Fast forward 17 years, and here I am still. Writing has become the most constant thing in my life. Also, the one that taught me the most, changed me the most. I can even say – the thing that made me a better person. All because of these first years of blogging – when it wasn’t about how good you are at writing but rather how authentic you are. It wasn’t about likes, hearts, thumbs-ups and the number of followers. It was about genuine dialogue, about being heard.

It’s been quieter now. More lonely, too. It’s not necessarily something bad; it’s just … different. Some part of me knows I won’t be able to cope with all of the talks anyway, but another misses them. Those conversations felt very intimate in a good, human way, and I still have dear friendships that started back then. Blog to blog, post to post, comment to comment.

But it’s your birthday now, so enough about me and my WordPress never-ending love story. (It might be just the end of the year making me feel nostalgic and … old :)) I can’t say much about the future of OSS or AI, so I will stick to the basics – I wish you sound sleep, good friends, and creative projects to keep you excited. Or, as Freud has said it once – to love and to work. It’s the shortest definition of happiness I know.

And thank you for the Word(s)/press.
It did make a difference in my life.

P.S. Day one is great, too!
P.S. 2. I’ve referred a dozen colleagues in HR & Marketing to the Automattic career page as an example of simplicity at its best. Nothing to add, nothing to take away. Just as how I have always felt in here.

***

Този пост е (в) отговор на поканата на Matt Mullenweg, WordPress CEO and co-founder.

Губим се

из неосветените коридори на миналото
в очакванията на другите
всеки път, когато кажем „да“ без да се замислим
всеки път, когато кажем „не“ от страх
в чужди роли, поети по инерция или необходимост
в само за малко, само за кратко
в този път ще е различно
в малкото искам и многото трябва
когато обърнем гръб на желанията на сърцето, защото … (ти довърши)
в отказа от прошка
в парализиращия страх от смъртта
в очакването нещо да се случи, за да направи място на нещо друго
(и така докога?)

***

А се намираме

в ритъма на дните 
в погледа напред
в приемането на всичко несвършено и несъвършено
в намирането на своето достатъчно
в протягането на ръка за прошка
в приемането на ръка за помощ
в капките радост, когато най-боли
в отказа от маски и преструвки
в уязвимостта и човечността
в осмеляването и в заслужавам повече
в извинявай, благодаря, обичам те, грижи се добре за себе си, нека Бог бъде с теб
в малките дребни незабележими моменти като
поспи още малко, аз ще поема
направих супа, ще мина да ти оставя
в аптеката съм, ако имаш нужда от нещо, кажи
в чувам те, тук съм, не си сам(а)

в и това ще мине и всичко ще бъде наред
когато най-малко го вярваме и
най-много имаме нужда да го чуем
защото истина е – с надежда се живее по-леко
с приятели, също

намираме се в поглед, допир, прегръдка, думи

в плиткото и в дълбокото
в заедното и в отделното
в споделеното и в тайното
в общото и в различното

намираме се, когато търсим.

Complete*. Думата, с която започнах 2023г. и която виждах само от романтичната и страна – чувството да си цял/а и благото спокойствие, което носи. В края на годината, обаче, видях и другата и страна – на действието, на силата и на смелостта, на дисциплината и на търпението, на усилието. Страната на това да довършваш започнатото. 

Тази игра на думи ме върна до писмата и тяхното раждане в годината на моето раждане като майка. Връщайки се към думите ми от тогава  си давам сметка, че тази < майка > все още е била по-близо до момичето, отколкото до жената Мария.

Днес, пет години по-късно и отново с бебе в ръце, искам да се завърна към писмата, но по нов начин –  отвъд ежедневното, светлините, (по)желанията. Мисля ги през теми, които са били важни на мен през годината и които отварят пространство за въпроси, които не те остават безразличен. Вярвам, че понякога ще натежават, друг път ще носят утеха или посока, а винаги (надявам се) ще ни замислят…  Ако успея(т) да сложат пауза на бързането, скролването, лутането и ни донесат време да мислим (за) себе си, ще знам, че е имало смисъл от тях.

Без значение дали вече си бил(а) с мен през някоя от изминалите години или ще ти е за първи път, ако едно такова пътешествие ти звучи любопитно и възможно за носене, ще се радвам да го изпътуваме заедно.

