Обществото ни е пристрастено към работата. Ако има нещо, с което и левите и десните да се съгласят, то това е, че работата е нещо добро. Всеки трябва да има работа. Работата е нашата значка за морално гражданство. Толкова сме убедили себе си, като общество, че всеки, който не работи достатъчно усърдно от общоприетото за конкретната работа, дори и тя да не ти доставя удоволствие, е лош, ненадежден човек. В резултат на това работата започва да абсорбира все по-големи пропорции от нашата енергия и време.

Голяма част от тази работа е напълно безсмислена. Цели индустрии (сетете се за телемаркетинг, корпоративно право, частен капитал) и цели работни отдели (среден мениджмънт, висша администрация, брандови стратези, редактори на вътрешно-фирмени корпоративни списания) съществуват единствено за да ни убедят, че има някаква причина за тяхното съществуване. Безполезната работа обгражда полезната (учители и нисша администрация, която е залята от бумащина); и също така, почти винаги е по-добре заплатена. Както видяхме по време на COVID-19 локдауна, колкото повече работата ти е в услуга на другите хора, толкова по-малко ще ти платят за нея.

Тази система е напълно безсмислена. Тя също така унищожава планетата. Ако не се отървем от тази фанатична привързаност към нея колкото може по-скоро, то ще оставим нашите деца и внуци да се сблъскат с катастрофи в мащаб, който ще направи настоящата пандемия да изглежда тривиална.

Ако все още не е ясно, главната причина да не правим нищо, е, че все още постоянно ни карат да гледаме на социалните проблеми като на въпроси на личния ни избор. Всичката тази работа, всичкият въглерод в атмосферата, трябва някак си да са резултат на нашето собствено консуматорско поведение. (…) Но това просто не е вярно. Не е проблемът в нашите удобства, което разрушава света. Това е нашият пуританизъм, нашето усещане, че трябва да страдаме, за да си заслужим тези удобства. Ако искаме да спасим света, трябва да спрем да работим.

Седемдесет процента от парниковите газове по света идват от инфраструктура: енергия, транспорт, строителство. Повечето от останалите идват от индустриите. В същото време 37 процента от британските работници усещат, че работите им са напълно безсмислени. Ако техните професии изчезнат още утре, светът няма да се влоши по никакъв начин. Просто направете математиката. Ако тези работници са прави, ние драстично бихме намалили климатичния си отпечатък просто чрез елиминирането на скапаните работи.

Та това е предложение едно.

Предложение две: строителни извращения. Огромен брой от постройките днес са изцяло спекулативни: по целия свят. Правителството се разбира с финансовия сектор да построят святкащи кули и небостъргачи, които остават празни, празни офис сгради, стадиони и летища, които никога не биват използвани. Престанете да правите това. На никого няма да му липсват.

Предложение три: планирано остаряване. Една от основните причини да имаме такива високи нива на индустриално производство, е, че създаваме всичко за да се счупи, или да стане старомодно и безполезно след няколко години. Ако направиш iPhone да се счупи след три години, ще продадеш пет пъти повече айфони през това време, отколкото ако направиш един да се използва 15 години. Но в същото време ще използваш поне пет пъти повече ресурси и ще създадеш пет пъти повече замърсяване. Производителите са напълно способни да правят телефони (или чорапи или електрически крушки), които да се използват много по-дълго; всъщност те го правят – те се наричат ‘military grade’ (с военна степен). Накарайте ги да правят военна степен продукти за всички. Така ще намалим въглеродните емисии многократно и ще повишим качеството си на живот.

Тези три предложения са само началото. Ако се замислите, те са просто здрав разум. Защо да унищожаваме планетата, ако не е нужно?

Ако да ги адресираме изглежда нереалистично, може би трябва също така сериозно да се замислим в каква реалност живеем, ако, като общество, сме накарани да се държим по начин, който е буквално безумен.

Автор: Дейвид Грейбър

Цялата книга “Скапани работи” може да се прочете онлайн на английски от тук.

Материалът За да спасим света, трябва да спрем да работим е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

В битка за душите на движението на #ЖълтитеЖилетки, анархисти, националисти и други са впрегнати в опозицията срещу неолибералния центризъм на Макрон. Превод на пълния репортаж и анализ от колектива на CrimethInc.

Изминалите седмици станахме свидетели на масово движение, което се противопостави на политиката за покачване на “екологичната” такса върху горивата на президента Еманюел Макрон. Движението, което неведнъж конфронтира органите на реда, комбинира множество противоречиви елементи: хоризонтално организирани преки действия, твърдения за “аполитичност”, участието на крайнодесни организатори, както и автентичния гняв на потиснатите. Видно е, че неолибералният капитализъм не дава решения на проблема с климатичните промени: освен да обремени допълнително бедните, а когато гневът на бедните се въплъти в реакционно, консуматорско възмущение, се отварят възможности пред крайно дясното. Тук ще опишем движението на жълтите жилетки и ще разгледаме въпроси, които то поражда.

Предговор: Управляващият център и бунтът вдясно

След изборите през 2018 г. в САЩ чухме много аргументи, че би било по-добре политици центристи да спечелят държавна власт. Но какво става, когато центристите дойдат на власт и я използват за да стабилизират капитализма за сметка на бедните? Едно от последствията е, че крайнодесните националисти получават възможност да се представят като бунтовници, които се опитват да защитят “обикновените хора” от потискащите машинации на правителството. Във време, когато държавата може да направи много малко за да смекчи страданието, което капитализмът причинява, може да бъде по-изгодно действието да се центрира извън залите на властта. В следствие, крайнодесният национализъм може да се позиционира по-добре под центристките правителства, отколкото в крайнодесни правителства.

В опита си да свържат движението за защита на околната среда, феминизма, интернационализма и антирасизма с неолиберализма, центристите всъщност правят така, че поне някои от движенията, възникващи в опозиция на властта, трябва да са антиекологични, мизогинни, националистически и расистки. Това върши добра работа на центристите, защото им дава възможност да се представят като единствената възможна алтернатива на крайнодесните екстремисти. Точно тази стратегия направи възможна победата на Макрон в президентския вот срещу Марин льо Пен. В това отношение центристите и националистите са лоялни един към друг врагове, които целят да разделят помежду си всички възможни позиции, като по този начин правят невъзможно да се създаде каквото и да е реално разрешение на кризите, породени от капитализма.

Накратко: ако вълната от победи на националистически движения, която все още продължава в световен мащаб, в крайна сметка отстъпи на възникнали като реакция ответни центристки движения, но анархистите и останалите революционери не успеят да популяризират тактиките и движенията, които биха могли да бъдат адекватни решения на катастрофалните проблеми, пред които хората са изправени, това би могло да подготви почвата за още по-мощна вълна крайнодесен популизъм.

Трябва да изследваме популистките социални движения при условията на центристки правителства, за да можем да установим начините, по които крайнодесни групировки биха могли да ги подменят — и да създадем начини за предотвратяване на това. Една от причините да обръщаме такова внимание на движението на „жълтите жилетки“, което в момента се развива във Франция в условията на управление на президента-архицентрист Макрон.

Движението на „жълтите жилетки“ показва странните пропуквания, които биха могли да се получат под влияние на противоречията на съвременния центризъм: най-вече фалшивата дихотомия между справянето с глобалното затопляне и справянето с катастрофалните поражения, нанесени от капитализма. Тази дихотомия е особено опасна, тъй като дава на националистите наратив, с който да се възползват от икономическата криза, като същевременно дискредитират движенията за опазване на околната среда, олицетворявайки ги с потисничество, упражнявано от страна на държавата.

Това, което се случва сега във Франция, напомня на случилото се в Бразилия през 2013 г., когато движение срещу растящите цени на градския транспорт предизвика национална криза. Тази криза предостави на десетки хиляди нов опит с хоризонталната организация и преките действия, но също така позволи на националистите да спечелят нови територии като се представят за бунтовници срещу политиката на управление. Между Бразилия от 2013 г. и Франция от 2018 г. обаче има две големи разлики. Първо, движението в Бразилия първоначално беше организирано от анархисти, но твърде бързо набра твърде много сила, за да могат анархистките ценности да се задържат в основата му — а в движението на „жълтите жилетки“ анархистите никога не са имали значимо влияние. Второ, движението в Бразилия се разви при условията на правителство приемано за ляво, а не центристко такова. Подмяната на движението срещу повишаването на цените на градския транспорт в Бразилия задвижи поредица от събития, които имаха своята кулминация в изборната победа на Болсонаро — отявлен привърженик на военната диктатура и извънсъдебните масови убийства. Във Франция обстоятелствата изглеждат дори по-малко обещаващи.

Какво би трябвало да направят анархистите в подобна ситуация? Не можем да застанем на страната на държавата срещу демонстрантите, които вече трябва да се борят за самото си физическо съществуване. Също така не можем да застанем на страната на демонстрантите срещу околната среда. Трябва да заемем антинационалистическа позиция в рамките на протестите срещу правителството и позиция, насочена срещу държавата в рамките на екологичните движения. Движението на „жълтите жилетки“ ни предоставя възможност, от която можем да се поучим и да помислим как да създаваме печеливши стратегии в една епоха на тристранни конфликти, които ни противопоставят както на националистите, така и на центристите.

Движението на „жълтите жилетки“ във Франция

Преди няколко седмици правителството на Макрон официално обяви, че на 1 януари 2019 г. за пореден път ще увеличи данъците върху горивата, което от своя страна ще доведе до цялостно увеличение на цената им. Това решение беше обосновано като стъпка в посока преминаването към „зелена енергия“.

Дизеловите превозни средства съставляват две трети от всички автомобили във Франция, където дизелът е по-евтин от обикновения бензин. След десетилетия на политики, насочени към стимулиране на потребителите към покупката на дизелови автомобили, правителството решава, че дизеловите горива вече не са „екологични“ и следователно хората трябва да сменят колите си и да променят навиците си. Макрон намали данъците на свръхбогатите в началото на своето управление; до момента той не е предприел никакви стъпки, за да накара богатите да платят прехода към по-екологични технологии, макар че точно богатите са тези, които печелят от екологично вредни индустрии. Това накара голяма част от хората да пренебрегнат аргументите на Макрон в полза на екологията. Мнозина видяха в решението за увеличаване на акцизите още една атака срещу бедните.

Френското правителство е отговорно за създаването на фалшивото противопоставяне между екологията и нуждите на работещите. Десетилетия пространствено планиране доведоха до съсредоточаване на икономическата активност, възможностите за работа и развитие на публичния транспорт главно в големите градове — и до изолация на провинцията, което от своя страна направи необходимо използването на автомобили от голяма част от населението. Останали без друг избор, много хора сега са напълно зависими от своите превозни средства както за работата си, така и за всекидневните си дейности.

