Ако искаш...

Кехлибар

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Fri, 16 Apr 2010 20:43:00 +0000

Оставих на пауза "Соларис" от С. Лем. Не екранизация с Джордж Клуни от преди няколко години, а онази цветно-безцветната от 1972-ра, дело на Тарковски.

Зарязах и лъскава, стилно оформена книга, носеща заглавието „Проклятието Кенеди”. Нямам идея какво да очаквам. Отдавна не ме блазнят обещанията от кориците за „разкриване на мистерията около еди-що си”. Или поредната историческа чалгия, вмерисана от сензационност на всяка цена, или ще се окаже нещо, което да препоръчвам навред. Искрено се надявам да е второто.
След няколкоминутно отегчително търсене, най-сетне си намерих хубава песен за фон - John Farnham - Your the voice. Защото ми се пише. Просто в последно време някой отговори, доста настойчиво искат да напуснат главата ми и да видят бял свят, па макар и чрез черни букви.

Част 1: Враговете

Мисля си, че ние всички живеем в едно голямо извинение. Наричаме го „динамично съвремие”. Това е оправданието на родителите за да разчекват децата си между тъпи уроци по неприятни езици, задушаващи домашни, раници предизвикващи гръбначни изкривявания. От рано лъжат потомството си, че и те живеят в динамично съвремие и поради това ще им се наложи да се лишат от детство. И пак поради това Д.С. дечурлигата ще се занимават с точни науки, вместо хуманитарни. Със зъболечение, вместо с рисуване. Не ви ли е писнало от скапани родители, които изкарват оценките на децата си вместо тях, ходят на спорт вместо тях, влизат в университетите вместо тях...опитват се да осмислят живота си вместо тях. Понякога и се напиват вместо тях...”нека ти покажа как”.
После идва непринуденото натрапване, че всичко и всички са ти конкуренция. В училище, в университета, в работа, в тоалетната дори си имаш конкуренция. Направо да изфиряса човек от подобна параноя. Не, че няма забавни параноици, ама тая нашата порода е достойна единствено за съжаление. Гордеят се с „уникалният” си живот, без да отчитат, че всъщност той е диктува от външно темпо, изживян поради събития спуснати отвън, разчетен според графика на конкуренцията. Всъщност цялата тая история залага всичко върху примитивният, праисторически страх на човека от изключване от общността, от дамгата на отлъчването. „Ако искаш да си с нас, ще играеш с нас.”
Всичко това ни изнася. Защото ни носи нещо велико. Едно голямо извинение - „Нямам време, бързам!”

Не мога да пиша, лошо чета. Раздайте приспивателни.

Това, което провокира страха ми от хората не е усещането, че може да има по-добри, успели, големи от мен. Ненавиждам агресивният примитивизъм. Изобщо съчетанието на циганска пот, футболно малоумие, чалгарското парадиране, селското нахалство, мутренски комплекси. Или иначе казано...много голям процент от сънародниците ни.
От ученик ми стана ясно, че винаги има по-добро и от най-доброто. Дори люде докоснати от налудничава гениалност, които генетично са по-, по-, по-. И идва логичният въпрос, тогава какво за мен е туй конкуренция? Две неща – аз, времето. Първото е единственият скапан фактор, който би ме усрал. Самият аз. А времето е единственото, което не ми е стигало за да се обърша докрай.
Не знам...ако повече от нас, вместо да се оправдават с обстоятелствата се замисляха дали сами не са се оцапали...друго щеше да е. Да, факт е истината за Прехода, че комунизмът възпита цели поколения на „колективна безотговорност”. Или пък, „тогава нямаше безработица, защото всички си я карахме на работните места”. Ама по дяволите, така НИКОГА няма и метър да мръднем. Хвърляш си скапаният фас на улицата, после пищиш, че живееш в мръсотия. Ми па да ти еба майката. Кошчето е на крачка от теб. Или като ония дебели, пъшкащи лелки дето си оставят торбите на свободните места в рейса, ама после първи крещят, ако не си паркират задницата някъде. Ми и на теб да ти еба майката, кифло. Това, че си стара, дебела и грозна...не означава, че някой друг ти е длъжен. Ти, ти, ти си в корена на всичко. И това, което правиш или не е, е и същото от което ще спечелиш или страдаш. А колкото по-късно го разбираш, толкова повече нерви и време ще потрошиш. Помогни си сам, после пали свещ до Господа си. А, ако си му толкова сърдит, че те е пратил на тая проклета земя – обеси се вместо да го псуваш. Така ще имаш шансът да му го заявиш всичко в очите.
Оползотворяването на времето е всичко. Дори, когато си позволиш от време на време луксът да го пилееш, трябва да е качествено. Почивка/лентяйство ???
Ето, аз от известно време се намирам в една голяма дупка. По всички направления, мухълът е толкова наслоен, че се чудя още колко безхарактерност мога да покажа. И дали някога ще успея да наваксам дните изтекли между пръстите. Всичко да остане просто неприятно минало.
Не виня никой за това мизерстване. Само себе си. Забравих си целите. И плащам за това със застой, който ме убива.

Част 2:

Ще я продължа в следващ пост с „Кехлибар” за име. Нямах идея да е в серийно писане. Просто сега се отнесох по тази тема. Другите не мога да си спомня.

Консумирай умерено...

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Thu, 01 Apr 2010 12:07:00 +0000

...дори да е забранено.

Консумирай със страст, с чувство, с Нея.
Консумирай безредно, безстрашно от Нея.
Консумирай до време, до шанс до Нея.

Покори Я, а после крачка назад.
Озапти Я, а после провокирай.
Нападни Я, а после брани.

Одраскване до белег.
Захапване до кръв.
Изгаряща целувка.

Подходи чепато-тактично към Нея.
С небрежна походка, но не и напред.
Като високо напрежение,
без никакво уплътнение.

Не консумирай умерено...
...изживей Я.

Simon Webbe - My Soul Pleads For You

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Mon, 01 Mar 2010 08:58:00 +0000

Свети Валентин НЕ те обича !!!!!

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Sun, 14 Feb 2010 13:15:00 +0000

С не малко доволство ще започна с това, че съдържанието на "Ако искаш...", представлява 99,99999 процента авторски труд. Повярвайте...нещата, които излизат тук са с ярко изразен некомерсиален характер, никога подчиняващи се на злободневните моди и преди всичко....написани с много вдъхновение и старание.
НО в името на стойностния текст, каращ те да настръхваш от интелектуално удоволствие, ще приложа следният цитат, дело на eldred57:

"Абсолютно! Винаги съм смятал, че този празник е много безсмислен. Обаче ходи го обяснявай на хората, луднали са по тоя празник. Последните два дни гледам е пълно с пичове помъкнали разни плюшени същества или надуваеми сърца. Днес в автобуса видях един със сърце с размер над половин метър! И по него висят разни лъскави лентички… грозотия. Отделно не виждам как една жена би се почувствала специална докато и подаряваш грозно, червено, плюшено нещо в същия момент в който сигурно поне още десет милиона други жени получават подобно червено и грозно плюшено нещо. Валентин да си ходи откъдето е дошъл и да не се връща."

