Gia

Masturbation for balance

noreply@blogger.com (Gia) — Wed, 08 Feb 2012 09:23:25 PST

Мастурбацията е медитация за половите ти органи.

Писането е емоционална мастурбация.

Отричаме собствените си нищожни миазми. От телесност, тленност, тъга и смърт. Отричаме себе си и мастурбираме неравномерно. Градим без да рушим. Мислим без да се движим. Говорим без да преживяваме. Съдим без да сме съдени.

Страх от всичко непроконтролируемо - срамни миазми, напомнящи това, което е нечовешко, невъзпитано, нецивилизовано. Което не е.

Спираш да симулираш и се отдаваш на похот. Наслада. Стимули. Вдъхновение.

Всички митове и клишета отиват на кофата за боклук.

Балансът е контра на крайностите. Другото са хипстъри и монахини. И много кавички.

Анна

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 03 Feb 2012 04:35:54 PST

Навън е мръсно. Вътре също.

Докато се оглеждам в зимните нюанси на сиво, мръсно сиво, мръсно бяло, кално, мокро, студено, минус много градуси, съм щастлива да тръгна по красивата непозната улица. Тръгвам, за да се загубя и намеря след половин час, благодарение на мили непознати хора. На тези губещи улици има къщи, в които искам да живея и животи, които прелитат с всяка кална плочка. Стигам до светофар, зелено, познати от умора паважи, снежни пътеки, водещи до жълтите павета и започвам да се хлъзгам не през мигове, а в секунди от сърдечни удари. Последните са проблясъци от спомени в черно-бяло през неопределен сезон. Текстове, думи, текстове, думи...

Днес ѝ казаха, че има талант и пише страхотно. Нехудожествени текстове. Казаха ѝ го и веднъж за лиричните ѝ отклонения. На нея обичат да ѝ казват, че има таланти. Обичат да ѝ казват, че има потенциали най-разнообразни. Противоречиви и самоотричащи. За един ден е щастлива, за да забрави на другия всичко. Голямата заблуда е в оценката. Може да пише днес добре, утре ужасно, днес зле, утре хубаво.

Тя раздава присъствието си достатъчно тежко. Самочувствие, поза, високомерие. Говорене, говорене, безсмислено празно говорене. Пише, за да може да говори за това. Без да прилага доказателства към словоблудствата си. Перверзни и още по-долни, цинични гаври с околните. С вярата, която имат в нея. Анна печелеше с усмивки и красиви думи.

Краката ѝ отдавна бяха мокри и неистово се опитваха да замръзнат, както други феномени около нея. Ще се превърне в част от ледения пейзаж - в истинско изкуство - лично, тленно и изпълващо я изцяло. Анна се зае да реконструира думи, приятели, хора, за които не може да не мечтае., деня си, бъдещето, миналото, сълзите, усмивките, клишетата секса прическата чувствителната си кожа и безчувствено сърце.

Ти реконструираш всичко и всичко се превръща в пепел. Създаваш обезкървено след заколване знание. След края на преобразяването няма емоции, влюбване, поезия и игри. Те са живи форми Ти не си. Ти си машина за умствени убийства.

Анна спореше със себе си. Анна умираше да бъде жива.

Ти не можеш да си жива. Ти си пропукана обвивка от чужди думи. Всички изречени признания са част от играта ми. Стаята е малка и мръсна. Някои наричат това свобода.

Films of 2011

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 28 Jan 2012 06:11:03 PST

Киното е страст, за която рядко пиша тук. Реших да тествам основанията на последното и да оправдая вдъхновението си породено от няколко подобни поста.

Top of the year:

Melancholia

Ларс фон Триер е любим за мен в режисьор и не защото не спира да играе лошото момче в света на голямото кино. Провокациите му не са в дневен ред на собствения ми интерес.

Триер е безмилостен в оголването на човешката идентичност, заблудите, фалшивите пориви и остатъчния дъх на безсмислие. Често провокиран от собствените си търсения, той има топките да покаже категоричния фалш на съществуването ни. Остър, жесток, но и красив като стъклени пера се забива в съзнанието на зрителя.

Меланхолия видях като един от най-красивите му филми досега. След назъбения Антихрист, виждаме дълбоко болезнена естетика. Началото на филма разкрива неговият финал, но заковава съзнанието ти, не с това какво ще се случи, а как. Апокалипсисът е разгледан във вътрешния микро колапс на смисловите устои на собствената идентичност, действащ в танц с апокалипсиса на цялото човечество. Когато борбата за оправдание на едномерното щастието бъде загубена, със спокойствие се преоткрива многомерната тъга. Меланхолията е стремежът към тъгата, поглъщането й, спокойствието, с което ни призовава, насладата, която носи, когато се приеме.

Филмът често е критикуван като поредната доза естетизиран цинизъм, поднесен със цялата жестокост на безкомпромисната ръка на автора си. В същото време Меланхолия разказва важната история за тленността на живота и значението, което поражда смъртта на целия ни свят, на близките, на принципите, на човешките ни търсения...Триер запазва детството на човека, в негова наивна тленност, неподправена чувствителност и емпатия, като единственото, което не подлежи на неговата жестокост. Идея, която във филма е едва докосната, иначе е прекрасно развита от Георги Господинов във "Физика на тъгата", а една референция между болезнения Триер и нежния глас на Господинов, би била повече от интересна. (не залагам, че ще го направя)

Подхождам към филмите на Триер без определени очаквания, но определено с нетърпение. Нихилизмът му ме привлича така, както не мога без доза естетизиран цинизъм.

Top overrated:

Tree of life

Подходящо продължаваме с другия апокалиптичен филм за година - Дървото на живото на Терънс Малик. Филмите са сравнявани постоянни, единият печели в Кан, другият EFA, разликата между тях е, че говорят апокалиптично по диаметрално противоположни начина.

По повод коментарите, които ми попадаха, Дървото на живота печели в класацията ми за най-надценен филм на годината. Стилистиката му изглежда е замъгляваща съзнанието. Камерата на Емануел Любецки е безспорно едно от най-добрите неща във филма за мен. Въпреки това, в стремежът да бъде изключителен красив философски шедьовър, естетиката му страда от опасността да бъде положена на границата с пресиления стремеж към артистизъм.

Малик работи по проекта от 70-те години, което си личи в добре развитите линии на фабулата. Претенциите за философско преоткриване на изконни смисли се преобръща обаче с използването на една до болка остаряла патетика. Представени са ни прости форми на диаболизъм, опозиция между добро и зло и очевадна християнска етика. Другият проблем във филма е, че Малик не дава свободно пространство за доизграждане на идеите от зрителя. Ако Триер задава много въпроси, от колкото отговори, то Малик ни заставя да приемем неговите отговори. В литературата наричам подобен тип произведения булевардна философия, наративът в този филм прекалено много се доближава до тази класификация.