За целта всичко, което следва да направиш, е да ми изпратиш имейл с желанието си да те включа в мейл листата на получателите. Няма(м) нужда от много думи, едно здравей, едно искам, и едни поздрави стигат ;-)

Можеш да ми пишеш на maria [@] chincheva [.] com

Първото писмо ще отпътува на 01/12.

*complete – от англ., пълен, завършен, цялостен, но и завършвам, довършвам, изпълнявам

Умът е на пауза – не иска да започва нищо ново още, нищо преди; чака. Безвремието не е изгубване в нещо любимо, което слива часовете, а територия, подобна на чакалня на летище, на която и отиват леки разговори, кратки отдалечавания и чести ослушвания. До момента, когато се чуем да шепнем “Време е!”, макар добре знаем, че истинското време ще започне да тече отново едва след приземяването. Дотогава сме в ничията земя между тук-и-там, преди-и-сега, днес-и-утре. В облаците, в представите.

***

Чета Бредбъри, отпивам на малки глътки от чашата топло капучино, вдигам щорите, за да поканя слънцето. Мисля си колко различна е тази втора бременност – много по-обърната навътре, с повече въпроси и тревоги на мястото на ентусиазма ще-ставам-майка. С повече място за това бъдещо дете и неговите усещания, отколкото за себе си.

Поглеждайки назад знам, че раждането на А. ме направи по-пълна, по-завършена; смъкна от товара на времето; освободи ме от спирачки за правене-и-бъдене, които несъзнавано си бях сложила, чакаща момента, в който ще стана майка. И в този смисъл, беше като въздишка. “Ето, случи (ми) се. Вече съм майка.” Въздишка, която отваря нови хоризонт, която върви с “вече мога да …” Давам си ясна сметка, че всичко това е било в главата ми, наслоено от очаквания – мои, на семейството ми, на обществото, че не е нужно да поставяш живота на пауза, вгледана в едно бъдещо бебе ала Али Макбийл, но знам, че беше така. Навярно заради това, не твърде далеч след раждането, бавното отстъпи на бързото завръщане в социалното и професионално пространство. Като майка, която може всичко. Илюзия, с която живеем, докато не се блъснем челно с реалността и необходимостта от избор. 

***

Но мисълта ми е друга – първото дете е онова, което в по-голяма степен, мисля си, ни подканва да поемем по пътя към нашето детство и да се изправим лице в лице с всичко онова зад “имах щастливо детство”. Не за да хвърлим сянка върху него, а за да го видим по-цялостно. Да погледнем от друг ъгъл на история, която си повтаряме през годините, без да знаем защо. Да бъдем честни със себе си и с преживяванията ни и така да си намерим мястото като родител – някъде между повторението на примера от родителите ни и бягството от него.

Сякаш с първото дете имаме поне две задачи – да се свържем с него, но и да се срещнем с детето, което ние сме били. И в този процес има много място за “Аз, аз, аз…” Или поне в моето майчинство имаше такова място, което ме изпълваше с любопитство, свобода, сила, но и с тъга, гняв, безпомощност на моменти, в които осъзнаваш колко трудно е да избягаш от повторението …

***

Втората ми бременност постави на вътрешната сцена образа на Майката, но по един фин и мек начин. С по-малко въпроси и повече разбиране. Най-големият ми страх – какво ще донесе раждането на второто дете на първото, как ще го преживее, каква следа ще остави в него, отстъпи място на тихото приемане, че, колкото и да не ми (ни?) се иска, както с всяко нещо, което се случва за втори път, естествения ход на природата ни е … да го направим по-леко, по-осъзнато, да допускаме по-малко грешки, да бъдем по-гъвкави, да знаем повече. И да бъдем по-добри. Обратното, да повтаряме грешките си, да не сме научили уроците си, е противоестествено.

И докато първото дете има цялото ни внимание, грижа и любов за един отрязък от време, то второто стъпва на опита като имунизация срещу всичко, което е било твърде много или твърде малко. Идва, когато мястото ни като родител е по-стабилно и по-наше…

***

Не ме разбирайте погрешно – аз съм много щастлива, спокойна, дори горда, от лекотата, с която станах майка на А. и искрено вярвам, че съм избягала от повечето капани на родителството. Виждам го как расте – уверен, смел, добър, щастлив, и сърцето ми празнува.  Втората ми бременност, обаче, и раждането на Б., осветли слепи петна, срещу които не съм била готова да се изправя, а най-големият ми страх се превърна в очакване…

Истина е, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. И по-добре.

