масала. Загражда сърцето си в карамфил, канела, кедрови ядки, индийско орехче. Босилек, който засаждат на гробовете на мъртвите. Босилек, от който лятото настръхва.

Потта се стича по кожата й, докато тя готви в любовния си свян. Потапя краката си в солена вода след края на залеза и търка кожата си с половин лимон. Потапя магията си в самодивски гласове и маха покривалото на тъмнината в стаята. Сама е. Едва, когато е уверена в това, започва да играе на шах. Подрежда учителите си в две по две противоположни редици. Започва да бърника в съдбите на фигурите.

Vibes: Omar Faruk Tekbilek

Сподавени колебания

2012-07-09T01:29:00.000+03:00

Получавам sms и кожата ми настръхва от твоя мирис. Не е от теб. Аз си представям жалката картина, която се прожектира в главата ми.

Получаваш Оскар за главна роля в личния ми филм ноар. Като натурален шоколад. Толкова деликатен и горчив. Оставям чувствата да блъскат юмруци по стените, докато се прибирам да ям пъпеш с шоколад. Истински, не болезнен.

Болката я вливам венозно на системи от електронна музика. Неустоимо закъснявам и предизвиквам съдбата, защото мога. Мога да го правя грубо и силно. Тайната, която не знаеш е, че имам неизправни спирачки. Ръчната не е по-мой вкус.

Спирачният ми път е толкова дълъг, а стената, в която се блъскам са нечии мъжки ръце. Много. Дърпат ме, а ти не искаш да ми помогнеш, защото страхът ти държи сковано мястото на местопрестъплението. Получавам пристъпи от всички цветове на емоциите. Толкова съм щастлива, колкото и саморазрушително нещастна. Защо?

Демончето се крие под леглото и се кикоти в шепа. Моето демонче, което в момента не знаеш, че дърпаш за опашката. Усещам растежни болки. Но не от тези на костите. От другите заради които, те понякога казват, че съм малък-голям човек. Ти си не-моят голям-малък човек. Затова избираме средата и мечтаем да бъдем съвършена цялост от емоции и сподавени колебания.

Чуждите лъжи ме пронизват в чистотата на твоята истина. Разбирам и избирам цялата невъзможност на преобърнатия ни момент. Искам теб като метафизична реалност отхвърлена в ценността си от всичко, което ми е било чуждо преди. Един момент ни дели от несподеленото минало. Съдбата хвърля чифт.

Тя.

2012-06-23T23:39:00.000+03:00

Тя е като малък спазъм зад повърхността на маската ми. Появява се и нещо, което трябва да мълчи, заговаря. Тя е страхът от всичко, което не мога да бъда. Предпочитам да бягам, докато тя избяга от мен.

Тя обаче продължава да стои там. Понякога се спира пред входа ми. Виждам я. Обръща се и се усмихва. Мисли за мен. Понякога е тъжна. Усмивката й е трудна. Понякога е сърдита и ходи прекалено бързо. Понякога искам да я погледна, когато спира да говори с приятелките си. Знам, че, ако срещне погледа ми, ще бъда пречупен. Ще се пречупя като куха клечка. Толкова лесно може да се случи, но аз взимам всички предпазни средства.

Стоя далеч от мириса на косата й и от онези усмивки. Всеки ме пита къде се загубиха. Откраднах ги. Толкова много искам да бъда откраднат.

Тя е като малък неспокоен пламък, който не мога да поддържам запален. Знам, че не мога. Тя е от онези, които никога не се случват наистина. Аз дълбоко вярвам в истината. Тя не се случва на мен. Аз съм се случил за кратко, но това не е случване, което заслужава нейната памет.

Тя помни. Разменяме произволни думи и чувам тихото пъплене на паметта й. Паметта й ме гали нежно, докато аз се опитвам да докосна думите й. Защо говори с мен и е толкова спокойна? Думите се приближават до мен и ме поглеждат. Нейните думи. Те не са истина. Думите са толкова красиви, защото говори на себе си. Не на мен.

Питам се кога ще бъда загубен. Намерен. Изгубен. Или изнамерен. Тя решава.

Обсесия

2012-06-12T08:50:00.000+03:00

Хората пред вратата й стоят на опашка за нейното въображение. Влизат, излизат и никога не могат да върнат промяната. Спокойно ги приема в стаята за гости. Хладно, сдържано и винаги миролюбиво.

Полага смъртните им тела на дивана и ги хипнотизира с красотата на пагубния си ум. Тръпчивата перверзия прониква в тях, показва им свят на мистерия и енергия, която губи контрола над самата себе си. Трансгресира в грозни и красиви форми. Немски експресионизъм с топли цветове. Плътни тежки топли цветове. Задушаващи, наситено маслени топли цветове. Цветове на мърша.

Събужда ги, за да ги изпрати след минути до входната врата. Всеки един от тях извръща чакащо глава към нея. С копнежа на хиляди влюбени мъже. Обсесията започва да се храни с тялото й. Погубва частици душа, носи неконтролируеми трептения и кошмари нощем, обриви, рани, спазми, киселини, болки в мускулите, сърцето, ума, душата й. Тя е куха кукла от восъка на загубените им мечти. И такава трябва да бъде.

Орисниците ни са слепи. Съдбата е единствено и само резултат от хаотичното им движение, преплитащо сребърни нишки.

Безкрайна невъзможност на крайни тела

2012-06-11T13:20:00.003+03:00

Удоволствието от цялото забавление идва с въпроса 'защо'. В него се крие невъзможността да избегнем собствената си крайност. Цялата невъзможност да спрем пясъка в часовника. Затова заместваме с вечност тук и сега.

Тя е безсмъртна само в момента, когато задоволява непосредствения си инстинкт към него. Най-неочаквано след миг получава чужда усмивка, която разкъсва вечността на обещанията. Вечността на убедеността от тук и сега. Те се разпръскват в мрак от неописуема случайност. От интензитета на живота, който превръща картината в карикатура.

Този път решава да не приеме чуждата усмивка. Леко се подпира на стената, отпивайки от пластмасова чаша, все едно не забелязва насочената към нея камера. Камерата търси да заснеме образа на привидно свободния, но интелектуализмът, мисли си тя, винаги е клиширан. Чуждата усмивка е настойчива. Въпросът 'кого' започва да обикаля в несвяст от задушната атмосфера. Усмивката я пресреща и се опитва да открадне миг вечност. Идея за покълване на копнежа.

Какво се случва с нашата вселена, с кого и защо. Кога даряваме безкористно обещанието и кога то се връща като бумеранг с лъжливостта на неговата природа. Тя ли е създала повода усмивката да се обърне към нея или е там случайно. И всичко, и нищо означава крайността. Не можеш никога напълно да я осъзнаеш, затова смислите й остават без значение. Телата живеят отвъд нас. Затова танцът болезнен е единственият шанс да създадем себе си. Партньорите остават с черни маски на палачи. А палачът си ти. Имаш ли правото да бъдеш е началото на осъзнаване на крайността. Последното не е препоръчително действие. Нейната истина днес е за него лъжата й утре.