Не успях да преживея дългоочаквания емоционален катарзис, но затова пък преживях зашеметяване, напускайки кино залата, без идея какво се е случило с мен. Ако искате малко до болка познато вдъхновение, опрощаване, доброта и т.н. - go for it.

Top BG:

Островът

Кротко чакайки да се появи Островът по родните ни ширини, си спомням, че попаднах на едно много издържано ревю в Капитал.

Сега задачата ми не е самоцелно отричане на това мнение. Случайно обаче ще изразя противоположна позиция.

Източни пиеси беше издържан в болезнения балкански реализъм, но не и запълнен с него. Филмът вдъхна европейски полъх и подходът на Камен Калев смътно ми напомни някои от изразните средства на Фатих Акин. Обуздана Източна идентичност, под напътствията на Западна школовка. Балканският реализъм беше форма, но не и съдържание.

За Островът думите бяха много, актьорите, съставът, залозите и т.н. Очакванията обаче не, защото достатъчна бе една година след представянето му в КАН, за да охладя емоциите си. Филмът бавно преминава през една история, в която последователно се отключват различни нива на проблематизиране на идентичността. През сблъсъка с класическия проблем на модерността и консуматорското общество, идеята за развитието, печалбата, начинът на живот. През проблемът за спомена и невъзможността за пълното сливане новата идентичност, в новото общество. Завръщане в България. Връщане към спомените. Загуба на стабилност. Търсене на неслучилата се идентичност. Връщане към природата. Лудост. Търсене. Град. За да се появи в центъра на големия телевизионен цирк, който продава идентичности. Той продава себе си и бяга.

Танцът на идентичности води самият автор естествено през тънките граници, които ни делят от едно до друго състояние. През риска от търсене на въпроси и отговори, но и от живеенето на проекции и заблуди. Въпреки сивотата, или точно поради нея, това е лек, неусетен филм. Гласът на режисьора е неутрален, той не знае и не иска да покаже оценката на единия или другия избор. Няма правилност. Няма объркване. Няма нищо.

Филмът не е и философско претенциозен. Линиите са изчистени, но не прекалено минималистични. Залогът е непосредственото разбиране и уверение, което така или иначе не може да срещне сигурност.

Top of the other BG:

Кецове

Кецове е доста готин филм. Това е определението, което мога да дам. Летен, позитивен, но не блудкав, а морски и безпътен.

Всеки се опитва да се измъкне и успява. Дори бягството да трябва да бъде на сал, наред с петима други. Именно заради последните то е и откритие, че има друга страна на живота и тя не е неизменно свързана, с нещата, които мислим за неизбежни.
Гледайте го, носи усмивки.

Top plot:

The skin I live in

Кожата, в която живея е извратен по красив начин, на пръв поглед. На втори, далеч не е толкова извратен.

Изключително интересен филм, оплитащ сюжета си около въпросите за медицинската етика, унищожителната любов и любимото ми - изворът на човешката идентичност. Един от най-интересните символи е образът на тялото и конструираната и конструираща телесност.

Съвсем ловко Алмодовар задава трудните дискурси за социалният пол, природният пол и някъде там тлеещата идентичност. Когато физическото тяло е подменено - необратимо променено, какво се случва с идентичността? Лесно ли се добива новата идентичност с новото тяло? До колко може да бъде повторно дисциплиниран духът?

Краят на филма се опитва да ни накара да проникнем отвъд телесността, за да привидим онези елементи, които не могат да бъдат докрай конструирани от нея. Или поне да ги усетим.

Top of the critics:

Drive

За Drive лоша дума не чух, но и аз нямам намерение да кажа.

Сред моите скромни наблюдения, водещи критици си го определиха като много добър и зрителите си се съгласяват. (като изключим заблуждаващия трейлър, в който са събрани всички бързи моменти от филма, за да създаде нерелевантна представа за него.)

Филмът е бавен, мълчалив и студен. Животът е на скорост за околните, но не и за шофьора, той просто се движи. Докато хладнокръвието не го напуска. Докато за миг всичко излиза извън контрол. Както често се случва в това са намесени чувства. Въпреки лекото ми дразнение върху тази очевидност, ще спра до тук и ще ви го препоръчам.

In between:

И аз гледам нормални филми. От онези 'за почивка". Или може би чета много женски блогове, които ужасно харесвам, но не и филмите, които ме подлъгват да гледам. Следва малко романтика, за която трябваше да си припомням дълго, че съм гледала. При мен нехаресването на филм е автоматичен механизъм на изтриване от паметта. Но имам Criticker.

Crazy, Stupid, Love

Този филм е може би един от най-добрите в жанра си, но не съм специалист и не знам. Не беше убийствено клиширан и досаден. Напротив, имаше добрите си моменти.

Да кажем, че е класически филм 'за почивка'. Няма интересни образи, но има добра игра. И няма много сълзи.

Май го препоръчвам. Въпреки, че не обичам 'да си почивам'.

Friends with Benefits

Тук обаче беше скучно, протяжно, не-забавно и изобщо не- никакво.

Не, че актьорската игра е покъртителна. Просто образите са клиширани и скучни, за да може да си проличи кой, какво, как играе.

Не помня повече, за да коментирам повече. И не, няма да се върна към този филм. И, не, не препоръчвам. Определено.

Like Crazy

А, тук е претенциозно. Голямата любов ми засяда на гърлото, особено, ако е толко-о-ва голяма.

Така и не успях да се разчуствам за миг. Но иначе филмът е изпълнен с дълбок романтичен драматизъм, който не е изпълнен в болезнено клиширани форми...и все пак.

Не мога.

The Other Woman

Натали е прекрасна актриса. Дори и в този филм.

Историята е за 'другата' жена. Ако го гледам сега обаче, не знам дали ще ми хареса. Не знам и тогава дали ми хареса. Праволинейни сюжети, праволинейни любови, праволинейни истории. Дори да не са - равновесието винаги е възстановено. Стабилност и пак стабилност.

В моите реалии е различно. Не я виждам тази линейност.

One day

One day беше симпатичен, заради красивите си кадри.

Хубав стил, хубава Ан Хатауей, хубави градове, хубави пейзажи.

Пак любов, пак, невъзможност, която става възможност. За съжаление не гледах поне една разтърсваща драма, в която всички умират. Недоволна съм.
Щастливият край ме (по)обърква.

