Пишещи приятели, хайде да направим един литературен експеримент. Целта е да създадем колекция от текстове от определен брой предварително зададени думи.
Експериментът ще протече в три фази.

Коментари по темата можете да правите на страницата на литературния екперимент лЕКСПе:1/септ2009.

(към страницата на лЕКСПе:1/септ2009)

Конкурсът Канети 2009.
Моля, споделете впечатления за:

• „Горещо червено“ на И. Александрова,
• „Дневникът на една пеперуда“ на К. Дамянов,
• „Дебют на черния кон“ на М. Стоянов,
• „Пътуване по посока на сянката“ от Яна Букова.

Другите споменати в статията или съм чела, или изобщо не бих захванала. А може би греша?

Пухкави и хипи, The Magic Number. Това няма нищо общо, но цветът ми напомни, че червено се получава и от горена охра, което пък ме запрати Down Under.
И после стигнах до този стих, в чието заглавие се споменава Ади. Тя живее в Австралия.

***

Забелязвам, че харесвам концертите на родна територия на изпълнители в странство. Прекрасната Angelique Kidjo в Cotonou, Benin. Заради нея прекарах много време в последните дни, ровейки се из разговорник и граматика на езика фон. Толкова вълнуващо!

6 дребни

Не учасвах ли вече в тази игра (благодаря за поканата, Размишльотинка!)? Както и да е, дори и да съм казвала нещо за дребните неща, то може вече и да не важи.  Шест дребни, хм… какво е дребно?  Хайде да видим.

Без да ги степенувам по значимост:

1. Боровинките!

Обожавам боровинки. Едва успявам да ги поделя с Робин, който също обожава боровинки. Понякога ми се сърди, че съм изяла две повече от него. Към компанията на боровинките бих прибавила къпъни, ягоди и череши, понеже и тях не по-малко обожавам.

2. Евтини обеци.

Обеци-тенекета, обеци от миди, сребърни висулки и дрънкулки, обеци, които тежат, телени обеци с филц, с пеперудки с блестящи крила и перличка, обеци с топче от планински кристал, колекцията накити в магазинчето за цветя на Поли.

3. Пъстри бобени зърна, мъниста, зърна кафе.

Обичам също да боядисвам суров ориз със сок от червено цвекло, заради цвета просто. Или с бои за яйца.

4. Кареоке.

Винаги е весело и често съм най-добрата пееща в компанията. Не че имам особен певчески талант или прекрасен глас, обаче изпитвам невероятно щастие да пея и това е заразно за публиката. Мисля, че открих карокето под влияние на японската субкултура в Дюселдорф. Също и дрънкането на укулеле, но не под влияние на японските приятели – решила съм да порепетирам още няколко акорда и да се включа догодина в летния укулеле-фестивал.

5. Дегустация на млади вина по Ар или по Рейн.

Повтарям се, знам – обичам виното във всичките му варианти.

6. Това ще прозвучи страннo – светла дървесина.

Харесва предмети и мебели от светло бърво – смърч, бреза, ясен (много крехък цвят!). Харесвам семлия дизайн на предметите около мен. Подредила съм дома си с мисълта мебелите да са ръбести, необработени, естествени, да светят в бяло, да демонстрират простота. Любимата ми хартия за завиване на подаръци е амбалажната – с връзка от канап, но това си позволявам само в семейството и с най-близките приятели, защото подозирам, че не винаги ще бъда разбрана правилно. А, да не забравя – на така опакования подрък много добре подхожда залепен орех. Или подрънкваща фльонга с нанизани орехи. А, и още – обичам да боядисвам щайгички от мандарини с бяла боя  и да ги ползвам за събиртане на хартийки, бележки, стикери или подобни неща, които човек не знае къде да дене.

А какви са 6-те дредби  неща на Ясмина, Пипилота, mrrko, skreji?

1 голямо

A също искам да попитам и Яна за нейните 6 дребни. Искам да обърна внимание, че Яна се е ангажирала с благородната мисия да събере пари за сложната операция в Берлин на една майка и нейното неродено дете. Това е нейното 1 голямо. Обикновено такива неща се уреждат в други страни със здравната каса, но си представям как стоят нещата в България.