По същество, той максимално синтезирано описва и моята неприрязън от т. нар. "Ден на влюбените". Видите ли, човечеството така склерозирало какво значи "любов", че от кумова срама си нарочило цял ден за да си го припомня
И без грам религиозен подтекст...нашите "обясненията в любов", нямат нищо общо от делата вършени от Пресвети Валентин. Всъщност по-вероятно е да го накарат да си продъни облачето от яд.
Просто отказвам да приема, че само днес, любовта е най-голямата, която можем да засвидетелсваме...само защото сме пръснали един сак пари в шаблонни, дори на моменти грозни подаръци. Всичко това идва по-голям празник за търговците, напомпани излишно цените, отколкото за уж обичащите се същества.

Ето защо Свети Валентин те мрази. Просто опетняваш паметта му. :) Или в най-добрият случай... изпитва съжаление към теб.

Защото една препечена филийка за закуска, поднесена в леглото, означава много повече от вечеря в тягостно снобарски ресторант. Защото няма нищо "печиено" да спечелиш състезанието с приятели, набутал се в купуването на най-много рози, при положение, че едно цвете в саксийка изисква много повече внимание и любов в отглеждането си.
Защото децата на 16/17 бъркат "вечната, доживотна" любов с едно хлапашко хлътване, но никой не им казва как да се преборват с тъгата, две седмици по-късно при раздялата. Защото една пачка, претворена в скъп подарък...няма да компенсира всичките пъти, когато си отебавал половинката си.

Защото едно "Добро утро" е много, много по-велико от каквато и да е поезия...
...а изричането на "Обичам те" се нуждае само от една четна двойка участници.
Него и Нея.

Да обичаш е нещо твърде сложно...за да може да бъде отглеждано само един ден в годината.
И твърде просто за да се нуждаеш от думи.

Обичаше...

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Thu, 04 Feb 2010 16:19:00 +0000

Обичаше да я наблюдава докато спи. Да я гледа в най-нетипичното за нея състояние – кротка, притихнала, гушкаща се дори. Той се отучи да я закача, да й се нахвърля...да я предизвиква, когато беше такава. Знаеше, че е безкрайно уморена от напрежението в работата, и единственото, от което има нужда са мигове спокойствие. А той имаше нужда от нея...
...затова просто й се любуваше, винаги първи събудил се измежду двамата. Тя и без друго му правеше забележки, когато я зазяпваше прекалено. Чувствала се като ходещо бижу или още по-лошо. А в тези кратки моменти, конфликт нямаше. Тишината носеше единение, единението носеше равновесие...равновесието беше Тя.

Беше наизустил целия й образ в ума си до най-дребният детайл. Възпроизвеждаше в главата си всяка нейна черта, извивка, линия. Гарваново черната коса контрастно се разливаше върху снежно бялата й кожа. Гледка подобна на битката между денят и нощта, само че без победителят. В тези моменти му липсваха пъстрите й очи, скрити сега под треперещите й клепки. Умората й се отразяваше дори върху тези най-деликатни органи-конвулсивно потреперващи. Подобно на цялата нея.

Не целеше насищане. Не искаше и вечност. Просто своите си 3 минути на съзерцание. Вчера, днес, утре, ако може...само, ако може. Защото тя беше като пясъка на екзотичен плаж. Колкото повече го стискаш в шепа, толкова повече се изплъзва. Разтвори длан и тя сама ще дойде.

А тя беше стихия-жена. От онези, с който трудно се преборваш. Не обичаше да се глези, да търси опори, да разчита на друг...освен себе си. Същински кактус...много бодли и само един съкровен цвят. Нiто за всеки, нито завинаги.

Затова той никога не й казваше, когато й се любува преди разбуждането. Веднъж станал, тоя я оставяше намира...дори и от очите си. Само от време на време, тихичко на пръсти влизаше в стаята...за да види дали е завита.
Ако не...лекичко полагаше одеялото върху нея.

А когато не можеше и беше далеч от нея. Просто извикваше образът й в представите си. Посягаше и се потапяше в него. В равновесието. Така разстоянието не беше нищо повече от романтична абстракция.

Можеш ли да ме усетиш?

noreply@blogger.com (Unknown) — Sun, 31 Jan 2010 08:59:00 +0000

Ще те видя и ще се разтуптя в себе си, но не ще усетиш, освен ако не доловиш вибрациите на малкото ми сърце през стената, която съм изградила. Можеш ли да ме усетиш?

Ще се вгледам в очите ти толкова дълбоко, за секунди, че да потръпнеш и да не разбереш от какво. И ще отвърна поглед, преди очите ти ще разберат, преди моите да им кажат.

Ще те докосна с присъствието си уж неволно, притаено, по периферията, като полъх, който да те погали и ти, озъртайки се, да усетиш, но да незнаеш какво точно. Можеш ли да ме усетиш?

Ще сдържа порива си да те погаля и ще го направя в главата си, докато те слушам какво говориш и чудейки се, ще прочетеш ли мислите ми? Ако можеше...

Ще дишам равномерно, недавайки ти да разбереш, че дробовете ми засмукват до последната алвеола въздуха покрай тебе, но не смеят да издишат, за да не разбереш вълнението на сърцето, повдигащо гръдта ми. Можеш ли да го усетиш?

Ще говоря равно и спокойно, като с много близък френд, едвам сдържайки се да не скоча по теб, за да те покоря в един друг свят, на откраднати минути грях.

Ще съм безстрастно настроена, за да не разбереш, че съм вулкан от емоция, която иска да те разтопи в себе си не за дълго, за кратко, но достатъчно време. Дали си готов?

Старая се добре. Старая се достатъчно, за да не разбереш колко много те искам. Старая се достатъчно и аз да не го разбера, за да не се изплаша. От тебе не, от себе си може би.

Разтварям устните си в топла усмивка, без да знаеш, че тя е само за тебе. Дори сред хора да сме, на теб съм я подарила- най- живата. Можеш ли да разкодираш, защото аз не мога да ти го кажа? Можеш ли да видиш отвъд мен, отвъд тялото ми, да се вгледаш и да повикаш, да ме допуснеш да вляза смело и с достойнство, да си готов за после... тогава...

Не знам дали е редно, знам, че те желая.

Можеш ли да усетиш цялата тази енергия , насочена към теб и да я разбереш?

Можеш ли?

Защото аз съм в мълчание.

Желание, което изгаря

noreply@blogger.com (Unknown) — Mon, 25 Jan 2010 12:29:00 +0000

Усещам го в очите ти всеки път, когато поглеждаш към мен. И без да ги гледам, без да прониквам в тъмнината на този поглед усещам, че ме следят. С желание, което мени своята природа- от най- нежно погалващото до най- яростно късащо дрехите.

Методично, уж прикрито, внимателно. Следваш с поглед- притихнал, но очакващ , извивките на тялото ми- преносно/ буквално, всяко движение.

Знам, че ме гледаш, когато паля цигара как замуквам и отпускам дима през навлажнениете си устни. И тях гледаш- знам. И се облизваш наум, предвкусвайки какво бих почувствала, ако ги докоснеш. Мислиш ли за тях като за нектара, като за сочен плод, от чиито сок искаш да пиеш жадно... Облизваш се с мене в синхрон, всеки път, когато отпиеш и мислиш как искаш да пиеш от мен. И това знам, но се правя , че не те усещам. Че не чувам, когато тялото ти крещи " Искам те". Това ти харесва, нали?

