БЕЛИ БАЙТОВЕ ЗА ЧЕРНИ ДНИ

Ники Лауда

2019-05-22T20:30:00.000+03:00

2002 или 2003 година ми се случи да работя във Виена около 7-8 месеца. Тогава живеех малко преди Гринциг и за да сляза до центъра ползвах трамвая (май беше номер 38)
Една събота и неделя пътувам в посока центъра и седя в задната част на трамвая, когато едно момиче (старша тинейджърска възраст) възбудено викна на приятелката си: „Гледай, Ники Лауда!“
И наистина - зад трамвая се движеше един много джиджан Мерцедес и го караше ... истинския Ники Лауда! Естествено, че лицето му не можеше да бъде сбъркано, още повече, че той тогава се появяваше често и по телевизията

Мерцедесът караше чинно и кротко след трамвая, спираше на всяка спирка зад него, както повелява правилника, а зад волана му беше един от най-богатите и легендарни мъже на Австрия... Около 4 спирки по-надолу, легендата на Формула 1 и гениален бизнесмен, сви в една странична улица и така завърши „познанството“ ми с Ники Лауда

И нямаше буркан, и нямаше свирене на гуми, и нямаше „кой си ти, бе“ – човекът чинно и кротко си караше колата, момичетата от трамвая май успяха да го снимат, а аз се наслаждавах на момента, в който виждам истински човек за пример
Бог да го прости! Беше хубав човек

Интеграция

2019-02-07T19:20:00.002+02:00

До офиса правят някакъв ремонт (изглежда избиват нов изход на подземния паркинг, който е под площада) и през деня се мотаят някакви работници.

Работниците не си говорят - много повече работят - та не мога да разбера какви са - голяма част от тях са с характерните за филмите за войната физиономии на нацистки офицери, но се срещат и по-балкански лица. Абе, бачкатори.

Докато един ден, минавайки от там с един съученик, който беше в Дрезден за малко, та се видяхме и естествено, обсъджахме жените на висок глас – тогава един от работниците се съгласи с нас, че германките са малко скучни като жени (за протокола: имат други качества, които сега няма да разглеждаме)

Ние естествено, се заговорихме и се оказа, че тези, дето приличат на нацистки офицери са от другата страна на планината - т.е. чехи, а балканските физиономии са български цигани, живеещи в Чехия и са направили чешка фирма, която в момента ни пробива изход от подземния паркинг

Малко по-късно работницитесе смениха - дойде друга бригада, този път явно немска фирма, не че това повлия на вида физиономии - малко нацистки офицери и няколко лица като от кв.Лозенец в ... как му беше името на града, че забравих (в Нова Загора се казваше Първи май този квартал)
Бачкат точно както се бачка в Германия: бавно, но постоянно, без никой да умира на работното си място.

Изобщо Германия много успешно интегрира и такива като мене, и такива като него, и повярвайте ми - такива, които бягат от Сирия, като по неочакван за мене начин - интерирането е доста трудоемък процес
Т.к.вече имам някакъв опит в интегрирането си в две различни държави, мога да ви дам следния пример:

В Турция, без да знам език, си намерих квартира и влязох в нея (физически влязох с ключ и договор за наем) ТРИ дена след като видях обявата за нея
В Турция данъчен номер получих след 10 минути на гишето в община Есенюрт.
В Германия влязох в квартирата 3 месеца, след като видях обявата в интернет.
В Германия данъчен номер получих 6 седмици, след като си направих адресна регистрация (за която също ми трябваха наръч документи)

Същото важи за здравната каса, за детската градина, за номера за социално осигуряване (той е друг)
Най-лесното в Германия беше да си намеря работодател - той ми видя физиономията едва в първия ми работен ден (даже снимка не ми искаха преди това), а няма да ви казвам колко пъти съм си сканирал паспорта, за да го пратя на някоя друга институция в Германия

И въпреки това, се вижда, че цялата тази безумна на пръв поглед машина работи потресващо добре, защото след като преодолееш целия тоя ад по интегрирането си, после всичко върви автоматично, а ако решиш, че не искаш да плащаш такса телевизия - ще те хванат и ще направят така, че ще я платиш (аз се спасих, защото я вкарах в договора за наем ;)
А ако случайно спреш един метър пред входа на съседния гараж, ще предпочетеш да си платиш 15те евро на общината, отколкото да биеш госпожа Леман, която те беше топнала (ку@@а!)

Всъщност точно това е интеграцията, която се отнася както за мен, така и за работниците пред офиса, те също нямат шанс да избягат от тази система (между другото точно затова тук има и всякакви пънкари и привърженици на някои крайни идеи, като комунизма - ако си тинейджър и си част от тази система, може много лесно да изперкаш. Изобщо, усещането за свобода, което ни дава България, можем да получим само в България!
И точно, понеже се отнася еднакво и за мен, и за тях, и успява да се наложи, точно затова Германия успява да интегрира на пръв поглед несъбираеми хора: мене и момчетата от квартал Първи май в Нова Загора (или Лозенец, където беше)
И да ви кажа, циганите в Германия, са съвсем прилични хора, които не са просто данъкоплатци на немската държава, но и съвсем нормални клиенти и пътници в самолетите на България Ер (предполагам и на Райън Ер)

Изобщо – не я мислете Германия. Тя ще се справи. Можем да я ползваме за позитивен пример.

Ето и едно видео от съвременен Дрезден

Празници

2019-01-07T15:28:00.003+02:00

Декември и януари са пълни с празници. В моя личен случай – 3/4 от общото количество годиши празници (вкл.рождени дни, че даже и помените) се падат през тези два-три месеца. А за поредицата Рождество, Нова Година, Богоявление, Ивановден и т.н.знаят всички. Причината да има толкова празници накуп е елемантарна – зимата в една селскостопанска страна е период за „зимен сън“ – сезонът не предполага кой знае какви активни дейности. Забележете, че Църквата се съобразява с това и също организира собствените си празници в този период (нещо не се сещам за много празници в средата на юли, ще ме прощавате). Християнството е истинска мисионерска вяра – мисли глобално и действа локално. Даже използването на Грегориянския календар от българската църква е доказателство за това – съобразаяване с местните особености.

И не се чувствайте обидени – селските празници са обичайните за умерения пояс на Северното полукълбо. Градове има исторически отскоро, особено що се отнася до количеството население, а и от тях идват все някакви странни празници като честването на Гай Фокс.

Разбира се, развитието на градовете ни откъсва от причините/поводите за тези празници – всеки SAP консултант го е преживявал: продуктивен старт (GoLive) навръх Нова година: всички ходят пияни-заляни и се чудят как да намерят такси да се приберат от купон, а твоя милост клечи на компютъра. Ад. Досега обаче не съм чул нито един SAP консултант да се оплаква, че другите хора се радват на Новата година

(Отклонение: Единственото, което съм чул, а и го подкрепям 100%, е предложението началото на финансовата година да се премести от 01 януари на някоя по-разумна дата (началото на март, април, май, октомври и ноемрври са съвсем ОК) – така че следващият GoLive да не съвпада с поредицата празници.)

Още по-малко съм чувал от SAP консултант да нарича останалите хора „селяни“, „патреоти“ и каквото чухте тия дни по адрес на хорото в Калофер. Имата хората празник – празнуват. Мога само да се радвам за тях.

По същия повод не разбирам защо хорото в Калофер е толкова мразено интелектуално? Група мъже влизат в студена вода и се радват. Поводът – Богоявление – е морален. Не нараняват никого, не скачат на главата ти в офиса, с нищо не ти пречат. Коя гънка на мозък ти реши, че това е лошо?

Защо нестинарките не предизвикват такава омраза? Извинете, ама луди женки извършват езически ритуали, свързани с умишлено нараняване/изгаряне? Да припомням ли, че там където има нестинари, се тричат и кучета??

Защо празнувате Джулай морнинг, извинете??? Тъп, пиянски, наркотизиран празник с музика, която НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ СЛУША! Или може би, понеже на вас лично ви е кеф – тогава може, а когато на калоферчани им е кеф – не може? Извинете, но това е расизъм в лошия смисъл!

Оставете хората да си празнуват, особено когато не го разбирате (т.е.празникът ви е безразличен)

Но ако искате да водите народа си, ще трябва да свикнете с него – това първо.

А второ – и това не го казвам аз, а Захари Стоянов в онези първи две глави на Записки по българските въстания, които никой не чете, защото в училище се изучаваше само частта с въстанието – ако искате да бъдете апостол/даскал, трябва да се научите да доите кози! За да види народът, че се справяте с това, което той самия може, и чак тогава да започнете да му говорите за революция!

Извинете, ама всеки начинаещ инженер е почнал с това – да убеди техниците около него, че може това, което и те самите. Чак тогава започват да го слушат и те!

(Само за протокола: нестинарството, Джулай морнинг и паневритмията са ми потресващо безинтересни – но ако някой им се радва, кой съм аз, че да го спирам? А ако някой ме покани на Курбан байрам – ще дойда 😊)

До Желюша с пътнически вагони

2018-11-08T13:08:00.000+02:00

Офисът ни е на гарата. И понеже нямам навика да си нося обяд от къщи и да го ям вътре, в обедната почивка се разходжам наоколо – покрай гарата и в началото на местната Витошка (Пражка, ако бъдем коректни в аналогията), която също започва от гарата.

И понеже и моя милост обича миризмата на железницата, често разучавам разписанието на влаковете, разлепено на много места из гарата. Интересна особеност, но влаковете за далчени дестинации са предимно в посока Изток – Запад, а не толкова Север – Юг (всъщност Север – Юг е само влакът от Прага за Хамбург, който свързва и Дрезден с Берлин)
И има огромно количетсво местни влакове, вкл.за Вроцлав (да не забравяме, че кралят на Саксония е бил и крал на Полша ;) – влакът за Бреслау си е обикновен пътнишки влак, по категоризацията на БДЖ.

Та единия от тези местни влакове е до Litomerice mesto (така е изписано на разписанието на Дойче бан) - т.е.гарата на Литомержице, градче с около 25 хил жители, близо до Усти над Лабем.
И това е достъпно с регионалните (т.е.пътнишките)влакове на DB.

Та си мислех за пътнишкия влак София – Желюша, или Пловдив - Одрин, Перник - Куманово и тоталния хит Охрид – Дуранкулак

Всъщност трябват две неща:
- да махнат границите
- БДЖ да се вземе в ръце. Ако се вземе в ръце, ще може да иска и други цени на билетите. Става и с освобождаване на пазара.

Когато търкането на талончета ти връща мечтите

2018-05-18T12:18:00.000+03:00

Търкам си аз талончета, и нали талончетата връщат мечтите, та си мечтая:

Еееех, ако бяхме член на Евразийския съюз, вчера щяхме да посрещаме

Нурсултан Назарбаев,
Гурбангули Бердимухамедов,
Шавкат Мирзийоев,
Сооронбей Женбеков,
Емомали Рахмон,
Илхам Алиев,
и още
и още...