Със закъснение разбира 'защо'. Със закъснение разбира защо той се страхуваше от края. Със закъснение разбира, че той продължава въпреки и против, това, че знае, колко невъзможна е тяхната вечност. Затова взима пластмасовата си чаша и подминава пластмасовия интелектуализъм с красивата усмивка. Нейната лъжа утре ще бъде неговата истина днес. Няма назад, към което да се върнеш. Няма напред, което да проектираш. Имаш вечност тук и сега. Нейният край в неговото начало. Защото той е толкова красив, колкото само тя може да понесе. Тя също...

Vibes: Endless Reverie

Бъдеще в минало време

2012-06-05T21:03:00.000+03:00

Петима млади казват до три думи в отговор на въпроса "какво е моето бъдеще":

конкретно, уверено, свободно

живот, работа, щастие

цветно, грандиозно, чужбина

калейдоскоп, дъга, щастие

синьо, дълбоко

Когато мислим за бъдеще, проектираме липсите на настоящето. Затова аз не искам щастие. Не искам цел. Не искам мисия.

Искам настояще в минало време.

Черешата (не) е любов

2012-06-03T22:43:00.000+03:00

Clarie Morgan

"Черешата не се купува глупак, с глупак. Черешата е любов. Или я отглеждаш, или я крадеш."

18 % Сиво

Дъхът ми се подготвя за сезона, в който се крадат череши. Само сезонът не е готов за мен. Не идва при мен. Думите ми му миришат на фалшиво. Висят неловко във въздуха между откраднато, непотърсено, закъсняло и изоставено. В този контекст няма значение какво сме отглеждали. Никой не предупреждава за градушки навреме, само отчита разрушенията. Прекрасно е да вярваме, че градушката носи по-добро, но цинизмът проблясва под хипи изпълнението. Задушевно е да обичаме череши, когато всяка следваща ни задавя с костилката си. Затова се примиряваме с коктейлни черешки в различни цветове. Купуваш, изяждаш и не, нямат костилки.

Върхът на българската лайфстайл журналистика

2012-05-28T23:02:00.001+03:00

Или какво се случи с българската лайфстайл журналистика...

Много простичко - изчерпа, нещо, което дори не е започвала да използва като ресурс. Всички ще се сетим за списание Егоист, което в зората на прехода беше лъч критична надежда на едно все още политически ангажирано общество. Последното, макар и странно, има доста общо с живота на лайфстайла. Демек писането за живеенето на този живот. Когато не ти пука особено за това какво живееш и по-важното, какво живеят другите около теб, еми няма как да има такова животно като стил на живот, без стил и живот.

Сега имаме уебкафе, което е микс от преведени западни статии, тук-таме някой лек коментар на нещо наболяло, тук-таме някакви чершафни истории. Всичко добре, но лъха на дълбока профанщина, защото и аз мога да пиша там, ама някак си не това е идеята. Защото и Пенка може да едитне лекинко някоя преводна статия, да крадне оттук, да крадне оттам, и хоп ето ти един лайфстайл. Нека Интернет джазвето създава тази свободна медия, но на мен всичко друго ми липсва, защото може би няма друго.

А пък е нахъсващо да четеш готина лайфстайл журналистика. Ей така просто да се нахъсаш, да си кажеш да, тука нашето БГ е такова и такова, ама виж ще я оправим таз работа. Припознаваш хора около теб, които все още могат да мислят. За живеенето, за живота, за мен, за теб, за съседа. Дори историите със цигани се изгубиха в превода на неолибералната икономизирана култура.

Важното обаче, че има надежда. Познайте къде - във Факултета по журналистика и масови комуникации, в светилото на българското висше образование... Софийски университет. Дами и господа, магистърска програма "Лайфстайл журналистика" предоставя на студентите си първото по рода си образование.

"Специален акцент се поставя върху начина, по който следва да се анализират и интерпретират в масмедиите както културата на съществуване, уличната култура и културата на новото, така и същността и динамиката на съвременния моден дизайн, игрите, развлеченията и моделите на живот, а също така и водещите лайфстайл аспекти на модната индустрия и модния бизнес, онлайн комуникацията, радиото, телевизията, музиката, киното, театъра, различните видове и жанрове изкуства, рекламата на стиловете на живеене и пр."

Само от представянето на магистърската програма ми стана лошо, а иначе личната ми култура на съществуване е кротка, направо си е дзен. Леко ми се повдигна, но успях да уталожа стомашното неразположение, за да продължа смело със задачата да открия що е туй български лайфстайл. Изключително много ми харесва анализа на културата на новото, поставено наравно с модния дизайн, игрите и моделите на живот. Още повече, ще се наблегне на рекламата на стиловете на живеене. Абсолютно задължителна част от лайфстайл журналистиката и първооснова за вдъхновението на един списващ журналист е продаването, било то и на стил на живот. Или ще ми рекламират някакъв обществено полезен стил на живот? Изобщо какво възнамеряват да рекламират не знам, но важното е да се рекламира. Това трябва да е една изключително динамична магистърска програма, хем култура на новото, хем игри. На една плоскост. А тази култура на новото, кога се превръща в култура на старото? Хм, хм, не знам. Ще помисля и ще ви кажа. Надявам се, че имат достатъчно добри преподаватели по новото, защото то старото, нали знаете... еми, ние си го знаем.

Да продължим:

"Програмата е насочена както към усвояването от студентите на необходимия обем от знания по лайфстайл журналистика, така и към формирането на практически умения за анализ и обяснение на новите феномени в тази самостоятелна, сравнително нова и толкова атрактивна област в масмедиите. По-конкретно става дума за лайфстайл предаванията в печатните и електронни медии, киното, театъра, рекламата, както и с конкретни предметни особености на българската женска преса, спортната и фешън журналистиката, медийните марки и културните институции."

Аз знам, че тя темата е много актуална, особено от както има Btv Lady. След възникването на този културен феномен на новото, наистина трябва добра подготовка за познаването на конкретните предметни особености не само на българската женска преса, но и на женската телевизия. А то знаете, че е сложно, предметната особеност зависи от сезона, от водещата диетна мания в БГ мама, пропускам такива неща като модни тенденции. Тук май смесих обаче понятията, това вече е "фешън" журналистика. И защото съм много фешън, затова ще критикувам фьешъна от никому непознатия си блог. Е, за фьешъна да се говори много може, важното е да държим под зорко око да не ни избяга стайла от фьешъна и да стане абитуриентски бал. Българските дипломирани магистри, лайфстайл журналисти, може спокойно да добавят в своята автобиография, професионален интерес - фешън журналистика. Ей така да го тропнат директно на масата, с голямо Ф. ФЕШЪН. Е, няма такава гавра с българския език, когато фешъна се оказва вече отдавна институционализиран в родното висше образование и стои в едно и също изречение с културни институции.

Но да продължим с прекрасната анотация на магистърската програма. Взех да се замислям вече, дали да не се гмурна в това ново културно пространство на фешън анализи, но те възможностите за реализация не спират да бликат.