В отговор на изявлението на Макрон за увеличаване на акциза върху горивата, хората започнаха да се организират по интернет. Няколко петиции срещу увеличението на цената на горивата бързо набраха скорост, като например тази онлайн петиция, която вероятно ще достигне милион подписа по времето на печат на този материал. На 17 септември 2018 г. организация на шофьори осъди „свръхоблагането на горивата“ и прикани членовете си да изпратят касовите си бележки за гориво, придружени с писма, изразяващи неодобрението им, директно на президента Макрон. На 10 октомври 2018 г. двама шофьори на камиони създадоха събитие във Фейсбук, в което призоваваха за национална блокада в знак на протест срещу увеличението на цените на горивата на 17 ноември 2018 г. В резултат на това във Фейсбук и Туитър се появяваха все нови и нови групи, които споделяха видеоматериали, в които хората критикуват решението на президента, обясняват колко е трудно вече финансовото им положение и как увеличаването на акцизите върху горивата само ще го влоши още повече.

В навечерието на събитието в цялата страна вече имаше около 2000 групи, които изразяваха намеренията си да блокират пътища, пунктове за събиране на пътна такса, бензиностанции, рафинерии, или поне да организират демонстрации.

За да се откроят, участниците в този ден на действие решават да се облекат с жълти жилетки за безопасност, а техните симпатизанти са призовани да покажат тези жилетки в колите си. Всеки шофьор във Франция е длъжен да има такава жилетка в колата си в случай на инцидент на пътя. Заради своята зависимост от автомобилите си и от страх, че социалната ситуация ще се влоши, протестиращите избират тези жилетки за символ на съпротивата срещу решението на Макрон. В резултат, протестиращите и медията започват да наричат движението “жълтите жилетки.”

По време на уикенда 17-18 ноември 2018 г. бяха организирани хиляди събития. По време на първия ден от националната блокада по улиците на страната излязоха около 288 000 „жълти жилетки“. Това беше успех за движението, особено ако се вземе под внимание фактът, че то не получи никаква помощ или подкрепа от профсъюзите или други големи организации.

За нещастие, напрежението ескалира, когато избухнаха сблъсъци между „жълти жилетки“ и други граждани. Една жена на над 60-годишна възраст от протестиращите „жълти жилетки“ е прегазена от кола, управлявана от майка, която се опитвала да закара болното си дете на лекар и да мине през блокада, участниците в която започват да блъскат по колата ѝ. През този уикенд ранените са около 400, един протестиращ е убит, а арестуваните са около 280 души.

Въпреки тези инциденти, движението не отслабва. Блокадите продължават и през следващите дни, макар и с по-малко участници. За да поддържат натиска над правителството, „жълтите жилетки“ отправят нов апел за действия в национален мащаб за следващата събота — 24 ноември. И отново многобройни групи „жълти жилетки“ във Фейсбук планират действия и демонстрации из цяла Франция и разпространяват призиви за сливане на националните протести на голяма демонстрация в Париж.

В началото за място на провеждане на тази демонстрация е определено Марсово поле — близо до Айфеловата кула — където силите на реда биха могли да обградят и ограничат протестиращите. Това официално решение обаче не се харесва на някои от „жълтите жилетки” и в социалните медии започват да циркулират други призиви. Демонстрацията в Париж на 17 ноември не успява да постигне целта си — Президентският дворец. Затова „жълтите жилетки”, които не успяват да се съберат на тази дата, решават да повторят опита си на 24 ноември. И така, вместо да се съберат в подножието на Айфеловата кула, хората блокират Шанз-Елизе — място с огромно символично значение. Тази луксозна улица е най-посещаваната в Париж; Елисейският дворец, който е и резиденцията на Макрон, се намира на края на този булевард.

Както и предишната седмица, демонстрантите се опитват да стигнат колкото е възможно по-близо до Президентския дворец. През целия ден по най-известния френски булевард се издигат барикади и се водят схватки. Според изнесените данни, по време на този втори протест по улиците на Франция излизат около 106 000 протестиращи, от които около 8000 в Париж. Тези цифри показват, че движението губи от силата си. По време на демонстрацията в Париж, 24 души са ранени по време на сблъсъците, 103 души са арестувани, от които 101 са задържани. Първите дела срещу тях се провеждат на 26 ноември (понеделник).

От какъв тип е това движение?

Движението на „жълтите жилетки“ описва себе си като спонтанно, хоризонтално и без лидери. Трудно е да сме убедени в истинността на тези твърдения. Движението води началото си от групи в социалните медии, които улесняват централизирани акции, при които хората на местно ниво решават какво и как искат да правят. В това отношение наистина определено съществува някаква степен на хоризонтална организация.

Въпросът дали движението наистина няма лидери е по-сложен. От самото начало „жълтите жилетки“ твърдят, че движението им е „аполитично“ и няма лидер. То се описва като резултат от органичните усилия на няколко групи от хора, работещи съвместно на основа на споделения си общ гняв.

Въпреки това, както във всяка група — в това число и анархистките такива — съществува някаква групова динамика. В най-общия случай някои хора успяват да акумулират повече подкрепа от други, било благодарение на достъп до ресурси, способност да убеждават, или просто защото са по-запознати с новите технологии. Ако разгледаме по-отблизо самопровъзгласилите се за говорители на движението на „жълтите жилетки“, ще видим кой има по-голямо влияние в рамките на движението и можем да си извадим изводи върху неговия възможен дневен ред.

• Кристоф Шаленсон е говорител на департамента Воклюз. Въпреки, че представя себе си като „аполитичен“ и „непринадлежащ към никой профсьюз“, той е кандидат в изборите през 2017 г. като кандидат на „широката десница“. Ако разгледаме личните му контакти и Фейсбук профила му по подробно, установяваме, че позициите му са отчетливо консервативни, националистически и ксенофобски.
• В Лимож организатор на действията на „жълтите жилетки“ от 17 ноември е Кристоф Льошевалие. Профилът и на този „гневен гражданин“ е доста интересен. За него може да се каже, че е най-малкото ренегат. През 2012 г. е кандидат на изборите на центристка партия (MoDem). По-късно се присъединява към крайнодясната „Национален фронт“ (понастоящем „Национален съюз) и през 2016 г. кани неговата лидерка Марин Льо Пен на събрание. Междувременно сътрудничи на френската про-ГМО селскостопанска организация FNSEA, известна с това, че защитава употребата на химикали като глифозат (неселективен системен хербицид, действащото вещество в средствата, произвеждани под търговските наименования Раундъп и др.) с цел увеличаване на добивите.
• В Тулуза говорител на „жълтите жилетки“ е Бенжамен Коши. Този млад мениджър е интервюиран няколко пъти от национални и местни медии. Като вземем предвид миналото му, този говорител също не би могъл да бъде наречен „аполитичен“. Бенжамен Коши говори свободно за политическия си опит като член на традиционната неолиберална десница (по онова време наричана UMP, сега наричаща себе си Републиканци). По време на следването си в правния факултет обаче Коши е един от лидерите на студентската организация UNI — добре известна с връзките си с консервативни десни и крайнодесни партии и групировки. Още по-интересен обаче е фактът, че Бенжамен Коши не е признал публично, че в момента членува в националистическата партия „Събуди се, Франция“, чийто лидер Никола Дюпон-Енян сформира коалиция с Марин льо Пен по време на втория тур на президентските избори с надеждата за победа над Макрон.

Така става ясно е, че консервативните и крайнодесни групи се надяват да наложат своя дискурс, да разпространят идеите си и използват това „аполитично движение на разгневени граждани“ като начин да спечелят допълнително влияние. Тези им действия обаче срещат и своя отпор. „Жълтите жилетки“ в Тулуза решиха да отстранят Бенжамен Коши от редиците си заради политическите му убеждения. На 26 ноември по време на гостуването си в радиопредаване, Коши заяви, че в отговор на отстраняването му, сформира нова национална организация, наречена „Лимоните (Les Citrons), с помощта на която ще продължи борбата срещу повишаването на акцизите и използва възможността да разкритикува „липсата на демократичност в рамките на движението на „жълтите жилетки“.

Освен всичко това, изглежда, че т.н. „движение без лидер“ напълно променя стратегията си след втората демонстрация в Париж. В понеделник, 26 ноември, на пресата беше представен списък с осем официални говорители на движението. Вероятно предишния ден „жълтите жилетки“ са били помолени да гласуват онлайн и да изберат своите нови ръководители. Тези номинации и стратегически решения вече създават напрежение в рамките на движението. Някои „жълти жилетки“ вече критикуват законността на избора, което от своя страна повдига въпроси за това как първоначално са били подбрани тези лидери.

Междувременно, някои от членовете на движението призоваха към нови протестни действия на 1 декември, събота. Исканията са ясни: 1) По-голяма покупателна способност; 2) Отмяна на всички данъци върху горивата. Ако тези искания не бъдат удовлетворени, демонстрантите заявяват, че ще пристъпят към действия, насочени към оставката на Макрон. 27 000 души завяват участие в събитието. И този път обединението, под чийто надслов преминават протестните действия няколко седмици по-рано, сякаш се изпарява, тъй като няколко местни организации се отделят от движението в знак на протест срещу политиката на по-изострена конфронтация, която движението сякаш възприема.

Вместо да изследва хоризонталния принцип на организация на движението, корпоративните медии се концентрираха върху съвсем различен въпрос: основателен ли е гневът на протестиращите?

Много медии посочиха, че движението е съставено главно от слабообразовани хора с по-ниски доходи, които са против мерките за опазване на околната среда; те описаха демонстрациите като насилствени, за да делегитимират гнева на протестиращите. Въпреки това, някои медии с времето промениха своите позиции и смениха снизходителния си към исканията на протестиращите тон, като възприеха по-толерантен такъв. Например, след сблъсъците на Шанз-Елизе миналата събота, новият министър на вътрешните работи Кристоф Кастане, заяви: „мащабите на пораженията са незначителни, в по-голямата си част те са материални, а това е най-важното“. Това е доста изненадващо изявление, като се има предвид как корпоративните медии и политици обикновено порицават подобни действия по време на първомайски демонстрации и по време на протестите срещу промените в Кодекса на труда.