Баце щеше три часа да виси на летището, за да чака Путин, вицето щеше да прави книксове пред Рамзан, а главният мюфтия щеше да определя менюто...

Ето гостите – не слагам надписи, защото съм сигурен, че сами ги разпознавате кой кой е :)

а България (родината ни!) щеше да е горд домакин, т.к.в Евразийския съюз тя обективно е:

С най-висок БВП на човек
Най-продължителен живот
Най-високо качество на живота
Най-голяма свобода на словото
Най-добра съдебна и полицейска система
Най-добра медицина
Най-добро образование
Най-отворена икономика и т.н., и т.н....

А последният щеше гордо да се снима с всеки и всичко...

Смъртта на Сталин

2018-02-28T17:15:00.000+02:00

Признавам си, че направих грешка: мястото, където живея в момента е малко отрязано откъм инфомационни източници или поне на такива, достъпни на един клик разстояние (например не всички български сайтове се отварят от моя интернет доставчик, което се преодолява с VPN, който пък не мога да инсталирам на служебния компютър, а само на щайгата, който ползвам като домашен). Във всички случай единият клик става по-сложен. Точно по този повод за филма Смъртта на Сталин научих от руски или рускоезични източници и то ... малко преди да стане ясно, че му отнемат разрешителното за прожектиране в Русия. Барбара Стрейзънд се намесва в цялата ситуация, кръщавайки непоисканата популярност на интернет новините на свое име ;)

А грешката ми беше, че първоначално останах с впечатление, че става дума за сериал от вида на „Ало, ало!“.
„Това съм аз, мосю Льоклер!“ си помислих аз в този момент и реших, че англичаните отново са решили да се подиграят с всичко свято за всеки, по същия начин, по който разказваме само весели и смешни казарамени истории. А какво се крие зад тези весели истории – знаят както войниците в Сливен, Елхово и Нова Загора, както и всички германци, французи и англичани, паднали по бойните полета на Дюнкерк и Ардените. (о, не – няма сравнение между войска в мир и войска по време на война – просто съзнанието ни прави дар, да забрави калта, смрадта и униженията) .
По-късните отзиви започнаха да отвяват версията за сериал, докато схвана че става дума игрален филм. Който все пак се надявах да е комедия.
В крайна сметка ми попадна линк, от който мога да го гледам, без да се налага да ползвам торенти (това тук е невъзможно сложно като операция – в страната все още има магазини за музика на компакт-дискове!) Линка за стрийминга, ще ви го кажа по-долу, а аз просто седнах в квартирата една вечер и го изгледах.

Филмът започва зловещо.

Започва толкова познато зловещо за човек, израснал в Източна Европа, че наистина не мога да си представя как англичани са могли да разберат ужаса на живота при Сталин, че и по-късно. И не просто са го разбрали, но са го и пресъздали с такива точни е верни подробности, че даже моето хейтърско око успя да забележи не повече от 2 – 3 исторически неверни детайла, които по никакъв начин не влияят върху възприятието на развитото социалистическо общетсво (а според Виктор Суворов – социализъм с човешко лице, даже).
Детайлите са така изпипани, че филмът просто мирише на социaлизъм и сталинова лула. Освен това се вижда шайката, завзела и задържаща властта с насилие върху всичко и всеки, включително и върху собствената си съпруга, любовница и деца. Постоянния страх, че те подслушват, постоянния ужас от невидимата арестантска кола, миризмата на овехтяването, подлостта, двуличието и неверието. А най-отгоре в целия си блясък – борбата на кучетата под килима, физически жестоката борба на отделните кланове на комунистическата мафия – Партията, Органите и Армията. Печели този, който привлече единия съюзник – третият губим, както и любимият ни Лаврентий Павлович Берия.
Неговият разстрел всъщност е единственият исторически детайл, който не съответства на историята: ще видите сами във филма как, но в действиотелност Берия е разстрелян от маршал Батицки, в мазе (във филма не е Батицки, и не е в мазе).
Всичко останало във филма съответства на историческата истина – и стърже, стърже, стърже... Изобщо, акъла не ми го побира, кой реши, че филмът е комедия? Или, може би, ние – живелите през социализма, го възприемаме от стържещата му страна – така както немците не възприемат „Ало, ало!“ като комедия?

Във всеки случай: ФИЛМЪТ Е ВЕЛИКОЛЕПЕН!

Това беше филмът, който трябваше да бъде произведен в Русия или Източна Европа, но щом англичаните могат да направят такъв филм, то можем вкупом и рязко да спрем да се правим на интересни пред западните си съюзници: те ни познават толкова из дъно, колкото ние самите не смеем да разровим!

TEDxSofia 2017 - За тялото и за душата

2017-06-05T18:33:00.001+03:00

Отдавна не бях ходил на TEDx събитие, от 2014 година. Така и не разбрах причините, поради които любимият ми TEDxBG спря да излиза. Май е имало след това още един, но не съм следил много, заради тежката политическа обстановка.

TEDx събитията винаги са били възможност да се омешам с интересни хора от моята кръвна група, да помечтая за бъдещето, да получа нови сили да се занимавам с любимите си неща и да се почувсвам горд, че съм българин като видя какви свестни, умни, инициативни, работливи, успешни и отворени към света хора излизат на сцената.

За пръв път ми е да отида и на TEDxSofia, този път в Дома на киното.

В първата половина на деня лекторите ни занимаваха с човешкото тяло - как да усъвършенстваме протезите за хората с ампутирани крайници, как да лекуваме генетични болести и какво е храната за човека, освен начин да си набави калории.

Във втората част беше лекцията, която най-много ми хареса - ученикът Георги Стоянов представи проекта за подпомагане на четенето Книгосвет, осъществен съвместно с трима негови съученици. Изобретението им заслужава да попадне във всеки дом по света. Идея с огромен потенциал!

Последваха интересни истории за едни от най-многобройните бозайници - прилепите; за смисъла на положителната и отрицателната обратна връзка във физиката и как математическия апарат на обратната връзка (положителна и отрицателна) се използва в анализа на климатичните промени (много навреме!).

Лекциите, прожектирани на запис също ме хвърлиха в размисъл - хората владеят Земята, понеже умеят да си фантазират и да си вярват, а бъдещето буквално върви заднешком и те пресреща, а от тебе се изисква просто да внимаваш по завоите.

Малко ме хвана яд, че в лекцията на Кристина Костова за страхотния нов шрифт Adys, който помага на хора с дислексия - особено деца - да четат нормално, нямаше нито една дума изписана с него върху екрана зад лекторката, и не съм сигурен хората в залата разбраха ли колко сериозно постижение е той, защото и този шрифт е проект със световно значение и световен потенциал!

сайт на шрифта. историята на създаването му

Такова усилие като TEDx винаги изисква енергичен, смел и дори малко безразсъден главен организатор. С тази задача се беше нагърбила Деси Бошнакова, която помня как сърцато организираше TEDxNBU и добре че има хора като нея, които хем знаят какво ги чака, хем всеки път са неуморни за да доведат до нас важното и интересното, избутвайки ни малко извън менталните ни черупки.

Екипът. Деси Бошнакова най-вдясно.

Странно чувство изпитах докато бях там - от една страна радост, че отново гледам такива неща, от друга - сякаш че полетът на мисълта излиза от мода, а присъстващите сме отишли там напук, за да припомним, че има и широк свят, че светът не е само тясната клетка в която сега се подмятаме, сега, когато времената са по-груби и вулгарни.

И накрая като че ли установих, че живеем в доста различно общество дори от това през 2014 г. и за бъдещето вече не просто трябва да се говори, а да се създава, да се съгражда неуморно, защото всяка минута, в която се помайваме, е безвъзвратно загубена.

В почивката - баница с лекция - дърветата говорят не само по филмите.

На избори срещу медийния фашизъм

2017-03-21T19:43:00.000+02:00

Предстои решителна битка за България. Който каквото смятал, мислил, предполагал, надявал се, страхувал се, бягал, търсил, откривал, преоткривал, убеждавал, събирал и т.н. вече почти няма значение – всички сметки ще бъдат изчистени на 26. март 2017 г., само след няколко дни и тогава ще започне нов политически цикъл. След този ден всеки ще се бръкне в политическото си портмоне за политическия си капитал, за да оправи сметката и ще започне да крои нови планове за бъдещето.

Няма да говоря за обединенията и разделенията. Ще оставя тази работа на дървените философи до изборите и на по-сериозните аналитици след изборите.

Кой е нашият главен политически неприятел? Кого се опитваме да отстраним от властта?

#Кой? #Кой? Ей това е въпросът.

В България в момента управлява режим, който можем да наречем медиен фашизъм.

Какво е медийният фашизъм?

Това е режим, владеещ България чрез дългогодишно и систематично убиване на надеждите в душите на хората. На систематично и дългогодишно вкореняване на цинизъм, отчаяние и отвращение („Всички са маскари“). На систематично и дългогодишно очерняне на всеки, който е дръзнал да се опълчи на зловонното блато и на всепоглъщащата медийна кал.

Огромна част от енергията ни в предизборната кампания на улицата и с познати и приятели отива да чистим тази медийна чернилка, трупана като сажди, десетилетие след десетилетие, върху неособено оптимистична нагласа на света по принцип, на голяма част от българите. Енергията ни отива да разрушаваме безразличието и на негово място да опитваме да събудим ентусиазъм, да прогонваме отчаянието, да даваме такава визия за развитие на България, в която да има утрешен ден, и в която да се радваш, че живееш и да се радваш, че принадлежиш към нея.

Медийният фашизъм, който владее България чрез парцаливите си вестничета, чрез анонимните си сайтчета, чрез циничните си говорители, чрез бездънните си джобове (бездънни, защото крадат от нас и от европейските ни съграждани), чрез добре охраняваните си методи на медийно разпространение, точно това иска от нас – да решим, че няма надежда в сегашната територия на България, да напуснем страната, за да се разкъсваме от угризения, да пращаме пари назад, за да откупим угризенията си, и после и тези пари да бъдат откраднати.

Медиите, които се опитват да бъдат истински и нормални в България биват натискани по всякакви начини и държани от медийния фашизъм в партера.

Разликата на медийния фашизъм с обикновения фашизъм е следната – той е безличен, бездиктаторен, или сега както е модно да се казва – хоризонтален и leaderless.