"Всичко това ще позволи на магистрите по лайфстайл журналистика да се реализират в своята бъдеща практика като репортери и редактори в отделите по култура и по-специално като модни коментатори, рецензенти и светски хроникьори на различните прояви в сферата на шоу бизнеса, развлекателната индустрия, киното, спорта, модния дизайн, рекламата, модната фотография, авторското право, отдиха и въобще развлекателната сфера, в т.ч. и в областта на виртуалните занимания, маргиналните феномени, съществуващи в недрата на неформалната култура, както и ново отношение към темите от всекидневния живот, в т.ч. и към скандалната, жълта и сензационна журналистика. Цел на тази магистърска програма е и изграждането на гъвкава творческа стратегия към мобилните теми, проблеми и нюанси във всекидневното културно битие и активизиране на професионалната рефлексия към авангардните и стойностни тенденции в свободното време и популярната култура, и субкултурата, поп-музиката, интимния живот и др."

Искам особено добре да подчертая, че тази програма дава възможност да коментирате дори маргиналните феномени в недрата на неформалната култура. Защото формалната вече има кой да я коментира, ние ще подхванем недрата на неформалната и лекинко ще стъпим в плоскостта на новия поглед към жълтата и сензационна журналистика. Доскоро мислех, че там отиват или адски некадърните копелета, или хора, които въобще не знаят какво е аджеба това журналистика, или хора с много ниска себеоценка. Сега разбрах къде ми е бил проблемът, в отношението. Затова ФЖМК ще ви даде ново отношение към жълтата преса и ще видите как ще ви хареса, ще тичате с дипломите си към вн. "Шок" и ще молите да ви вземат дори на неплатен стаж, за да имате възможността да се докоснете до тайнството на писането за живота на врачки и никому неизвестни роднини на родните "звезди". Всичко това обаче ще активизира професионалната рефлексия към авангардните и стойностни тенденции в свободното време, защото какво по-хубаво от това да четеш за лайната на някоя си чалга фурия, какъв авангард, каква стойност само. Да не говорим, че като добавка получавате експертиза за тенденциите в (важен е редът на посочване) свободното време, популярната култура и субкултурата, поп-музиката, интимния живот. Е, нищо, че тя субкултурата трудно ще да е една такава хомогенна, но малко по малко ще се ориентирате, важното е субкултура да има. Поп-музика и интимен живот. Това ми звучи като клип на чалга песен, ама нищо, той има авангардна стойност.

Аз отивам кротко да съществувам, вече изморена да рефлектирам върху стойността на безмозъчните модели на живот, които пръскат култура навсЕкъде.

Улицата

2012-05-03T22:58:00.001+03:00

Беше май, а миришеше на недостиг на въздух. Недостиг на тишина и време.

Нехармонична купчина от книги стоеше в единия ъгъл на стаята.

Мисля без да бързам да достигна до определена мисъл. Детството стои до вчера, сутринта стои до дългата коса, която отдавна е отрязана. Така е по-добре. По-свободно.

Когато извършвам престъплението малък вик на надежда изниква в ума ми. Това е последното женско престъпление, което извършвам срещу себе си. Чувствам лекотата, с която собствената ми кръв се оттича в канала. Измивам порязаното място бавно и методично. Кръвта ме хипнотизира. Всяка тъмна плътна капка се блъска в хромираното дъно и водата след миг отмива увеличаващия се червен кръг. Преставам със заниманието, когато кръвта продължава да не спира.

Днес го видях и се притесних. Един от призраците. Един от периодичните тестове за правоспособност да караме емоциите си контролируемо. Не видях лицето му, но знаех, че е той. Беше хубаво. Спомените са живи. Тестът е провален.

Вече има кръв и по пода. После виждам, че всъщност няма нищо, никъде. Моята кръв тече все така спокойно по своя път. Няма нараняване. Няма престъпление.

Преди да започне танцът трябва да затворя за миг очи, за да извикам всичките си призраци и стихии. Забърквам енергията им и поглеждам напред. Залата е тъмна, не виждам публиката. Тялото ми повежда емоцията. Всичко е затихнало. Очаква. Моята кръв.

От една година, всичко се случва на една улица. На моята улица. Получавам. Срещам. Губя. Разбирам. Досега нито една толкова къса улица не е била толкова призрачна. На всеки ъгъл чака по една душа без лице, на някои и по две. Обръщам се назад. Тази вечер всички са обърнати с лице към моята посока.

Vibes: Deluxe

Демони в лятна нощ

2012-05-01T14:09:00.000+03:00

Обичам мъжът в съня нежно като ранена женска. Обичам илюзията за него. Невъзможността в откриването на смисъл да искам да го обичам. Нежно като несподелена мечта.

Нямам нищо против идеята, че съм пълен глупак в съня на чувствата. Те са това, което са - жалки, бездиханни обриви по тялото ми. Микроскопични разкъсвания на повърхността на епидермиса, увеличаващи се със свръхскорост. Всичко под него е болезнено живо и силно. Искам да прокараш пръсти по белезите, които остави и да ги целунеш. Можеш да целуваш по един единствен начин, въпреки цялото разнообразие - нежно. Бъди нежен в грубостта си. Бъди нежен, защото мазохизмът ми е към болката, която нежността ти ми дава.

***

Понякога бълнувам, но така и не разбрах на кого се опитвам да говоря.

***

Наименувам само с местоимения най-незначителните и най-вълнуващите хора в живота ми. Тези, които не ме интересуват и тези, които не искам да ограничавам с празни имена. Как да ти поставя име? Ти, ти, ти, ти. Докато той, тя, те, всички ние сме една паплач съставена от сбор школовани емоции за левче. Евтини съдби продавани на сергия със сувенири. Затова събирам, крада, отвличам измислените ти емоции. Ще ги пазя, докато продължиш да бъдеш глупак. Ще ги пазя докато продължа да сънувам. Ще спра, когато разбера на кой говоря, докато бълнувам.

Напоследък съм заключена в поредния тъжен период на безсъние.

***

Сън в лятна нощ. Демоните чакат на постелката пред вратата сънят да свърши. В стаята е горещо, телата се разтапят и разливат хаотично. Никой не иска да събере душата си отново. Демоните чакат.

Vibes: Beats Antique

The Fool

2012-04-28T22:25:00.001+03:00

Безмълвието я сграбчва в непохватна прегръдка. Думите са контролен орган на съвестта. Тя няма съзнание. Не иска да съзнава. Не иска да пише. Не иска да знае какво ще се случи. Всяка дума е барометър. Атмосферното налягане в главата й е прекален високо.

Буу-ууу-ммм. Разчитаме, че можем да правим сами прогнози? Прогнози за линейно време, което иначе тече в кръг. Тя е всички, които са били в нея преди. Тя е Той. Искат телата им да се слеят в съвършена цялост. Телата им не искат. Непокорна сплав от мускули, кости, сухожилия, плазми. Кожата я боли от Него. Продължават да карат бавно по автомобилния път. Тя приплъзва мисълта си под неговата. Красотата се крие в мъха по скалите. Завоите остро проникват в погледа им. Той е красив и Тя плаща цената, Той сметките. Любопитство, страх, желание, привличане, дъжд. Завоите не свършват. Мълчанието подклажда страстта им, само завоите да свършат...