От наша гледна точка няма никакво съмнение, че гневът на протестиращите е оправдан. Повечето от участниците в движението споделят с какви трудни житейски ситуации им се налага да се справят ежедневно. Разбираемо е, че вече им е писнало; проблемът с горивата е просто капката, която преля чашата. Хората от по-ниските слоеве трябва да се трудят все повече и повече, за да оцеляват, а останалите са просто на ниво, което им помага да не бъдат твърде силно засегнати от икономическите промени и данъчните увеличения, засягащи потребителите. Поне на този етап.
Така че гневът, както и преките действия, са оправдани. Въпросът е дали политическата визия и ценностите, които движат протестиращите, могат да доведат до нещо добро.

Неспокойни води

По време на действията на „жълтите жилетки“ бяха регистрирани многобройни расистки, сексистки и хомофобски изстъпления. По време на демонстрацията на 17 ноември в Париж сред многобройните протестиращи бяха забелязани някои добре познати антисемити и националисти. В демонстрациите в Париж на 24 ноември също участваха членове на крайнодесни и националистически групировки. Някои наши другари съобщиха, че присъствието на елементи от крайната десница в парижките демонстрации „не може да бъде оспорено“. Те разказват, че са видели група монархисти с флага; множеството е преценило факта на присъствието им като „незначителен“ на фона на водните оръдия, използвани от силите на реда по време на сблъсъците.

В същия доклад се споменават и някои елементи, които трудно се поддават на интерпретация. Така например докато множеството в Париж скандира някои добре известни лозунги от май 1968 г. като „CRS SS” (сравняващ резерва на френската полиция, използван главно за борба с безредици, с хитлеристките СС) и от демонстрациите срещу промените в Кодекса на труда „Стани, Париж, вдигни се!“, те скандират и първия куплет на Марсилезата, който вече се свързва с традиционните републикански партии, а не с радикалите. Този лозунг може да се интерпретира като алюзия към корените на Френската революция, но тази песен е и френският национален химн, което ѝ придава патриотичен и националистически тон.

Още един пример: докато върви по Шанз-Елизе, множеството скандира: „Ние сме си у дома.“ На англоговорящия читател това изречение не прави особено впечатление, а е просто потвърждение на факта, че демонстрантите са превзели улиците, както го интерпретираха авторите на доклада. Този лозунг обаче напомня за лозунга, използван от привържениците на „Национален фронт“ по време на събиранията им. Разбирано в този контекст, „ние сме си у дома“ има по-заплашително подзначение. За националистите то означава, че Франция е и винаги ще бъде бяла, християнска и етническа държава. Всеки, който не се вписва в тази идентичност и политически дневен ред, е считан за чужденец или нарушител. С други думи, този лозунг създава парадигма, в която индивидът или се вписва, или не. Използването на тези думи по време на демонстрациите на „жълтите жилетки“ е лош избор, ако не и заплаха.

Париж не е единственото място, където в рамките на движението се проявяват реакционерски тенденции. На 17 ноември в Коняк „жълти жилетки“ нападат чернокожа жена зад волана на колата ѝ. По време на сблъсъка някои от протестиращите ѝ казват да „се върне в страната си“. Същия ден в Бург ан Брес депутат и партньорът му са нападнати с обвинението, че са хомосексуални. В департамента Сом „жълти жилетки“ се обаждат на имиграционните власти, когато разбират, че в камион, заседнал в трафика, се крият мигранти. Списъкът може да бъде продължен.

Някои от участниците в това „аполитично“ движение открито изразяват презрението си към социалните движения — в това число и към движението за по-добро образование, движението за защита на болниците и за достъп до здравни услуги, движението на железопътните работници. На практика, това движение, което претендира, че се разграничава от колективните битки, за да може да извоюва привилегии за „всички“, всъщност насърчава индивидуализма и егоизма: правото на отделния индивид да продължи да използва колата си евтино, но без никаква реална визия за социална промяна.

Как да се включим?

Сред анархистите и левите можем да намерим два различни лагера, когато става въпрос за явлението “жълта жилетка”: онези, които мислят, че трябва да вземем участие в него, и тези, които мислят, че трябва да запазим разстоянието.

Аргументи против участие:

• Движението “жълти жилетки” твърди, че е “аполитично”. Като цяло участниците се описват като недоволни граждани, които работят усилено, но винаги са първите, които поемат тежестта на данъците и правителствените решения. Този дискурс има много общо с пужадизма от 50-те години на миналия век, реакционно и популистко движение, носещо името на Пиер Пужад, или съвсем скоро с движението “Bonnets rouges” (“червените бонети”).
• Идеята, че движението е “аполитично”, е опасно, защото предлага перфектна възможност за крайнодесни организатори, популисти и фашисти да се промъкнат сред протестиращите. С други думи, това движение предлага на крайно дясното възможност да се преструктурира и да си възвърне властта.
• Когато движението привлече широко внимание, крайно десни политици като Марин Льо Пен, както и други консерватори и популисти, изразиха подкрепата си към него. Толкова за неговата “аполитичност”!

Аргументи за участието:

• Движението изглежда като автенитично и спонтанно, децентрализирано надигане на хора с ниски доходи. На теория би трябвало да организираме заедно с тях, за да се борим с капитализма и държавното потисничество. Трябва да имаме предвид, че понятията за класова война и антикапитализъм далеч не са приети или популяризирани сред демонстрантите.
• Някои твърдят, че трябва да участваме от стремеж да не позволим на фашистите да овладеят движението и гнева, който представлява. Някои радикали вярват, че трябва да участваме в тези действия като начин да направим нови връзки с хората и да разпространим нашите идеи за капитализма и как да реагираме на икономическата криза.
• За някои радикали, скептичното отношение към сегашното движение и липсата на желание за участие в него може да прозира класово презрение, насочено към “аполитичните” бедни. Други твърдят, че във всяка ситуация винаги трябва да се стремим да бъдем актьори, а не зрители. Някои дори твърдят, че ако сме “истински” революционери, трябва да скочим в неизвестното и да открием какво е възможно, вместо да критикуваме пасивно от разстояние.

Всички тези аргументи са валидни, но ако водят до анархисти, участващи в движение, което предлага на фашистите платформа за набиране на последователи — както някои анархисти направиха в украинската революция — това ще бъде бедствие, което отвори пътя за по-лоши катастрофи.

Фундаменталният проблем с движението на “жълтите жилетки” е, че изконно се базира на погрешни схващания, опитвайки се да запази условията, които всички ние би трябвало да сме се борили да премахнем на първо място. Вместо да се стремим да защитаваме днес отчуждения и мизерен консумеристки начин на живот, който сам по себе си е резултат от век на пораженията и предателства в работническите движения, трябва да питаме защо сме толкова зависими от автомобилите и бензина на първо място. Ако нашите пътища за оцеляване и пътуване не бяха изградени по такъв изолиращ, индивидуализиран начин — ако капиталистите не успяха да ни експлоатират толкова безмилостно — ние нямаше да избираме между разрушаването на околната среда и отказване от последните останки на финансова стабилност.

Трябва да променим нашите навици и да се откажем от нашите привилегии в борбата за друг свят (или друг край на света), но както винаги, правителствата и капиталистите ни принуждават да понесем проблемите, които те причиняват. Не трябва да им позволяваме да формулират условията на дискусията.

 Отворени въпроси

Същевременно, ситуацията извън сърцето на френската държава е доста различна. На остров Реюнион, след 17 ноември, настъпиха социални катаклизми, при които бяха блокирани всички стратегически обекти — пристанището, летището и префектурата. От страх да не загубят контрол над ситуацията и от загриженост за икономиката, френските власти наложиха забрана за излизане след определен час, от 20 до 25 ноември.

В Европа, докато движението на жълтите жилетки се опитва да се преструктурира в следствие на отслабено от проблеми в управлението и конфликти за стратегически насоки, това би могло да бъде възможност за създаване на нови връзки и предложения за по-системни решения на проблемите, предизвикали това движение.

Що се отнася до екологията, трябва да подчертаем, че богатите са главно отговорни за изменението на климата и че те трябва да бъдат тези, които плащат да се справят с него — ако не сме в състояние да ги детронираме първо. До известна степен това изглежда е това, което в момента се опитва да направи в Англия сегашното Extinction Rebellion движение срещу капитализма и изменението на климата. Иронично е, че от двете страни на английския канал се случват две различни блокиращи движения по отношение на капитализма и екологията — едното отправя екологични искания към държавата, а другото е реакционно срещу държавните екологични мерки.

За национализма трябва да отстояваме, че не е по-добре да бъдем експлоатирани от гражданите на собствената ни раса, пол и религия, отколкото да бъдем експлоатирани от чужденци, и подчертаваме, че ще можем да се изправим само срещу онези, които ни угнетяват и потискат, само ако установим солидарност по всички линии на различие — раса, пол, религия, гражданство и сексуални предпочитания. Ние сме вдъхновени от протестиращите в Монпелие жълти жилетки, които сформираха защитен гард на честта в подкрепа на феминисткия марш на 24 ноември.

Преди всичко, в пространството на социалните движения се нуждаем от антикапиталистически, антифашистки, антисексистки и екологически фронт. Въпросът е дали това трябва да се осъществи в движението на “жълтите жилетки” или срещу него.

Материалът Жълтите жилетки във Франция: Между “екологичния” неолиберализъм и “аполитичните” движения е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Когато и да се стигне до улични сблъсъци, като тези по време на настоящата среща на лидерите от Г20 в Хамбург, свикналите да приемат държавното и полицейско насилие като нещо нормално и неразделна част от ежедневния живот бързат да изкажат своето възмущение от това да видят как други хора се защитават и опълчват срещу това насилие. Точно така — полицейските сили, тежко въоръжени със смъртоносни оръжия, упражняват груба сила срещу невъоръжени граждани, а гражданите от своя страна биват обвинявани за това, че се опитват да ги спрат. Нещо май не е наред тук?

Дискурсът на насилието не е неутрален. Държавата и корпоративните медии полагат огромен труд в контролирането на това как насилието бива дефинирано в колективното въображение на хората. В тяхното говорене обстрела с гумени патрони, зашеметяващи гранати и сълзотворен газ по невъоръжени граждани не е насилие, но връщането на гранатите със сълзотворен газ обратно към екипираните с противогази полицейски редици е насилие. Този пример може би илюстрира достатъчно добре, че проблемът изобщо не е в използването на принуждаваща сила. Вместо това, терминът “насилие” се използва срещу всеки, който по някакъв начин се противопоставя на монопола и принуждаващата сила, на които обикновено се радва всяка държавна и друга власт.