Не ме интересува как ме възприемаш, достатъчно ми е комфортно да хвана под ръка погледа ти, да го допусна да се разхожда по гърба ми, оставяйки те да си мислиш, че не забелязвам как котешки спокойно ме следиш. Знам, че мъркаш тихо всеки път, когато се навеждам. С желание. Понякога имам усещането, че ще прогориш кожата ми, з акоято казваш, че е толкова нежна, с тези твои изпиващи всичко очи. Всичко от мен, по което се разхождаш понякога лениво с онези тъмни очи. Мислиш, че ме дамгосваш. Напротив. Аз обичам да помня погледи. Нищо повече от това.

Не ме интересува.

Играя си. Онази пра-стара игра " напрежението е непосилно, но може ли повече". Обичам я, вродена ми е, изглежда непринудено и точно това влудява очите ти. Онзи поглед на ловец, или на изследовател, или на стратег, или на хищник, или на нападател.. всъщност се чакаме кой първи ще нападне.

Следиш, нали...

Леко разкритото деколте, когато се навеждам към теб уж да ти прошепна нещо, което ззавършва всеки път с мъркане. Точно до ухото ти. Толкова е близо дъха ми до кожата ти тогава, че погалва еротичната ти природа, прокарва звуци по кожата ти, гальовно се пуска покрай всяко малко косъмче, за да накара фоликулата да настръхне.

И ти настръхваш.

Мен не ме интересува.

Обичам да те гледам, докато си играя с тебе, как се опитваш да запазиш самообладание, ала пропускаш хищнически погледа си след мен или покрай мен всеки път, когато полюшна присъствието си до твоето. И се правя, че не знам, че не ме интерсува.

Всъщност ме интересува- как се противиш на властта, която ти харесва .

Ти искаш същата над мен.

Кой първи ще се предаде?

:) хм,мррр.......

Ще играя шах с душата си

noreply@blogger.com (Unknown) — Thu, 21 Jan 2010 20:57:00 +0000

Не до матова позиция.

Надявам се.

За интерес.

Просто шах- когато споря с мен самата.

Или ходове, премислени от мозъка срешу най- върлия противник- себе си. И при победа, вкарани в играта, наречена с пълноводното име живот. Научена игра и изучавана, ограничила времето си в същото това понятие, именовано отново пак- живот.

Ще играя шах със себе си, всеки път, когато се боря с двете крайности в себе си- добрата и лошата и не до победа, а до равенство. В което е силата и хармонията, удоволствието на добрият играч е в постоянният интерес и понякога победа. С взето окончателно решение след внимателно , но бързо премисляне.

Шах, в който обръщаш душата си, бидейки плоска дъска със стъпките на разума и мислиш ходовете, преди да си ги (из) играл, рисувайки в главата си и едната , и другата страна. Доброто/ лошото в последствията на онези душевни помисли, смислово отразени от съзнанието, даващи импулси за действия. Внимателно.

Тихо- така, както слънцето изгрява, ще премествам фигурите в черно- бяло от едната и от другата страна и все да е печелившо, защото навсякъде, във всичко може да има поука. Или малка победа, гордо извоювана. В най- трудната игра- със себе си. И слушане не само на добрата страна, а и на онази тъмната, скритата, най- тайната и необяснима по последствия в редките моменти безумие, когато сме я послушали. Но толкова сладко тайнство, озарено от блясъка на невинното бяло в тази или друга фигура от шаха. Разходени с финес по масата или тихо приплъзнати в тези оттенъци.

Ще играя и ще съм невинна, усмихната мило, но чиста в себе си като онова бяло на моя страна, или ще се превъплатявам в тихото черно нападение на противника, станал съюзник, при обръщане на дъската. Не е ли това благоприятно изменчива и гъвкава игра- една от най- мъдрите, стимулиращи мисълта ти в поражение и победа или двете едновременно, но и двете със стил.

Противник и съюзник- мога ли да съм и двете в себе си едновременно? И не сме ли всички такова единство от противоположности, експериментиращо с околните уж, а всъщност със себе си. В различни ходове.

Пешка, офицер и кон- да пазят царя. Ранимият, крехкият, до силното женско начало- царицата. Ще играя шах, но смело- с героинята напред, а цяра ще бъде душата ми. Онази, крехката.

И в тази крехкост ще премислям ходове, с елегантно изпълнение по дъската на живота и неговите- черно- бели геометрии.

Ще играя шах със себе си.

И понякога ще губя нарочно- може би за интерес или да пробвам нов ход на измъкване, защита или нападение пред падение. Може би.

Ще играя шах.

С премисляне.

За свой собствен интерес.

Просто шах със себе си.

Там в житата

noreply@blogger.com (Unknown) — Fri, 15 Jan 2010 12:22:00 +0000

Там, в житата на нашето лято- толкова сочно, толкова назряло и плодородно, ще помислим ли за лекият вятър, който разклаща мечтите ни, накъде ще ги понесе и в чий вихър ще ги завърти.

Там, където свършват мечтите ли е реалността- онази нашата, която уж сами и заедно изграждаме, а в нея поотделно и понякога неусетно се променяме. В сезонът на преходите, ще помислим ли накъде ще ни отведе. Ще управляваме ли промяната или тя нас ще повлече бавно, неусетно, уж с танцова стъпка и за добро. Но ще бъде ли...

Ще се вдъхновяваме ли и занапред, ще виждаме ли в очите си истината, ще се държим ли все още за ръце. И ако не- това нима би било трагично, ако е закономерна промяна. От онези, които в сезона на преходите, разкриват красотата на следващият сезон.

Можеш ли да задържиш пролетта да не си тръгва, въпреки благоуханията й. В бурите също има очарование и в затишието след тях. Всичко може да разкрие красотата, онази тайната, скритата, ако позволиш нейното проявление, ако знаеш с какви очи да погледнеш на него и да откриеш магията. Но за това се иска желание. Иска се въображение. Иска се, най- вече, смелост.

Там, в житата, във прехода на твоите решения, ще можем ли да решим единно, гледайки се с очите на истината и ретроспективността на изводите по пътя, който изминахме.

Можеш ли да погледнеш в мен с тази искреност и да не се изплашиш? Ще поискаш ли НАИСТИНА да видиш?

Нека ти разкажа...

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Mon, 11 Jan 2010 14:07:00 +0000

В момента по необходимост слушам JazzFM и се чудя дали съм повече раздразнен, или нервиран от това, което достига до слуховия ми анализатор. Не ме разбирайте погрешно, за релакс и разтуха радиото си я чудесно, но не и когато нито си изморен, нито имаш нужда от успокояване.
В много добро настроение съм си цял ден, разваляно единствено от тази радиостанция, чийто звучене асоциирам с някакви надрусани природозащитници или хипита. Когато няма как да се отдадеш на нещо изцяло... няма как то да ти доставя удоволствие.

А до чашата червено вино и свещите с малинов аромат има още време. Да се мръкне поне.