Той се обръща към нея и едва се усмихва. Излизат от планината и едновременно слагат коланите си.

Глупакът

Глупакът е наивен, невинен придворен герой. Обратната страна на нормалното. Те знаят прекрасно това, докато Тя вече е прегърнала неговата мисъл в себе си и поемат по новия път. Той и Тя се размиват в импулса на безгрижната неизвестност. Тя все още не знае дали Той съществува. Няма задръжки да спре да вярва в това. Адреналинът e неустоим.

Vibes: Beats Antique

Dangerous Dream

2012-04-16T12:29:00.002+03:00

Започвам да си припомням морфологията в музиката на Морфин. Винаги съдържа женски род в единствено число. В множествено число е само джаз.

You look like rain.

Обичам да усещам ароматa на мъжкото тяло върху себе си. Специфичният човешки мирис, едва доловим след операциите от века на хигиената. Парфюми, сапунени мехури, ароматизатори за кожа. Едва доловим, но е там. Някои миришат фалшиво. Мазно. Стегнато. Задушено. Нищожно. Лицемерно.

Други имат мириса на любов. Смесена с моята любов, когато не съм прекалено изморена да мириша на каквото и да е било. Сега си почивам. Сега чакам търпеливо.

Празните дни са подходящо време да попиша отново. Сънувам, че имам баща, който е мой любовник. Една прекрасна позната се появява по телевизията, нямам време да се учудя - забързано се опитвам да сваля всичките си дрехи наведнъж. Баща ми влиза в хотелската стая и прекъсва ерекцията на красивия мъж без лице, който ми помага в горното начинание. Ситуацията е неловка, но аз бързо я преодолявам и не се бавя с намирането на втори кандидат за състезанието. На някакво поле през лятото - галим всичко друго, но не и житните класове. Паралелно си мисля за реклама на луканка или ракия, в които жените с нежност галят класовете. Сталин в униформа гали житото или овеса. Докато нелепо съм се разсеяла с остатъци от музеифицираното социалистическо минало... Нелепо изниква от нищото въпросният баща. С шум и хаос прекъсва начинанието. Мъжът изчезва, по пътя за вкъщи, бащата избягва да говорим за качеството на моя сексуален живот. Втурвам се в някакви ежедневия. Прибирам се в някакъв мой дом. Таван. Там ме чака трети мъж. Имам лошото предчувствие, че трябва да побързаме и без много думи се захващаме за работа. Аз допълвам обстановката с учудващо пъстър мръсен език. Баща ми влиза докато съм останала по бельо. Косата ми е вързана на кок и нося перли. Започвам да крещя ядосани думи. Той минава зад гърба ми и ме целува по врата. "Защо?". "Само аз мога да избера подходящия за теб". Продължава да ме целува. На мен ми харесва.

Събуждам се леко объркана и се втурвам в някакво ежедневие. Отказвам се да тичам в парка. Пуша, не ям и оставям мислите ми да се изливат свободно. Животът ми прилича на консервативен баща, който не позволява никой друг, освен той да ме чука. Прекален дълго подгрявам с неговите перверзии и мазохизмът пропива в кожата ми. Чакам бащата да се произнесе. Тръсвам глава и продължавам с ежедневието.

На следващия ден гледам A Dangerous Method. Изключително скучен, освен моментите, в които Фройд и Юнг взаимно анализират сънищата си. Един сън е представен като подводния камък на тяхната бащино-синовна-менторска връзка. Обичам да убивам миришещите на любов мъже с рими в ума си. Какво ли е да четеш как умираш? Като да чуеш виковете на разгневения баща на твоето момиче, докато бъркаш в гащичките й. Неприятна ситуация, но може да се преодолее. Опитвам се да спра да пиша стихоподобни форми в главата си. Никой баща не може да замени ароматa на потното мъжко тяло, което го начуква на собствения ти живот. Все пак животът е кучка. Сама си го търси.

Jason Mraz

Ego

2012-03-12T19:53:00.000+02:00

Напоследък пиша себе си наживо. Някак странно е. Непохватно. Нелепо. Думите са ми кални. Мятам случайни усмивки, надявайки се те да са универсални за всеки повод. Бонбони Черноморец. Усмивките пробождат рани в реалността. Все по-често.

Все по-често се оглеждам. Казвам "Да" на лошите. "Не" на добрите. На себе си нищо. Продължавам да кимам утвърдително на всеки ъгъл с увереността, че и този път не мога да се спра. Кой и кога ни кара да спрем? Искам да реанимирам от нещо, което беше прекалено дълго, изморително и сумрачно. "Дългата разходка". Кога ще дойде моят куршум?

Бърза, остра, черна болка ще сложи край на всеки път, ще разруши бентове, мостове, язовирни стени, мостове, магистрали, пътеки, камъни, пътни знаци, съзвездия, цели, идеали, клишета, музикални съпроводи, стъпките на танца, рецептата за лазаня, чистотата, успехи, достойнства, моето его.

Case №1: Sexed bodies

2012-03-02T22:49:00.000+02:00

Madonna: Sex

Докторите диагностицират страх от интимност.

Бързо бавно нежно грубо болка мазохизъм остър акт на проникване под черна кожа от илюзии. Докосвам нежната кожа за да понеса грубите тласъци на интимност и да преглътна поредната доза прочистващ страх няма учител който да може да сполучи в неблагородна среда на самотна нежност. Грубо наказание за сподавеното его хлипащо на венерения хълм в пубис от клишета. Бързо бавно грубо нежно всеки прониква под и над целувки докосвания жестове кръв зъби нокти мазни очаквания постни ефекти кухи моменти пълни отвори.

Джаз и думите на Мадона. Pure is the man whose pleasures depend on the permission of another. Загубени в превода на балканския естетизъм, маргинализирано тяло, изкривен интелектуализъм. Профанно отмерени движения и фалшиви усмивки.

Cheers.

Vibes: Aesthetic Perfection

Seduce me with mediocrity

Chaotic Soul

2012-02-23T10:24:00.000+02:00

Душата на спящата красавица се блъска в хаоса на собствените си животи. Това е причината да заспи.

Пожелавам си невъзможности и ги правя реални. Живи. Искащи. Невъзможностите копнеят, за да заспят след миг или два, след дума или две, след вик или стон, след неуловими реакции. Хаотичната душа е черна, цветовете са погълнати от непогълнатия фон. Взимаш черна хартия и рисуваш с акварел.

Само когато думите са електронни изпъкват на черен фон. Минималистично покрити от мрак. В реалността никой не вижда нито думите, нито цвета им. Целувам без да знам защо.

Всичко е заблуда. Красотата умира в ръцете ми, когато я получавам. Забравям за похотта, която изповядвам и се движа контролируемо. Медитирам със закъснение.

Някои се научават прекалено късно. С болка. Гняв. Омраза. Агресия. Така и не се научават да слушат в крайна сметка. Спящата красавица спи. Защо ли си въобразяваме, че ще се събуди? 100 години за един човешки живот са безкрая на времето. Те не съществуват.