Когато тези с властта опишат хората като “агресивни”, целта почти винаги е да легитимират използването на груби, агресивни и насилствени средства срещу самите хора. Можем много ясно да видим това в официалните им изявления още преди началото на Г20,  където определен тип протестиращи предварително са обрисувани като “агресивни”. Който и да обвини някой друг като агресивен, обикновено прави това с цел предстояща агресия от своя страна върху него.

Германската полиция се готви да посрещне “насилието” на протестиращите. Кой използва насилие в случая?

Когато политици и активисти ни натискат да обещаем, че няма да бъдем “агресивни”, те заплашват да отнемат легитимността на съпротивата, която може да обезкуражи властта от предприемането на репресии и насилие срещу всички нас. В този смисъл, “ненасилствените” НПО-та и “мирни” активисти стават съучастници в насилието, което властта е способна да наложи на тези, които тя делегитимизира като агресивни протестиращи.

Ако винаги позволяваме на тези с властови позиции да определят какво е и какво не е приемливо поведение, ние никога няма да сме способни да протестираме по начин, който може да разклати тяхната доминация или, в следствие на това, да влезе в полезрението на общественото мнение. Вместо да се съгласяваме с техния дискурс и да питаме дали определен начин на протестиране е насилие, трябва да започнем да задаваме различни въпроси: Как този начин на протестиране се отнася към разпределението на силите в обществото? Какъв тип властови отношения създава? Какви властови отношения разрушава? Не просто като анархисти, но като хора, които обичат свободата, без значение от политическите пристрастия, трябва да разберем, че това е много по-важния въпрос.

Така разбираме защо почти всеки ще се съгласи, че не е насилие да се намесиш с принуждаваща сила за да спасиш животите на заплашените от снайпера на някой терорист: не е въпрос на това кое е законно или незаконно, нито дали е агресивно или мирно, а дали ще спаси свободата и благополучието на тези, които в случай на ненамеса ще бъдат убити. С увеличаването на интензитета на държавните репресии и задълбочаването на икономическия хаос и катастрофалните промени в климата, свободата и благополучието на все повече и повече животи са под заплаха. Затова можем да разберем мотивите на тези, които биват описани като “агресивни” от защитниците на наложения от Г20 ред – да се намесят пряко с надеждата, че могат да защитят всички ни от по-голямата заплаха.

Следете ситуацията в Хамбург в реално време от сайта на CrimethInc.

Материалът Срещата на Г20 в Хамбург и въпросът с насилието е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

На теория „демокрация“ означава народовластие; управление на всички за всеки чрез общата народна воля. В демокрацията хората трябва да могат да заявяват всички свои желания, да номинират изпълнителите на своите желания, да следят за тяхното изпълнение и да ги премахват, когато не могат да ги изпълнят.

По принцип това предполага, че всички индивиди, съставляващи народа, са в състояние да формират мнение и да го изразяват по всички въпроси, които ги касаят. Това изисква политическа и икономическа независимост на всеки и в същото време на никой, за да живее, да бъде обвързан да се подчинява на волята на другите.

Ако социалните класи и отделните хора са лишени от средствата за производство и следователно са зависими от други чрез монополи върху тези средства, значи т.нар. демократична система е нищо повече от лъжа, при това такава, която служи за заблуждаване на масите от хора и ги държи в послушание в привиден спектакъл на суверен, докато властта на привилегированата и доминираща класа бива все по-добре подсигурена и консолидирана. Такава е демокрацията и като такава тя винаги е била капиталистическа структура, каквато и форма да приеме, от конституционна монархия до т.нар. пряка форма.

Не може да има такова нещо като демокрация, управление от народа, освен такова в социалистически режим, когато средствата за производство и живеене са в ръцете на обществото и всеки може да се намеси пряко в определянето на обществения живот на базата на гарантирана икономическа независимост на всеки човек. В този случай изглежда, че демократичната система е можела да бъде най-добрата за гарантиране на справедливостта и хармонията между икономически независими индивиди с техните необходимости на живот в обществото. Затова, повече или по-малко, става ясно защо тези, които са живели в ерата на абсолютни монарси, са се борили, страдали и умирали за свобода.

Но поради факта, че гледайки обективно на нещата, управлението в ръцете на всички хора се е превърнало в нещо невъзможно. Предвид факта, че индивидите, съставящи народа имат различни мнения и противопоставящи се желания и никога, или почти никога не се случва, да бъдат съгласни по всеки един въпрос или проблем. Оттук следва, че „управлението в ръцете на всички хора“, ако трябва да имаме управление изобщо, може в най-добрия случай да бъде просто управление на мнозинството. И че демократите, социалисти или не, също биха се съгласили. Те добавят, че е вярно, че всеки трябва да уважава правата на малцинствата; но тъй като мнозинството решава какви да бъдат тези права, в резултат малцинствата имат само правото да правят това, което мнозинството желае и разрешава. Единственото ограничение пред волята на мнозинството би била съпротивата, която малцинствата знаят и могат да окажат. Това означава, че винаги ще има социален конфликт, в който част от членовете на обществото, макар и мнозинство, ще могат да налагат своята собствена воля върху другите, канализирайки усилията на всички в изпълнението на своите собствени цели.

И тук ще се отклоня малко, за да покажа как, основавайки се на логиката, подкрепена от доказателства от отминали и настоящи събития, дори не е вярно, че където има управление, по-точно власт, тази власт произтича от мнозинството. И как на практика всяка „демокрация“ е била и не бива да бъде наричана по друг начин освен „олигархия“ — управление на малцина, диктатура. Но, за целите на тази статия, предпочитам да застана на страната на демократите и да предположа, че действително може да има истинско и искрено управление на мнозинството.

Управлението означава правото да твориш закони и да ги налагаш на всеки чрез сила: без полицейска сила не може да има управление.

Сега, може ли обществото да живее мирно и да прогресира за по-голямото добро на всички, може ли постепенно да се адаптира към непрестанно променящите се обстоятелства, ако мнозинството има правото и средствата да налага своята воля със сила над непримиримите малцинства?

Мнозинството е, по дефиниция, назадничаво, консервативно, враг на новото, мудно в своята мисъл и действие, в същото време импулсивно, необективно, податливо на внушения, нестабилно от своите ентусиазми и ирационални страхове. Всяка нова идея произлиза от един или няколко индивида преди да бъде приета, ако е жизнеспособна, от повече или по-малко голямо малцинство, което печели над мнозинството, само за да бъде заменена, ако изобщо, от нови идеи и нови нужди, когато вече стане остаряла и по-скоро пречка, по-скоро прът в колелото на прогреса.

Но искаме ли тогава управление на малцинство?

Не, определено не. Ако е несправедливо и против интереса на мнозинството да потиска малцинството и спира прогреса, то е дори още по-несправедливо и против интереса на малцинството да потиска цялото население или налага своите собствени идеи чрез сила, които дори и да са добри идеи, биха възбудили неприязън и опозиция дори само поради факта, че биват налагани.

Тогава значи, никой не бива да забравя, че има всякакви видове най-различни малцинства. Има малцинства на егоистите и злодеите, както има и такива на фанатиците, които смятат, че притежават абсолютната истина и, водени от съвсем добри намерения, се опитват да наложат тази истина над другите като единствен път като спасението, дори и да е някаква пълна глупост. Има малцинства от реакционери, които искат да върнат назад часовника и са разделени според различните пътища и ограничения на реакцията. Има и революционни общества, които също са разделени от средствата и целите на революцията, както и от посоката, по която трябва да поеме социалния прогрес.

Кое малцинство трябва да спечели?

Това е въпрос на груба сила и капацитетът за повличане на масите, а залозите за успех на най-искрените и отдадени за общото благо не са особено големи. За да вземеш властта трябва да имаш определени качества, които не са точно тези, които са необходими за триумф на справедливостта и благополучието на народната воля в света.

Но тук ще продължа да давам шанс на демокрацията и ще предположа, че ще дойде на власт малцинство, което от всички борещи се за управлението, смятам за най-добро в своите идеи и предложения. Иска ми се да предположа, че социалистите ще дойдат на власт и ще добавя, също и анархистите, ако не бъда спрян от противоречие в термините.

Това ще бъде най-лошото от всичко?

Да, за да вземеш властта, дали законно или незаконно, ще трябва да се отървеш по пътя с голяма част от идеологическия си багаж, освобождавайки се от всякакви морални скрупули. И тогава, веднъж захапал властта, идва големият проблем как да останеш на върха. За да го направиш трябва да създадеш истински интерес към новото управление и да се закачиш към системата на управление на новата привилегирована класа, потушавайки всеки опит за опозиция чрез всички възможни начини. Най-вероятно правейки го от национален интерес, но винаги с унищожаващи свободата резултати.

Установено управление, основано на пасивния консенсус на мнозинството и с голям брой последователи, в традицията и в чувството, — понякога искрено — че твоите идеи са правилните, може да остави някакво място за свобода, поне докато привилегированите класи получават подкрепа и не се чувстват застрашени. Ново управление, което разчита на подкрепа само от често слабо малцинство, е задължително от обстоятелствата да се превърне в тирания.

Не ни трябва повече от това да се сетим какво направиха социалистите и комунистите, когато дойдоха на власт. Как предадоха своите принципи и другари, развявайки знамената в името на социализма и комунизма.

Ето защо не сме нито за управление на мнозинство, нито на малцинство; нито за демокрация, нито за диктатура.

Ние сме за премахване на жандарма. Ние сме за свобода за всички и за свободно съглашение, което ще е там за всеки и никой няма да може да налага власт над другите, така че всички да можем да участваме в доброто функциониране на обществото. Ние сме за анархия.

Ерико Малатеста, 1926 г. Текстът е публикуван за първи път в журнала на Малатеста Pensiero e Volontà през май 1926. Английският превод може да се намери в сборника The Anarchist Revolution, Freedom Press 1995.

Материалът Нито демократи, нито диктатори: Анархисти е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Представяме ви българското издание на комикса от Prole.info, озаглавен “Работа. Общност. Политика. Война.”

Това е комикс-манифест за класова война, който чрез рисунки и дръзки слова ни представя света, в който живеем. Засегнати са темите за живота и работата в капиталистическото общество, взаимоотношенията между паразитните и експлоатираните класи, начините чрез които шефове, лидери и политици държат работниците под контрол, както и нуждата от съпротива, социална революция и класова война, за да върнем живота си обратно в нашите ръце и да постигнем пълно освобождение за човечеството.