///

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.

„Изкуството да храним бебетата“  ме хваща във въпросите си още с корицата – Защо не е изкуството да кърмим бебетата? Къде е изкуството в алтернативите на кърменето?

Оставам за миг (в) този, сигурна съм, неслучаен избор на думи и се зачитам в уводната статия – „Изкуството да не-храним бебетата“ и си мисля колко по-трудно е то за овладяване. Умението да виждаме апетита не само като глад за храна. Да имаме търпението да разгадаем плача на бебето, да го видим като субект, а не „като уста, която трябва да бъде запълнена“. И да помним, че „на бебето му е необходимо едно идеално време на изчакване – нито много дълго, нито много кратко, но което със сигурност е специфично за всяко.“ Да избягаме от капана да предлагаме едно решение за всяка ситуация, защото „ако гладът не е проблем, то яденето не е решение“.

***

Не храним бебето само с мляко, продължавам да чета в предговора към сборника от Мириам Сежер, и сякаш това е един от отговорите защо заглавието е точно това и не друго. Кърменето (ни) остава в телесното, храненето отваря пространство на символичното. С какво храним бебето? С поглед, с допир, с думи. Какво още му даваме отвъд млякото? Приемане, сигурност, безопасност.

И все пак, въпреки, че „кърменето не прави от жената „добра майка“ и „една некърмеща майка също може да създаде силна връзка по време на хранене с биберон“ , повечето статии в сборника, с уважение и без догматизъм,  изследват преимуществата на майчиното кърмене: въвеждане на известна доза познатост в новата среда на бебето; (по-бързо) развиване на интуитивните способности на майката да разпознава нуждите на бебето; хранително разнообразие, в добавка към едно общуване и една симбиоза между майка-и-дете като никоя друга. Сборникът дава изчерпателни отговори и на двата въпроса – какво е кърменето за тялото и какво е за психичното.

***

В сборника има и две чудесни статии за отбиването – от Жан-Пиер Уинтер и Кристи Шийлдс-Аржле, но тази тема заслужава отделна статия. Ще спомена само нещо загубено, по което изпитвам носталгия, без да съм го познавала– „празниците по повод отбиването“ –

„Какво ни казва за собственото ни общество отсъствието на ритуал на отбиването: страхът (или тревогата) от отбиването е свързан с нашите концепции за индивида, щастието и консумацията. Например – в нашите общества на изобилие, където щастието – често едно индивидуално щастие – се състои в консумирането на това, което ни прави удоволствие, защо ще искаме от детето да постъпва другояче?“

***

Споделям няколко цитата и препоръчвам за четене от майки, пред които въпросът за храненето предстои, и на специалисти, които работят с родители и деца.

„Дали детето е кърмено или хранено с биберон, няма значение от момента, в който изборът е приспособен към действащите лица и техните приоритети, в който и двамата са доволни от него. Важна е свободата и гъвкавостта на практиките.“

„Днес младите жени не могат да се възползват от опита на своите майки, защото понякога последните също са се отказали от кърменето. Както при раждането, в което медицината навлиза все повече, развитието на обществото има тенденция да лишава майката от тази естествена връзка, поверявайки я на професионалисти, което ги лишава да упражняват вроденото им знание.“

„Равният интервал между кърменията удвоява риска от преждевременно отбиване.“

„Майката възвръща доверието в себе си, поддържана от бащата и успокоявана от положителните коментари, които чува по време на консултациите.“

„Трябва да убедим майките, чийто бебета сучат често, че не произвеждат недостатъчно мляко, а поради малкия капацитет за складиране то трябва да бъде извличано по-често.“

„Кърменето следователно е не само задоволяване на жизненоважната нужда на новороденото. То е също важно за поддържане у бебето на илюзията за извънматочна приемственост, която прави по-малко мъчителни първите месеци на съществуването му.“

„… в момента, когато устата среща гърдата, тя среща и поглъща първите глътки от света.“

„Тези деца, с които майките им разговарят след кърмене, често, казва Долто, нямат нужда да смучат палец или биберон.“

„Отбиването е в действителност пропусната среща.“

П.П. Забравих да спомена, че статиите в сборника а са от експерти в различни области (психоаналитици, невропсихиатър, специалист по хранене, психобиолог, професор по генетика и др.), което разширява значително погледа върху темата.