Vibes: Soap Kills

Masturbation for balance

2012-02-08T19:23:00.000+02:00

Мастурбацията е медитация за половите ти органи.

Писането е емоционална мастурбация.

Отричаме собствените си нищожни миазми. От телесност, тленност, тъга и смърт. Отричаме себе си и мастурбираме неравномерно. Градим без да рушим. Мислим без да се движим. Говорим без да преживяваме. Съдим без да сме съдени.

Страх от всичко непроконтролируемо - срамни миазми, напомнящи това, което е нечовешко, невъзпитано, нецивилизовано. Което не е.

Спираш да симулираш и се отдаваш на похот. Наслада. Стимули. Вдъхновение.

Всички митове и клишета отиват на кофата за боклук.

Балансът е контра на крайностите. Другото са хипстъри и монахини. И много кавички.

Анна

2012-02-03T14:35:00.000+02:00

Навън е мръсно. Вътре също.

Докато се оглеждам в зимните нюанси на сиво, мръсно сиво, мръсно бяло, кално, мокро, студено, минус много градуси, съм щастлива да тръгна по красивата непозната улица. Тръгвам, за да се загубя и намеря след половин час, благодарение на мили непознати хора. На тези губещи улици има къщи, в които искам да живея и животи, които прелитат с всяка кална плочка. Стигам до светофар, зелено, познати от умора паважи, снежни пътеки, водещи до жълтите павета и започвам да се хлъзгам не през мигове, а в секунди от сърдечни удари. Последните са проблясъци от спомени в черно-бяло през неопределен сезон. Текстове, думи, текстове, думи...

Днес ѝ казаха, че има талант и пише страхотно. Нехудожествени текстове. Казаха ѝ го и веднъж за лиричните ѝ отклонения. На нея обичат да ѝ казват, че има таланти. Обичат да ѝ казват, че има потенциали най-разнообразни. Противоречиви и самоотричащи. За един ден е щастлива, за да забрави на другия всичко. Голямата заблуда е в оценката. Може да пише днес добре, утре ужасно, днес зле, утре хубаво.

Тя раздава присъствието си достатъчно тежко. Самочувствие, поза, високомерие. Говорене, говорене, безсмислено празно говорене. Пише, за да може да говори за това. Без да прилага доказателства към словоблудствата си. Перверзни и още по-долни, цинични гаври с околните. С вярата, която имат в нея. Анна печелеше с усмивки и красиви думи.

Краката ѝ отдавна бяха мокри и неистово се опитваха да замръзнат, както други феномени около нея. Ще се превърне в част от ледения пейзаж - в истинско изкуство - лично, тленно и изпълващо я изцяло. Анна се зае да реконструира думи, приятели, хора, за които не може да не мечтае., деня си, бъдещето, миналото, сълзите, усмивките, клишетата секса прическата чувствителната си кожа и безчувствено сърце.

Ти реконструираш всичко и всичко се превръща в пепел. Създаваш обезкървено след заколване знание. След края на преобразяването няма емоции, влюбване, поезия и игри. Те са живи форми Ти не си. Ти си машина за умствени убийства.

Анна спореше със себе си. Анна умираше да бъде жива.

Ти не можеш да си жива. Ти си пропукана обвивка от чужди думи. Всички изречени признания са част от играта ми. Стаята е малка и мръсна. Някои наричат това свобода.

Films of 2011

2012-01-28T16:07:00.003+02:00

Киното е страст, за която рядко пиша тук. Реших да тествам основанията на последното и да оправдая вдъхновението си породено от няколко подобни поста.

Top of the year:

Melancholia

Ларс фон Триер е любим за мен в режисьор и не защото не спира да играе лошото момче в света на голямото кино. Провокациите му не са в дневен ред на собствения ми интерес.

Триер е безмилостен в оголването на човешката идентичност, заблудите, фалшивите пориви и остатъчния дъх на безсмислие. Често провокиран от собствените си търсения, той има топките да покаже категоричния фалш на съществуването ни. Остър, жесток, но и красив като стъклени пера се забива в съзнанието на зрителя.

Меланхолия видях като един от най-красивите му филми досега. След назъбения Антихрист, виждаме дълбоко болезнена естетика. Началото на филма разкрива неговия финал, но заковава съзнанието ти не с това какво ще се случи, а как. Апокалипсисът е разгледан във вътрешния микро колапс на смисловите устои на собствената идентичност, действащ в танц с апокалипсиса на цялото човечество. Когато борбата за оправдание на едномерното щастието бъде загубена, със спокойствие се преоткрива многомерната тъга. Меланхолията е стремежът към тъгата, поглъщането й, спокойствието, с което ни призовава, насладата, която носи, когато се приеме.

Филмът често е критикуван като поредната доза естетизиран цинизъм, поднесен със цялата жестокост на безкомпромисната ръка на автора си. В същото време Меланхолия разказва важната история за тленността на живота и значението, което поражда смъртта на целия ни свят, на близките, на принципите, на човешките ни търсения...Триер запазва детството на човека, в негова наивна тленност, неподправена чувствителност и емпатия, като единственото, което не подлежи на неговата жестокост. Идея, която във филма е едва докосната, иначе е прекрасно развита от Георги Господинов във "Физика на тъгата", а една референция между болезнения Триер и нежния глас на Господинов, би била повече от интересна. (не залагам, че ще го направя)

Подхождам към филмите на Триер без определени очаквания, но определено с нетърпение. Нихилизмът му ме привлича така, както не мога без доза естетизиран цинизъм.

Top overrated:

Tree of life

Подходящо продължаваме с другия апокалиптичен филм за година - Дървото на живото на Терънс Малик. Филмите са сравнявани постоянни, единият печели в Кан, другият на EFA, разликата между тях е, че говорят апокалиптично по диаметрално противоположни начина.

По повод коментарите, които ми попадаха, Дървото на живота печели в класацията ми за най-надценен филм на годината. Стилистиката му изглежда е замъгляваща съзнанието. Камерата на Емануел Любецки е безспорно едно от най-добрите неща във филма за мен. Въпреки това, в стремежа да бъде изключителен красив философски шедьовър, естетиката му страда от опасността да бъде положена на границата с пресиления стремеж към артистизъм.

Малик работи по проекта от 70-те години, което си личи в добре развитите линии на фабулата. Претенциите за философско преоткриване на изконни смисли се преобръща обаче с използването на една до болка остаряла патетика. Представени са ни прости форми на диаболизъм, опозиция между добро и зло и очевадна християнска етика. Другият проблем във филма е, че Малик не дава свободно пространство за доизграждане на идеите от зрителя. Ако Триер задава много въпроси, от колкото отговори, то Малик ни заставя да приемем неговите отговори. В литературата наричам подобен тип произведения булевардна философия, наративът в този филм прекалено много се доближава до тази класификация.

Не успях да преживея дългоочаквания емоционален катарзис, но затова пък преживях зашеметяване, напускайки кино залата, без идея какво се е случило с мен. Ако искате малко до болка познато вдъхновение, опрощаване, доброта и т.н. - go for it.

Top BG:

Островът

Кротко чакайки да се появи Островът по родните ни ширини, си спомням, че попаднах на едно много издържано ревю в Капитал.