At the end:
Очевидно моята 2011 е романтична. Де, да беше. Това се е паднало сред тестето от филми. Другата преоткрита страст на годината бяха филмите Noir в духа на Реймънд Чандлър и Ел Ей на 40-те години. За тях друг път. Сега ще завърша с един филм, защото цинизмът ми се опитва да го срази, но той продължава да си бъде симпатичен.

Midnight in Paris

Уди Алън ни разсмива, докато ловко прокарва иронията си над така вездесъщи образи.

Велите писатели на 20 век са мислени в някаква неземна божественост.
Меланхолията към миналото, не е собствено наша и в нея няма нищо специално.
Дистанцията на знанието, не е породена от него, а от болезненото самочувствие. Трябва да приемем, че каквото и да правим, то никак не е важно.
Дотук. Другото го препоръчвам. Забавен, красив и остроумен.

To watch:
Останаха заглавия, които искам да гледам и все още си стоят в 2011, затова ще споделя и тях:

The Artist - ще бъде гледан на кино;
Shame - ще бъде гледан съвсем скоро;
The Descendants - ще бъде гледан някога;
Hugo - и той.

Когато пишеш последното си изречение, винаги изниква още нещо. TILT не ми хареса. Не успях да гледам Човешка стоножка или каквото беше там, но гледах един филм от 2010 - Сръбски филм. Аз съм тренирана и нищо не ми причини последния, но си беше тъп. Нищо освен хвърчащи, окървавени гениталии и сперма.

Кожата, в която не живея

noreply@blogger.com (Gia) — Tue, 24 Jan 2012 01:22:57 PST

Ръцете ми докосват ничии сенки и грехове. Срещам погледи сини, кафяви, черни. Тъжни, меланхолични, нечии, докато се опитват да не изпръскат обувките си по Иван Асен. Сградите са ниски и грозни, затова красиви. Дървета и малки магазини - месарница, пекарна, сирена, вино и торта.

По-късно вечерта в 03.00 се прибирам сама, разминавайки се с ничии животни. Кучета. Пълна луна и кръгъл късмет. Представям си, че съм котката на Йейтс и вдъхновявам поезия. Но не го правя. Котката е черна поетическа фигура. А аз имам само един живот, за да науча езика на Луната.

Наум преброявам животите, които съм изиграла пред Народния театър. Един с друг не се познават, но никой така и не се научи. Продължавам да търся битовизма на целите си, за да го отстраня с нежна медицина.

Да се върнем в началото.

Вървя и си спомням за Богомил Райнов и лета с откраднатия комунизъм, който не знам, че крада. Емил Боев. България. Разказ. Безпътие и други изхабени форми. Днес или някое вчера беше, разбирам, че Богомил Райнов остава не с Боев, а с предателства и проповядващ червен естетизъм. Крала ли съм неговата подмолност без да знам? Ако думите се преживяват, преживявайки неговите преживени моменти, какво остава? Объркан символизъм на изкуството като политически акт. Политически акт под тоталитарен купол. Неподправено противоречиви образи. Скрит "дисидент" или преследващ "дисидент"? "Дисидент", защото партията е народна и обича да има представителна извадка на своя народ. Или "дисидент", защото е преследван от самия себе си, в своята самоотричаща се невъзможност.

Прибирам се и едва забелязвам, че огледалото ме хвана да се скривам в стаята си.

Преобърнат образ на Кожата, в която живея.

Аз съм това, което виждам в него, а не това, което отразява.

Отражение на отражението.

Днес е анима. Утре анимус.

Поезия, утре прозаична проза.

Отчайващ извор.

На вдъхновение.

Естетстващ.

Циник.

Това прочетох за Райнов.

Далеч от дима, направо в огъня

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 20 Jan 2012 02:36:04 PST

Младият мъж лежеше на земята. Наоколо имаше един безлюден слънчев ден. Вадички от пот бяха прокарали мръсни линии в скулите му. Мускулите на крака му потрепваха в конвулсии. Бавно отвори очи, надигайки главата си. Погледна изцапаните си с кръв ръце, свивайки ги в болезнен юмрук. Изправи тялото си - видя захвърлените документи на земята. Наведе главата си към тях, отдръпна поглед и закрачи в някаква посока. Олюляваше се на една страна - с левият крак стъпваше едва. Продължаваше да държи ръцете си в юмрук, чувайки ужасният тътен. Навън бе тихо.

По обувките му имаше кал, която не принадлежеше на асфалта, по който куцаше. Нави ризата на ръцете си и видя разкъсаната плът пропита с мастило - De fumo in flammen*. Кожата му беше прясно зачервена. Прокара пръсти по нея, колкото да осъзнае, че мастилото не може да се измие с вода. Обърна се назад и се загледа в продължението на канала. Нямаше никой освен слънцето и мръсната линия вода, която пресичаше нагорещения паваж. Обикаляше в кръг центъра на своята сянка. Не чуваше далечния автомобилен шум. Звуците на града и ударите на собственото си сърце.

Докато се въртеше в кръг, сянката му спря и го повали на земята. Скри слънцето, за да превърне деня отново в нощ. Появиха се приятелите на сянката - другите сенки се въртяха в кръг и му се надсмиваха безмълвно. Следеше с поглед ефирните движения на най-тъмната сянка. Тя танцуваше, докато другите се вихреха около него. С образувалия въздушен полъх, дойде и миризмата на дим. Димът се спря пред тъмната сянка, която вече имаше лице на красива мулатка. Димът започна да й говори, докато не ги прекъсна полъхът - сянката се усмихваше все по-широко. Изглежда, че димът и полъхът на сенките са приятели, които си имат доверие. Димът придобиваше плътност, тънкото му тяло наедряваше, докато красивата сянка пропълзя в ума на мъжа. Димът започна да припламва съсредоточен върху лицето му. Мъжът усети топлината по бузите си. Кръжащите сенки започнаха да се отдалечават, издавайки съскащи звуци, появи се и мирисът на опърлена кожа. Опита се да се защити с ръцете си, но димът го притисна плътно към земята. Красивата мулатка шепнеше неразбираеми думи...

Нешо се стовари върху крака му, той започна да пълзи към кръга на сенките, държейки раната на разраненото коляно. Димът остана да гори в далечината. Сенките го поведоха към канала. Водата. Калта. Мулатката му каза да заспи. Той затвори очи и последното, което запомни е, че лежи до мравуняк и гневни мравки пъплят по ръката му.

