„Любовно писмо до едно детство…“- това е, което пише точно под заглавието на една от най-слънчевите корици на книга. И са думите, които дават най-добра представа за „Вино от глугарчета“.

Не помня да съм чела друг автор, който умее да рисува с думи, така, както Бредбъри. Няма едно излишно описание, едно не-на-място сравнение. За сметка на това четеш, в съзнанието ти изникват една след друга картини на едно детство, да, не твоето, чуждо, но ако почакаш достатъчно, идва миг, когато паралелно на детството на Дъглас, оживява твоето собствено…

И започваш да се усмихваш, без да знаеш наистина защо.

А как само си приличат всички деца… И всички баби

***

„Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото- раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?“

„Старостта е ужасно официална.“

„…истинската любов е любов между два ума“.

„Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален.“

„Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнайсет.“

***

Ето още едно мнение, близко до моето и едно, в другата посока. За да има баланс

Веднъж, докато си вървях под дъжда в студена декемврийска петък сутрин, един познат ме спря с думите „Вървиш така, все едно имаш цялото време на света.“.

Сега си спомням този ден с мъничко носталгия…

Не искам да кажа, че нямам време. Всеки има. Въпрос на организация. Но тази организация те ограбва именно от това усещане…

Сега всяка секунда е разчетена. Кафето не се пие с книга, а пред екрана на компютъра, докато се върши работа. С приятелите се чуваме повече, отколкото се виждаме. Филмите са в графа „един ден, но не сега.“ И това не е всичко…

Неусетно започваш да обръщаш внимание на всяка дума, която изричаш, всяка информация, която споделяш, всеки пост, който искаш да напишеш, но сякаш някой те спира и ти казва „не, достатъчно, вече не сме деца, играта е друга, правилата са нови.“

Така е.

Time for reinventing yourself. If you want to play the game.

Една от мечтите ми като бях по-малка, бе да уча в бординг (пансионатно) училище във Великобритания. Сериозна инвестиция, която не всеки може да си позволи. От тогава се чудя на хора, които могат, а не я правят…

Не толкова заради престижа „детето ми учи в Англия“. Не. Става въпрос за средата там, за контактите, за часовете, прекарани в библиотеката, за спорта следобеда, който ти става навик, за дисциплината.

Там се изгражда характер.

Знания…знания в днешно време, с желание, компютър и интернет, се постигат сравнително лесно.

Но характер… Да можеш да приложиш наученото, да знаеш какво, как, къде, да свикнеш на един по-висок стил на общуване, да ти се отворят очите към нови култури, да станеш самостоятелен на 14 +/- години, да умееш да се грижиш за себе си и т.н., и т.н.

Това е безценно.

Както се казва на английски, life-changing experienece….

Забрави за „нямам време“, „не е за мен“, „нямам шанс“ и всякакви други извинения, не, а прегради, които си поставяш.

И участвай!

Дали в One Young World, дали някъде другаде.

Търси и намирай!

***

Все ме питат как така успявам да пътувам толкова много…

Е, изненада, не е като чакам лична покана

Търся, питам, прекарвам часове в ровене по дадена тема, часове в написване на мотивационно писмо или есе, и т.н., и т.н.

И колкото пъти съм била сред одобрените, толкова и не съм.

Но не това има значение. Важното е опита, желанието.

На последната конференция, на която ходих имаше около 6-7 души от Италия и още толкова от Румъния. От България бях само аз.

Така ми се иска това да се промени…

Да сме повече, да знаем повече, да правим повече.

Затова, моля те, не му мисли толкова много, не се страхувай, кандидатствай!

П.П. Ако искаш да подкрепиш Боян или мен , които засега сме единствените от България, можеш да направиш това съответно тук и тук.

*От онези клипчета, които трябва да се гледат профилактично през определен период от време Enjoy! *

…протегната ръка, а в разстояние толкова малко, колкото да събере една усмивка и едно благодаря, плюс, разбира се, „да, ще бъда там”, пред очите ти се нижат детски мечти, като летни спомени, но в друга гама, на които вече им отива само минало време, илюзии, в които някога някой е вярвал, и се питаш колко още пъти ще ти се наложи да протягаш ръка, да се усмихваш, да казваш благодаря и да потвърждаваш „да, ще бъда там”, докато наум се сбогуваш с неназоваеми желания, които години наред не са стояли под въпрос, заради сигурността, че са толкова малки, че няма как, просто няма, наистина няма как да не се сбъднат, а сега водят след себе си само въздишки и упреци, но после се сещаш за всички прекрасни хора и места, за които пък никога, никога не си мечтал, не и че на 23!, примерно, Европа ще е по-позната, отколкото непозната, защото това тогава изглежда така истински невъзможно, но виж, съдбата си играе игрички и малкото се превръща в голямо, а голямото в малко, ролите се разменят, и оооо, сега разбрах, просто децата гледат през други очила и от самото начало малко с голямо е разменено, и всъщност, да, да, вече знаеш, онази детска мечта, малка, малка, малка, е така голяма, че сърчицето на едно дете не може да я събере, или пък не, друго е, да, просто пътешествията по света на едно детенце му изглеждат страшни, трудни и непознати, докато да обича…хех, кой не може да обича? кой?

*от Re:Thinking Education *

Две интервюта и три представяния на университети:

„Борбата с климатичните промени е свързана с нов начин на живот“- интервю с г-н К. Вигенин, депутат в ЕП

Владислав и Техническия университет в Мюнхен

„Всеки ден е различен!“ – интервю с политически съветник на депутат в ЕП

Марияна и университетът в Утрехт, Холандия

Поли и Aalborg University, Дания

Погледнете и категориите стипендии, уъркшопи, събития, конкурси и много други, които също може да са ви интересни, надявам се и полезни .

В интервютата за университетите може да откриете информация от кандидатстването, адаптирането, начина на преподаване, настаняването, стандарта на живот и общо взето всичко, което бихте попитали ако се готвите да заминете.