Krijs

Летя

2009-12-23T23:17:00.000+02:00

Утре летя за Лондон с Дан. Оттам ще ни вземе сестра му, ще отидем да видим баща му, доведената му майка, полусестрата и полубрата му, после ще се насочим към малкото градче, в което живее майка му и брат му. Ще бъдем там на Бъдни Вечер, Коледа и двата дни след това.На връщане ще минем под Ламанша, ще спим в хостел в Брюксел, после ще разгледаме Люксембург и ще спим в Заарбрюкен. На 29 сме отново у дома - в Мюнхен.

Това е неговият подарък за Коледа за мен.

Моят е английското знаме.

...

Весела Коледа и вероятно до догодина!

Да, Ама Не!

2009-12-15T12:19:00.000+02:00

През живота си съм спал с трима души, които се казват Даниел. Първият беше първото ми гадже. Вторият беше онзи one night stand, който всъщност се казваше Даниjел. Накрая идва настоящето ми гадже Daniel. Тримата Даниел са от различни националности - българин, сърбин и накрая англичанин.

Първият и последният имат още няколко общи характеристики. И двамата са зодия Овен. И двамата са (били) на приблизително 30 към момента, в който съм (бил) с тях. Надявам се дотам с приликите.

...

Дан е адски мил - най-милият и внимателен човек, който изобщо съм познавал. Беше ми купил крем-сапун, само защото бях споменал, че лицето ми е сухо, защото ползвам обикновен. А когато видял намалените на 9 евро обувки, които бях харесал, но бях решил да изчакам докато бъдат намалени от тогавашната си цена от 25 евро, взел и тях освен джапанките, които бил отишъл да купи, за да не ми е студено като съм у тях.

Една от четките ми за зъби е у тях от втората седмица, откакто ходехме, в апартамента му има хавлия за мен, а онзи ден дори опита хапка Бри (и го хареса!), при положение, че изобщо не яде никакъв вид сирене, и после си купи едно (което не хареса). Откакто ходим почти не яде месо, тъй като "съм му дал повод най-накрая да стане флекситарианец". Изобщо да не споменавам колко пъти ми е давал боксерки, чорапи и дрехи, когато съм спал у тях и не съм се бил подготвил за сутринта.

Не си представяйте обаче, че е някакъв чичко-паричко и аз съм с него само заради това. Въпросът изобщо не е в нещата, които ми купува; това, което ме впечатлява е, че докато пазарува в супермаркета, се сеща за мен и се опитва да се погрижи.

Оставете настрана факта, че подаръкът ми за Коледа струва повече от 100 евро; по-впечатляващото е, че въпросният подарък е прекарване на Коледа заедно с него и семейството му. Първо, че харчи толкова много пари за мен; второ, че ще ме запознае с цялото си семейство; трето, че когато поисках да го посоча като гадже в профила си във Фейсбук, той каза и на баща си, че е гей (единственият, пред който не е явен), за да може да ми угоди.

Надявам се невероятно милото му поведение обаче да не е плод на ниско самочувствие или страх, че ще го изоставя, защото това би било много нездравословно. Въпреки че така и не се влюбих в него (макар да имаше един период, в който говорех на Нона почти само за него и при това сияех), точно тези (малки и големи) мили жестове ме карат да започвам да го обичам.

...

Да, истината е, че все още не го обичам. И това ми е толкова странно и непривично! Никога преди не съм имал връзка с някого, без да го обичам. Обикновено влюбването следваше непосредствено след запознанството, а то по-късно прерастваше в любов или обич.

Или може би просто така съм си мислел. Защото всеки път, когато прекъсна някоя връзка (а този, който прекъсва винаги съм аз и чувствата никога не остават приятелски след това), започвам да си мисля, че всъщност не съм обичал човека истински или пък при следващата връзка осъзнавам, че в сравнение с настоящата, предишната "любов" е наистина незначителна.

Може би причината за това е, че наистина съзрявам и започвам да обичам все по-истински, може би просто става дума за пост-фактум рационализация, посредством която омаловажавам отминалата връзка като цяло.

Във всеки случай сега осъзнавам, че една от най-големите ми грешки с Пламъчето бе, че още от началото и двамата вярвахме, че тази връзка е специална, по-трайна, едва ли не за цял живот. Тъй като още от началото смятахме, че това е истинската любов (както всеки път), затова и съдехме (поне аз) партньора си по скалата на вечността - питах се: "Това ли е човекът, с когото искам да прекарам живота си?".

Разбира се, подобен въпрос няма как да не доведе до намирането или осъзнаването на недостатъците на другия, тъй като никой не е достатъчно перфектен, за да издържи подобно изпитание - критериите, които поставяме за човека, заедно с когото искаме да умрем.

Вероятно също толкова неуспешна стратегия би било да поддържаме връзка с ясната идея, че тя е просто нещо временно, нещо "на шега", нещо несериозно и мимолетно. Може би един ден ще избягам от крайностите и ще намеря средата.

Всъщност вината е моя. Аз бях човекът с повече опит, аз бях този, който не трябваше да си позволява да оглупява заради обладалите го чувства. Пламъчето беше неопитен, това беше първата му връзка, първото момче, в което се влюбва - на него му е простено, че бе така наивен. Но какво е моето извинение?

С него правехме планове за бъдещето, за времето, когато двамата ще бъдем на 30-35 години. Измислихме имена за децата си и се опитвахме да намерим компромисно решение за това каква къща ще си построим. Дори това да не бе много реалистично, а просто мечтите на две влюбени момчета, планът наистина бе да живеем заедно в Германия, макар да не знаехме кога и как ще постигнем това.

...

Понякога, макар че една връзка е едва в своето начало, тя е много по-зряла и напреднала от предишната връзка в съответния етап от развитието й, че дори и в нейния край. Вероятно причината за това се крие във факта, че човек непрестанно трупа опит и се учи от грешките си, затова всеки път се справя малко по-добре с повтарящите се ситуации. Човек е по-опитен и узрял до степен да иска или да може нещо по-добре в сравнение с по-ранната връзка.
Във връзката си с Пламъчето бях узрял за идеята да живея заедно с някого. Затова вероятно не е учудващо, че сега изпитвам желание да живея с Дан. За това допринасят няколко фактора. От една страна са чисто материалните ползи от това да се махна от жилището на дъртия загорял пръч, който ми е хазяин и да живея в центъра на Мюнхен, а не на 45 минути път от университета.
От друга страна си представям колко много време мога да спестя, ако не пътувам 40 минути до неговия апартамент или до центъра и после още толкова обратно до вкъщи когато се виждаме, ами вместо това просто прекарваме вечерите и нощите си заедно.
В последните седмици излизам в пет-шест от седемте възможни вечери, като три-четири от тях прекарвам с него. На всичкото отгоре в дните, когато не го виждам, той ми липсва, да не говорим за самотните вечери, прекарани в учене в подтискащата ми стая. Този проблем изобщо не би съществувал ако живеехме заедно, защото всяка нощ щяхме да спим в едно легло и да се прегръщаме.
Наистина е странно да имам подобно желание толкова рано във връзката си, особено при положение, че все още не го обичам, а само съм много привъзран към него (както и му казах), а и осъзнавам колко неприятно и трудно би било да се изнеса оттам в случай, че скъсаме (което би могло да се случи във всеки един момент), но въпреки това желанието си е там - желанието да го виждам всеки ден, да го прегръщам всяка нощ и да се събуждам до него.
Осъзнавам също, че това желание е адски несправедливо спрямо Пламъчето, тъй като и двамата градихме мечтите за бъдещето си на общата визия да бъдем заедно, да живеем в един апартамент, да бъдем семейство. Но - нищо лично - вероятно просто съм узрял за идеята за живея заедно с някого, вероятно просто времето и обстоятелствата не са били оптимални, за да могат нещата да се получат преди.