Внезапно се отърси от нощта и започна яростно да реве под слънцето. Плачейки се вгледа в кръвта на красивата мулатка, която беше засъхнала по ръцете му. От джоба извади стъклено топче, което затанцува с пръстите му - спектъра на светлината разливаше цветовете си пред него. Той беше жив. Това не значеше нищо. Усети мравките по тялото си.

*далеч от дима, направо в огъня

Writer's block

noreply@blogger.com (Gia) — Wed, 18 Jan 2012 16:40:38 PST

Умът ми калкулира в червени светлини. Възможностите са затова, да бъдат възможни в провала. 02.22. Някои го наричат writer's block, аз го наричам да дръпнем дявола за опашката. Колко мога да закъснея в закъснението си? Закъснението на закъснението завършва нещата навреме, когато и да пристигнат. Като два минуса умножени са плюс. Защо два минуса трябва да правят плюс, а не един дебел минус? Ако пристигнат.

Традиционно правя размърдване на блокажа тук. Лирично, патетично, пия чай и чакам думите да ме настигнат. Чакам, чакам, чакам, всички и никой чака мен. С малките ни провали се решават големите ребуси на вселената. Затваряме врати, отваряме прозорци, скачаме от сгради, учим се да летим. Или се учим да падаме? Всяко летене трябва да кацне, рано или късно. Елегантните хора са създали цяла професия за това от пилоти и източни философи.

Имам проблем с четвъртата си чакра и зеления цвят. От липсата на страх при летене. От мазохистичните наклонности, на които не се отдавам - да падам. Затова предпочитам да изоставям. Всичко и никой. Себе си и собствените лъжи. Лъжа, за да излъжа лъжата. Тя ме притежава, аз си мисля, че я създавам, докато тя създава мен. Играем хванати за ръце.

Изхабени, безсмислени, псуващи, жалки създания.

Думите

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 13 Jan 2012 05:18:58 PST

Думите трябва да се преживяват. Те са като млади любовници. Трябва да се закрилят. Докосват и усещат. Те са част от теб. Вдъхват енергия в силите ти. Демоните. Домашните любимци. Призраците. Не може да те надскочат. Да избягат от твоята сянка. Те са ти. Ти си тях. През тях.

Мелодията на думите не е огледало. В думите не се оглеждаш. Себе си или някое друго твое Аз. Това е просто мелодия. Текст, на който танцуваш.

Страх ме е от думите на моята ароматна тленност. От вокалните нокти в акустичен вакуум. От отблъскващата миризма на другите. Ще ме победят ли с фалшивите си тонове? След 480 часа ще пиша цял ден, всеки ден, себе си. Червеното ми червило има вкус на боровинки, а сърцето ми кърви. Ще бъда истинска и заради това невинна. Малко сълзи за собствените любовници, малко вино за кръвта свещена, малко аз и щипка кардамон. Сутрини, викове, сънища, мечти. Надушвам се.

Vibes: In strict Confidence

Професия Vs. Призвание

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 30 Dec 2011 04:34:53 PST

Да поговорим за университета така, както рядко обичаме да говорим.

Както обичаме да говорим, така понякога и трябва да замълчим. Да обмислим и да не кажем каквото не искаме без да искаме. В противен случай си правите блог. Честито.

Мерси. Това казвам и на собствения си университет, защото ме накара да проумея едно. Има разлика между професия и призвание. Те никога не могат да бъдат едно и също. Няма професионални учени, има учени. Няма професионалисти - учени, има само професионалисти. Последните се предполага, че трябва да са професионалисти в своето звание, без дори да се подлага на въпрос. Няма да коментирам къде, защо и как едни се оказват повече учени. Това е друга тема. Науката като призвание е само пример. Има и други под ножа, между чука и наковалнята и т.н.

Най-простичко може да си обясним разбирането за професията, през нейната сестра кариерата. Класическият случай: професионални знания и умения - кариера - пари. Трите са в правопропорционално отношение на нарастване, когато усилията са вложени в едно поле на развитие. Златната думичка пари е определяща, срещу извършването на определена услуга се дават пари. Парите са целта на развитието и изкачването на стълбичката. Последното предполага повече време и усилия за развиването на определени знания и умения. Как да се мотивираме да отделим повече време в развитието на определени знания и умения? Имай мечти. Бинго.

Сега попаднахме точно в целта на любимата ми реторика. "Какъв искаш да бъде животът ти след 10 години? Мечтай. Имай план. Изгради малки планове по пътя за големия. Успехът е в твоите ръце!" или а.к.а. повярвай на HR-ското говорене и бъди такъв, какъвто те искат от теб. Не ме разбирайте погрешно, не си падам по нищо ляво с изключение на Париж през 68-а. Аз съм за стимулиране на кариерното развитие, професионализация, обучения и други симпатични неща. Само не обичам да ми говорят със сладък тон и да ми казва някой за какво да мечтая. Предпочитам да мисля и да не бързам да ставам обвивка в костюм. Не може да се отрече обаче, че техният разказ е сладък, капе мед, та чак тече.

"Искате ли да успеете - Да-а-а...", "Искате ли да бъдете лидери - Да-а-а...", "Искате ли да постигнете всичко, за което мечтаете - Да-а-а...".

Обижда само в степента, в която си мислят, че слушателите са си забравили мозъка някъде и не са се върнали да го вземат. Първо, не ти трябва да мечтаеш, а да погледнеш реалистично върху пазара на труда и върху себе си. Сравняваш базови умения и градиш. Ако искаш, искаш. Ако не искаш, няма пари. За това бързо се сетих, без да мечтая. Второ, професията не е някаква игра. Тя е работа, изпълняваш норма, на което и ниво да се изкачваш, просто се сменят качествено съдържанието на труда ти. Ако имаш талант към работата си, имаш една идея по-голям шанс да се издигнеш. По-добре спрете да се измъчвате с приказката за работата и удоволствието. Работата и удоволствието не могат да танцуват в един и същи танц.

За призванието - ще бъда лаконична. Призванието е страст, емоция, ирационално привличане към дадено действие. Това е изкуство. Поезия. Наука. Танц. Най-малкото, което те интересува е нито колко пари ще получиш, нито колко време ще отделиш. Ако сте припознали вече като професионалист, този параграф не е вашият. За съжаление (или за щастие).