Сега задачата ми не е самоцелно отричане на това мнение. Случайно обаче ще изразя противоположна позиция.

Източни пиеси беше издържан в болезнения балкански реализъм, но не и запълнен с него. Филмът вдъхна европейски полъх и подходът на Камен Калев смътно ми напомни някои от изразните средства на Фатих Акин. Обуздана Източна идентичност, под напътствията на Западна школовка. Балканският реализъм беше форма, но не и съдържание.

За Островът думите бяха много, актьорите, съставът, залозите и т.н. Очакванията обаче не, защото достатъчна бе една година след представянето му в КАН, за да охладя емоциите си. Филмът бавно преминава през една история, в която последователно се отключват различни нива на проблематизиране на идентичността. През сблъсъка с класическия проблем на модерността и консуматорското общество, идеята за развитието, печалбата, начина на живот. През проблема за спомена и невъзможността в пълното сливане новата идентичност, в новото общество. Завръщане в България. Връщане към спомените. Загуба на стабилност. Търсене на неслучилата се идентичност. Връщане към природата. Лудост. Търсене. Град. За да се появи в центъра на големия телевизионен цирк, който продава идентичности. Той продава себе си и бяга.

Танцът на идентичности води самия автор естествено през тънките граници, които ни делят от едно до друго състояние. През риска от търсене на въпроси и отговори, но и от живеенето на проекции и заблуди. Въпреки сивотата, или точно поради нея, това е лек, неусетен филм. Гласът на режисьора е неутрален, той не знае и не иска да покаже оценката на единия или другия избор. Няма правилност. Няма объркване. Няма нищо.

Филмът не е и философско претенциозен. Линиите са изчистени, но не прекалено минималистични. Залогът е непосредственото разбиране и уверение, което така или иначе не може да срещне сигурност.

Top of the other BG:

Кецове

Кецове е доста готин филм. Това е определението, което мога да дам. Летен, позитивен, но не блудкав, а морски и безпътен.

Всеки се опитва да се измъкне и успява. Дори бягството да трябва да бъде на сал, наред с петима други. Именно заради последните то е и откритие, че има друга страна на живота и тя не е неизменно свързана, с нещата, които мислим за неизбежни.
Гледайте го, носи усмивки.

Top plot:

The skin I live in

Кожата, в която живея е извратен по красив начин, на пръв поглед. На втори, далеч не е толкова извратен.

Изключително интересен филм, оплитащ сюжета си около въпросите за медицинската етика, унищожителната любов и любимото ми - изворът на човешката идентичност. Един от най-интересните символи е образът на тялото и конструираната и конструираща телесност.

Съвсем ловко Алмодовар задава трудните дискурси за социалният пол, природният пол и някъде там тлеещата идентичност. Когато физическото тяло е подменено - необратимо променено, какво се случва с идентичността? Лесно ли се добива новата идентичност с новото тяло? До колко може да бъде повторно дисциплиниран духът?

Краят на филма се опитва да ни накара да проникнем отвъд телесността, за да привидим онези елементи, които не могат да бъдат докрай конструирани от нея. Или поне да ги усетим.

Top of the critics:

Drive

За Drive лоша дума не чух, но и аз нямам намерение да кажа.

Сред моите скромни наблюдения, водещи критици си го определиха като много добър и зрителите си се съгласяват. (като изключим заблуждаващия трейлър, в който са събрани всички бързи моменти от филма, за да създаде нерелевантна представа за него.)

Филмът е бавен, мълчалив и студен. Животът е на скорост за околните, но не и за шофьора, той просто се движи. Докато хладнокръвието не го напуска. Докато за миг всичко излиза извън контрол. Както често се случва в това са намесени чувства. Въпреки лекото ми дразнение върху тази очевидност, ще спра до тук и ще ви го препоръчам.

In between:

И аз гледам нормални филми. От онези 'за почивка". Или може би чета много женски блогове, които ужасно харесвам, но не и филмите, които ме подлъгват да гледам. Следва малко романтика, за която трябваше да си припомням дълго, че съм гледала. При мен нехаресването на филм е автоматичен механизъм на изтриване от паметта. Но имам Criticker.

Crazy, Stupid, Love

Този филм е може би един от най-добрите в жанра си, но не съм специалист и не знам. Не беше убийствено клиширан и досаден. Напротив, имаше добрите си моменти.

Да кажем, че е класически филм 'за почивка'. Няма интересни образи, но има добра игра. И няма много сълзи.

Май го препоръчвам. Въпреки, че не обичам 'да си почивам'.

Friends with Benefits

Тук обаче беше скучно, протяжно, не-забавно и изобщо не- никакво.

Не, че актьорската игра е покъртителна. Просто образите са клиширани и скучни, за да може да си проличи кой, какво, как играе.

Не помня повече, за да коментирам повече. И не, няма да се върна към този филм. И, не, не препоръчвам. Определено.

Like Crazy

А, тук е претенциозно. Голямата любов ми засяда на гърлото, особено, ако е толко-о-ва голяма.

Така и не успях да се разчуствам за миг. Но иначе филмът е изпълнен с дълбок романтичен драматизъм, който не е изпълнен в болезнено клиширани форми...и все пак.

Не мога.

The Other Woman

Натали е прекрасна актриса. Дори и в този филм.

Историята е за 'другата' жена. Ако го гледам сега обаче, не знам дали ще ми хареса. Не знам и тогава дали ми хареса. Праволинейни сюжети, праволинейни любови, праволинейни истории. Дори да не са - равновесието винаги е възстановено. Стабилност и пак стабилност.

В моите реалии е различно. Не я виждам тази линейност.

One day

One day беше симпатичен, заради красивите си кадри.

Хубав стил, хубава Ан Хатауей, хубави градове, хубави пейзажи.

Пак любов, пак, невъзможност, която става възможност. За съжаление не гледах поне една разтърсваща драма, в която всички умират. Недоволна съм.
Щастливият край ме (по)обърква.

At the end:
Очевидно моята 2011 е романтична. Де, да беше. Това се е паднало сред тестето от филми. Другата преоткрита страст на годината бяха филмите Noir в духа на Реймънд Чандлър и Ел Ей на 40-те години. За тях друг път. Сега ще завърша с един филм, защото цинизмът ми се опитва да го срази, но той продължава да си бъде симпатичен.

Midnight in Paris

Уди Алън ни разсмива, докато ловко прокарва иронията си над така вездесъщи образи.

Велите писатели на 20 век са мислени в някаква неземна божественост.
Меланхолията към миналото, не е собствено наша и в нея няма нищо специално.
Дистанцията на знанието, не е породена от него, а от болезненото самочувствие. Трябва да приемем, че каквото и да правим, то никак не е важно.
Дотук. Другото го препоръчвам. Забавен, красив и остроумен.

To watch:
Останаха заглавия, които искам да гледам и все още си стоят в 2011, затова ще споделя и тях:

The Artist - ще бъде гледан на кино;
Shame - ще бъде гледан съвсем скоро;
The Descendants - ще бъде гледан някога;
Hugo - и той.