Ноември 2009

2009-12-05T17:33:00.053+02:00

Цели три поредни дни тичах сутрин в парка зад блока ми!!!
Получих един стар цветен мастилено-струен принтер като подарък и след това се набутах доста излишно за мастило.
Казах на мама за Дан.
Първо излизане с колеги навън.
Започване на курс по френски.
Първо ходене на волейбол (много съм нередовен, досега съм събрал две ходения...).
Второ излизане с групата от гей-студенти.
Опитах най-добрата баварска бира (и вероятно най-добрата (светла) бира в света) - Аугустинер - и макар да не разбирам от бира, веднага разбрах, че никоя бира не е като нея...
Купон в Олимпаяцентрум. На дискотека (отново плажна), в която си свалих тениската, защото ми беше адски горещо. Яки професионални снимки в интернет.
Получаване на поръчаните безплатни списания за политика.
Най-накрая започнах да си водя записки, да си принтирам и чета скриптовете(предварително), да ходя на лекции и да внимавам.
Регистриране в няколко интернет-борси за работа.
Дискотека с българи и Дан - Култфабрик, не бях впечатлен.
Готин евтин италиански ресторант в центъра на града.
Посещение на замъка Nymphenburg.
На кино на филма "2012", не ни хареса.
На посещение на българите в студентски град с три бутилки вино.
Разходка сам в центъра в един прекрасен слънчев ден.
На бар с колеги и Дан, безплатен коктейл (ези-тура). Пеене на песен на караоке за пръв път в живота ми.
Един уикенд готин неформален семинар, на който още първия ден се представих като гей.
Първи тест за хепатит и за сифилис в живота ми. Негативни.
Адски позитивен feedback за мен на края на семинара - всички ми правеха комплименти на немския!
В следствие на това реших вече да не бъда самокритичен. Оказа се сравнително лесно.
Вече имам 5 Versuchspersonenstunden (трябва да събера 22 до 5-и семестър).
Exploring the gay quarter - Müllerstraße.
Готина обиколка на Мюнхен и правене на близо 300 снимки. Качване на кулата на Свети Петър до Мариенплац (височина 56 метра).
Рожденият ден на Нона - купон у тях и после в няколко дискотеки отново в Култфабрик.
Вентилаторът на лаптопа ми изгоря.
На другия ден температура, защото бях настинал. Затова накарах Дан да дойде у нас (за първи път) и да остане три часа, след което излязохме и бяхме у тях за събиране с приятели.

Приятели

2009-11-13T16:40:00.000+02:00

Най-много общувам с Нона, българката в потока ми, която е на моята възраст. Тя е много сладка (когато не е с някой друг, тогава по някаква причина се обединява с другия/другите срещу мен), с нея си споделяме всичко и е толкова лесно, защото го правим на родния си език. Но същевременно осъзнавам каква пречка е това пред развитието на немския ми.

Вече определено се чувствам по-уверен в това отношение, но преглеждайки сложната си точкова система забелязвам, че не съм говорил интензивно на немски от цяла седмица! Липсва ми адски много лексика и това понякога води дотам, че запецвам и не мога да продължа с изречението си...

Друг интересен феномен е, че прихванах най-често използваните думи и дори ги пренесох и в останалите езици, които говоря. Вече поздравявам със "Servus!" и англо- и българоговорящите. Когато говоря на български или английски често използвам думи като "genau", "ja, eben" и "achso".

Междувремено забелязах, че двете най-използвани думи тук са "komisch" и "quasi" (което значи "so zu sagen"). Използват ги всички, във всякакъв контекст (дори професорите) и - според мен - твърде често.

Но говорех за хората, с които общуват. Нона определено е номер едно в тази класация, тя често е заедно с Анна (Украйна), приятно ми е да си говоря и с Джефри (Сингапур), който е единственият гей-колега, за когото знам, че е гей. Често си говоря и с Мария (германката, родена на същия ден, в същата година като мен) и Петра, с Натали (Германия/Пакистан - пакистанка, живееща в Германия вече повече от десет години), с Джахан (Германия/Иран - с ирански баща, но роден и живял тук), Руксандра (Румъния) и Жоро, понякога с Йоханес и Мара, с Дарио, германката Мари и грузинката Мари. Всички те са ми колеги или полуколеги (ако например психологията им е minor/Nebenfach).

Познавам още куп хора, а и постоянно се запознавам с нови, но общо взето прекарвам времето си с Нона и други българи или пък с Дан и неговите приятели (всички англоезични - от Австралия, Ирландия или Щатите) и това определено ме притеснява. Искам да излизам и с немци, да говоря на немски и скоро да се не разпознава, че съм чужденец, най-малкото да не усещам преградата, която стои между мен и останалите в езиково отношение.

В началото излизах умерено много, миналата седмица имаше само един ден, в който вечерта си бях у дома, а тази седмица до момента съм бил само веднъж навън вечерта, при това с Дан. За довечера съм запланувал интересно излизане - след волейбола ще взема Дан от тях, за да отидем в 10 вечерта на срещата с неизвестен брой хора.

Поканих около 10 човека, българи, немци, чужденци, но нямам никаква представа каква част от тях ще се появят. Ще ходим в клуб с две зали, house/commercial, надявам се да дойдат достатъчно много хора и да се получи наистина забавно. Утре вечерта съм на вечеря с приятели на Дан, а през уикенда (неуточнено кога) искам да разгледам замъка Нимфенбург с прилежащите му градини. Трябва най-накрая да мина и през студентски град...

Бюджет

2009-11-13T16:14:00.000+02:00

Месечният ми бюджет възлиза на 650 евро месечно. Ако го спазвам и не работя, спестяванията, които семейството ми ми е предоставило, ще ми стигнат до края на март. Ето защо е очевидно, че трябва спешно да си намеря източник на доходи, който обаче да не ме изморява прекомерно и да не пречи на следването ми (както би направила работата като непрофесионален нощен пазач например).

Засега планът е да се опитам да си намеря временна работа за през зимната ваканция, когато най-вероятно ще остана тук. Но нямам представа как точно да го направя. А и досега все още не съм се захващал сериозно да се ровя из стотиците обяви за работа, които могат да се намерят в десетките борси в интернет (а интернет-борсите тук не са най-популярния начин за намиране на работа). Но и това ще стане скоро.

