На 2 ноември 2007 година италианската полиция открива 21-годишната Мередит Къчър мъртва, потънала в кръв на пода в спалнята й. Полуголото, но увито в одеяло, тяло на момичето кара полицията да подозира, че убиецът, или убийците й, са познавали жертвата си, или най-малкото са били чувствителни към сексуалното насилие. Къчър – студентка от Университета в Лийдс – била брутално заклана предната нощ във вилата, където живеела заедно с американската студентка Аманда Нокс и две италиански момичета – Филомена Романели и Лаура Мецети. Нокс и Къчър били студентки в Университета за чужденци в живописния град Перуджа в централна Италия.

Покрай разследването на убийството на Къчър излизат на бял свят факти за необуздания живот, воден от чуждестранните студенти в града. Сензационните разкрития на британските и американски медии хвърлят сянка на съмнение върху способностите на италианската правосъдна система и превръщат случая в медиен цирк.

Основаният през 1921 година Университет за чужденци днес привлича около 8000 чуждестранни студенти на година. Със своето младо население, артистични традиции, красотата на средновековната си архитектура и местоположението си в зеленото сърце на провинция Умбрия древният град Перуджа изглежда идеалното място за всеки студент, желаещ да учи в чужбина. Но сега репутацията на града е омърсена от стряскащото убийство. Отдавна прочут в света със своя шоколад, Перуджа става известен като място на ужасяващо престъпление.

Невинна жертва: Мередит Къчър

Мередит Къчър

Мередит била тихо момиче – прилежна и ученолюбива. Най-малкото дете на журналиста Джон Къчър и Арлийн Къчър, тя е родена на 28 декември 1985 година и израства в Коулсдън – малко градче в пределите на лондонското предградие Кройдън. Приятелите и семейството й я наричат Мез. Посещава частно училище за момичета и след това Университета в Лийдс. Там, взема съдбовното решение да прекара една година в изучаване на модерна история, политически теории и история на киното в Университета в Перуджа, чрез европейската програма за размяна на студенти „Еразъм“.

Мередит си намира квартира чрез обявите в университета и така се запознава с Аманда. Техните италиански съквартирантки разказват, че двете първоначално си допаднали. Разговаряли на английски помежду си и, въпреки огромните разлики в темперамента си, открили че имат и много общи неща. И двете обичали да се забавляват на чашка в нощните заведения, да пушат марихуана и да свирят на китара. Но приятелството им изглежда имало граници. Мередит споделя с английските си приятели и с родителите си, че Аманда си е намерила приятел още с пристигането си в Перуджа – мрачният и напрегнат Рафаеле Солечито. Тя и двете италиански съквартирантки се дразнели от честите посетители на общителната Аманда. Двете с Мередит постепенно се отчуждили.

Мередит, заедно с Аманда и техни приятели, прекарва нощта на Хелоуин на купон в дома на своя италианския приятел Джакомо Силензи. На 1 ноември момичетата си тръгват отделно. Мередит вечеряла в апартамента на приятелките си Робин Бътъруърт и Софи Пъртън, а после гледали филма „Тетрадката“ на DVD. След края на филма Софи я изпратила на известно разстояние и Мередит се прибрала в квартирата си към 21:15 часа. Гърлото й било прерязано преди настъпването на полунощ.

Загадъчно убийство

На следващата сутрин една съседка намира два мобилни телефона в градината край къщата си. Притеснена, че може да са подхвърлени от терористи, вероятно с цел задействане на бомба, тя се обажда в полицията. Полицията бързо проследява телефоните и научава, че принадлежат на Мередит. Полицаите се отбиват във вилата на момичетата на „Виа Пергола“ и заварват Аманда и Рафаеле пред къщата. Влизайки в дома и разбивайки вратата на стаята на Мередит, заключена отвътре, полицията открива тялото й. Освен двата телефона, липсвали и други нейни вещи – пари, две кредитни карти и ключовете от къщата.

Къщата, в която е убита Мередит Къчър

На леглото имало кървав отпечатък от нож, под възглавницата на Мередит – кървав отпетачък от длан, а по стената – ивици от кръв, сякаш някой се бил опитвал да избърше кръвта от ръцете си. Два напоени с кръв пешкира лежали под тялото, а трети, също зацапан с кръв – на леглото. По пода имало следи от маратонки „Найк“ с концентрични кръгове на подметките – три от тях до Къчър, а останалите – водещи към коридора и входната врата. Върху килимчето в банята бил открит отпечатък от бос крак.

Аманда Нокс

Двете италиански съквартирантки били прекарали нощта навън и все още ги нямало. По-рано същата сутрин Аманда се била обадила на Филомена, за да й каже, че входната врата е отворена, а по пода на банята има следи от кръв. Казала й още, че ще отиде да доведе Рафаеле, но първо ще си вземе душ. По-късно Аманда обяснила в съда, че не се била разтревожила от кръвта, защото си помислила, че някоя от съквартирантките й е в цикъл и не е почистила след себе си.

Полицията наредила на всички присъстващи да излязат и заградила къщата с полицейска лента, макар че съквартирантката Филомена успяла да влезе по-късно, за да си вземе чантата и лаптопа. Карабинерите пристигнали в около 13:30 часа, а прокурорът Джулиано Минини – в малко пред 15:00 ч. Той влязъл в къщата заедно със съдебния лекар Лука Лали. Криминалистите не позволили на съдебния лекар да измери температурата на Къчър в този момент, което довежда до проблеми с установяването на точното време на смъртта й по-късно. Лука Лали установил три прободни рани по врата на Къчър, синини, както и наранявания, които биха могли да предположат насилствен сексуален контакт. Лали определил причината за смъртта като комбинация от загуба на кръв и задушаване.

Аманда и Рафаеле променят историите си за събитията в онази сутрин и в нощта на убийството няколко пъти по време на разследването.

Рафаеле Солечито

Според една от версиите им, те уж били у Рафаеле от ранна вечер до следващата сутрин. Той казал, че е бил пред компютъра си през по-голямата част от вечерта, а после гледали филма „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Но разследващите твърдят, че компютърът му почти не е бил използван в онази вечер. Аманда казала, че била чела една от книгите за „Хари Потър“ там; полицията вижда тази книга на местопрестъплението, но Аманда не споменава, че е връщала книгата у дома. Според друга нейна версия, Аманда си била у дома и чула убийството. Това съвпадало с неясния видеоматериал, заснет от охранителните камери в квартала, който, според полицията, показва как тя се прибира в около 20:45 часа. Накрая Рафаеле заявява, че е бил твърде напушен и дори не си спомнял дали Аманда е била с него през цялата нощ. Телефоните и на двамата били изключени между 20:00 и 20:30 часа в нощта на убийството и останали така чак до сутринта на следващия ден.

В онази сутрин Рафаеле казва, че са стигнали до вилата точно преди пристигането на полицията и че се бил опитвал да се свърже с властите, за да съобщи за влизане с взлом, след като видял че прозорецът на една от стаите е разбит. Полицията обаче подозира, че самият той е счупил стъклото. Впоследствие се установява, че той е звънял на номера за спешни случаи чак след появяването на полицаите, дошли да проверят сигнала на съседката. Двамата младежи настояват, че са нямали представа, че Мередит лежи мъртва в спалнята си. Но, въпреки твърдението си, че не е влизала вътре, по-късно Аманда много точно описва местопрестъплението. Освен това свидетелят Марко Куинтавале дава показания, че някаква млада жена, която той идентифицира като Нокс, била пазарувала в неговия магазин рано същата сутрин по времето, когато тя твърди, че е била в дома на Рафаеле. Апартаментът на Рафаеле миришел на белина, а властите открили касова бележка от магазина на Куинтавале. Те смятат, че белината и парцалите, открити там, са послужили за почистване на къщата и оръжието на убийството.

Да обвиним черния

В идните дни полицията разпитва няколко пъти Аманда и Рафаеле. Детективите проявяват интерес към СМС-ите, разменени между нея и нейния шеф, Патрик Дия Лумумба.

Патрик Лумумба

Макар да е твърде млада, за да може законно да пие в Щатите, Аманда без проблеми си намира работа в един бар в Перуджа. Патрик Лумумба (44 г.) е собственик на „Льо Шик“ – малък бар близо до университета. Той решава, че общителната и привлекателна Аманда би била без съмнение полезна за бизнеса му и я наема.

Лумумба се запознава с Мередит в бара през същия октомври. Тя му казва, че може да приготвя мохито и той я приканва някой път да дойде и да покаже уменията си.

На 1 ноември Лумумба изпраща на Нокс СМС, за да й каже, че няма нужда да идва тази вечер, защото бара е почти празен. Тя му отговорила „До скоро“. Според адвокатите на Аманда, полицията нарочно перифразира това съобщение, за да изглежда че двамата са се срещали по-късно, пропускайки най-важната финална фраза, в която тя му пожелава: „Лека нощ“.

Полицията продължила да я притиска за Лумумба и накрая Аманда обвинила него в убийството. Преводачката Анна Донино свидетелства по-късно, че Аманда е изглеждала облекчена, когато най-сетне променила историята си, за да каже че си е била у дома и е чула писъците на Мередит, докато Патрик я нападал. Тя твърдяла, че Патрик е бил влюбен в Мередит. Но той настоявал упорито, че е срещал английското момиче само няколко пъти.

Нокс казала на полицията, че била срещнала Патрик на кварталното баскетболно игрище във вечерта на убийството и двамата са пристигнали във вилата в около 21:00 часа. Патрик и Мередит се оттеглили в спалнята на последната, а по-късно Аманда я чула да крещи, при което просто си запушила ушите. Ако тази версия е вярна, тя очевидно била забравила всичко до следващата сутрин и не го свързала с кървавите следи в апартамента. Полицията арестува Аманда същата вечер, най-вече заради противоречивите й показания.

Лумумба е арестуван на следващия ден, но бързо успява да докаже, че e прекарал вечерта в бара си, и е освободен на 20 ноември 2007 г. Впоследствие той съди полицията за 516 000 евро за неправомерно задържане. На 16 март 2009 година италианският съд присъжда на Патрик 8000 евро. Следващата му стъпка е да заведе дело срещу Аманда за клевета.

Виновен? Руди Херман Геде

Патрик отървава кожата, а вниманието на полицията и медиите се насочва към друг африкански имигрант. Докато властите държат Нокс, Лумумба и Солечито в ареста, експертизите показват, че кървавите отпечатъци на местопрестъплението не съвпадат с техните, но за сметка на това пасват идеално с тези на дребния наркопласьор и крадец Руди Херман Геде. Той е задържан в Германия, където се опитал да пътува във влака без билет, и е екстрадиран в Италия по подозрение в убийство.

Руди Херман Геде

Руди Херман Геде се премества от Брега на слоновата кост в Италия заедно с баща си на 5-годишна възраст. Когато баща му се връща в икономически и политически нестабилната западноафриканска държава, Руди остава в Европа под крилото на проспериращия бизнесмен Паоло Капорали и неговото семейство. Той останал при тях дори след връщането на баща му в Перуджа. Но неговото бурно юношество обтяга отношенията му със семейство Капорали. Той пропада в тъмната страна на студентския купонджийски живот в града, превръщайки се в дребен наркопласьор. В едно сбиване с ножове получава белег на корема.

Руди казва на полицията, че той и Мередит са се запознали на хелоуинското парти у Силензи. Уговорили си среща за следващата вечер, което противоречи на показанията на английските й приятелки, твърдящи, че Мередит се е прибрала у дома, тъй като била уморена, а не защото имала други планове.

Руди признава, че е бил във вилата в нощта на убийството и двамата с Мередит са правили секс по взаимно съгласие. Но той твърди, че не я е убивал. Настоявал, че някой е проникнал в къщата и е убил Мередит, докато той е бил в тоалетната, внезапно покосен от разстройство от лоша храна. Слушал iPod-а си в банята, но накрая писъците й проникнали през слушалките. Когато се окопитил и излязъл, видял някакъв италианец с кестенява коса – който според него бил могъл да бъде Рафаеле – когото не познавал. Мъжът го обидил с расистка псувня и му напомнил, че всички ще предположат, че черният е виновен. После си тръгнал. Руди свидетелствал, че бил чул, но не и видял, Аманда, макар да казал на полицията, че я бил срещал само веднъж – в „Льо Шик“. Руди предположил, че тя може да го е объркала с Патрик, макар двамата африкански имигранти да имат 20 години разлика във възрастта и съвсем не си приличат.

В своята версия за събитията Руди се опитал да спаси Мередит, но се отказал, паникьосал се и избягал. Полицията установява, че после бил отишъл в студентска дискотека, където останал дълго след полунощ, а после се отбил в бар, където останал до зори. На следващата вечер отново излязъл по заведенията. Свидетели разказват, че когато диджеят в дискотеката обявил минута мълчание в памет на Мередит, Руди продължил да си танцува. На следващия ден заминал за Германия, където бил заловен.