Ето. След този не кратък увод, вече се чувствам по-добре, защото наближават редовете, в които искам да ви разкажа същинската история на тази публикация.
Тя започна преди около 3 години, в момента, когато нещо в тялото ми започна да ме смущава. Напук, че винаги съм бил слаб, дори на момент с ярко изразена нужда да наддавам...брех, ето, че в късния пубертет се окомплектовах с коремче. До ден днешен криво-ляво си намирах извинения за неговото съществуване. Ама в последно време ми се качи на главата и от ден на ден, просто усещам как става все по-независимо, на моменти стряскащо обемисто. Списъкът с извинения все по-малко започна да ме теши. "Генетично предразположено!", "Нормално за всеки мъж!", "От газираното е!" и тем подобни хапчета за съвест.
А аз все по-ясно осъзнавах, че не е нормално един млад човек да се запуска като тираджия.

Този януари ми дойде до гуша.
Започнах да правя всеки ден упражнения. По два пъти, понякога и повече. От лицевите опори ме боли корема и гърба, ама няма начин. Наистина съм твърдо решен да си вкарам багажното в приемливи граници. Баси, преди 25 да спра да си виждам оная работа заради шкембето...е просто няма да стане.
Не съм се вманиачил да правя теракоти, бодибилдинг, да се ограничавам само до диети включващи треви и шишарки. Да...за да има по-голям ефект спрях да си соля и захаросвам ястията, спрял съм от доста време и газираното, като цяло въглехидратите ще са в много, много по-малки количества. От месото надали ще се откажа напълно, но поне никога вече няма да е по 2 литра Кока Кола (другата ми голяма победа), всеки ден, както когато бях пристрастен.
Просто искам да се чувствам добре в собствената си обвивка...
...нищо повече.

Приемам затлъстяването като белег не само на тялото.
Пак приблизително от началото на тази година се впуснах в едно сериозно самоанализиране. То е с мен и досега, а предполагам, че още не малко месеци ще се вглеждам в себе си толкова усърдно. Все още има доста неща за избистряно и категоризиране. Като за начало, да намаля радикализацията си по дадени теми, хората срещу мен наистина да имат чувството, че говорят не с тиквеник, а с мислещ човек, да посягам за четене към всякакви, всякакви теми, защото сега му е времето, да горя за каузи, но да не прегарям. Да спра да съм толкова разсеян. Чаровно е, но до време...
И преди съм го правил. Десетки пъти за стотици неща. Това ми е помагало да се развивам...да създам у себе си неща, с които се гордея.
Но в един момент умът ни затлъстява и е нужен рестарт. А след него и въпросите.

Бях станал по-мърморещ, излишно критичен, задушаващо мрънкащ на моменти.
Хабях енергия да се ядосвам за глупости, да бумтя, да кипя, да се кахъря на халос.
Не разбирах, че мога да контролирам нещата, които ме вбесяват. Просто като открия работещи модели, как да се успокоявам. Ето, че на няколко пъти вече успях да запазя самообладание...да не псувам като подивял каруцар, да си пресичам туй или онуй захапване.
Трябва да се грижа повече за магарето си. И не за плюшеното Йори от секцията, а за онова магаре, което по принцип българинът е свикнал да оставя в калта, все да си трае и разни дребни мишкуващи чиновници, търговци и прочие субекти да му пият кръвта.

При съвсем неочаквана ситуация - скандал за предварително регистрирана карта и продаване на клиент, без негово знание...научих много, много ценен урок. Просто не трябва да им се даваш.
Така широката общественост, скоро ще научи също нещо важно, че веднъж регистрирана карта за предплатени разговори....НЯМА как на този етап как да се отрегистрира. Разбирате ли, остава до живот, което е нарушаване на човешките ни права. Отделно се окача, че въпросната карта е регистрирана още преди 3 месеца и с изговорени безплатни минути. После поставена обратно в пакета и предадена като нова.

Но продадена на погрешен човек.
Пожелавам ви по-често вие да сте този "погрешен човек", които ще вади подобни кокошкари на яве.
А на мен може да ми пожелаете успях в начинанията... :)

Това за финал...
...писах бързо, стегнато, почти без грешки, с ясна мисъл. Такова писане ме е правило винаги щастлив.
Хахахахаха, сега по JazzFM, зазвуча Фил Колинс. А това вече са усмивки...

Пристан спокойствие

noreply@blogger.com (Unknown) — Mon, 28 Dec 2009 19:38:00 +0000

Понякога се потапям в себе си, за да поплувам на спокойствие там, където съм го съхранила, откривайки своят пристан в мен. На всеки му трябва един такъв- център - в него си, а не да пренасочва хармонията извън себе си. Много рисково и много нестабилно за в бъдеще време, когато може да го споходи някакво крушение , а въпросният извън него подпор да се окаже несъществуващ мост, свързвал някога някакви брегове. Затова ни е потребен пристан в себе си. Вече е признак на висок критерий доверие, ако го предоставиш на друг, обикновено на близък, споделящ вълните на твоят живот в едно плуване- пътешествие, наречено любов.

И няма гаранции, че и тогава няма да те излъжат , опитвайки да отнемат твоят център. Защото за другите е по- уютен и приветлив. И всъщност всеки за себе си сам е център на другите, ако е към тях открит и приемащ. Като голямо пристанище. Но с емоции, със съграждане или разруха, ако позволиш превземане.

Всеки за другите, това е лесно в определени моменти, но всеки за себе си е мисия трудна. Защото хората не знаят как да се обръщат и извикват духовното в себе си, изграждайки го стабилно на чуждите бури. Стабилно във времето. Едно място със здрави основи, които ще издържат на климатичните бури от настроения, чувства, събития, случки.

Ти можеш ли?

Обичам да се гмурвам във себе си.

Да презаредя,плувайки спокойно в разбърканите си мисли или заедно с тях по незнайно течение, но спокойно, без страсти. И не е нужно никому подреждане- когато съм готова с релаксацията, те сами ще нагласят себе си и ще тръгне от тях мотивацията за цел, посока и действие.

Ободряващо е. И спокойно, че мога да си почина при себе си, все така да ми е уютно и подредено и чуждо за другите, свободно само за мене.

Не би имало в случая значение на кого принадлежи сърцето ми, ако съм си запазила в него място за себе си. А оттам и в душата.

Място, където да си почивам, когато се претоваря с другите, на които съм дала късче от себе си. Защото така духовно се преродяваме- когато раздаваме. От себе си. Но не до изчерпване. И ето- за да не стане това, отново ти трябва място в тебе, за презареждане. За да си пълнокръвен, то твоят извор енергия не бива да пресъхва.

В момента искам да мисля разхвърляно.

Да разгледам своите светове, които съм изградила в годините- колко от тях и как се видоизмениха, къде какво съградих, да поплувам покрай тях или да прелетя в душата си, за да огледам постигнатото или просто в безмислие да си представя как се потопявам, да си почина. Отпусната, лека, ефирна.

Интересно ми е какво ли ще стане, ако излея подобен поток, ако ви покажа как плувам в себе си за никъде, а всъщност до всякъде. В себе си. За да съм за другите спокойна, духовно подредена, хармонична в и извън себе си. За да се запазя съхранена с най- ценното в мене.

Пристан спокойствие за минути време.

За себе си.