Каква беше връзката с университета? С течение на времето, университетът сменя своите функции от отглеждащ само призваните, към произвеждащ професионалисти. В по-добрите случаи един университет ще ти даде възможност да избереш сам в коя група да попаднеш. В повечето случаи това не е хубаво за реномето на университета и той трябва да те насочи към правилната група. По ред пазарни причини, разбира се. По ред социални причини той те насочва, защото университетът е крайно масовизиран и работи в името на същата тази маса. Като комбинация ти вярваш на безумните HR-ски лиготии и си точиш наследените лиги в костюм. Последното не е лошо, просто мен ме дразни. Stay cool, be happy, единственото, което е искам е да се оставите на мира хуманитарните специалности и да не си бършете икономическите проблеми в тях. Би било невероятно красиво всички да сме инженери и компютърни специалисти, но мина времето на плановото развитие, така че, не благодаря. С нетърпение ще очаквам поредния въпрос от категорията "Какъв е смисълът от тази наука?". И само да допълня - всички сме атакувани при изпълнение на стремежите и целите си, просто едни го интерпретират като стимул на средата, а други като шум.

P.S. Под влияние на Макс Вебер

Gia

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:56:55 PST

Опитах се да изтрия Gia. Не успях. Толкова много свикваме с някои роли, че промените не водят до промени, а единствено до затвърждаване. Gia ми помогна в много моменти, вдъхнови ме, омагьоса ме. Надявам се да продължи да го прави. Under construction.

Асоциално

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:58:00 PST

Пиша себе си другите през другите за да се разпадна на атоми ядра електрони да почувствам чувството за светлина тъмнина тъга малка смърт на всяка единица структура фина струна и да попитам къде как защо се случва всеки и никой от нас и аз. Получавам букет но не цветя цветовете когато са илюзия бърза закуска вредна храна пътуване но и усмивка надежда мрак страст прехрана за мечтите ничии по френски романси вино свещи летен дъжд клишета празни думи и огризки. Рисувам червило очна линия руж моливи сенки къдраво бебешко лилии и други лилави нюанси кремове маски гелове аромати цветя аромати цветя изхабени химикали под и над кожата ми задушена в тоалетно мляко емоции чувства алкохол цигари мъжки представи разговори музика барове и нагони. Чета фикции светове изкуство в науката боря се букви навсякъде думи и пунктуация точки точки запетайки тирета едва въпросителни без удивителни и никакви многоточия за да има край рано преди сън смърт любов наслада и други такива. Танцувам с пантофки кецове кубинки ботуши рокли шалове туники без бельо в различни роли прескачам разум страст лудост рацио социо интелектуално върху жарава парадокси противоречия отрицания алегории оксиморони гротеска докато препускам бързо през мечтите и преставам да дишам любов.

Просто лица

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:41:30 PST

Clarissa Rizal

Тя влезе в заведението. Погледна за кратко бармана и поръча чаша със цинична течност. Присъедини се към зрителите на нейния живот. Някои ги наричат добри приятели, приятели по чашка, просто приятели, добри познати, просто познати. Просто лица. Сиви и неуместни.

Зад гърба й една жена се опитваше да накара приятеля си да бъде виновен. Сричаше безкрайни монолози, докато той вяло клатеше глава. Това не трябваше да се случва. Блусът избледняваше в сиви отблясъци на нощта. Жената започна да плаче. Мъжът дълго стоеше загледан в черната маса. Тя стана. Той тръгна след нея. Безмълвно последваха сенките си. Тихи сенки. Тъжни сенки. Неслучващи се сенки.

Тя ги проследи с поглед на излизане от заведението. Той имаше дълга коса и разиграваше типичния деветдесетарски рокаджия. Тя беше симпатична и пухкава жена с очила и червена коса. Може би беше малко момиче. По-скоро малко момиче. Ваксинирано от арогантния свят. Чаровна и чиста.

Погледна дълбокомислено течността в стъклената чаша. Дните, които помнеше завършваха с празни погледи и празни чаша. Всичко останало беше безметежно захвърлено някъде другаде, но не в нейния живот. Обърна поглед към зрителите. Високомерни, арогантни, смели млади хора. Накратко - задници. Нейните задници. Задници на повикване за поредната порция наперено интелектуални разговори за света, философията, нашите и вашите задници и прочие. Говорене, говорене, говорене. Бързо, бавно, монотонно, безсмислено говорене. Някой поде думата и поредният глупав разговор започна. Скараха се и започнаха да развяват церемонно задниците наляво и надясно. От всички тези стремежи й се завиваше свят. Пронизващата болка на цинизма се обади. Горчива болка.

Остави едва докоснатото питие и излезе бавно. Без повече театрални спектакли тръгна да търси загубените парченца безметежност. Едва си спомняше какво беше без тези добри приятели, приятели по чашка, просто приятели, добри познати, просто познати. Просто лица. Сиви и неуместни.

Истини

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:38:29 PST

Истини като пристан пъстър в пространството. Истини като кашмирен кошмар в крайпътен хотел. Истини тук. Истини там.

Истини като нежни лъжи. Истини като среднощни целувки. Истини като изоставени пътища. Истини като случайни измислици.

Сладки. Сиропи. Течни и твърди. Солени след сълзите. Бледи сред клишетата. Мрачни след усмивките. Мъртви сред страховете. Тичащи след изпуснати влакове. Без извинение за всички провинения. Пред мен. Пред теб. Пред тълпата. Заради тълпата и старите обещания.

Обещания няма. Няма и истини. Има ли, кое е истина трудно ще съдим. Сега или утре. Забвението чака да се отдадем. На себе си. В огледалото да изричаме единствено за и против. Изкуството - красота и истина. Изкуството - отражение. Критикът като плоско огледало. Ние всички сме артисти, затова съществуваме. Болезнено.

Пластмаса

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:55:39 PST

Пластмаса навсякъде. Най-големият ни страх е емоциите да не са такива. Мразим да ги назоваваме. Мразим да ги изпитваме. Мразим себе си.

Най-лесно е да унищожиш пластмасата с огън. С искреност. Със смелост. Със страст. Виждаш как безпомощно се разтича и губи очертанията си. Казарма на мъжествеността. Защото излишни са думи като отговорност, честност и смелост. Те са минало. Сега не са актуални.

Те са клише. Защото всичко красиво е клише. Не поради малката ценност, а поради фриволната употреба от малки и големи глупаци. Няма как да не ви отмина. Не с погнуса. С безразличие.

Обясненията винаги са излишни. Без да назоваваме, вече само ще опаковаме в найлони. Без да назовавам аз ще горя.

Vibes: Rammstein

Празна свобода

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:38:29 PST

Празнотата може да бъде бягство. Упование на мислите, когато романът тече на обратно.

Празнотата може да бъде щастие. Когато нищо не трябва да се случи, защото ще развали хармонията.

