Krijs

.

2009-11-08T22:34:00.000+02:00

Чувствам се ужасно. Но не искам просто да се оплаквам, както правя обикновено тук. Искам да се самолинчувам.

Аз съм чудовище. Безчувствен, егоистичен използвач. Използвам хората и после ги захвърлям. По-добре да не си имате работа с мен - когато вече не ми трябвате, ще разбия сърцето ви, ще го смачкам с крак, то ще пръска и кръвта ще рисува гротескни форми по паважа.

Вероятно трябва да скъсам и с Дан докато е време - преди да му позволя да се влюби в мен, преди да му изневеря или да реша, че ми е омръзнал, преди да разбия и неговото сърце. Аз не заслужавам да имам никого до себе си; никой не заслужава отношението, което получава от мен.

Аз се интересувам само и единствено от себе си; аз съм като бебе - щом нещо се скрие от очите ми, аз забравям за него, смятам, че вече не съществува. Хората нямат никакво значение за мен - те са играчки, винаги имам нужда от нови и нови, всички те трябва да отговарят на представите ми и да откликват на желанията ми. Ако някой не ми играе по свирката се нервирам, ядосвам, насълзявам - точно като малко дете, готово да се разсърди.

В никакъв случай не трябва да ми ставате гадже или да се влюбвате в мен! Това е по-лошо дори от това да ме смятате за близък приятел. Накрая или ще се самоубиете, или ще се откажете от всички момчета. Дори в метрото не бива да ме заглеждате - аз ще ви отхвърля и вие ще се почувствате нищожни.

За мен остава само една опция - да правя безразборен секс с различно момче всяка вечер. Вероятно ще разбия сърцата и на някои от тях, но съм уверен, че има много хора, които постъпват точно като мен. И макар след всяка сесия да се чувствам още по-зле и по-самотен, ще зная, че аз съм единственият човек, чието сърце наранявам.

Аз съм егоист. Дори и да ви се струва, че всъщност съм алтруист, това ни най-малко не е така. Дори и да го осъзнавам, аз не желая да го променя. Може сега да плача, но утре отново ще се усмихвам и ще съсипвам живота на още и още хора. Може би просто трябва да се самоубия. Колкото и да съм умен, надарен и един ден със сигурност да преуспея, единственото, което мога да донеса на този свят е печал.

Истината

2009-11-08T22:20:00.000+02:00

Живея в Мюнхен от почти четири седмици.

Лекциите продължават да са скучни, макар миналата седмица да имаше подобрение. Започнах вече и да не ходя на някои - просто не виждам смисъла да бъда там физически, докато духом съм някъде другаде. Засега съм решил да пропускам лекциите на един конкретен професор, който ни води общата психология и методологията - всички се оплакват от него.

Според мен фолията (така наричат тук презентациите, не знам защо) са напълно достатъчни, за да се подготвя за изпитите (multiple choice, by the way). За всеки случай ще изям и най-важната част от препоръчаната ни литература, а вече си купих и записките на предишния випуск, качени на диск, само за 2 евро. Ако нещо не ми е ясно - винаги мога да питам или да чета допълнителна литература.

В момента съм взел три книги от библиотеката, но едната реших да не чета, другата - ще опитам, тъй като е тухла от рода на 800 страници, а третата вече съм я започнал. Но във всеки случай ми се струва малко безсмислено да уча още отсега - изпитите ми са през февруари и март. Фактически съм в университета от три седмици, семестърът трае 16 седмици, така че планирам да започна някаква подготовка към средата - например през седмата седмица - към началото на декември. Дотогава ще гледам да прочета някоя друга книга, но тогава ще се заема по-сериозно. За изпитите ще уча непосредствено преди тях.

Това, че си намерих толкова изгодна квартира толкова бързо си има и недостатъците - например, че хазяинът ми е гей. Това по принцип нямаше да е лошо, ако беше изпълнено едно от следните условия: 1) той беше млад и хубав или 2) беше печен и добронамерен. За съжаление нито едното не е истина - всъщност той е малко неприятен, с грубо чувство за хумор и макар да твърди, че е на 36 години, изглежда като 45-годишен.

Най-лошото е, че той и двете момчета, които му идват на гости почти всяка вечер, постоянно ми правят сексуални намеци. Аз се правя на ударен, но не знам докога ще я караме така и какво ще стане, ако все пак някога се стигне дотам, че да трябва да му кажа едно голямо, твърдо "Не!". Колкото и минуси да има тази квартира, тя има и един плюс, който има решаващо значение за мен - ниската цена. Освен това намирането на нова квартира би ми отнело толкова време и усилия, да не говорим за преместването на багажа. Затова се надявам това да не се случва.

За щастие не ми липсва морална подкрепа - на първо място е новото ми гадже - англичанинът, с когото започнах да излизам преди две седмици. Засега все още не съм влюбен в него, макар да е адски мил и сладък, но в дните, когато не се виждаме, той ми липсва.

Другото интересно е, че съм адски искрен с него. По принцип се имам за искрен човек, но сега осъзнавам, че това е само етикет, който съм си лепнал преди години, но който просто вече не е актуален. В последните две години изобщо не съм искрен, дори с най-близките си приятели. Вярно, целта ми беше да не ги нараня, но да се преструваш, че продължаваш да изпитваш същите чувства към някого, когото вече не обичаш или не можеш да понасяш, определено не е добра идея.

С Пламъчето например нещата адски отдавна не вървяха добре - връзката от разстояние тип Благоевград-Пловдив е поносима, но разстоянието Благоевград - Дрезден е непреодолимо, било то с писма, със Skype или SMS-и. Съжалявам, че не съм ти го казал по-рано. Самият аз се опитвах да залепя парченцата вътре в главата си, но не успях да го направя и в сърцето си.