Ето и един кратък отчет за разходите, които съм направил миналия месец:

половин наем - 125 евро;
градски транспорт - 44 евро;
мобилен телефон (сим карта и първо зареждане + обаждания за квартира от call center преди да имам немска карта) - 40 евро;
храна в студентския стол (менса) - 20 евро;
храна и домакински разходи - 75 евро;
учебни пособия (такса за курс по френски, принтиране) - 65 евро;
дрехи - 20 евро;
лекарства - 7 евро;
социален живот - 40 евро;
други (включително 70 евро, които или изгубих или някой ми открадна) - 90 евро;
семестриална такса - 550 евро.

Общо за месеца: 360 + наем и транспорт 190 = 550 евро + 550 евро семестриална такса.

Следване

2009-11-13T16:02:00.000+02:00

Започва да ми става ясно какво означава да си студент. Гадното е, че никой не ти казва - пускат те да се оправяш сам и това е! Добре, че изпитите са едва през февруари и март!

Тази седмица не ходих на лекции. Реших, че няма смисъл да си губя времето да присъствам при положение, че не слушам, не съм принтирал фолията и не си водя записки. (Междувременно реших, че не е лоша идея да спра да излизам навън всяка вечер и да харча пари (макар че откакто съм в Германия съм изхарчил едва 50 евро за социален живот!).)

Вече няколко различни човека ми казаха, че действително е безсмислено да посещавам лекции - едно момче, което учи психология като втори предмет (minor/Nebenfach); после благоевградчанинът, който е в потока ми и с когото се запознах онзи ден ("смисълът на лекциите е да си ги чел у дома предварително, а на самите лекции да задаваш въпроси, за да си изясниш онова, което не ти е ясно"), както и още едно момче (той цитира свой професор, който твърдял, че "лекциите са остатък от средновековието, когато не е имало широк достъп до печатно слово").

Възползвах се от свободното време по чудесен начин - с учене. Доста напреднах с първата книга, която си взех от библиотеката, започнах да чета лекциите, които съм пропуснал и да си водя подробни записки по тях. Занапред ще го правя преди самата лекция (стига фолията да са качени в интернет) или пък ще гледам някак да се информирам по въпроса, защото в противен случай посещаването на лекции леко се обезсмисля. На лекциите мога да попълвам записките с допълнителна информация.

Вече знам също, че съм поръчал грешни тонери за принтера. Това означава, че ще претърпя болезнената загуба на още 20 евро за тонера, който отворих, преди да разбера, че съм допуснал грешка, както и за пощенските разходи. Вече си поръчах обаче правилните и когато ги получа ще върна грешните по пощата. Тогава най-накрая ще мога да принтирам на воля. Реших обаче да не принтирам всички лекции, а само някои - по останалите мога просто да си водя записки.

Освен това вече имам и записките на предишния випуск, а и се разбрах с Чумичката да си разменим материалите, които имаме (нали и двамата учим психология). Изобщо, започнах да схващам за какво става дума и си съставям система за учене (тепърва предстои тя да бъде доказана като ефективна, а реалният тест ще бъде едва пролетта).

През февруари и март имам общо 6 изпита. Два от тях е много важно да издържа със сигурност, тъй като мога да ги повторя само веднъж - при това едва в трети семестър. Останалите мога да повтарям колкото си искам пъти, но се надявам да се справя, при това целта ми е не просто да се справя, но и да получа най-високата оценка - 1.

Стимулът ми е, че ако съм сред най-добрите 10% при завършването (когато завършват ~1/2 от тези, които са започнали, т.е. ок. 75 души, т.е. трябва да бъда сред най-добрите 8 човека) ще ми бъдат върнати всички семестриални такси, които ще съм платил (т.е. минимум 3250 евро). Разбира се, само бъдещето ще покаже колко съм добър всъщност.

Накрая искам да спомена и курса по френски - учителката ми е французойка, което е чудесно, но се опасявам, че доникъде няма да стигна с изучаването на трети чужд език - учебникът, който си купих (35 евро заедно с учебната тетрадка), по който ще работим (така си мисля) в четири последователни нива (не казвам семестъра, защото мога да посещавам курс и през ваканцията), отговаря на нивото А1 по европейската езикова рамка. Това е първото от общо шест нива. Излиза, че в най-най-добрия случай ще покрия първото от тези шест нива за една година... Всъщност може би е нормално - изучаването на чужд език (според моя опит) изисква именно 5 години, за да се достигне до едно задоволително ниво (B2.2-C1.1).

Волейболът (който е в петък вечерта (днес!:)) ми е адски приятен! След първото ми посещение миналата седмица имах мускулна треска навсякъде! А на всичкото отгоре се забавлявах страхотно по време на упражнението, което продължава час и половина. За съжаление джогингът сутрин си остава в миналото с рекордните (!) три поредни (и единствени) дни... Ако имах колело може би щях да ходя до центъра с него (~8 километра). Жалко, че са толкова скъпи...

Октомври 2009

2009-11-12T00:47:00.005+02:00

Емигриране.
Една седмица пренощуване в Студентски град, на пода, на матрак в стаята на познат.
Първо излизане с един немец-адаш.
Първо излизане с Дан, на кафе.
Намиране на настоящата ми квартира.
Първи ден в университета.
Първо ядене в стола.
Запознанство с българи от потока ми.
Първо кафе с колеги (много се измъчих с немския тогава).
Първа дискотека в Мюнхен - Beach 38°.
Първо спане в квартирата.
Първо пазаруване.
Второ излизане с Дан, бар, две дискотеки, едната гей. Целуване, натискане и накрая секс у тях.
Първа лекция в университета.
Запознанство с куп колеги от всякакви произходи.
Разкриване като гей пред доста хора.
Чанта LMU.
Посещение на Новата пинакотека (музей с картини).
За първи път в живота ми целуване и държене за ръка с момче на публично място, без да се притеснявам.
Първо участие в експеримент по психология.
Първо сериозно като количество пушене на трева.
Нов шал, риза и портфейл, подарък за рождения ден на Вампирчето.
Официално тръгване с Дан.
На купон за гей-студенти, запознанство с лесбийка от потока ми, "сгащване" на един колега и запознанство и разговори с много хора, включително готиния получех, който много ме харесва.

.

2009-11-08T22:34:00.000+02:00

Чувствам се ужасно. Но не искам просто да се оплаквам, както правя обикновено тук. Искам да се самолинчувам.

Аз съм чудовище. Безчувствен, егоистичен използвач. Използвам хората и после ги захвърлям. По-добре да не си имате работа с мен - когато вече не ми трябвате, ще разбия сърцето ви, ще го смачкам с крак, то ще пръска и кръвта ще рисува гротескни форми по паважа.

Вероятно трябва да скъсам и с Дан докато е време - преди да му позволя да се влюби в мен, преди да му изневеря или да реша, че ми е омръзнал, преди да разбия и неговото сърце. Аз не заслужавам да имам никого до себе си; никой не заслужава отношението, което получава от мен.