Празнотата може да бъде тъга. Когато означава нищо друго, освен самота, незапълваща се със собственото Аз.

Но тя винаги ще бъде съвършена. Без място за грешки, без излишни очаквания, без надежди, омраза, копнежи, любови, лъжи. Без лицемерието, което носим в себе си, така или иначе.

Аз не мога да бъда съвършена. Колкото по-далеч от съвършенството стоя, толкова по-добре. Животът се живеел веднъж. Животът се живеел тук и сега. Животът бил красив. Спрете да крещите, мога да ви чуя, дори да шепнете. Не е това. Не е той. Не съм аз.

Страхувам се да тръгна. Страхувам се да остана. Страхувам се от празнотата. Страхувам се да живея. Не искам да спирам да се страхувам.

Vibes: Pauline Croze

C'est la vie

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:41:30 PST

Имам нов домашен любимец. Не е куче, не е котка, що е то?

Разговаряме на френски без да знам повече от c'est la vie. Такъв е животът. Животът такъв, какъвто е. Без въпросителни на мястото на многоточия. Сутрин е. Събуждам се в 15.00. Първо кафе.

В къщата е тихо и празно. Чувствам се като призрак, който се промъква в студа. Междувременно не измивам чиниите и се спъвам в дрехи. Не ме интересува глупавата продуктивност на фън шуй. Ще подреждам на пролет.

Любимецът ми лизва ръката, но не е Любимец 13. C'est la vie. Продължавам да непродуктивнича. Когато поиска внимание му подритвам един чорап вместо топка. На него му хареса толкова, че остава погубен в играта си. Жалко.

Гледам тъпо в стената и пуша. Няма алкохол, само спомени в бутилки. Карам го неправолинейно. Проверявам какво има под лявата страна на гърдите ми и излизам на среща с есента. Кимвам леко с глава, когато я виждам и отминавам. C'est la vie, животът е шибана кучка.

Vibes: Unknown Error

Критика без кауза

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 06 Jan 2012 06:35:34 PST

В някои специални дни избираме да се борим с кауза. Понеделник, вторник, сряда... Кога ще се бориш за каузата на сърцето ти? Тишина. Обичам да печеля битки, но не и тези. Оставям се да бъда победена от съня.

Сънувам без да изпадам в крайности. Фрагменти, лица, движения. Всичко е двуизмерно и несвързано. Триизмерният свят на реалността се различава в смисъла, който ги "свързва". Болката е единствено в кавичките, които си поставяме. Скоби, малки и големи, а всичко се крие в многоточията. Там са бележките на автора, които така и не оставя.

Искаме ли да вярваме в знаците? Ако другите вярват, ще ни се наложи. Лицемерно е да мразим лъжите, когато няма истина. Има малки, крехки и нетрайни истини. Моите истини днес. Твоите - утре. Във всеки сценарий случването на нашето е малко, крехко и нетрайно. Красива нощна пеперуда и френска музика. Красива тъга. Красиво приятелство. Красива емоция. Красива музика. Всичко е един сън.

Лъжата е поднесена нежно, ако имате стил.

*дефиниция на критика*

Критика е претенцията, че разбираш автора, но имаш и уменията да претегляш качеството. Достоверността. Истината.

Идентичност през отричане. Критиците са искрено тъжни. Знаят всичко за нещата, каквито не са. Това не води до обратното. Те знаят най-малко за това какви всъщност са. Пределни в честността, до колкото е възможна. Трудно усещат кога е необходимо да излъжат.

Vibes: Amélie-Les-Crayons

Счупеното носи щастие

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:58:00 PST

http://broken-emotion.deviantart.com/gallery/?offset=72#/dchlzg

Счупеното носи щастие. Неизказаните думи наслада. Изказаните са за теб самия. Когато разбереш светлината на звездите и я поискаш, те може вече да не съществуват. Ще спреш ли да я искаш, ако знаеш, че тях ги няма? Ще спреш ли да търсиш твоята звезда, когато всеки ти казва, че няма нито звезда, нито светлина? Естествено, че няма звезда, има куп емоционален камънак, а твоят трактор е в неизправност.

Счупеното продължава да носи щастие. Моите думи отекват, разбирам ги, за да намеря единствения отговор за тях. Когато си видял звездата си отговорен пред нея. Когато очите ти усетят, отговорен си по задължение. Ти избираш дали да си мекотело и да отвърнеш поглед. Последното не променя нищо, защото видяното остава видяно. Гласът е нежен, а есенният вятър циничен в тишината. Няма да ти донесе отговор. Не знаеш дали е студен, глупавото твоето очакване е да бъде. Само очите знаят онова, което са видели. Само ти може да направиш грешния избор опитвайки се да забравиш. Въпрос на достойнство, а не на щастие.

Vibes:

Сряда

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:56:55 PST

Andre Kohn

В сряда излизам с момичета, защото мога да слушам Lisa Hannigan. Имам нужда.

Събота и неделя играех компютърни игри, пиех уиски и гледах футболни мачове, защото се лекувах от депресиите мъжката. Сега съм сладко щастлива. Сладко, заради тъгата.

Все по-често псувам, след което плача. Сълзите се ронят като презряло грозде. После спират и аз забравям, защо. Днес се изненадах, че го правя и не открих причината. Запитах се нежно, без ирония. Няма отговор. Сигналът дава свободно.

Платих си сметката в 10 вечерта, за да мога да се обадя. Интернет прави половинчато възможни идеи, емоции, забавления. Направи възможно да изпратя едно съобщение, защото забравих, че не мога да звъня на този номер.

Напоследък плащам и ми се струва, че ме мамят. Ще си купя тефтер без редове и молив и ще поддържам класиката. Големи букви в началото и точка в края.

По един блог за всяка малка любов. Три е магическо число и мечтая за него, докато тепърва потъвам в 2. Мисля си, че 2 е посредствено и досадно.

Искам да вали, докато в стаята ми ухае на чай Ройбос и разпиляна коса по възглавницата. Докато чакам зимата, за да чета Вирджиния Улф и отглеждам женствеността си.

Vibes:

Writing more like a dance

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:58:00 PST

Художникът каза, че трудно ще ме нарисува. Красива съм била, когато съм емоционална - когато се разсмея или натъжа. Емоцията отлита за миг. Естетически не ме бива толкова.

Тук се опитвам да запечатам емоцията. Да й придам форма. Да я напиша. Да й направя място, защото понякога ми пречи. Това е моето огледало. Не, че се чувствам красива. Понякога малко ме е страх. И няма как да пиша, ако продължавам. А, може би и не трябва. А, може би и няма значение.