Съществува една микроскопична прослойка хора, семейства и техните слуги и обслужващ персонал, които крадат на воля от природата, банките, еврофондовете, от градовете, от парковете, от природните богатства на България, дори от храната на сираците и от отоплението на старческите домове. Между тях има по-силни и по-слаби. Свободата им на крадене се гарантира от една съвсем мъничка група между тях, която има за задача да пуска отровни изпарения в атмосферата (тоест в медийното пространство), които да приспиват гражданите и да ги лишават от интерес към света извън тясното им жилище и от волята им за промяна. Свободата на крадене допълнително е гарантирана чрез точковата парализа на съдебната власт, главно чрез безконтролната прокуратура, която има свой критерий кога е нарушен обществения интерес и този критерий не е законът.

Точно там, в тази малка групичка, някъде там е скрит центърът на властта на медийния фашизъм. Там някъде се взима решение и е от особена важност да се знае #Кой го взима, кой да бъде защитаван от отровния медиен облак (от тук и името му – медиен фашизъм) и от кого този облак да се отдръпне, така че да бъде посечен и изяден, както това се случи с КТБ и с номиналния ѝ собственик през 2014 г.

Основните политически сили, които си играят на опоненти – БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и тн. – не смеят в никакъв случай да се опълчат на медийния фашизъм, а само търсят сделка с него, тъй че да бъдат охранявани от него срещу рента, която ще откраднат от джобовете ни. А както е известно още от средновековието – на когото плащаш рента, за да те охранява – той е твоят господар. #Кой

Политическата сила, към която принадлежа, – „Да, България!“, взе решение да се противопостави на медийния фашизъм и да освободи съдебната система от парализата ѝ.

Намеренията ни никога не са били тайни. Просто взехме решение и тръгнахме срещу течението.

Срещу нашата скромна кампания, финансирана левче по левче от дарения и отчитана прозрачно и отговорно, беше изправена цялата машинария на медийния фашизъм.

Бяха похарчени близо половин милион лева за две „книги“ в които са изсипани всички възможни спекулации, лъжи и полуистини, за да бъдем удавени в кал, овъргаляни в сажди и потопени в блатото, да не говорим за стотиците публикации в анонимни сайтчета, за десетките хиляди коментари на тролове в медиите и под фейсбук статуси, за бездарните карикатури и колажи и т.н. Много нещо.

Ние вече сме тук и ще продължим.

А какво може да се направи сега?

Преди всичко човек трябва да има позиция в защита на доброто, истината и красотата и да не отстъпва от нея.

Кандидатите на „Движение Да България“ в срещи с избиратели

по улиците на Варна

Също така, може например, да гласува с номер 16 в бюлетината, за кандидатите на коалиция „Движение Да България“, които са зарязали тънките сметки за живот в някакво едва поносимо тясно лично пространство и са тръгнали срещу мафията. По-взискателните избиратели могат да използват и преференция, ако водачите на листи не са по техния вкус.

Вместо заключение:

– Защитавате чужди интереси, Сорос ви плаща!
– Откъде го знаете това?
– От вестниците!
– А по принцип вярвате ли на медии?
– А, само ни лъжат!

(от истински разговор с избирател, цитиран от Божо)

Купуването и продаването на гласове, както знаете, е престъпление.

Защо ще кажа „Да, България!“

2017-01-04T02:47:00.003+02:00

Човек и добре да живее, му се случват разни работи. С мен се случиха протестите от лятото на 2013 година, след които нищо като че ли не е същото.

Този блог не беше замислян като политически, а по-скоро като научно-популярен, литературен, пътеписен или дори исторически, но стана предимно политически, след като Георги Първанов беше избран за втори мандат президент. Тогава моят кандидат не стигна до втори тур и си казах - нещо се счупи в България и ще трябва поне да говоря за политика, докато „нещата се оправят“.

Да, отдавна беше :) И блажени са били наивниците като мен, които са си представяли, че морето е било до колене и нещата ще се оправят след малко праведен гняв по блоговете.

От тогава този блог има ясна позиция по обществено-политическите въпроси. (А и да не забравяме, че имам и съавтор - Стойчо, който също никога не спестява никому политическите си позиции. )

Също така, на практика от 1998 година насам, се занимавам професионално с интернет. След като приключих поредния си интернет бизнес през 2006 година, си казах - интернет бизнесът е хубаво нещо, но може би трябва да се поработи малко върху свободата в самия интернет, защото без нея бизнесът в интернет е невъзможен. И се включих активно в действия срещу затварянето на торент тракерите, Наредба 40, поправките в Закона за електронните съобщения и АКТА. Само че се оказа, че нещата в обществото са счупени на още по-дълбоко ниво. И нормален бизнес не само в интернет, но и никъде в държавата ни (а понякога и по-широко) не може да има.

Оказа се, че свобода, справедливост и истина недостигат не само в Интернет, но и навсякъде в България, което пречи не само на бизнеса, а и на живота въобще.

Затова трябваше да се включа и в екологичните протести през 2012 на Орлов мост, също във всякакви протести срещу презастрояването и унищожаването на природното и културното наследство.

А когато Делян Пеевски беше избран за шеф на ДАНС през 2013 година, чувствата ми бяха същите, като при избирането на Първанов за президент, но по-силни:

„Това е краят на България“, си казах, „мафията превзе държавата“.

И, като истинско чудо, на площада на 14 юни 2013 година вместо дежурните стотина мрънкачи (тук употребявам думата в ироничен смисъл, всъщност тези хора имат най-дълбокото ми уважение), тоест протестиращи, видях море от хора, възмутени като мен от това безобразие.

И започнахме да си търкаме подметките по улиците и площадите. Ден след ден. Седмица след седмица. Месец след месец.

До края останахме една шепа хора, може би само най-твърдоглавите, които решихме че докато не изчистим това, което се нарича „моделът Кой“ от България, няма да мирясаме. С част от тях сме заедно и в „Протестна мрежа“, която е жива и до днес.

С част от тези хора, с които минахме през какво ли не заедно през последните години, си казахме, че трябва и партия. Трябва партия, директно да пожелае властта и която да се бори за европейското бъдеще на България, за нормални отношения в обществото, за качествено образование, против мафията, за смислена съдебна реформа и за какво ли още не.

Ако всички хора, които споделят идеята, че България трябва да се освободи от мафията, да установи върховенство на закона и справедливост, да бъде истинска европейска държава, да оползотвори огромния си човешки и всякакъв потенциал, намерят формулата по която да работят заедно, това няма да бъде просто една политическа мечта, която да си разказваме, а реалност.

А и Христо Иванов показа, че е човек с непоколебими принципи, който заслужава моето доверие.

Затова ще се включа и казвам - „Да, България“!

Ще гласувам за Трайчо Трайков

2016-11-04T15:13:00.000+02:00

Евгений Дайнов каза в края на 2014 година, че ни чакат няколко революционни години, а минаха само две. И вероятно е прав. Както също е вярно, и проверено на практика, че е трудно да се живее в интересни времена. От 2009 година насам само през 2010 и 2012 не е имало избори. Обществото ври и кипи и тъкмо, когато си кажем, че няма как да стане по-зле, някой отгоре се усмихва и лесно ни доказва, че може. :)

Радвам се, че на тези президентски избори има кандидат, който мога да подкрепя с пълно сърце. Това е Трайчо Трайков. Предимството човек да трупа стаж и години е в това, че успява да премине през много преживявания, да усети дистанцията на времето, да събере опит и да оцени хората, които е срещнал по пътя си.

Не ми трябва кампания да гласувам за Трайчо. За мен е важно бъдещият президент да е честен човек с принципи и с характер. Да има силата да се посвети на нелеката си държавна длъжност, която ще го бележи за цял живот. А той има тези качества.

Когато учех в Английската гимназия в София през 80-те години, свирех на тромпет в училищния оркестър. До мен на тромпет свиреше и бъдещият кандидат-президент. С него сме водили дълги разговори на политически теми. Дълго време сме обсъждали историческите перипетии на България и особено съдбата на Македония.

По време на едно пътуване с оркестъра до Западна Германия и обратно, бродихме с неизчерпаемо любопитство по улиците на чужди градове и разсъждавахме защо (Западна) Германия и Австрия изглеждат толкова добре, а всичко на изток изглежда някак овехтяло и неподдържано. С особено настървение обикаляхме Белград, с надеждата да открием някакво македонско присъствие там. В крайна сметка се снимахме пред табелата на ул. „Призренска“. (нямам идея къде съм си заврял снимките от тогава)

Призрен не е в Македония, но е най-близкото нещо до нея, което открихме там.

Нещата на тези избори предизвикват оптимизма и на най-големите оптимисти. Трудно е да се повярва, че обществото, вместо да си взима исторически поуки, затъва все по-дълбоко в приспивното блато на митовете и пропагандата. Че вместо да потърси вътрешни сили да се отръска от популизма и обещанията за лесни решения, затъва все по-опасно в полуистини и празни очаквания.

Под българската демокрация е заложена ядрената бомба на референдумите. И не бяхме прави да се подиграваме на британците, защото ние сме на път да я свършим още по-зле.

Всички ме питат как ще гласувам на втория тур. Неудобен въпрос, нали. Имам още по-неудобен. Какъв беше пътят да не се стигне до втори тур? Защото такъв път имаше. Но изискваше известно дистанциране от мафията и олигархията в името на реалното европейско бъдеще и настояще. Да се направи първа стъпка към съдебна реформа, после да се издигне смислена кандидатура. Такива имаше и всъщност такава кандидатура има, макар и да не е обща.

А невъзможността за дистанциране от мафията и провалът на реформата на съда и прокуратурата, не означават ли, че по-малкото зло е вече твърде пораснало? Че е неотличимо от „голямото“? Все едно някой да ме пита, абе ако утре те удари кола и те утрепе, ти какво ще правиш тогава? Тогава ще е късно за правилни решения и ще трябва само да се ограничават щетите. Не желая да участвам в това. Нима можем само толкова?

Горчивите чаши на историята винаги се изпиват до дъно. Историческите „аванти“ винаги се плащат скъпо и прескъпо. Умственият и физически мързел днес винаги се изплаща с тежка работа и ужасна умора утре. Но какво да се прави, такива сме си, и единственото, което ни остава, е да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Аз ще гласувам за Трайчо Трайков

Липсващото плешиво куче

2016-09-10T14:03:00.004+03:00

В селски клуб, някъде в провинцията в Източна Европа, в началото на 80–те, се събират Курт Хауенщайн, Мик Джагър и Ян Гилън...

Не става дума за виц. Гледах култовия унгарски рок филм „Плешивото куче“ и от там някак си изскочи това начало :)

На морето размених няколко приказки с В., един от видните български музиканти от по-ново време, и като си говорехме за музика, той сподели:

– За мен много по-важен филм от „Коса“ е „Плешивото куче“. Жалко, че сега никъде не може да се открие.

– Защо да е по-важен?