Когато пишеш последното си изречение, винаги изниква още нещо. TILT не ми хареса. Не успях да гледам Човешка стоножка или каквото беше там, но гледах един филм от 2010 - Сръбски филм. Аз съм тренирана и нищо не ми причини последния, но си беше тъп. Нищо освен хвърчащи, окървавени гениталии и сперма.

Кожата, в която не живея

2012-01-24T11:22:00.000+02:00

Ръцете ми докосват ничии сенки и грехове. Срещам погледи сини, кафяви, черни. Тъжни, меланхолични, нечии, докато се опитват да не изпръскат обувките си по Иван Асен. Сградите са ниски и грозни, затова красиви. Дървета и малки магазини - месарница, пекарна, сирена, вино и торта.

По-късно вечерта в 03.00 се прибирам сама, разминавайки се с ничии животни. Кучета. Пълна луна и кръгъл късмет. Представям си, че съм котката на Йейтс и вдъхновявам поезия. Но не го правя. Котката е черна поетическа фигура. А аз имам само един живот, за да науча езика на Луната.

Наум преброявам животите, които съм изиграла пред Народния театър. Един с друг не се познават, но никой така и не се научи. Продължавам да търся битовизма на целите си, за да го отстраня с нежна медицина.

Да се върнем в началото.

Вървя и си спомням за Богомил Райнов и лета с откраднатия комунизъм, който не знам, че крада. Емил Боев. България. Разказ. Безпътие и други изхабени форми. Днес или някое вчера беше, разбирам, че Богомил Райнов остава не с Боев, а с предателства и проповядващ червен естетизъм. Крала ли съм неговата подмолност без да знам? Ако думите се преживяват, преживявайки неговите преживени моменти, какво остава? Объркан символизъм на изкуството като политически акт. Политически акт под тоталитарен купол. Неподправено противоречиви образи. Скрит "дисидент" или преследващ "дисидент"? "Дисидент", защото партията е народна и обича да има представителна извадка на своя народ. Или "дисидент", защото е преследван от самия себе си, в своята самоотричаща се невъзможност.

Прибирам се и едва забелязвам, че огледалото ме хвана да се скривам в стаята си.

Преобърнат образ на Кожата, в която живея.

Аз съм това, което виждам в него, а не това, което отразява.

Отражение на отражението.

Днес е анима. Утре анимус.

Поезия, утре прозаична проза.

Отчайващ извор.

На вдъхновение.

Естетстващ.

Циник.

Това прочетох за Райнов.

Далеч от дима, направо в огъня

2012-01-20T11:02:00.000+02:00

Младият мъж лежеше на земята. Наоколо имаше един безлюден слънчев ден. Вадички от пот бяха прокарали мръсни линии в скулите му. Мускулите на крака му потрепваха в конвулсии. Бавно отвори очи, надигайки главата си. Погледна изцапаните си с кръв ръце, свивайки ги в болезнен юмрук. Изправи тялото си - видя захвърлените документи на земята. Наведе главата си към тях, отдръпна поглед и закрачи в някаква посока. Олюляваше се на една страна - с левият крак стъпваше едва. Продължаваше да държи ръцете си в юмрук, чувайки ужасният тътен. Навън бе тихо.

По обувките му имаше кал, която не принадлежеше на асфалта, по който куцаше. Нави ризата на ръцете си и видя разкъсаната плът пропита с мастило - De fumo in flammen*. Кожата му беше прясно зачервена. Прокара пръсти по нея, колкото да осъзнае, че мастилото не може да се измие с вода. Обърна се назад и се загледа в продължението на канала. Нямаше никой освен слънцето и мръсната линия вода, която пресичаше нагорещения паваж. Обикаляше в кръг центъра на своята сянка. Не чуваше далечния автомобилен шум. Звуците на града и ударите на собственото си сърце.

Докато се въртеше в кръг, сянката му спря и го повали на земята. Скри слънцето, за да превърне деня отново в нощ. Появиха се приятелите на сянката - другите сенки се въртяха в кръг и му се надсмиваха безмълвно. Следеше с поглед ефирните движения на най-тъмната сянка. Тя танцуваше, докато другите се вихреха около него. С образувалия въздушен полъх, дойде и миризмата на дим. Димът се спря пред тъмната сянка, която вече имаше лице на красива мулатка. Димът започна да й говори, докато не ги прекъсна полъхът - сянката се усмихваше все по-широко. Изглежда, че димът и полъхът на сенките са приятели, които си имат доверие. Димът придобиваше плътност, тънкото му тяло наедряваше, докато красивата сянка пропълзя в ума на мъжа. Димът започна да припламва съсредоточен върху лицето му. Мъжът усети топлината по бузите си. Кръжащите сенки започнаха да се отдалечават, издавайки съскащи звуци, появи се и мирисът на опърлена кожа. Опита се да се защити с ръцете си, но димът го притисна плътно към земята. Красивата мулатка шепнеше неразбираеми думи...

Нешо се стовари върху крака му, той започна да пълзи към кръга на сенките, държейки раната на разраненото коляно. Димът остана да гори в далечината. Сенките го поведоха към канала. Водата. Калта. Мулатката му каза да заспи. Той затвори очи и последното, което запомни е, че лежи до мравуняк и гневни мравки пъплят по ръката му.

Внезапно се отърси от нощта и започна яростно да реве под слънцето. Плачейки се вгледа в кръвта на красивата мулатка, която беше засъхнала по ръцете му. От джоба извади стъклено топче, което затанцува с пръстите му - спектъра на светлината разливаше цветовете си пред него. Той беше жив. Това не значеше нищо. Усети мравките по тялото си.

*далеч от дима, направо в огъня

Writer's block

2012-01-19T02:37:00.001+02:00

Умът ми калкулира в червени светлини. Възможностите са затова, да бъдат възможни в провала. 02.22. Някои го наричат writer's block, аз го наричам да дръпнем дявола за опашката. Колко мога да закъснея в закъснението си? Закъснението на закъснението завършва нещата навреме, когато и да пристигнат. Като два минуса умножени са плюс. Защо два минуса трябва да правят плюс, а не един дебел минус? Ако пристигнат.

Традиционно правя размърдване на блокажа тук. Лирично, патетично, пия чай и чакам думите да ме настигнат. Чакам, чакам, чакам, всички и никой чака мен. С малките ни провали се решават големите ребуси на вселената. Затваряме врати, отваряме прозорци, скачаме от сгради, учим се да летим. Или се учим да падаме? Всяко летене трябва да кацне, рано или късно. Елегантните хора са създали цяла професия за това от пилоти и източни философи.

Имам проблем с четвъртата си чакра и зеления цвят. От липсата на страх при летене. От мазохистичните наклонности, на които не се отдавам - да падам. Затова предпочитам да изоставям. Всичко и никой. Себе си и собствените лъжи. Лъжа, за да излъжа лъжата. Тя ме притежава, аз си мисля, че я създавам, докато тя създава мен. Играем хванати за ръце.

Изхабени, безсмислени, псуващи, жалки създания.