Независимо дали имате намерение да дарите или не, можете да разгледате страницата на инициативата, като така морално подкрепите майките, влагащи толкова много усилия и сърце да помогнат на една жена в беда.

]]> http://dumi.wordpress.com/2009/09/11/6-%d0%b4%d1%80%d0%b5%d0%b1%d0%bd%d0%b8-%d0%bd%d0%b5%d1%89%d0%b0-%d0%b8-1-%d0%b3%d0%be%d0%bb%d1%8f%d0%bc%d0%be/feed/ 7 mislidumi 468x60 eng http://dumi.wordpress.com/2009/09/10/09-8/ http://dumi.wordpress.com/2009/09/10/09-8/#comments Thu, 10 Sep 2009 06:54:41 +0000 mislidumi http://dumi.wordpress.com/?p=509 ]]>

Добрутро! Гледам смешните снимки на любимата братовчедка Мадам Сиси и разбирам, че все още си е чалната, както си трябва – отличителен белег на тази част на родата. Освен че е офисно мишле, Мадам Сиси понякога си облича пуловера наопаки и си връзва найлонови торбички на краката, когато вали, за да не й се изкалят обувките.

Силве, ти си сложно уравнение, ти си: (гербер и кебапче) + (боза и славейче)!

]]> http://dumi.wordpress.com/2009/09/10/09-8/feed/ 2 mislidumi sisi http://dumi.wordpress.com/2009/09/09/09-7/ http://dumi.wordpress.com/2009/09/09/09-7/#comments Wed, 09 Sep 2009 06:53:49 +0000 mislidumi http://dumi.wordpress.com/?p=505 ]]>

Трябва да си призная, че тази поредица, започната с толкова много желание и трескаво писане, се изяде откъм опашката. Не че не знам какво да напиша, не че не съм си стоварила куп книги, чакащи своя ред да бъдат представени. Но някак изхвърча пилето и на мен просто не ми се пише.

За сметка на това попaднах днес на доста приличен текст в Литeратурен клуб и бих искала да ви препратя към него:

Един Елин – до последния капиляр от Петър Петров

Няколко канели можете да подишате в Литернет – хайде към канелите!

На мен ми беше изключително интересен и този разговор на Владимир Левчев с Елин Рахнев в “Небесни Балкани”. Предупреждавам само, че музиката между парчетата разговор едвам се изтрайва, затова пък може да се попрескочи – неуспоримото предимство на записа. По същата причина гледам телевизионни предавания само на запис, за да мога да превъртя рекламите с изключително удоволствие, хапвайки круша. А пък в DICTUM могат да се открият и други ценни записи, за мен това е любимо тайно място, даже ме обзема дребничка, хаплива завист, че ви го издавам тук.

Имаше времена, когато използвах twitter за изчуруликване на досадни поетични парченца, после преминах към фейсбук с клюкарско-занимателните репортажчета от супер-динамичното ми ежедневие. Дори си изтрих акаунта в туитър, защото ми омръзна шумът там. Но това е друга тема.

Днес бих искала да споделя, че излезе 1. немски сборник с туитър поезия, в който – о, каква изненада! – е поместено и мое парченце. Книгата може да се поръчана по amazon, но може и да се изтегли безплатно от блога на Поетичната туитър инициатива. (на стр.154, mislidumi).
Публикуваното в сборника стихотворение е това старо:

луната някой е забравил
като лампа в коридора
когато всички спят
сутрин
Господ я загася
на излизане за работа

в немския му вариант.

Дълго време мълча и се очаква да напиша днес нещо… смислено. Но на мен днес хич не ми се пише. Снимаше ми се преди около час. Бързо и спонтанно приготвих тези малки петъчни снимчици.

Настроение в червено и радио

Цъфнали балконски ми лукчета

Цветя и плодове

Черешово пенливо вино

Лице на вампир

Бяло пране - червена щипка

И розите

Лошата щипка

Слънцето срещу рогозката

Детски спомени – игра по случай деня на детето, започната от (Бо)Яна.

Поканена да се включа от малката Левенка.