Изтегли във вариант за четене

Изтегли във вариант за отпечатване на хартия

Свали (PDF, Unknown)

Материалът “Работа. Общност. Политика. Война.” е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Никой не може да отсъжда със сигурност кой е прав и кой греши, кой се приближава най-близо до истината или кой е най-добрия начин да се постигне най-голямото добро за всеки и за всички заедно. Свободата придружена с практически опит е единствения начин да намерим истината и кое е най-добро за нас; а не може да има свобода, ако е налице отказ от свободата да правим грешки.

Когато обаче някой говори за свободата в политически смисъл, не във философски, никой не мисли за метафизичното тяло на абстрактния човек, който съществува извън космичната и социална среда, и който, като някакъв бог, “може да прави каквото си пожелае” в абсолютния смисъл на думата.

Когато някой говори за свободата, то говори за общество, в което никой не може да ограничава ближните си без да срещне яростна съпротива, и в което, над всичко, никой не може да отнеме и използва колективната сила за да налага своите желания над другите и над самите групи, които са източника на тази сила.

Човек не е перфектен, съгласен. Но това е още една причина, може би най-силната причина, да не позволяваме на никого възможността “да налага спирачки над индивидуалната свобода”.

Човек не е перфектен. Но тогава как да намерим хора, които са не просто достатъчно добри да живеят в мир и разбирателство с другите, но също и да не се възползват от възможността да контролират животите на другите по авторитарен начин? И приемайки че са, кой ще ги избере? Сами ли ще предложат себе си? И кой ще ги защити от съпротивата и насилието на “престъпниците”?

Или ще бъдат избрани от “суверения народ”, който се смята за твърде невеж и слаб да живее в мир, но изведнъж придобива всички необходими добри качества, когато стане въпрос за това да избере кой да го управлява?

Ерико Малатеста, публикувано на италиански в анархисткото списание Umanità Nova през 1920 г.; На снимката в началото – редакцията на списанието. Английският превод на текста може да се намери в сборника “Malatesta: Life and Ideas”, Freedom Press

Материалът Идеята за доброто управление е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Имаме удоволствието да ви представим новото издание на книгата “Еволюция, Революция и Анархисткия Идеал” на видния френски географ, революционер и класик на анархическата мисъл от 19-ти век, Елизе Реклю. В нея е представена идеята, че Еволюцията, бавното и спокойно трансформиране на света, и Революцията, експлозивната и често пъти насилствена промяна, не са противоположни явления, а взаимодопълващи се, следващи се едно друго и дори еднакви феномени, но с различна продължителност. В контекста на тогавашното време са посочени различни примери за прогресивните и регресивни революционни промени в обществото. Направен е оглед на социалното положение, разгледано е  функционирането на държавата, църквата, съдебната система, армията и капитала, разкрити са взаимоотношенията между тези институции на властта с всичките им репресивни инструменти и хората, борещи се за еманципация и пълно освобождение. Писани преди повече от век, идеите на автора са все така актуални и днес. Книгата е едно изключително приключение по пътя към великия анархистки идеал – идеалът за свободата! 

Изтегли цялата книга на pdf файл от тук 

Свали (PDF, Unknown)

Материалът “Еволюция, Революция и Анархисткия Идеал” – ново издание на книгата на Елизе Реклю е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

ИЗТЕГЛИ ТЕКСТА НА PDF (ЕДИНИЧНИ СТРАНИЦИ)

ИЗТЕГЛИ ТЕКСТА НА PDF (ДВОЙНИ СТРАНИЦИ)

ИЗТЕГЛИ ТЕКСТА НА PDF (ЗА ПРИНТИРАНЕ КАТО КНИЖКА А5)

За да промениш едно нещо, започни да променяш всичко.

Ако можеше да промениш нещо, какво би било то? Би ли отишъл на дълга ваканция до края на живота си? Би ли направил така, че горивата, които използваме, да не предизвикват промени в климата? Би ли поискал повече етичност от банки и политици?

Със сигурност, ако оставиш всичко по старому, не е реално да очакваш различни резултати. Нашите лични финансови и емоционални борби са отражение на глобалните сътресения и катастрофи. Бихме могли да прекараме остатъка от дните си, опитвайки се да потушим тези пожари един по един, но всички те произлизат от общ източник. Нито едно решение „на парче“ няма да помогне, нужно е да преосмислим всичко през призмата на една различна логика.

Започни със самоопределение

Фантомът на свободата все още витае в нашия свят, уж изграден около тази идея. Беше ни обещана пълна свобода на избор: всички институции в нашето общество на хартия би трябвало да ни я осигуряват.

Ако имаше пълна свобода да избираш, какво би правил в този момент? Помисли за огромния потенциал в живота си: взаимоотношенията, които би могъл да имаш, изживяванията, които би могъл да изпиташ, всички неща, с които би могъл да направиш живота си смислен и значим. Когато се роди, изглеждаше сякаш няма граници за това какъв можеш да станеш. Ти представляваше чиста възможност.

Обикновено не се замисляме за нищо от това. Единствено в най-красивите моменти, когато се влюбваме или постигаме голям напредък, или пък посещаваме някоя далечна земя, успяваме да зърнем всички шеметни реалности, които бихме могли да изживеем.

Какво ти пречи да реализираш пълния си потенциал? До каква степен влияеш на средата около теб или на начина, по който прекарваш времето си? Бюрокрацията, която те оценява и класифицира спрямо това колко добре следваш инструкции; икономиката, в която получаваш шансове спрямо това каква печалба генерираш; главнокомандващите, които твърдят, че единственият начин „да бъдеш възможно най-доброто”, е да се подчиниш на тяхната власт — доколко тези неща ти позволяват да вземеш най-доброто от живота по твой си начин?

Истината е, че всички ние имаме пълна свобода на самоопределение: не защото тя ни е дадена, а защото дори и най-тоталитарната диктатура не може да ни я отнеме! И въпреки това, в същия момент, в който започнем да мислим и действаме за себе си, ние влизаме в сблъсък със същите тези институции, които уж трябва да ни осигурят свободата.

Започни да отговаряш пред себе си

Мениджъри и данъчни обожават да говорят за личната отговорност. Но ако поемем пълна отговорност за всички наши действия, бихме ли следвали техните наредби?

През човешката история повече вреди са били нанесени от подчинение, отколкото от злонамереност. Арсеналът на световните армии е физическото проявление на нашата готовност да отстъпим пред волята на други хора. Ако искаш да си сигурен, че никога няма да допринесеш за война, геноцид или потисничество, първата стъпка е да спреш да изпълняваш заповеди.

Това се отнася също и за ценностите ни. Безброй управници и книги за управлението изискват твоето безропотно подчинение. Но дори да желаеш да отстъпиш отговорността за решенията си на някакъв бог или на някаква догма, как решаваш кой да е той или каква да е тя? Независимо дали ти харесва, или не, ти си този, който трябва да избере. Обикновено хората просто правят този избор според това кое е най-познатото или удобното.

Ние сме неминуемо отговорни за своите вярвания и решения. Когато отговаряме пред себе си, а не пред началници или заповеди, пак е възможно да стигнем до конфликт помежду си, но тогава поне ще е заради нашите собствени убеждения, без ненужно да допринасяме за трагедии, от които печелят други.

Започни да търсиш сила, не власт

Работниците, които се трудят, притежават сила; шефовете, които им казват какво да правят, имат власт. Наемателите, които поддържат дадена сграда, имат сила; хазяинът, чието име е на нотариалния акт, има власт. Една река има сила; разрешителното за строеж на язовир дава власт тази сила да се използва.

Силата сама по себе си не е потисническа. Много видове сила могат да бъдат освобождаващи: силата да се грижиш за тези, които обичаш, да се защитаваш и да разрешаваш конфликти,  да извършваш акупунктура, да управляваш лодка или хвърчило. Съществуват начини да развиеш своите умения, като в същото време увеличаваш личната свобода и на другите.

Всеки човек, който работи за това да постигне пълния си потенциал, прави подарък на всички останали. Властта над останалите, от друга страна, узурпира и отнема тяхната сила. А това, което вземеш от другите, други ще вземат и от теб.

Властта винаги идва отгоре: войникът се подчинява на генерал, който отговаря пред президента, който черпи властта си от Конституцията. Свещеникът се подчинява на епископ, епископът – на патриарх, а патриархът – на свято писание, което черпи властта си от Бог. Служителят отговаря пред шефа, който служи на клиента, чиято власт произтича от парите. Полицаят извършва обиск, разрешението за който е дадено от прокурора, чиято власт произтича от закона.

Да си мъж; да си бял; да имаш собственост — на върха на всички тези пирамиди даже не откриваме тирани, а просто социални идеи: духове, хипнотизиращи човечеството. В сегашното общество силата и властта са толкова свързани, че трудно можем да ги различим: единственият начин да добием сила, е като разменим за нея нашето подчинение. И въпреки това, без свобода силата не струва нищо.

Започни с взаимоотношения, основани на доверие

За разлика от властта, доверието концентрира силата в ръцете на тези, които го предлагат, а не на тези, които го получават. Човек, който не е спечелил доверие, не се нуждае от власт. Ако някой не заслужава доверие, той със сигурност не бива да получава власт. Има ли хора, на които да вярваме по-малко от политиците и директорите на корпорации?

Ако го няма неравновесието на силите, наложено отгоре, хората ще имат стимул да разрешават конфликтите така, че всички да са доволни, като по този начин печелят взаимно доверието си. Йерархията унищожава този стимул, позволявайки на тези, които държат властта, да потушават конфликтите.

В най-добрия случай, приятелството е връзка между равнопоставени, които се подкрепят и предизвикват един друг, като в същото време уважават независимостта на другия. Това е един доста добър критерий, по който да измерваме всички наши взаимоотношения.

Без принудителните ограничения, които са ни наложени днес — гражданство и нелегалност, собственост и дългове, корпоративни и военни вертикални вериги на командване, бихме могли да изградим наново нашите отношения на основата на свободно сдружаване и взаимопомощ.

Започни със съгласуване на отделната личност с цялото

„Правата ти свършват там, където започват правата на някого другиго“. Според тази логика колкото повече хора има, толкова по-малко свобода има всеки. Но свободата не е малък балон от лични права. Не можем толкова лесно да се разграничим от другите. Прозяването и смехът са заразни; ентусиазмът и отчаянието — също.

Аз съм съставен от клишетата, които излизат от устата ми, песните, които не излизат от главата ми, настроенията, които прихващам от събеседниците си. Когато карам автомобил, той замърсява въздуха, който дишаш; когато използваш фармацевтични продукти, те се разграждат във водата, която пият всички.