Аз се интересувам само и единствено от себе си; аз съм като бебе - щом нещо се скрие от очите ми, аз забравям за него, смятам, че вече не съществува. Хората нямат никакво значение за мен - те са играчки, винаги имам нужда от нови и нови, всички те трябва да отговарят на представите ми и да откликват на желанията ми. Ако някой не ми играе по свирката се нервирам, ядосвам, насълзявам - точно като малко дете, готово да се разсърди.

В никакъв случай не трябва да ми ставате гадже или да се влюбвате в мен! Това е по-лошо дори от това да ме смятате за близък приятел. Накрая или ще се самоубиете, или ще се откажете от всички момчета. Дори в метрото не бива да ме заглеждате - аз ще ви отхвърля и вие ще се почувствате нищожни.

За мен остава само една опция - да правя безразборен секс с различно момче всяка вечер. Вероятно ще разбия сърцата и на някои от тях, но съм уверен, че има много хора, които постъпват точно като мен. И макар след всяка сесия да се чувствам още по-зле и по-самотен, ще зная, че аз съм единственият човек, чието сърце наранявам.

Аз съм егоист. Дори и да ви се струва, че всъщност съм алтруист, това ни най-малко не е така. Дори и да го осъзнавам, аз не желая да го променя. Може сега да плача, но утре отново ще се усмихвам и ще съсипвам живота на още и още хора. Може би просто трябва да се самоубия. Колкото и да съм умен, надарен и един ден със сигурност да преуспея, единственото, което мога да донеса на този свят е печал.

Истината

2009-11-08T22:20:00.001+02:00

Живея в Мюнхен от почти четири седмици.

Лекциите продължават да са скучни, макар миналата седмица да имаше подобрение. Започнах вече и да не ходя на някои - просто не виждам смисъла да бъда там физически, докато духом съм някъде другаде. Засега съм решил да пропускам лекциите на един конкретен професор, който ни води общата психология и методологията - всички се оплакват от него.

Според мен фолията (така наричат тук презентациите, не знам защо) са напълно достатъчни, за да се подготвя за изпитите (multiple choice, by the way). За всеки случай ще изям и най-важната част от препоръчаната ни литература, а вече си купих и записките на предишния випуск, качени на диск, само за 2 евро. Ако нещо не ми е ясно - винаги мога да питам или да чета допълнителна литература.

В момента съм взел три книги от библиотеката, но едната реших да не чета, другата - ще опитам, тъй като е тухла от рода на 800 страници, а третата вече съм я започнал. Но във всеки случай ми се струва малко безсмислено да уча още отсега - изпитите ми са през февруари и март. Фактически съм в университета от три седмици, семестърът трае 16 седмици, така че планирам да започна някаква подготовка към средата - например през седмата седмица - към началото на декември. Дотогава ще гледам да прочета някоя друга книга, но тогава ще се заема по-сериозно. За изпитите ще уча непосредствено преди тях.

Това, че си намерих толкова изгодна квартира толкова бързо си има и недостатъците - например, че хазяинът ми е гей. Това по принцип нямаше да е лошо, ако беше изпълнено едно от следните условия: 1) той беше млад и хубав или 2) беше печен и добронамерен. За съжаление нито едното не е истина - всъщност той е малко неприятен, с грубо чувство за хумор и макар да твърди, че е на 36 години, изглежда като 45-годишен.

Най-лошото е, че той и двете момчета, които му идват на гости почти всяка вечер, постоянно ми правят сексуални намеци. Аз се правя на ударен, но не знам докога ще я караме така и какво ще стане, ако все пак някога се стигне дотам, че да трябва да му кажа едно голямо, твърдо "Не!". Колкото и минуси да има тази квартира, тя има и един плюс, който има решаващо значение за мен - ниската цена. Освен това намирането на нова квартира би ми отнело толкова време и усилия, да не говорим за преместването на багажа. Затова се надявам това да не се случва.

За щастие не ми липсва морална подкрепа - на първо място е новото ми гадже - англичанинът, с когото започнах да излизам преди две седмици. Засега все още не съм влюбен в него, макар да е адски мил и сладък, но в дните, когато не се виждаме, той ми липсва.

Другото интересно е, че съм адски искрен с него. По принцип се имам за искрен човек, но сега осъзнавам, че това е само етикет, който съм си лепнал преди години, но който просто вече не е актуален. В последните две години изобщо не съм искрен, дори с най-близките си приятели. Вярно, целта ми беше да не ги нараня, но да се преструваш, че продължаваш да изпитваш същите чувства към някого, когото вече не обичаш или не можеш да понасяш, определено не е добра идея.

С Пламъчето например нещата адски отдавна не вървяха добре - връзката от разстояние тип Благоевград-Пловдив е поносима, но разстоянието Благоевград - Дрезден е непреодолимо, било то с писма, със Skype или SMS-и. Съжалявам, че не съм ти го казал по-рано. Самият аз се опитвах да залепя парченцата вътре в главата си, но не успях да го направя и в сърцето си.

Мисля, че основната грешка, която допуснах е, че още от началото възприех всичко като толкова сериозно. На 19 години съм по дяволите и искам да живея така, както живее Вампирчето - без твърде сериозни връзки, просто на мига. Съжалявам.

Вторият човек, към който бях само частично искрен, бе Малката. В началото бяхме толкова добри приятели! Разбира се, фактът, че ме харесваше ми бъркаше в здравето, караше ме да се чувствам толкова неудобно, като притиснат в ъгъла. Но имаше период, в който тя не го споменаваше изобщо и аз забравих и просто се наслаждавах на компанията й.

Не зная какво стана, но в един момент нещата се промениха. Не помня кога беше, но от този миг, или пък период, компанията й просто вече не ми бе приятна, напротив. Не й казах нищо, това щеше да я нарани твърде много. Но така наранявах и себе си, а и поддържах нещо изкуствено и несъществуващо. Вероятно все пак съм направил най-доброто. Пишейки това все още не съм сигурен, че постъпвам правилно.

Не й казах, но тя вероятно го е разбрала и сама - поради липса на желание от моя страна, започнахме да се виждаме в пъти по-рядко. Преди да емигрирам имаше временно подобрение, а и вече бе твърде късно (и безсмислено) да й казвам каквото и да било. Все пак на нея дължа толкова много. Надявам се да не прочете това, не искам да я наранявам излишно.

С Вампирчето също не съм бил искрен - не й казах директно колко болезнено е за мен, че със започването на университета напълно забрави старите си приятели. Сега я разбирам до известна степен, но въпреки това тогава бях много разочарован. Междувременно не направих нищо и за да спра Чумичката, когато виждах че тръгва по лош път - или поне по път, различен от моя.

Аз съм лош приятел. Мисля си, че животът е филм или книга, това не е моят живот, няма такова голямо значение. И затова поемам по по-лекия път, пътя на по-малкото съпротивление - да крия от хората истинските си чувства, да не им казвам директно какво мисля, какво ме наранява, какво искам от тях.