Мисля, че основната грешка, която допуснах е, че още от началото възприех всичко като толкова сериозно. На 19 години съм по дяволите и искам да живея така, както живее Вампирчето - без твърде сериозни връзки, просто на мига. Съжалявам.

Вторият човек, към който бях само частично искрен, бе Малката. В началото бяхме толкова добри приятели! Разбира се, фактът, че ме харесваше ми бъркаше в здравето, караше ме да се чувствам толкова неудобно, като притиснат в ъгъла. Но имаше период, в който тя не го споменаваше изобщо и аз забравих и просто се наслаждавах на компанията й.

Не зная какво стана, но в един момент нещата се промениха. Не помня кога беше, но от този миг, или пък период, компанията й просто вече не ми бе приятна, напротив. Не й казах нищо, това щеше да я нарани твърде много. Но така наранявах и себе си, а и поддържах нещо изкуствено и несъществуващо. Вероятно все пак съм направил най-доброто. Пишейки това все още не съм сигурен, че постъпвам правилно.

Не й казах, но тя вероятно го е разбрала и сама - поради липса на желание от моя страна, започнахме да се виждаме в пъти по-рядко. Преди да емигрирам имаше временно подобрение, а и вече бе твърде късно (и безсмислено) да й казвам каквото и да било. Все пак на нея дължа толкова много. Надявам се да не прочете това, не искам да я наранявам излишно.

С Вампирчето също не съм бил искрен - не й казах директно колко болезнено е за мен, че със започването на университета напълно забрави старите си приятели. Сега я разбирам до известна степен, но въпреки това тогава бях много разочарован. Междувременно не направих нищо и за да спра Чумичката, когато виждах че тръгва по лош път - или поне по път, различен от моя.

Аз съм лош приятел. Мисля си, че животът е филм или книга, това не е моят живот, няма такова голямо значение. И затова поемам по по-лекия път, пътя на по-малкото съпротивление - да крия от хората истинските си чувства, да не им казвам директно какво мисля, какво ме наранява, какво искам от тях.

Трябваше да я спра, трябваше да говоря с нея, да й кажа колко ме наранява факта, че не я виждам. Но не го направих. Не осъзнавах, че може би животът е само един, че провалям единствения си шанс да я имам за приятелка. Животът е само тук и сега. Няма утре - изобщо не знам какво ще работя, къде ще живея, кой ще бъде до мен - имам само този момент, а настоящият момент не винаги (всъщност никога) не задоволява човека.

И в този момент съм доволен, но изпитвам и страх - какво ще стане с мен, ще се справя ли с университета, ще остана ли в Германия, ще преуспея ли професионално? И по-краткосрочните: ще си намеря ли истински приятели, с които да съм адски близък, които да са "точно като за мен", както си пожелах докато бях в България?

Заобиколен съм от хора, но с никого все още не съм така близък, разговорите все още са повърхностни. Разбира се, че това е нормално, не обвинявайте германците! Вината е и в мен, а и за едно приятелство трябва време, всеки знае това! Въпреки това се запознавам с около пет човека всеки ден, така че не се притеснявам от въпроса с приятелите.
Малко повече грижи ми създава ученето - досега не съм правил нищо, а и е толкота скучно. За момент си помислих, че може би не искам да уча психология, но това не е така. После си помислих, че просто се принуждавам да следвам, докато всъщност не искам да следвам - в България е прието всеки да има висше образование, но тук повечето хора нямат, тези които имат са елита, подбрани хора.
Durchfallquote-то е средно 50% - това значи, че половината от тези, които започват университета, не стигат до завършването му. И макар "всеки" да има достъп до висше образование (необходим е просто завършен 12-и клас, няма изпити), малко са тези, които се добират до Studienplatz, тъй като конкуренцията е голяма и човек трябва да има адски висока оценка, за да бъде приет (за чужденците не се брои, защото ние получаваме оценките си по-лесно от немците).
Все пак университетът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, затова нямам никакво намерение да прекъсвам. Просто мисля да спра да ходя на някои от лекциите (всъщност на четири лекции - статистика, методи на събирането на данни, обща психология І и микроикономика. А след като вече имам принтер, мога да си отпечатам всички лекции и да ми е по-интересно - като имам къде да си водя записки.
Междувременно доста хора вече знаят, че съм гей. Казах на част от немските си колеги и мисля изобщо повече да не се свеня. Открих, че един състудент е гей, а и се запознах с една лекбийка от групата ми. Общувам с доста чужденци, но засега най-близка ми е българката от София. Постоянно срещам нови и нови хора (в стола, в университета, на лекции, на партита, познати на познати, на спорта (ходя на волейбол поради липса на тенис и невъзможност да посещавам плуването за неплувци), дори в метрото и на улицата, така че няма за какво да се притеснявам.
А всичко върви - вярно е, че съм леко погълнат от ежедневието. Но пък не напълно - макар да нямам време, все правя някакви интересни и готини неща. Забавлявам се, но пък не харча твърде много пари. За съжаление скоро ще трябва да се огледам за работа за през зимната ваканция, когато най-вероятно няма да ходя на гости на майка ми.
Емигрирах в Мюнхен. И с това дойдоха повече промени отколкото очаквах - промени се всичко. Не само живея на ново място, върша други неща, заобиколен съм от други хора, но и отношенията ми със старите приятели се промениха, а и самият аз съм съвсем друг.

Аз живея тук

2009-10-29T01:17:00.000+02:00

Животът си тече, а аз все не пиша и не пиша тук.

Живея в Германия вече от почти три седмици. През това време се случи всичко и нищо. Изобщо не мога да повярвам, че е било толкова скоро когато съм бил в България. Аз практически вече живея тук. Но от друга страна все още понякога се случва да си мисля, че това е само временно, че някога ще се върна.