Системата, която всички останали приемат, е тази, в която си принуден да живееш — но когато някои хора я поставят под съмнение, ти също получаваш шанс да преосмислиш реалността си. Твоята свобода започва там, където започва моята, и свършва там, където свършва и моята. Ние не сме несвързани същества. Телата ни са изградени от хиляди различни организми, живеещи в симбиоза; не са затворени крепости, а по-скоро сбор от непрекъснати процеси, през които неспирно преминават хранителни вещества и микроби.

Живеем в симбиоза с хиляди други животински видове; горите вдишват това, което ние издишваме. Глутница кръвожадни вълци или група крякащи жаби е също толкова индивидуална, толкова единна, колкото и всяка една от съставните ѝ части. Ние, хората, не действаме във вакуум, самозадвижени от разума си; приливите и отливите на Вселената неминуемо ни влияят.

Езикът ни служи за общуване единствено защото е общ за всички ни. Същото важи и за идеи и желания: можем да ги споделяме, защото са по-големи от нас. Всеки един от нас е съставен от вътрешен хаос от сблъсък на противоположни сили, всяка от които се разпростира отвъд нас през времето и пространството. Когато избираме кои от тях да култивираме, ние определяме какво ще поощрим и във всеки друг, когото срещнем.

Свободата не е притежание или собственост, тя е вид отношение. Не става въпрос за това да си предпазен от външния свят, а да намериш пресечни точки, така че да увеличиш до максимална степен броя възможности. Това не значи, че трябва да търсим консенсус заради самия него; и конфликтът, и консенсусът могат да ни облагодетелстват и да ни помогнат да растем, стига да няма централизирана власт, която да ни принуждава към съгласие или да трансформира конфликта в съревнование от типа „победителят взема всичко“. Вместо да разцепваме света на малки имения, нека да извлечем най-доброто от нашата взаимосвързаност.

Започни с освобождаването на желанията си

В нашето общество дори нещата, които ни влекат, не са избрани от нас. Те са култивирани от рекламни агенции и други форми на пропаганда, за да ни държат като бягащи хамстери на колелото на пазара. Благодарение на индоктринирането, хората са щастливи от това да правят неща, които неизбежно ще ги направят нещастни в дългосрочен план. Хванати сме в капана на нашето нещастие, а удоволствията са катинарът.

За да бъдем напълно свободни, ни е нужен начин да управляваме процесите, които създават желанията ни. Освобождаването не значи просто изпълнението на желанията, които имаме днес. То е разширяването на усещането ни за това какво е възможно, така че желанията ни да могат да се променят заедно с реалностите, които те ни карат да създаваме. Това означава да се отвърнем от удоволствието, което ни носи командването, доминацията или притежанието, и да търсим удоволствия, които да ни изскубнат от машината за подчинение и конкуриране. Ако някога си се преборвал с пристрастеност, значи разбираш поне малко какво e да трансформираш желанията си.

Започни с бунт

Тесногръдите хора често обвиняват определена група за проблемите на системата — евреите за капитализма, задвижван от печалбата; имигрантите за рецесията в икономиката. По същия начин, хората обвиняват отделни политици за корупцията в политиката. Но проблемът е в самата система.

Без значение кой държи властта, тя винаги ще произвежда неравенство на силите и унижения за тези отдолу. Проблемът не е, че тази система е повредена, проблемът е в самото ѝ съществуване.

Враговете ни не са човешки същества, а институциите и процедурите, които ни отчуждават едни от други и от самите нас. Съществуват повече конфликти вътре в нас, отколкотомежду нас. Същите пукнатини, които разцепват цивилизацията ни, разделят и приятелствата и сърцата ни. Не става въпрос за сблъсък между личности, а между различни видове взаимоотношения, различни начини на живот.

Когато откажем да играем ролята си в господстващия обществен ред, отваряме още повече тези пукнатини, окуражавайки и другите да заемат позиция. Най-добре би било да премахнем доминацията изцяло — не да се опитваме да я направим по-честна, не да сменяме позициите на ощетяващия и ощетения, не да стабилизираме системата, като я реформираме. Смисълът на протеста не е да изискваме по-легитимни правила или управници, а да покажем, че можем да действаме със собствени сили, окуражавайки другите да направят същото и обезкуражавайки властите да се намесят. Тук не става въпрос за война, за двустранен военен конфликт, а по-скоро за заразно неподчинение.

Не е достатъчно само да образоваме и да обсъждаме, чакайки сърцата и умовете да се променят. Докато идеите не са изразени в действия, които изправят хората пред конкретни избори, разговорите остават абстрактни. Повечето хора обикновено стоят настрана от теоретическите дискусии, но когато нещо се случва, когато залозите са високи и могат да се видят значими разлики между противниковите страни, хората ще заемат позиция.

Не ни е нужно единодушие, нито задълбочено разбиране на целия свят, нито карта към точната дестинация — единствено смелостта да потеглим по различен път.

Проблемът е в контрола

Какви са знаците, че си попаднал в оскърбителни взаимоотношения? Насилникът може би се опитва да контролира поведението ти или да манипулира мислите ти; да ограничава или регулира достъпа ти до ресурси; да използва заплахи или насилие срещу теб; или да те държи в позиция на зависимост, под постоянно наблюдение.

Това описва поведението на индивидуалните насилници, но също така се отнася и за данъчната администрация, службите за сигурност и почти всички други институции, управляващи обществото ни. На практика всички от тях са  основани на идеята, че човешките същества трябва да бъдат управлявани чрез полицейски надзор, контрол и ред.

Колкото по-големи са неравенствата, които са наложени над нас, толкова повече контрол е необходим, за да бъдат те запазени. В единия край на инерцията на властта контролът е брутално наложен на индивидуално ниво: бомбардировки с дронове, спецчасти, затваряне при строг режим, расово профилиране на заподозрените. В другия край, той е вездесъщи невидим, внедрен в инфраструктурата на обществото: уравненията, които определят кредитния рейтинг и премиите по застраховките, начините, по които статистиките са събирани и превръщани в градоустройство, дизайнът на сайтовете за запознанства и социалните мрежи.

Службите за сигурност наблюдават какво правим онлайн, но не притежават толкова контрол над реалността ни, колкото алгоритмите, определящи какво ще ни излезе, когато влезем в сайта. Когато безкрайният брой житейски възможности бива сведен до масив от опции, кодиран в нули и единици, вече няма да съществува противоречие между системата, която обитаваме, и живота, който можем да си представим — не защото сме постигнали абсолютната свобода, а защото сме усъвършенствали точно обратното. Свободата не значи избор между варианти, а възможността да се формулират въпроси.

Проблемът е в йерархията

Съществуват много различни механизми за налагане на неравенство. Едни зависят от централизиран апарат, като съдебната система, други могат да работят по-неформално, като шуробаджанащината и неравенството на половете.

Някои от тези механизми вече напълно са загубили давност. Малцина все още вярват, че кралете са божии наместници, въпреки че в продължение на векове всяка друга основа за обществото е била немислима. Други са все още толкова вкоренени, че не можем да си представим живота без тях. Кой може да си представи свят без право на частна собственост? Всичко това са обществени конструкции: те са истински, но не и неизбежни. Съществуването на хазяи и директори на фирми не е по-естествено, необходимо или полезно от съществуването на императори.

Всички тези механизми са се развили заедно, подпомагайки се един друг. Историята на расизма например е неразривно свързана с тази на капитализма: немислими са без колонизацията, робството и различните привилегии, които разделят работниците и все още определят кой ще пълни затворите и гетата по света. По същия начин, без помощта на структурата на държавата и другите йерархии в обществото, както и без индивидуалното тесногръдие и фанатизъм, никога не би могло да се наложи системното превъзходство на бялата раса. Фактът, че един чернокож президент на САЩ може да проникне през тези структури, само ги стабилизира: това е изключение, което доказва правилото.

Казано другояче, докато има полиция, кого мислите, че ще тормози тя? Докато има затвори, с кого мислите, че ще бъдат пълни? Докато има бедност, кой смятате, че ще бъде беден? Наивно е да вярваме, че можем да постигнем равенство в едно общество, основано на йерархия. Можеш да разбъркаш картите, но тестето си остава същото.

Проблемът е в границите

Ако чужда армия завземе земята, отсече дърветата, отрови реките и принуди децата да растат, полагайки клетва за вярност към нея, кой не би се вдигнал на оръжие срещу нея? Но когато местното правителство прави същото, патриотите с готовност предлагат подчинението, данъците и децата си. Границите не ни предпазват, те ни разединяват — създавайки ненужни противоречия с недопуснатите и в същото време замаскирайки истинските различия между допуснатите.

Дори и най-демократичното правителство е основано на това разделение между участващи и външни, легитимни и нелегитимни. В Древна Атина, известната родина на демокрацията, само част от мъжете са били включени в политическия процес, а Бащите на Американската конституция са притежавали роби. Гражданството все още налага бариера между допуснати и недопуснати, лишавайки милиони „недокументирани” жители от контрол върху собствения им живот.

Идеята на либералите е да разширяват границите на включване, докато целият свят не бъде интегриран в един огромен демократичен проект. Но неравенството е закодирано в самата система. На всяко ниво в това общество, хиляди малки граници ни разделят на властимащи и нямащи: пунктове за проверка, кредитни рейтинги, пароли за база данни, ценови класове. Нужни са ни форми на принадлежност, които не са основани на изключване, които не централизират власт и легитимност, които не водят до емпатия, ограничена в рамките на затворени общества.

Проблемът е в избирателната система

Единственият начин да имаш сила, е като я овладееш; единственият начин да разбереш какви са интересите ти, е като действаш за тях. Когато всяко усилие да упражниш влияние над света, става чрез представители или е трансформирано в протокол на институциите, ние се отчуждаваме един от друг и се отдалечаваме от собствения си потенциал.

Всеки аспект на това посредничество, което допускаме, ни се връща като нещо непознато и враждебно за нас. Политиците, които винаги ни разочароват, само показват колко много власт сме им дали над нашия собствен живот; полицейското насилие е тъмната последица от желанието да избягаме от личната отговорност за това, което се случва в кварталите ни.

В ерата на технологиите, в която всеки човек трябва постоянно да играе ролята на свой собствен секретар, за да представи личния си образ по най-добрия начин, репутацията ни се е превърнала в нещо външно, като вампир, който смуче кръвта ни. Ако не бяхме толкова изолирани един от друг, конкурирайки се да продаваме себе си в толкова много професионални и социални мрежи, бихме ли инвестирали толкова време и енергия да градим тези профили, Златен телец, изграден върху нашия образ.

Ние сме незаменими. Нито депутати, нито разни абстракции могат да представляват нашите интереси вместо нас. С принизяването на човешките същества до демография и на истинските човешки изживявания до статистика, забравяме кое е ценното и неповторимото в света. Нужни са ни присъствие, непосредственост, пряк контакт помежду ни, собствен контрол над живота ни — неща, които никой депутат или представителство не може да ни даде.

Проблемът е в лидерите

Водачеството е обществено разстройство, при което мнозинството от участващите в дадена група не успява да вземе инициативата или да обмисля критично своите действия. Докато свързваме управлението с определени личности, или го разбираме като някакво притежание, а не като взаимоотношение между хората, винаги ще зависим от лидерите и ще разчитаме на тяхното снизхождение.

Добрите лидери са също толкова опасни, колкото и очевидно корумпираните, с това, че техните достойни за похвала качества само утвърждават рейтинга им и уважението на другите към тях, да не говорим за легитимността на самото им водачество.

Когато полицията се появи на някой протест, първият въпрос винаги е „Кой е лидерът на протеста?“ — не защото водачеството е крайно необходимо за колективното действие, а защото то представлява уязвимост. Конкистадорите са задавали същия въпрос, когато са пристигали в така наречения Нов свят; там, където са получавали отговор, това им е спестявало векове за покоряване на населението. Докато има лидер, той може да бъде направен пионка, заменен или взет като заложник. В най-добрия случай, да бъдем зависими от лидерите, е като ахилесова пета; в най-лошия, отново се създават същите властнически интереси и структури в организацията, която уж им се противопоставя. По-добър вариант е всеки да има своя собствена позиция и усещане за интересите си.

Проблемът е в правителството

Правителствата обещават права, но те могат единствено да отнемат свободи. Идеята за правата предполага централизирана сила, която да ги осигурява и предпазва.

Но ако държавата е достатъчно силна да гарантира дадено нещо, тя има силата и да го отнеме. Да дадем властта на правителството да реши един проблем, единствено отваря вратата пред него да създаде още проблеми. А и правителствата не генерират силата си от нищото. Силата, която те имат, е нашата сила, която ние можем да приложим многократно по-ефективно без тяхната представителна система.

И най-либералната демокрация споделя същите принципи, както и най-деспотичният режим: централизация на властта и легитимността в ръцете на една структура, предназначена да монополизира употребата на сила. Дали бюрократите, които работят в тази структура, отговарят пред крал, президент или електорат няма значение.

Законите, бюрокрацията и полицията са по-стари от демокрацията — те работят по същия начин и под демокрация, и под диктатура. Единствената разлика е, че понеже можем да гласуваме кой да ги ръководи, се очаква да ги виждаме като наши — дори когато биват използвани срещу нас.

Диктатурите по природа са нестабилни: можеш да избиеш, затвориш зад решетките и/или да промиеш мозъците на едно цяло поколение, но децата им ще преоткрият борбата за свобода отново. Но обещаеш ли на всеки човек възможността да наложи волята на мнозинството над събратята си, можеш да обединиш всички в една система, която изправя всеки срещу всеки. Колкото повече влияние хората смятат, че имат над насилническите институции на държавата, толкова по-голяма е подкрепата за тези институции.

Може би това обяснява защо експанзията на демокрацията по целия свят съвпада с невероятно неравенство в разпределянето на ресурси и сила: никоя друга система на управление не би могла да стабилизира такава нестабилна ситуация. Когато властта е централизирана, хората трябва да добият надмощие над другите, за да окажат някакво влияние над собствените си съдби.

Борбите за независимост са канализирани във формата на надпревара за политическа власт: наблюдавайте гражданските войни в постколониалните страни между хора, които преди това са съжителствали напълно мирно. Тези, които държат властта, могат да я задържат единствено като водят постоянни войни срещу собствените си народи, както и срещу чужди такива.

Националната гвардия на САЩ например бе върната от Ирак, за да бъде изпратена в Оукланд. Навсякъде, където има йерархия, тя покровителства тези на върха на централизираната власт. Да прилагаме повече проверки или да правим опити да уравновесим силите вътре в системата, означава просто да разчитаме да ни пази нещото, от което трябва да бъдем пазени.

Единственият начин да добием контрол над органите на управление, без да бъдем засмукани в тяхната игра, е да създадем хоризонтални мрежи, които могат да функционират автономно. A когато станем достатъчно силни, за да можем да принудим властите да ни вземат на сериозно, ние ще сме достатъчно силни да разрешим проблемите си и без тях.

Няма път към свободата, който да не минава през свободата. Вместо една единствена централа на властта, ние имаме нужда от широк набор от места, където да упражняваме силата си. Вместо един-единствен орган, определящ кое е легитимно и валидно, имаме нужда от възможност за различни гледни точки. На мястото на принудата, присъща на всяко правителство, имаме нужда от структури за вземане на решения, които да насърчават автономността, и от практики за самозащита, които могат да държат мераклиите за власт притиснати до стената.

Проблемът е в печалбата

Парите са съвършеният механизъм за създаване на неравенство. Те са абстрактни: изглежда, сякаш могат да представляват всичко. Те са универсални: хора, които нямат нищо общо помежду си, ги приемат като неизменна част от живота си. Те са безлични: за разлика от наследствените привилегии от миналото, те могат да се предават мигновено от един човек на друг.  Те са гъвкави: колкото по-лесно е да промениш мястото си в една йерархия, толкова по-стабилна е самата йерархия.

Мнозина, които биха въстанали срещу диктатор, с готовност приемат властта на пазара. Когато цялата стойност е концентрирана в едно-единствено средство за размяна, дори невъзстановими моменти от живота ни са изпразнени от съдържание, превръщайки се в жетони за една бездушна, въображаема машина на властта. Всичко, което не може да бъде изразено количествено в пари, остава на заден план. Животът става едно боричкане за финансова печалба: всеки срещу всеки, продавай или ще бъдеш продаден.

Да печелиш: това значи да добиеш по-голям контрол върху обществените ресурси спрямо останалите. Не можем всички да печелим едновременно; за да може един човек да печели, другите пропорционално трябва да губят. Когато инвеститорите печелят от труда на служителите, това значи, че колкото повече служителите работят, толкова по-голяма става финансовата пропаст между класите.

Система, задвижвана от печалбата, създава бедност със същата скорост, с която концентрира богатството. Натискът да се конкурираме, генерира технологични иновации по-бързо от която и да е минала система, но заедно с тях произвежда и постоянно нарастващи неравенства: преди конници са господствали над пешеходци, докато сега свръхзвукови бомбардировачи летят над главите на мотоциклетисти и бездомни. И защото всеки трябва да гони печалба, вместо да осъществява нещата просто заради самите тях, резултатите от целия този труд могат да са пагубни.

Климатичните промени са само поредната катастрофа, която дори и най-влиятелните капиталисти не могат да спрат. Нещо повече, капитализмът не възнаграждава предприемачите за справяне с кризите, а за извличане на печалби от тях.

Проблемът е в собствеността

В основата на капитализма стои правото на собственост – още една обществена идея, която сме наследили от крале и аристократи. Днес, собствеността сменя притежателите си по-лесно, но концепцията е същата: идеята за владеенето легитимира употребата на насилие, за да бъдат наложени изкуствените неравенства при достъпа до земя и ресурси.

Някои хора си въобразяват, че собствеността може да съществува без държавата. Но правото на собственост не значи нищо без централизирана власт, която до го налага, а докато тази централизирана власт съществува, нищо не е наистина твое. Парите, които печелиш, са печатани от държавата и са подложени на данъци и инфлация. Номерата на колата ти са управлявани от полицията. Домът ти не принадлежи на теб, а на банката, която ти е предложила кредита; дори и имотът да е твой, пак плащаш данък на държавата и тя има право да го национализира, без да те пита.

Какво е нужно, за да защитим нещата, които са важни за нас? Правителствата съществуват единствено въз основата на взетото от нас, те винаги ще вземат повече, отколкото ще дават. Пазарите ни възнаграждават само ако отнемем нещо от съгражданите си, и обратното. Единствената истинска застраховка е в обществените връзки помежду ни: ако искаме да осигурим защитата си, нужни са ни мрежи за взаимопомощ, които да ни предпазват.

Без пари или права за собственост нашите взаимоотношения с вещите биха били определени от отношенията помежду ни. А в момента е точно обратното: взаимоотношенията ни с хората се определят от тези с вещите. Премахването на собствеността не означава да загубиш вещите си; означава, че нито един полицай или срив на финансовите пазари няма да може да отнеме нещата, от които зависиш. Вместо да отговаряме пред бюрокрация, бихме започнали с човешките нужди; вместо да се възползваме един от друг, бихме оползотворявали преимуществата на нашата взаимосвързаност.

Най-големият страх на един мошеник е общество без собственост — защото без нея той ще получава само това, което заслужава. Без пари, хората се оценяват по това с какво допринасят за живота на другите, не по това дали могат да подкупят другите да свършат нещо за тях. Без печалба, всяка постъпка трябва да бъде отплата сама по себе си, така че няма да има стимул за безсмислени или разрушителни дейности.

Нещата, които имат смисъл в живота — страст, приятелство, щедрост — са налични в изобилие. Нужни са легиони от полицаи и инспектори, за да ни налагат недоимъка, който ни държи в капана на тази надпревара един срещу друг.

Последното престъпление

Всеки обществен строй е основан на престъпление спрямо предишния такъв – престъплението, което е сменило статуквото. След това новият строй започва да се приема като легитимен, тъй като хората започват да го приемат за даденост.

Основополагащото престъпление за създаването на Съединените американски щати например е бунтът срещу властта на английския крал. Основополагащото престъпление на бъдещето общество, ако успеем да преживеем сегашното, ще унищожи днешните закони и институции.

Категорията „престъпление“ включва всичко, което надхвърля ограниченията на обществото, — и най-доброто, и най-лошото такова. Всяка система е преследвана от всичко, което не съумява да включи в себе си или да контролира. Всеки обществен строй съдържа семената на собственото си унищожение.

Нищо не е вечно; това се отнася също и за империи и цивилизации. Но какво може да наследи тази? Можем ли да си представим обществена организация, която не е основана на разделянето на живота на легитимен и нелигитимен, законен и незаконен, управляващи и управлявани? Какво може да бъде последното „престъпление”?

Тайната е да започнеш

Когато видим общото между всички различни институции и механизми за доминация, става очевидно, че индивидуалните ни борби са част от нещо по-голямо от нас, от нещо, което би могло да ни свърже. Когато се обединим на основата на тази връзка, всичко се променя: не само борбата ни, но и усещането ни за контрол, възможността ни да изпитваме радост, чувството, че животът ни има смисъл. Всичко, което се изисква, е да започнем да действаме, следвайки различна логика…

Материалът Да промениш всичко! е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Когато атиняните се събирали на агората на големи групи, целта им е била да упражняват пряка демокрация. Когато римляните са се събирали на големи групи на едно място, тяхната цел е била да гласуват с палци нагоре или надолу дали да убият някой гладиатор.

Изборите и недемократичността на днешната демокрация

За разлика от елинската демокрация, всичките “хляб и зрелища” в авторитарния режим на римляните са били организирани от елита. Така че когато елитите организират всички тези игри, в които масите трябва да направят избори, те на практика просто организират народа в огромни линчуващи тълпи. След това ти казват, “Виж, хората имат право на избор, това е демокрация”.

Изборите, които наблюдаваме в момента също приличат на едни такива игри, в които партии и политици изготвят програми как ще се отнасят с тези, които стоят на различни стъпала в йерархията. Гласът за националистите например е палец надолу и линчуване на бежанците. Гласът за по-либералните и “прогресивни” може би ще значи палец нагоре по отношение на някои граждански права, но и още по-стабилна система и облагодетелстване на най-привилегированите класи в обществото.

Като цяло изборът на Тръмп в САЩ и възходът на десницата в Европа ни показва къде се намираме в момента в кризата на нео-либералния капитализъм, доминиращата в момента система в по-голямата част на света. Когато нещата се поляризират, много хора започват да търсят по-добър шеф. Да търсят по-авторитетна (или авторитарна) фигура, която да ги изведе от кризата.

Да гласуваш за подобни фигури обаче означава просто да обвиняваш за проблемите тези, които стоят по-ниско в йерархията. Да обвиняваш за твоите проблеми хората, които имат по-малко власт върху живота си от теб – имигранти, малцинства и маргинализирани групи – е далеч по-удобно от това да обвиняваш тези с повече власт и сила. Все пак, ако обвиняваш хората по-високо в йерархията, това означава да се изправиш срещу по-силни от теб. Такива, които имат повече влияние, повече пари и повече оръжия.

Реалният проблем е, че самата система е устроена така, че да съществуват такива властови структури, чиято цел е преди всичко да затвърдят и увеличат своята власт. Анархистите често са обвинявани от либералите и т.нар. “прогресивни”, че грешат като заемат принципна позиция да не гласуват на изборите. Според тях отказваме да заемем прагматична позиция по отношение на социалната промяна. За нас обаче най-прагматичната позиция, която някой може да заеме, без значение дали се нарича анархист или не, е да развие своя собствен капацитет да действа пряко. Да овластим себе си по начин, който ни позволява да постигнем социална промяна без да разчитаме на политици.

Исторически погледнато, винаги когато създадем свой собствен дневен ред или използваме набор от тактики за постигане на социална промяна, които наистина работят на практика, политиците веднага започват да тичат след нас в надпревара да ни обещават нещата, които най-накрая сме се научили да постигаме сами. Така че, ако искаш да имаш влияние върху политическата система, вместо да събираш подписи за някоя партия или да се опитваш да агитираш за избирането на някой политик, най-доброто нещо всъщност е да развиеш своя собствена автономна сила. След това със сигурност ще видиш как някой политик или организация ще се опита да открадне твоите идеи и да ги приобщи към своята програма.

От демокрация към автономия

Думата демокрация идва от гръцки – demos + kratos, което означава “народовластие”. Отначало думата е била синоним на това, което сега наричаме “пряка демокрация”, т.е. пряко и автономно самоорганизиране на мнозинството (“демоса”).

Демокрацията се противопоставя на правото на царете, елитите или религиозните лидери, всички от които твърдят, че управляват поради някаква дадена им свише свещена власт. По начало самият термин “представителна демокрация” звучи като оксиморон, тъй като единствената истинска форма на демокрация е само пряката. Никой не може да бъде представляван от никого, който твърди, че говори от името на целия народ.

Затова не бива да ни изненадва, че самия термин демокрация се е смятал за радикална и опасна идея чак до 19-ти век. До началото на 1800-те демокрация се е използвала по същия негативен начин, както днес се използва “анархист” или “екстремист”. С буржоазните революции обаче термина започва да се използва като популистки евфемизъм, който да легитимира новата форма на държавно управление.

Изборите за различни властови постове са всъщност изобретение на аристокрацията, а не на демокрацията. Жан-Жак Русо нарича този тип управление “изборна аристокрация”, което е доста близко до “либерална олигархия”, което Корнелиус Касториадис използва, когато говори за проблемът на демокрацията днес. Анархистите от Прудон насетне също виждат тази недемократична същност на буржоазната демокрация и започват да използват термина демокрация в негативен смисъл.

Въпреки че много съвременни анархисти и антиавторитарни се опитват да върнат позитивния смисъл на думата демокрация, свързвайки я с нейните най-преки форми на участие във вземането на решения и търсене на консенсус за сметка на правилото на мнозинството, повечето анархисти смятат истинската демокрация като синоним на автономия.

Автономията не разчита на спуснати от държавата права и свободи. Вместо да концентрира властта и възможността за вземане на решения на върха на социалните и политически йерархии, автономията започва на ниво индивид, след което се изкачва нагоре. Автономията прилича на един вид обърната пирамида. Включвайки все повече и повече хора, започваме да се придвижваме от индивидуална автономия към колективна автономия – силата на групи от хора да създават колективни решения по теми, които ги засягат пряко и непосредствено.

Индивидуалната и колективната автономия са неделими при анархизма. Не може да имаш едната без другата. Автономните колективи са изградени от автономни индивиди, които заедно са взели решението да работят заедно в постигането на общи интереси. Освен ако не живееш в пещера или сам в гората, не може да упражняваш индивидуална автономия извън колектив, най-малкото защото хората са социални същества, а и властта трудно ще позволи на някого да избяга от нейната хватка.

Същият Корнелиус Касториадис, който споменахме по-рано, смята демокрация и автономия за почти еднозначни синоними, които носят в себе си идеята за пряка демокрация на всеобщо участие като основен градивен елемент на проекта за автономия, който през цялата човешка история се противопоставя на хетерономията (обратното на автономията), която анархистите наричат йерархична власт.

Така че това, което анархистите противопоставят на изборите и демокрацията не е апатия или безразсъден бойкот на системата. Важният въпрос за анархистите не е дали ще гласуваш или няма да гласуваш, а дали твоите действия допринасят за изграждането на лична и колективна овластяваща сила за социална промяна.

Ние не сме в конфликт с изначалните принципи на демокрацията като механизъм за пряко вземане на решения, а с изборите и олигархичната демокрация в съвременното общество, които са се превърнали в начини за отнемане именно на собствената автономна власт, превръщайки индивида в част от линчуваща или превъзнасяща тълпа.

Материалът Нищетата на изборите и автономията като алтернатива е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.

Предизборният цирк тече отново с пълна сила. Паляци с различни окраски се надпреварват да омайват със захаросаните си лъжи гладния за промяна народ. Така желаната промяна обаче, никога не успява да се побере в избирателните урни, нито пък да дойде с поредното правителство. От зараждането на модерната държава, от създаването на републиката, заменила абсолютния монарх, изборите за нова власт винаги са събуждали народните страсти. Уви, малцина са съзрели измамната илюзия, че гласуването може да доведе до съществена промяна. Както казваше леля ви Ема Голдман – “Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят!”

Ще споделим с вас кратък текст за гласуването, написан от видния френски географ, хуманист, революционер, и класик на анархическата мисъл, Елизе Реклю, за списание Le Revolte през 1885 година. Посланието му е актуално и днес, и винаги ще е, докато хората продължават да се надяват на спасение отвън, прехвърляйки отговорността за живота си в чужди ръце. Ето го и него:

“Всичко, което трябва да се каже за гласуването може да се обобщи с няколко думи.

Да гласуваш, значи да се откажеш от собствената си власт. Да избираш господар или много такива, за кратък или дълъг период от време, означава да се откажеш от собствената си свобода. Бил той абсолютен монарх, президент или обикновен представител на властта, кандидатът, който издигаш на трона или стола, винаги ще бъде твой господар. Ти назначаваш хора, които ще са „над” закона, тъй като те пишат законите и тяхната мисия е да те накарат да им се подчиняваш.

Да гласуваш, значи да си будала. Това означава да вярваш, че хора, подобни на теб, с удрянето на камбаната, внезапно ще придобият способността да знаят и разбират всичко. Избраните от теб представители трябва да решават и гласуват закони от всякакво естество, от производството на кибритени клечки, до производството на военни кораби, от подрязването на дърветата, до изтребването на червенокожите или чернокожи общности. Може би вярваш, че тяхната интелигентност нараства пропорционално на разнообразието от задачи, които те трябва да решат, но историята учи, че се случва обратното. Властта винаги покварява, а ораторските изпълнения предизвикват изумление. Събранията в парламента неизбежно потъват в посредственост.

Да гласуваш, значи да подготвиш измяна. Няма съмнение, че избирателите вярват в честността на кандидатите, за които дават гласа си, и те може би са прави първия ден, когато избраните представители са все още под еуфорията на отминалата надпревара. Но всеки ден има своето утре. Веднага щом обстановката се промени, хората също се променят с нея. Днес, кандидатът смирено ти се кланя, а утре, изправен прекалено на високо, ще ти каже „къш”. Като просяк, той молеше за гласове, а сега ще ти нарежда. Когато работник е назначен за управител, може ли да остане същия, какъвто е бил, преди да получи благоволението на шефа? Не се ли научава пламенният демократ да скланя глава, когато банкерът благоволи да го покани в своя офис, или когато царедворците го удостоят с честта да разговарят с него в коридора на царския дворец? Атмосферата в тези среди не е здравословна и подходяща за дишане, тя е корумпирана. Когато пращаш представители в тази мръсотия, не трябва се учудваш, че те биват покварени.

Следователно, не се отказвай от властта си. Не оставяй съдбата си в ръцете на неспособни хора и бъдещи предатели. Не гласувай! Вместо да поверяваш собствените си интереси на други лица, защитавай ги сам. Вместо да назначаваш законотворци, които да определят бъдещия начин на действие, решавай ти и действай сега! Възможностите изобилстват за хората с добра воля. Да оставяш на другите отговорността за твоите действия е малодушие. “

Елизе Реклю

Материалът Защо анархистите не гласуват? е публикуван за пръв път на Анархистки журнал за свободен живот.