Приканвам да се включат в играта:

Ясмина

Гаргаваня

Муниконтин

Блу

Марсианката Роси

Канев

и други

__________________________________________________

Петиният калейдоскоп

Тръгвам на училище. Учителката ми обръща внимание, че държа химикалката в грешната ръка и ме моли да хвана химикалката с дясната. Добро дете съм – съгласявам се бързо. И без това и с двете ръце изписването на кукучки и наклонени чертички е еднакво трудно. Дни наред бъркам ръцете, понякога започвам да пиша с лявата. Когато ме види, учителката ми посочва грешката и аз бързо се поправям – сменям ръцете.

Няколко години по-късно имам приятелка, която пише по странно красив начин – с обратно наколонени букви и тътри лявата си ръка с химикалка над текста. Дълбоко съм впечатлена, завиждам й даже, ще ми се и аз така да пиша. Пробвам, но установявам, че с лявата ръка пиша много по-бавно. Жалко.

***

В пети клас съм. Пиша си домашните, когато от учебника по физика изпада анонимна бележка, на която някой е написал “о_ _ _ _ _       _е”. После следва предложение за среща „днес в двора на училището“. За първи път се замислям, че “днес”, ако не знаеш на кой ден съответства, може да бъде всякога. Излизам на балкона, откъдето се вижда входът на училищния двор. Пред него, както винаги, има много деца. Познавам ги почти всички. И почти всички изглеждат все едно, че чакат.

Решавам, че трябва да изгоря компрометиращата бележка. Паля я в тоалетната със запалка на родителите и почти си изгарям пръстите, преди да я хвърля в тоалетната чиния.

***

С блатовчед ми Влади сме на около 4 години – сравняваме си капачките на колената. Неговите са остри и хърбави, някак квадратни. Моите са пухкави и имат трапчинки. Знам, че Влади е анемичен и са му взимали кръв от пръста. Много страшно ми се вижда. Гледа ни прабаба ни, която внимава редовно да гълтаме червените перлички рибено масло.

***

Мечтая си да имам маймуна. Мечтая си за Африка и искам да ходя на пътешествеие из джунглите. Мечтая си също да стана състезателка по фигурно пързаляне и да спечеля златен медал. Мечтая си да срещна извънземно и да ми стане приятел.

***

Когато много се въртиш в кръг и после легнеш по гръб на килима, стаята се клати. Пробвам да се въртя все по-дълго, за да се клати после още повече.

***

Една сутрин се събуждам и рисувам върху белия чаршаф и върху бялата възглавница на майка ми с химикалка пътя на мравките. Спирам едва когато по възглавницата няма повече място. За да запълня и празното поле под главата на майка ми,  я избутвам леко встрани и изпитвам истински възторг от освободеното бяло. Много съм щастлива! И когато се събужда майка ми, първо ахва невярващо, после ме пита какво е това. Естествено, това е пътят на мравките.

***

Мразя историите за “Макс и Мориц”! Обожавам приказката за бременските музиканти!

***

С братовчед ми Влади си строим на вилата къщичка от стари летви, използвани пирони и гумени части, които прикрепяме на тавана, за да не вали вътре. Другата седмица баба ни ни купува за къщичката панти за вратата – съвсем нови и лъскави. Шие и перденца за малкото прозорче. Хубава къщичка става. Няколко месеца по-късно, в момент на ярост, братовчед ми троши къщичката с теслата, блъска и реве. Става ми малко тъжно, обаче не му се сърдя – той си е такъв, но сме си приятели. Освен това знам, че техните много го ядосват.

***

Петокласничка съм. Имам си гадже, но родителите му решават семейството да замине за Либия на гурбет. Пишем си писма, праща ми картички с палми и ми разказва, че са ходили в зоопарка в Бенгази, който бил много хубав. Един ден ми пише много страшно писмо за бомбардировките в Бенгази, когато през прозореца им влетяло метално парче от бомба. През лятото, когато се върнаха за отпуската ни го показва. Цялата компания се радваме да видим стария си приятел и се събираме у тях да гледаме по телевизията “Синьо лято”. Много, много, много съм щастлива!