Но няма да се върна. Това е сигурно. Не е сигурно дали ще успея да завърша, защото всички казват, че е трудно. На мен не ми се струва трудно, но какво ли знам аз. Единственото, което правя по време на лекциите, е да спя - не знам дали наистина са скучни, дали аз още не съм се настроил за учене, дали езикът не е твърде голяма бариера - но все още ми е трудно да се концентрирам и да слушам внимателно в продължение на час и половина.

Хубавото е, че си намерих квартира за по-малко от седмица. Лошото е, че всъщност наемам една от стаите в апартамента на 36-годишен мъж, който в последствие се оказа и гей. Проблемно в ситуацията е, че не съм съвсем сам и самостоятелен и това, разбира се, ме дразни до известна степен. Другото е, че наемът ми е доста нисък - това всъщност е хубаво, но се опасявам, че хазяинът ми може да очаква нещо в замяна.

Въпреки това съм много доволен от самата стая - голяма е и има всичко, от което се нужда (дори повече, отколкото ми трябва), а кухнята е напълно обзаведена - имам собствен хладилник, мога да ползвам печката, миалната и пералната машина, всички чаши, чинии, купи, вилици, лъжици и ножове.

Доволен съм засега и от местоположението - пътувам до университета (и центъра) едва около 30 минути. В началото не бях свикнал с разписанията и ми отнемаше повече време, но сега знам, че автобусът, с който стигам до метрото, идва на всеки десет минути на и 7 (10:07, 10:17, 11:27, 12:37...). Прекачването ми е станало навик - вече напълно автоматично завивам на местата, където трябва да завия.

Вече ползвам редовно студентския стол, библиотеката, ориентирам се в университета и някои от другите сгради. Знам къде са важните места, мога да стигна до всяка точка в Мюнхен, стига преди това да направя справка в Google Maps. Знам къде да пазарувам храна най-евтино, къде мога да намеря всичко, от което имам нужда. Знам как да стигам до някои места и пеша.

Междувременно излизам с едно момче - англичанин, който живее и работи тук от половин година. Не говори немски, затова откакто съм тук съм говорил повече на английски, отколкото на немски. И наистина: говоря английски почти идеално, докато немския (вземайки под внимание и притеснението, което изпитвам в присъствието на немци) ме кара да заеквам, да се потя и изчервявам.

Ходих на един студентски купон, после на една нормална и на една гей-дискотека. Ходих на кафе, бях в Макдоналдс и Старбъкс. Пазарувам или с Visa, или с т.нар. ec-Karte (electronic cash), пари в брой обикновено нямам никакви. Дадох куп пари за коктейли и алкохол или пък накарах други хора да ги дадат за мен.

Записах се на курс по френски, а и възнамерявам да ходя на волейбол (и двете са си напълно моя инициатива и са платени, не са част от задължителната програма на университета). Наложи се също така да пожертвам 15 евро за prepaid стартов пакет, който има само едно евро кредит за говорене, защото o2 не пожелаха да ми дадат договор.

Поради липсата на езикова бариера се сближих най-вече с българите. В присъствието на чужденци не изпитвам толкова притеснение при използването на немския, но това не е начинът да се науча да го говоря добре. Надеждата ми е, че с четенето на учебници постепенно ще започна да мисля на немски и ще ми бъде много по-лесно да организирам мислите си и да се изразявам свободно, без значение с кого говоря.

Разкрих се като гей на две българки. Трудно ми е, но възнамерявам да се разкрия на всички, с които общувам редовно. Ходих и в един музей - Новата Пинакотека. Картините на Ван Гог и Моне, които видях там, са съвсем истински - оригинали!

А тази вечер трябваше да излизам за първи път с колегите, но планът нещо се провали. Резервният план беше да чета първия учебник, който взех от библиотеката, но след пет часа без да се отлепя от лаптопа и този план се провали. И накрая, когато бях решил да се заема с учене, реших, че ми се спи твърде много за да чета, но твърде малко за да заспя наистина.

Което все пак бе хубаво, защото написах това.

Септември 2009

2009-10-19T22:20:00.000+03:00

Пламъчето на гости за три дни. Това беше първата ни среща за осем месеца. Прекарахме 58 часа заедно без прекъсване.
Първи неучебен първи учебен ден.
Много кафена и приятни прекарвания с приятели.
Дочитане на "Зазоряване" най-накрая.
Малко trip-че до София с Вампирчето.

Общо-взето нищо съществено, просто последният ми месец в България.

ons /one nice song/

2009-10-19T15:34:00.000+03:00

It would have been nice
if I'd seen you twice.
But you wouldn't want,
I mean, it's not the point

of one night stands.
And I guess it's okay
to just say goodbye,
though I wish we could try

to build something new,
even if you have no clue
if it's going to work.
Well, maybe it's worth.

Напредък в борбата срещу ХИВ/СПИН

2009-10-05T15:24:00.000+03:00

Последната добра новина идва от Великобритания. Но тя не е първата в последно време - всъщност е поредната частичка от пъзела, който изглежда може и да бъде решен през следващото десетилетие-две:

Британски учени разкриха тайната на невидимостта на ХИВ (5-и октомври 2009, Великобритания)
Нова ваксина намалява шансовете за заразяване с ХИВ (24-и септември 2009, САЩ, Тайланд)
Нов препарат срещу ХИВ дава обнадеждаващи резултати (15-и септември 2009, Япония)
Френски учени излъгаха СПИН (8-и септември 2009, Франция)
Structure of HIV genome 'decoded' (6-и август 2009, САЩ)

Вдъхновяващ цитат

2009-10-05T14:26:00.000+03:00

7th Heaven feat. Banderas >
This Is Your Life (Chriss Ortega's Classic Mix)

Where is the purpose in your life
Where is the truth
Do you remember your hopes? Your dreams?
They are no longer your own

This day is for living your own life
Don't let this world capture your heart
Your passion lost to a thousand themes
Surrendered to the screen

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is your this is your life

...