Жените не обичат да четат мисли

noreply@blogger.com (Unknown) — Sat, 12 Dec 2009 18:54:00 +0000

Или поне повечето.
Ок, обичаме да затормозяваме малките си главици с дълбоки размисли по отношение на отношенията в живота ни, връзките и сърдечните трепети, но това са си нашите филми и схеми, матрици и паяжини, в които сами си се вкарваме. Къде съзнателно, къде не толкова.
Но определено никак не си падаме да четем мислите на мъжа до нас, макар и понякога много да би ни се искало да притежаваме подобно умение.
И не си падаме, защото в такъв кръговрат или порочен кръг от въпроси без отговори се вкарваме, че се докарваме до състояние наподобяващо нервна криза, тиха мнителност или предстояща фобия/ мания/ депресия.
Сами виждате в колко широк диапазон от емоции и ситуации можем сами да се оплетем, от излишна енергия, която да ни бъде спестена. Тъй като е неефективна.
По един много прост и ефективен начин- а именно- казвайте ни!
Ако, мили мъже, не смятате да се обадите на някоя девойка, след като сте минали през креватните изпълнения, кажете й директно.
Ако дори не смятате да стигнете до въпросните изпълнения, кажете й директно.
Ако не ви кефи нещо, кажете й директно.
Ако не ви се говори, а тя упорито настоява за разговор, обяснете с простички и категорични думи Истинската причина, а не резонното "нищо ми няма". А вие, мили дами, научете се най- сетне, че когато един мъж мълчи, то е, защото наистина му се мълчи и се научете да откривате вашата пълноценност и в такива минути. Препоръчвам ви горещо и да овладеете изкуството на въпросите- а именно подходящите такива в подходящото време. Адски е досадно да ви засипват с дъжд от въпростителни , когато на засипваният хич никак не му е до приказки.
Затова мацки, научете се и да мълчите- няма да ви навреди в никой случай, можете само да спечелите. И то доверие- когато е готов да говори, мъжо ви сам ще дойде и ще ви сподели, но това няма да стане ако насреща си има един навирен от смайващо любопитство нос. Па бил и красив. И в този случай ще ви се налага да четете мисли, та ще дрънкате ( въпросните любопитки). Види се- взаимни са нещата.
Да се върнем на това, че не ни кефи да четем мисли.
Защото тогава се започва една душевна агония, която не винаги ни е подвластно да овладеем и подчиним до елиминирането й. Все пак- емоционални сме и в това не би трябвало да има нищо лошо. Стига да не агонизираме емоционално.
Затова- спасете ни и ни казвайте. Какво и по колко е вече лична преценка, но винаги ще оценим откровеността и дипломатичният подход, вместо мълчанието и заобиколно- неориентиращите отговори.

Прелюдия

noreply@blogger.com (Unknown) — Sat, 12 Dec 2009 15:13:00 +0000

Пръстите ми изписват по кожата ти фигури странни, като магичност, като заклинание, все едно поставям печати върху ти от себе си. Малки, ефирни пътеки наслада. Днес няма да те драскам. Само ще те галя, разхождайки ноктенца по гърба ти, по корема надолу- нагоре или встрани, получавайки спазми наслада. Кожа, която трепти.
Допирам тялото си до твоето, за да те потопя в аромата си, да те обгърна в своята мекота, аз съм жената, ти мъжа.
До мен.
До теб.
До нас- романтика.
Обкрачвайки те, преплитам краката си около тялото ти, като малък гирлянд около ствола на дървото. Тяло до тяло. Топлини, предвещаващи огън. И търся устните ти жадно, но меко,заигравам се с тях - този път не хапя- и предизвиквам езика ти към игра, а устните- към изпиване. Нежно.
Разхождайки пръсти лежерно, лениво, но все пак закачливо по тебе, до пълно отпускане, ще склоня глава на рамото ти по онзи начин. Закрилящият ти, крехката аз в единствените минути, когато съм плаха, беззащитна и гола- в душата си, с тялото си до твоето, най- осезаема. Когато съм тогава, преди да стана закрилницата и да наклоня главата ти върху гърдите си. В топла прегръдка, когато ще усещам дъха ти по кожата ми, върху овалите, приютили те като пристан. Дишащи с тебе.
Без думи- ненужно е в такъв момент подробно описание. Тогава, когато въздухът е изпълнен с двама ни.
Тогава, когато съм кротка, отпусната и тиха, в очакване.

После ще те нападна....

Капанът на надскачането

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Tue, 08 Dec 2009 21:15:00 +0000

Съществува една що-годе популярна теория, според която през вековете целокупният интелект на човечеството нараства с равномерни, постъпателни темпове навсякъде из земното кълбо (което всъщност е елипса ? ). От Сан Франциско до Сидни, средностатистическият човек разполага с приблизително равни умствени възможности.
По същата причина ти не може да си по- умен от най-умния човек на планетата, или пък да знаеш още неоткрити от човечеството научни факти, пък дори да си живял 14 века. Всеки скок с времето си.
Но по-интересно би било, вместо в планетарни мащаби, да заложим тази константа „не можеш да надскочиш *еди що си*” в живота на един обикновен човек. Капанът щтраква в мига, в който той се включва в социалната надпревара. Това период е приблизително след 20-тата година, когато все още желанията ти са по-близки повече до мечтите, отколкото целите. „Иска ми се...”, все още не е изместило напълно „Аз ще...”. Независимо с какво ще се занимава, всеки по-амбициозен, още застанал на старта, вече иска да е финиширал.

Например:

Новакът журналист иска вече под името му да застават завладяващи редове, с които да предизвиква обществеността, независимо, че е туко-що прописал. Сравнява се със своите кумирите от професията и иска да има стил на писане, начин на мислене, поле на въздействие, реаноме подобно на техните, че дори и по-добри.
Новакът лекар вече се вижда да изражда бебета, да се впусне в една игра наравно с Господ, в която десетки пъти ще надхитрява Смъртта, ще откупва, подарява, спасява животи. Може би изнамирането на световни болестни бичове?
Новакът пожарникар си представя нещо по Холивудски. Минаване през огнени стени с деца на ръце, измъкване в последната минута от жаркият ад, десетки спасени през кариерата и пр.

Съзнателно натъртвах на „новакът”, та поради това може да ви е било малко на селска романтика Подобен мироглед, (нямащ нищо общо непременно с розовото), е характерен именно за по-младите хора, още ненавлезнали дълбоко в спецификата на професията си. На въпросната група им се иска, не 5, 10, 15 години да се изкачват на този връх , а да са на него още днес и сега. Младежката дързост, че точно така ще стане, точно такъв ще бъдещ, паралелно с дивашкото нетърпение, защото не ти се чака толкова много мечтите ти да се сбъднат.
Искаш да си изправен пред плодът, финно прескочил трудът. Нищо, че с цялото си същество осъзнаваш, че той е неотменима част от пиесата на твоя живот.
Истината е, че обща черта на тези люде е „боледуването” им от синдромът „Искам да оставя следа!”. В подобен род хуманитарни професии, най-лошия враг би могъл да бъде само посредствеността. Тя ще се озъби от лицето на жълто журналистче, натикано из задните вестникарски страници, занимаващо се с живота на другите, опитвайки се по този начин да привнесе стойност на своя вече преоценен. Некадърен лекар, пожарникар вече са синоними на застрашен човешки живот. За тези две социални системи това би било пагубно.