Руди Херман Геде

Руди приема да бъде съден по бързата процедура, очевидно вярвайки, че Аманда и Рафаеле се опитват да го натопят. ДНК-то, оставено след срещата му с Мередит, и неговата неправдоподобна история за хранително отравяне допринасят за получаването на 30-годишна присъда. Той обжалва решението на съда, излагайки предположението си, че Аманада е убила Мередит заради спор за пари, и през декември 2009-а присъдата му е намалена на 16 години.Руди твърди, че Мередит е наричала Аманда „дрогирана проститутка“ и че Аманда имала нужда от пари, за да си купува наркотици.

Италианските прокурори, макар и доволни от осъждането на Геде, остават убедени, че той не би могъл да е действал сам. Освен несъответствията и неправдоподобността на техните показания за действията им във въпросната нощ, веществените доказателства, свързващи Аманда Нокс и Рафаеле Солечито с местопрестъплението, продължавали да се трупат.

Аманда Нокс: Фатална жена?

Аманда Нокс

Аманда Нокс израства в западен Сиатъл, в тихата и зелена част на града край залива Пюджет Саунд. Когато родителите й се развеждат, нейната майка, Еда Мелас, я отглежда сама. Мелас е учителка по математика, а бащата на Аманда – финансов директор в магазини „Мейсис“.

Винаги отлична ученичка, Аманда спечелва частична стипендия за обучение в престижното подготвително училище към Университета в Сиатъл. Тя се учи отлично и дори намира време да се занимава с театър и футбол. След завършването постъпва в Университета във Вашингтон, където изучава италиански, немски и японски език и художествено писане.

Полицейската преводачка Ейда Колонтане и италианската й съквартирантка Лаура Мецети свидетелстват, че са видели червена следа по шията на Аманда, вероятно от сбиването й с Мередит. Полицията открива нейни отпечатъци от пръсти в окървавената спалня на Мередит, както и възможен неин отпечатък от длан върху главата на жертвата. Експертите криминалисти идентифицират прясна кръв от Нокс и Къчър в мивката на общата им баня. Преводачката Колонтане дава показания, че италианските съквартирантки са й казали, че намерените от полицията ножове са от тяхната кухня. Според преводачката, това твърдение накарало Аманда да избухне в сълзи.

Аманда Нокс с кучето си

Полицаи и други свидетели разказват, че Аманда и Рафаеле се държали необичайно нежно помежду си по време на разпитите, имайки предвид напрегнатите и трагични обстоятелства. За разлика от тях, другите разпитвани приятели на жертвата били видимо разстроени. Аманда била тиха и странно спокойна. Рафаеле – объркан и възбуден.

Поддръжниците на Аманда казват, че всичко това са косвени улики. Нейни роднини, приятели и бивши гаджета твърдят, че подобно престъпление е немислимо за характера на това мило и грижовно момиче. Аманда имала няколко връзки в Университета във Вашингтон, но накрая се спряла на Дейвид Джонсруд (Ди Джей). Тя и Ди Джей решили да прекарат една година от обучението си в чужбина – той в Китай, а тя в Италия. Те скъсали официално, но продължавали да се чуват два пъти седмично по Скайп и останали приятели. Той и други нейни приятели от Сиатъл я описват като сърдечна и авантюристична натура – и настояват, че не е способна на убийство.

Обвинението обаче, и голяма част от английските и италиански медии, не смятат така. Британските вестници кръщават Аманда „Лукавата Нокси“ и я описват като хитра красавица, примамваща мъжете в садомазохистичния си хаос.

Омагьосаният приятел: Рафаеле Солечито

Докато италианската и британска преса очернят Аманда Нокс, нейният бивш приятел и съобвиняем Рафаеле Солечито не получава и наполовина толкова внимание. Италианските медии го описват като неосъзнат будала, подхлъзнат от хубавата и манипулативна Аманда.

Рафаеле Солечито

Рафаеле е син на Франческо Солечито, виден уролог в Бари – морската столица на южната италианска провинция Пулия. Неговият баща е убеден, че младежът е бил манипулиран от необузданото американско момиче. Някои вестници съобщават, че италианският студент по информационни технологии е писал в интернет за своята слабост към „екстремния секс“ и че притежава обширна колекция от крайно сексуални японски манга комикси; но все пак фокусът на медиите остава главно върху сексуалния живот на Аманда. Вестниците прилежно отбелязват, че двама други мъже са свидетелствали, че са правили секс с нея по време на краткия й престой в Италия, и че Нокс споменавала в своя дневник за още петима любовници.

Нейният дневник също хвърля съмнение върху Рафаеле. В него Аманда се чуди дали той не се е промъкнал до вилата, за да изнасили и убие Мередит.

Полицията открива ДНК-то на Мередит и Аманда върху ножа, намерен в кухнята на Рафаеле. Той заявява, че случайно бил порязал Мередит, докато готвели заедно във вилата на момичетата. Полицията конфискува още един нож у него по време на разпита в управлението, проведен на 5 ноември, но по-късно установява, че това едва ли е оръжието на убийството – което така и не е открито. Рафаеле казва на полицията, че колекционира ножове и отдавна се интересува от оръжия. Властите вярват, че той се е опитал да почисти ножа и други предмети с белина, чиято миризма надушват по време на обиска в апартамента му. Освен това някой бил търсил в Гугъл информация за „белина и кръв“ от компютъра на Рафаеле в сутринта след убийството. Полицията го арестува, когато открива отпечатък от стъпка, съвпадащ с кървавия отпечатък от маратонка в стаята на Къчър и с неговите маратонки. Впоследствие това съвпадение се оспорва от адвокатите на Солечито, които изтъкват, че Геде притежава същия модел спортни обувки.

Историите на Аманда и Рафаеле за критичните часове около убийството се преплитат, дори когато си противоречат един другимо (и дори на себе си). Освен близостта, която проявяват помежду си по време на разпитите, двамата са забелязвани да вечерят щастливо в дните след убийството и дори да пазаруват заедно бельо. Поведението им с нищо не показва, че скърбят за загубата на приятелката си.

Но мнозина твърдят, че Аманда и Рафаеле са просто набедени за изкупителни жертви.

Приятелите на Аманда – и враговете й

Аманда Нокс

Бащата на Аманда, Кърт, похарчва около половин милион долара за процеса й. Той и неговата бивша съпруга се редуват да я посещават в затвора. Кърт успокоява Аманда в съда, но майка й е включена в списъка с потенциални свидетели и не може да наблюдава процеса. Други хора също се застъпват за нея, със или без съгласието на Нокс и нейното семейство.

Група, наричаща се „Приятелите на Аманда“, защитава момичето в пресата в САЩ и чужбина. Криминалният следовател от Чикаго Пол Чиолино работи безплатно по случая, както и адвокатката от Сиатъл Ан Бремнър.

Бремнър казва, че италианските власти са некомпетентни. Тя твърди, че местопрестъплението е било замърсено през проточеното полицейско разследване. Ръководителят на криминалния екип Профаджио признава, че няколко огледа са били извършени по-късно и че е изминал месец и половина, преди да бъде открита закопчалката от сутиена на Мередит – със следи от ДНК-то на заподозрените – на пода в спалнята й. Джулия Бонджорно, една от адвокатите на Рафаеле, казва, че това доказателство би могло да е замърсено. Междувременно, неизвестни нарушители проникват в къщата и още повече съсипват местопрестъплението.

Съдия Майкъл Хийви от Сиатъл също обвинява италианските власти. Други подръжници на Нокс твърдят, че прокурор Минини е некомпетентен, нестабилен или дори престъпник. Но тази група не представлява официално Аманда по никакъв начин. Според главния адвокат на Нокс, Лучано Гърга, нейното семейство е отказало помощта им.

Аманда Нокс

Семейството и приятелите на Аманда се опитват да изяснят пред пресата някои недоразумения. Родителите й и нейната съквартирантка във Вашингтон, Мадисън Пакстън, казват, че прякорът “Лукавата Нокси„ се отнася до уменията й на защитник във футбола, а не до нейните въображаеми похвати на прелъстителка. Мадисън разказва, че Аманда се е смятала за дебела и непривлекателна в гимназията. Нейният бивш учител по театрално изкуство се съгласява с това, описвайки я доста негалантно, като ниска и невзрачна. Майката на Аманда казва, че Рафаеле е единственият мъж, с когото дъщеря й се е срещала в Италия; нейната сестра Диана заявява, че Аманда се е влюбила в момче чак на 19 години.

В тезата на защитата, подкрепена от нейния дневник и писанията й в интернет, Аманда е представена като някога стеснително момиче, започващо да разбира новооткритата си сила на прелъстителка.

Възможни мотиви

Нокс бързо се отмята от показанията си и се връща към първоначалната си история за събитията, според която е била в апартамента на приятеля си и няма никаква представа за убийството. Тя казва в съда, че полицаите й били предложили името на Лумумба, а преводачката й била подхвърлила идеята, че може да страда от травматична загуба на паметта. „В объркването си започнах да си представям, че наистина съм травматизирана, както казваха те“ - заявява тя.

След края на разпитите тя написва писмо от четири страници до полицията. В него пише: „Много е странно, знам, но случилото се ме обърква не по-малко от другите. Казваха ми, че има солидни доказателства, че съм била на местопрестъплението по време на убийството на моята приятелка“. Тя пише още, че спомени и „проблясъци и мъгляви образи“ са започнали да изплуват в ума й: „Що се отнася до признанията, които направих снощи, искам да заявя, че дълбоко се съмнявам в тяхната правдоподобност, тъй като бях подложена на значителен стрес, шок и изтощение. Не само, че ми казаха, че ще бъда арестувана и затворена за 30 години, но бях ударена по главата, когато не си спомних един от фактите правилно. Разбирам, че полицаите също са под голям стрес, с което си обяснявам отношението им към мен“. По-късно Аманда казва, че полицията я била помолила да си представи възможен сценарий, в който тя е била на местопрестъплението. Точно в отговор на тази молба, Аманда им била разказала за „видението“ на Лумумба.

Аманда Нокс

Впоследствие италианският касационен съд решава, че човешките права на Нокс са били нарушени, тъй като полицията не била прочела правата й, нито й предоставили адвокат и официален преводач, и забранява използването на нейните показания в криминалния процес срещу нея и Солечито. Все пак, съдът позволява показанията й да бъдат използвани в гражданското дело за клевета, заведено от Лумумба. Двата процеса се разглеждали от един и същи съдебен състав.

Обвинението предлага няколко възможни мотива за убийството, за които нямало доказателства, като например, че Къчър и Нокс се били скарали заради домакинската работа; че убийството е било част от сатанински ритуал; че е станало неволно по време на груб секс; или, че Къчър е отказала да вземе участие в оргия. Нокс била обвинявана също, че е откраднала парите на Къчър, за да плати на Геде за наркотици, или е убила приятелката си под влиянието на дрогата.

Обвинението заявява, че Нокс е изтезавала Къчър с нож преди да пререже гърлото й, а Геде и Солечито са държали жертвата, като Геде я е насилвал сексуално. След това Нокс и Солечито били счупили прозореца в стаята на Филомена, за да изглежда като дело на външен човек. ДНК-то на Къчър било по кухненския нож, открит в кухнята на Солечито, но тя никога не била посещавала неговия апартамент. Затова, заявили прокурорите, ножът трябва да е оръжието на убийството. Но по острието не са открити следи от кръв, а ДНК доказателствата са дискредитирани по-късно от независими експерти, назначени от апелативния съд.

Процесът

Нокс е обвинена в убийство и сексуално нападение заедно със Солечито, и отделно – в клевета, заради твърденията й, че е била удряна от полицията по време на разпитите. Двамата пледират за невинни. На 30 ноември 2007 година съдът отхвърля молбата им за освобождаване под гаранция, решение, което те обжалват без успех чак до касационния съд. Аманда и Рафаеле остават в затвора по време на процеса и последвалите обжалвания.

Процесът започва на 16 януари 2009 година и, по желание на двамата подсъдими, се разглежда при открити врати с пълно медийно отразяване на заседанията.

Според някои наблюдатели прокурор Минини не оказал достатъчно натиск в кръстосания разпит на Нокс, но въпросите на съдия Джанкарло Масеи били безпощадни. Масеи целенасочено питал Аманда за най-различни подробности, като дали е пипала определен ключ за осветлението, или кога точно е провеждала телефонни разговори, на което тя обикновено отговаряла с „не си спомням“.

Аманда Нокс в съда

Аманда разказала как разпитващите я полицаи я наричали многократно лъжкиня и я заплашвали с десетилетия затвор, ако не си признае, че е замесена в престъплението. Една полицайка дори я ударила два пъти по главата.