This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life

You act like a child playing games now
Play and pretend the art of disguise
Alone and lost in all your lies

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is real this is real life

Where is the purpose in your life
Where is the truth
Do you remember your hopes? Your dreams?
They are no longer your own

This day is for living your own life
Don't let this world capture your heart
Your passion lost to a thousand themes
Surrendered to the screen

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life

Krijs Audio Updates Podcast

2009-10-04T21:08:00.002+03:00

Днес публикувам първия епизод от новия си podcast. Той ще бъде допълнение към писмения ми блог - за случаите, когато не ми се пише, а ми се говори. Качеството не е идеално, все пак не записвам в звукозаписно студио, но с времето ще направя всичко възможно да го оптимизирам максимално.

Направих първия запис онзи ден вечерта - 20 минути говорене, които обаче все още не са монтирани. Предполагам след рязането ще останат едва 10. Първата част е с продължение две минути и вече е достъпна на адрес krijs.mypodcast.com. Темата е предстоящата ми емиграция. Разбира се, можете да се абонирате за него и да получавате спорадичните ъпдейти чрез iTunes, Google, MyYahoo и др.

Приятно слушане!

I am the ice girl

2009-10-04T14:00:00.001+03:00

Emilie Simon - Ice Girl

You were looking for someone to keep you warm
You found me
You were looking for someone to dry your tears
You found me
You were looking for someone to not be alone
You found me

But I'm the ice girl freezing you
I am the ice girl
I'm the ice girl freezing you
The ice girl
I'm the ice girl freezing you to the bone
But now i'm gone

You were looking for someone to comfort you
You found me
You were looking for someone to make smile
You found me
You were looking for someone, for somebody
But not for me

But I'm the ice girl freezing you
I am the ice girl
I'm the ice girl freezing you
The ice girl
I'm the ice girl freezing you to the bone
But now i'm gone

Повод за радост

2009-09-29T13:00:00.001+03:00

Лидерът на спечелилите близо 15% от гласовете на парламентарните избори в Германия Свободни демократи (FDP) е гей. Добрата новина разбираме от Помъдрелите момичета. Аз публикувам и снимка на въпросния Guido Westerwelle и партньора му Michael Mronz:

Ausziehen

2009-09-29T00:01:00.000+03:00

Да, днес наистина бе много приятен ден. Но и едновременно с това тъжен.

В събота майка ми ми донесе един огромен куфар от леля ми - с него ще пътувам за Мюнхен. Окончателната ми дата за заминаване (макар все още да не съм си купил билет) е 8-и октомври. До днес куфарът стоеше в коридора недокоснат и само пречеше, но днес реших да го избърша и разгледам. Наистина е доста голям и това е чудесно, защото ще мога да си побера всичкия багаж (все пак не е зле да пробвам дали наистина ще успея да го побера, не съм съвсем сигурен).

След това реших, че е добра идея да реша какво ще взема със себе си. Отдавна съм запланувал да го направя, но днес ми хрумна наистина да го осъществя. А може би е малко рано.

Попитаха ме след колко дни заминавам. Не се бях замислял. От около две седмици на въпроса кога ще заминавам, отговарям "След две седмици.". Сега преброих оставащите дни.

10.

Заминавам след десет дни. Числото ме изненада. Остават само десет дни. Когато го казах на майка ми, явно и на нея й дойде като гръм от ясно небе. Изведнъж бяхме много близки и трогнати.

Всъщност когато вече бях решил кои дрехи ще взимам и кои ще оставям тук и бях преминал към шкафа със споменчетата (и други важни неща), за малко дори щях да се разплача когато взех в ръка едно пластмасово сърчице, което някога момичетата от класа ми бяха подарили за Свети Валентин. Междувременно слушах и една бавна и тъжна песен.

Изправих се и бързо овладях чувството. Клекнах отново и продължих безчувствено да си оправям шкафа. Отделих нещата, които ще взема със себе си вляво, а останалите избутах вдясно.

Въпреки че толкова отдавна зная, че ще замина за Германия и толкова силно го искам, досега не се бях поддал на мисълта, че се изнасям от дома си, който, въпреки че има толкова мънички дразнещи неща, е и единственият дом, който някога съм имал. Изнасям се от вкъщи! И това може и да е чудесно, но е и съвсем малко тъжно.

А и приятелите ми ще ми липсват. И майка ми ще ми липсва. Ще ми липсват дори роднините (и дори братовчедка ми, която е на 10 ебаси!) и хора, с които съм си прекарвал страхотно, макар и кратко (всички от Fit&Green, всички от курса в Португалия).

Изобщо, натъжих се и осъзнах, че това е съвсем окончателно. Повече няма да се върна тук за постоянно. Когато се прибирам (а честно казано не знам кога ще бъде следващия път), ще бъда гостенин.

Картината

2009-09-19T00:57:00.001+03:00

Влязох в галерията с една конкретна цел - да видя точно една определена картина.

Мечтаех си за срещата си с тази творба от повече от година. Още когато чух, че изложбата ще посети и моята страна, веднага реших, че ще направя всичко необходимо, за да я видя. Пропътувах немалкото мили от провинцията до столицата, наех си хотелска стая, за която се изръсих солено, а после дори успях да се изгубя в синята зона преди да успея да намеря сградата, в която в точно тази минутка се намирахме едновременно и аз и тя - моята звезда, моята отколешна фикс-идея.

Не зная защо се вманиачих толкова - вероятно просто от скука. Имах нужда от промяна - рутината ме убиваше - а каква по-добра промяна от самата лудост? Само лудостта, преструвката, играта могат да ме накарат да забравя реалността, истината, работата.