Трябваше да я спра, трябваше да говоря с нея, да й кажа колко ме наранява факта, че не я виждам. Но не го направих. Не осъзнавах, че може би животът е само един, че провалям единствения си шанс да я имам за приятелка. Животът е само тук и сега. Няма утре - изобщо не знам какво ще работя, къде ще живея, кой ще бъде до мен - имам само този момент, а настоящият момент не винаги (всъщност никога) не задоволява човека.

И в този момент съм доволен, но изпитвам и страх - какво ще стане с мен, ще се справя ли с университета, ще остана ли в Германия, ще преуспея ли професионално? И по-краткосрочните: ще си намеря ли истински приятели, с които да съм адски близък, които да са "точно като за мен", както си пожелах докато бях в България?

Заобиколен съм от хора, но с никого все още не съм така близък, разговорите все още са повърхностни. Разбира се, че това е нормално, не обвинявайте германците! Вината е и в мен, а и за едно приятелство трябва време, всеки знае това! Въпреки това се запознавам с около пет човека всеки ден, така че не се притеснявам от въпроса с приятелите.
Малко повече грижи ми създава ученето - досега не съм правил нищо, а и е толкота скучно. За момент си помислих, че може би не искам да уча психология, но това не е така. После си помислих, че просто се принуждавам да следвам, докато всъщност не искам да следвам - в България е прието всеки да има висше образование, но тук повечето хора нямат, тези които имат са елита, подбрани хора.
Durchfallquote-то е средно 50% - това значи, че половината от тези, които започват университета, не стигат до завършването му. И макар "всеки" да има достъп до висше образование (необходим е просто завършен 12-и клас, няма изпити), малко са тези, които се добират до Studienplatz, тъй като конкуренцията е голяма и човек трябва да има адски висока оценка, за да бъде приет (за чужденците не се брои, защото ние получаваме оценките си по-лесно от немците).
Все пак университетът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, затова нямам никакво намерение да прекъсвам. Просто мисля да спра да ходя на някои от лекциите (всъщност на четири лекции - статистика, методи на събирането на данни, обща психология І и микроикономика. А след като вече имам принтер, мога да си отпечатам всички лекции и да ми е по-интересно - като имам къде да си водя записки.
Междувременно доста хора вече знаят, че съм гей. Казах на част от немските си колеги и мисля изобщо повече да не се свеня. Открих, че един състудент е гей, а и се запознах с една лесбийка от групата ми. Общувам с доста чужденци, но засега най-близка ми е българката от София. Постоянно срещам нови и нови хора (в стола, в университета, на лекции, на партита, познати на познати, на спорта (ходя на волейбол поради липса на тенис и невъзможност да посещавам плуването за неплувци), дори в метрото и на улицата, така че няма за какво да се притеснявам.
А всичко върви - вярно е, че съм леко погълнат от ежедневието. Но пък не напълно - макар да нямам време, все правя някакви интересни и готини неща. Забавлявам се, но пък не харча твърде много пари. За съжаление скоро ще трябва да се огледам за работа за през зимната ваканция, когато най-вероятно няма да ходя на гости на майка ми.
Емигрирах в Мюнхен. И с това дойдоха повече промени отколкото очаквах - промени се всичко. Не само живея на ново място, върша други неща, заобиколен съм от други хора, но и отношенията ми със старите приятели се промениха, а и самият аз съм съвсем друг.

Аз живея тук

2009-10-29T01:17:00.000+02:00

Животът си тече, а аз все не пиша и не пиша тук.

Живея в Германия вече от почти три седмици. През това време се случи всичко и нищо. Изобщо не мога да повярвам, че е било толкова скоро когато съм бил в България. Аз практически вече живея тук. Но от друга страна все още понякога се случва да си мисля, че това е само временно, че някога ще се върна.

Но няма да се върна. Това е сигурно. Не е сигурно дали ще успея да завърша, защото всички казват, че е трудно. На мен не ми се струва трудно, но какво ли знам аз. Единственото, което правя по време на лекциите, е да спя - не знам дали наистина са скучни, дали аз още не съм се настроил за учене, дали езикът не е твърде голяма бариера - но все още ми е трудно да се концентрирам и да слушам внимателно в продължение на час и половина.

Хубавото е, че си намерих квартира за по-малко от седмица. Лошото е, че всъщност наемам една от стаите в апартамента на 36-годишен мъж, който в последствие се оказа и гей. Проблемно в ситуацията е, че не съм съвсем сам и самостоятелен и това, разбира се, ме дразни до известна степен. Другото е, че наемът ми е доста нисък - това всъщност е хубаво, но се опасявам, че хазяинът ми може да очаква нещо в замяна.

Въпреки това съм много доволен от самата стая - голяма е и има всичко, от което се нужда (дори повече, отколкото ми трябва), а кухнята е напълно обзаведена - имам собствен хладилник, мога да ползвам печката, миалната и пералната машина, всички чаши, чинии, купи, вилици, лъжици и ножове.

Доволен съм засега и от местоположението - пътувам до университета (и центъра) едва около 30 минути. В началото не бях свикнал с разписанията и ми отнемаше повече време, но сега знам, че автобусът, с който стигам до метрото, идва на всеки десет минути на и 7 (10:07, 10:17, 11:27, 12:37...). Прекачването ми е станало навик - вече напълно автоматично завивам на местата, където трябва да завия.

Вече ползвам редовно студентския стол, библиотеката, ориентирам се в университета и някои от другите сгради. Знам къде са важните места, мога да стигна до всяка точка в Мюнхен, стига преди това да направя справка в Google Maps. Знам къде да пазарувам храна най-евтино, къде мога да намеря всичко, от което имам нужда. Знам как да стигам до някои места и пеша.

Междувременно излизам с едно момче - англичанин, който живее и работи тук от половин година. Не говори немски, затова откакто съм тук съм говорил повече на английски, отколкото на немски. И наистина: говоря английски почти идеално, докато немския (вземайки под внимание и притеснението, което изпитвам в присъствието на немци) ме кара да заеквам, да се потя и изчервявам.

Ходих на един студентски купон, после на една нормална и на една гей-дискотека. Ходих на кафе, бях в Макдоналдс и Старбъкс. Пазарувам или с Visa, или с т.нар. ec-Karte (electronic cash), пари в брой обикновено нямам никакви. Дадох куп пари за коктейли и алкохол или пък накарах други хора да ги дадат за мен.

Записах се на курс по френски, а и възнамерявам да ходя на волейбол (и двете са си напълно моя инициатива и са платени, не са част от задължителната програма на университета). Наложи се също така да пожертвам 15 евро за prepaid стартов пакет, който има само едно евро кредит за говорене, защото o2 не пожелаха да ми дадат договор.

Поради липсата на езикова бариера се сближих най-вече с българите. В присъствието на чужденци не изпитвам толкова притеснение при използването на немския, но това не е начинът да се науча да го говоря добре. Надеждата ми е, че с четенето на учебници постепенно ще започна да мисля на немски и ще ми бъде много по-лесно да организирам мислите си и да се изразявам свободно, без значение с кого говоря.