Тя свидетелствала, че полицейската преводачка й казала, че хората под влияние на стрес често забравят важни неща и я придумала да се опита да си спомни какво точно се било случило през онази нощ. И така, според Нокс, под влиянието на натиска да си „признае“ ролята в престъплението, тя започнала да се чуди дали наистина няма нещо общо с убийството. Аманда обяснила на шестчленното жури, че образите от случая се събирали в главата й като на филмов монтаж, и в крайна сметка тя видяла във въображението си своя шеф Патрик Лумумба като убиеца. Така, обърканото момиче казало на полицията, че Лумумба го е направил.

Но той не бил убиецът. От един подслушан разговор в затвора между Нокс и нейната майка се вижда, че Аманда се чувства зле, че е набедила невинен човек. Но тя не оттеглила показанията си. Аманда заявила от свидетелската скамейка, че в онзи момент е имала толкова малко доверие на полицията, че изобщо не се чувствала удобно да говори с тях. Освен това вниманието й било насочено към други тревожни новини: тестът за СПИН, направен й в затвора, се върнал положителен. Едва след няколко седмици повторно изследване установява, че резултатите са били грешни и тя е в добро здраве.

Аманда отрекла да е познавала някога вече осъдения Геде, както й твърденията на един от свидетелите, който разказал, че е виждал Нокс и Солечито заедно с него. Но след показанията й Геде се обърнал към нея чрез медиите с молба да си признае, че е била на местопрестъплението.

Сред свидетелите на обвинението присъствала Филомена, съквартирантката, на която се обадила Нокс, за да й каже, че нещо странно се е случило в къщата. Показанията й се оказали унищожителни за защитата; тя заявила, че поведението на Аманда в сутринта след убийството й се струва необяснимо, а нейното твърдение, че Къчър обикновено държала вратата на спалнята си незаключена, противоречало на това на обвиняемата, която настоявала, че Мередит е заключвала стаята си. Филомена казала, че, въпреки че собствената й стая е била в безпорядък – с разпилени навсякъде дрехи и счупен прозорец – нищо не липсвало; лаптопът й си бил там, както и бижутата й. Споменала за пореден път, че била видяла стъкло от счупения прозорец върху дрехите на пода, което, според обвинението, означавало, че Нокс или Солечито били счупили прозореца след тараша на стаята. Тя все пак помогнала на защитата, като разказала, че един полицай бил влязъл в спалнята на Къчър след разбиването на вратата, което означавало, че стъпките, приписвани от обвинението на Солечито, биха могли да са оставени от служителя на реда.

Обвинението представило в съда 20-минутна реконструкция на убийството. Анимацията показала фигури, наподобяващи Нокс и Солечито, екранът потънал в червено при нанасянето на фаталния удар, а после следвали снимки на раните на Къчър. Реконструкцията свършила със запис на обаждането на Солечито в полицията и оставила мнозина в съдебната зала разтреперани.

Двата екипа от адвокати на защитата призовали съда да нареди независимо разглеждане на доказателствата, като ДНК, отпечатъците от стъпки, и да сравнят раните с предполагаемото оръжие на убийството, но молбата им била отхвърлена. В своето финално обръщение адвокатката на Солечито Джулия Бонджорно описала Нокс като „слабо и крехко момиче, набедено от полицията“. Адвокатът на Аманда, Лучано Гърга, повторил, че ДНК доказателствата срещу клиентката му са резултат от нехайното им изследване и възможно замърсяване в криминалната лаборатория, но не бил в състояние да докаже твърденията си.

В крайна сметка вече 22-годишната Аманда Нокс е осъдена на 26 години затвор за клевета, сексуално насилие и убийство. Обвинението настоявало за доживотна присъда с 9 месеца пълна изолация.

Според италианските закони подсъдимите имат право на две обжалвания, по време на които продължават да се считат за невинни до произнасяне на финалното решение на съда. Първото започва през ноември 2010 година. Съдът нарежда изследване на ДНК доказателствата от независими експерти, които откриват множество основни грешки в събирането и анализа на пробите. В своите показания пред съда професор Конти казва, че във видеозаписа на полицията се вижда как важни улики се държат във видимо мръсна ръкавица.

Реакцията на Аманда Нокс при произнасянето на присъдата й

На 3 октомври 2011 година съдът отменя присъдите на Аманда Нокс и Рафаеле Солечито по обвиненията в убийство и сексуално насилие. Присъдата на Нокс за клевета остава в сила и е увеличена от една на три години и 11 дни затвор, но нямало да й се наложи да я излежава, тъй като вече имала зад гърба си 4 години затвор. Нокс прекарва последните няколко минути преди финалното решение на съда хлипаща и със свита от стрес физиономия. Когато чува, че е оправдана, тя се свлича в ръцете на адвоката си. Нейният вече бивш приятел и съобвиняем Рафаеле Солечито също е оправдан и двамата са изкарани от съдебната зала от униформени полицаи и отведени обратно в затвора, откъдето щели да бъдат официално освободени.

На площада пред сградата на съда се събират около 1000 души, в очакване на присъдата. Някои от тях крещели „убийца“, други се радвали за освобождаването й.

Единствено Нокс и Солечито знаят цялата истина. Почти четири години след смъртта на Мередит Къчър неопровержимите доказателства, че двамата са замесени в убийството й, остават все така подлудяващо неуловими.

Филм по случая:
Amanda Knox: Murder on Trial in Italy (торент с англ. субтитри)

———————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на dddiamonddd
Източници: trutv.com, wikipedia.org, mirror.co.uk, gawker.com, guardian.co.uk, dailymail.co.uk

Виеща се среднощна мъгла, мъждукащи газови лампи, хриплива музика, тяло, заровено в мазето, гонитба през Атлантическия океан и убийство, извършено в името на любовта.

Историята на доктор Крипън притежава всички елементи на класическата английска криминална мистерия. Магнетичен разказ за смърт и любов, грях и добродетел. Макар и стереотипен на пръв поглед, случаят се различава с мотивите за престъплението – фройдистки по природа – и напомня за синдрома Джекил и Хайд, така вълнуващ авторите в онази епоха.

Първо действие: Инспекторът

„Похвално е да бъдеш англичанин през 1910 г. – крал Едуард седи на трона и е ерата на човеците…“ — Ричард М. и Робърт Б. Шърман

Домът на улица "Хилдроп Кресънт" №39

Домът на улица „Хилдроп Кресънт“ №39 е една от редицата триетажни, тухлени, залепени къщи близо до „Камдън Роуд“ в Холоуей, Северен Лондон. През 1910 година кварталът вече почвал да запада, но, все пак, чистата и добре поддържана улица не приличала на инспектор Дю на място, където виреят престъпници.

В онази мъглива юлска утрин Дю изкачил дългото каменно стълбище, за да позвъни на входната врата, чиято месингова табелка гласяла „КРИПЪН“. Вратата отворило дребно, деликатно момиче на не повече от 16 години. Простите й черно-бели дрехи подсказвали, че е прислужница. “Oui, monsieur?” – попитала тя. Дю се надявал, че разбира английски.

„Господарят ви у дома ли е?“ – поинтересувал се детективът.
„Гошподар?“ – объркала се тя.
„Да, докторът – тук ли е?“
„Дотор?“

Дю заложил на сигурното: „Да, мосю Крипън. Вътре ли е?“

Това разбрала. С лека усмивка, слугинята пристъпила назад и го пуснала да влезе.

„Благодаря ви“ - казал Дю. – „Кажете на мосю, че съм от Скотланд Ярд и искам да обсъдя с него нещо във връзка с…”

Може би подплашена от споменаването на работното му място – ефект, наблюдаван често дори у най-почтените граждани – тя изхвърчала нагоре по стълбите, за да извика господаря си.

Ако инспектор Дю смятал, че кварталът изглежда напълно лишен от криминална атмосфера, той бил двойно по-изненадан от външния вид на Хоули Харви Крипън, когото бил дошъл да разпита.

„Той бе дребен мъж на около 45 години, със здрав вид, светлокестенява коса, сресана грижливо над плешивината му, и рехав пясъчен мустак над оредяващата му брадичка“ – го описва Том Кълън в своята книга „Кроткият убиец„. – „Сивите му очи, леко увеличени от очилата със златни рамки, бяха без съмнение неговата най-отличителна черта“.

„Доктор Хоули Крипън?“ – попитал Дю. Другият кимнал. – „Аз съм главен инспектор Уолтър Дю от Скотланд Ярд. Ще отнема само частица от времето ви, за да ви задам няколко въпроса.“.

„О?“ – отговорил Крипън. Дю забелязал, че възклицанието съвпада с изражението на лицето на доктора: виновно. – „Точно щях да тръгвам към кабинета си… Защо не отидем в приемната, ако нямате нищо против?“.

Инспекторът последвал доктора в мебелираната с вкус, но пълна с твърде много саксии, стая.

„Е, как мога да ви помогна?“ – Дю забелязал американския акцент на Крипън без да се изненада. Вече знаел, че докторът е родом от Съединените Щати.

„Доктор Крипън, тук съм поради две причини. Първо, позволете ми да изразя съболезнованията си за скорошната смърт на вашата съпруга Бел. Разбирам, че вашите приятели и съседи усещат тежко липсата й“.

Другият кимнал с благодарност. Но изражението му подсказвало, че няма търпение да чуе втората причина.

„Но, изглежда нейната кончина е, съжалявам да го кажа, загадка, която тепърва ще се разкрива. Доктор Крипън, полицията бе посетена от голям брой познати на вашата съпруга през последните месеци, които… ами… с две думи, изразиха съмнения за нейното внезапно заминаване в Америка, което завърши със също толкова внезапната й смърт в чужбина“.

Домакинът реагирал без изненада, сякаш вече знаел за слуховете. „Гилдията на Дамите“ – кимнал той. – „Знаех си, че ще създават проблеми“. Но тонът му не изразявал презрение.

„Значи сте очаквал тяхното поведение?“

„Определено“ – отговорил Крипън. – „Държат се така, сякаш пазя някаква тайна. Виждам недоверие в очите им при всяка наша среща“.

„Съпругата ви е била член на тази организация. Те са много натъжени от загубата й и тя много им липсва. Те са.. какви?… актриси като жена ви?“.

„Музиканти – певци, танцьори, акробати, мимове – повечето пенсионирани от сцената. Съпругата ми беше певица, не много известна. Тя имаше доста отговорности в „Гилдията“ като тяхна касиерка. Събираха пари за благотворителности най-вече“.

„Забележително!“ – прошепнал Дю и продължил. – „Заради тяхната настоятелност, моите началници поискаха да ви посетя с надеждата, че бихме могли да изчистим доброто ви име. Затова бих искал да ви задам няколко въпроса за вашата покойна Бел. Сигурен съм, че след нашия разговор ще мога да ги уверя, че нищо необичайно не се е случило“.

„Инспекторе, да не би да подозират, че съм убил съпругата си?“.

Дю се стреснал леко от тази прямост. Но тя го улеснявала.

„Всъщност, те не казват това, докторе, но… Твърдят, че тя е имала много поети ангажименти с тях преди заминаването си през февруари и смятат, че не е типично за нея да тръгне без да ги извести лично. Те разбират, че пътуването до Щатите може би е било спешно – да се грижи за застаряващ роднина сигурно? – но не могат да спрат да мислят, че нещо не се връзва съвсем“.

Дю премерил мислите си преди да продължи:

„Докторе, ще карам направо: Това, което изглежда развързва езиците на добрите дами, е фактът, че вече живеете в дома на тяхната скъпа приятелка Бел с друга жена. Госпожица Льо Нев, мисля, е нейното име“.

Крипън останал спокоен, макар и леко притеснен.

„Знам.. знам, че изглежда подозрително, испекторе… Заминаването на Бел за Съединените Щати, болестта й, смъртта й… всичко за месец… последвано от моето… ъ-ъ, приятелство с друга жена, преместила се при мен толкова скоро след загубата на съпругата ми. Но… е… можем ли да разговаряме по мъжки?“.

„Моля ви!“ – окуражил го Дю.

„Инспекторе, изглежда съм лош лъжец и Дамите са ме разкрили. Признавам – излъгах. Съпругата ми не е заминавала в Америка да посети болен роднина. Тя не е мъртва. Всичко това е измислица“.

„Къде тогава е тя?“ – слисал се Дю.

„О. Тя наистина е в Америка, но… много ми е трудно да го призная… напусна ме заради друг мъж, инспекторе. Никога не сме се разбирали и… не можех да я задоволя… по много начини. Каза ми, че отива в Чикаго, но Бог знае дали наистина е там. Знам само, че я няма и, че ако наистина е в Чикаго, тя е с друг мъж от онзи град. Името му е Брус Милър“.

Дю се усмихнал меко. Не бил подготвен за подобна искреност. Докторът продължил:

„Уплаших се, когато ме напусна през онази февруарска нощ, защото виждах какъв скандал ще избухне сред познатите ми. Клюките са разбили не една кариера, а пациентите на зъболекарите са особено чувствителни!“.