***

Влади си пъха парче от мозайката в носа. Викам прабаба, за да го спаси. Тя го кара да се изсекне. Дълбоко съм впечатлена от това, че знае винаги какво се прави, дори и в тази така сложна ситуация. Понеже сме на вилата, ние,  децата имаме привилегията и удоволствието да акаме на открито, клекнали  зад къщата върху хартийка, която после се сгъва и се изхвърля в тоалетната. Влади гълта стотинки, за да ги търсим после заедно с клечка в акото му. Голям кеф!

***

В 4 без 5 тръгвам много бавно към детската градина на брат ми, за да го прибера. Имам  5 минути и не бива да пристигам там по-рано, защото децата още закусват и възпитателките се сърдят. Детската градина е в апартамент във вход Б. Аз тръгвам от вход Е и пристъпвам много бавно, спирам се, правя най-малките крачки на света. Времето минава много, много бавно.

***

Баба ни ни прави течен шоколад с пакетче сухо мляко, едно масло и няколко лъжици какао. Няма по-голяма сладост.

***

Ходя на уроци по немски в Културния дом. Учителкта по немски ни преподава думата “сутиен”, защото била много важна, понеже в ГДР имали много хубави сутиени, особено за големи размери, и е важно, когато отидем един ден на екскурзия там, да знаем как да купим сутиен и обувки „Саламандър“. Много се срамувам, че слушам всичко това. До Културния дом ходя пеша и ми се струва далеч. Спрягам тихо немски глаголи и предпочитам да ходя на курса по рисуване или на народни танци, но за тях няма места. Досадно ми е и си мисля как един ден всичко това ще е минало.

***

Чета “Синът на полка” и съм силно разтърсена от това, че войниците не си миели съдовете, а изчегъртвали засъхналата храна с нокти. Изненадана съм и доста погнусена.

***

Роднините в Сливен имат гълъбарник. Всеки ден, около седмица, стоя пред него и гледам гълъбите. По цял ден. Отначало чичовци и лели се опитват да ме пратят да играя нещо. После разбират, че така се чувствам идеално и ме оставят да си гледам. От време на време чичо Ангел идва и си говори с мен. Питам го дали кокошките също могат да летят. Той казва: могат, ама не много нависоко, най-много да прескочат дувара. Мисля си после дълго за прескачащи дувара кокошки и чакам да прелети някоя от съседите. Чичо Ангел ми носи лимонада от хладното подземие, на което е облепил стените е некролози на половината град.

***

Имам приятелка, която може да рисува много добре. Тя е оперирана от апендисит. Мечтая си и се моля и мен да ме оперират, за да мога така добре да рисувам. След време наистина се налага да ме оперират от апендисит, но не се научавам да рисувам така добре. Все пак си спомням молбите си и ми е странно как е могло да ми хрумне. Но по време на престоя ми в болницата се утешавам с това, че може би сега, след операцията, наистина ще рисувам поне малко по-добре. Нали мечтая да стана художничка все пак.

***

Сливенската прабаба има само един зъб и живее в къщичка само с една стаичка в същия двор с гълъбите. Вътре е толкова варосано бяло. Много не я разбирам, когато ми говори. Не я познавам добре. Прилича ми на баба Яга и малко ме е страх, но пък е много мила. Пита ме и ме слуша, когато й отговарям. Слуша с интерес, това си личи. По някое време ме пита дали искам да пускам платноходки в лигена с вода. Съгласявам се. После ме пита: плават ли, плават ли? Не съм чувала тази дума. Аз казвам “платноходките плуват”. По-късно вечерта питам майка ми и тя ми обяснява, че кораби, лодки и платноходки плават, а човекът плува. Не искам да повярвам. Ядосвам се и съм сърдита.

***

Участвам в някакви състезания за детско творчество с лични стихотворения в училище. Четем и после децата решават кого да пратят да представя училището. Чувствам се победоносно добра с ранно-пуберитетските си стихове. Имам си и здрава агитка. Избират ме, но директорката на училището се изправя и казва, че това не е добър избор – стихотворенията ми са прекалено тъжни и не отразяват щастливото ни детство. Предлага ми да напиша нови. Пиша някакви весели неща и ми е много гадно. Спирам да пиша стихове. Учителката ми по литература преглежда тетрадката ми със стари стихотворения и избира едно по-неутрално за представянето. В деня на представянето, по време на рециталите на другите деца, докато си чакам реда, написвам набързо стихотворение за лятото и детството, подавам го тихо на учителката по литература, която седи до мен. Убедена съм, че е добро. Тя е много доволна, казва ми да го прочета него. В последния момент се прави промяна на програмата и аз все пак го чета. Печеля някаква награда, май трета, и всички сме много доволни.