Последното е сигурно. Търсейки значенията спираме да творим. Осакатяваме емоциите, които нямат отговор. Когато танцувах не пишех, когато спрях имах нужда да започна на лист хартия. Но не е същото. Тук е тъжно.

Тук и създавам емоции. Изживявам ги, за да бъда една чувственост по-истинска. Колкото и смела, саркастична, уверена и целеустремена да съм, плащам самотни данъци. В емоции, които спринтират през мислите ми. Които крия в чекмедже, а в него няма белезници и лубрикант. За да бъда частична, недовършена картина на поет-алкохолик.

Имам нужда да ги прошепна в облак от цигарен дим.

Vibes:

Heart of Stone...no, thanks

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:59:00 PST

Усещам думите си леко криви напоследък. Въпреки това има нещо, което искам да кажа. И сега така лекичко ровичкам съзнанието си със цел провокация и безмилостно оголване. Поне тук не е студено. Тук не е никакво. Безлично. Електронно. Това е нашето бъдеще.

Остаряваме, за да преминем от другата страна на завесата и да не можем да водим революции. Последните ще са водени срещу нас самите. Ако краят на историята наистина не настъпи, което дълбоко ме съмнява.

Сама не искам да поведа революция срещу тъжните обстоятелства. Е ли революция, ако си сам? Май не. Затова седя и прилагам хилядолетни рецепти върху косата си. Билките ми миришат противоречиво, но ще се доверя на опита и арабските магазини.

Ще си помечтая обстоятелствата да изчезнат. Не мога да искам съзаклятник. Положението налага да съм безмилостна. В противовес, аз се топя в летаргичните си дни. Усмихвам се, защото никак не ме интересува. За пореден път опровергах ръчно изкования си морал.

Сега отивам да бъда красива и да презентирам в костюм. Социалният натиск ме принуди най-накрая да се облека "подобаващо". Надявам се същият този натиск да усеща кълбата ирония, които звучат в такт с токчетата ми. Утре отново ще съм в зелено и скъсано. Това е положението.

Vibes:

Инволюции

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:59:42 PST

Pic

Цивилизационни мотиви ни карат да не спираме търсенето, наблюдението, променянето, измъчването на нещо, което някои ще нарекат Аз, идентичността, човекът в неговата конструирана цялост и пълнокръвна емоционална картина...

Изтрих един електронен живот и 100 публикации. В началото започнах внимателно да подбирам, кое вече не е подходящо за така прекрасната ми настояща особа. В края реших, че нищо не е и искам да се отърва от целия този боклук, за да мога да творя нов. На чисто, без нищо друго да е.

Сега пред прага от създаването на нов завършек от коплектовани глупости обвили сухи данни, аз си пиша тук. Тихо и спокойно в един през нощта. Часовникът тик-так-а някъде отдалеч и не може да ме убеди, че е настанал моментът, в който трябва да го чуя.

Самовъзпитах този си непукизъм тогава, когато трябваше да ми пука. Сега вече не трябва... не успявам да се мотивирам, че трябва да ми пука за хората около мен, а го правя. Правя го без да имам причина, без да го заслужават, без да го разбират, без аз да го разбирам. Правя неща със себе си, които не искам, но продължавам усърдно да се трудя и потя пред непосилната задача. Да разбера онези несъвместими елементи, които съжителстват в мен - женственост, цинизъм, вулгарност, сърдечност, ненавист...Дори да ги изброя, те са празни. Разчленяват ме в огледално плоска повърхност, по която се отразяват различни лица, различни емоции, различни форми, в различни рамки.

През краткия си живот съм прекарала съзнателните моменти в безсмислено рефлектиране върху някаква понятийна конструкция наречена Аз. Не беше нужно да ми го обясняват в светилото на интелектуалната еманципация - Университет, за да го разбера. Чела съм с едничката мисъл да мога по-добре да се разчленя, изпразня емоциите си, да конструирам "по-добрия начин", "мъжкия начин", "силния начин". Без да мога да живея с думи като "женствено", "красиво", "нежно".

Именно затова този блог ще бъде анонимен. От една страна не виждам ползата място за душевните терзания, украсени в неподправена блудкавост, да трябва да стоят зад име. От друга, моето силно подхранено его ще бъде безкрайно наранено, ако някой открие малката ми тайна, че аз съм малка жена.

Поне така си мисля. Иронията е, че с удоволствие се подигравам на феминизма, докато нося грим и шарени поли. По-лошото е, че има един неизкореним душевен феминизъм, който ме конструира, като нещо, което сега ненавиждам. И колкото и да трябва (за да запазя сплавта осмисляща безсмислието на живота ми), сега не отричам, че съм по-близко, от колкото далече, от поредния Изъм. Поредният, чрез който искам да отрека цели части от личността си (няма връзка с биологичната детерминираност за "женско" и "мъжко"). И като всяка идеология и тази трябва да изпразни съдържанието си, да запази себеугодните си елементи, за да измести и изкриви реалността.

Няма как да не е логично, че най-ожесточените подигравки, са отправени към собствените скрити лица. Егото ми помогна единствено да се самозаблуждавам по-дългичко. Да търся развитие на женственото ми начало, там където провалът е сигурен и да не спирам да бъда дълбоко доволна от трагикомичния резултат. Истината е, че се чувствам сама и изморена. Самота различна (но кой знае) от тинейджърските процеси в търсене на индивидуалност, която обаче да бъде оценена подобаващо.

Сега не търся индивидуалност, защото се убедих, че вече имам такава, която ме прави наистина сама. Различност, която се конструира през отдалеченост и лишение от емоции. Индивидуалност, която е оценявана, но без да бъде разбрана. Идентичност, която среща само криви огледала.

И животът ми е празен. Стъклен. Интелигентен на пръв поглед. Тъжен на втори. Дълбоко прояден, в който през душевни пробойни изтичам самата аз. Дори не е нужно да говорим за любов - трудно виреят красиви емоции, в такава обстановка. Любовта по време на холера е само за смелите...А, други глупаци предпочитат да бъдат собствената си болест, защото животът без нея изглежда немислимо различен.

Vibes: Компютърът ми диша тежко непочистен.

Ash eyes

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:59:42 PST

Утрините миришат на несбъднат вик. Събуждам се и тази мисъл ме смущава. Плътните завеси увеличават времето до агонията. Знам, че слънцето иска да ми напомни за себе си.

В краткия миг, когато полусънуващото ми съзнание се бори с подтиснати демони, искам да избягам, без да излизам от завивките. И в този момент, отново една мисъл ме води към същия спомен. Към същия сън. Към същата мрачна приказва за самотния танц на болното ми съзнание.