„Разбирам“ - Дю се изправил от стола си и прекосил стаята, опитвайки се да проумее чутото току-що. – „Ами, вашата приятелка, госпожица Льо Нев, с която… делите дома си? Тя знае ли, че Бел съществува, или също е заблудена?“.

„Тя… вярва, като останалите ми приятели, че Бел е умряла“.

Детективът се намръщил. „Доктор Крипън, мислите ли, че е редно да мамите…“. Но дребният мъж го прекъснал:

„Инспекторе, Бел няма да се върне, познавам я по-добре от всекиго, и, откакто замина, Етел и аз станахме като мъж и жена. Обичаме се дълбоко. Не можех да кажа на приятелите си едно, а на нея друго. Тя знае историята ми с Бел. За нейните изневери, кавгите ни, и семейната ни дисхармония“.

„Етел е истинска дама и отлична помощница в работата ми“ – продължил Крипън. – „Тя е моя секретарка. Всъщност, тя в момента е в кабинета ми. И аз се готвех да тръгна на там“.

„Е, ще трябва да ви помоля да останете още малко. Имаме още работа“ – казал полицаят. – „Първо, докторе, трябва да открием Бел. Чиста формалност. Трябва да напишем обява за вестниците, с молба жена ви да отговори или лично, или чрез адвокат. Отговорът й ще ни помогне да затворим случая и устите на Гилдията на Дамите“.

„Напълно съм съгласен!“ - развълнувал се Крипън.

„Трябва да сте наясно, че съм длъжен да информирам Гилдията на Дамите за нашия разговор. Ще бъда дискретен, разчитайте на това“.

Дю бил доволен. Той чул обяснението на доктора, наблюдавал очите му, неговото изражение… човекът изглеждал напълно искрен. Макар изчезването на Бел Крипън да предизвиквало подозрение, сега инспекторът вярвал, че подозрението се дължи изцяло на съпругата, а не на нейния съпруг, който – както вярвал Дю – не бил в състояние да настъпи и мравка.

Преди да си тръгне, двамата мъже съчинили обява, която щяла да бъде изпратена от Скотланд Ярд до всички големи вестници в света. Тя била адресирана до Бел Елмор (нейното сценично име, което предпочитала), и гласяла:

„Свържете се с Х. Х. К. или с властите незабавно. Сериозни проблеми заради вашето отсъствие. Двадесет и пет долара награда за всяка информация за нейното местонахождение“.

Дю извършил рутинно претърсване на къщата и не намерил нищо подозрително. Нямало кървави петна или следи от борба. Крипън обяснил, че 45-калибровият револвер в гардероба е само за защита, нищо повече. Дю написал изявление, което Крипън прочел и подписал, и детективът сметнал, че е свършил добра работа тази сутрин.

Крипън затворил вратата след него и въздъхнал дълбоко. Подът се завъртял под краката му. Главата му пулсирала, затреперил. По дяволите, мислех, че никога няма да си тръгне! Какъв актьор съм само! Най-големият му подвиг бил когато последвал инспектор Дю в мазето. Гузната му съвест го карала да вярва, че ченгето ще усети ударите на сърцето на Бел под каменния под.

Но после си спомнил нещо. Нали бил изрязал сърцето й и го бил хвърлил в канала след като я убил и я погребал под камъните.

Второ действие: Съпругата

„Едни никога не се женят и това е техният ад; други го правят и това е тяхното наказание.“ — Робърт Бъртън

Семейният живот на Бел и Крипън бил несъвместим като огън и лед. Тя искала блясък и слава, а той се задоволявал с тихото си съществуване. За нея, едно добро прекарване на вечерта означавало фалцетното й пеене да бъде бурно аплодирано от публиката в музикалния салон. За него – кротко да седи в частната ложа в операта, хванал жена си за ръка.

Доктор Хоули Харви Крипън

Хоули Харви Крипън е роден в протестантския град Колдуотър в щата Мичиган. Възпитан е в себеотрицателната религия на родителите си. Тежкият труд и страхът от дявола са основните й догми… В отговор на първата повеля – трудът – неговият дядо Файло отваря магазин за дрехи, с които обличал траперите на кожи и дърварите, минаващи през града им на път за северните гори. Когато бащата на Хоули, Майрън Огъстъс Крипън, наследил бизнеса, той вече бил достатъчно проспериращ, че да му позволи да се ожени за Андреси Скинър. На 11 септември 1862 година, когато се ражда Хоули, къщата на семейство Крипън била една от най-внушителните в района, а улица „Крипън“ съществува в града до ден днешен.

Като дете Хоули проявил интерес към професията на неговия чичо Брадли – градският лекар. Интересът му никога не избледнял и той вярвал, че един ден ще стане доктор. След като завършил Университета в Мичиган, през 1892 година той станал доктор по медицина в Хомеопатичната болница в Кливланд. Практикувал там няколко месеца и се преместил в Ню Йорк Сити, където развил уменията си като специалист по очни и ушни заболявания.

През 80-те и 90-те години на 19-и век хомеопатията била популярно и ново медицинско лечение – донякъде сравнимо с днешната алтернативна медицина.

Шарлот Бел

Докато стажувал в болница „Ханъман“ в Манхатън, Крипън ухажвал и спечелил сърцето на ирландската девойка Шарлот Бел – медицинска сестра. Двамата се преместили в Сан Диего, където Крипън отворил частен кабинет. Точно там, на 19 август 1889 година, Шарлот ражда техния син, Ото. Семейството се преместило отново, този път в Солт Лейк Сити. Щастливо женени, с едно дете, и още едно на път, животът им изглеждал като дар от боговете. Но не за дълго. Малко преди термина й за раждане, през януари 1892 година, Шарлот внезапно починала от апоплексия. Смазан от отговорностите на самотното бащинство и взискателната медицинска практика, той оставил Ото на родителите си в Калифорния и се върнал на изток. Тогава срещнал Бел.

За мъж като Крипън, отгледан буквално с идеята, че работата е всичко, което има значение, Бел – младо, идилично и стремящо се към звездите яркооперено 19-годишно момиче – му изглеждала като странно и пленително животно. За разлика от починалата му съпруга, за разлика от всяка друга, която бил познавал, Бел излъчвала почти развратна енергия, която сграбчила либидото на 30-годишния Хоули Крипън.

Бел, от своя страна, почувствала влечение към Крипън заради професията му. Да се омъжиш за доктор по медицина било повече от похвално. Тя била влюбена в театъра, не в него, но Крипън щял да бъде нейната стълбица към небето от ярки звезди и диамантени пръстени.

Бел Крипън

Това бил светът, на който Бел чувствала, че принадлежи. Тя не се възприемала като Кунигунде Макамоцки – името, дадено й от нейните родители-зарзаватчии при раждането й в Бруклин през 1873 година. Не я грабвали сергиите за плодове и зеленчуци и претъпканите улици в квартала. Тя убедила родителите си да платят уроците й по пеене при местни професори, които направили каквото могли за тенекиените й октави, без да имат сърце да й кажат, че изобщо не я бива за певица. Напускайки дома си на 16 години, тя се преместила у един преуспяващ индустриалец, който я изпратил при първокласни учители в замяна на любовните й ласки. Тогава се появил Хоули Крипън, готов да предложи портфейла си, за да я има, и индустриалецът останал в историята. Кунигунде решила да скрие балтийския си произход зад харизматичното име „Бел“ и да се омъжи за Крипън през септември 1892 година.

Но съдбата може да бъде мрачно комична. Крипън бил срещнал Бел точно когато тя посещавала негов колега за някакви „женски оплаквания“ (най-вероятно спонтанен аборт). Почти веднага след като си казали „Да“ на 1 септември 1892-а, върху самия Крипън се изсипали женски оплаквания от друго естество. Съпругата бързо разбрала, че докторът по медицина, за когото се омъжила, е почти толкова безполезен, колкото листа хартия, върху който е отпечатана дипломата му. Малко след сватбата им интересът към хомеопатията в страната бил заменен от подновена вяра в традиционната медицина. Чакалнята на доктор Крипън опустяла, а недоволството на Бел се превърнало в горчилка.

Семейство Крипън усетило кризата; парите за пеене и театрални уроци пресъхнали. За още по-голямо отчаяние на Бел страната изпаднала във финансова депресия. Изгладнелият народ не давал пет пари за изкуство. Най-големите театри в Ню Йорк едва оцелявали, а малките, които биха могли да дадат шанс на Бел, затворили врати поради липса на посетители. Бел се оказала затворена в дома си с ютия в ръка, задушаваща се от безсилие.

За известно време Крипън окачил табелка пред апартамента си, че практикува дентална медицина, но скоро осъзнал, че правите, бели зъби са последната грижа на обикновените мизерстващи нюйоркчани. Тогава си намерил работа по обява като консултант в „Хомеопатични лекарства Мъниън“. Въпреки падението на хомеопатията в медицината, тя си оставала популярно перо в една друга цъфтяща индустрия: поръчки по пощата. Поръчването на буквално всичко – от супа, до ядки – от специални каталози се превръщало в начин на живот. Лекарствата не правели изключение. За бедните, неможещи да си позволят посещение при лекар, домашните лекове, предлагани от хомеопатията, били доста достъпни. Компанията „Мъниън“ се развивала с невиждани обороти.

Професор Хоръс Мъниън харесал очилатия, ерудиран Крипън, за когото казал по-късно пред „Ню Йорк Таймс“: „Той бе един от най-интелигентните мъже, които някога съм познавал“. През 1895 година Мъниън го назначава за генерален управител на централния офис на компанията във Филаделфия. Крипън увеличава значително продажбите в сектора и отново е повишен, получавайки задачата да отвори нов офис в Канада. Звездата му изгрявала. Тя заблестяла година по-късно, когато Мъниън му дал шанса на живота му: да отвори и управлява първия презокеански клон на Мъниън. Крипън заминал в Лондон, Англия, с гарантирана заплата от 10 000 долара годишно – екстравагантна сума за 1897 година (около 250 000 долара в днешни пари).

Докато Крипън полагал основите на лондонския клон на компанията „Мъниън“, Бел останала във Филаделфия и без да губи време възобновила връзките си с най-добрите учители по пеене и актьорско майсторство. Това общуване й донесло много запознаства с противоположния пол. Да се каже, че е флиртувала, би било смекчаване на фактите. Според слуховете, Бел се славела с доста разпуснат морал.

Дали Крипън е бил наясно с нейните флиртове в Щатите? Вероятно е подозирал за тях в голяма степен. След шест месеца той най-сетне я призовал в Лондон в техния нов луксозен апартамент близо до Пикадили. Надявал се, че в Англия тя ще се заеме с изкуството и ще забрави за мъжете, без да осъзнава, че покрай едното, Бел получавала и от другото. Едно от нейните многобройни завоевания бил бившият боксьор и настоящ шоумен от Чикаго Брус Милър.

Благодарение на подкрепата на драматурга и автор на песни Аделин Харисън, която харесала кипящата от живот г-жа Крипън, Бел проврявала крак в театър „Олд Мерилбоун“. Дебютирала с написано от Харисън либрето, но не успяла да очарова публиката си – една вечер дори я освиркали – и продукцията слязла от сцената след седмица. Това се повторило в още няколко второкласни театъра в предградията.

Когато се захванала с британската си кариера, Бел приела сценичното, еврейско име Кора Моцки, което сметнала за достатъчно екзотично, но нейните хулители, а такива, за съжаление, имало много, започнали да я наричат „Кора, бруклинската Маца“ („маца“ е безквасна питка в еврейската кухня). Тя побесняла, когато научила това, и побързала да смени псевдонима си на Бел Елмор.

Промяната на името не помогнала. Съпругът й понякога идвал да гледа нейните изпълнения. Макар да не разбирал особено от театрално изкуство, той виждал как публиката си шепне, разсейва се и изобщо не обръща внимание на съпругата му. А когато се осмелила да изпълнява опера, дори й се присмели.

Бел Крипън

Но Бел обичала нощния живот в театъра; в този аспект била доста успешна. Никога не отказвала покани за вечери, докато Крипън изтърквал ориенталските килими у дома. Често, нейните късни гостувания били от интимен характер – с мъже, като Брус Милър. Милър се оказал всичко, което нейният Хоули не бил; изтъкан от мускули, къдрокос и грухтящ като животно.

Не, че Крипън нарочно се държал студено към нуждите й, но нейното театралничене му се струвало повърхностно.

Скоро след пристигането й в Лондон станало ясно, че тяхната връзка се развива на две нива: Или се карали непрекъснато, или изпадали във вакуум и се разминавали почти без да си говорят. Междувременно, той се потопил в света на епруветките и растителните лекарства, пакетирани в шишенца и изпращани по пощата из цяла Англия.

Единственият път, когато Крипън показал подкрепа за нейната сценична работа, свършил трагично. През ноември 1899 година той платил за обява на цяла страница в един вестник, за да рекламира театралните усилия на жена си, вписвайки себе си като неин бизнес мениджър. Не е известно дали тя е оценила постъпката му, но някой със сигурност не го направил: професор Мъниън. Работодателят на Крипън разбрал погрешно обявата и решил, че Крипън отделя твърде много време на странични занимания, вместо да се грижи за интересите на компанията.

Крипън бил незабавно уволнен.

„Загубата на 10 000 долара годишно остави Крипън съкрушен“ – пише авторът Том Кълън, – „и минаха много месеци преди отново да стъпи на краката си. Първо си намери работа в една конкурентна компания, но… се провали след осем месеца. После, опита да наложи на пазара ново ободряващо лекарство, но към него нямаше интерес“.

Двамата били принудени да се преместят от първокласния си апартамент в много по-евтино жилище. И, за да стане още по-лошо, той намерил писма, адресирани до Бел от Брус Милър.

Тези събития се случват в изключително труден за Крипън момент. Грубо лишен от финансите си и изтръгнат от света на медицината, неговата гордост се изплъзвала, заедно с чувството му за мъжественост. Реакцията на Бел към откриването на любовните писма на Милър не била разкаяние, а отбранителност. Тя обвинила съпруга си за своето падение от сцената и за неговото падение в бизнеса.

Трето действие: Секретарката

„Има само едно-единствено щастие в живота - да обичаш и да бъдеш обичан.“ — Жорж Санд

През декември 1901-а, две години след уволняването му от „Мъниън“, доктор Крипън си намира постоянна работа в Института на глухите „Друе“. Въпреки претенциозното му име, институтът не бил нищо повече от офис за поръчки на лекарства по пощата, предназначени главно за хора с ушни заболявания. Шарлатанската фирма предлагала например малки пластири, които пациентът залепвал зад ушите си, обещаващи чудодейни въздействащи сили. Крипън работел като един от няколкото консултиращи лекари, чиято задача била да поставят диагноза на изпратените в писмо симптоми на пациента, и да му предпишат най-подходящия за страданията лек.

Месечните приходи не можели да се сравняват със някогашната му заплата, но работата имала и своите предимства. Уредил се с прекрасен кабинет, с гледка към Хайд парк. Другата му придобивка била хубавичката и уравновесена Етел льо Нев.

Етел льо Нев

Етел била на 18 години, а Хоули Крипън на 39. Въпреки разликата във възрастта, между тях възникнали романтични отношения. През 1901 година, когато срещнала шефа си, г-ца Льо Нев току-що била завършила секретарски колеж, сдобивайки се с работа като машинописка в „Друе“, благодарение на своята по-малка сестра Нина – секретарка на Крипън. Когато Нина напуснала компанията, Етел заела нейното място, превръщайки се в лична секретарка на Крипън и негова счетоводителка.

Родена в град Дис, Норфолк, през 1883 година, Етел Клара льо Нев е едно от шестте деца на Уолтър и Шарлот Нев. Семейството й се премества в Лондон, когато тя е на седем години.

Под зацапаните бузи и одраните колена на пакостливото момиче разцъфтяла сантиментална девойка, мечтаеща за далечни земи и рицари в бляскави доспехи. Щом се сдобила с независимост, придала на името си галски блясък – Льо Нев.

Етел намирала Крипън за безмерно галантен. Ако работели до късно, той я придружавал до дома й, награждавал постиженията й с вечеря в любимия й ресторант и нито веднъж не нарушил ролята си на джентълмен. Най-много я впечатлявало това, че разговорите им винаги оставали професионални – дори насаме.

За Крипън Етел била всичко, което липсвало на Бел – мила, деликатна, изящна, с мелодичен глас, дама при всякакви обстоятелства.

Те се влюбили – дълбоко, страстно и безнадеждно. С настъпването на 1903 година шефът и неговата секретарка били вече неразделни.

Поне духом.

Защото пречка на фантазиите им, здраво застанала на пътя им, била Бел.

Макар настроението на съпруга на г-жа Крипън да се било подобрило значително откакто работел в „Друе“, Бел изобщо не забелязвала. Когато не била в прегръдките на Брус Милър, тя маневрирала умело, за да се интегрира в „Гилдията на Дамите“. Дамите харесали американския й ентусиазъм, а онези, които разбрали за извънбрачната й афера с Милър, премълчавали това, защото тя била от полза за организацията.

Тя станала близка с няколко от дамите и често посещавала домовете им заедно със съпруга си. Сред тези дами били основателката на клуба Мари Лойд – бивша певица; Лил Наш – някога част от „Сестрите на Хоторн“; и най-добрата й приятелка Клара Мартинети, чийто съпруг Пол бил прочут мим. Сега, когато заплатата на Хоули станала отново редовна, Бел го пришпорила да се преместят в къща, отговаряща повече на стандартите на нейните нови приятелки. Хоули се съгласил. През септември 1905 година двамата се нанесли в триетажната тухлена къща на „Хилдроп Кресънт“ №39 за 52 лири на година.

Улица "Хилдроп Кресънт"

Техният нов дом се състоял от предна и задна гостна, кабинет, няколко спални, две тоалетни, обширен таван, кухня и килер, и прелестна градина в задния двор. Под нивото на улицата, зад градинското стълбище, лежало мазето за въглища.

Бел предекорирала къщата с настървение, наблягайки на любимия си цвят – розовото. Обзавела стаите с мебели втора ръка и имитации на изкуството, без да я е грижа дали си подхождат. Крипън намирал вкуса й за крещящ, дори отвратителен, но се научил да не му обръща внимание. Все пак прекарвал голяма част от времето си с Етел.

Макар влюбените да вечеряли заедно, да се прегръщали и целували, тяхната връзка продължила дълго без консумация. Но в края на 1906 година нещата се променили. Крипън не се поддавал на изкушението, но Етел не издържала и му се отдала.

След преместването им в новия дом Бел настояла да настанят наематели в неизползваните спални, за да могат да живеят по-нашироко с парите. Крипън се съгласил и през ноември 1906 година стаите на третия етаж били дадени под наем на трима германски студенти.

Един от немците, Рихард Ерлих, плащал допълнително за уроци по английски при Бел. Един декемврийски следобед докторът се прибрал по-рано от работа и заварил Ерлих и Бел заедно в леглото.

Крипън се втурнал към Етел и изплакал болката си пред нея. Тя за първи път осъзнала объркването – и фрустрацията му. Когато се събудили на следващата сутрин в спалнята на Етел, двамата решили, че това е била първата им „брачна нощ“.

Макар Крипън да продължил да живее с Бел – да готви, чисти и да се грижи за градината – той бил щастлив мъж. Оставял Бел да го хока и да мрънка и се оттеглял в мечтите си за жената, която обича.

Всичката му вярност към Бел изчезнала. Той живеел за деня, когато ще може да я захвърли като умряло канарче. Онова, което го спирало да я напусне засега – или да я изрита през вратата – било опасението, че тя ще причини неприятности на Етел. Бел можела да бъде много подла – даже зла. Тя дори имала вече някакви подозрения и когато настояла да знае коя е другата жена, това била една от малкото й заповеди, на която Хоули отказал да се подчини.

"Ню Оксфорд Стрийт"

Хората започнали да говорят. В началото се съмнявали в слуховете, докато доктор Крипън не напуснал „Друе“ и започнал нова работа, взимайки секретарката със себе си. Той отдавна мечтаел да се измъкне от шарлатанските продажби по пощата и да се върне в истинската медицина. Знаейки, че някога е бил зъболекар в Ню Йорк, Етел го убедила да отвори дентална клиника. В партньорство с друг стоматолог, Крипън отворил кабинет с името „Зъбни специалисти Йейл“ на „Ню Оксфорд Стрийт“ – по една случайност в сградата, помещаваща както старата му фирма „Мъниън“, така и „Гилдията на Дамите“.

Ако Бел не знаела до този момент коя е „другата жена“, сега разбрала. Тя шпионирала през отворената врата на кабинета как съпругът й и асистентката му Етел скланят глави над пациентите, очевидно наслаждавайки се на близостта си. Дамите от Гилдията й споделили, че често са виждали съпруга й да обядва заедно със същата млада жена.

Нещата бързо се усложнявали. Една сутрин Етел признала, че е бременна. Крипън приел новината както се надявала – с въодушевление. Този импулс щял най-сетне да го задвижи да се отърве от баналния си живот – и от съпругата си. Етел се преместила от дома на родителите си в пансион, където коремът й можел да расте без любопитните очи на семейството й.

„В следващите месеци от бременността Етел бе по-щастлива, ведра и оптимистична от всякога… сияеща млада жена“ - пише Том Кълън в „Кроткия убиец“. – „Но после Етел загуби детето, което носеше, и цялото човешко уравнение се промени“.

Помятането на Етел се случва преди Крипън да има шанса да каже на Бел, че иска развод, но Бел вече знаела за бременността и за намеренията му. Тя и Дамите имали очи и Бел се била подготвила да контраатакува ходовете на съпруга си. Помятането не я успокоило, защото знаела, че Етел е млада и лесно ще зачене отново.

„Въпреки нейните собствени нагли изневери, Бел не погледнала философски на връзката на съпруга си“ – пише Филсън Йънг в „Процесът срещу Хоули Харви Крипън„. – „Тя не изпитвала нищо към него и не го щадяла нито пред приятелите си, нито у дома. Но макар да не желаела вече Крипън, суетата й не позволявала да му даде да обича друга“.

Йънг вярва, че в следващите месеци Бел е осъзнала отегчението си – от Крипън, от къщата, от бижутата и приятелите си, и е започнала да си търси извинение да си тръгне.

С наближаването на 1910 година отдавна разклатеният съвместен живот на Хоули и Бел се разпаднал напълно. Вече не приемали наематели в къщата и се карали непрекъснато. Ако Йънг е прав, Бел се надявала или да уплаши Крипън достатъчно, че да напусне къщата, позволявайки й да подаде молба за развод под предлог, че е била изоставена, или да го вбеси и той да подаде молбата пръв. Тогава, с чиста съвест, тя щяла да намери поредния Брус Милър, или да издири самия Милър, който се бил върнал в Чикаго.

Но тя може би е отишла твърде далеч, докарвайки Крипън до отчаяние – все пак била актриса. Подходът й вероятно е бил твърде драматичен: „Ако продължаваш да се срещаш с този боклук, ще кажа на всичките ти пациенти каква разбивачка на семейства е тя! Цял Лондон ще научи името на тази курва! Или аз, или тя!“.

Разбивачка на семейства? Боклук? Курва?

За един мъж, така страстно влюбен в жена, няма прошка за подобни думи, изречени за неговия ангел. Бел преминала границата. Тя обидила и заплашила да опозори любимата му. Да приеме ултиматума на Бел щяло да означава да се съгласи с нейните определения, че Етел е разбивачка на семейства, боклук и курва.

Не, той никога нямало да позволи тези обиди да излязат наяве.

По-скоро би умрял…

Или би убил Бел.

Четвърто действие: Убийството

„Имам малък списък с отхвърлени от обществото, които няма да липсват никому“ – из оперетата „Микадо“ на Гилбърт и Съливан

С настъпването на Новата 1910 година семейство Крипън и техните гости, семейство Наш, чували възгласите на празнуващите по улицата, които почти заглушавали песента на камбаните на църквата „Олд Соулс“. Хоули обаче, захласнат в мечти по Етел, не чувал нищо. Той не желаел да чака съдбата да вземе решение. Щял сам да изкове бъдещето си през новата година.

На 17 януари Крипън закупил пет грана от отровата хиосциамин (скополамин) от аптеката, от която зареждал кабинета си. Алкалоидът, съдържащ се в кучешкото грозде, бил често използван в много малки дози от докторите в лудницата „Бедлам“, за да усмиряват агресивните луди. Лекарството е толкова отровно, че инжектирането на количество над четвърт гран би довело до незабавна смърт.

Две седмици по-късно Бел изчезнала.

Последните приятели, видели я жива, са Пол и Клара Мартинети, които вечеряли с Бел и Хоули на 31 януари. В 1:30 часа, когато решили да си тръгват, домакините поискали да ги изпратят навън до чакащата карета. Г-жа Мартинети спряла Бел с думите: „Недей, ще те тръшне настинка“.

Бел умряла преди изгрева на слънцето. Убил я не зимният вятър, а нейният съпруг.

Тъй като Хоули Крипън никога не признава за престъплението си, а последвалият процес не успява да обясни в детайли какво точно се е случило в онази утрин на 1 февруари 1910 година, остават само догадки, сглобени от състоянието на тялото и от различните показания. Няколко уважавани съвременици на Крипън излагат предположенията си за случилото се в дома в тъмните часове на нощта.

Най-правдоподобната теория идва от лондонския съдебен лекар и адвокат С. Ингълби Оди.

Хипотезата на Оди:

Крипън забърква горещ пунш на съпругата си преди лягане – нещо, което правел редовно. Но този път подправя питието с отрова. Изчаква хиосциамина да подейства, да я приспи, да обезсили мускулите й, и драстично да намали биенето на сърцето й. Планът му е да изчака много часове след смъртта й и после да се обади, симулирайки шок, на своя близък приятел и колега д-р Джон Бъроус и да му съобщи, че е заварил Бел мъртва в леглото. Причините Оди да вярва, че Крипън би се обадил на Бъроус са две: 1) Бъроус изпитвал голямо уважение към Крипън и би се съгласил с неговата диагноза без сам да преглежда тялото; и 2) Крипън бил казал на Бъроус в средата на декември, че се тревожи за здравето на съпругата си, която напоследък се чувствала зле.

Обаче Бел не реагира на токсина според очакванията му; вместо да я обхване летаргия, тя започва да бърбори несвързано, а сетне да крещи. Крипън осъзнава, че е приложил твърде голяма доза. При тази отрова границата между упояването и причиняването на лудост е тънка; половин гран може да убие без инциденти, а само частичка от процент повече да причини повръщане, халюцинации и лудост.

Крипънс се стряска. Уплашен, че съседите ще се събудят от писъците й, той панически грабва 45-калибровия си револвер от гардероба. Докторът застрелва жена си в леглото.

Първоначалният план на Крипън се проваля. Сега той трябва да се отърве от доказателствата и от самото тяло. Единственото решение е дисекцията. Но подобна операция би довела до обилно леене на кръв – освен ако не бъде извършена в емайлираната вана на Крипън, разположена до спалнята.

Знаейки вече, че ще я погребе в мазето, което не е много голямо – 1,80 на 2,70 м. – той разчленява трупа на части, отрязвайки ръцете, краката и главата. Бел била яка жена с голям скелет, затова, за да сведе останките й до възможно най-малки размери, той буквално я филетира, отстранявайки ребрата и гръбнака. Увивайки тези кости в мушама, ги занася в кухнята, където ги изгаря в пещта. На сутринта стрива на прах каквото е останало. Във ваната, накиснат в собствената си кръв и плуващи органи, лежал спадналият балон от плът, който някога бил Бел Крипън.

Увивайки торса в собствената си пижама, той го погребва под каменните плочи в мазето, точно под задното стълбище. Връща се банята, събира крайниците, главата и отстранените органи, сред които и сърцето, и ги опакова в дебела покривка, която поставя в сандъче в кофата за боклук.

Слънцето отдавна е изгряло. Той хвърля окървавените си дрехи в огъня и после подремва малко. В уреченото време става. Събуждайки се, оглежда местопрестъплението за следи от кръв, които би могъл да е пропуснал с уморените си очи. Облича се, избръсва се и тръгва за работа, пристигайки точно навреме в 9:00 часа. Държи се, сякаш нищо не се е случило.

Същата вечер, във вторник, Крипън се прибира у дома, вечеря. Събира няколко тухли от градината и торбата с човешки части от боклука, и се насочва към санитарния канал, намиращ се на няколко пресечки. Прикляка в сенките в края на „Клиф Роуд“, поставя тухлите в чувала и го потапя в мътните, разпенени води.

Вече смъртно уморен, без да е спал от 48 часа, Крипън си ляга рано и заспива като пребит, вероятно сънувайки щастливото си бъдеще с любимата Етел.

Пето действие: Дамите

„Любовта и скандалът са най-добрите подсладители за чая“ — Хенри Филдинг

Бел Крипън

Според неговите колеги Крипън изглеждал много спокоен, идвайки на работа във вторник сутринта след убийството на Бел. В сряда сутринта, на 2 февруари, той дръпнал Етел настрана и й съобщил, че Бел го е напуснала. Казал й, че не я е видял да си тръгва.

Сетне докторът я изненадал като извадил от джоба си шепа женски бижута – огърлици, гривни, пръстени, обици и брошки. „Тя ги остави“ – казал той, – „и искам да си избереш някои от тях“.

Етел, останала без дъх, отговорила: „Моля те, подбери ми ти нещо. Познаваш вкуса ми“.

Той кимнал и избрал комплект пръстени с диаманти и рубини и един великолепен медальон.

Когато впоследствие Етел е обвинена в съучастие в убийството на Бел, нейните обвинители се обосновали до голяма степен с факта, че тя не била показала почти никаква съпротива в приемането на тези бижута, а след време приела и някои от дрехите на „изчезналата“ съпруга.

Крипън продал останалите бижута.

Преди да си тръгне от работа той подал на Етел запечатан плик и пакет, които да занесе в Гилдията на Дамите. Етел предположила, че писмото има нещо общо с изчезването на Бел, а пакетът съдържа счетоводните документи на Гилдията. Оказала се права. Писмото гласяло:

„Скъпи приятели,

Моля, простете ме за припряното писмо и за всяко неудобство, което бих могъл да ви причиня, но току-що научих новината за болестта на мой близък роднина и се налага спешно да замина за Америка. При тези обстоятелства няма да мога да се върна няколко месеца, и затова ви моля да приемете това писмо като моята оставка“.

Още на секундата добрите дами от Гилдията надушили нещо гнило. Първо, почеркът не приличал на този на Бел; даже, всъщност, бил доста мъжки. Второ, приели скептично това, че Бел би написала и изпратила бележката чрез Хоули, вместо направо да се обади на някоя от тях. Трето, Хоули бил казал на Клара Мартинети, срещайки я случайно на улицата, че Бел е заминала в Калифорния да се грижи за болен роднина, но Клара никога не била чувала Бел да споменава за други свои близки, освен тези в Ню Йорк.

Но слуховете са си слухове и сами по себе си нищо не означават, поне докато Крипън не се появил на годишния благотворителен бал на Дамите, хванат под ръка с Етел льо Нев.

Етел изглеждала зашеметяващо в своята рокля от коприна и шифон. Докато двамата с Крипън се въртели на дансинга, прегърнали здраво, устите по масите зинали от възмущение. И тогава някой забелязал, че брошката, която носи Етел, много прилича на онази на Бел.

Гилдията на Дамите

Възмущението на Дамите продължило на расте през идните месеци. Тормозейки Крипън за повече информация – Как е Бел, чувал ли сте я? Как е болният й роднина? Кога ще се върне? Можем ли да й пишем? – те не получавали задоволителни отговори. Крипън отговарял с недомлъвки, пазейки в тайна местонахождението и заниманията й. Най-сетне, в края на март, докторът посетил семейство Мартинети, за им каже, че е чул много обезпокоителни новини за жена си. Очевидно, казал той, бедната Бел е пипнала пневмония и сега е на легло в Калифорния. Когато го попитали за адреса й, за да й изпратят картичка, докторът ги обезкуражил с думите: „Не, тя е толкова болна, че е по-добре да я оставим на мира. Очаквам много тъжни новини всеки момент, съдейки по телеграмите, които получавам напоследък“.

Сетне, на 24 март, той изпратил телеграма на Мартинети, съобщавайки им: „Бел е починала вчера в 6 часа“. Клара се опитала да се свърже с Крипън, само за да научи, че той е заминал извън града.

Избирайки точно това време за официалната смърт на Бел, Крипън не само се опитвал да се отърве от Дамите, а и да изиграе ролята на романтик. Двамата с Етел заминали за Франция, където той й съобщил за кончината на съпругата си и възкликнал, че тази ваканция може да се счита за техен меден месец.

Етел може и да му повярвала, но не и Дамите. Те започнали собствено разследване. Научили от съседите на Крипън, че той си има любовница. Етел се била нанесла в дома му, а докторът се отървавал от вещите на Бел още преди тялото й да е изстинало. Съседка разказала как една вечер била видяла през прозореца Етел да мери рокля след рокля, подавани й от доктора. Тя пренареждала градината по собствения си вкус и си наела френска камериерка.

Завръщайки се от „медения си месец“, Крипън съобщил на нахалните приятелки на Бел, че няма да има погребение, защото тя е била кремирана в Америка. Прахът й щял да му бъде изпратен скоро и той щял да ги уведоми.

Това също се сторило подозрително на Дамите. Бел била католичка, а по онова време католиците не приемали кремацията.

От името на Гилдията на Дамите Лоуиз Смайтсън се свързала със Скотланд Ярд и изложила подозренията си пред инспектор Уолтър Дю. Дю съвсем не я окуражил. Казал, че жени постоянно изоставят съпрузите си, а това, че любовницата на Крипън носела брошката на Бел, също му се сторило нормално. „Мъжете често танцуват със секретарките си и ги кичат с бижутата на отсъстващите си съпруги. Полицията нищо не може да направи. Ние не сме пазители на морала“.

Междувременно, Дамите продължили да си играят на хрътки и се натъквали на стряскащи следи, каращи ги да се съмняват, че Бел изобщо е напускала Лондон. Клара Мартинети и Ани Сътън проверили доковете, за да видят кои кораби са заминали за Америка в сутринта, в която Бел уж била отплавала; открили, че „Ла Турейн“ – единственият кораб, който трябвало да пътува тогава – се ремонтира на пристанището в Хавър. Президентката на Гилдията Изабел Гинет се свързала с властите в Калифорния през лятото и разбрала, че в щата не е умирало лице с името Бел Крипън или Бел Елмор.

Въоръжени са тази нова информация, Дамите се върнали в Скотланд Ярд на 30 юни, този път срещайки се с инспектор Дю и неговия началник, директор Франк Фроест. Групата на жените била представлявана от Лил Наш и нейният съпруг Джон. Двамата разказали за откритията на Гилдията, както и за разговора, който Джон наскоро бил провел с Крипън. Според г-н Наш, докторът не можел да си спомни, в кой град е умряла жена му, нито в кой крематориум били изгорени останките й.

Детективите били впечатлени. Вече заинтригуван от ситуацията, Дю се съгласил да говори с Крипън. Няколко дни по-късно, на 8 юли, той посетил дома му и докторът признал, че съпругата му в крайна сметка не е умряла, а е измислил цялата история, за да избегне скандал. Дю решил, че в това има смисъл. Написал изявление, което докторът подписал, и потеглил обратно към управлението.

Но Дамите оставали все така скептично настроени. Дю, макар и раздразнен, решил, че тяхната преданост към Бел Крипън заслужава още едно усилие от негова страна. Той взел със себе си своя адютант, детектив-сержант Артър Мичъл, и двамата се отбили в денталната клиника в понеделник, 11 юли. Чиновникът на фирмата им казал, че Крипън няма да се върне известно време, тъй като внезапно бил заминал някъде. Когато Дю поискал да разговаря с г-ца Льо Нев, служителят му доверил, че нея също я няма и вероятно придружава доктора в пътуването му. Не знаел къде са заминали. Дю и Мичъл забързали към къщата на „Хилдроп Кресънт“ №39.

Вечерта на 8 юли, след разговора си с инспектор Дю, Крипън признал на Етел, че я е излъгал за смъртта на Бел. Тя се почувствала предадена. Крипън предложил двамата да заминат за Канада, тъй като всичко щяло да излезе наяве и да избухне грандиозен скандал. Етел се съгласила, без да подозира, че той е заровил скелет в мазето си.

На следващия ден двамата се качили в метрото и слезли на спирка „Ливърпул“, откъдето взели влака за Харуич. От там, казал Крипън на Етел, щели да отплават за Ротердам, после за Антверпен, за да се качат на кораб, заминаващ за Канада.

Останките на жертвата в мазето

Инспектор Дю и Мичъл пристигнали в дома на Крипън и заварили там само прислужницата. Всичко, което знаела, е, че е била уволнена, но я оставили да живее в къщата. Нямала ни най-малка представа къде са отишли докторът и неговата дама.

„Сега, подозренията на Дю се събудили с пълна сила… и той предприел ново претърсване на къщата“ – пише авторът Филсън Йънг, - „като разровил части от градината, огледал мазето, бутал тухлите с крак, но не открил нищо. С щастливо упорство се върнал към търсенето на следващия ден, и на по-следващия, 13 юли, когато побутнал с ръжен плочите на пода в мазето, открил, че една от тях се повдига. Открил още няколко разхлабени камъка по същия начин, взел лопата и започнал да копае. На няколко инча дълбочина се натъкнал на компактна маса от животински останки, които, след огледа на експертите, се оказали солидни части от човешко тяло, от което липсвали главата, крайниците и кости…“

Градината на д-р Крипън. Инспектор Дю е най-вдясно.

Инспектор Дю излязъл на чист въздух в задния двор, за да не припадне от гледката и вонята. Спомнил си утрото, когато била намерена една от осакатените жертви на Джак Изкормвача – Мери Кели, през 1888 година. Макар работата на Джак да била дори още по-отблъскваща, този убиец спокойно можел да го конкурира.

„Медицинската експертиза на останките установила, че трупът е на яка жена, с изрусена коса, която има белег от коремна операция“ - гласи историческият сайт на полицията в Северен Холоуей. - „Следи от хиосциамин, в достатъчно количество че да причинят смърт, били открити в различни органи“. Разследването показало, че Бел е претърпяла подобна операция в младостта си и наскоро била боядисала кестенявата си коса в русо.

Три дни по-късно столичната полиция издала заповед за ареста на доктор Хоули Харви Крипън и г-ца Етел льо Нев.

Шесто действие: Корабът

„Какво е един кораб, ако не затвор?“ — Робърт Бъртън

Всички на борда на парахода „Монтроуз“ ги смятали за мила и отдадена двойка – баща и син, пътуващи към новия си живот в Канада. Господин Робинсън и неговият син никога не се разделяли, и макар да били учтиви и любезни, не говорели с никого, освен ако не им се наложи.

„Господин Робинсън“, разбира се, бил Крипън, а неговият „син“ – Етел льо Нев, маскирана като младо момче. Тя смятала, че така опазва добродетелта си – неомъжена жена не можела да дели кабината на мъж през 1910-а – но Крипън я бил убедил да се дегизира, защото знаел, че властите ще търсят привлекателна брюнетка на 27 години в компанията на мъж с мустаци. Той бил обръснал мустака си.

Капитан Кендал

През деня двамата седели на палубата, разговаряйки тихо за морето, времето и чудото на новоинсталираната антена на италианския изобретател Маркони, която тихо пращяла над главите им, изпращайки съобщения към двата бряга на Атлантическия океан… Но с напредване на пътуването капитан Кендал започнал да подозира нещо, когато забелязал, че панталоните на младия Робинсън са твърде големи за слабото момче и са закопчани с безопасна игла.

Крипън и неговата любима се качили на борда на „Монтроуз“ в Антверпен на 20 юли. Същият ден параходът потеглил надолу по река Шелд към открито море на път за Канада. Бегълците, пътуващи във втора класа, били двама от 280-те пасажери на борда. Капитанът, Хари Кендал, наблюдавал високото, слабо момче с нелепо закрепените панталони и скоро осъзнал, че „неговите“ устни се движат неестествено за мъж, а „неговата“ коса е забележимо по-мека и женствена, въпреки шапката, която почти изцяло я скривала.

На борда нямало нови вестници, но капитанът бил донесъл със себе си копие от един местен ежедневник, излязъл в деня на отплаването. На първата му страница се мъдрели снимки на издирваната двойка доктор Крипън и Етел льо Нев. Изучавайки фотографиите, Кендал установил, че г-н Робинсън страшно напомня на хлъзгавия зъболекар, а неговият компаньон, момчето с хубавото лице, като нищо би могло да бъде Етел.

Капитан Кендал влиза в историята, когато на 22 юли изпраща първата изобщо безжична телеграма, в резултат на която е заловен престъпник. Изпратена от 120 мили западно от Корнуол, Англия, до компанията „Уайт Стар“ в Ливърпул, тя гласяла:

„Имам силни подозрения, че Крипън – Лондонския убиец в мазето – и неговата съучастничка са сред пътниците. Мустакът го няма, пуска си брада. Съучастничката облечена като момче. Гласът и телосложението несъмнено женски. Двамата пътуват под името Робинсън. Кендал“.

Сержант Мичъл и госпожици Фостър и Стоун

Телеграмата била изпратена незабавно в Скотланд Ярд до разследващия случая на Крипън инспектор Дю. Той се свързал с „Уайт Стар“, за да си резервира билет за следващия им трансатлантически кораб за Канада. Имал късмет, защото научил, че „Лаурентик“ напуска Ливърпул в утрото на 23 юли и, бидейки по-бърз от „Монтроуз“, щял да пристигне в Квебек един ден по-рано. С одобрението на началниците си, Дю се качил на борда заедно със сержант Мичъл и две тъмничарки – г-ца Фостър и г-ца Стоун – които щели да поемат грижата за г-ца Льо Нев при ареста й.

На борда на „Монтроуз“, без достъп до вестници, главните действащи лица в тази драма нямали идея, че са се превърнали в медийни звезди. Лондонските вестници и списания пълнели страниците си с всичко, свързано с „Убийството в мазе в Северен Лондон“. Инспектор Дю и капитан Кендал се превърнали в герои. Сценичната кариера на Бел Крипън най-сетне привлякла публичното внимание, макар и не по начина, на който се надявала преживе.

Устремен към целта си, Дю бил готов за действие. „Лаурентик“ подминал „Монтроуз“ в полунощ на 27 юли, на път за Фадър Пойнт, Квебек. Вторият кораб трябвало да акостира на същото място 24 часа по-късно на 31 юли, когато Дю щял да се качи на борда и да арестува бегълците. Кендал бил известяван за местонахождението на Дю.

Крипън и Етел продължавали да бъдат неразделни. Един ден Етел се превърнала в героиня. Малко белгийско момченце се подхлъзнало на палубата пред нея и, ако не били бързите й рефлекси, щяло да падне във водата. Писъкът, който надала, сграбчвайки ръчичките му, определено бил женски.

С наближаването на кораба до Квебек, сякаш тъма обгърнала до този момент доброто настроение на Крипън. Етел забелязала това и го попитала какво го тревожи.

„Може би ще трябва да те оставя, когато пристигнем“ – казал той.
“Как така ще ме оставиш?“ – слисала се тя.
“Няма да е зле да си припомниш машинописа, защото съм сигурен, че ще си намериш добра работа в Канада. Препоръчвам ти Торонто – чувал съм, че е страхотно място”.
“Ами ти?“ – настояла тя, изумена от чутото.
“О, нищо“ – отговорил той. – „Просто мисля за бъдещето”.

Тя чувствала, че има още, но не искала да го притиска повече в онзи момент. Етел не предполагала, че времето им заедно е към края си.

Ако Хоули Харви Крипън имал лоши предчувствия, те се оправдали напълно. Той не реагирал с голяма изненада, когато, пристигайки в Квебек, към него и Етел се приближил висок мъж и казал с вежлива усмивка:

„Добро утро, доктор Крипън“.

Крипън веднага го познал: „Добро утро, инспектор Дю“.

Арестът на доктор Крипън и Етел льо Нев

Седмо действие: Процесите

„В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада„ — Емили Дикинсън

Доктор Крипън и Етел льо Нев били съдени отделно през октомври в съда „Олд Бейли“ – той за убийството на Бел, а тя като съучастничка след престъплението и бегълка от правосъдието.

Процесът на жената, продължил един ден, бил проста формалност. Общественото съчувствие било в нейна полза. Нейният брилянтен защитник, Фредерик Едуард Смит, предизвикал прокурора Ричард Муър да докаже извън всякакво съмнение, че Етел е знаела за престъплението на любовника си и, че, докато е била на борда на „Монтроуз“, е осъзнавала, че пътуването им всъщност е бягство от правосъдието. Обвинението не успяло да установи вината й по нито едно от обвиненията. След 20-минутно обсъждане, Етел била обявена за невинна.

Етел льо Нев в съда

Делото на Крипън, продължило от 18 до 22 октомври, протекло също толкова експедитивно, но в съвсем различен тон. Страховито обезобразено тяло било намерено в мазето му. Тялото на неговата съпруга, с която делил един нещастен и понякога враждебен живот. Стореното от него на жертвата било непростимо и невъзможно за разбиране. Той лъгал отново и отново за местонахождението на Бел. И най-уличаващото – в деня след признанието си пред инспектор Дю, той напуснал страната със своята възлюбена.

Той пледирал невинен, макар да знаел, че картите не са на негова страна. И не направил нищо, за да разруши образа на мъж, заловен с нож в ръка. Неговият защитник, Алфред Тобин, направил, каквото могъл, и вероятно би сторил повече, ако имал съдействието на Крипън.

“Повечето правни експерти са съгласни, че единствената надежда на Крипън да се спаси от бесилото била да пледира за невинност, да се възползва от всички смекчаващи вината обстоятелства и да разчита на милостта на съда“ - заявява биографът Том Кълън. – „Пледирането за виновност би довело до излагане на показ на цялата мръсна история за брачния живот на Крипън с Бел… Етел щяла да бъде призована като свидетел, а историята за аферата му с нея – включително нейната бременност и помятането – щяла да бъде разнищена в съдебната зала… Крипън, разбира се, не би допуснал това”.

Заемайки свидетелското място, обвиняемият отстоял позициите си и отрекъл да е убивал някого. Не могъл да обясни как тялото на Бел е било погребано под къщата му. Напуснал бил Англия, защото не знаел, че от него се очаква да остане.

Крипън избрал да умре с чест. Основната му грижа била да оправдае Етел, което се сторило похвално дори на хулителите му.

Съдия лорд Алвърстън

След пет дни на слаби усилия от страна на защитата и смазващи удари на обвинението, съдебното жури намерило Харви Крипън за „виновен в предумишлено убийство“. Когато главният съдия лорд Алвърстън попитал затворника дали иска да каже нещо, Крипън измърморил: „Все още настоявам, че съм невинен“.

Черен шал бил поставен върху бялата перука на лорд Алвърстън, той прочистил гърлото си и, без да мига, хванал погледа на обречения мъж.

„Хоули Харви Крипън“ - започнал той, – „вие бяхте осъден, според доказателствата… че жестоко сте отровил съпругата си, че сте укрил престъплението си, обезобразил сте тялото й, и сте изхвърлил надробените й останки; сдобил сте се с нейното имущество и сте го използвал за собствени цели. Също така бе установено, че с появата на подозренията сте избягал от правосъдието… Умолявам ви да се помирите с Всемогъщия. Сега трябва да ви наложа присъдата на съда, която е, както следва, да бъдете отведен в затвора, а оттам на мястото за екзекуции, където ще бъдете провесен на бесилото… И нека Господ се смили над душата ви!“

Крипън обжалвал присъдата, но апелативният съд отхвърлил молбата му. Единственият му шанс оставал в ръцете на вътрешния министър Уинстън Чърчил. На 19 ноември управителят на затвора „Пентонвил“ донесъл на Крипън лошата новина, че Чърчил е стъпкал всичките му надежди.

Екзекуцията му щяла да се състои на 23 ноември 1910 година.

Етел посещавала любимия си всеки ден. След всяка визита двамата си изпращали писма. Нейните изчезват завинаги, тъй като са погребани заедно с осъдения, но неговите изричат думи на обожание и растяща вяра, че Бог ще запази любовта им след смъртта. „Ще се срещнем отново!“ - заклевал се той.

Той поискал, и му било позволено, да отнесе нейната снимка и писмата й в гроба. Те щели да му донесат утеха. И да обезсмъртят мечтите му.

Епилог

„Опитът никога не е ограничен и никога не е окончателен“ — Хенри Джеймс

Къщата на „Хилдроп Кресънт“ №39 останала празна през следващите 30 години. Тогава един шотландски комик се опитал да я превърне в музей, посветен на Крипън, но не уцелил правилния момент. Лондончани все още помнели ясно зловещото убийство, а някои смятали, че това би било проява на неучтивост към Етел льо Нев, която била изстрадала достатъчно. Необитаваната и недолюбвана къща посрещнала своя тъжен край в ръцете на германско Луфтвафе, по време на блицкриг бомбардировките над Лондон във Втората световна война.

Капитанът на „Монтроуз“, Хари Кендал, за малко щял да загине четири години след инцидента с Крипън, през 1914 година, когато корабът, който командвал, „Императрицата на Ирландия“, потънал край Фадър Пойнт, Квебек – мястото на ареста на Крипън и Етел. Загинали повече от хиляда души, но спасителният екип спасил Кендал. Капитанът живял до 91 години.

През 1914-а, същата година на трагедията с „Императрицата“, корабът „Монтроуз“ потънал в сянката на белите скали на Дувър.

Случаят на Крипън бил последен за инспектор Уолтър Дю. Той се оттеглил от активна служба на 47 години, три седмици преди обесването на доктора. Смята се, че е взел това решение заради симпатията, която чувствал към затворника, заклевайки се никога вече да не изиграва такава роля в подобна човешка трагедия. За това свидетелства мекотата, с която описва кроткия убиец в своите мемоари, озаглавени „Аз залових Крипън“ и публикувани през 1938 година. Дю умира през 1947 година.

Отказвайки да живее в Англия, където спомените са толкова живи, Етел решила да прекара живота си в Торонто. Тя се качила на борда на „Маджестик“ в утрото на екзекуцията на нейния любим. Работила като секретарка в Канада пет години, като междувременно пишела мемоарите си, но в крайна сметка закопняла да види семейството си отново. Отплавала обратно за Лондон през 1916 година.