В заключение ще кажа, че нямам заключение. Нещо пак ми бяга най-точното.

Разголено

noreply@blogger.com (Unknown) — Tue, 08 Dec 2009 16:06:00 +0000

Искам да те видя до най- тъмната ти същност, до най- потайните ти за останалите и за тебе , може би, страни.
Искам да разгърнеш пред мене същността си, заливайки ме с нея безмълвно или с крясъците на душата ти.
Искам да се разголиш до най- финните си желания и представи, до своите най- смели фантазии, или щури далечни мечти.
Директно, направо, да кажеш всичко, което усещаш, както желаеш.
Викай, скачай, крещи, блудствай с изразите, епитетите, глаголите или самият ти стани глагол, не знам, но ме залей със себе си. Погълни ме в съществото си и ме разведи из най- тайните си, най- скъпоценни градини, за да вкуся от най- неприличните плодове. Да те усетя така истински, така греховен, така човечен и открит до болка, до нараняване, до пълнота, както никога не си бил. Дори да се изненадаш от себе си.
Аз ще мълча.
Ще слушам, гледам с наслаждение на предизвикателното ти разголване. Ще те изпивам с очи спокойно и тихо, сред потайният дим на цигарата или може би някоя пура, за да е по- пълна насладата, усещането за грях и истина, хванати ръка за ръка, самоприкриващи се от хорски очи, а сега изправени на показ- чисти, без дрехи, без маски и грим, до най- финната есенция, носещи в себе си.
С очи ще те предизвиквам да продължаваш смело и безпардонно, брутално дори своето разголване, ще държа ръката ти в признанията греховни, по онези разходки на съзнанието, скътало своите тайни.
И нищо няма да казвам.
Разголи се до най- тъмното си кътче, бавно, постепенно, без да бързаш в ритъмът на поднасяната истина. Не ме жали, а действай смело. Открито, пиперливо, с емоция, с плам, така все едно признаваш пред себе си, когато си сам.
Аз съм там и ще бъда, но много безмълвна.
Разголи се така, че да ме побъркаш, да отговарям с емоция, макар и без думи, да искам и още, и още, ненаситно, с широко отворени очи, разголи ми душата си, сърцето си така, както желаеш, до превъзбуда, до екстаз, до езкалтиране, само нека да е бавно, за да се наслаждавам. Крещи, искай, плачи, надявай се, споделяй мечти, фантазии, желания, бъди открит до неприличност, до най- голата си същност и истинност.
До болка дори, предизвикай ме.
Смееш ли да си толкова искрен ?

Когато Кирчо срита Мечо

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Fri, 04 Dec 2009 16:38:00 +0000

Като почти всяко 15 годишно хлапе, Кирчо чакаше с трепет да се изнижат оставащите два дни до рождения му ден. Не за друго, ами поради простичката причина, че щеше да получи първите си оригинални маратонки. Месец от преди до сега, всеки Боже ден сънуваше онези гъзарски Адидаски за 180 лева. И тяхните му ги бяха обещали! „УЕЕЕС копелеее!”. Версията на този лаф при родителите му без съмнение щеше да звучи: „Еваларка ти бичим копелка!”. Ритуален поздрав при по-възрастното софийско поколение...естествено, когато последното е било престъпно младо.

Мечо от своя страна, като всяко себеуважаващо се куче, не очакваше нищо. Просто неговите домашни любимци – Кирчо и родителите му да го разхождат, галят и хранят. Отне му наистина много време да ги дресира на тeзи три елементарни привички. Самото Кире остана без доволно голямо количество обувки, докато разбере какво се иска от него. Всяка сутрин, през последните 3 месеца, намираше маратонките си опоскани до подметка от челюстите на Мечо. Дори един ден намери нещо невероятно, сред поредната порция олигавени обувки над които кучето беше злосторило. А откри нещо още по-впечатляващо. Чак хлъцна от изненада.

“Мечо, Мечо...ела тук!” Оп, и Мечо родил. Мечо било женско!

И тъй като не я бяха питали...Мечо не промени името си. Упорито отказваше да се обръща на Мечка, Мецанке, Меци, Меце, Гуци и Пуфи. Още по-малък интерес прояви към обръщенията (Искра) Фидосова, (Ирена) Кръстева или (Слави) Бинев. Просто нито се чувстваше толкова страшна, нито чак толкова дебела.

Двата дни изминаха за Кирето така бързо, както малолетна ученичка омита цигарка марихуана. Събуди се от уханието на чисто новите Адидаски, които красиво лежаха в полуоткрехната кутия до леглото му. Хакна се веднага в тях. И краката му усетиха разликата в удобния чипик, като за една минимална българска заплата. През целия ден маратонките разхождаха Кирчето из дома, даскалото и центъра. Беше любов от пръв поглед, пък макар и обречена.

От еуфорията момчето забрави маратонките си, носещи вече звучните имена Бони и Клайд, в коридорчето до входната врата.

А там спеше Мечо.

Кучето усети промяната в настроението на домашния си любимец. Беше тотално отебана от него. То цял ден се занимаваше с придобивките си, съвсем забравяйки за потребностите на Мечо.

„Еле пиле, че ми требваш!”, помисли си Мечо, по адрес на оставените без надзор маратонки.

„Прави ни се секс!”, помислиха си хормоните на Кирчо, който обаче реши да обърне повече внимание на алармата в пикочния си мехур.

Хетакомбата продължи цяла нощ. Мечо систематично оглозга първо Бони, а после и Клайд, започвайки от езикa и приключвайки с камерите на подметките. От 2 монолитни тела, Адидаските се мултиплицираха до към 200 хвърчащи късчета плат и вата. Кой би предположил, че толкова скъпи оргиналета няма да доживеят повече и от маратонки купени за 40 кинта от Кирковият?
„Но защо тези неща имат по-гаден и евтин вкус от всички, които съм яла до сега?”, помисли си Мечо.
„Мамицата ти ебавам тъп хермафродит!!!”, помисли си Кирчо, след като спря да пищи истерично като момиче, при вида на мъртвите Клайд и Бони.

В този миг Кирчо направи своята най-голяма грешка за последните 3 месеца. Кракът му, обут още със спалните чорапки, се отправи по една добре премерена траектория към задницата на кучката.

Тогава Кирчо срита Мечо...
…СВОЕНРАВНАТА Мечо!

Есента изкушава

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Tue, 01 Dec 2009 17:46:00 +0000

В традиционната картинка за есента, подчертано преобладават все негативни определения. Или есента е сезон на студенко, мрачно и подтискащо време, или на депресии, прерастващи понякога и в болести изпиващи ни здравето, или ни налетява носталгията по летните емоции. Като цяло, най-недолюбваният сезон за градски тип човек е именно есента.

О, да определено друго яче щяхме да мислим при пъстра есен в планинска хижа или пред плодовете на почти годишен земеделски труд, ако бяхме на село.

Винаги съм си казвал, че време за депресии нямам. И ето, че тази година пак имах удоволствието да се докосна до типични есенни изкушения. Ще последва моят непретенциозен списък на тях.