– Защото той показва как не трябва да копираме чужди ценности, при положение, че имаме наши. Показва как в Източна Европа е било възможно да правиш нещо... да има друг вариант за развитие на рок-музиката.

– Имаш предвид, че трябва сами да си пишем парчетата, вместо да пеем кавъри?

– Точно това, да. Аз затова сам си пиша парчетата.

Филмът със сигурност е бил прожектиран и в България след излизането му през 1981 г., но никога не съм успявал да попадна на негова прожекция. Познати казаха, че самият филм не е бил забраняван, но е прожектиран само във филмотечното кино Дружба/Одеон и то със специален кино–предговор, в който известен артист въвежда „прилично“ подстригана младежка публика в „страшния“ свят на унгарските хипита (става дума за публиката във филма, а не в салона). Многобройните коментари във Фейсбук пък твърдят, че филмът е вървял по големи екрани навсякъде из страната. Нямам спомени за това. Аз помня, че поне пускаха отвреме навреме песни от филма по радиото.

И, въпреки скромния си достъп до българска аудитория, той се превърна в мигновен хит и при нас. Имам приятел, който дълги години ми говореше за него.

И песента на „Омега“ (които са гост-звезди в сюжета) „Момичето с перли в косите“ стана мегахит тук (макар и години по-рано) и мигновено влезе в попкултурата, макар и с доста по-различен текст. Ще се сетите за нея още с първите тактове.

Затова и щом се прибрах от морето (крайно нелюбимо действие) реших да го намеря и около три часа след това вече го гледах.

И така – някъде в унгарската провинция, в малко заспало населено място, в местния клуб, бандата „Колорадо“ се раздава, пеейки хардрок кавър на Johnny B. Goode. Но песента свършва, лампите светват и се вижда, че в салона има само няколко човека, а и те не са възхитени от видяното.

Нехаресана от публиката, групата намира буса си с две спукани гуми, докато отстрани в проливния дъжд Алън Гинсбърг (самият той, да) разказва своите виждания за гибелта на Вселената, докато групата се мъчи с гумите.

Явно е, че съставът преживява криза и героят на Лорант Шустер, който е техен мениджър, има идея как да излязат от нея – да изработят собствен репертоар, чисто унгарски, основан на това, което обикновените унгарци преживяват всекидневно. Намират си и талисман – едно наполовина оплешивяло куче, което измъкват от крематориума. Сменят си и името и то вече е „Плешивото куче“. (В реалния живот групата се казва Hobo Blues Band ).

Трансформацията е дълга и мъчителна, с весели и тъжни моменти, с прескачане отвъд границата на закона и на морала, все в името на Голямата Цел.

Защо казвам, че Хауенщайн, Джагър и Гилън са се събрали? Заради приликата, която ми се стори че забелязах, съответно с Лорант Шустер, Ласло Фьолдеш и ... (третият не го познах в титрите, човекът с хармониката).

Със сигурност е имало защо да бъде забранен, според критериите на комунистическата цензура. Въпреки че тогавашната власт със символиката и функционерите си на практика отсъства пряко от сюжета, той съдържа твърде много андърграунд, твърде много „неприличие“, твърде много секс (за времето си, сега тия сцени са смешни), твърде много „песимизъм“ ( а изкуството по време на социализма може да бъде само „оптимистично“, да припомня :)), твърде много мизерия и (неявна) социална критика, за да бъде пощаден просто така. Като социалната критика присъства без думи в кадрите на филма, но не и в репликите или музиката. Но в Унгария филмът не е бил забранен, а само албумът към него, който излиза чак през 1993 г.

Дори само потресаващите кадри от кучешкия крематориум, биха били напълно достатъчни цензорите да си отдъхнат, след като са положили съответните подписи.

Филмът може да бъде разглеждан и като учебник по рокендрол и музикална кариера, защото е илюстриран/интерпретиран/коментиран чрез цитати на велики музиканти, и така вкарва чисто унгарския сюжет и филм в контекста на големия свят.

Да се гледа ли? Да, да, да. Вече горчиво съжалявам, че не съм успял да го гледам още тогава... макар че сега не знам какви са били дори теоретичните ми шансове да попадна на прожекция, преводът да е приличен и аз да стопля за какво става дума във филма. Българската рок музика може би щеше да бъде различна, ако той беше видян от повече хора. Българският бунт през 1989 г. може би щеше да е различен. А може би не.

Малка разходка в миналото и малка разходка в бъдещето

2016-06-20T18:25:00.002+03:00

Миналата седмица ми беше доста напрегната – пътувания в различни градове в България, интензивно бъхтене (тоест работа) и естествено, стават инциденти. Днес ми се наложи да посетя едно място, където работих около 2 месеца в 9–ти клас – това беше близо до колелото на тролеи No. 1 и 4 в „Хаджи Димитър“.

Преодолявайки разстоянието между Герена и това място в жегата, си отбелязах няколко неща, които са се променили в квартала за 30–тина години.

Растителността около блоковете е пораснала, а самите блокове за загубили унилия си кутийчест вид, тъй като и там апартамент по апартамент са се топлоизолирали.

Малко визуални впечатления:

Много приятен стенопис, сниман от много глупав ракурс

Поредният свръх–реалистичен паметник, тоя път отрязан малко под кръста.

Камата черпи!

Благодарим ти, Кама!

Чановете фудс или Хановете фудс

Ето го мястото! Вляво от ж.п. линията се намираше общинската комунална фирма, където прекарах на градска бригада един горещ месец през есента на 1985 г. (ако не ме лъже паметта) Тогава беше времето, когато бях най–убеден в предимствата на социализма. Защо? Сега обяснявам. Като се появихме там с още трима съученици в 8 сутринта в уречения ден и потърсихме директора, някакъв работник ни попита:

– Кого търсите?

– Директора

– Ха ха, – изсмя се човекът. – Към 10 сигурно ще дойде.

Тъй като учехме в училище, в което дори и пет минути закъснение бяха голям проблем, обяснението ни се стори фантастично неправдоподобно, но така си и стана – директорът се появи към 10.

В това общинско предприятие (май му викаха Комунално стопанство) се занимаваха с общинските паркове и градинки в район Левски. Тоест ремонтираха пейки, кошчета за боклук, събираха листата и боклуците от парковете. Боклукът от кофите се събираше от друга служба. Нямаше много работа, затова всички го даваха много леко – идваха на работа към 10 и си тръгваха към 14 часа. А и докато присъстваха не си даваха много зор. Затова и аз си направих извод – явно социализмът е МНОГО ПО–ЕФЕКТИВЕН защото хората с толкова малко труд се справят, а при капитализмът се знае че много се работи и нема лабаво :)

Крадеше се естествено, интензивно. Всеки гледаше да свие по нещо и учениците на бригада също се включиха в надпреварата. Аз си свих две шишета разредител. За нищо не ми трябваха, и май съвсем скоро свърши второто шише.

И така, 30 години по–късно съм на същото място. Комуналното стопанство го няма. На негово място има „търговски център“

Рекичката изглежда приятно, но е в такъв квартал, че не успява много да облагороди и да успокои обстановката.

Това май е всичко останало от комуналното стопанство. Или поне виждам покрив на соц–будка, която сега се използва за покрив на тенекиена барака.

Търговският център. Не посмях да вляза вътре, тъй като ми изглеждаше като оранжерия, със съответната температура.

В квартала очевидно живее човек с богато въображение и за съжаление разпадаща се хубава къща.

А причината да посетя тази част на София всъщност беше, че си забравих шапката в автобуса, когато слязох в Дупница, а той продължи към Петрич. Без да тая някакви надежди, а просто защото ми беше гадно да се простя с шапката си, която ми е скъп спомен от племенничките, им писах на мейла, а фирмата – Юнион–Ивкони ми отговориха. Бяха ми запазили шапката, само трябваше да отида до гаража им (който се намираше точно до мястото, за което ви разказвах досега). Неведоми са пътищата на доброто. И много им благодаря за това че си дадоха труда, не бяха длъжни да го правят.

Затова и споменавам разходка в бъдещето – ако може всички в България да постъпват като тях :)

Приказка за замразения календар

2016-06-14T08:40:00.000+03:00

– Искам да предложа на вашето внимание нашата оферта за… – започнал дебелият човек с най–грозния бежов костюм на света, който появил на вратата на кметския кабинет вместо секретарката.
– Мерси, не желая, – отреагирал бързо кметът. който се чудел къде ли е секретарката.
– Все пак, не искате ли…
– Не.
– Няма ли поне да ме изслушате?
– Няма. Не можете да ми продадете това, което ми трябва.
– А какво ви трябва?
– Време. Утре в този кабинет ще седи новият кмет. И нямате нищо в тия грозни черни пликове, което може да ми свърши работа.

Всъщност, секретарката била отишла при новия кмет да го пита дали не му трябва секретарка евентуално.

Човекът се усмихнал и, клатейки се като огромна патица, се доближил до бюрото.
– На вашето внимание искам да предложа…
– Какво?
– ...нашия специален календар.
– Календар? И какво да си правя от него? Фунийки? Ще си го слагам под чайника да не ми изгори покривката?
– Не. Календарът е специален. Ето го.

Човекът извадил грозноват календар с бежови листа с кафяви букви и късащи се страници, който изглеждал така, сякаш е печатан доста преди изобретяването на компютъра. Но изглежда не било така, защото годината на корицата била сегашната и датите били правилните.

– Тая грозотия? Да я сложа на стената, за да уплаша новия кмет ли, за да избяга? Това влечуго с календар ли да го гоня!
– Ха-ха, не, – засмял се човекът, все едно грамадна гарга грачела. – Продуктът ни действа по друг начин. Когато искате да повторите някой ден от живота си, просто в същия ден го сложете в камерата на хладилника. Така датата ще замръзне и като се събудите на следващия ден, ще бъде същия ден.
– Глупости.
– А какъв друг вариант имате?
– Добре, все ми е тая, – вдигнал ръце кметът – Все тая. Колко струва тоя парцал?
– Цената на нашия специлен календар е…, – и корпулентният с лека пауза назовал цената.
– Това е долно обирджийство.
– Ако искате.
– Добре, добре, дайте ми го. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Или календара, или утре кметът си тръгва. – кметът горчиво се усмихнал и хвърлил няколко големи банкноти на масата.
– Заповядайте. – дебелият внимателно събрал банкнотите, сложил календара в грозен черен найлонов плик и го оставил внимателно върху ъгъла на бюрото. – само за малка сума отгоре, можете да получите и…
– Нищо не желая да получа още! – извикал кметът, – Получих вече достатъчно. Довиждане!
– Довиждане, – казал търговецът и излязъл.

Кметът взел календара, нагласил го на днешна дата, мушнал го в камерата на хладилничето в кабинета, където държал хубави мезета, сипал си нещо за пиене и се замислил.