А нима нямам причина да искам това? Да не би да си харесвам скучната, еднообразна, сива работа, в която не се случва нищо? Да не би да си харесвам малката стаичка под наем, намираща се в голяма, глуха и депресираща кооперация, заобиколена само от други такива сгради, без никаква зеленина наоколо?

Но сега е важна само картината. Тя вече стои пред мен - или пък аз съм пред нея, не знам - и ме озарява както луната озарява водата вечер и оставя една неуловима пътечка по повърхността. Така и картината ме озарява със собствената си светлина, с енергията, която струи дори от рамката й.

В мен се появява една пътечка. Тази пътечка води през една гора към една къща. Гората е гъста и тъмна, но къщата е китна и светла. Тази къща съм аз. Или пък съм вътре в къщата. А може би аз съм и къщата, и вътре в къщата. А всъщност аз съм гората и къщата е в мен.

Във всеки случай картината ме поглъща. Тя ме обгръща и аз потъвам в нея. Съзерцавам я до момента, в който директорката на галерията идва до мен и ми казва, че трябва да затваря. Аз само се обръщам и...

Радвам се, че прочетохте разказа до край! Сега ви моля за още нещо - да попълните една кратка анкета. Благодаря ви предварително!

Писмото

2009-09-18T12:33:00.000+03:00

Седя си свита на леглото, пред мен е лаптопът. Аз съм навела глава и гледам към копчетата на клавиатурата му, без да ги докосвам. Просто седя и ги гледам.

Не знам какво да напиша. Вероятно би било нещо много просто. Вероятно трябва да въведа в бялото пространство на екрана, определено за съобщението, самата истина. Вероятно в някоя паралелна Вселена това е лесно.

Но не и в нашата. Нашият човешки свят е твърде сложен - твърде усложнен от самите нас. И така аз позволих на няколкостотин човека да напуснат живота ми просто така - без да се опитам да противостоя на естествения (естествен?) процес на отчуждение, който ме е съпътствал цял живот.

Хората идват и си отиват. Това е истина, която научих още като малка. Най-първите ми приятелки напуснаха живота ми - пътищата ни се разделиха когато започнахме училище. С други пък се скарахме - и както бяхме толкова близки, изведнъж вече си бяхме никои. В училище си намерих други приятелки. Но когато смених училището си, прекъснах отношенията си и с тях.

Близостта е ключова предпоставка за поддържането на приятелски отношения. Та как е възможно човек да е близък с някого емоционално, ако не е близък с него и физически, ако човек не се среща, вижда, общува с въпросния някой? Телефоните, писмата и интернет не биха могли да заменят физическото присъствие, дори след хиляда години.

И така, с колкото и хора да съм се запознавала или дори да съм постигала взаимоотношения на близост, доверие и любов, те всичките си отидоха. Разбира се, не умряха, просто продължиха напред или пък аз продължих напред или пък и двамата продължихме напред, но не в една и съща посока.

И така, още един етап от живота ми отмина - вече не съм ученичка, вече съм студентка. И предполагам, че - също както и досега - хората, които са ми били близки в предходния етап, просто ще отстъпят място на тези от следващия.

Седя си на прозореца

2009-09-17T16:57:00.002+03:00

Когато нямам нищо друго за правене, т.е., когато нищо друго не ми се прави, аз сядам на прозореца и гледам надолу. Винаги има какво да се види. Дори в късните часове по главния булевард на градчето минават коли, а по тротоарите - хора.

Винаги е интересно да наблюдаваш хората. Дали ще са красиви или грозни, добре или зле облечени, смешни или достойни, странни или скучни - винаги има какво да си помислиш за тях, какво да си кажеш наум, винаги можеш да изкоментираш и анализираш вида им - без значение дали в позитивна или негативна краска.

Ето тези момичета например - едното е грозновато и слуша другото, което е по-привлекателно, но не по традиционния начин с правилните черти и симетрия на лицето, по свой си, екзотичен начин. Тя говори високо за нещо и усилено жестикулира в опит да бъде разбрана.

Чудя се защо изобщо са приятелки; мислех си, че хората общуват само с хора от своята каста.

Мъжът отсреща има прошарена сива коса, но е облечен като момче. Носи оранжева раница и ходи бързо и енергично. Отдалече изглежда като студент или ученик, бих могла дори да си го харесам преди да разбера, че е стар.

Иска ми се и баща ми също да бе така свеж.

Онова момче пък е от моето училище. Не го харесвам. Не го познавам, но не го и харесвам. Той не е от моята каста - аз съм по-красива и трябва да общувам само със също толкова привлекателни момчета. Какво ли е да си толкова висок? Изглежда грубоват, да не говоря за ужасния му пуловер! А и е с майка си и баща си! Ужас!

Виж, онзи там е хубав! Ходи обаче малко лениво, отнесено, но пък определено има вкус за дрехи. Иска ми се да се запознаем, вместо да седя на прозореца и да въздишам по него. Хубава съм, жалко само, че не съм и по-уверена, по-общителна и малко по-богата.

Я, двойка, тръгнала да си избира кристални чаши от магазина отсреща. Може би търсят подарък. Но пък подаряват заедно. Така или иначе, явно връзката им е сериозна. Тя е хубавка, но и той не е за изхвърляне, особено на неговата възраст. О, започнал е да оплешивява! Горкия! Но пък са сладка двойка, отиват си.

Желая им дълъг и щастлив съвместен живот. И не го мисля с ирония!

Гледай го пък този! Сигурно е на 14, а как се е облякъл! С това бяло якенце и тесни дънки прилича на гей. Не, със сигурност е гей! Не стига, че в града момчетата са по-малко от момичетата, та и гейовете допълнително ни ограничават избора!