1. КЕСТЕНИТЕ

Открих, че ставали за ядене преди около 6/7 години, когато живеехме за кратко при баба ми в Лозенец. Оттогава не пропускам сезон, без поне 3/4 килца ометени кестенчета. Обожанието ми към кестените на фурна е почти толкова голямо, колкото недоумението ми...колко малко хора всъщност пробват/ядат/хапват кестени. Особено от по-младите поколения.

Варени кестени

Кестените се поставят в тенджера, заливат се с вода малко повече от нивото, до което са и се варят около 30-45 минути. Готови са, когато започнат да се нацепват. Сварените кестени се ядат като се режат на две.

Печени кестени

При печените кестени, макар и по-вкусни, усилията са повече. Сурови се нацепват в горния край с помощта на малко ножче – правят се леки разрези (иначе започват да пукат във фурната). Поставят се на един ред в тава и се поставят в загрята фурна на около 170 градуса за около 25-30 минути. Трябва да се бъркат от време на време, за да се изпекат равномерно.

Тук единствената тръпка е, ако кестените са повече - в един момент просто издивяваш от досада, всеки един да го резнеш по отделно. Да не говорим, че понякога ти се подбиват и пръстите.

2. ВИНOТО

Естествено че червено и при възможност домашно от добър винар. Чак тази есен възвърнах надеждата си, че са останали хубави вина. Пих най-невероятното през целия си живот. Беше домашно и направо останах изумен от многообразието на вкусовите нюанси, които ти оставят при отпиване. Няма нищо общо с киселия оцетен вкус на повечето вина по родната магазинна мрежа.
Тръпчиво, приятно разливащо се по рецепторите, подмамващо сетивата... " in vino veritas"... сякаш запява тялото, душата и емоциите.

И ако можеш да ги споделиш с точният човек, сред аромата на печени кестени и примамливо пращящият пукот на дърва в камината, ще разбереш къде е раят на земята.

В миговете единение, хармонния и наслада, обгръщащи сетивата в същият унисон, който разливаш около себе си. На бавни глътки. За пълен вкус.

3. ОГНИЩАТА

Блазе на тези със собствена камина у дома. С хубава панорамна картина към съскащия и бушуващ огън вътре. Романтика и топлина от всяка съчка. Няма какво да си говорим, че още от пра историята човешката общност се е събирала около огнищата, лагерните огньове и прочие кътчета даващи живителна топлина. В комбинация с виното, кестените, някое и друго месе изпечено на жар направо да ти се иска да не идва утрото.

Невинността печели винаги

noreply@blogger.com (Unknown) — Mon, 30 Nov 2009 14:08:00 +0000

С невинността на своите чувства, доказващи за мен едно безумие, вплитащо в себе си най- висша емоция, ме понесе леко и неустрашимо, без защита и доспехи, с едно сърце в ръце си напред и заедно.
Едно сърце, нашепващо неуморимо, настойчиво и тихо- любов.
Без страх, изправено пред моето и предизвикващо, рушащо крепостни стени, стопяващо зазиданости бавно, търпеливо, превземащо неусетно с невинност и смирение пред мен, пред нас, за нас, но заедно, единни, не ти и аз, а вече Ние.
Упорито и уверено напред към мен - две важни съставки за всяка победа, особено на личният фронт, с най- сладката от всички войни- на преодоляване себе си от любов... или за любов...
И таз невинност чиста как завърта и печели, как точно попадат мелодичните й трели, напоени с премерената сякаш до съвършенство доза опиянение до доверие. Изискващо доверие. За да бъде ритъмът от две сърца един единствен, обединили своят елексир в една амброзия, най- пивко- мелодична.
Една амброзия, наречена любов, опитвана и неизпита, в скъпоценен съд с неясно дъно или върхове, неизпразващ се, преливащ понякога от емоцията в него, изпълнила плътните му стени, други път- крехки съвсем, аха да се счупят, но спойката не подава, щом има вътре от течността, която макар и малко тогава - съживява.
Задъхано и рязко отведнъж или меко, тръпчиво и усетливо за небцето, езика, мислите- разхвърляни и хаотични, чертаещи звезди в една вселена. Много лична, безумна, нелогична- в нея ли е истината? Или няма нужда от въпроси, а само от усещане... за тайнство и написано там някъде отгоре. Мистичното не се описва до разкриване, а загатващо се изживява. Ако сърцето още тупка за магия.
При искрена невинност, да се довериш, не ще да значи предателство към себе си, а уверение, че другият е част от тебе, тъй неделима, че поражда нова енергия в своята орбита на съществуване.
И в тази орбита телата се усещат- безгласно, знаят, помнят, носят в себе си и другият- най- ценното от него. Най- ценното, което съществува в своят пулс и ритъм, с моето дихание в твоето или нашето.
Зоват се във вихър от емоции най- разни, подхранвайки онази амброзия примамлива, опиваща и вечно жадна. А всяка жажда дразни рецептори за още и още до ненасита, без накъртване, без напиване, все оставаща за още и още...

Ще се наситиш ли?

Не и докато в мене откриваш себе си...

до опиване.

Млечна сутрин спокойствие

noreply@blogger.com (Unknown) — Sun, 08 Nov 2009 10:34:00 +0000

Тази сутрин коремът ме сразя жестоко.
Тъпа, прознизваща болка около пъпа във възможно най- неподходящото време за ставане. След денонощните смени се научих всяка минута сън да пазя зорко, ревниво дори, под склопените си клепки и да я предоставям щедро на заспалият ми мозък, с цел регенерация в най- пълен мащаб. Разбира се, с болка някъде из телесните зони, е доста трудно да не се размърдаш и да трябва да станеш най- малкото, че все пак да обърнеш внимание и на проблемната зона, за да разпръснеш болковите й импулси някъде надалече от тебе, преследвайки мечтата за сън. По принципа на по- силното желание, което надвива.
Та в името на съня, следният парадокс стана- сънено, разпиляно откъм движения и мисли, се запътих към аптечката вкъщи. "Благославяйки" си безкъсметното разсънване. Ако нямах нужда от сън, никакви хапчета не бих пила, но уви- въпрос на оцеляване в случая. И обезболяване впрочем.
Разтваряйки вратата на една от стаите ( с лелеяната аптечка) , забравих и болка, и всичко. Разбуденото в мен веднага задърпа душата ми да се наслади на опиянението от сутрешният изгрев, посрещнат наесен. Виждал ли си го как срамежливо се подава иззад нощните облаци, галейки ги нежно, за да ги събуди и облее в млечно пухкаво бяло. Да разпръсне заспалата сивота, дарявайки й позлата и щедро къпейки в светлина всяка клонка, всяка уличка, всеки покрив ....
Толкова красива млечно златна, ненатрапчива пелена се разстилаше на ефирни талази пред прозореца ми, че запленено се загледах в настъпването на едно ноевриймско утро.
Отдавна не бях виждала подобна красота. Така тихо настъпваща, толкова разнежено галеща и даряваща, и носеща хиляди надежди в себе си. Гледайки подобен магичен изгрев няма как да не ти се прииска да заредиш денят си с усмивки от сутринта до новият, последващ ден.
Да се гмурнеш в тази магичност и самият ти да бъдеш магия, носеща същият топъл покой, както тихият ноемврийски изгрев.
Гледайте някоя сутрин такъв- тогава точно ,когато лъчите плахо надничат и леко разбутват облачетата, за да хванете цялата магия и фотографирате в себе си раждането и новото, и магичното, и вселенската хармония. Ако искате зареждане, ако искате да не забравяте усмивката си, то тогава- не забравяйте да откривате красотата около вас. Дали тя ще спаси света не знам. Може би ако съзра повече красиви души, ще повярвам в такова световно спасение. Но дотогава, бих се наслаждавала с трепет и жажда на всяка подобна магичност и красота , която очите ми предоставят от най- великата палитра- на природата, на топлата земя,
на променливо небе, на забързаният свят, в който само изгревите , залезите настъпват спокойни, задвижени от някакъв техен си, ненарушим ритъм, на който сме донякъде подвластни.
Харесва ми в тези именно минути ненарушима тишина да си спомням, че и аз съм частица от красотата на тази вселена и да се чудя в моята вътрешна галактика колко такива картини красота изрисувах напоследък? Или оставих да властват бури?
И как защитавам вътрешата си вселена- дали я превръща в черна дупка, изсмукваща енергия или излъчвам тихо тонус, ведрина и спокойствие със същата тази магичност на едно изгряващо с надежди ноемврийско утро, окъпано в цветната светлина на златна хармония.
Време е за млечно спокойствие, и пухкаво и леко, вътре, в моята малка вселена....