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.

Здравей, дете,

Вече на п-е-т! Там, където с баща ти се срещнахме преди 10+ години – в общото любимо 5 и една мечта за плуване с делфини, която ще оставим още малко, за да може и ти да бъдеш част от нея.

Обръщам се назад към твоята – наша година и я виждам щедра на пътувания и споделени дни с най-любимите ни хора; с достатъчно сняг и бавно, топло лято. По-щадяща откъм боледувания, също, най-голямата ми болка през изминалите две години.

Разглеждам снимките ни, които всяка година сякаш намаляват на брой, вярвам – за сметка на живото, активно присъствие тук-и-сега, и откривам едно пораснало, по-смело и по-можещо дете.

***

“Мога ли да ти помогна?”, питаш ме често, а после с гордост казваш “Какъв помагач си имаш само!”, без да очакваш или търсиш потвърждение. Стига ти, че ти (го) знаеш. Понякога ти е трудно да си подредиш играчките в края на деня, но винаги си готов да нарежеш краставиците за салатата или да направиш някой ремонт с баща си.

Истината е, че не спирам да се удивлявам на готовността ти да правиш нещо мило за някой друг, от желание, не по задължение. (В моите детски спомени трябва натежаваше и ограбваше желанието.) Както когато ни дойдат гости и сам решиш да налееш по чаша вода за всеки. Или да споделиш десерта си. Или да запазиш нещо “за мама” или “за татко”, без никой да го иска от теб. Да държиш другия в ума си!

***

Не знам как успяваш, но се замислих и, че ето, вече пет години, нито аз, нито баща ти, чувстваме, че имаш предпочитания към единия или другия и този въпрос, с който иначе често се сблъсквам в работата си, никога не е стоял между нас. Във всичките ти рисунки те държим от двете страни, а ти – усмихнат между нас. Е, вярно, понякога казваш “Трябва да слушаме татко, той е най-големият!”, но това само показва, че има едни закони и едно несъзнавано, които още дълго ще бъдат с нас. И по-добре.

***

Трябва да призная, че благородно ти завиждам (и се уча от теб!) за умението ти да мислиш отвъд рамката и да подхождаш творчески там, където на мен ми е трудно. Като онзи ден, когато ме помоли да ти нарисувам птица и аз го направих, както винаги съм го правила – по един и същ начин, на едно и също място на листа, без да се замисля, че може да има и друго. Ти твоята я нарисува ниско, някъде под средата на листа, близо до земята, вместо до небето и облаците. Аха да те поправя, но се спрях и те попитах “Защо я нарисува тук?”, а ти ми отговори “Е, как защо. Защото каца! Не виждаш ли?” Виждам, през теб се уча да виждам…

***

Разбира се, имаме много и от другото – спорим, даваме ти наказания, някои приемаш, срещу други се бориш, говорим строго за нещата, с които не правим комромис, поставяме или отместваме граници. “Много ме ядосваш!”, казваш ми разочаровано, понякога и гневно, а аз се съгласявам – има и такива дни, има и такива ситуации, ти ядосваш мен, аз ядосвам теб и това е ок. Важно ми е да знаеш, че обичта и грижата са независими от моментите на сблъсък, на конфликт. Затова когато скоро се върна у дома и ми каза “Мамо, знаеш ли, с Г. се скарахме, но пак си останахме приятели”, се усмихнах тихо на урока, че макар и само на пет, вече знаеш, че взаимоотношенията не са само цветя и рози, че включват различия и конфликти, без това да води до разпад – на другия, или на връзката. Урок, който аз научих късно. От теб се уча още и на радостта от това да правиш неща за себе си, защото искаш или защото можеш, или защото не искаш да зависиш от никого. Както по време на зимната ни почивка ми правеше фреш от портокал, докато един ден не каза „Ела да ти покажа как работи машината, ако някоя сутрин с татко спим или караме, да можеш сама.“ За теб да можеш, а да не зависиш, е ценност, която, отново, за мен дойде далеч по-късно. Или увереността, с която заставаш зад думите си – “Така е, казвам ти!” и често си прав.