* * *

На другата сутрин изглеждало като че ли нищо не се е променило, затова кметът решил, че просто хитро е бил излъган. Той станал, обръснал се, облякъл си хубавия костюм и тръгнал към общината за неприятната церемония, която го чакала.

„Как можах да се вържа на това“, си мислел той, „излъгаха ме като малко дете“.

В общината попитал на пропуска:
– Дойдоха ли вече гостите за церемонията?
– Ама господин кмете, нали тя е утре, – скочил като пружинка от мястото си пазачът, който трескаво си мислел, че нещо е объркал датите и че не си е облякъл новата изгладена униформа за случая. Освен това, и той сутринта като се събудил, не бил много сигурен, коя е датата, понеже с едни приятели до късно се почерпили...
– А така ли? – съвсем изненадващо кметът се усмихнал широко. – Спокойно, няма проблем. Аз съм се объркал.

И, съвсем нетипично за човек, който се е объркал толкова много, започнал да си свирука весело.

Всички други служители в общината били много изненадани от настроението на кмета, защото очаквали той да бъде ужасно неприятен и зъл в последния си работен ден. Освен това и те се поглеждали странно един друг, а също и календарите на стената.

„Работи!“, помислил си кметът „Работи! Онзи нещастник има да чака да сдам поста.“

Само че, от цялата работа имало един неочакван ефект. Наистина, всяка сутрин хората се събуждали и виждали същата дата, само че всички помнели, че е минал още един ден, а календарът оставал същия. В първите дни всички си мислели, че проблемът е у тях, че имат проблем със съня, или дори с разсъдъка, ама след като цял месец минал, датата останала същата, а парите им и продуктите свършвали, започнали да недоволстват. Дори било по–зле. На сезоните също като че ли им било все едно, какво пише в календара. Дошла есента, след нея дошла зимата, започнали снежни виелици, а денят в календара стоял един и същи – четиринадесети юни!

– Е не, – ядосвали се най–накрая хората – докога ще чакаме да се смени календара! Не виждате ли че само календарът стои същия, а ние остаряваме, освен това свършихме парите, а никой не ще да ни плаща заплата, защото новия месец още го няма. И какво печелим ние от цялата работа? Нищо, сами се лъжеме, че печелим време, а само го губим. Плюс това, оня глупак кмета явно е решил да седи вечно на поста си.

В града започнали протести: Хората нарисували числото 15 на големи плакати и викали:
– Искаме да дойде утре! Освободете календара! Стига сме седяли в тая кочина! Кметът да си ходи, крайно време му е! Оставка!

Само малките деца не съжалявали много, защото лятната ваканция си продължавала.

От околните градове и от столицата, където времето си течало нормално, започнали да гледат накриво хората от нашия град, защото ги мислели за откачени и спряли да идват в града.

Част от хората в града също не издържали на замръзналия календар, затова по-умните заминали в други градове, където времето течало нормално, и дори и по такива места, където течало малко по-бързо от обикновеното.

Изведнъж на кмета му просветнало, че нещата не отиват на добре.

„Добре“, мислел си той „Спрях календара, обаче времето си върви. Дори става по–зле, отколкото в началото“.

Протестите ставали все по–силни. Протестиращите станали толкова много, че запълнили най–големия и най–дълъг булевард в града като река.

– Оставка! Петнайсет! Петнайсет–петнайсет! Утре! – викали те. – Кой спря календара? Кой, кой, кой?

Постепенно протестите се засилвали, после отслабнали, но едно нещо никога не спряло – гражданите пресрещали навсякъде кмета по улиците и го питали „Кога ще си подадете оставката?“ И не искали да слушат никакви оправдания, че още не му било дошло времето.

„Въобще не си заслужаваше“, си казал кметът, когато, най–накрая изнервен от непрекъснатите протести, решил да избяга от града и се заизмъквал през задния вход на кметството.

Откакто започнали протестите, бил научил задните входове на всички по–важни сгради в общината, защото често ги използвал. „ Тоя календар ми излезе през носа! Тия месеци в кметството в повече, за какво ми трябваха!“, си мислел той.

Но все пак успял да се измъкне и да замине за чужбина, където правел впечатление на всички наоколо, че щом като станел от сън, проверявал всички календари, които били наоколо – на стената, на часовника, на телефона, на компютъра, дори на микровълновата печка. А като излезел навън, питал на будката за вестници и в супермаркета, коя дата сме днес. Съседите го мислели за симпатичен, но много странен човек.

Било така, защото той научил нещо, което хората по принцип знаели от хиляди години, но в нашия град били позабравили:

Дори да спреш календара, не можеш да спреш времето.
Ако хората решат да стане утре, ще стане утре и никой не може да ги спре – нито кмет, нито спрял календар.
Ако хората решат да мислят и да не забравят, с никакъв календар не можеш да ги излъжеш и трябва бързичко да им избягаш през някой заден вход.
Ако веднъж спреш календара, след това цял живот ще се криеш по дупките и ще излизаш от задните входове, защото хората няма да ти го простят.

А какво ли искал да му продаде оня търговец за по–скъпо? Специалният спрей за забравяне. Като пръснеш малко във въздуха и хората в града забравят всичко, освен това, което се е случило днес. Само че кметът излязъл стиснат.

А гражданите какво направили? Влезли в кметството и се сетили, че кметът има едни по–специални неща за пийване в кабинета и едни по–специални неща за хапване в хладилника. Отворили шишетата, които намерили в барчето, извадили мезе от хладилника, а от камерата извадили един календар („Абе казвах ви аз, че е луд бе“, обяснявал един превъзбуден протестиращ, размахвайки календара) на който всъщност нарязали мезетата а после като свършили, го свили на топка заедно с боклуците и го запратили като баскетболна топка в кошчето.

Креативно пространство още два дни в центъра на София

2016-06-07T17:23:00.000+03:00

Не знам дали знаете за Absolut creative space. Става дума за събитие от сравнително нов тип – на едно място човек може да работи, да се забавлява да учи и да се среща с интересни хора. Част от икономиката на споделянето, за която дудна напоследък. :)

Продължава от 3 до 9 юни в пространството пред хотел „Родина“. Има две дълги маси, където може да се работи и където има добър интернет, има бюфет, през деня има уъркшопи (тоест работилници, на които човек може да научи нещо ново) и вечерта има страхотни коктейли и интересни лекции.

(Не съм получил пари, за да напиша това, просто вече бях 2–3 дни и ми хареса)

Искам да споделя за две от лекциите –

Alex Bec
Той е основател на It's nice that – изключително бързоразвиваща се онлайн медия в UK, насочена към креативните индустрии. Тъй като бизнес моделите на онлайн медиите са нещо, което ме вълнува от десетилетия, а и в момента с екипа на Терминал 3 търсим печелившия модел, с голям интерес дойдох да слушам специално Алекс Бек.

И много въпроси от публиката

Алекс е още едно доказателство, че за да направи човек успешен бизнес, просто трябва да се гмурне в това, което най–много му харесва, да го прави добре, а благодарността на публиката (клиентите) е това, което ще го държи над водата. Сайтът му е започнал като място, където със своя съдружник са си отбелязвали интересни дизайнери и интересни проекти и изведнъж са се усетили, че е добре посещаван и че е създал около себе си цяла общност от верни читатели. Останалото е ясно как е станало – сега това е сериозна агенция.

Изключително позитивен и готин човек. Смятам да хвърлям по едно око на медията му, още повече че нещата там са интересни.

SNASK

SNASK e дизайнерски колектив от Швеция. Тяхната презентация беше нещо като рок концерт и се оказа, че са много добри като музиканти. Те също се занимават много вдъхновено с нещата, които ги вълнува и бизнес моделът им е уж класически агенционен, но те успяват да направят от агенцията (наричат себе си creative agency) нещо средно между рок–група, дизайнерска академия и филмово студио. След концерта се запознах с тях – и непрезентиращи са много готини.

Презентацията – концерт на SNASK

Началото на презентацията

Казвам им:
– Абе вие трябва да правите концерти, страхотни музиканти сте.
– Ами ние правим, – отговарят.

После едно птиче ми каза, че бюджетът не бил достатъчен да направят цял концет, какъвто обичай имали. Много жалко.

Но няма значение, преживяването беше супер.

Остават още два дни, можете да се пробвате.

Музикално-патриотично: Ража Дабдуб

2016-05-29T00:31:00.000+03:00

Пролетта обикновено е много наситена с работа, но като тази година отдавна не съм имал толкова заета пролет - през ден идват важни срокове, а отделно се появяват и непредвидени неща... Затова ви моля за извинение, че не ви отделям достатъчно внимание тук.

Наскоро се ангажирах с един нов медиен проект - „Терминал 3“. Старая се да си дозирам ангажимента там, така че хем да съм полезен, хем да имам време и за други неща, включително и за блога :)

Покрай „терминала“ както му викаме в редакцията, попаднах на страхотната музика на Ража Дабдуб. (българка е, ако се чудите на името)

Тя си пише песните, които имат магическото свойство да ме карат да си ги пускам отново и отново.

И на вас да ви пусна няколко:

After Midnight (След полунощ), а тук има и официален клип с групата Dead Man's Hat

Before It All Comes Down (Преди всичко да се срути)

Видеоканалът в Youtube (има и на други места)

Стреля ми се!

2016-05-26T00:10:00.000+03:00

След зарята за Великден, топовен залп ще ознаменува „началото на образователната реформа“ в Зала „Армеец“, където ще бъдат събрани 14 000 учители от цялата страна (от общо 85 000).

Тоя масраф ще струва 2 милиона лева – ~~половината от всички заплати на учители в България за месец.~~

Тъй като получих много възражения за този текст, включително за горната сметка, допълвам – сметката за половината от всички заплати ми е грешна, затова стои задраскана. Но пак 2 милиона лева в спортна зала и топовен изстрел ми се струва прекалено и безвкусно, при положение че учителите в България по правило се борят с живота да вържат месеца финансово. Интересно, че от медиите в които първи се появи тази информация, тя изчезна, та останахме някакви блогърчета сами с числата. Искам да ви уверя, ако ми се удаде възможност, ще проверим тая работа с точните разходи.

По този повод си спомних един руски филм, „Президентът и неговата внучка“ от 1999г.

Олег Табаков в ролята на руски президент

Президентът вечеря със семейството си и разказва случка:
– Стоя, пуша си, и изведнъж чувствам, че нещо не е както трябва. Как да обясня. Стреля ми се! Нищо друго не ми се прави, а ми се стреля! Абе направо в гърдите ми гори! Не издържам, хващам автомата, излизам навън и направо от корема правя един откос като ветрило – ра-та-та-та-та-та! Олекна ми и веднага заспах. И какво си мислите – тъкмо по разсъмване, пристигат моите момчета и докладват – намерили застрелян душманин.
Личният лекар на президента вмъква реплика:
– Какво нещо е интуицията!
– Интуиция плюс автомат. – мъдро заключава президентът. и продължава – Приятели мои, много е важно интуицията винаги да бъде подкрепена от...
– .. От автомат? – подсказва лекарят.
– Защо? – възразява президентът – Тъй да се каже, от... от материална база.