Разходка.... по тебе

noreply@blogger.com (Unknown) — Fri, 06 Nov 2009 21:55:00 +0000

Ще наквася устните си с вкуса ти , до опиянение и самозабрава, потъвайки в тебе, разтваряйки всеки атом на съществото си в твоята маса. До безпаметност , макар и мимолетна, но запомняща се в своето поглъщане и вселенско прозрение за единност и ненаситност.

И чудя се наистина дали някога бих могла да ти се наситя? Има ли нужда от въпроси подобни, потопявайки се в сласт, грях, изкушение и без капка лъжовност?

Просто усещане, просто предчувствие за предвкусване и ненапитост. Не там, някога и тогава, а тук и сега, под ритмите на сърцето си, което пренасям в прегръдките ти. Мигове, изпълнени с мълчание, така насищащо, като хиляди разговори , като тиха пълноценност между двама ни.

Емоциите и вихрите ми ще седнат в сърцето ти, да се разстелят любопитно и наместят удобно до твоите, да се заиграят с тях в огнени пламъци,мълчаливо и пукащо единствено, така огънят, в сръчно разпалена жарава, тляла някога, там и тогава, разгорена сега до похот и сласт, и забрава, единство между миговете на телата и пълната тишина на необятната обич.

Силни думи, като за силни емоции, поглъщащи в себе си всяка малка, интимна вселена на две галактики, обединени в една и препускащи към себе си в едно, търсещи се и намерени... поне засега... или... може би... за там и тогава, някога много напред... или само до утре... в мислите и представите понятието време всъщност не съществува в своята незимерност. В теб ли е или в мен единението или и в двама ни еднакво, а може би малко повече, неприлично напомнящо за себе си.

Вдъхновено, задъхано и презвъзбудено разхождане на мислите до твоите и усещане за вселенското ни спокойствие. На онзи наш остров хармония. И загледана в очите ти, мога ли да открия там моят поглед на омиротворение. Може би не. Ти си спокойният, аз съм неукротимата, вечно търсещата и бягащата към своят пристан, към тебе, стабилният.

Жарко бих разходила съществото си по тебе в минути безсмислие и просто ... усещане.

Честит ден рожден :) :) :)

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Thu, 29 Oct 2009 10:35:00 +0000

Мигове паралелна Вселена -02-

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Thu, 29 Oct 2009 09:50:00 +0000

Преоткрих наскоро едно отдавна забравено блаженство...

...плуването.

След близо една година пауза, сетивата ми отново си припомниха водата, свободата, равновесието. Винаги съм обичал водата и никога страхувал от нея - напук, че дори не плувам толкова добре, всъщност на моменти дори съм припрян.

Всичко опира до тънкият психологически момент да не се панираш. От тази граница насетне откриваш един тих, дори самотен свят, в който съзнанието ти може да релаксира, дори когато цялото ти тяло киши. После всичко отива на автопилот - ръцете, краката, дишането, всяко нещо само знае своят ред.

Всъщност си го припомня. Истината е, че всеки човек на Земята се ражда, диша и храни сред вода, почти година от живота си. Откъсването от този топъл, уютен свят е истински шок за малкото човече. Взрив от шум, светлина и студ. Ние може да плуваме по рождение. Просто с течение на времето забравяме това. На негово място идва съзнателният страх.

Случвало ми се е да плувам по гръб близо час, в що годе препълнен басейн и пак да се чувствам като единственият човек на света. А това е вълшебен момент. Гледаш нагоре и едновременно не мислиш за нищо...

...мислиш за всичко.

Reggaeton Romantique vol.02

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Wed, 21 Oct 2009 07:27:00 +0000

Първите клипове с регетон поместени в "Ако искаш..." може да намерите тук.
Тези се водят т.нар. reggaeton romantique - баладите им. Но важи същото - не клиповете, а песните са важните. За жалост не успях да намеря клипирани повечето, които си бях нарочил.

И една специална. За добро утро след нощната смяна. :) С дъх на кубинска екзотика...

Приказка за жабите...

noreply@blogger.com (Makedonski...) — Tue, 13 Oct 2009 22:11:00 +0000

Имало едно време, една сюрия малки жаби...
…веднъж те решили да си направят състезание, коя от тях ще се изкачи първа до върхът на най-високото дърво в гората. Разчуло се навред за необичайната надпревара и отвсякъде заприиждали любопитни животни. В уречения ден и час, при равен старт, всички малки жаби се закатерили нагоре по стъблото.
Изминали 15 метра, и ето че вече имало първа порция предали се. Развръзката се засилила, скептицизмът също. Все по-малка била надеждата на публиката, че някой ще се добере до върхът. Но ето ! Стволът бил преполовен, участниците уредели двойно, умората задиктувала. Въздухът се напоил от репликата - „ Te няма да успеят ! ”
Финалът се заформил между точно три жаби. „Няма да успеят ! ” най-синтезирано било настроението сред публиката. Отпаднала една, после още една жаба. Останала само Последната.
Вълна от „Тя няма да успее” отекнала за финален път. A Оцелялата най- сетне стигнала върхът.
И знаете ли защо...
... защото тя не можела да чуе отрицанието на статистите.
... Победителката била глуха.

Притчата е чух преди около 5 години. В тази публикация тя е в преразказан от мен вариант.

Отвъд разстоянията

noreply@blogger.com (Unknown) — Sun, 11 Oct 2009 19:03:00 +0000

Думите или тишината

понякога имат по- голям смисъл?

Трябват ли думи, за да знаеш, че сърцето ми те носи в себе си и се заиграва в спокойният си ритъм със твоето?

Отвъд разстоянията са спомените.

Отвъд думите- емоциите.

Дори, когато тишината зове за себе си, емоцията не престава да пленява с присъствието си.

Дори, когато очите не виждат, спомените проясняват погледа.

Спомените ли са емоция или емоцията носи спомени...