Разкрих се като гей на две българки. Трудно ми е, но възнамерявам да се разкрия на всички, с които общувам редовно. Ходих и в един музей - Новата Пинакотека. Картините на Ван Гог и Моне, които видях там, са съвсем истински - оригинали!

А тази вечер трябваше да излизам за първи път с колегите, но планът нещо се провали. Резервният план беше да чета първия учебник, който взех от библиотеката, но след пет часа без да се отлепя от лаптопа и този план се провали. И накрая, когато бях решил да се заема с учене, реших, че ми се спи твърде много за да чета, но твърде малко за да заспя наистина.

Което все пак бе хубаво, защото написах това.

Септември 2009

2009-10-19T22:20:00.001+03:00

Пламъчето на гости за три дни. Това беше първата ни среща за осем месеца. Прекарахме 58 часа заедно без прекъсване.
Първи неучебен първи учебен ден.
Много кафенета и приятни прекарвания с приятели.
Дочитане на "Зазоряване" най-накрая.
Малко trip-че до София с Вампирчето.

Общо-взето нищо съществено, просто последният ми месец в България.

ons /one nice song/

2009-10-19T15:34:00.000+03:00

It would have been nice
if I'd seen you twice.
But you wouldn't want,
I mean, it's not the point

of one night stands.
And I guess it's okay
to just say goodbye,
though I wish we could try

to build something new,
even if you have no clue
if it's going to work.
Well, maybe it's worth.

Напредък в борбата срещу ХИВ/СПИН

2009-10-05T15:24:00.000+03:00

Последната добра новина идва от Великобритания. Но тя не е първата в последно време - всъщност е поредната частичка от пъзела, който изглежда може и да бъде решен през следващото десетилетие-две:

Британски учени разкриха тайната на невидимостта на ХИВ (5-и октомври 2009, Великобритания)
Нова ваксина намалява шансовете за заразяване с ХИВ (24-и септември 2009, САЩ, Тайланд)
Нов препарат срещу ХИВ дава обнадеждаващи резултати (15-и септември 2009, Япония)
Френски учени излъгаха СПИН (8-и септември 2009, Франция)
Structure of HIV genome 'decoded' (6-и август 2009, САЩ)

Вдъхновяващ цитат

2009-10-05T14:26:00.000+03:00

7th Heaven feat. Banderas >
This Is Your Life (Chriss Ortega's Classic Mix)

Where is the purpose in your life
Where is the truth
Do you remember your hopes? Your dreams?
They are no longer your own

This day is for living your own life
Don't let this world capture your heart
Your passion lost to a thousand themes
Surrendered to the screen

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is your this is your life

...

This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life

You act like a child playing games now
Play and pretend the art of disguise
Alone and lost in all your lies

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is real this is real life

Where is the purpose in your life
Where is the truth
Do you remember your hopes? Your dreams?
They are no longer your own

This day is for living your own life
Don't let this world capture your heart
Your passion lost to a thousand themes
Surrendered to the screen

This is not a story
This is not a book, this is your life
And this is not a play, some TV show you've seen
This is real life

You know that
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life
This is your this is your life

Krijs Audio Updates Podcast

2009-10-04T21:08:00.002+03:00

Днес публикувам първия епизод от новия си podcast. Той ще бъде допълнение към писмения ми блог - за случаите, когато не ми се пише, а ми се говори. Качеството не е идеално, все пак не записвам в звукозаписно студио, но с времето ще направя всичко възможно да го оптимизирам максимално.

Направих първия запис онзи ден вечерта - 20 минути говорене, които обаче все още не са монтирани. Предполагам след рязането ще останат едва 10. Първата част е с продължение две минути и вече е достъпна на адрес krijs.mypodcast.com. Темата е предстоящата ми емиграция. Разбира се, можете да се абонирате за него и да получавате спорадичните ъпдейти чрез iTunes, Google, MyYahoo и др.

Приятно слушане!

I am the ice girl

2009-10-04T14:00:00.001+03:00

Emilie Simon - Ice Girl

You were looking for someone to keep you warm
You found me
You were looking for someone to dry your tears
You found me
You were looking for someone to not be alone
You found me

But I'm the ice girl freezing you
I am the ice girl
I'm the ice girl freezing you
The ice girl
I'm the ice girl freezing you to the bone
But now i'm gone

You were looking for someone to comfort you
You found me
You were looking for someone to make smile
You found me
You were looking for someone, for somebody
But not for me

But I'm the ice girl freezing you
I am the ice girl
I'm the ice girl freezing you
The ice girl
I'm the ice girl freezing you to the bone
But now i'm gone

Повод за радост

2009-09-29T13:00:00.001+03:00

Лидерът на спечелилите близо 15% от гласовете на парламентарните избори в Германия Свободни демократи (FDP) е гей. Добрата новина разбираме от Помъдрелите момичета. Аз публикувам и снимка на въпросния Guido Westerwelle и партньора му Michael Mronz:

Ausziehen

2009-09-29T00:01:00.000+03:00

Да, днес наистина бе много приятен ден. Но и едновременно с това тъжен.

В събота майка ми ми донесе един огромен куфар от леля ми - с него ще пътувам за Мюнхен. Окончателната ми дата за заминаване (макар все още да не съм си купил билет) е 8-и октомври. До днес куфарът стоеше в коридора недокоснат и само пречеше, но днес реших да го избърша и разгледам. Наистина е доста голям и това е чудесно, защото ще мога да си побера всичкия багаж (все пак не е зле да пробвам дали наистина ще успея да го побера, не съм съвсем сигурен).

След това реших, че е добра идея да реша какво ще взема със себе си. Отдавна съм запланувал да го направя, но днес ми хрумна наистина да го осъществя. А може би е малко рано.

Попитаха ме след колко дни заминавам. Не се бях замислял. От около две седмици на въпроса кога ще заминавам, отговарям "След две седмици.". Сега преброих оставащите дни.

10.

Заминавам след десет дни. Числото ме изненада. Остават само десет дни. Когато го казах на майка ми, явно и на нея й дойде като гръм от ясно небе. Изведнъж бяхме много близки и трогнати.

Всъщност когато вече бях решил кои дрехи ще взимам и кои ще оставям тук и бях преминал към шкафа със споменчетата (и други важни неща), за малко дори щях да се разплача когато взех в ръка едно пластмасово сърчице, което някога момичетата от класа ми бяха подарили за Свети Валентин. Междувременно слушах и една бавна и тъжна песен.

Изправих се и бързо овладях чувството. Клекнах отново и продължих безчувствено да си оправям шкафа. Отделих нещата, които ще взема със себе си вляво, а останалите избутах вдясно.

Въпреки че толкова отдавна зная, че ще замина за Германия и толкова силно го искам, досега не се бях поддал на мисълта, че се изнасям от дома си, който, въпреки че има толкова мънички дразнещи неща, е и единственият дом, който някога съм имал. Изнасям се от вкъщи! И това може и да е чудесно, но е и съвсем малко тъжно.

А и приятелите ми ще ми липсват. И майка ми ще ми липсва. Ще ми липсват дори роднините (и дори братовчедка ми, която е на 10 ебаси!) и хора, с които съм си прекарвал страхотно, макар и кратко (всички от Fit&Green, всички от курса в Португалия).