Интересно ми е какво ли си мислят за мен хората, които не ме познават и ме видят така, просто за миг на улицата. Какво ли първо впечатление оставям? Вероятно зависи от дрехите, от грима, от настроението и изражението ми, от походката. Но какво ли значение има всъщност? Това са просто мислите на хора, които никога няма да познавам - както и моите мисли са без значение за тях.

Август 2009

2009-09-12T19:47:00.001+03:00

Написване и одобряване на втора статия в BGReporter. По-късно тя стана и статия на седмицата. (Не, че от това има някаква полза...)
Започнах да гледам Queer As Folk и The L Word. Вече изгледах първия сезон на второто, но сезонът на първото е по-дълъг явно и мисля да го догледам преди да продължа с втория на Думата с "л".
Страхотно прекарване на гости у Адашката до 5 часа сутринта.
Получаване на писмо от ЛМУ Мюнхен, в което пишеше, че съм приет!
Пламъчето се върна в България за ваканцията.
Инсталиране на Windows 7 Ultimate. Обожавам го!
По магазините с Адашката, а после и с мама - купих си официален панталон (с ръбове и всичко останало), както и спортна ризка от Кенвело.
Първата дискотека в живота ми, през цялото време на която седях.
Запознанство с момче, което учи в Мюнхен чрез Вампирчето. Той пък ме запозна с негов приятел, който ме посрещна на гарата в 5 часа сутринта и ми помогна доста.
Изпращане на формуляра за кандидатстване за Bildungsfonds, който подготвят отдавна. Сега чакам резултат от първи кръг.
Вампирчето започна университета (АУБГ) и ни забрави. Много излизания със Снежанка.
Много готина дискотека, на която два пъти ме черпиха (не, не ухажори).
Уреждане да спя при непознат гей немец в Мюнхен, намерен чрез сайта couchsurfing.org.
Още една дискотека, като този път се опитвах да не мисля за хората около мен, а просто да се отдам на музиката (проблемът е, че като си затворя очите и губя представа за пространство, което пък води до проблеми с равновесието).
Заминаване за Мюнхен с автобус и три дни там, за да се запиша в университета и да свърша туй-онуй.
Прибиране и втори шанс - още месец в България.

Втори шанс

2009-09-12T18:38:00.002+03:00

А сега за всички, които не разбират немски: отидох, видях, и се върнах. Определено ми хареса и адски много се радвам, че ще живея там през следващите три години (а може би и повече, кой знае...). Вече официално съм студент, записан и прочие. Когато се върнах в България не бях обаче в лошо настроение, тъй като знаех, че съм тук само още един месец. Всъщност това е шанс да довърша делата си тук, да се подготвя по-добре за там.

Започнах като си дадох малко почивка. После исках да се видя с приятелите си. После се разрових в интернет и видях кога имам лекции. Честно казано не ми е ясно кои лекции трябва да посещавам, трябва ли всички (общо пет лекции през седмицата ми се припокриват, предполагам проблемът е в мен, не в тях...), мога ли да оставя някои за по-късно и прочие.

После ходих на едно разочароващо парти в Underground 2 и разбрах, че Пламъчето ще дойде за два дни на следващия ден. И тогава той дойде и беше тук два дни и три нощи и това време мина така бързо и неусетно, че имам чувството, че е било просто сън, просто daydreaming, но не и реалност. И сега той отново не е при мен, дори у дома не си е, и не се знае дори кога ще можем да се видим отново, камо ли кога ще можем да бъдем заедно.

Да, преди тази кратка среща, през която го настаних у дома, в стаята си и в леглото си със знанието на всички у дома, ние не се бяхме виждали осем месеца.

Осем месеца.

Осем.

През тези месеци станаха много неща. Имаше периоди, в които лудо се обичахме, имаше и такива, в които напълно се бяхме забравили. Имаше периоди, в които адски ми липсваше, имаше и такива, в които си мислех, че той не е за мен и трябва да скъсаме. Въпреки това нещо в мен ми подсказваше, че всички тези мисли и чувства са именно периоди - временни. И това нещо ме накара да изчакам реалната среща очи в очи.

Определено беше странно. Първоначално не изпитвах нищо. Все пак след като го посрещнах отидохме на разходка, а като се върнахме вечеряхме с майка ми. Едва вечерта можахме да се усамотим, да се целунем и прегърнем. До края на престоя му тук любовта ни един към друг вече се бе възродила с пълна сила.

И все пак не зная кога ще се видим отново. Знам само, че дори да не се виждаме още осем месеца, през тези месеци нещо ще ми подсказва да не слагам край.

München: Nicht mehr in München

2009-09-11T23:11:00.002+03:00

Ich musste weg - alles Gute hat ein Ende. Und auch wenn ich wusste, dass ich in einem Monat oder so wieder da sein werde und dabei für ständig, fühlte ich ja traurig. Mich irritierten die Bulgaren an der Haltestelle - das waren die Leuten, mit denen ich 24 Stunden zusammen fahren musste - und nicht nur sie.

Doch hatte ich immer wieder Glück und saß diesmal vorne, neben einer sympathischen Krankenschwester, mit der ich viel redete. Es war sogar angenehm. In der Nacht schlief ich - tatsächlich 8 Stunden!

Doch wollte ich nicht zurück. München gefiel mir. Aber auch hier in Bulgarien gibt es vieles, was für mich wichtig ist. Ich freue mich darauf, dass ich die Chance bekam, noch ein Monat in der Heimat bleiben zu können.

München: Der letzte Tag

2009-09-11T22:48:00.005+03:00

Ich wach auf und ich war traurig - es war meinen letzen Tag in München.