***

Нишката, която продължава да свързва времето ни преди с времето ни сега, е все една – края на деня, облегнат на рамото ми, сгушен под завивките, заслушан в гласа ми и приказка по твой избор. Ритуал, който магически снема умората от деня или натрупаното напрежение между нас, когато часовете са били пълни с капани – и за теб, и за нас, и прави място на благодарността. Че те има, че ни има, че сме заедно.

Бъди здрав, развивай любопитството си към света и продължавай да вярваш в и доказваш, че “Аз мога!”

Обич,

Мама

„Да се изправим ли?“

„Вие решавате, това е вашето време.“

„Да се изправим.“

Така започна личната ми терапия. С минута мълчание по обед, през юни, и незададен въпрос – е ли това наистина избор?

Година по-късно продължавам да мисля по темите послушание / неподчинение , свобода / отговорност.

Внимателно отправям поглед назад и стъпвам плахо между спомени и истина, мое и чуждо.

Уча се да мълча, да не се съгласявам, да се хваля, да тъгувам в присъствие на друг.

Уча се да живея повече като себе си и по-малко като някой друг за някой друг.

***

„Драмата на „фалшивия Аз“ е, че под него няма „истински““, каза ни веднъж К. „Тепърва трябва да се създаде, да се роди отново и това съвсем не е лесно…“  Дали тогава ничията земя не е това пространство между нищото и чуждото? Място, в което сме вписани без глас. Място, в което няма граници и всичко е едно. Без-именно място, без-именно състояние.

***

Не съм предполага, че за тялото ми някои думи са по-страшни от куршуми. От тях замръзвам и дъха ми спира. Туп-туп-туп… Всичко, на което съм способна в тези мигове е проверка на живота. Има ли пулс, има (още) време.

В известен смисъл сякаш това е, което терапията обещава. Проверка – кое как си запомнил, може ли да бъде друго, има ли си име чувството, боли ли още …

Проверка, не непременно лек или забрава… Повече прилича на танц с миналото, отколкото на ново начало.

А може ли въобще някой някога да ни обещава ново начало?

И ако да, къде отива всичко от-преди?

Нима спомените, усещанията, тъгите, могат да бъдат изрязани и архивирани?

***

Не, не вярвам в новото начало, не и в онзи фантазен образ, близък до усещането да се родиш отново, чист и свободен. Да бъдеш ново-роден.

Но вярвам в едно по-осъзнато утре, в което боли по-малко или (най-малкото) болката си има име и това само по себе си е утеха.

Това и правя във вече новата си роля – на фамилен консултант и специалист ранно детско развитие. Когато днес ме попитаха какви са сферите ми на интерес, отговорих всяко психично страдание, което прави дните ни тежки, а съня – неспокоен.

И въпреки, че в големите книги пише, че е добре човек да не знае нищо за терапевта или консултанта си, избирам да стоя пред вас с цялата си плътност и с всичките си (лични) търсения през последните 15+ години, откакто блога съществува.

Защото от личния ми опит, малко срещи са по-вълнуващи от тази на човек-с-човек, отвъд всичко друго.

Слънчево лято и спокоен сън,

Мария

(вече) Фамилен консултант и специалист ранно детско развитие

_______________________________________________________________________

П.П. Благодаря безкрайно на М., З. и Б. , които търпеливо ме изчакаха да се събера и да си намеря (отново) думите.

Книгата “Да се родиш недоносен” на Катрин Вание още със заглавието си поставя въпроса дали да се родиш е същото като да живееш (съответно и да умреш) с белезите от извънвремието, в което преждевременно родените попадат. Или, в началото се поставя края – какво се случва с “бившите” недоносени бебета дори когато същите нямат неврологични увреждания и напускат болницата “здрави”. Как се работи със следите от “времена, които при все, че са забравени, не се забравят.” 

Катрин Вание дава няколко възможни отговора за рисковете като напомня повече от веднъж, че “не трябва да се увличаме и да мислим, че всички тези деца, които са страдали дори и без да са получили органични увреждания, когато пораснат, непременно ще запазят неизличими следи от това.” И все пак рисковете за тези “бивши недоносени бебета” са реални – прекалена предпазливост и невъзможност да се излезе от първичната майчина загриженост, да се “пусне” детето да порасне, риск децата да се превърнат в деца “царе”, превръщайки се в носители на закона, риск от повторение на болезнени преживявания от тези първи седмици и месеци живот на ръба между живота и смъртта. 