Изобщо, натъжих се и осъзнах, че това е съвсем окончателно. Повече няма да се върна тук за постоянно. Когато се прибирам (а честно казано не знам кога ще бъде следващия път), ще бъда гостенин.

Картината

2009-09-19T00:57:00.001+03:00

Влязох в галерията с една конкретна цел - да видя точно една определена картина.

Мечтаех си за срещата си с тази творба от повече от година. Още когато чух, че изложбата ще посети и моята страна, веднага реших, че ще направя всичко необходимо, за да я видя. Пропътувах немалкото мили от провинцията до столицата, наех си хотелска стая, за която се изръсих солено, а после дори успях да се изгубя в синята зона преди да успея да намеря сградата, в която в точно тази минутка се намирахме едновременно и аз и тя - моята звезда, моята отколешна фикс-идея.

Не зная защо се вманиачих толкова - вероятно просто от скука. Имах нужда от промяна - рутината ме убиваше - а каква по-добра промяна от самата лудост? Само лудостта, преструвката, играта могат да ме накарат да забравя реалността, истината, работата.

А нима нямам причина да искам това? Да не би да си харесвам скучната, еднообразна, сива работа, в която не се случва нищо? Да не би да си харесвам малката стаичка под наем, намираща се в голяма, глуха и депресираща кооперация, заобиколена само от други такива сгради, без никаква зеленина наоколо?

Но сега е важна само картината. Тя вече стои пред мен - или пък аз съм пред нея, не знам - и ме озарява както луната озарява водата вечер и оставя една неуловима пътечка по повърхността. Така и картината ме озарява със собствената си светлина, с енергията, която струи дори от рамката й.

В мен се появява една пътечка. Тази пътечка води през една гора към една къща. Гората е гъста и тъмна, но къщата е китна и светла. Тази къща съм аз. Или пък съм вътре в къщата. А може би аз съм и къщата, и вътре в къщата. А всъщност аз съм гората и къщата е в мен.

Във всеки случай картината ме поглъща. Тя ме обгръща и аз потъвам в нея. Съзерцавам я до момента, в който директорката на галерията идва до мен и ми казва, че трябва да затваря. Аз само се обръщам и...

Радвам се, че прочетохте разказа до край! Сега ви моля за още нещо - да попълните една кратка анкета. Благодаря ви предварително!

Писмото

2009-09-18T12:33:00.000+03:00

Седя си свита на леглото, пред мен е лаптопът. Аз съм навела глава и гледам към копчетата на клавиатурата му, без да ги докосвам. Просто седя и ги гледам.

Не знам какво да напиша. Вероятно би било нещо много просто. Вероятно трябва да въведа в бялото пространство на екрана, определено за съобщението, самата истина. Вероятно в някоя паралелна Вселена това е лесно.

Но не и в нашата. Нашият човешки свят е твърде сложен - твърде усложнен от самите нас. И така аз позволих на няколкостотин човека да напуснат живота ми просто така - без да се опитам да противостоя на естествения (естествен?) процес на отчуждение, който ме е съпътствал цял живот.

Хората идват и си отиват. Това е истина, която научих още като малка. Най-първите ми приятелки напуснаха живота ми - пътищата ни се разделиха когато започнахме училище. С други пък се скарахме - и както бяхме толкова близки, изведнъж вече си бяхме никои. В училище си намерих други приятелки. Но когато смених училището си, прекъснах отношенията си и с тях.

Близостта е ключова предпоставка за поддържането на приятелски отношения. Та как е възможно човек да е близък с някого емоционално, ако не е близък с него и физически, ако човек не се среща, вижда, общува с въпросния някой? Телефоните, писмата и интернет не биха могли да заменят физическото присъствие, дори след хиляда години.

И така, с колкото и хора да съм се запознавала или дори да съм постигала взаимоотношения на близост, доверие и любов, те всичките си отидоха. Разбира се, не умряха, просто продължиха напред или пък аз продължих напред или пък и двамата продължихме напред, но не в една и съща посока.

И така, още един етап от живота ми отмина - вече не съм ученичка, вече съм студентка. И предполагам, че - също както и досега - хората, които са ми били близки в предходния етап, просто ще отстъпят място на тези от следващия.

Седя си на прозореца

2009-09-17T16:57:00.002+03:00

Когато нямам нищо друго за правене, т.е., когато нищо друго не ми се прави, аз сядам на прозореца и гледам надолу. Винаги има какво да се види. Дори в късните часове по главния булевард на градчето минават коли, а по тротоарите - хора.

Винаги е интересно да наблюдаваш хората. Дали ще са красиви или грозни, добре или зле облечени, смешни или достойни, странни или скучни - винаги има какво да си помислиш за тях, какво да си кажеш наум, винаги можеш да изкоментираш и анализираш вида им - без значение дали в позитивна или негативна краска.

Ето тези момичета например - едното е грозновато и слуша другото, което е по-привлекателно, но не по традиционния начин с правилните черти и симетрия на лицето, по свой си, екзотичен начин. Тя говори високо за нещо и усилено жестикулира в опит да бъде разбрана.

Чудя се защо изобщо са приятелки; мислех си, че хората общуват само с хора от своята каста.

Мъжът отсреща има прошарена сива коса, но е облечен като момче. Носи оранжева раница и ходи бързо и енергично. Отдалече изглежда като студент или ученик, бих могла дори да си го харесам преди да разбера, че е стар.

Иска ми се и баща ми също да бе така свеж.

Онова момче пък е от моето училище. Не го харесвам. Не го познавам, но не го и харесвам. Той не е от моята каста - аз съм по-красива и трябва да общувам само със също толкова привлекателни момчета. Какво ли е да си толкова висок? Изглежда грубоват, да не говоря за ужасния му пуловер! А и е с майка си и баща си! Ужас!

Виж, онзи там е хубав! Ходи обаче малко лениво, отнесено, но пък определено има вкус за дрехи. Иска ми се да се запознаем, вместо да седя на прозореца и да въздишам по него. Хубава съм, жалко само, че не съм и по-уверена, по-общителна и малко по-богата.

Я, двойка, тръгнала да си избира кристални чаши от магазина отсреща. Може би търсят подарък. Но пък подаряват заедно. Така или иначе, явно връзката им е сериозна. Тя е хубавка, но и той не е за изхвърляне, особено на неговата възраст. О, започнал е да оплешивява! Горкия! Но пък са сладка двойка, отиват си.

Желая им дълъг и щастлив съвместен живот. И не го мисля с ирония!

Гледай го пък този! Сигурно е на 14, а как се е облякъл! С това бяло якенце и тесни дънки прилича на гей. Не, със сигурност е гей! Не стига, че в града момчетата са по-малко от момичетата, та и гейовете допълнително ни ограничават избора!