Целият филм. Цитатът е от 15:37 до 16:37

Голям срам

2016-05-10T00:36:00.002+03:00

В суматохата около отбелязването на победата над нацизма и края на Втората световна война в Европа, забравихме нещо – да почетем хората, които си дадоха живота за тази победа.

Паметникът на загиналите български военнослужещи във Втората световна война, в парка на църквата Св. Николай Софийски, на кръстовището на улиците „Цар Симеон“ и „Опълченска“, 9 май 2016г.

Паметникът на загиналите в заключителния етап на Втората световна война в Европа, (наричан още „Отечествена война“ по време на тоталитарния режим),

8 май 2016г.

Горд съм, че заедно с колегите от „Терминал 3“ сложихме тази година по няколко цветенца и на двете места.

През това време – бивш президент, депутати, политици и други лица се поклониха на армията – окупаторка.

Голям срам.

Час и половина безмислени кукли

2016-03-14T14:51:00.000+02:00

С Anomalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация.

Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.

Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.

Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)

Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Аномалиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!

Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!

Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

PS. След щастливото публикуване на тия впечатления и опита ми да забравя този филм завинаги, в коментарите във Фейсбук ми обясниха „истинската идея“ – авторите опитват да опишат човек с психичното заболяване „Синдром на Фреголи“(като името на хотела), в което болният вижда в околните само познати лица (тоест мисли, че околните са някой, когото познават, ама той се е гримирал). Окей. Аз не се смятам за тъп, много художествени средства има на разположение да ми се подскаже какво всъщност гледам на екрана. Все пак, ако искате да прочета някаква статия по психиатрия, преди да гледам нещо, е хубаво да предупредите. И да, харесах „Да бъдеш Джон Малкович“ от същия автор.

Мини ревю, вече знаейки „истинската идея“ – Майкъл Стоун страда от синдрома на Фреголи. Това означава че живее в параноичен свят, в който всеки контакт с хора е мъчителен, дори най–елементарните и рутинизираните, като шофьори на таксита, продавачи и пикола в хотел. Целият свят изглежда като многоглаво чудовище, в което няма много радост. Докато не се появи една аномалия – Анома–Лиса.

Филмът следва идеята позната ми от „Да бъдеш Джон Малкович“ – човек е затворник в собствената си глава и ако има някакъв проблем с интерфейса към външния свят, примерно сетивата изневеряват, от този момент нататък животът се превръща в ад. А какво става ако добавим към този ад и неособено щастлив брак и криза на средната възраст.

Заслужава ли си да се гледа.. де да знам. Аз не бих го гледал втори път.

Седма стъпка върху междузвездна мина

2016-03-12T21:43:00.001+02:00

Този текст е предназначен само за хора, които:
а) могат да понесат известен скептицизъм и подигравки към вселената на „Междузвездни войни“;
б) гледали са Епизод 7 „Силата се пробужда“ или ако не са го гледали, поне нямат нищо против някой да им издаде нещо от сюжета (понеже отдолу ще разкрия нещичко от сюжета).

Продължавайте на свой собствен риск.

Вече ви говорих за проклятието на четвърта серия. Какво беше то, припомням – ако на една успешна трилогия се залепи четвърта серия, тя седи точно така, като залепена. Примери колкото искаш - Епизод 1 на „Междузвездни войни“ (макар че с добавянето на 2 и 3 нещата се позакърпиха), „Рамбо 4“, „Шрек 4“ и други подобни творения.

Вече си мисля, че има и проклятие на седма серия. Значи правиш две успешни трилогии и уж си постигнал всичко, което може да се постигне, но нещо недостига. Свикнал си на славата и пресконференциите, искаш мърчъндайза, франчайза и сувенирите да вървят, но къщата иска ремонт, а от „Дисниленд“ ти звънят да ти търсят нови идеи за атракциони.

И ето, с един удар на меча на седмия епизод разсичаш целия гордиев възел на пълзящата криза – имаш нови герои (следователно нови сувенирни фигурки по сергиите), нови кораби, роботи и оръжия (материал за фен–конференциите за още години напред), плюс че „Дисниленд“ ще си намерят нещо за тях си из сцените и декорите.

Остава едно малко възелче – зрителския интерес на тези, които може и да са фенове, но имат все пак някакви претенции към качеството на това, което им пробутваш , но все пак на фона на всичко останало...

Друг проблем с продълженията (сикуълите), които са стигнали до 7–ма серия е това, че въображаемата вселена толкова се е втвърдила, че все по–трудно можеш да покажеш нещо ново, без да бъдеш обвинен в „измяна на духа“ на оригинала и затова иновациите навлизат твърде трудно. Затова и почти всичко в седмата серия е нещо добре притоплено старо.

Да не сме голословни и да разгледаме конкретния филм.

Действието в „Силата се събужда“ се развива около 30–тина години след голямата победа при Ендор, когато Императорът изгаря като пеперудка в плазмения огън на необезопасената шахта, намираща се в кабинета му, тъй като и в галактиката си имат архитекти за бой.

Вече е само спомен победата на Демокрацията, когато галактическото СДС е взело властта. Междувременно лошите отново са се събрали, намерили са финансиране и се опитват да се върнат със силата на оръжието на власт.

На планетата Джаку живее младата Рей (съвършената Дейзи Ридли). Тя си изкарва прехраната като шофира галактичеки трактор „Беларус“, бере желязо и кърти ценни джвъчки от останките на галактическата флота, изпопадала по повърхността на планетата при отминала битка, които после предава за дребни парички на неясно колко легален пункт за изкупуване на старо желязо. Въпреки лайфстайла си на дъното на социалната стълбица, Рей е в чудесна физическа форма, с добра хигиена и с добре поддържаната коса и кожа. Неочаквано при нея попада електромеханичното великденско яйце, BB–8 (бебе 8 – момичета, ще го харесате). То е малко, беззащитно и пищи много трогателно, затова Рей го спасява от друг берач на желязо.

Рей и космическият трактор

картинка

Рей и Бебе–8. картинка

Фин (Джон Бойега) пък е един от онези с белите униформи, който изведнъж осъзнава, че работодателят му е Тъмната страна и прави най–балъшкия опит да напусне работа, като избяга с изтребител. С обичайния късмет на новобранците, опитът успява с помощта на По Дамерън (Оскар Айзък), пилот от съпротивата. Двамата тупват обратно на планетата Джаку, която Фин истински ненавижда, но явно му е на късмет.

Там се намират с Рей, с която политически си допадат и подпряни от обстоятелствата потеглят да търсят Люк.

Според обстоятелствата

картинка

Старите бунтари от предишните серии са се върнали към привичния си живот, и тъй като са дълбоко неприспособими към скуката на мирното съзидание, постепенно са се маргинализирали.

Чубака и Соло се занимават с контрабанда на чудовища срещу заплащане.

Републиканското правителство, непреживяло коренна съдебна реформа, е толкова некадърно да се справи с организираната престъпност, че в сърцевината на драмата е картата с точното местоположение на междузвездния Иван Костов, тоест на Люк Скайуокър, който отново изглежда като единствения, който може хем да постегне правителството на новата република, хем да пребори лошите и да постигне баланс на Силата. Ако лошите първи го намерят – клъц, а ако го намерят добрите – хлъц.

Намират ли го? Не казвам.

Технологиите напредват дори в галактиката и затова, въпреки че 30 години по–късно лошите имат само частичка от средствата и човешките ресурси на старата империя, някак си успяват да превърнат цяла планета в звезда на смъртта, като запазят климата, флората, фауната и годната за дишане атмосфера (само много не се замисляйте как оцелява животът и атмосферата на планетата докато тя се щура из космоса да разстрелва други планети).

Интересните климатични, електромагнитни, гравитационни, атмосферни и прочее ефекти от стрелбата с новата Звезда на смъртта дори не са загатнати във филма :) картинка

За късмет на „Дисни“, двамата нови протестиращи, които се самоосъзнават като джедаи са полово и расово разнообразни – така вероятността за дела и срамни бойкоти срещу „Дисни“ намаляват(!), а старият сексист с мръсен език Хан Соло, си отива след опит да влее малко ум и разум в новото поколение (не можеш да го накараш да мълчи през цялото време, ще тръсне някоя многомилионна глупост, а като го няма ти е една грижа по–малко).

Кайло Рен с голямата иновация на седма серия – Мечът с режещата дръжка
картинка

Големият злодей е Кайло Рен, син на Хан Соло и Лея (с истинско име Бен). Защо дете с такова славно родословие се е превърнало в инфантилно чудовище, може само да се гадае. Аз си го представям примерно така:

„Бен, изяж си веднага закуската!“
„Няма пък!“
„Изяж я веднага. Иначе ще кажа на баща ти!“
„Кажи му!“
Лея, тоя път към Хан:
„Няма ли да кажеш на сина си да си изяде закуската? Виждам на кого се е метнал – на оня нехранимайко, баща си!“
„А дали не се е метнал на онова чудовище с астмата, на твоето татенце?“
„Като порасна, ще стана като дядо и ще видите вие!“ – сърди се малкият Бен и тичка да се скрие в стаята си.

Растейки в подобна семейна обстановка, неукрепналият младеж взима по нещо от всичките си роднини – от безотговорността на баща си, от неврозата на майка си, от чудовищността на дядо си и от инфантилизма на вуйчо си.

Използвайки връзките на вуйчо си и страшно занижените критерии за вход в ордена на Джедаите (няма хора!), той се обучава за джедай, но после бяга, осквернявайки гроба на дядо си, измъква от него полустопения полуобгорен шлем, който държи като сувенир на една малка масичка в жилището си и си представя че дядо му точно това би искал от него – да изколи всичките си живи роднини.

Но действието и ефектите са твърде бързи и нямаме време да разсъждаваме върху такива дребни нелогичности, защото непрекъснато така биваме подмятани с драматургични обрати и специални ефекти, че цялата концентрация в гледането отива в дзверене да не се пропусне нещо съществено.

Гледах го без да ме дразни особено, но и без някаква особена емоция, освен задъхания екшън. Излязох от киносалона с приятно чувство. За феновете – ами да, гледайте го, за да си попълните колекцията.

Да се готви „Властелинът на пръстените“ за седма серия.

За Републиката!