Ich hatte aber noch viel zu tun - zum KVR gehen, ein studentisches Konto in Deutsche Bank zu öffnen, ein Vertrag mit o2 zu schließen, Aussichtskarten und Souvenire zu kaufen. Doch auch diesmal konnte ich nicht ganz früh ausgehen, weil ich noch etwas Dummes gemacht hatte - meine PIN dreimal falsch einträgen und so mein Handy blockieren. Und ich wartete demzufolge darauf, dass meine Mutter den PUK-Code meinem Gastgebern als SMS schickt. Leider konnte ich um 10 Uhr 30 nicht mehr warten.

Die Anmeldung beim KVR verlief sehr schnell und auch die Erstellung meiner Freizügigkeitsbescheinigung. Doch bekam ich die letztere erst nach der Mittagspause - und nachdem ich bei der Bank und o2 vorbeigegangen war. So gewährte mich o2 kein Vertrag und kein Handy, aber ich wusste seinerzeit die Ursache nicht. Ich ruf aber meiner Mutter von einem Straßentelefon an und hatte bald wieder eine Verbindung mit der Welt.

Ich ruf dann dem bulgarischen Freund an und verabredete mich, bei ihm im Wohnheim vorbeizugehen. Die Studentenstadt Freimann ist sehr klein, deutlich kleiner und verbindlicher als die Sofioter. Ich fand sie ziemlich süß. Mit dem Bulgaren verbrachte ich die Zeit bis meine Heimfahrt - zuerst in seinem Zimmer, dann in einem Cafe mit seinen Freunden, die auch sehr nett waren.

Ich ging um 21 Uhr nach Fröttmaning.

München: Das Essen

2009-09-11T21:20:00.002+03:00

Na, ich war beim KVR, in der Lindwurmstraße und ich hatte meinen Tag ganz frei. So ging ich der Straße entlang und fand bald einen ALDI-Laden. Ich betrat ihn und nach nicht so langem Zögern kaufte mir zwei Haselnussschokoladen für je 55 Cent, ein Sauerteigvollkornbrot (ich wusste nicht, dass es mit Sauerteig war) für 45 Cent und eine Maasdamer Käse für 1 Euro. So sollte ich irgendwo essen und ging einfach in Richtung der Wohnung. Ich fuhr nur mit der U-Bahn, andere Verkehrsmittel benutzte ich nicht - ich hatte Angst, dass ich mich verlaufen würde (ich kannte nur die U-Bahn-Haltestellen).

Ich hatte aber keinen Schlüssel - er blieb am Vormittag einfach im Türschloss. Doch hoffte ich, dass ich - wie immer - Glück haben würde. Und ich hatte - ein Mann hat mir geöffnet (natürlich nachdem ich ihm erzählt hatte, was eigentlich passiert war und warum ich keinen Schlüssel hatte). Doch verzweifelte ich mich, dass mein Deutsch ganz ganz schlecht ist. Diese Sorge bleibt mich bislang nicht in Ruhe.

Ich ging in der Wohnung hinauf, aß die erste Schokolade und schluf ein. Als mich meine Mutter weckte, war es schon 17 Uhr. Ich erinnerte mich, dass ich mein Rückfahrtsdatum bestätigen soll, weil es offen geblieben war. So fuhr ich wieder mit der U-Bahn zu Fröttmaning (dort befindet sich die berühmte Alianz-Arena). Dann ging ich bei einem anderen ALDI-Laden vorbei, um noch ein paar unglaublich billige Schokoladen zu kaufen.

Ich hatte aber noch Zeit - es war ziemlich früh. Ich fuhr weiter bis Marienplatz und "widmete mich" dem Shopping in der Kaufingerstraße. Ich kaufte mir ein Paar Leinenschuhe für 9 Euro aus dem C&A-Shop.

Dann verbrachte ich ein bisschen Zeit am Karlsplatz - bisher mein Lieblingsort in München. Ich fuhr schließlich nach "Hause" und schluf wieder ein.

München: Die Immatrikulation

2009-09-11T21:10:00.001+03:00

Am Montag stand ich sehr leise auf. Doch trotz meiner Mühe war ich nicht so schnell, wie erwünscht. Dennoch machte ich einen Bock geschossen. Mein Gastgeber hat mir seine Schlüssel gegeben - von der Haus- und der Wohnungstür. Ich wusste es aber nicht, dass sich die Tür unten einfach öffnen lässt. So steckte ich den Schlüssel in das Schloss und konnte weder öffnen, noch ihn davon ausnehmen. Ich musste den Deutschen anrufen, ihn wecken und bitten, dass er herunterkommt.
Trotz aller Peripetie war ich um 9 Uhr in einem Servicezentrum der Techniker Krankenkasse. (Leider erwies sich später die dort erstellte Bescheinigung ungültig.) Gegen 10 kam ich bei der Uni an, doch suchte die richtige Stelle in der falschen Gebäude. Glücklicherweise konnte ich mich nach noch einigen ähnlichen Bemühungen in den letzten Arbeitsminuten der Angestellten immatrikulieren.
Dabei erhielt ich aber viele Broschüre und Informationsquellen, so dass ich einfach überwältigt fühlte und sie vor der Hauptgebäude der LMU an einer Bank sorgfältig las. Seinerzeit wusste ich nicht, dass die Öffnungszeit des Kreisverwaltungsreferats nur bis 12 Uhr war. So verpasste ich meine Chance, am Montag noch etwas zu erledigen und hatte also den ganzen Tag frei.

München: Die Stadt

2009-09-06T20:30:00.000+03:00

Ich liebe München!
Die Stadt ist einfach wunderschön.
Die U-Bahn, die Fahrradwege, die Kirchen, die Jungen...
Man muss sie einfach selbst sehen. Und ich werde dort leben.