Интересно ми е какво ли си мислят за мен хората, които не ме познават и ме видят така, просто за миг на улицата. Какво ли първо впечатление оставям? Вероятно зависи от дрехите, от грима, от настроението и изражението ми, от походката. Но какво ли значение има всъщност? Това са просто мислите на хора, които никога няма да познавам - както и моите мисли са без значение за тях.

Август 2009

2009-09-12T19:47:00.001+03:00

Написване и одобряване на втора статия в BGReporter. По-късно тя стана и статия на седмицата. (Не, че от това има някаква полза...)
Започнах да гледам Queer As Folk и The L Word. Вече изгледах първия сезон на второто, но сезонът на първото е по-дълъг явно и мисля да го догледам преди да продължа с втория на Думата с "л".
Страхотно прекарване на гости у Адашката до 5 часа сутринта.
Получаване на писмо от ЛМУ Мюнхен, в което пишеше, че съм приет!
Пламъчето се върна в България за ваканцията.
Инсталиране на Windows 7 Ultimate. Обожавам го!
По магазините с Адашката, а после и с мама - купих си официален панталон (с ръбове и всичко останало), както и спортна ризка от Кенвело.
Първата дискотека в живота ми, през цялото време на която седях.
Запознанство с момче, което учи в Мюнхен чрез Вампирчето. Той пък ме запозна с негов приятел, който ме посрещна на гарата в 5 часа сутринта и ми помогна доста.
Изпращане на формуляра за кандидатстване за Bildungsfonds, който подготвят отдавна. Сега чакам резултат от първи кръг.
Вампирчето започна университета (АУБГ) и ни забрави. Много излизания със Снежанка.
Много готина дискотека, на която два пъти ме черпиха (не, не ухажори).
Уреждане да спя при непознат гей немец в Мюнхен, намерен чрез сайта couchsurfing.org.
Още една дискотека, като този път се опитвах да не мисля за хората около мен, а просто да се отдам на музиката (проблемът е, че като си затворя очите и губя представа за пространство, което пък води до проблеми с равновесието).
Заминаване за Мюнхен с автобус и три дни там, за да се запиша в университета и да свърша туй-онуй.
Прибиране и втори шанс - още месец в България.

Втори шанс

2009-09-12T18:38:00.002+03:00

А сега за всички, които не разбират немски: отидох, видях, и се върнах. Определено ми хареса и адски много се радвам, че ще живея там през следващите три години (а може би и повече, кой знае...). Вече официално съм студент, записан и прочие. Когато се върнах в България не бях обаче в лошо настроение, тъй като знаех, че съм тук само още един месец. Всъщност това е шанс да довърша делата си тук, да се подготвя по-добре за там.

Започнах като си дадох малко почивка. После исках да се видя с приятелите си. После се разрових в интернет и видях кога имам лекции. Честно казано не ми е ясно кои лекции трябва да посещавам, трябва ли всички (общо пет лекции през седмицата ми се припокриват, предполагам проблемът е в мен, не в тях...), мога ли да оставя някои за по-късно и прочие.

После ходих на едно разочароващо парти в Underground 2 и разбрах, че Пламъчето ще дойде за два дни на следващия ден. И тогава той дойде и беше тук два дни и три нощи и това време мина така бързо и неусетно, че имам чувството, че е било просто сън, просто daydreaming, но не и реалност. И сега той отново не е при мен, дори у дома не си е, и не се знае дори кога ще можем да се видим отново, камо ли кога ще можем да бъдем заедно.

Да, преди тази кратка среща, през която го настаних у дома, в стаята си и в леглото си със знанието на всички у дома, ние не се бяхме виждали осем месеца.

Осем месеца.

Осем.

През тези месеци станаха много неща. Имаше периоди, в които лудо се обичахме, имаше и такива, в които напълно се бяхме забравили. Имаше периоди, в които адски ми липсваше, имаше и такива, в които си мислех, че той не е за мен и трябва да скъсаме. Въпреки това нещо в мен ми подсказваше, че всички тези мисли и чувства са именно периоди - временни. И това нещо ме накара да изчакам реалната среща очи в очи.

Определено беше странно. Първоначално не изпитвах нищо. Все пак след като го посрещнах отидохме на разходка, а като се върнахме вечеряхме с майка ми. Едва вечерта можахме да се усамотим, да се целунем и прегърнем. До края на престоя му тук любовта ни един към друг вече се бе възродила с пълна сила.

И все пак не зная кога ще се видим отново. Знам само, че дори да не се виждаме още осем месеца, през тези месеци нещо ще ми подсказва да не слагам край.

München: Nicht mehr in München

2009-09-11T23:11:00.002+03:00

Ich musste weg - alles Gute hat ein Ende. Und auch wenn ich wusste, dass ich in einem Monat oder so wieder da sein werde und dabei für ständig, fühlte ich ja traurig. Mich irritierten die Bulgaren an der Haltestelle - das waren die Leuten, mit denen ich 24 Stunden zusammen fahren musste - und nicht nur sie.

Doch hatte ich immer wieder Glück und saß diesmal vorne, neben einer sympathischen Krankenschwester, mit der ich viel redete. Es war sogar angenehm. In der Nacht schlief ich - tatsächlich 8 Stunden!

Doch wollte ich nicht zurück. München gefiel mir. Aber auch hier in Bulgarien gibt es vieles, was für mich wichtig ist. Ich freue mich darauf, dass ich die Chance bekam, noch ein Monat in der Heimat bleiben zu können.

München: Der letzte Tag

2009-09-11T22:48:00.005+03:00

Ich wach auf und ich war traurig - es war meinen letzen Tag in München.

Ich hatte aber noch viel zu tun - zum KVR gehen, ein studentisches Konto in Deutsche Bank zu öffnen, ein Vertrag mit o2 zu schließen, Aussichtskarten und Souvenire zu kaufen. Doch auch diesmal konnte ich nicht ganz früh ausgehen, weil ich noch etwas Dummes gemacht hatte - meine PIN dreimal falsch einträgen und so mein Handy blockieren. Und ich wartete demzufolge darauf, dass meine Mutter den PUK-Code meinem Gastgebern als SMS schickt. Leider konnte ich um 10 Uhr 30 nicht mehr warten.

Die Anmeldung beim KVR verlief sehr schnell und auch die Erstellung meiner Freizügigkeitsbescheinigung. Doch bekam ich die letztere erst nach der Mittagspause - und nachdem ich bei der Bank und o2 vorbeigegangen war. So gewährte mich o2 kein Vertrag und kein Handy, aber ich wusste seinerzeit die Ursache nicht. Ich ruf aber meiner Mutter von einem Straßentelefon an und hatte bald wieder eine Verbindung mit der Welt.

Ich ruf dann dem bulgarischen Freund an und verabredete mich, bei ihm im Wohnheim vorbeizugehen. Die Studentenstadt Freimann ist sehr klein, deutlich kleiner und verbindlicher als die Sofioter. Ich fand sie ziemlich süß. Mit dem Bulgaren verbrachte ich die Zeit bis meine Heimfahrt - zuerst in seinem Zimmer, dann in einem Cafe mit seinen Freunden, die auch sehr nett waren.

Ich ging um 21 Uhr nach Fröttmaning.