2016-03-09T16:48:00.001+02:00

Ако преди 4–5 години някой би се опитал да ме агитира в републикански ценности, сигурно би получил много сериозен отпор от мен, и то по една очевидна причина – Успехът на държавите и обществата им не се дължат на това дали имат републиканска или монархична форма на управление. В ЕС е пълно с конституционни монархии и при това с доста добър стандарт на живот, здрава икономика и добра защита на гражданските права, а по целия свят е пълно с провалени републики, и фактът, че лидерите им преминават през формална изборна процедура, не ги защитава от това да тънат в мизерия и несигурност, да бъдат узурпирани за десетилетия от „велики“, „големи“, „любими“ лидери, от политико–икономически мафии, от пожизнени президенти и прочее върли „републиканци“. Дори ако направим малка статистика, може да се окаже, че монархиите днес се справят по–добре от републиките в неща като стандарт на живот, сигурност, здравеопазване и т.н. Но това е само хипотеза, която някой път ще проверя и затова повече няма да я обсъждам тук.

На трети март се подписах под „Манифеста за Републиката“, подготвен от четири академични фигури с разнообразна политическа ориентация – Евгений Дайнов, Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев.

Трети март е важна дата в българската история. Всички знаем, че той е датата на подписването на Санстефанския предварителен (тоест „прелиминарен“ както често е наричан) договор между Русия и Турция, с който завършва Освободителната война. На 25 юни 1879г, Временното руско управление предава властта на новоизбрания княз Александър Батенберг и от тогава започва реалното самоуправление на българите и Третата българска държава, която обаче е далеч от идеята на Васил Левски за „Чиста и свята република“. А това е идеалът, с който се изгражда революционната организация на Левски, предизвикала Априлското въстание и в крайна сметка довежда до самата война и до Освобождението.

Мнократно извращавани (между 15 септември 1946г. и 1989г., когато управлението формално е републиканско, но всъщност е тоталитарно) и потъпквани (по време на многобройните преврати в Княжество и Царство България), идеите на републиката доживяват до днес. Трети март е чудесен повод да се направи опит да се посъживи идеалът на Левски от Възраждането в условията на Първата българска република след 1991г.

Какво означава този манифест? Идеята е, че държавата в която живеем, Република България, трябва да заживее с ценностите и принципите, които формално изповядва и които са вписани в Конституцията ѝ, но и в други важни документи. В случая става дума за Република, която символизира интереса и работата на активните граждани за общото благо, а не формата на управление на държавата.

Както е известно още от Аристотел, Републиката е творение на гражданите си, което значи днес българите да са граждани, които да заживеят със самочувствието и увереността на хора, които решават съдбата си, които активно да се стараят по възможно най–добрия начин да уредят съвместния си живот и да се грижат за бъдещето на децата си. Без активни граждани всяка държавност е мъртва.. Идеята е подкрепата на самата идея за гражданство, а не да се даде отново властта в ръцете на отделни граждани.

Защо форматът на документа е такъв? Нямам идея. Предполагам, не случайно са търсени алюзии с Декларацията за Независимостта в САЩ, дала началото на най–успешния демократичен проект в историята на човечеството.

Отдавна имахме нужда от текст, който да обедини европейски мислещите, ангажирани граждани, които се чувстват съпричастни към съдбата на обществото, от което са част. Текст, който да ги обедини позитивно, а не негативно, както беше примерно с оставките на Пеевски и Орешарски, с протестите срещу злоупотребите с природата и с културното наследство. Текст, който да намери общия знаменател на най–разнообразни личности, лидери и групи, някои от които са сериозни политически опоненти, но все пак имат съгласие по няколко фундаментални неща – европейското бъдеще на страната, освобождаването на България от мафията, добро бъдеще на децата на България, възстановяване на справедливостта и на свободното слово, защитата на гражданските права на по–слабите и съгласието по всички тези точки да направят в крайна сметка България по–добро място за живеене.

На церемонията присъстваха множество граждани, участвали в протестите юни 2013-2014г, също така леви политически лица – Татяна Дончева, Георги Кадиев (към него имам известни резерви, признавам), десни като Радан Кънев и Иво Божков, безспорни граждански фигури като бившият министър Христо Иванов и Кристиян Таков, много хора от „Протестна мрежа“, „Правосъдие за всеки“ и „Да на електронното гласуване“, също и членове на партии, които тепърва ще показват най–доброто от себе си като „Зелените“, „Глас народен“, ДЕОС, новоучредената „14 юни“, фигури от бизнеса и др. (моля за извинение тези, които съм забравил да спомена)

Предполагам, че авторите са се надявали по този начин да преодолеят поне част от замъгляването на пейзажа с ляво–десни приказки от доморасли политтехнолози, да преодолеят винаги тлеещите клюки и междуособици, които съществуват във всяка общност на homo sapiens, и най–накрая предполагам, са очаквали, че чрез манифеста ще се натрупа достатъчно критична маса граждани, които да поискат и да постигнат дългоочакваното очистване на обществото от сенчестите мрежи на ДС и БКП, постепенно прераснали в мрежите на съвременната мафия, наричана за кратко „моделът #Кой“.

Най–вероятно, това очистване ще трябва да се прояви в множество кампании и инициативи, които да му придадат конкретност, като:
– изчистване на медийния пейзаж, така че някой ден той да се определя само от медии с ясни собственици, истински критерии за журналистика и с ясно финансиране;
– отделянето на мрежите на секретните служби от времето на режима на Тодор Живков от политиката, икономиката и медиите (лустрация). Сложна задача, при положение, че основната маса от членуващите в момента в тези мрежи през 1989г са били на твърде невръстна възраст, за да бъдат вербувани в тях още тогава.
– съдебна реформа, която да постигне повече справедливост в цялото общество.
– решаването на още много други задачи в икономиката, образованието, здравеопазването, обществените поръчки и къде ли още не...

Какви са шансовете на манифеста за успех и какво би бил успехът за него? През 2013г. се появи Харта 2013, която опитваше да даде отговор на въпроса, защо всъщност поискахме оставките на Пеевски и Орешарски и какво всъщност се опитваме да постигнем, освен смяната на няколко лица на върха.

Тогава хартата изглеждаше може би малко наивна и многословна, може би неособено прецизна, но тя свърши много работа като документ за мобилизация и създаде мощен импулс в обществото за извършване на съдебна реформа, която вече е в центъра на дневния ред на обществото.

Затова е и този манифест. За да вкара най–важните въпроси в дневния ред на обществото, без да позволи да бъдат замъглени или отклонени.

За Републиката!

Ако желаете да подкрепите – ето онлайн подписка, ето и Фейсбук групата.

Снимки от обявяването на Манифеста и начало на подписването му:

Част от публиката

Говори Огнян Минчев

Публиката в „Перото“ в НДК.

Множество камери на телевизии и други медии.

Татяна Дончева подписва манифеста.

Александър Кьосев говори, Кристиян Таков снима

Ето и видео от самото събитие.

Ако древните египтяни имаха киносалони

2016-03-06T22:48:00.000+02:00

Хатор (Елоди Янг) Хор (Николай Костер – Валдау), Сет (Джерард Бътлър), Зая (Кортни Ийтън), Бек (Брентън Туейтс) картинка

Въпреки че беше подложен на унищожителни критики и май не се справя добре с продажбите, гледах „Боговете на Египет“ – епичен филм–приказка за сблъсъка на два древноегипетски бога – Хор и Сет за царстването над Египет.

Действието се развива преди хиляди години в древен Египет, който изглежда като ъпгрейдната версия на себе си – всичко е по–голямо и по–пищно, отколкото го реконструираме днес по учебници и туристически албумчета. Храмовете са цветни и нови, пирамидите са нови, а размахът на архитектурата е наистина грандиозен.

В приказната си версия, древен Египет се управлява не от хора, а от богове. Цар на Египет покрай Нил е Озирис, цар на пустинния Египет е Сет. Идва време Озирис да предаде властта на сина си Хор.

Церемонията е пищна. На гигантския площад присъстват десетки, стотици хиляди хора. Всеки дарява по нещо, а даровете на боговете са наистина божествени.

Боговете са около половин ръст над хората, разглезени, всеки си има специализация (някои са по знанието, други по защитата, трети по природните стихии), и във вените им не тече кръв, а злато.

Бек и Зая са обикновени хора, които са млади, амбициозни и се обичат. Бек е ловък крадец, а Зая е... ами умно зайче–байче, което има амбиции за кариера в двореца.

Само че между боговете има обидени, тъй като не са доволни от сегашното си място и професия и точно когато Озирис трябва да предаде властта на сина си Хор, се заплитат едни каши, за които трябва после цял филм за да се разплетат докрая.

По небето обикаля бог Ра (големият Джофри Ръш), баща на Сет и дядо на Хор, който единствен от всички работи усилено и денонощно, като с огненото си копие ръчка демона Апофис да не изяде цялата земя, заедно с реките, планините и хората.

Знам за отзивите за филма, знам и колко звездички му дават в IMDB, но аз го намерих съвсем поносим за гледане и дори весел на моменти. Ефектите са добри, актьорите са прилични, актрисите до една хващат окото. Явно просто твърде много пари са пръснати за пищна визия и ефекти.

Може да се гледа, според мен може и с децата заедно (не знам дали официално има възрастово ограничение). И без друго ефектите, полетите и обратите в сюжета не ви дават и секунда да се замислите за наличие за разни втори или трети планове в разказа, кажи речи като в новия Star Wars (за него пиша по–нататък)

В крайна сметка, ако древните египтяни можеха да правят такива филми и имаха киносалони със съраунд звук, може би щяха точно такива да ги правят.

Зая (Бая) – Кортни Ийтън ;Бек – Брентън Туейтс

Прашинката в бурята на българските революции (между 1989 и 1996г.)

2016-03-02T05:24:00.001+02:00

(текстът е средно дълъг, отделете си време)

Баща ми (угрижен):
– Като си тръгнал срещу нас, комунистите, как смяташ да ни победиш?
Аз (нахален):
– Не съм сам.
Баща ми (симулиращ любопитство):
– И колко сте? Трийсет - четирийсет? Сто?
Аз (заемайки кръгова отбрана):
– Достатъчно много сме.
Баща ми (поучително):
– Ама не сте колкото нас: 800 000 комунисти, плюс 130 000 комсомолци, плюс 80 000 милиция и ДС, плюс 7 милиона в ОФ.
Аз (предизвикателно):
– Ама всички сте льольовци, бледи агенти до един...
Баща ми (разпалвайки се):
– А какво ще кажеш за още 5 милиона в Червената армия, плюс 700 хиляди в КГБ, плюс милион съветска милиция, плюс 20 милиона члена на КПСС?
Аз (леко изпотен):
– Не ме карай да повтарям елементарни неща. С нас е светът, а той е по-силен от вас. Вие биете Запада само по производство на картофи и чугун (знаех това от едни диаграми по стените на казармите във Враца отпреди 10-тина години), а не това е основата на съвременния живот. Ще ви свалим, с всичките ви танкове, кагебета и вертолети. На твое място бих си задал отсега въпроса как да си изкарвам хляба, след като падне режимът.
Баща ми (с победоносен вид, така и не разбрах защо):
– Е, тогава ти ще ме назначаваш на работа...(стр. 23)

Евгений Дайнов,

„Записки по революцията“, II том,

„Началото на прехода“

Вече писах за първия том на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов. Когато излезе той, нещата бяха съвсем различни. Първият том беше представен точно година след началото на летните протести от 2013г. Пред малката сцена на една от вътрешните тераси на НДК се бяха събрали около 20-тина човека, седнали на столовете и опитвайки се в състояние на силен контражур да различават лицата на говорещите от самата сцена.