На следващата седмица учителката по металообработване, която явно е следила литературните събития, ме освобождава от задължението да работя с някаква опасна металообработваща машина, много е горда с моята литературна победа и е убедена, че няма да се налага да обработвам метали.  За награда ми пише шестица, без да се налага да правя нещо.  А тя е много страшна жена – прилича на мъж, има глас на стругар и удря яки шамари. Падам от изумление.

Години по-късно се срещаме в една бирена градина в София. Аз съм вече студентка, а тя още ме помни и ме пита какво става, пиша ли. Не, отговарям й. Пием бира, тя вече е пенсионерка и не прилича на мъж, а на самотна бабичка.

***

Чета “Приключенията на Карсон, който живее на покрива” и си мечтая да опитам тези канелени кифлички. Чета книгата много пъти и прерисувам картинките й.

***

В предучилищна възраст съм и имам богат репертоар от над сто стохотворения. Ето няколко от любимите ми парчета от детството (ако някой познае авторите на тези стихотворения, нека, моля, да ми каже):

Батко, кой е този синеок герой?
Левски се нарича мило братче той.

или

Аз ще стана бригадир,
Ще направя язовир.

Той турбини ше върти,
Ток в селата ще блести

Ах, кога ли най-подир
Аз ще стана бригадир.

(не разбирам какво значи бригадир, турбини и язовир. Знам, обаче, какво е ток и това ми се струва доста разумно стихотворение)

Буквар и читанка

Аз не съм ви нужен вече
И отивам надалече,
А при вас ще дойде
Мойта другарка –
Читанката.

***

Редовно слушам обедния бюлетин по радито за нивото на река Дунав с сантиметри. Слушам по цял ден радио. Понякога взимам вестник “Работническо дело”, намирам вътре някакъв телефонен номер и звъня в редакцията да видя дали някой ще се обяди. Обажда си винаги някой. Понякога звъня по много пъти и накрая престават да вдигат телефона. Обаждам се на 177 – приказки по телефона. Обаждам се на произвлоно набран номер да видя дали някой ще се обади.

***

Братовчедка ми Сиси има златни къдри. За мен тя е най-красивото дете на планетата. Играем си на “Сисковите глупости” – една игра, която имитира ежедневието на родителите ни. Понякога седим в детската стая, уж на кафе, и си говорим за нашите деца. Има архивен азпис от тези игри.

***

Лято е и майка ми ми чете “Вълшебникът от ОЗ”. Вълшебно лято на балкона. Вечер пръскат отрова против комари. По улицата се разхождат новопристигнали кубински работници. Ние гледаме от балконите и им се чудим.

]]> http://dumi.wordpress.com/2009/05/29/09-5/feed/ 17 mislidumi petja_cousine1 http://dumi.wordpress.com/2009/05/29/poesia03/ http://dumi.wordpress.com/2009/05/29/poesia03/#comments Fri, 29 May 2009 08:15:07 +0000 mislidumi http://dumi.wordpress.com/?p=459 ]]>

Към самото начало на “За поезията, разбира се, за какво друго:  няколко думи за увод”  –>

Към първа част на “За поезията, разбира се, за какво друго: Марин Бодаков”  –>

Към втора част на “За поезията, разбира се, за какво друго: Книга, която да подариш” –>

3. Черен PR, за да провалиш празник

“Черен PR и други действия” на поета Тома Марков ми подариха приятели от България. Гостуването, както винаги, беше лудница – из цялата къща се търкаляха вещи и в един момент никой вече не знаеше кое на кого принадлежи. Беше по Колада и по Нова Година. После приятелите си отидоха и аз затърсих книжката – беше безследно изчезнала. Помислих си, че се е върнала с багажа обратно към България. Съжалих малко, че не я разгледах поне, докато беше още в дома ми, но пък какво да се прави – книгите имам свой живот и следват собствените си пътища.
Неотдавана, подреждайки едно чекмедже в хола, което вече едва се затваряше, така че се наложи да поизвадя съдържанието му върху масата, измежду запалки, свещички за рожден ден, отварачки, химикалки, карти за игра, кутийки с безопасни игли, тефтерчета, пластмасови фигурки от шоколадови яйца, плетени покривчици от баба ми, извадих и PR-a. Седнах пред купчинаната разхвърляни вещи и потънах в книжката със страшното лице на корицата .