***

Но да се върна на заглавието. Под него стои допълнение “Бебето, неговият лекар и неговият психоаналитик”. Къде е майката, която може да бъде компас за екипа на отделението ще живее ли или не едно бебе? Майката, която би следвала първа да “предположи субекта” у бебето? 

Предполагам, че липсата ѝ измежду бебето – лекарския екип – психоаналитика, насочва към нуждата да се работи с екипа по отношение на “нормата” и представата за “добра майка” или “добър баща”, които всеки от нас има; да допуснем, че родителите също могат да се нуждаят от помощ (преди да бъдат в състояние да помогнат на бебето), да уважим правото им на избор, вместо да ги съдим – присъстват ли или не, и ако присъстват – повече помагат или повече пречат. Да не насилваме връзката майка-бебе. Да допускаме идеята, че бихме работили и без майката – защото не иска, не може или просто липсва.

***

Излизайки от въпросите, които ни посрещат още с корицата, сякаш основните теми, които присъстват във всяка глава са 1) “предполагането на субекта” и 2) мястото на психоаналитика, който придружава едновременно лекарския екип и родителите в този процес на признаване, че бебето вече се е родило, макар и да се намира в една изкуствена утроба, която парадоксално “анулира възможността за раздяла”.

Така майката се озовава в една ситуация, в която следва да “предположи субект” у бебето (за да живее), но без да се е разделила с него, без да има възможност да се погрижи за него като майка, заместена от сложна техника, и без да може да изпитва наслада от връзката и с детето. Тук ролята на психоаналитика е да подкрепи и придружи майката в опит да (се) “роди” – и тя, и бебето. А за да може да се иска едно дете, първо следва да може да се мисли, което при недоносени деца повече от при доносените идва с възможността от една реална загуба. Но за да губиш, първо следва да притежаваш. Също, за да можеш да се родиш, следва и да можеш да понесеш страдание и тук историята на Мари, момичето, което не обичаше вълшебни приказки е много показателна : “Не е достатъчно на едно дете само да се говори, трябва също така да му се казват истински неща, които са отражение на страданието и на изоставянето, изживявани от него.”

***

Катрин Вание обръща внимание и на ролята на бащата, който стои по-скоро периферно в грижите за детето без това да бъде непременно лошо и пише “да не насилваме бащите да се грижат за децата си от позицията на майки.” Друга важна бележка по отношение на ролята на бащата е, че в неонатологичното отделение “обичайната за бащата функция да разделя ще бъде преобърната и той ще прави всичко възможно, за да събере майката и бебето”, изхождайки от невъзможността да “понесе идеята, че бебето може да не бъде всичко за своята майка.”

***

Книгата на Катрин Вание е богата на примери от практиката, умело балансира между фокуса върху екипа и фокуса върху майката / родителите, напомня за важността на личните истории на-и-зад всяко раждане, към нуждата от пространство, в което родители и лекарски екип могат да общуват извън рамката, дава препоръки за подпомагане на “отбиването от хоспитализация”  (и за екипа, и за родителите), и фино въвежда темата на придружаването на бебетата към смъртта, когато няма друго, което може да се направи.

Най-важното, което си взех от нея, е да не забравям, че преждевременното раждане е взлом в света на майката и/или на двойката, криза, която ги поставя пред въпроси на живот и смърт. То е принудителен, рязък преход от въображаемото, мечтано, идеално дете, към реалното, недоносено, “не-цяло”. Носи повече усещане за загуба, отколкото за празнуване на осъщественото желание за дете. И още, че няма рецепта, която да се приложи към всички бебета и всички семейства. Няма един работещ начин, има работа случай по случай, но всичко започва с “предполагането на субекта” и най-често психоаналитикът е първият, който има ресурса да го направи. 

***

Неочаквано за мен, въпросът, с който останах след прочита на книгата, не беше (признаването на) раждането на детето – на него книгата отговаря изчерпателно, а раждането на майката или, още една стъпка по-назад, историята за(д) желанието да родиш … Думите и смисълът, в които (се) раждаме.