München: Der Deutsche

2009-09-06T20:25:00.000+03:00

Dann verbrachten wir ein bisschen Zeit igrendwo im Zentrum (ich kenne eigentlich nur bestimmte Orte in München und natürlich die U-Bahn-Haltestellen entlang der U3- und U6-Linien von innen), in einem Cafe, wir gingen bis Isar, weil ich ihn noch nicht gesehen hatte. Wir saßen am Ufer bei Mondlicht und die Situation war ja ziemlich romantisch. Doch machte ich nichts - einerseits weil ich wieder krank war, andererseits weil ich nicht riskieren wollte, dass ich ihn küsse und er darauf nicht ganz gut reagiert.

So wurde es kalt und wir gingen zu Fuß nach Hause. Er wohnt in der Nähe von Theresienwiese, wo Oktoberfest durchgeführt wird. Seine Wohnung war sehr klein - nur ein Zimmer, Bad und Küche/Esszimmer - aber ganz süß, weil sie sehr persönlich ausgestattet war - mit Rießenkollektionen von Büchern, CDs und Schallplatten.

Ich schlief auf einer Matratze am Boden.

München: Wieder auf den Füßen

2009-09-05T14:44:00.003+03:00

"Na, mach dir keine Sorgen! Ich kenne viele Schwule. Ich musste hier tolerant werden.", ergänzte er danach.

Gegen Mittag kam eine Bekannte von ihm zu Gast und dann kam auch sein Bruder zu uns vorbei. Ich musste aber einfach weg in die Stadt, weil ich eine Verabredung mit dem Deutschen hatte, bei dem ich übernachten sollte. Mit der U-Bahn fuhr ich dann zum zweiten Mal. Ich war aber natürlich zu spät - 7 Minuten. Und der Junge war selbstverständlich nicht mehr am Marienplatz.

Ich verzweifelte als die Zeit langsam verlaufte. Ich wartete auf ihn bis 14 Uhr 45 - und wir sollten uns um 14 treffen. Ich hatte seine Telefonnummer nicht - hatte aber eine andere Idee. Ich schickte dem Flammenden eine SMS mit der Bitte, dass er dem Deutschen eine E-Mail schreibt, ihm alles zu erklären und eine neue Treffzeit zu verabreden. Es klappte.

In der Zwischenzeit fuhr ich ein bisschen mit der U-Bahn - ich wollte sehen, wo ich am nächsten Tag gehen soll und auch meine Universität mal besichtigen. Dann machte ich einen langen und sinnlosen Spaziergang im Englischen Garten, was mir später Tagen Fußschmerz kostete. Dennoch verlaufte ich mich dort - der Garten ist einfach riesengroß!

So war ich auch für die zweite Verabredung mit dem Deutschen ein bisschen spät. Er war aber doch da. Und er war ja schöner als auf dem Foto, das ich gesehen hatte. Ich erwartete, dass er in Wirklichkeit schöner ist - ich weiß, dass Menschen auf Fotos normalerweise nicht ganz gut aussehen. Und so war auch er. Stellen sie sich aber kein breitschulteriger, blonder, blauäugiger Junge vor! Er hatte dunkles Haar und braune Augen. Er war aber grad mein Typ - einfach lieb und süß.

Ach ja, und er war Schwul - so hatte ich ihn an erster Stelle ausgewählt.

München: Der Bekannte

2009-09-05T14:14:00.000+03:00

Um 5 Uhr war ich schon in München - der teuersten und wirtschaftlich entwickelsten Stadt Deutschlands.

Ein Freund von dem Bekannten der Mutter der Vampirchen (ja, es ist kompliziert, ich weiß) holte mich vom Bahnhof Fröttmaning ab. Es war eine Überrauschung - ich wusste schon, dass er mich abholen wird (um 4 Uhr in der Nacht rufte ich ihn sogar an, um ihn zu wecken). Ich wusste aber nicht, dass er jünger und schöner als der o.g. Bekannten ist.
Der Freund war nur 24 und dabei sehr charmant. Dennoch benahm er sich gegenüber mir total nett und - so nahm ich es wahr- mehr als einfach freundlich. Er leistete mir den Gefallen, einen Sack bei sich im Zimmer für den nächsten Monat zu wahren. So konnte ich doppel so viel Gepäck mit mir in Deutschland nehmen - einfach auf zweimal.
Der Bekannte bereitete mir Kaffee zu, bot mir Saft an. Dann duschte ich in der Gemeinsamsbad seines Wohnheims, was nicht ganz angenehm und bequem war. Bis Mittag versuchte er mich auf irgendeine Weise zu unterhalten - wir hörten Musik, redeten, er zeigte mich Lustiges und erzählte mir über München. Ich bat ihn darum, dass ich meinen iPod-Akku auflade und als er ihn zum Computer koppelte und die iTunes auftauchte, sah er den Namen meines iPods - "GayPod". Er machte eine Grimasse von Überraschung und fragte "Bist du ja warm?". "Ein bisschen..." lautete meine Antwort.

München: Die Hinreise

2009-09-04T22:30:00.000+03:00

Am Samstag stand ich um 5 Uhr auf. Rasch wurde es 6 und ich war schon am Blagoevgrader Bahnhof. Ich stieg in den Bus, meine Mutter winkte komischerweise draußen als ich mir die Kopfhörer meines iPods in die Ohren steckte und die Play-Taste kurz drückte. In den nächsten 22 Stunden hörte ich fast ständig Musik - ich glaubte es vorher nicht, dass sein Akku so viel Zeit durchgehend ausstehen kann.

Ich fuhr nach München - der Stadt, wo ich in den nächsten drei Jahren wahrscheinlich leben werde. Die Reise dauerte 22 Stunden plus die zwei Stunden von meiner Heimatstadt bis zur Hauptstadt Bulgariens. Mir tat der Bauch weh und ich hatte dennoch Blähung. Doch verlaufte die Zeit ja ziemlich schnell und wir hatten auch keine Probleme bei den Landesgrenzen.

Um 5 Uhr in der Nacht am Sonntag war ich am Fröttmaning in München.