Думите

2012-01-13T01:14:00.000+02:00

Думите трябва да се преживяват. Те са като млади любовници. Трябва да се закрилят. Докосват и усещат. Те са част от теб. Вдъхват енергия в силите ти. Демоните. Домашните любимци. Призраците. Не може да те надскочат. Да избягат от твоята сянка. Те са ти. Ти си тях. През тях.

Мелодията на думите не е огледало. В думите не се оглеждаш. Себе си или някое друго твое Аз. Това е просто мелодия. Текст, на който танцуваш.

Страх ме е от думите на моята ароматна тленност. От вокалните нокти в акустичен вакуум. От отблъскващата миризма на другите. Ще ме победят ли с фалшивите си тонове? След 480 часа ще пиша цял ден, всеки ден, себе си. Червеното ми червило има вкус на боровинки, а сърцето ми кърви. Ще бъда истинска и заради това невинна. Малко сълзи за собствените любовници, малко вино за кръвта свещена, малко аз и щипка кардамон. Сутрини, викове, сънища, мечти. Надушвам се.

Vibes: In strict Confidence

Професия Vs. Призвание

2011-12-27T20:01:00.002+02:00

Да поговорим за университета така, както рядко обичаме да говорим.

Както обичаме да говорим, така понякога и трябва да замълчим. Да обмислим и да не кажем каквото не искаме без да искаме. В противен случай си правите блог. Честито.

Мерси. Това казвам и на собствения си университет, защото ме накара да проумея едно. Има разлика между професия и призвание. Те никога не могат да бъдат едно и също. Няма професионални учени, има учени. Няма професионалисти - учени, има само професионалисти. Последните се предполага, че трябва да са професионалисти в своето звание, без дори да се подлага на въпрос. Няма да коментирам къде, защо и как едни се оказват повече учени. Това е друга тема. Науката като призвание е само пример. Има и други под ножа, между чука и наковалнята и т.н.

Най-простичко може да си обясним разбирането за професията, през нейната сестра кариерата. Класическият случай: професионални знания и умения - кариера - пари. Трите са в правопропорционално отношение на нарастване, когато усилията са вложени в едно поле на развитие. Златната думичка пари е определяща, срещу извършването на определена услуга се дават пари. Парите са целта на развитието и изкачването на стълбичката. Последното предполага повече време и усилия за развиването на определени знания и умения. Как да се мотивираме да отделим повече време в развитието на определени знания и умения? Имай мечти. Бинго.

Сега попаднахме точно в целта на любимата ми реторика. "Какъв искаш да бъде животът ти след 10 години? Мечтай. Имай план. Изгради малки планове по пътя за големия. Успехът е в твоите ръце!" или а.к.а. повярвай на HR-ското говорене и бъди такъв, какъвто те искат от теб. Не ме разбирайте погрешно, не си падам по нищо ляво с изключение на Париж през 68-а. Аз съм за стимулиране на кариерното развитие, професионализация, обучения и други симпатични неща. Само не обичам да ми говорят със сладък тон и да ми казва някой за какво да мечтая. Предпочитам да мисля и да не бързам да ставам обвивка в костюм. Не може да се отрече обаче, че техният разказ е сладък, капе мед, та чак тече.

"Искате ли да успеете - Да-а-а...", "Искате ли да бъдете лидери - Да-а-а...", "Искате ли да постигнете всичко, за което мечтаете - Да-а-а...".

Обижда само в степента, в която си мислят, че слушателите са си забравили мозъка някъде и не са се върнали да го вземат. Първо, не ти трябва да мечтаеш, а да погледнеш реалистично върху пазара на труда и върху себе си. Сравняваш базови умения и градиш. Ако искаш, искаш. Ако не искаш, няма пари. За това бързо се сетих, без да мечтая. Второ, професията не е някаква игра. Тя е работа, изпълняваш норма, на което и ниво да се изкачваш, просто се сменят качествено съдържанието на труда ти. Ако имаш талант към работата си, имаш една идея по-голям шанс да се издигнеш. По-добре спрете да се измъчвате с приказката за работата и удоволствието. Работата и удоволствието не могат да танцуват в един и същи танц.

За призванието - ще бъда лаконична. Призванието е страст, емоция, ирационално привличане към дадено действие. Това е изкуство. Поезия. Наука. Танц. Най-малкото, което те интересува е нито колко пари ще получиш, нито колко време ще отделиш. Ако сте припознали вече като професионалист, този параграф не е вашият. За съжаление (или за щастие).

Каква беше връзката с университета? С течение на времето, университетът сменя своите функции от отглеждащ само призваните, към произвеждащ професионалисти. В по-добрите случаи един университет ще ти даде възможност да избереш сам в коя група да попаднеш. В повечето случаи това не е хубаво за реномето на университета и той трябва да те насочи към правилната група. По ред пазарни причини, разбира се. По ред социални причини той те насочва, защото университетът е крайно масовизиран и работи в името на същата тази маса. Като комбинация ти вярваш на безумните HR-ски лиготии и си точиш наследените лиги в костюм. Последното не е лошо, просто мен ме дразни. Stay cool, be happy, единственото, което е искам е да се оставите на мира хуманитарните специалности и да не си бършете икономическите проблеми в тях. Би било невероятно красиво всички да сме инженери и компютърни специалисти, но мина времето на плановото развитие, така че, не благодаря. С нетърпение ще очаквам поредния въпрос от категорията "Какъв е смисълът от тази наука?". И само да допълня - всички сме атакувани при изпълнение на стремежите и целите си, просто едни го интерпретират като стимул на средата, а други като шум.

P.S. Под влияние на Макс Вебер

Gia

2011-12-24T03:49:00.001+02:00

Опитах се да изтрия Gia. Не успях. Толкова много свикваме с някои роли, че промените не водят до промени, а единствено до затвърждаване. Gia ми помогна в много моменти, вдъхнови ме, омагьоса ме. Надявам се да продължи да го прави. Under construction.

Асоциално

2011-12-22T23:49:00.000+02:00

Пиша себе си другите през другите за да се разпадна на атоми ядра електрони да почувствам чувството за светлина тъмнина тъга малка смърт на всяка единица структура фина струна и да попитам къде как защо се случва всеки и никой от нас и аз. Получавам букет но не цветя цветовете когато са илюзия бърза закуска вредна храна пътуване но и усмивка надежда мрак страст прехрана за мечтите ничии по френски романси вино свещи летен дъжд клишета празни думи и огризки. Рисувам червило очна линия руж моливи сенки къдраво бебешко лилии и други лилави нюанси кремове маски гелове аромати цветя аромати цветя изхабени химикали под и над кожата ми задушена в тоалетно мляко емоции чувства алкохол цигари мъжки представи разговори музика барове и нагони. Чета фикции светове изкуство в науката боря се букви навсякъде думи и пунктуация точки точки запетайки тирета едва въпросителни без удивителни и никакви многоточия за да има край рано преди сън смърт любов наслада и други такива. Танцувам с пантофки кецове кубинки ботуши рокли шалове туники без бельо в различни роли прескачам разум страст лудост рацио социо интелектуално върху жарава парадокси противоречия отрицания алегории оксиморони гротеска докато препускам бързо през мечтите и преставам да дишам любов.