Разговорът тогава протече спокойно и почти домашно. Можех да задам сигурно 10 въпроса, ако исках, но не знаех какво ме очаква между кориците. А ме очакваше вълнуваща среща с една от най-познавателните книги, писани от българин, на които съм попадал.

Обстановката, в която беше представен вторият том, година и половина след първия, беше коренно различна. В студен зимен ден, макар и без сняг, „Перото“ - новият кафе-клуб в НДК откъм източната страна, ориентиран към четящата публика, се пръскаше по шевовете от хора. Някъде, отпред на сцената, Евгений Дайнов като проповедник разказваше и ръкомахаше, а шанс да задават въпроси имаха само малцина късметлии.

Сигурно една от причините вторият том да събере много повече хора беше това, че протестите срещу правителството на Орешарски вече се бяха увенчали с успех и Орешарски от премиер, който се крие от гражданството, без щита на НСО се превърна в обикновен мишок, който се крие от гражданството.

Но, предизвикателствата останаха. Какво да се прави сега? Тактическата цел беше постигната, а стратегическата? Как да превърнем малката победа в спечелена война срещу мафията?

Точно в тази обстановка излезе вторият автобиографичен том на Дайнов (този път с перфектент тайминг, за разлика от всички останали книги, за които съм ви разказвал –„Варварите“ „Три лица на тиранията“ и „Моделът Станишев“ ), този път посветен на един решителен, но двусмислен период в българската история – от 1989г. до 1996г.

Период, в който в България преживяхме в сгъстен график преоткриването на конституционния ред, на протестната демокрация, на демократичното управление, на парламентарния живот и политическите партии, на златната треска на първите години на възкръсналия частен бизнес и после, малко по-късно, вече затъвахме в разочарованието на реставрацията, във възхода на мутрите, на чалгата, за да стигнем отново до появяването на надеждата през зимата на 1996-1997г. Шест години, които обърнаха страната с хастара навън и които ще определят съдбата ѝ още дълго време занапред.

Повечето лица в залата бяха познати от протестите, с някои от които преживяхме толкова много заедно, че вече се познаваме по-добре, отколкото със собствените си родители и семейства. (Имаше дори няколко клоуна от кафявите медии, които бързо схванаха нелепостта на присъствието си и се смотаха нанякъде или пък в детския кът.)

Освен за приятната вечер, за възстановеното за няколко часа радостно чувство за общност, пълно с надежда, всички бяхме дошли за още нещо – за отговори. За отговори, които биха могли да ни дадат някаква посока откъде да поемем отсега нататък – в едно по-подредено, но и по-лицемерно време. Как да избегнем грешките на миналото, за да направим правилните избори за бъдещето?

Книгата съдържа четиристотин страници с неголям шрифт, но се чете леко, бързо и с добро настроение.

Ценното в цялата работа е, че главният герой към времето на действието вече е усвоил идеално стратегията на революционната прашинка. Винаги предпочитайки полета с поредната турбуленция на историческия вятър пред сигурността, голямата кариера или дори пред бързото забогатяване, той успява да присъства или дори да поучаства в определящите събития на онази епоха. Повествованието скача от събитие на събитие, от драма към криза и от криза към драма наобратно, за да се озовем заедно с него почти винаги на най-важните места, точно там, където историята се чеше по главата, за да реши по кой път да поеме след разклона.

Малко преди изборите си дадох сметка колко естествено ми идва да живея в пълна свобода - т.е. да съм свободен дори от месечна заплата. Така се оказа че когато станеш свободен - изведнъж качеството на живота ти излита нагоре като ракета. Още тогава изведох равенството „Свобода“=„Благоденствие“ (стр. 130)

Какво ли няма вътре:

Започваме от непризнатата българска революция на 1989г., подменена в публичната памет от безличните „промени“ на БКП, уж започнали с оставката на Тодор Живков на 10. ноември 1989г., но всъщност революцията е завършила с тази оставка, а е започнала с екологични протести на гражданите още през пролетта.

Научаваме защо опозицията от 1989-1990г. се обличаше като на екскурзия в планината до степен да губи гласове (като гласа на баба ми), в остър контраст с обръснатите и огладени, но винаги сиви представители на комунистическата партия.

Научаваме как за една бройка страната се разминава с гражданската война от зимата на 1989-1990г., когато българските мюсюлмани получават възможност да връщат имената си, но центърът на София се пълни с фанатици, докарани с автобуси, които истерично не желаят да допуснат ревизиране на „възродителния процес“.

Научаваме кой е авторът на идеята за „нормална държава“ (Кирил Дрезов), която до ден днешен изглежда като най-перспективната визия за бъдещето на България и съответно до ден днешен е експлоатирана от съвременните български политици, но не и изпълвана със съдържание от тях с такава жар.

Отново имаме възможност да съпоставим кипежа в българското и в британското общество (по онова време невъзможно различни), и междувременно узнаваме има ли десни революционери–консерватори и какво представляват те.

„при консерваторите липсва онази нажежена омраза и незадоволеност, която бълбука под повърхността при левичарите. Консервите са спокойни, ларж хора, с голямо чувство за хумор и огромно разбиране към човешките слабости. Защото не мразят хората.“ (стр. 124) (а българските „консерватори“ са пак наобратно - КП)

С нас е и неизбежната шарена галерия от главни и епизодични герои в импровизираната пиеса на революцията. Там е дори и ранният Волен С., чието поглъщане от Тъмната страна започва с шеги и закачки, за да стигне до рафинирани обиди като „нискоорганизиран белтък“.

Тук са и опитите на множество лица иззад червената завеса, като Димитър Станишев, Александър Лилов, Любен Гоцев и първичната партийна организация в квартала, да върнат Дайнов в „правата вяра“.

– Сега решаваш бъдещето си, - неособено убедително произнесе Пирински, блед, но решителен. (стр. 142)

Пътьом научаваме и как се е получила организацията на големия митинг на „Орлов мост“.

Книгата е много далеч от приповдигнатия романтичен революционен тон на официалните политически биографии – снизходителен към младостта, но преизпълнен с актуални полит-прозрения и позитивно мислене. Напротив – героите в книгата са пъстри и пълнокръвни, едновременно правещи глупости и имащи гениални попадения.

Заглавията на главите от романтичната 1989г. са заглавия на рок парчета, които освен че вписват нашенската революция в световната революция, но и създават правилното настроение за четене. Надявам се, някой ден електронният вариант на книгата да предлага и илюстриране със съответната музика.

И разбира се, както в първия том – заедно с обществено-политическата еволюция на автора наблюдаваме и еволюцията на музикалните му търсения (този път в група ЕСГРАОН).

Свидетели сме и на първите буревестници на надигащата се реставрация. През 1990г. обществото е стреснато от т.нар. „Карта с черепите.“ Това е карта на България, с нанесени върху нея затвори и концлагери от времето на комунизма, използвана като предизборен материал от СДС. Атавистичният страх на българите от гражданска война бива умело разръчкан от БСП и картата се посреща зле от обществото. (Чудех се какво не ѝ харесват – ако там е имало лагери и затвори за политически затворници, няма как да не е имало и загинали, хем че по това време през ден изравяха масови гробове по различни поляни - КП) Опозицията очевидно се плаши от големината на залозите, губи увереност и отчита като грешка използването на картата в кампанията. БСП взима глътка въздух.

По-сериозна глътка въздух БСП поема с пожара на партийния дом. Версията на професора за това събитие е по-различна от версията на Малина Петрова. Той дава повече шанс на глупостта, достигнала до катастрофа с няколко непредвидени обрата само в рамките на една вечер...

Няма как да ви преразкажа всичко.

Да се чете ли книгата?

Да, задължително! Четете я, ако имате поне някакъв интерес към разглеждания исторически период и към съответните исторически фигури, за да ги видите земни и живи, а не застинали някой ден като неподвижни исторически роботи, превърнати в паметници из градинките. Така или иначе, тя вече се е превърнала във важен исторически извор.

Дали получих нужните ми отговори за бъдещето на революцията? Да, голяма част от отговорите са тук, но проблемът е, че тази уж леко и весело разказана история, всъщност е попила като сюнгер огромно количество исторически опит, знания и впечатления, за които би отнело доста време да бъдат изстискани и прецизно разпределени по съответните епруветки и шишенца на съвременната политическата аптека. А кога време за всичко това?..

* * *

А дали Евгений Дайнов успява все пак да назначи баща си на работа?
Да.

Силвия Атипова: Трагедия, но каква?

2016-03-01T01:16:00.000+02:00

Рядко даваме трибуна на други автори в този блог, но този път си струва. Силвия Атипова ни написа драматургичен анализ на трагедията на министър председателя Бойко Борисов от гледна точка на история на театъра. Как се поражда конфликтът, как се разрешава и как властта се изпарява като ланшния сняг.

Трагедия, но каква?
Силвия Атипова

Забележка: Всички прилики с реални лица и събития са случайни.
Целта на драматичното изкуство е да предизвика съчувствие у публиката към героите на сцената; да позволи на зрителите да се почувстват като част от действието на пиесата и, евентуално, да се поучат от грешките на героите.
Аристотел описва арката на действието в трагедиите, отбелязвайки, че това обикновенно са историите на хора, почитани от обществото, които се сгромолясват от власт под тежестта на собствените си грешки.

Шекспир рафинира структурата на трагедията в петстепенна форма.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Драматургът показва главния герой като човек с положение и власт, но и с дълбока пукнатина в характера. Това помага на публиката да се чувства съпричастна с трагедията на героя и да я съотнася към собствения си живот, дори когато става въпрос за министър-председателска фигура. Изложението представя главния герой като успешен човек, който живее живота на привилегирования любимец на съдбата. Публиката наблюдава първоначалното развитие на събитията за образа на главния герой. Той приема позиция, или задължение, привидно облагодетелствуващо го, но което в крайна сметка ще доведе до големият разрив.

Лирическият герой например, може да приеме да стане премиер, за да избави народа от неправдите и бедността, в която корумпираната съдебна система го е накиснала.