Първият прочит на книга със стихове за мен обикновено е само регистрация – чета без да разбирам много, без да вникна в света й, без особено да ме грабне. Чета безпристрастно, без емоция, искам просто да разбера за какво става дума, за да знам кога бих искала да се върна към книгата обратно (или изобщо да не се връщам), да си набележа стихове, които да препрочета в определени ситуациии. Това, струва ми се, е изработен метод, защото често модерната поезия не може да се изконсумира наведнъж (говорим си за комплексонст, дисхармония и безформеност, които създават едно огромно напрежение), въпреки привидната и лекота и повърхностност. Откакто стиховете се отказаха от римата и другите си структурални калъпи, струва ми се,  че спечелиха на дълбочина. Представям си модерния стих като кутия с маниста, която се е пръснала внезапно по ръбовете и съдържанието се е разпиляло; после поетът го е подредил (или го е оставил хаотично) и аз, в ролята на читател, при първия поглед виждам фигурата, после започвам да мисля върху нея, полагам собственото разбиране и знание върху поетичната картина и си надграждам разбиране.

Казвам, че “Черен PR” e подходяща книга, за да си провалиш празника. Спомням си последната Нова Година. Нямах никакво желание точно на този ден да извършвам празнични ритуали, само защото така се прави. Всъщност, цялата предновогодишна вечер чистих и то не защото това беше необходимо точно в този момент, а защото в чистенето нямаше нито капка празничност. Когато късно вечерта, уморена и с утолени бесове, установих, че наистина не е чак толкова наложително да свалям и пердетата от корнизите, за да ги пера точно днес, грабнах PR-a, отворих си бутилка от най-ценното червено вино, което имах налично, запалих няколко фенерчета, по чиито метални покриви са изрязани звездни ключалки, през които светлината да надница и чертае по тъниня бял таван звезди,  и се метнах върху идеално изпънатите гънки на леглото с книжка в ръка. Останатлата част от семейството се забавляваше е някакви електронни игри. Изобщо насторението си беше съвсем домашно, обикновено, беше си ок. И ми се стори, че това е най-великият начин да си провалиш щастливо новогодишното тържество.

Повярвайте ми, тази книга върви така добре в последните часове на годината. В нея има нещо финално, някакво усещане, че си на прага и от другата страна се започва на чисто или нищо не започва. Има обреченост, има зима и то в големи дози, има Африка, Танжер – крайната дестинация на всички непоправими мечтатели, има тъга и отрова.

Невероятно шибан от
дъжд зимен ден!

Да, казвам си и отпивам от бордото от миналия век. Да!

Знам – днес ще пиша, но
няма да се получи нещо кой
знае какво. Това е моментът,
когато нищо не излиза.

Да, така е. Ха-ха, я чуй това:

Дори лондонските поети днес
са станали по-кухи от пипети

Да, ето и малко от поема за зимата:

болкли от африка мигрена от китай
само за гинсбърг и бъроуз ли танжер е рай

Да добавя, че книжката има приличен външен вид и, за разлика от много други книги на издателство “Жанет 45”, на които съм попадала, има дори приличен шрифт (повечето книги на издателството са в някакъв твърде неподходящ за печатни издание несеривен шрифт).

Изобщо – една доста сполучлива книга.

Обикновене не завършвам така представянията на поетични книги, пък и Тома Марков едва ли е чувал за Филип Боа (Philip Boa), но бих слушала книгата на този музикален фон.

Заглавие: Черен PR
Автор: Тома Марков
Жанр: Поезия
Дата на издаване: 03.2005
ISBN: 9544912371

(Следва: „Канела“ на Елин Рахнев)