___

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.

Здравей, дете!

Вече на четири или „батко“ както казваш ти, а като те питам на кого, изброяваш всички по-малки твои приятелчета. Така започна и миналата ти година – с желание да закриляш всички бебета…

Трудна година оставяме зад гърба си – година на много болести и не по-малко бели. Първата, в която си позволих да кажа на глас „Трудно ми е!“. Но пък ти не спираше да ми показваш, че всяко трудно може да остане там, където се е родило и не е нужно да го носим на гръб през дните. В особено трудните дни се шегувах, че съм изгубило някъде моето момче и този Алек пред мен не го познавам, а ти, минути преди да заспиш и с най-благата усмивка, ме викваше с „Мааамоооо, твоят Алек се върна!“ За да изпратим деня заедно.

***

Годината донесе две спешни посещения в Пирогов, едно в Токуда, едно в Созопол. От спокойното, предупреждаващо „Мамо, боли ме ухото.“ до прорязващата, нетърпима болка, рядко имахме повече от час. Направи 6-7-8 отита, в един момент спрях да ги броя. Толкова пъти беше и на антибиотик. Толкова пъти бяхме заедно у дома. Толкова лекари сменихме. Толкова пъти (и повече) се питах къде бъркаме? После в ръцете ми дойде една книга, за която скоро ще пиша повече, и която донесе отговор на незададените ми въпроси – “Отказът да оставиш детето си да страда създава връзка с майчината болка. Посредством това майката поставя начало на идентификация с детето и установява сходство между тях двамата. […] Страдащото тяло на детето доста често е видим знак за непризната идентификация между майката и детето.”

С нея дойде и решението за операцията. Когато те върнаха от операционната, беше като новородено, което не знаеше дали е събудено или още спи. Сърцето ми плачеше заедно с теб. На сутринта след операцията заваля първият сняг, а ти танцуваше върху леглото с два абоката на двете ръце, убеждавайки ме, че няма смисъл да бързаме да си ходим, че тук си „имаме всичко“ – че е топло, че има играчки, че лекарите са внимателни и че носят мляко с бисквитки. Навсякъде, където съм с теб имам всичко, мисля си сега.

***

Но това беше година и на много първи неща за теб – първата самостоятелна екскурзия, първата езда, първото катерене, първият цирк, първото (осъзнато) пътуване със самолет. На първи януари се научи да караш колело без помощни гуми. На 12-ти, три дни след първия ти опит на ски, получих съобщение от учителката ти, че си готов за влек и се справяш чудесно.

Една сутрин се събуди с „Мамо, направих нещо добро!“ и се оказа, че си изключил сушилнята и изкарал дрехите, а друга те намерих да ми правиш кафе. Не по задължение, а по-желание.

През последните дни най-много обичаш да кажеш някаква небивалица и веднага след това да добавиш „Шегувам се!“ с огромна усмивка. А веднага след шегата може да попиташ нещо твърде сериозно като всичките ти въпроси, свързани със смъртта. Когато пожела на баба си „Да си здрава, щастлива и да не умираш скоро“, се удивих на спокойствието и мъдростта ти.

Моето „Не!“ отслабна, за сметка на твоето, което става все по-категорично. И това колкото ме плаши на моменти, толкова и ме радва. Не си спомням аз някога да съм имала право на „Не.“

***

Казват, че майката е първото огледало на детето, но и детето е огледало на майката. Всеки ден виждам себе си в теб, в едно с надеждите и страховете, с липсите и (не)възможностите, но обичта ти винаги ме приютява и знам, че всичко е наред. Растем заедно, мисля си понякога, и не знам има ли друг начин.

„Мамо, дядо Коледа къде живее?“

„Мнооого далече…“

„Тогава те обичам до къщичката на дядо Коледа и обратно!“

Това си ти, Алек.

Обич.

Бъди,

Мама

чуждо и студено

тялото пропада

в безкрая на мълчанието

там, където начало и край се застъпват

всеки спомен е на живот и смърт

и никое желание не е в тук-и-сега

там, където тялото си спомня

а ума се учи да говори като малко дете –

спонтанно, накъсано, с усилие

***

колко предвидливо, мисля си,

да съм цялата в черно и бяло

като за сватба

като за погребение

p.s. снимка тук