В следващия миг, се оглеждам недоумяващо. Къде съм? Коя съм аз? Коя ще бъда днес? Борбата е кратка, защото и днес е ден като утре. И утре е ден като днес.

Отвъд мен, измъквам се с усмивка и започвам да си тананикам. Докато правя кафе, а след това взимам душ. Докато отварям гардероба и ровя в скритите цветове. Докато се оглеждам повече или по-малко доволна от резултата. Вървя и се усмихвам, докато устремено бързам за никъде със цигара в ръка. В автобуса мога да почета. Мога да отида на лекция, на театър, на изложба, в парка. Другите си мислят, че наистина мога.

Вечер мога свободно да пия нещо, някъде с някой. Да пуша в малката градинка. Да се хиля в метрото. Да не улучвам бялата топка. Да флиртувам за кратко, докато не доскучее.

Само и само, да отложа мига на сутринта. Секундите на малка смърт, докато се боря денят да не настъпи. Разбира се той настъпва, за да видя, това което не мога да видя сама. В неговите очи потъвам в собствената му тъга, че не болната съм аз, а това е той.

Vibes:

Beyond the music

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 06 Jan 2012 06:46:00 PST

"Музиката е мелодията, към която целият свят пише текст."

Шопенхауер

Текстът е написан с мастило. Понякога с кръв. Аз пиша с фалшиви букви, електронни и правилни. Написаното на ръка танцува. Думите нямат значение. Фриволни се наместват по универсален начин.

Мелодията също. Понякога е черна или червена. Понякога боли, често е бяла. Мъртва, но покрита с пепел придобива форма. Играе на слънчево зайче със сенките.

Колко от вас чуват думите, когато четат? И колко виждат просто лица...

Когато пиша, виждам по-добре, очният лекар не разбира, че диоптърът ми е прокълнат и мелодичен.

Предимно нощем... непосредствени импулси описват светлини. Цялост превърната в живо настояще на мен и музиката, той ме държи за ръка и разказва няма приказка. Отрежете му езика и ще стане велик.

Пишейки без букви достигаш някакво щастие. Циничен ерос на непосредственото, истинското, човешкото, мелодичното. Мисля си, това ли е истината?

Междувременно, докато забравям да погледна през прозореца, дресираният бавно пристъпваше към гилотината.

Vibes:

Moments

noreply@blogger.com (Gia) — Sat, 24 Dec 2011 06:56:55 PST

Разпадам се на съставните си части.

Напоследък говоря или бавно, или никак. Един от онези периоди на глобална равносметка, която нито ще сметне, нито ще оцени, но по навик функционира като сметачна машина с големината на хладилник. И точно като в един филм, хладилникът ме преследва из кухнята, докато аз се потя и тялото ми трепери от погълнатите лайна.

Междувременно съм погълнала единствено себе си. Гледам сръбски филми и се опитвам да не пия уискито самотно лежащо в кухнята. В момента наистина държа чаша, но поне не си я налях аз. Изглежда вече вкъщи четат мисли или наистина изглеждам като отчаян малък човек с рошава коса и неоправено легло. Шанс.

Дори се смея с глас на сръбското кино и любимите ми моменти, в които някое прасе яде трабант. Седя вкъщи и гледам сватби, кокошки, цигани. Идилия. Все пак като си имам преследващ ме хладилник, не мога да седя и да цивря на дивана.

През останалото време водя разговори с хладилника и с онзи малък страх от несъвършенството. Може би тайно искам да се проваля жестоко, за да спре да ме тормози. И точно, когато си мисля, че съм на прав път, хоп и се измъквам. Хайде пак, лекичко, подхлъзване, почти перфектно падане и пак ми се объркват нещата в последния момент. Ходи му търси края на този тормоз и началото на пълния провал.

Предните няколко пъти хладилникът ме намери с повод. От мъжки род. Последният път обаче си танцувам на парти, докато Borgore възхвалява нимфоманките и случайно до мен се клати и Той. Вярно, че другите след него прецакаха музиката, но това не е достатъчен аргумент това нещо да ме преследва във вихъра на електронния ми делириум. Няма шест-пет, седем-осем или алъш-вериш, хайде на таксито и вкъщи. И така няколко дни, сръбски филми, сън до 14.00 ч. и…какво друго освен да те сполети вдъхновение за равносметка.

Пък ще взема да сметна накрая, каквото се полага.

Днес задуха есенен вятър. Не на промяната, но достатъчно хубав, за да помечтая за миг.

Vibes:

Sofia

noreply@blogger.com (Gia) — Fri, 30 Dec 2011 04:52:18 PST

Винаги има страх, когато погледнеш на нещата по различен начин.
Винаги има страх, когато откриеш цялостното измерение на собствения егоизъм.
Разбираш Моята философия в минало време.
Докато отново не си готов за закъснението.
А аз пия горчивото си кафе със захар, от която нямам нужда.
Музиката е това, което ще ни спаси, докато затъваме с постоянство в собствените ни илюзии и измислени любови.
И харесва ми да разпилявам мислите си, когато сутринта напомня за болния си цвят.

Героят е красив. Не само на пръв поглед. Понякога си мисля, че е прекалено умен, но това не се случва често. Обичам да си го представям как се бори в интелектуални двубои със своето алтер его. Понякога го измислям като смел, защото в реалността се страхува от прекалено много неща. Най-вече от себе си и обречените си желания. Красотата изисква жертви, регулярни и все по-мъчителни.

Той не разбива сърца. Старомодно е да говорим за чувства. Този следобед той реши да послуша джаз. Фестивал, приятели, парк, бира. Нормалните неща. Тя имаше намерение да забрави лепкавия въздух на спомените. И както става по принцип, красотата се ражда случайно, от съвсем некрасиви елементи. Частите в неправилните си форми, изхабени краища и мръсни пролуки, не са толкова болни, колкото изглеждат.

Героинята търси. Обича да храни бездомните кучета, вечер, когато е топло. Понякога облича красива рокля и танцува в кръг, вкъщи, сама. В реалността е друга, място за сантименти няма.

Нямат себе си. Това не ги натъжава, нямат се и един-друг. Това се случва на друго място, в друг момент. В онзи, красотата се заключи, когато два погледа се приплъзнаха, без да се докоснат, защото празнината вече бе достатъчно красива. Трябва време да свикнеш с идеята, че и този начин е достатъчно пълно-ценен.

На пейката, дядото се усмихваше, защото вече беше слушал този джаз. Когато днес ще си спомни за старата София.

Vibes: