Бели байтове за черни дни

Който SOPA PIPA, от SOPA умира.

2012-01-23T12:54:00.003+02:00

Вчера гостувах на две телевизии, за да си говорим за двата проектозакона, отнасящи се до регулирането на Интернет в САЩ – SOPA и PIPA.

Гостуването в „Отпечатъци“ е тук, от 13:35 нататък.

Участие в Bulgaria On Air
моето участие е от 15:30 нататък

Двата проектозакона са резултат от лобиране на могъщите бизнес-интереси на големите компании от развлекателната индустрия.

Важно е да се каже, че не всички компании в развлекателната индустрия са на тяхното мнение.

След въвеждащи красиви думи за творчеството и свободата, в SOPA и PIPA се атакува „неправомерното копиране“ и „неправомерното разпространение“, така, както те се разбират от праводържателите – т.е. изключително широко и с неясни дефиниции.

Мотивират с необходимостта да се спасят работни места и бизнес в САЩ.

Проблемът им е, че, с развитието на технологиите, копирането и разпространението на цифрово съдържание не може да бъде спряно или контролирано. Не може до всеки компютър, телефон или таблет да се сложи полицай.

И съответно, трябва да се избере кое е по-важно – архаичните бизнес модели на развлекателната индустрия (и то, не на цялата) или запазването на Интернет като единна свободна световна мрежа за обмен на информация.

SOPA+PIPA смятат, че свободният Интернет е по-маловажен от техните интереси.

Предлагат да изгорим одеалото, за да се отървем от бълхите.

Ако бъдат приети, мерките ще прехвърлят проблема от болната глава върху здравата, защото предлаганите наказания са:
– индиректни – не се атакуват „нарушителите“, а техните „съучастници“ – интернет компаниите, които предоставят рекламни, разплащателни, хостинг и домейн услуги, както и социалните мрежи и търсачките, които помагат да бъде открито такова съдържание.
– предварителни – първо се стреля, а после се пита кой е виновен. Потъпква се презумпцията за невинност. Очевидно, споделянето на съдържание е дейност с висока обществена опасност, еднаква с тази на тероризма.
– групови, а не индивидуални. Заради един потребител на социална мрежа, публикуващ такова съдържание, цялата социална мрежа може да бъде спряна.

Подобна беше идеята в България (не знам дали се реализира), съседите от входа да бъдат солидарно отговорни пред „Топлофикация“, ако някой краде парно.

Или, гениалната идея на Цецо – да се забрани носенето на бензин в туби, за да спрат палежите на коли.

Нагледно се вижда как засилването на репресивните мерки в една нереформирана система не може да реши фундаменталните ѝ проблеми, а води само до влошаване на ситуацията.

Не са ли далече от нас тия драми?

Не са. В САЩ се намират основните елементи на интернет инфраструктурата, DNS сървъри, търсачки, социални мрежи, мрежи за реклама и разплащане.

Ако със съдебна заповед на американски съдия попаднете в черния списък на „нарушителите“, може да се оневините само след съдебен процес в САЩ. Може да си сметнете наум разходите и ефекта върху бизнеса ви.

Фирмите ще предпочетат да се презастраховат, защото евентуалните щети от грешка биха били трудно възстановими, което пък ще доведе до повсеместна цензура и слухтене, някой случайно да не вземе да дръпне някой филм.

Горкият Уорлик!

Оптимистично е,

че се случи нещо невиждано досега – големите в Интернет бизнеса, като Гугъл и Уикипедия, се опълчиха на готвените промени.

Досега, те предпочитаха да се приспособяват и да се договарят с агресивните праводържатели, но вече са стигнали до извода, че границата на възможните компромиси е премината.

А и от тяхната дейност май зависят повече бизнес и повече работни места, отколкото тези, които се опитват да спасят проектозаконите.

Стана време титаните да премерят сили.

Шменти капели – дупка в дъното на БГ киното

2012-01-22T03:27:00.002+02:00

Гледаше ми се български филм и отидох на „Операция Шменти капели“.

Ако Бойко Борисов можеше да пише сценарии на филми, то той щеше да напише сценария на ОШК.

Каменната глава на Влади Въргала проби дупка в дъното на бг киното, защото по-ужасна игра, по-тъп сценарий, по-измислен сюжет, по-елементарен хумор няма.

Филмът е толкова отчайващ, че го възприемам като нулиране на критерия. След този филм, всеки следващ български филм сигурно ще ми изглежда добър.

Хубавите неща:

– Първите няколко кадъра на Партийния дом. Много добре е докаран зловещият дух на сградата.

– Някои от сценките с мутри.

– Поведението на няколко от добрите български актьора на екран. Китодар Тодоров показва, че има потенциал за много повече.

– Джеки Стоев и Джони Пенков най-накрая с по-пълноценни роли във филм. За съжаление твърде малки. Действайте ей, докато са живи!

Ужасните неща:

– Всичко останало.

а по-специално –

– сиромахомилските телешки ридания за нещастния български народ;

– пълната липса на правдоподобни герои, случки, мотивации;

– профанизираният елементарен хумор на ниво буфосинхронисти;

– теорията за антибългарската кампания, пробутвана ни като заговор срещу нещастния български народ, и причина за калпавите медии, ниските заплати и ченгетата;

– с много напъване може да приемеш тъпотиите на екрана за сюжет

– с много напъване може да си представяш, че гледаш българския гай ричи

– с много напъване лафовете могат да минат за вицове, а вицовете за сюжет. абе не могат.

Едва си намерих билети на третия ред за филма (4 месеца и половина след премиерата). Салонът беше пълен с хора, които се смееха на най-тъпите смешки, а на умните майтапи (тук-там) мълчаха – или не ги разбираха, или смятаха, че не са смешни. От много време не съм усещал такова откъсване от родния ми български народ. Толкова пък, да нямаме нищо общо, не ми се вярва. Филмът имал капацитета да подобри рекорда на Мисия Лондон за най-гледан БГ Филм.

Ако ви се чете, ето малко цитати от медиите:

„Преходът в България не е пожелан от самата България. Както и навсякъде другаде, преходът е разработен много, много преди да дойде моментът за него. В други чужди лаборатории, които се занимават с подобни разработки. В България куфарчетата са символи на прехода. Просто защото няма толкова големи куфари. В България всичко се направи от хора, които ние не знаем дори как изглеждат. Повечето от тях нямат имена, които да вълнуват някого. Но все пак минаха 20 години. Би трябвало те да са се модифицирали. Да са в нови опции, в нови формули в тези лаборатории. Преди 11 години бях готов да покажа това, което сега виждате, но нямаше как. Ако тогава бях направил филма, сега можеше да се занимаваме със следващото поколение. “ (Владислав Карамфилов)

***

снимка

„Фолк певецът Константин бе заснет как гали гърдите на чужда жена, но това не предизвика ревност у неговата съпруга Надя. Причината е, че кадрите са част от новия български филм "Операция - Шменти Капели" на Влади Въргала“ (Новинар)

***

“Разказваме за отношенията в държавата през последното десетилетие. Със сценария търсех абсурда, а после всичко това се случи и стана истина“, разкрива пред изданието Въргала (kliuki.bg)

***

Филмът на Владислав Карамфилов - Влади Въргала "Операция Шменти-Капели" (shmentikapeli.com) спечели наградата на публиката на завършилия вчера 30-и фестивал на българското игрално кино във Варна.

Журито не го забеляза, но Въргала очевидно е последният човек, на когото това би направило впечатление. (Вести)

Режисьорът Владислав Карамфилов-Влади Въргала пародира холивудското преминаване по червения килим, като прекара екипа си по ръчно тъкани черги. Момичета в народни носии посрещаха гостите с хляб и сол - още един ироничен поглед на постановчика.

До Стената на славата бе паркирана кола, надупчена от автоматични откоси, която се “самозапалваше” и бълваше пламъци на неравни интервали. Благодарение на ювелирната пиротехническа работа този хрумка се оказа напълно безопасна и за зрителите, и за “Арена Армеец”. Около автомобила артистично се въргаляха стотици гилзи.
Бутафорни представители на ГДБОП правеха опит да обискират по-засуканите дами от аудиторията. ВИП гостите начело с кандидатката за вицепрезидент Маргарита Попова и кметицата Йорданка Фандъкова пък бяха “призовани да се явят” с покани, оформени като призовки. Разпоредители, маскирани като “психиатри” в бели престилки, определяха диагнозата на всеки, като го отвеждаха до отреденото му място.

Голямо шушукане предизвика бившата адреналинка Жана, свойски гушнала под ръка едър господин. Чалгаджията Константин, чиито мускули му отреждат ролята на барета в “Операция “Шменти капели”, пристигна без съпругата си Надя.

Комедията с крими елементи показва българската действителност в смешно-уродливите й форми. Заглавието е вдъхновено от реплика на премиера Бойко Борисов. (Кристиян Ставрев)

Владислав Карамфилов направи цяла кариера и цял филм само с една роля.

Среща за революцията в Сирия

2012-01-20T04:01:00.001+02:00

Вчера бях на среща със сирийската опозиция в България. Присъстваха блогъри и журналисти, а от сирийска страна бяха Азхар Ал-Омар, Мохаммад Саламат, Мохаммад Ал-Бармауи и Надя Хамами.

Те са членове на съвета на Сирийската опозиция в България, избран да работи през следващите три месеца (съветът се състои от 7 души).

Това е станало с директен вот на общо събрание на опозицията от 27 ноември 2011г.

В Сирия има още две опозиционни организации, които участват в революцията. Това са Свободната сирийска армия, състояща се от дезертьори от армията на Асад, напуснали заедно с оръжието си и Местните координационни комитети.

Целта на срещата беше да се осведоми българската общественост повече за събитията в Сирия, както и по възможност да се получи обществена подкрепа за каузата на революцията.

Друга цел е ОФИЦИАЛНОТО признаване на Сирийския национален съвет, чийто председател е Бурхан Галиун, сириец, родом от Хомс, преподавател в Сорбоната.

Едва ли ще успея да предам всичко, което се говореше на срещата, защото се казаха страшно много важни неща, но ще опитам да ги подредя някак.

Режимът на Башар Асад води война с народа си – пропагандна и със силови средства. Войната се води с изключително жестоки методи, напомнящи на практиките в СССР през 30-те години.

Външната сила, която подкрепя режима на Башар Асад е Русия и до известна степен Китай, който по-скоро блокира процеса на разрешаване на сирийската криза, отколкото да помага активно на властите в Дамаск.

Русия много трудно би се отказала от Сирия, защото:
– Сирия е добър пазар за руското оръжие. Русия доставя оръжие и в момента;
– В Сирия се намира единствената руска военна база на Средиземно море – Тартус.

Ако Русия отстъпи от Тартус и Сирия, на практика губи позициите си в Близкия Изток.

Сирийците подчертаха, че е от ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ВАЖНОСТ България да се разграничи ясно от позицията на Русия. България трябва да докаже привързаност към човешките права и демокрацията, както и своята европейска принадлежност.

Пропагандната война на режима почива върху следните неверни твърдения:

Революционерите са терористи и външни подривни елементи. Има антисирийски заговор;
Сирия е рай за сирийския народ;
Войната, ако съществува такава, е в телевизионните студия. „Ал-Арабия “ и „Ал-Джазира“ всичко си измислят, и снимат на измислени декори извън Сирия;

Освен това:

Организират се паралелни контрадемонстрации в защита на президента. Всички държавни служители са задължени да участват, иначе остават без работа. Участниците получават бонуси към заплатата;

Каква е истината за войната и с какви средства се води тя:

– Опозиция и репресия има от самото начало на режима на Хафез Асад;
– В момента около 10 милиона са бунтуващите се срещу властта;
– Режимът инсценира атентати срещу мирното население и ги приписва на измислени „терористи“;
– Жестока цензура върху Интернет и медиите. Ограничаване на средствата за комуникация;

Ако някой град или квартал се разбунтува:

– Изпраща се наказателна експедиция, която завършва с убийства.
– Децата от квартала се взимат за заложници, докато не се появят мъжете;
– Унищожава се имуществото на търговците в квартала – магазини и заведения, унищожава се покъщнината на жителите;
– Мъжете, които се появяват, за да спасят децата си, биват бити с железни пръти, рязани с ножове и измъчвани с електрически ток
– Спира се водоснабдяването и подаването на електричество в бунтуващите се квартали;
– Войниците, които отказват да стрелят по цивилното население, биват разстрелвани с изстрел в тила. Досега има установени около 2000 такива случая;
– Обсаждат се болниците. Ако се появят ранени бунтовници, се доубиват на място;
– Хирург помогнал на бунтовник, се наказва със смърт. Преди това му режат ръцете. Очен лекар помогнал на бунтовник, се наказва със смърт. Преди това му вадят очите.

Мерки срещу опозицията в чужбина:

– Издирват се роднините на опозиционерите в чужбина, уволняват се от работа, биват пребивани.
– От посолството се обаждат на местните сирийци да им обясняват че трябва да защитават Сирия от външна намеса, а не да предават родината. Всички от присъстващите са били заплашвани;
– Предупреждават се активистите в чужбина, да не смеят да се прибират в Сирия;
– Известни личности, опозиционери, които опитват да напуснат страната, биват залавяни, измъчвани и принуждавани по телевизията да дават интервюта и да се разкайват за дейността си.

Кой подкрепя режима:

– Хора от малки населени места, издигнати от Асад на водещи позиции в Държавна сигурност;
– Някои религиозни малцинства;

Държавна сигурност е основният инструмент на властта. Без нейно разрешение не можеш да се ожениш, не можеш да правиш бизнес.

Вече има няколко района, изравнени със земята. Режимът не се спира пред убийства на деца (350 конкретни случая до момента), включително бебета.

Около 45 000 неправомерно задържани има, които се държат извън препълнените затвори и арести. Те биват редовно измъчвани.

Стратегия на режима за близкото бъдеще:

ОПАСНО: Режимът се опитва да превърне конфликта от политически сблъсък в етническо-религиозна гражданска война. За целта се нагнетява напрежение между арабите и основните малцинства.

Искания на революционерите:

Прозрачни и демократични избори с участието на всички политически организации, включително и проправителствените - под международен контрол и наблюдение;
Трябва да има присъствие на мироопазващи сили - преди, по време на и след изборите;

На въпроси за влиянието на Мюсюлмански братя в опозицията, ни беше отговорено:

Заплахата МЮСЮЛМАНСКИ БРАТЯ за СИРИЯ не е актуална. Дейността им среща подкрепа в двата града - Хомс и Хама - където има по-консерватилно настроени религиозни общности;

Видео (внимание! има ужасяващи гледки!)

http://www.youtube.com/watch?v=uyOj-JdcyeA&feature=share
http://www.youtube.com/watch?v=0ZsxmetaBKc
http://www.youtube.com/watch?v=UoEP4DzAFac&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=nIV4pPzNbyc&feature=player_embedded
http://www.youtube.com/watch?v=zXDSbUV7eU4&feature=uploademail
http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=nDNedNdSQI8

Със свито сърце наблюдавам събитията в Сирия. Най-добрият вариант е бунтовниците сами да успеят да се справят с режима и да не допуснат конфликтът да прерасне в етническо-религиозен.

Репотраж на CNN

Намеса на Турция, Израел или други външни сили би била много рискова.

Разбирам фанатизма. Не разбирам глупостта.

2012-01-19T11:46:00.012+02:00

Така се случи, че през 21 век започваме да забраняваме технологии под натиска на протести, което вероятно е разумно. По същия начин през 19 век лудитите се бореха срещу технологиите* и в крайна сметка победиха. В момента в Англия извън музеите няма нито една тъкачна машина. Всичките са в Юго-източна Азия. Няма и тъкачи повече в Лондон.

Днес ние се борим срещу технолигията за добив на шистов газ. По-рано постигнахме забрани на други технологии. И победихме. Със сериозно политическо решение шистов газ в Южна Добруджа няма да се добива. Бойко обеща и изпълни.

снимка

Което ще рече, че много вероятно ще се добива в Северна: ние ще изнасяме пшеница от Южна, за да си купуваме газ от Северна, с която газ да произвеждаме азотни торове (основна съставка – природен газ), с които торове ще торим нивите на Южна Добруджа. Това разбира се е хипотеза, за която не сте се сетили, но ... прочетете заглавието още веднъж. Имам и други идеи за бизнес, пишете – днес съветите ми са безплатни.

снимка

Снимка

Но да искаш да забраниш ПРОУЧВАНЕ?!? И то с помощта на властта?!? Кой век сме, другари?

снимка

Инквизицията поне е била честна: издавала е периодично обновяван списък на забранените книги и проучвания, преди да прати някого на кладата. Моята скромна инженерна душа също иска да получи списък на технологиите и видовете проучвания, които ще бъдат забранявани през тази и идната година.

Дайте ми списъка, искам да си планирам живота поне две години напред.

И може би Англия не страда много от липсата на тъкачи, защото вместо тях си има Сити. А ние ще имаме схемата „ори-мели-яж” (Добруджа, мили мои, Добруджа!)

Разбирам фанатизма, не разбирам глупостта.

Бих ви цитирал другаря Ленин и неговия термин „полезни идиоти“. Ако не ви хареса комунистическия вожд, ще ви цитирам един от най-големите врагове на комунизма:

Активисты, радикалы, борцы за мир, члены зеленой партии: со всеми, с кем соприкасаются лидеры ГРУ, похожи на зрелый аппетитный арбуз, зеленый снаружи и красный изнутри. Поэтому база для вербовки там хорошая.

На Западе достаточно много недовольных людей, которые готовы не только убивать других, но и жертвовать своей жизнью во имя своих частных идеалов, которые спецназ может эксплуатировать. Офицеру спецназа нужно только найти недовольного, готового на крайности, и помочь ему.

(пълен текст http://lib.rus.ec/b/323757/read)

Малко разум и пет минути мислене на ден не вредят.

*забележете липсата на български вариант на статията ;)

Анонимен, ти знаеш, че си идиот, нали?

Време е за кино!

2012-01-18T18:04:00.004+02:00

„Трето полувреме“, Македония

Чакам го с нетърпение.

PS. Интересен детайл (Благодаря, Митак) – на вагоните, с които се откарват евреите в концентрационни лагери, под БДЖ пише Bulgaria, на английски. Вероятно това е направено от шефовете на БДЖ нарочно, за да може, някой ден, ако се снима филм за Холокоста и този филм се покаже в Америка, да стане ясно чии са били вагоните.

Фюрерът сигурно би искал на вагоните да пише Bulgarien, но шефовете на БДЖ са се опънали и са го написали на английски. Герои!

Български език за нуждите на информационната епоха

2012-01-18T04:11:00.003+02:00

снимка. Машината от снимката май все още се продава.

Участвах в безумен спор вчера в туитър, който ме наведе на мисълта, за жестокото ни изоставане от епохата в една сравнително развита част от българската култура.

Говоря за изоставането на българския език от реалностите на информационната епоха.

Откъде тръгна всичко:

Интересува ме услуга срещу заплащане, която представлява следното – предоставям аудио файл със записано интервю, а ми връщат обратно текста на разговора като компютърен файл.

В туитър написах, че търся „машинописни услуги“, при което по-младите ми читатели решиха, че търся някой да ми напише нещо на ПИШЕЩА МАШИНА.

И започнаха някакви безумни въпроси от сорта „защо на машина“, „нали компютрите ги откриха отдавна“ и прочее.

Която реакция ме изуми и наведе на мисълта, че езикът е изостанал и цари хаос в понятията.

Аз го разбирам въпроса така:

Изразът „машинописни услуги" (29 400 резултата в Google) свързвам с професията на машинописката (може би има скрит сексизъм, но такава е думата), която обикновено изпълнява следните задължения:
– Слуша някой да и диктува текст и го трака на клавиатурата;
– Преписва ръкописен текст;
– Попълва формуляри;

Някъде през 1995-1998 в България стана резкия преход от пишещи машини към компютри, в много фирми наблюдавах как машинописките, по съвместителство и секретарки смениха пишещите машини с компютрите без да си променят името на професията. Просто използват по-съвременна технология.

Аз пък работех през 1997-1998 във фирма, която използваше електронни пишещи машини, които бяха нещо като хибрид между компютър и пишеща машина.

Можеха да запомнят няколко страници текст, имаха някакви елементарни текстообработващи функции и работеха с електричество..

Та секретарките–машинописки, както и тези които вършеха работата надомно, извършваха горните три дейности и това се наричаше с обобщения термин – машинописни услуги. Още повече, че и компютърът е машина.

Какви термини познава българският език за подобен вид дейност:

Машинопис, машинописки - моят избор, смятам че това е най-човешкият термин, който обхваща и приемствеността в професията;

Писането на ръка се извършва от писар или в по-специални случаи, за попълване на дипломи и грамоти – от калиграф. В армията най-вероятно още съществува такава длъжност.

Транскрипция, транскрибиране, транскрибьор – превръщане на аудио текст в печатен или компютърен текст; (5 200 резултата в Google)

Диктовка – същото, но използвано повече в учебен контекст. Ето тук и в неучебен контекст, но съвсем екзотична употреба.

Набиране на текст, набор на текст – може да опише горното действие, но в повечето случаи описва превръщането на ръкописен текст, или текст, който не може да бъде сканиран, в печатен или компютърен. Набиране на текст може да се прави и с архаична пишеща машина. Затова някои обяви конкретизират – компютърен набор на текст (143 000), за да правят разлика с некомпютърния. Досега не съм чул някой да си е дал дипломната работа на аудио файл, за да му я наберат;

Докато въвеждане на текст, вече със сигурност подразбира участие на компютър в процеса. Но пък този термин се използва за пълнене на бази данни от написани на ръка формуляри и пак се отклонява от желания смисъл.

Разпознаване на говор, разпознаване на реч (буквален превод от speech recognition) – същото като диктовка или транскрипция, но извършвано автоматично от компютър.

Беше ми предложено като вариант и компютърни услуги, но това е твърде неконкретно и ме навежда на мисли, че някой иска да ми оправя модема или да ми инсталира нещо на компютъра.

Стенографиране, стенограма – текстовият вид на разни обсъждания, като тези в парламента, се нарича стенограма, а процесът стенографиране, което идва от времената още отпреди пишещите машини, когато воденето на стенографски записки е ставало със специални знаци, т.нар. бързопис,– изглежда като запетайки и ченгелчета и, общо взето, всеки стенограф има собствен начин на записване на реч, със съкращения и т.н.

Трябва специален тренинг, за да можеш да четеш чужди стенографски записки.

Стенограмата също подразбира записване на разговора в реално време. Не е сигурно дали се създава от аудио файл или направо на място.

Не трябва да забравяме и СРС-тата, при които аудиото се нарича оригинален запис, превръщането ѝ в текст – дешифриране, а крайният продукт – фонограма.

В по-разговорен стил действието се нарича „сваляне на текст“ (150 000). (благодаря на Иво Ников), а професията трябва да е „сваляч“ ;-)

Дешифрирането пък си има отделно основно значение – превръщането на криптиран текст в текст, разбираем от човека.

Имам и още един аргумент в моя полза. Ние използваме думите

прессъобщение,
пресконференция,
пресцентър,
и на баджовете на журналистите по разни събития пише press или преса, на превозните им средства, на багажите, на стаите за почивка и на журналистическите карти, въпреки, че реално, в днешно време, процентно много малка част от медиите имат нещо общо с печатарските преси, откъдето произлизат всички горни термини.

И нищо, използват се, удобни са.

Машинописни услуги, другари. Още повече, че най-лесно в компютърен текст се превръща текст, писан на пишеща машина.

PS. Имайки предвид колко бавно и мъчително се реформира българският език, на мен ми изглежда изоставянето на добре познати и отработени изрази като „изпусни питомното, за да гониш дивото“

Анданте в Учебния театър на НАТФИЗ

2012-01-15T19:56:00.003+02:00

Поканиха ме на „Анданте “ в Учебния театър на НАТФИЗ (познат и като ВИТИЗ)

За последен път бях стъпвал в този театър като ученик, преди 1989г. Дори тогава, когато критериите ми не бяха много високи, пиесата, която гледахме, ми се стори отвратително скучна.

Бях подготвен за всичко.

Театърът е наскоро ремонтиран, но бюджетът не е много щедър, в залата ми беше леко хладно.

Едва ли тези пиеси имат много зрители, защото публиката не седи в залата, а на столове, наредени в три реда на сцената.

– Първо да влизат тези с билетите. – наредиха.

Подавам си билетчето за проверка и влизам. Безобразно евтино е - 6лв.

Спектакълът не започва, докато всички места не бъдат заети. Има и насядали отстрани. Повечето публика е от състуденти и приятели на актьорите. Има и няколко по-възрастни лица, между които различавам известни театрали.

„Анданте“ е спектакъл с три едноактни пиеси. Автор е Людмила Петрушевска от Русия.

Първата пиеса е за запознанство по обява.

Втората е за първите часове на съпрузите след сватбата. Това е и пиесата, която най-много ми хареса. Диалогът звучи много автентично, особено младоженката (Сребрина Георгиева)

Третата пиеса е за цената на това, как да те приемат там, във висшето общество, за личните граници, които човек си определя, и за личните цели, които човек си поставя. Благица Грозданова пък прави една от най-добрите роли на рускиня в български театър, която съм виждал (дори се замислих, дали актрисата не е рускиня по принцип).

Дори в Чайка са ме дразнели някои интонации.

Общото между трите пиеси са важните решения за живота на женските персонажи, които те трябва да вземат – за люшкането им от пълна увереност в неувереност и после пак обратно, докато решението някак си изкристализира само.

Радвам се, че отидох. Младежите имат още върху какво да поработят – интонации, движения, но като цяло впечатлението ми е отлично. Ходил съм на много по-слаби неща в „нормален“ театър.

Малко е странно да гледаш студенти в ролята на възрастни жени и възрастни мъже, но не е проблем.

Снимките са правени от Мария Ленова, а и нямаше как да снимам сам, осветлението на сцената беше много слабо.

Цената е ниска, билети винаги има, и сигурно е единствения вариант да гледате нещо прилично, ако ви се гледа театър веднага.

TEDxBG 2012 – политика, журналистика и образование

2012-01-14T21:27:00.003+02:00

Отмина поредният TEDxBG - най-любимото ми ежегодно събитие/фестивал/конференция в софийския календар.

Писах ви вече за 2010 и 2011 година.

Залата на Рейнбоу Плаза е малка за събитието, билетите свършват вече за броени минути, и имам уверението на един от организаторите, че вече мислят за по-просторно място. Супер новина.

Какво видяхме тази година –

Йордан Жечев. Причините, за да напуснеш България са същите, като да останеш. Въпросът е в гледната точка към проблема.

Тук нищо не е подредено = Създавам новото, без да се налага да разрушавам старото.
Няма приемственост = Няма доайени, сам създавам правилата.
Всичко е унило и сиво = Лесно изпъквам.

Тази година е бил пиар на Меглена Кунева (поне два пъти го спомена) и успял да изпробва много нови неща.

Прилична презентация, като изключим прикритата политическа агитация за Кунева.

Светлана Вълева. Тя ни раздели на поколения – ветерани, babyboomers, X поколение, Y поколение, Z поколение.

Новите поколения трябва да ги глезиш с неща като джаги в офиса, иначе не щат да работят. Чакаме поколението алфа да поиска нещо съвсем ново.

Не пропусна да се похвали какви хубави реклами за персонал пускали в нейната фирма. Разказа за разликата в работата на HR преди и сега.

Освен една оригинална обява за работа, която са направили с нейната фирма и говоренето на едро за поколенията, друго не мога да отбележа.

Валери Гюров от Трансформатори.
Зададе няколко въпроса, дали изоставените релси в София не може да се използват за нещо и даде няколко идеи.

Аз съм един от горещите привърженици на повторното използването на старите релси. В северна Чехия например, старите релси се използват за нещо като междуселски трамвай и цели региони са по-живи заради това. У нас старите релси се унищожават, дори когато имаме жестоки транспортни проблеми за решаване. Последното въпиющо престъпление – демонтирането на релсите до гара „Пионер“, защото един малограмотен пожарникар не харесал релсите до новата спортна зала. Утре ще има работилница на живо. Заповядайте.

Боян Белев. Малка идея за големи промени.

Той представи едно листче, разграфено на четири, с което навиваш още четирима колеги да промените нещо малко в света, пишете точно какво, защо и как и тръгвате да изпълнявате. Дори да е нещо елементарно като нова кафемашина в офиса, може да стане нещо голямо.

След като съм гледал „Предай нататък“, това не може да ме впечатли. Добър опит иначе, добре че има ентусиазъм.

Jeff Mulgan (на видео). За това, че децата по-добре учат, ако правят реални неща с ръцете си, а не само зубрят по учебници. Проектът върви в десетки училища в Британия с голям успех. Горещо препоръчвам.

Ангел (18г.) и Михаела (18г.) направили са страхотен проект, с интервюта с деца от детски домове, за да разберем какъв точно е животът им и как точно да им помогнем. Браво!

Искаше ми се да бяха потренирали малко държание пред публика.

Димитър Кенаров
За комбинирането на литература с журналистика – литературната журналистика. За някои от най-великите примери в историята. За неговия опит със серийния убиец Танески в Кичево.

Очаква 21-ви век да е век на документалистиката и това се доказва от продажбите в топ 10 на NYTimes - небелетристиката се продава много пъти по-добре от белетристиката. Променя се характерът на художественото творчество.

Страхотни неща каза, чакам с нетърпение да чуя отново лекцията на видео.

Развали ми отличното впечатление с политическа пропаганда – реклама на Майкъл Мур, реклама на Gasland.

Мартин Ангелов.
Познаваме го от първия TED (kolelinia.com). Продължава да се вълнува от колелета по въжета, тоя път малко ме разочарова – опънал въже между две дървета, карал колело с приятели по него и се снимали. ОК, ама за TED трябва нещо повече.

Sheryl Sandberg
Също много политическа презентация, за присъствието на жени във високите етажи на властта във фирмите и навсякъде другаде.

Смята, че съотношението трябва да стане 50/50 и казва как да стане това.

Рецептата е – жените, които имат кариера, да не мислят за деца, чак докато не стане време детето да излиза навън, а тогава да му мислят, освен това да бъдат по-инициативни и да вярват повече на себе си.

Santimental Swingers
Женско трио, изпълняващо главно парчета от 40-те години, от репертоара на Andrews Sisters.
Любими парчета, които чух:
„In the mood“
„Bei mir bist du schein“
„Tico, tico“
„Rum and Coca-cola“
„Boogie Woogie Bygle Boy“

Успял е да говори и с Борат (долу ляво ;-)!

Веселин Димитров също говори за журналистика и политика – за това, че извън София, положението с независимостта на пресата и свободата на словото е трагично. Показа и цифри.

Борат Сагдиев, Казахстан Таймс

Яна Бюрер Тавание ни запозна с резултатите от миналогодишната кампания за закриване на домовете за деца и даде едно рамо на новия портал за доброволци timeheroes.org . Има смисъл от доброволчеството.

След обяда продължихме с

Eythor Bender за създаването на външен подпомагащ скелет за войници и хора с увреждания (носиш костюма и ставаш терминатор!). Войниците биха могли да си носят тежкото снаряжение в боя, а хората с увреждания буквално да проходят. Имаше страхотна демонстрация за жена, която 20 години не беше ходила. И пак, колко интересно – най-сложното човешко движение е именно ходенето, останалите типове движение доста по-лесно се симулират и моделират с компютър. Препоръчвам и кажете кой е лектора!

Пя Даниела Илиева, детето чудо на 11 от D-Stars. Страхотно изпълнение, напомни ми за детето-чудо от Little Voice, още повече че имат и общи неща в репертоара. Има бъдеще, само да не се отказва от него.

Мартин Маринов , който разказа как да се борим с редките болести с помощта на информационните технологии.

С компютри се прави сериозен анализ на познати досега съединения, и се опитва да се отгатне за лечение на какви болести биха могли да се използват. Идеята е да се трансформира изключително тежкият процес на производство на лекарства в момента, т.е. да се замени тежкото и продължително експериментиране с компютърен анализ и много по-леко експериментиране. Стискам му палци, дано открият нещо срещу рак.

Лошият сценарий е да стане като във „Възходът на планетата на маймуните“ ;-)

Най-TED презентацията, която видях. Възхитен съм от идеята и перспективите!

Александър Китов говори за споделени работни места.

Ужасявам се, като виждам на какво прилича българският език понякога:
„Физическа манифестация на коуъркинга“, е буквално преведено от
„Physical manifestation of coworking“ или на по-традиционен български
„Въплъщение на работата в споделено пространство“ или още по-просто „Пример за работа в споделено пространство“

И той не пропусна да вкара политика в темата. Разказа за немска фирма, която се занимава с Fair Trade в Етиопия. Както подсказва името, във Fair Trade няма търговия, има по-хитър начин да се дават помощи на производителите на кафе в Етиопия.

Той се опита да ни запали по betahaus. Сега, като има вече конкуренция в сектора (визирам initlab, които имат малко по-различен профил, наистина), се надявам нещата да тръгнат супер добре.

Улрике Райнхард изнесе една също доста политизирана лекция за опозицията
Аз - Ние и се опитваше да докаже, че нещата правени от Аз са на умирачка и всичко трябва да се прави от Ние, макар че тя много харесвала Стив Джобс и продуктите му.

По едно време дори обясняваше как му вярвала на Обама в началото, ама сега преразглеждала вярата си.

Вътре имаше нахвърлян тюрлюгювеч от страхотни и ужасни идеи.
Спомена „Окупирай Wall Street“. Антикорпоративната ѝ реторика ми дойде много нанагорно.

Сверих впечатленията си с други хора. Не съм сам.

В този момент ми беше тотално писнало от политика и агитация. Къде е хубавия стар TED с хубавите идеи? Само активизъм, политика и журналистика!

Но след почивката нещата радикално се подобриха.

Хари Ешкенази представи „Фортисимо в клас“.
Пуснаха пак филмчето, което пускаха пред Народния театър. Извикаха доброволка от публиката да се опита да свири на тромпет и валдхорна.

Направиха старата грешка – не обясниха какво всъщност правят с децата, когато правят „Фортисимо“. Кажете де!

По дедуктивен път заключих, че свирят на децата шедьоври, например Моцарт, както и мелодии от известни филми - Star Wars, „Карибски пирати“. Но как, какво, по колко часа, какъв е ефекта досега, изглежда си мислят че не ни е интресно. Поне разбрахме, че 17 училища участват в програмата (софийски + 1 пернишко +1 плевенско).

И те казаха за политиката, как заради Бойко Борисов и Христо Стоичков пропуснали телевизионен репортаж.

Катрин Шулц на видео
За това, че грешките правят прогреса и че грешките могат да носят добро, стига да се замисляме върху тях сериозно. Чудесна лекция!

Райчо Райчев за космическата програма и как всеки може да участва. Гледах го през март в операта, където разказваше за българските младежи, участващи в космическата европейска програма. Действат с хъс и ентусиазъм, това значи, че ще чуем за тях и ще се гордеем с тях в бъдеще.

Не чух някакви велики идеи, но ни зарази с ентусиазъм.

Чак докато влязох в казармата през 1988 г, голямата мечта на човечеството беше космосът. Мечтаех си как ще пътувам с космически кораби, гълтах като топъл хляб списание „Космос“ и космическата фантастика.

Следващите 20 години обаче не бяха на космоса, а на информационните технологии. Сега, обаче, космосът се завръща и отново е мечта на младите!

Той каза също, че ако някой успе да спре работата на спътниците в космоса, човекът на земята много ще пострада, защото телекомуникациите, навигацията, метеорологията и екологията зависят тотално от спътниците над главата ни.

Което май ни насочва къде ще се появи тероризмът в бъдеще.

Златин Цветков, който беше водещ на церемонията, направи собствено импровизационно представление, като показа, че TEDxBG може да се смее на себе си.

Чудесно, защото вече наум репетирах някои злъчни коментари, а той ми спести от работата.

Този човек е невероятен, ще ходя да го гледам някъде.

И малко изпълнения от деня:

Кирил и Методий без България

2012-01-10T12:48:00.000+02:00

Може ли някой да разкаже за филм за Кирил и Методий, без да спомене нито веднъж България?

Може, и ето трейлъра

Магията на Париж в полунощ

2012-01-07T23:44:00.002+02:00

снимка

Ако сте гледали поне няколко от филмите на Уди Алън, знаете колко харесва Париж.

„Полунощ в Париж“ е голямото обяснение на дребния комик в любов към този световен град.

Аз толкова го харесах, че смятам да го гледам пак.

Дали ще хареса на всеки? Ако обичате голямото изкуство на 20-ти век и ако познавате персонажите задочно, тогава вероятността да го харесате е по-голяма.

Алън изследва видовете любов към Париж, които човек може да изпита.

Любовта към шопинга. Любовта на снобите, които обичат да „доказват“, че са „разбрали“ Париж. Любовта на тези, които просто харесват Париж без условия. И покривите, и светлините му.

Дори (тъкмо) когато вали дъжд.

Уди Алън може да си позволи да общува с духовете на Париж и да ги възкресява, защото е Уди Алън.

Той е художник, натрупал толкова опит и майсторство, че само няколко мацвания с четката и се появява забележителен резултат.

Може да си позволи да изчисли колко струва носталгията и заслужава ли си.

Може да си позволи да се гъбарка със себе си и да избере един от най-готините съвременни актьори да го изиграе.

Може да си позволи да скрие хумора почти само в подтекста.

Може да пофантазира – дали, след като срещнеш идеалната жена, няма да се окаже, че тя търси нещо съвсем друго, дори не идеалния мъж. Може би търси идеалния Париж?

снимка

Възхищавам се от вкуса му в жените. Събрал е чудесен букет. Начинът, по който камерата ги следва отзад... трябва да се види.

И не знам, ако не ви хареса, изчакайте пет години и пак го гледайте.

Имате ли си някой по-специален, с който аха-аха и могат да станат нещата? Гледайте го заедно, може и да се получи.

Още един край на прехода и още веднъж същото предупреждение.

2012-01-06T04:07:00.000+02:00

снимка

Появи се още един признак за завършване на преходите към демокрация в бившите социалистически страни – появиха се гнили ябълки и в кошницата на десните (Европейската Народна Партия), традиционен обединител на антикомунистическите и реформаторски сили в (Източна) Европа.

Има и по-ранни примери, от бивша Югославия, но заради по-особените обстоятелства (война, разпадане на Югославия), няма да се спирам на тях.

Досега, гнилите ябълки бяха само в кошницата на ПЕС, който по принуда подслони на едно място реформирана и нереформирана левица. Не че много искаше, просто историческите събития твърде бързо се развиваха, а бившите комунистически партии имаха твърде голямо влияние, за да бъдат оставени безстопанствени.

По ирония на съдбата, формалният край на прехода, т.е. встъпването на много от бившите соц. държави в ЕС и НАТО, мина често под знака на управленията на бивши комунисти. Заради формалната страна на процеса се наложи точно те да бъдат окончателно припознати като „нормални“ политически сили, независимо от степента, до която бяха реформирани.

Какво разбираме под реформирана бивша комунистическа партия?
– Категорично да се разграничи от престъпленията на комунистическия режим и да се откаже от тезите и наследството на насилствената класова борба като политически инструмент (включително и чрез преразглеждане на ролята на съветската армия и просъветските преврати в края и малко след втората световна война);
– Категорично да замени руската имперска политика с прозападни и проевропейски ценности;
– Категорично да се освободи от кадрите и мрежите на бившите комунистически тайни служби и да подкрепи лустрационните процеси в обществото.
– Във вътрешнопартийния си живот да спазва някакъв минимум от демократични стандарти, присъщи на съвременна лява партия.

Много тежки задачи, защото дори в Западна Европа далеч не всички леви партии и функционери са се освободили от архаичното си класово мислене, наследено от 19-ти век и от зависимостите си от Москва, помпани през студената война (че и от Путин) с щедри помощи.

Легитимирането на бившите комунисти и на техните икономически и политически лобита, които почти нищо лошо не са забравили и почти нищо хубаво не са научили, доведе до жестоко разочарование у избирателите, които започнаха да отъждествяват демокрацията и ЕС с компромисите, направени със свободния пазар и с провала в гарантирането на правата на собственост, който провал беше част от тази престъпна легитимация на бившите комунистически мрежи.

Тази реакция на разочарование роди подкрепа за сили, които на думи се декларират за „десни“ и „антикомунистически“, но които експлоатират явно или завоалирано мита за „доброто старо време“ и възраждат някои от практиките на бившите комунистически режими, включително и рециклират митовете от времето на комунизма.

Такива „десни“ днес управляват в България, Македония и Унгария.

Проблемът, разбира се, се корени и в институционалната слабост и неразвитост на ЕС.

Отчасти, той е свързан с проваления проект на европейска конституция, която създаваше твърде компромисен и бюрократизиран ЕС. Когато приемането на конституцията се провали, създаде дупка, която лисабонската кръпка не можа да запуши.

Отчасти, е свързан с проблемите на представителността и правомощията на евроинституциите, най-вече с дисбалансите на икономическа и политическа власт и отговорности в еврозоната и в целия ЕС.

Отчасти, е свързан със слабостта на гражданското общество и апатичността на гражданите в (Източна) Европа, които все повече забравят, че състоянието на правата и свободите, както и икономическото състояние на държавите им, директно зависят от активността им в обществено-политическия живот и във формулирането на идеи и проекти за бъдещето.

Отчасти се дължи и на левия уклон въобще на европейската политика (виж стратегия 2020), която набляга все повече на преразпределение и на социални гаранции, отколкото на освобождаването на инициативата и на творческата енергия и на създаването на общ свободен пазар с общовалидни правила, който да не е свръхрегулиран с привилегии и квоти.

Какво да се прави?

Преди всичко, не трябва да се спира да се говори.

Не трябва да се спира да се припомня горчивия и скъпоплатен опит от практиките на режимите в тоталитарните комунистически държави, които във всички области на живота реагираха с манипулации и ограничаване на свободата на политическия, личния и икономическия живот, с намеса в личното пространство на гражданите и с войнстващ национализъм (в годините след сталинизма).

На всички такива опити за възраждане на тоталитарни и авторитарни практики трябва да се реагира изключително остро, защото процесът на отнемане на гражданските права и свободи може да протече много бързо.

Не трябва да се отстъпва от извоюваните индивидуални права и свободи и при всеки удобен случай трябва да се изказва солидарност и подкрепа към борбата на другите общества за човешки права и демокрация.

По този начин ще потвърдим мястото си в по-развитата и по-демократична част на света и ще спечелим приятели, които да се застъпят за нас, когато ние имаме подобни проблеми.

Защото, мечката като поиграе при съседите, идва и при нас. А ние вече си имаме мечка.

Какво означава Унгария?

2012-01-04T22:23:00.002+02:00

Протести в Будапеща.

снимка

Проваленото социалистическо управление на Унгария, завършило през 2010г почти с революция, доведе до настроения близки до българските – „Който ще да ни управлява, само да не е комунист.“ и „Стига с тая демокрация, видяхме я що за стока е.“ Социалистите преуспяха в нещо, което дори комунистическият диктатор Янош Кадар не допусна – толкова влошиха положението в Унгария, че тя заприлича повече на балканска, отколкото на централноевропейска държава.

Партията „Фидес“ на Виктор Орбан възседна недоволството от бездарното социалистическо управление и заедно с християндемократите спечели конституционно мнозинство на изборите. Законовите промени, които последваха победата, показват кой и какво Орбан и партията му смятат за врагове на държавата и напредъка ѝ. Това са:

– Безбожниците. В Унгарската конституция вече конкретно се споменава „Господ“. Поставя се под въпрос отделянето на църквата от държавата.
– Представителите на по-малки религиозни общности. Религиозните общности, които ще получават помощ от държавата от 300 падат на 14. Аз съм на мнение, че всякаква държавна помощ за религиозни общности трябва да отпадне, а не да бъде дискриминационна, както в момента.
– Депутатите. Бройката им се намалява от 386 на 199. Аз лично съм за запазване на по-големия брой депутати. По-големият брой депутати са предпоставка, че ще има достатъчно хора да работят в парламентарни комисии, ще има по-голяма представителност на по-малки групи в обществото и обикновените граждани ще имат по-лесен достъп до народен представител, който да изслуша желанията им, да се застъпи за тях или да отговори на въпросите им.
– Гейовете. Чрез Конституцията бракът се дефинира само като брак между мъж и жена.
– Абортите. Абортът се приравнява на убийство.

Отделно, промените са атака върху разделението на властите:
– Ще има бюджетен съвет, назначен от премиера, който да контролира приемането на бюджет от парламента. (намеса в правомощията на законодателната власт)
– Медиен съвет, ръководен от близък до премиера, ще контролира държавните радио, телевизия и информационна агенция. (намеса в четвъртата власт и ограничаване на свободата на словото)
– С апаратни хватки беше сменен опозиционно настроеният председател на Конституционния съд с лична приятелка на сем. Орбан (намеса в съдебната власт. Да ви е познато?)
– Запушване на възможностите за назначения в администрацията от следващите правителства с даване на 12годишен мандат на държавните чиновници.

Накратко, това е една консервативна „контрареволюция“, която на думи е „антикомунистическа“ и „либерална“ в икономическата част, но всъщност възражда много от практиките на тоталитарния режим (бил той комунистически, националсоциалистически или националистически), и то в познатия ред:

– ликвидиране и овладяване на медиите и задушаване на свободното слово,
– ограничаване на малцинствените права,
– клерикализъм, (вместо ръководната роля на компартията)
– изолационизъм,
– протекционизъм и т.н,

Всъщност, става дума за обикновено облагодетелстване на местни мафии и картели чрез изкривяване на законодателството в тяхна полза и премахване и ограничаване на възможностите за обществен и съдебен контрол. Подобни процеси с различна острота и продължителност протекоха (и още текат) в Италия, Македония, Унгария, България, Русия, Беларус и т.н.

Това, че тези режими са дошли чрез избори на власт, не ги прави автоматично демократични и напредничави. Лявото правителство на Хитлер също идва на власт с избори. Също както замяната на националсоциализъм (популярно наричан фашизъм) в Източна Германия и в другите, окупирани от Хитлер страни, с комунизъм (тоталитаризъм, сталинизъм) не донесе нищо добро никому.

Ако помните, реформите на Горбачов в средата на 80-те започнаха именно с „гласността“, т.е. с подкрепа за свободното слово. Антиреформите на носталгиците-популисти започват от ликвидиране и ограничаване на свободното слово.

Също така, Хавел и Солженицин посочват „живота в истина“, като най-необходимо условие за успешно общество.

Но, в промените имат и положителен елемент. Ето сега ще може да се види на практика, за съжаление, на гърба на унгарския народ, докъде ще доведе Унгария консервативната „контрареволюция“ на Орбан.

Добрата новина е, че след Орбан, оцелелите унгарци поне за известно време ще им държи влага и те ще се върнат в Централна Европа, заедно с нормалните демократични практики на разделение на властите, човешки права, представителност и проевропейска политика.

За съжаление, сигурно ще са необходими поне едно-две поколения да отминат, за да се заличат ужасяващите щети, които Орбан нанесе върху авторитета дясната социална и либералната икономическа политика.

Честита нова година!

2012-01-01T15:21:00.001+02:00

Честита Нова Година на всички!
С дядо Коледа снощи слушахме това:

Konstantin Pavlov 70s by Konstantin Pavlov on Grooveshark

снимка

Добре, че не стреляха

2011-12-30T12:35:00.000+02:00

Пътни полицаи спират сестра ми за проверка. След известни дискусии за правото на ляв завой, колата отново потегля.

Диана (3) се обажда от задната седалка:

– Вие много се разприказвахте!
– Видя ли, Диди, видяха че си с колан, и не ни глобиха. – в разговора навлиза възпитателен елемент.
– Добре, че не стреляха! – Диди успокоява майка си.

„Легалният“ диск не е гаранция за качествен превод.

Празнични наблюдения върху телевизора

2011-12-27T03:06:00.001+02:00

Дарина (7). Гледаме „Полярен експрес“.

– Вуйчо, нали знаеш защо са рекламите по телевизията?
– Защо, Дара?
– За да можеш да отидеш до тоалетната, ако гледаш филм.

Диана (3)

Гледа по телевизията „Столичани в повече“. На екрана има сватба, която изведнъж се превръща във въргал. Диди коментира изумена:

– Булката ще си изцапа роклята!

Гледаме заедно „Ну погоди“. В една от серийките, оса тъкмо ще ужили отзад вълка, който е заклещен в тръба.

Диди злорадства:

– Сега ще го накомари!

Коледа със стари чешки комедии

2011-12-25T03:43:00.003+02:00

Честито Рождество Христово на всички читатели!

Следват големи празници, в които тумбакът се пълни като за световно, а дори и на по-заетите им остава време да видят по някой филм.

Не знам вие как търсите филми за гледане (освен ако не търсите нещо специално), аз обикновено преравям, какво се гледа напоследък, и така решавам.

Сега, обаче, е Коледа, а и искам и още нещо да направя в памет на Вацлав Хавел, както и да поздравя Богомил, който е в Чехия от известно време.

Затова като стар коняк от дъното на скрина (или като стара бехеровка ;-)), вадя няколко чешки филма от 70-те, с които съм израснал и винаги много съм се веселил.

Надявам се, и на вас да ви доставят същото удоволствие.

Чехия има един голям майстор на комедията - режисьора Олдржих Липски. Няма българин, който да е бил в съзнателна възраст около промените и да не е гледал нищо от него. Долупосочените филми (без един) са негови.

Всички филми можете да намерите тук, някои от тях дори имат български субтитри (посочил съм по-надолу кои). Надявам се, че знаете как да си свалите отделни филми без да се налага да дърпате целия 100 гигабайта торент.

И, започваме –

„Лимонаденият Джо“ (Limonádový Joe)
английски субтитри, Целият филм с български субтитри в замундата.

Най-вероятно, всички сте го гледали. Беше от несменяемия репертоар на кино „Одеон“ (тогава „Дружба“). Музикална пародия на уестърн.

В Стетсън сити властват порокът и уискито. Един ден, обаче, се появява каубой, целият в бяло, който ще промени нещата.

Освен в торента най-горе, също и в youtube със субтитри на английски.

„Келнер, действай“ (Vrchní prchni)
Английски субтитри

Освен в торента най-горе, също и в Youtube, субтитри на английски.

Тази комедия не е на Олдржих Липски (а на Ладислав Смоляк) и затова не е толкова жизнерадостна, като другите, а е по-скоро горчива сатира, но пак е много добра.

На Далибор Врана много му върви с жените, но иначе животът му хич не е розов. Докато един ден, случайно открива сравнително честен начин да си докарва допълнителни доходи. И така, докато стигне до края.

„Адела още не е вечеряла“ (Adéla ještě nevečeřela)
български субтитри, няма го в големия торент, но се намира лесно.

снимка

Някой мистериозно е изчезнал в Прага. На помощ се притичва най-известният след Шерлок Холмс детектив в света - Ник Картър. За разлика от Холмс, който (поне едно време) разчиташе главно на ума си, за да разрешава случаите, Ник Картър разчита главно на технологиите (от 19-ти век). Отличен пример за рядко срещания жанр в киното Steam Punk.

„Яхиме, сложи го в машината“ (Jáchyme hoď ho do stroje!)
Английски субтитри

Освен в торента най-горе, в Youtube, с английски субтитри

Режисьор - Олдржих Липски. Тук играе и любимият ми Йозеф Дворжак (който, обаче, се оказа агент)

Момче от село заминава в големия град да си търси късмета. Само че, този път той е тежко въоръжен – с компютърни графики, които му предсказват кой ден колко успешен ще е.

„Маречек, подайте ми писалката“ (Marečku, podejte mi pero!)

В торента най-горе, отделно, ето български субтитри, преведени лично от мен. ;-)

Последните субтитри не съм ги качвал по порталите, защото има още работа по тях, но за гледане напълно стават.

Пак филм на Олдржих Липски

В малка фабрика се предвиждат големи промени. Ще бъде построен нов цех, изцяло автоматизиран, и всичко ще е супер, само че за да си остане началникът цех на мястото, ще трябва да се сдобие някак с диплома от техникум. А това не е никак лесно.

Приятно гледане и ако споделите нещо за филмите, за да си сверим впечатленията, ще се радвам да си поговорим.

Културна хроника

2011-12-22T04:11:00.004+02:00

Отново малко културна хроника, този път не така впечатляваща.

По случайност попаднах в Руския културно информационен център, който е тотално съсипан архитектурно (WhatA писаха, но си нямат на идея колко зле се е получило.). Дори обемите са започнали да страдат., за стените да не говорим.

Външният ремонт е опустошил сградата.

Архитектурата е съсипана, но старият съветски кич си седи. В центъра - гълъба на мира.

Във фоайето пред залата има любопитна изложба натюрморти

с изненадващ автор, плюс още едно доказателство, че някои художници хич не ги бива за дизайнери.

Традиционната за културните центрове изложба на знаменити личности, родом от съответната държава. Тук е Ломоносов. В унгарския център пък имаше изложба на Ференц Лист.

Залата е уютна.

Продължаваме с литературните новини

Досега не бях присъствал на представяне на книга в... коридор. Още повече, при такъв интерес.

Развълнуваният автор на „Шашма“ - Младен Сърбиновски. Имам книгата и на македонски, но съм я заврял надалеч оттук в архива. Не че не ми харесва, просто не съм я започнал.

На партера има изложба на Рабиндранат Тагор.

В бар The Black Lodge беше представена хорър антологията на 22-ма смели автора „До ада и назад“.

Обнадеждаващият автор Джефри Лебовски, с удивление разглежда вълнуващия интериор.

Взимам автограф. Добре, че не дойдоха всички автори, че абсурд щеше да е да се събере публика и автори в такова малко заведенийце.

От разказите съм прочел досега един, на единствената авторка и е по-добър отколкото очаквах. Останалите ще почакат реда си.

Обречени

2011-12-21T13:33:00.001+02:00

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование.

Вацлав Хавел

Ако това е истина, ние сме обречени.

снимка

Една голяма загуба за всички и други световни събития

2011-12-19T23:00:00.002+02:00

Само в рамките на два дни се случиха няколко събития от световен мащаб - една ужасна, но закономерна катастрофа (потъването на платформата в Охотско море), едно обнадеждаващо (смъртта на Ким Чен Ир, първо име Юрий Ирсенович Ким, а смъртта на ръководителя в тоталитарните държави е едно от малкото събития, които дават шанс за промени) и едно много тъжно (смъртта на Вацлав Хавел.)

Като човек, който много е гребал с пълни шепи от чешката култура и който смята Прага за свой втори роден град, искрено съжалявам, че така и не научих много за Хавел и чешкото демократично движение. А от тях има какво да се учи.

Смъртта за един човек от неговия мащаб е като края на мандата за политик, който е бил във властта. Сега е момента да започнем да осъзнаваме наследството му и да го премерим към другите големи фигури на епохата.

Най-известното му произведение (извън художествената литература и театъра) е есето „Силата на безсилните“ (и на чешки). Есе, есе, ама си е цяла книга.

Отдолу ви пускам няколко случайни, но добри цитата (преводът е мой, според чешкия текст). Понеже текстът е писан през 1978г., има известно терминологично разминаване. Авторът нарича „пост-тоталитаризъм“ (в този блог съм го наричал „социализъм 1.0“) състоянието на обществото в бившите соц. страни след диктатурата на Сталин. Но пък интересни са паралелите с това, което ние днес наричаме „пост-тоталитаризъм“.

Езикът му е малко сложен, но това си е особеност на епохата, в която нямаше компютри ;-)

И каква ирония на съдбата, човекът който на практика доразви идеите на Солженицин за истината, да бъде оплакан лицемерно от най-лицемерния български политик в последните 10 години. Просто като финално потвърждение, че Хавел и Солженицин все още са много, много прави.

източник

Приятно четене:

Това, че човекът е създал и ежедневно създава някаква самоцелна система, която сама по себе си го лишава от съкровената му идентичност, не е някакво чудовищно недоразумение на историята, някакво ирационално излизане извън релси, нито пък следствие от нечия дяволска висша воля, която по непонятни причини е решила да мъчи част от човечеството точно по този начин.

Можеше да се случи и може да се случва само заради това, че в модерния човек има известна склонност към това, да създава такава система или поне да я понася; в нея очевидно има нещо, от което тази система следва, което отразява и което благоприятства; нещо, което парализира в човека всеки опит за пробуждане на „по-доброто му аз“.

Човекът е принуждаван да живее в лъжа, но може и да бъде принуждаван към това, защото е способен да живее само така. Не само системата отчуждава човека, но и отчужденият човек подкрепя такава система като свой несъзнателен проект. Като изкривен образ на изкривената си същност. Като документ на себезалъгването.

Във всеки човек очевидно има живот със своите екзистенциални намерения - там има частица жажда за собствено достойнство, морален интегритет, опити за свободно съществуване, трансцедентност извън „тук и сега“; всеки обаче е способен в по-малка или по-голяма степен да се примири с „живота в лъжа“, всеки някак си пропада във вещоманията и целесъобразността, във всеки има частичка желание – да се отпусне в анонимния натиск и удобно да си тече в реката на псевдо-живота. Отдавна тук не става дума за конфликт на две идентичности. Става дума за нещо по-лошо: за криза на самата идентичност.

Много опростено би могло да се каже, че пост-тоталитарната система е израснала на почвата на историческата среща на диктатурата с потребителското общество: нима не зависи така обширното приспособяване към „живота в лъжа“ и тази експанзия на „себе-тоталитаризма“ с еснафското нежелание на консумиращия човек да жертва нещо от играчките на съвременната цивилизация?

...
„Животът в лъжа“ може да функционира като основополагаща опора на системата, само при условие, че е универсален; трябва да обхваща всичко и да прониква във всичко; няма да понесе никакво съжителство с „живота в истина“: всяко излизане извън системата я отрича принципно и я застрашава като единство.

Това е разбираемо - докато „измисленото“ не се конфронтира с реалността, то то не изглежда като измислено; докато „животът в лъжа“ не се конфронтира с „живота в истина“, няма никаква перспектива, която да показва неговата лъжливост. Веднага щом се появи алтернатива, тя веднага застрашава системата в самата и същност и цялостност. И въобще няма значение, колко голямо пространство заема тази алтернатива - нейната сила не е във „физическата“ ѝ страна, а в „светлината“, която хвърля върху фундамента на системата и върху нейните крехки основания.

...
Когато говоря за „живот в истина“, не мисля само за очевидната рефлексия, като например протест или писмо, което би написала група интелектуалци. Това може да бъде всичко, което ще накара човек или група от хора да се бунтуват срещу манипулацията: от писмо на интелектуалци до работническа стачка, от рок-концерт до студентска демонстрация, от отказ от участие в изборната комедия през открита проява на някакво официално събитие, та чак до гладна стачка.

Ако пост-тоталитарната система потиска стремежа на живота комплексно и е основана на комплексната манипулация на всички явления в живота, то тогава той е непряко политически застрашен от всяка свободна проява на живота, включително и от такива прояви, на които никой не би приписал някакво потенциално, нито пък експлозивно политическо значение.

...
Още по-малко е възможно да се предположи, дали, кога и как този принос някога ще предизвика фактически политически промени. Това вече принадлежи към „живота в истина“: като екзистенциално решение връща на човека твърдата почва на собствената му идентичност, като политик го хвърля в „игра ва банк“.

Решават се на това само тези, които най-вече се грижат за това, или пък които са дозрели до възгледа, че друга алтернатива, освен да се прави истинска в политика, в днешна Чехословакия, не съществува.

Какво остава тогава: да стигне до този възглед може само този, който не е готов да жертва личната си идентичност в политиката, респективно който не вярва в смисъла на политиката, която изисква такава жертва.

...
Свободата на рок-музиката беше разбрана като свободата на човека, а и като свобода на философската и политическа рефлексия, като свобода на литературата, като свобода да се изразяваш и да защитаваш най-различни социални и политически обществени интереси.

В хората се пробуди истинско чувство на солидарност и те си дадоха сметка, че ако не се застъпят за свободата на другите - други, чиито творби и светоусещане им бяха далечни - това означава да се откажат и от собствената си свобода.

(Няма свобода без равноправие и няма равноправие без свобода; тази стара максима прави Харта 77 още един, характерен и изключително важен за чехословашките събития елемент: това, което авторът на книгата „Шейсет и осма“ толкова добре анализира, като „принцип на изключването“, тази основа на всички наши съвременни морално-политически страдания, която се роди в края на Втората световна война в онзи странен заговор на комунисти и демократи и който претърпя още и още развитие, чак до „ужасния край“, този принцип беше за пръв път, след десетилетия, чрез Харта 77 преодолян: в солидарното взаимно гарантиране на свободите си, всички отново станаха равноправни партньори; не става дума само за „коалиция“ на комунисти с някои некомунисти - това не би било нещо исторически ново и от морално-политическа гледна точка повратно - ами става дума за общност, която не се затваря за никого и априори не присъжда на никого подчинено положение.) От този климат възникна Харта 77.

...
В обществата на пост-тоталитарната система е изкоренен всякакъв политически живот в традиционния смисъл на думата; хората нямат възможност за публични политически прояви, нито пък за политическа организация; пропастта, която се появява, изцяло се запълва с идеологически ритуал.

Интересът на хората към политиката спада и независимото политическо мислене, както и политическата работа - доколкото нещо такова въобще съществува в някаква форма - на повечето хора се струва нещо нереално, отдалечено, някаква самоцелна игра, безнадеждно отдалечена от техните сериозни ежедневни грижи; нещо дори симпатично, защото от една страна е напълно утопичен, на друга – невероятно опасен поглед към света, поради особената строгост, с която всеки опит в тази посока се преследва от прокуратурата.

И въпреки това, и в тези условия, очевидно живеят индивиди и групи от хора, които не се отказват от политиката като призвание, и така или иначе се опитват да мислят политически независимо, да се проявяват и понякога да се организират, защото точно това означава „живот в истината“.

Това, че тези хора съществуват и работят, е само по себе си изключително важно и добро: те запазват и в най-лошите времена приемствеността на политическата рефлексия, а ако някакъв политически акт, от тази или от онази „предполитическа“ конфронтация, започне изведнъж и добре сам себе си политически да се рефлектира, а с това и повиши своите шансове за относителен успех, може да се случи (а и често така става) точно благодарение на тези самотни „генерали без войници“, които са запазили възгледите си, въпреки всички големи жертви заради приемствеността на политическото мислене, и обогатяват в точния момент инициативите или движенията, които по-късно възникват, с онзи важен елемент на политическата саморефлексия.

(В чехословашки условия имаме нагледен пример: почти всички политически затворници от началото на 70-те, които тогава уж напразно страдаха - тогава изглеждаше, че техните опити за политическа работа измежду тотално апатичната и разединена общественост са напълно донкихотовски -, днес принадлежат - закономерно - измежду най-активните хартисти; в Харта 77 се оценява нравствения принос на техните по-раншни жертви и те обогатяват това движение със своя опит и със същия елемент на политическа рефлексия.)

Почивай в мир!

Групата Plastic People of the Universe, която Хавел не харесва, но която изиграва огромна роля в живота му ;-)

Мега културна хроника

2011-12-14T03:01:00.002+02:00

Да започнем полека с културната хроника.

(дълъг материал, много снимки!)

Изключително доброто към мен издателство „ЛИК“ отвори чайна-читалня-книжарница на ъгъла на ул „Светослав Тертер“ и „Цариградско шосе“ (точният адрес е Цариградско шосе, № 39, ет 2, входът е откъм „Св. Тертер“)

Става дума за онова напредничаво издателство, което дава книги на хора, които поддържат блог, за да ги прочетат и напишат впечатления за книгата, а после книгата си остава за тях. Моят материал за „Тъжни тропици“.

Мека мебел, прекрасна музика, много страхотни книги, няколко вида чай. Когато пуснат и интернет, ще е място, откъдето няма да ми се излиза.

Океанът от книги всеки момент ще затисне читателите ;-)

Нямах много време да поостана, въпреки че се появиха президентът Линкълн като млад и Сашо Кръстев, и потеглих към...

Представянето на книгата за творчеството на Стефан Кънчев „Анонимният известен“

Кой е Стефан Кънчев? Той е дизайнер, един от световноизвестните автори на логотипи (емблеми), който е правил почти всички хубави логотипи от близкото минало, за които се сещате - „Петрол“, „Пловдивски панаир“, БНТ, НДК, „Куклен театър“, „Сълза и смях“, „Балканкар“ и какво ли още не.

Пристигнах и се втрещих.. Залата на „+това“, която не е от малките, беше буквално претъпкана с народ.

Някъде там, в дъното, върви презентацията...

Казаха се любопитни нещица. Стефан Кънчев по време на войната е правил фалшиви лични карти на нелегални, а след това си имал неприятности с народната власт. Като по-млад бил бохем и пияница, като по-възрастен бил работохолик, който не спирал да рисува и чертае.

картинка

Също така е правил и много от най-хубавите български пощенски марки.

Видяхме документален филм, а реч държа Божидар Димитров, който се оказа, че е женен за дъщеря му! Неведоми са пътищата на съдбата.

След това бях на рожден ден във Corner Bar (ъгъла на „Вапцаров“ и „Черни връх“). Лампичките, орнаментите, тапицерията от змийски кожи и екзотичните растения правят обстановката ексклузивна и VIP.

Нямаше много време за сън, защото днес трябваше да продължа с Медийния панаир във ФЖМК, където Атанас Чобанов и Асен Йорданов говореха за Balkanleaks и Биволъ.

Атанас Чобанов обяснява техническите средства за запазване на анонимна комуникация в Интернет

Публиката можеше и да е повече на толкова интересна лекция.

Асен Йорданов

Покри се много широк спектър теми – от фундаменталните промени, които интернет донесе на всички, до специфични проблеми на интернет-журналистиката

В чешкия център върви изложба на млади чешки дизайнери, получили награди за изключителен и добър дизайн. Това на снимката е лампа, която сама върви по стаята, търси най-тъмното място и го осветява сама.

В галерия „Райко Алексиев“ върви изложба на Цанко Панов. Не е мой тип художник, но няколко неща и на мен ми харесаха.

И последно, в театрална работилница „Сфумато “ беше представена новата книга на Георги Господинов - романът „Физика на тъгата“.

Не съм присъствал досега на толкова посетено представяне на книга на закрито. В залата буквално нямаше никъде да се седне, всеки квадратен сантиметър беше зает.

Много впечатляващо, почти цял театрален спектакъл. Предполагам, че книгата ще има голям успех. Аз си я купих, но кога ще я чета...

Руската тенджера под налягане вече свири

2011-12-12T02:19:00.003+02:00

Путин започна да прибягва до все по-безумни PR трикове,

за да запази имиджа си на мачо и супермен.

Какво става в Русия?

Съвсем наскоро там преминаха парламентарните избори. Тези избори трябваше да подготвят връщането на Путин на президентския пост, където той си постла добре – първо назначи възможно най-безличния си помощник Д. Медведев да му пази мястото четири години, а после накара Думата да му гласува още два шестгодишни мандата присъствие във властта. Или поне така си мислеше.

До осми август 2008г всичко вървеше на шест за Путин. Дори гигантски скандали като атентата срещу Литвиненко или скалъпения съдебен процес срещу Михаил Ходорковски не оставяха петънце върху имиджа му.

След 8-ми август 2008г на Путин късмета започна да му изневерява. Действително, войната беше от любимите на всякакви диктатори - мъничка и победоносна. Повод за национална гордост и пръскане на ордени с шепи. Зад скромната военна победа обаче се скри мъчителното стратегическо поражение. Главната цел - свалянето на Саакашвили и поставянето на руска марионетка начело на Грузия, не беше постигната. Инфраструктурните връзки (газопроводи, нефтопроводи, железниза, пътища) през Грузия бяха застрашени, но не бяха прекъснати. В Кавказ се появи държава, силно враждебна към Русия и демонстрираща алтернативен модел на развитието като бивша СССР република и то с огромен успех.

Грузия, между другото, далеч изпреварва България в реформите в МВР.

После ударите се заредиха един след друг – международната икономическа и финансова криза, сриването на цените на суровините, особено на петрола и природния газ, които са главния източник на приходи за Русия, бързото оттегляне на чуждите инвеститори, масовата емиграция на богаташи с капиталите им, както и на млади и способни хора от Русия.

Едно друго убийство - това на адвоката Сергей Магнитски в предварителния арест, създаде още по-големи главоболия на властта в Кремъл.

Арабските революции пометоха авторитарните режими, които бяха традиционни съюзници на Русия още от времето на СССР и пазарите на оръжие бяха поставени под голям въпрос.

Нещата се обърнаха диаметрално противоположно - сега Путин не можеше да се възползва от добрия късмет, дори и да го спохожда. Дори голямата политическа победа при смяната на властта в Украйна засега се свежда до мизерни ползи за Русия.

Няма да преразказвам всичко, което се случи, но картината е ясна.

През последната година и нещо режимът му беше застрашен от един човек, който уж не разполагаше със сериозен ресурс зад гърба си, но успяваше да му причини сериозни неприятности. Блогърът-адвокат Алексей Навални, който си постави сравнително елементарна цел – да търси и да публикува данни за далавери на държавни чиновници натрупа огромна популярност в руския интернет и изглежда е единствената опозиционна фигура, която е горе-долу приемлива за по-големите опозиционни движения в Русия.

Разкритията на Навални (публикуват се в проекта РосПил) доведоха до там, че управляващата „партия“ Единна Русия се сдоби с устойчив прякор – „Партията на мошениците и крадците“ (Партия жуликов и воров) и Путин се видя принуден да прави маневри, за да се откачи от тоя топуз, който изведнъж му увисна на крака.

Първата неособено успешна маневра беше създаването на „Общоруски народен фронт“, аморфна организация-тюрлюгювеч, включваща „Единна Русия“, бизнес организации, безпартийни, и т.н. Тоя филм в Източна Европа сме го гледали със създаването на Отечествения фронт в България (дори се приписваше идеята на Георги Димитров) и с подобни организации навсякъде в съветската зона за влияние, чиято цел е била обезличаването и смазването на всякаква съпротива. Тази маневра не успя много добре (некадърни другари ли избраха в ръководството, не знам).

Затова Путин заложи на „сигурно“ и предприе изненадващо втора маневра. Така и така, до парламентарните избори бяха допуснати само партии-марионетки и ръководството реши, че както и да се нареди колодата, пак то ще спечели раздаването.

Да, ама не.

Без да иска, Путин си вкара голям автогол. Ниските „изборни“ резултати на „Единна Русия“, които трябваше да послужат за замазване на очите на чуждите лидери, както и за успокояване на общественото мнение у дома, изведнъж бяха изтълкувани от много граждани като отслабване на Путин, и в добавка на огромните, както обикновено, изборни нарушения, изкара десетки хиляди хора на улиците и площадите.

Режимът загуби легитимността си, била тя ирационална, мистична или манипулирана.

Малко се получи като автогола на Живков с десети ноември, когато той решил да отстъпи тактически малко от властта, но му я взеха цялата или пък на източногерманците с отварянето на стената, когато поради грешка на езика на един от ГДР ръководителите се струпала огромна тълпа на КПП-то, която не можело да не бъде пропусната.

Какво може да се случи от тук нататък?

Първо, нека е ясно, че режимът е много нестабилен. Главният властови ресурс на путинизма са страхът, олигархията и контролираните медии. Но както при арабските революции, след като на улиците излизат десетки хиляди протестиращи и полицията не може да ги контролира, страхът изчезва, а пък интернет и социалните мрежи дадоха накъсо медийния обръч около властта. Олигархията пък ще се присъедини към този, който има най-голяма вероятност да спечели борбата.

От тук нататък следват няколко възможни варианта –
Вариант Кадафи (най-вероятен, според мен) – Въпреки масовите безредици и вероятна загуба на властта в някои региони, Путин няма да сдаде властта доброволно. Това означава разпадане на Русия (което отдавна се пророкува) и може би гражданска война или поне жестоки репресии. За съжаление, Западът и НАТО не могат да се намесят, заради ядрените куфарчета в ръцете на другарите.

Вариант Мубарак или Тодор Живков. – Под неспирните аплодисменти на управляващата партия и силовите структури, Путин ще се оттегли уж на заслужен отдих, но много бързо след това ще бъде арестуван и прибран на сигурно място, а на негово място ще дойдат неизвестни засега другари от по-ниските етажи на властта.

Вариант София 2009 – Гражданското общество ще пошуми, ще пошуми по площадите, но поради крайната раздробеност и неопитност на опозицията, както и сравнително малобройните за мащаба на страната митинги, властта ще се окопити и ще противодейства с някакви козметични мерки, така че властта да премине почти без сътресения от един клон на олигархията в друг.

Аз лично клоня към варианта Кадафи, имайки предвид типичните руски нрави при взимане и сдаване на властта в Кремъл.

Но, все пак е 2011г, може и с нещо да ни изненадат. Важното е, че страната вече не е същата.

Какво трябва да правим в България? Мисленето трябва да излезе на мода, дори в правителството.

PS. Хубави анализи по темата, макар и да не съм съгласен 100% с тях –
– Защо в Москва излязоха по улиците, Димитър Бечев
– Широкий простор для для мечты и для жизни, (на български е) Темплар

Моята борба за мир едно време

2011-12-11T03:59:00.009+02:00

Преди 1989г, по времето на тодорживковизма, в България имаше няколко разрешени форми на строго контролирана обществено-политическа активност. На първо място беше борбата за мир.

Истеричната кампания, която съпътстваше тази борба, трябваше да убеди всеки един от нас, че технологичното съвършенство на Запада е израз на агресията към нас, а нашето технологично изоставане се дължи единствено на вродения пацифизъм на комунистите и на необходимостта непрекъснато да се пръскат пари за оръжие.

Виждате колко по-миролюбив е СССР, дори американската бомба гърми,

а съветската – не, миролюбива е.

Много не помня как ме обработваха, докато бях в първите класове на училището, но пропагандата несъмнено присъстваше.

Важна част от борбата за мир бяха и мистично-месианските напъни на Людмила Живкова с асамблеята „Знаме на мира“.

Преди всичко, имайте предвид, че борбата за мир започваше от най-крехка възраст – 3-4 годишна.

Не се замисляхме тогава, разбира се, защо в държава, която толкова усърдно се бори за мир, по магазините, ако имаше играчки, половината бяха пушки и пистолети (играчки), защо военното обучение е част от учебната програма или пък защо толкова се наблягаше на военно-приложните спортове.

За по-малките червеният пластмасов комплект от меч, щит и шлем беше гордост за всеки притежател и беше голям кеф да се налагаме с червените мечове.

Ето цитат от разказа „Бялото гълъбче“, който имах навремето в детска книжка:

Когато наближи Тур, умореното гълъбче видя едно момиче с големи блестящи и безстрашни очи — лежи върху релсите на железопътната линия пред един безкраен влак. Момичето лежи, а влакът стои замръзнал на мястото си и пухти сърдито. Уплашено се развика птичката:
— По-скоро се махни, защото влакът ще те прегази! Коя си ти?
— Аз съм Раймонда Диен*.
— Защо си легнала тук, какичко?
— Хвърлих се върху релсите, за да спра този влак, натоварен със смъртоносни оръжия.
— Къде карат тия оръжия?
— Карат ги в една далечна земя, за да избиват с тях невинни хора. А ти защо имаш кръв на крилцето си?
— Ранено съм. Моля ти се, превържи удареното ми крилце. Казаха ми, че ти имаш огнено и добро сърце, и аз дойдох при тебе, да ме превържеш.
— Ела, миличко гълъбче — протегна Раймонда и двете си ръце към ранената птичка, но тъкмо когато пръстите й докоснаха болното крилце, изневиделица изскочиха двамина въоръжен и хора, поставиха железни окови върху ръцете на девойката и я подкараха към тъмницата. А очите й продължаваха да блестят все така безстрашно.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Раймонда Диен е силно форсирана от комунистическата пропаганда като пример за безкористен героизъм, но се оказва че напоследък са се появили повече сведения за постъпката ѝ.

Една от задачите на комунистическата пропаганда, с която тя се справяше отлично, беше да вдъхне ужас и параноя у всеки, дори у малките ученици, що се отнася до вероятността за ядрена война и за война изобщо. Винаги нещата се представяха така, като че ли всеки момент ще започне ядрена война и въобще не ни се спестяваха (дори на нас, в началните класове) никакви ужаси от ефектите на ядрения взрив върху хората и градовете.

Ето ги хищните кафяви пипала, забиващи се в

невинното розово телце на СССР и съюзници

Възрастните допълнително бяха обработвани за дефицитите и жертвите, които се налагаше да се правят ежедневно и заради това че икономиката не е в цветущо състояние, с необходимостта да се трупа оръжие и да се сдържа агресорът НАТО.

По същата логика, в България нищо не се знаеше за ядрените експерименти на СССР, единствено се говореше, че може би се провеждат такива. За чудовищния Тоцки ядрен експеримент, където загиват до 45 000 съветски войници в мирно време (има и на руски) дори не сме и подозирали.

Официалната пропаганда ни баламосваше с архивни кадри от американските ядрени експерименти и с антивоенните движения на Запад. Толкова беше извратена нашата гледна точка, че военните паради с обилно дрънкане на оръжия на 9-ти септември в центъра на София въобще не ни изглеждаха милитаристични и грандомански (нямахме обективен критерий за сравнение), а дори като момчета им се радвахме.

Веднъж от училище ни водиха в истинско ядрено скривалище познайте къде – под Президентството, разбира се. Прожектираха ни някакви архивни съветски чернобели филми как да се държим по време на ядрен взрив. Гледах филмите и ми беше ясно, че никаква надежда няма, защото в нашия квартал с фенер да търсиш, няма да откриеш такова скривалище и се чувствах още по-мотивиран да се боря за мир.

Живот под обсада. Как да не те хване страх.

Тогава, по строителни нормативи, всеки който си строеше къща трябваше да отдели едно антиядрено помещение в мазето, с подсилени бетонни стени. Помня как дядо ми, строителен инженер, нареждаше нещо по властта за безмислието на индивидуалното скривалище, докато изливаше бетона в къщата на село.

Не беше чак толкова безмислено. В момента там целогодишно е приятен хлад и е най-доброто място за съхранение на буркани и други припаси.

В сладостни научно-популярни книжки се обясняваше как, ако големите страни се откажат от военните си бюджети, могат да се случат такива благинки за човечеството, като например да се запречи Беринговия проток с язовирна стена и да се изпомпва вода от Северния ледовит океан, за да може Гълфстрийм да затопли още климата в Европа и Азия. Или пък как ще може да се обърне течението на големите руски реки на юг към пустините, за да се радва прогресивното човечество на цветущи градини.

Така че попивах борбата за мир още от предучилищна възраст и тя ме следваше чак до казармата, където пак се борехме с оръжие в ръка (как иначе?) за мир. И аз съвсем искрено си бях за мир. Че кой иска на главата му да се изсипят някакви ядрени мегатони, които да те превърнат в мазно петно върху паважа?

Още повече, че разсъждавах така - до нас се намира Правителствената болница, стратегически обект (ха-ха), първата работа на янките ще е да гръмнат болницата (да, такава логика беше в духа на епохата, пропагандата твърдеше, че американците са зли хора, които обичат да взривяват болници)

Циркулираше масово и една легенда за играчки-бомби, които американците хвърляли СЛЕД ВОЙНАТА по нашите села и градове, за да осакатяват нарочно децата. В едно пионерско романче – „Воля“, се разказва как дете, загубило и двете си ръце от играчка-бомба се учи да пише, да рисува и да живее нормално. Често възрастните и учителите ми цитираха това романче, но колкото и да съм го издирвал, никога не попаднах на него.

Днес има интернет, и ето ви точния цитат:

Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка с големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред?

...

Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. (от читанката)

...

— През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…
— Ах, мамичко! — изхлипа уплашено едно момиче от предните чинове.
— От такава подлост на империалистите е пострадал и този ваш другар. Но макар и без ръце, той се е научил да пише, да рисува, да върши почти всичко, каквото можете да вършите и вие. Приемете го като добър другар във вашата среда. Той е с една или две години по-възрастен от вас. Обичайте го и го уважавайте като ваш по-голям брат. А сега сте свободни!

Друга важна пропагандна теза беше, че хората на Запад идея си нямат от борбата за мир и тя там се води от едно наистина мотивирано, но доста малобройно малцинство. Обяснявах си пасивността на останалите с „манипулираните“ медии, които бълват глупости за да държат обществата там в щастливо неведение. А ако знаехме, че движенията „за мир“ са финансирани и подклаждани от СССР едва ли щяхме много да се възмущаваме. (не забравяйте за мегатоните, които само чакат да паднат в София ;-)).

Първият ми спомен от моята борба беше, когато живеехме с баща ми в Прага в края на 70-те и началото на 80-те години и от училище имахме за домашно да нарисуваме нещо по темата. Вече бях усвоил основните символи, от които можеше да се сглоби произволна картина на „мирен“ сюжет – гълъбчето, маслиновата клонка, задраскана бомба, синьото знаме и някакъв лозунг, разбира се. Тогава реших да нарисувам синьо знаме, върху което на различни езици е написано „мир“. Някои от думите ги знаех, защото се срещаха често - например „peace“ на английски, а другите ги преписах от един агитационен билборд, покрай който всеки ден минаваше училищният автобус. Понеже автобусът минаваше наистина бързо, всеки път преписвах по една-две думи, докато не събрах пълна колекция за знамето.

Докато бях ученик имаше и масово антивоенно и антиядрено движение на Запад, което несъмнено е било финансирано и подклаждано от СССР. Докато бях в гимназията, голямата соц-медийна драма беше намерението на САЩ да разположи ядрени ракети „Круз“ и „Пършинг“ в Западна Европа. Всеки ден като на динамично реалити шоу с елементи на трилър вървяха репортажи от протестите на Запад. Естествено, редакторите ни подбираха най-зловещите кадри - протестиращи лягат върху влакови релси, точно когато влакът тръгва, полицията с палки ги разгонва от там.

Друга подобна драма беше женският лагер на мира при Greenham Common, където до ден-днешен не ми е ясно какво точно ставаше, но че се водеше борба за мир беше напълно ясно и на врабчетата в България.

Държа в ръцете си може би библията на борбата за мир „Откуда исходит угроза миру“ (Откъде идва заплахата за света*), издание на СССР с невероятно за времето на социализма полиграфическо качество – твърда гланцова хартия и цветни снимки, които и до днес не са загубили цветовете си, красиви диаграми и инфографики. Много обичах да си я препрочитам и да разглеждам картинките със самолетите и различните видове оръжия и се тюхках – как така са забравили да сложат съответните съветски образци, за да направим сравнение ;-)

В средното училище имах много показателен случай. Обичах да се шматкам по площад „Славейков“ и по книжарниците. Той и тогава си беше център на книжнината, просто книгите се продаваха отстрани в магазините, а не както сега – по сергиите. Обичах и да влизам в магазина на съюза на художниците, който беше на ъгъла на „Солунска“ и „Гр.Игнатиев“ (сега там има заведение) и да се оглеждам за „нещо интересно“, което да си купя. Та, не помня по какъв повод си купих темперна боя „кобалтово синьо“ (само такава имаше!) занесох си я у дома и я изпробвах. Рисуваше се страхотно с нея, само че си нямах идея в главата за какво мога да я употребя. Един ден взех кадастрон, начертах с молив и линия на него „TO BE OR NATO BE“, лозунг, който бях видял в някое от комунистическите списания на английски, които отвреме-навреме се появяваха по някои будки в София, а след това оцветих думите в синьо и се възхитих от себе си. После с голяма гордост в час по физика излязох и го закачих над дъската. Ето и моят личен принос, поне да компенсирам малко мързела с писмата (за които ще стане дума по-долу)...

(Бях забравил този епизод от личната ми борба за мир, но един мой съученик – В. Г. наскоро ми го припомни ;-)

Борбата за мир беше и централна тема на клуб „Политика“ в училище, в който взимах дейно участие. Там громяхме попълзновенията на идеологическия враг и му брояхме ракетите и танковете. Нашите не ги знаехме колко са, но бяхме уверени, че са по-малко.

Веднъж ни събраха десетина души в младежкия дом „Лиляна Димитрова“ до гимназията, който се намира зад НСИ и Чешкото посолство (сега там се правят сватби и има някакви магазини), за да се срещнем с група от Англия, която също се бореше за мир. Видяхме се в една от заседателните зали на дома, на стената се мъдреше някаква стилизирана пластика от петолъчка и пламъци, а групата от Англия се оказа от лелки-активистки, но както и да е - това беше един от крайно редките случаи, в които можехме да си поупражняваме езика на живо, така че се включихме с желание в дискусиите.

Лелките бяха поизнервени. След дежурните любезности, започнахме да задаваме дежурните въпроси и да декламираме дежурното съчувствие към тяхната борба в едно неразбиращо ги общество, когато една от тях ни прекъсна и малко троснато ни заяви, че очаквала повече от хората в България, че уж всички били за мир и говорели много красиво, ама абсолютно нищо не вършели и дори на писмата, които пишели никой от България не отговарял... Засрамихме се тогава на момента, но и ние не написахме нищо, нещо не си паснахме със „съмишлениците“.

Борбата за мир си имаше и някои позитивни страни – под прикритието на „антивоенни филми“, можехме да гледаме кино-шедьоври като „Параграф 22“, „Коса“ и „Апокалипсис сега“, можехме да слушаме на воля изпълнители, които бяха изявени борци за мир, например Джон Ленън, дори в нашия клас една година за малко да изберем за патрон на комсомолската организация Джон Ленън. Само 3-4 гласа не му достигнаха.

Друг силно позитивен момент и мой дълбоко скрит личен мотив за участие в борбата за мир беше оправданието да ровичкаме по чужди списания и книги (доколкото попадахме на тях, естествено) и да контактуваме с хора „отвъд“, което винаги беше адски интересно. Много странно беше, че не намирахме лесно общ език, оказа се че и двете страни не сме особено наясно с мотивацията на другите.

Освен това с истерията си борбата за мир раждаше полунелегални хумор и сатира под формата например на знаменития stand-up comedy (комедиен) текст „Изпит по гражданска отбрана“. Помните, нали

„Взимаме едни бели чаршафи, носим оръжията напред и вървим бавно към гробищата...“

Имаше вицове – „Такава борба за мир ще водим, че камък върху камък няма да оставим“ и т.н.

Борбата за мир ме застигна чак до кандидат-студентския политически (!) изпит във ВМЕИ „В.И.Ленин“ (сега ТУ-София). Трябваше да пишем за „Войната и мира на Балканите“ и голямата гордост на Тодор Живков и Папандреу - „безядрената зона“ на Балканите.

Но това е история, която ще ви разказвам друг път. Странно е, че не мога да намеря и никакви снимки с лозунги за борбата за мир.. Ако пратите нещо - супер!

PS. И Евгени Тодоров писа преди време по темата.

Панаир на книгата в НДК

2011-12-10T02:10:00.003+02:00

Бях на панаира на книгата в НДК.

Честно да ви кажа, усещането е леко тягостно. Имам чувството, че присъствам на финална разпродажба. Изглежда всички усещат, че вече закъсняват непоправимо с цифровото публикуване, но не се усеща живец да се оправят нещата.

Нищо общо с панаира отпреди четири години, още по-малко с оптимизма на този през 2006г. Дори и нямаше какво толкова да се снима.

Има хубави книги, които ме интересуват, но –

– нямам по около 20 лева на парче, да ги купувам;
– като ги купя, нямам къде да ги държа;
– нямам време да ги чета, твърде са ми дебели.
– няма как да ги влача със себе си в чантата (тежат)

Въпреки че бях твърдо, твърдо решил да не си купувам нищо, не устоях и все пак мушнах три книжки в чантата:

„Змиеядецът“ на Виктор Суворов е продължение (всъщност е нулева серия) на поредицата сталински екшъни „Контролът“ и „Изборът“. Чете се на един дъх, и задължително след това прочетете и другите две книжки, ако тази ви е харесала.

„Министерство на болката“ на Дубравка Угрешич представлява спомени на авторката (наполовина с български произход, между другото), която се спасява от войната от родното Хърватско в Западна Европа и наблюденията ѝ върху други екс-югославяни, прогонени от войната, техните лични дилеми, проблеми на идентичността, драми, размисли и т.н. На мен книгата ми е невероятно интересна.

„Иво Беров“ – най-различна публицистика, писана до 2002г. Някои неща от началото на 90-те звучат пророчески, други са направо откровения.

Звучи изключително убедително и актуално.

Аз търсех една определена книжка за подарък на племенничката ми Дарина, но не я открих. Ще ида да я взема от книжарницата в подлеза на университета.

Далеч не всичко е песимистично. Почти навсякъде има интересни книги, има отделни щандове на „Институт Сервантес“, на Френския културен институт (А Франция е нещо почти като втори съорганизатор на панаира),

Пред някои щандове, като например на „Изток - Запад“ върволицата никога не спираше.

Непрекъснато вървят премиери на книги. Тази изглежда беше много важна, виждате президента Стоянов и Георги Лозанов в публиката, но не запомних автора. Едно табло с плакат за текущата премиера хич нямаше да попречи.

Самият Абрахам Линкълн като млад се опитваше да ми пробута книга.

Когато не всичко е натъпкано със сергии в НДК, изведнъж си проличава, че има и позитивна архитектурна мисъл в тази сграда.

Телефонът за връзка с девятка отпред и логата на спонсори датират този плакат някъде след 1995г., и добре че е логото на Lidl, та би позволило датиране от бъдещи археолози още по-точно.

А навън е прекрасна вечер.

Имате още цял уикенд да го посетите, ще работи до неделя включително. Предстоят празници, а материалната книга е чудесен подарък, още повече че се превръща все повече в предмет на лукса.

Наистина някакви младежи обикаляха да навиват за електронни книги, но както и навсякъде в развлекателния бизнес, ретроградната система на авторско право и сродни права пречат да се раздвижи пазара.

Леки форми на депресии, но добър театър

2011-12-09T01:38:00.004+02:00

„Българският идеал е шведска маса, около която са сложени столове“

- от пиесата

В Сатиричния театър бях на премиерата на „Лека форма на тежка депресия“

Това е пиеса на (по?) Станислав Стратиев, на която досега не бях попадал.

Писана е, очевидно, в първите години на прехода.

Всъщност, това са два спектакъла, редуващи се един в друг – моноспектакъл на Никола Анастасов (алтер егото на автора?) и бурлеска със Светослав Пеев.

В текста се преплитат лекият и елегантен хумор и убийствена сатира на големия творец с огорчението и разочарованието на човека, който е трябвало да отстъпи от сцената във всякакъв смисъл на думата в най-зрелите си години.

Текстът е пълен с крилати фрази но аз запомних една ;-) (горе)

На мен ми хареса, единствено песимизмът и сиромахомилството тип „НЛО“ ми дойдоха малко в повече. Но съвсем малко в повече, говорим за много талантлив автор.

Представянето на текста като бурлеска, особено с присъствието на младежкото музикално трио, според мен твърде олекотява текста и няма смисъл от него. Но пък, ако привлича повече фенове в залата, защо не.

Пропаст има между Станислав Пеев и Никола Анастасов и съвсем младите им колеги. Надявам се да я прескочат някой ден (младите).

Препоръчвам да се гледа, но бъдете готови да се чувствате на моменти така, като че ли слушате пенсионери да оплакват битието си.

Както обикновено в София, липсва светлина, дори на театралните премиери.

Сатиричният театър е добре ремонтиран, но изглежда кичозно.

Не съм се замислял защо.

Залата беше пълна, премиера все пак

Постмодерна, посттоталитарна България, застинала на червен светофар, която не е ясно какво ще прави, ако светне зелено.

Поклони и заслужени аплодисменти.

Букетът от министъра. Сатирата е толкова убийствена, че букетът от министъра предизвика смях при изнасянето му на сцената. Добре се вписваше в сюжета.

Препоръката ми е – да се гледа. Но, имайте едно наум за нещата, които ви казах.

Не мога да разбера защо в българските театри се дебнем като диверсанти, когато става дума за снимки, при положение, че не издавам никакви звукови сигнали, няма светкавица и не ми светка екранчето в тъмното (същото беше на „Котките“). Колкото и да искам, не мога върху моя цифров апарат да „открадна“ представлението и да го пусна в youtube. Просто е невъзможно да се улови каквото и да е с тази смешна техника. Хората ще дойдат в театъра, ако постановката ги предизвика, независимо какво са видяли в мрежата.

Още две изложби

2011-12-02T14:12:00.001+02:00

За да прекратим на момента мрънкащото-подигравателно разводняване на общественото говорене, малко ъпдейт по изложбите, които вървят в момента в София:

В Унгарския културен институт още няколко дни ще бъде изложбата на Петер Дюкич – „Мостовете на Дунав“. Човекът е заснел всичките триста и няколко моста на Дунав и от тях ни е приготвил най-доброто.

Във всяка снимка някъде е скрил подписа си. Ние с Гонзо първо забелязахме подписа му върху нашия Дунав-мост при Русе и след това започнахме да търсим навсякъде. Почти навсякъде го открихме ;-)

Унгарският културен институт (на ъгъла на „Аксаков“ и „Шести септември“):

В сградата на националното радио, в голямото фоайе на старата сграда вчера започна изложба на Сирак Скитник. Ще продължи до края на януари.

Нямам идея как широката общественост може да я види. Вътре се влиза трудно, с пропуск. Но ако ви се удаде шанс:

Плакатът

Част от картините

Скоро ще има и театрални новини