Скоро след завръщането си в Англия тя сменила фамилията си на Нелсън и се омъжила за счетоводителя Станли Смит от Кройдън, където заживяла със съпруга си. Мнозина казват, че Смит много приличал на Хоули Крипън. Бракът им бил щастлив и двамата се сдобили със син и дъщеря. Съпругът и, обаче, починал от сърдечен удар, без никога да узнае, че Етел Нелсън всъщност е прочутата г-ца Льо Нев.

Вдовицата продължила живота си, фокусирана върху няколкото си добри приятели и, главно, върху децата си. Заела се с шиене. Катарактът бил единственото й оплакване на стари години и Етел починала през 1967-а като доволна баба.

Етел никога не забравила Хоули Крипън и пазела спомена за него в сърцето си – но в тайна. Когато успялата авторка Урсила Блум я издирва през 1954 година, с идеята да напише книга за нейната история с доктора, Етел била непоклатима. Макар двете да станали добри приятелки, Блум не можела да я накара да говори нито за Крипън, нито за случилото се. Книгата на Блум никога не видяла бял свят.

Един следобед обаче, докато двете пиели чай, Блум набрала достатъчно смелост, за да попита старата дама: „Ако Крипън се появи днес, ще се омъжиш ли за него?“.

„Очите й почти ме пронизаха“ – пише Блум. – „Да, ще го направя – отговори тя“.

Белегът, открит по кожата на жертвата

През октомври 2007 година случаят отново се появява на първа страница, този път с предположението, че Крипън е невинен, а останките, намерени в мазето, изобщо не принадлежат на Бел Елмор, а на някакъв мъж. Двамата криминалисти Дейвид Форан и Джон Трестрейл сравняват ДНК-то на жертвата с това на три пра-племенници на Бел.

Митохондричната ДНК се предава от майка на дъщеря в яйцеклетката и остава относително непроменена през поколенията. Двамата учени твърдят, че ДНК-то не съвпада. Но за това би могло да има обяснение. Роднините биха могли да не са преки потомци, или пробите да са били замърсени и повредени по някакъв начин.

Белегът от операция на корема на жертвата също е подложен на съмнение. Твърди се, че това всъщност не е белег, тъй като има фоликули на косми, а такива при белезите няма.

Появяват се две теории за това коя е жертвата. Едната гласи, че това е неизвестен мъж. Другата – че Крипън е извършвал незаконни аборти в дома си и една от пациентките му е починала. Няма доказателства в подкрепа на нито една от версиите.

Восъчната фигура на д-р Крипън в музея на мадам Тюсо

Комисията за преразглеждане на криминални случаи разглежда отново случая през декември 2009 година и обявява, че апелативният съд няма да изслуша делото за посмъртно помилване на Крипън.

Далеч от описанието на един лукав престъпник, Крипън е по-скоро неумел аматьор. Неговата история притежава всички необходими елементи на романтичен трилър. Невъзможна любов, зла жертва, надъхан детектив и вълнуваща гонитба. И, разбира се, Крипън избира смъртта, за да спаси своята любима. Няма как да не изпитаме съчувствие към дребния доктор. Или, както казва криминалният автор Реймънд Чандлър за Крипън:

„Няма как да не харесаш поне малко този човек. Един убиец, който умира като джентълмен“.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е публикуван по идея на Secret
Източници: trutv.com, crimemagazine.com, wikipedia.org

Филми и книги по случая:

Разказът на Arthur Machen “The Islington Mystery„, адаптиран в мексиканския филм El Esqueleto de la señora Morales.
Филмът „Доктор Крипън“ от 1962 г.
Книгата на Никълъс Конъл „Уолтър Дю: Човекът, който залови Крипън“
Книгата „Кроткият убиец“ на Том Кълън
Романът на Джон Бойн „Crippen: A Novel of Murder„

Мнозина смятат, че мъчителната смърт на Силвия Лайкънс е най-ужасното и страховито престъпление, извършвано някога от повече от един човек… Грешат. Смъртта на Джунко Фурута е може би най-смразяващият и зловещ случай на убийство чрез изтезания в историята. И най-сърцераздирателният. Шестнадесетгодишното момиче преминава през невъобразима болка и загива в мъчителна агония. Цели 44 дни никой не идва на помощ. Сега нейните убийци са свободни хора. Справедливостта така и не възтържествува – дори след 20 години.

Страховитата участ на изтезаваната 44 дни и погребана в цимент ученичка се „радва“ на огромна популярност не само в Япония, а и в целия свят. Подобно на не по-малко прочутия случай с японския канибал Исеи Сагава, нейните мъчители се отървават с възмутително леки присъди. Въпреки съдебната забрана имената им да бъдат оповестявани в медиите, пресата не спи и публикува истинските им самоличности.  Дори и най-безчувствените са потресени от кошмарното престъпление на четиримата младежи.

Похитена

Ужасът започва през ноември 1988 година. Шестнадесетгодишната Фурута, по фамилия Джунко, се прибира към къщи от училището си в район Мисато град Токио. Тя не забелязва, че е следена от четирима около 17-годишни младежи. Един от тях се прокраднал зад нея и извадил нож. Заплашил я: „Обърнеш ли се – ще те довърша!“. Пред нея се появил друг от младежите и гласът с ножа наредил: „Сега върви след него!“.

Водачът уверено закрачил по улицата. Девойката решила да се подчини на указанията на похитителите. Стигнали до двуетажна къща и вкарали треперещото момиче вътре. Но в дома се оказали родителите на едно от момчетата. Техният син съвсем спокойно им обяснил, че Фурута е негова приятелка, която е избягала от къщи.

Той им наредил да не звънят на родителите й и на полицията и възрастните обещали, че ще правят каквото им казва. Те се страхували от него. За това имало основателна причина – техният син бил член на Якудза…

Не е известно как момичето прекарало първата си нощ в този дом, който щял да се превърне в неин затвор. Сутринта на следващия ден спящата на пода Фурута се събудила рано. Тя побързала да намери телефон в една от стаите и набрала номера на полицията. Сигналът свободно се проточил твърде дълго. Фурута започнала да нервничи. Изведнъж слушалката замлъкнала. Вдигайки глава, девойката видяла сина на собствениците на дома. В ръцете си държал запалка.

„Отдавна трябваше да прегоря кабела на телефона. Както и ръката ти!“.

Сграбчил момичето за ръката и поднесъл пламъка към дланта й. Фурута закрещяла от изгарящата болка. Младежът я блъснал на пода и изсъскал: „Още веднъж ако се опиташ да звъниш, ще убия родителите ти. Разбра ли?“

Фурута кимнала утвърдително със сълзи на очи.

После я заставили да се обади на родителите си и да им каже, че е у приятелка и всичко е наред – да не се тревожат за нея.

Гавра

Дребният гангстер от Якудза, Джо Камисаку, поднесъл на Фурута суши с развалена риба и чаша с нещо подобно на прокиснал ябълков сок. „Яж“ - наредил той. Фурута с мъка изяла половината суши. „Какво има в чашата? Сок?“ – попитала тя. „Да“. Фурута вдигнала чашата към устните си и усетила противна миризма. „Това не е сок“. „Извинявай, излъгах те. Това е пикнята ти!“. С тези думи младежът насила се опитал да я накара да изпие отвратителната течност. Когато не успял, извикал другарите си и им наредил „Съблечете я!“.

Момчетата изпълнили указанията му и свалили дрехите на съпротивляващото се момиче. Из дома се разнесли отчаяните писъци на Фурута, изнасилвана групово от четиримата негодници. Това продължило и в следващите дни. Похитителите й даже канели свои приятели, които също участвали в гаврата. Родителите на Камисаку се правели на слепи и глухи през цялото време. Отдавна били разбрали, че не бива да се бъркат в заниманията на сина си…

Детската стая на Камисаку се превърнала в сборен пункт на непълнолетните начинаещи гангстери. Идвали тук ден след ден, за да се порадват на пленницата си. Смазаната телом и духом Фурута обикновено седяла свита в ъгъла на стаята и чакала с ням ужас кога ще се сетят за нея.

Един ден четиримата младежи пушели цигари в стаята и се чудели как да преборят скуката. На един от тях му хрумнала ужасна идея. Той повикал момичето, съблякъл я и я заставил да легне на пода.

„Момчета, сега това същество е нашият пепелник!“ - казал той.

Идеята им се сторила много забавна и те дружно затръскали цигарите си върху тялото на момичето. После ухилени до уши започнали да гасят фасовете в тялото на девойката. В очите й бликнали сълзи от унижение и болка.

В утрото на десетия ден Фурута вече копнеела това да е последната й сутрин сред живите. Не издържала повече издевателствата на похитителите си.

„Днес ще можеш да си починеш“ - казал един от тях. – „Нямаме време да си играем с теб“.

След дълго мълчание Фурута им се примолила: „Моля ви, убийте ме. Не издържам повече!“.

„Да не искаш и ковчег да ти купим? Глупачка такава, не разбираш ли? Това не са мъчения, а игра с младото ти тяло. Млъкни и си избий глупостите от главата“.

Опит за бягство

Следващите десетина дни преминали в непрекъснати жестоки побои и извращения. Обезумелите тинейджъри я изнасилвали, ритали и скачали върху нея. Провесвали я за ръцете от тавана и я използвали като боксова круша. Пускали спортни гири върху корема й. Носът й се напълнил с толкова засъхнала кръв, че Фурута можела да диша само през устата. Държали я гладна, ако изключим хлебарките, които „на шега“ я карали да яде. Състоянието й било толкова тежко, че когато най-накрая се сетили да й дадат вода, девойката не можела да я задържи в стомаха си. Повръщала всичко.

„Обикновеното“ изнасилване като че ли омръзнало на четиримата изверги. Вероятно жертвата вече не им се струвала толкова привлекателна. Мръсното, пребито и плюещо кръв момиче не успявало да възбуди нагона им. Сега се събудил изследователският им интерес. Какво ще стане, ако натикат бутилка в ануса й? Колко дълбоко ще проникне? А тя как ще реагира? Важни въпроси за всеки уважаващ себе си подрастващ сексуален садист, в чийто ръце е попаднал подходящ обект за експерименти. Бутилката причинила жестоки разкъсвания в ректума на момичето. За съжаление, този епизод по-късно имал още по-страховито продължение.

Някъде в този период Фурута събрала малкото си останали сили и решила да избяга от страшната къща. Промъкнала се тихичко по коридора, докато мъчителите й спели, и почти успяла да отвори входната врата, когато Камисаку я усетил. Наказанието не закъсняло – по-ужасно от всякога.

Урокът започнал с вече добре познатото гасене на цигари в тялото й. Това, разбира се, било само за загрявка. Не бивало да й позволяват да бяга отново. Вече били стигнали твърде далеч. Решили да я обездвижат. За целта полели краката и стъпалата й с течност за запалки и ги подпалили. Писъците на Фурута и миризмата на изгорено месо изпълнили тясната и задушна стая. Момчетата усилили музиката и загасили пламъците преди да погълнат припадналата от болка жертва и нейния затвор.

Фойерверки

Времето, прекарано от Фурута в този дом, приличало на някакъв кошмарен сън. Всеки ден ставало все по-лошо и по-лошо. Струвало й се, че агонията никога няма да свърши – ще продължава вечно. Изгорените крака й причинявали ужасна болка, но мъчителите й не проявили и капка съчувствие. Дори не оставили раните й да зараснат малко преди да продължат с чудовищните си експерименти.

Побоят се превърнал във всекидневие, или по-скоро – в загрявка преди по-страшните наказания. Биели я с бамбукови пръчки, стикове за голф и арматурни железа. Една леденостудена, декемврийска нощ прекарала полугола на терасата. Премазали пръстите на ръцете й с тежести, но любимото им занимание си оставали сексуалните извращения. Четиримата не страдали от липса на болно въображение и измисляли едно от друго по-отблъскващи забавления.

Един ден Джо Камисаку донесъл със себе си наръч фойерверки. Обърнали жертвата си по корем и рязко набутали фойерверките в ануса й. Джо ги запалил с цигарата си.

„Ей, гледайте как хубаво горят!“ – пошегувал се той злобно, а момичето изкрещяло при избухването на пиратките.

В последните десетина дни униженията продължили със завиране на най-различни предмети в срамните й части. Запалени цигари, гореща електрическа крушка и шишчета за барбекю и ножици, които й причинили жестоки разкъсвания. Фурута не била в състояние да уринира, а травмите й били толкова тежки, че й отнемало половин час пълзене, за да стигне до банята на долния етаж.

Изгорили клепачите й с цигари и лицето й с горещ восък. Забивали игли в гърдите й. В пореден изблик на садизъм откъснали лявото зърно на гърдата й с клещи. Вследствие на безмилостните удари по главата Фурута почти загубила слуха си – тъпанчетата й били жестоко увредени. По-късно, при аутопсията, се установило, че мозъкът на жертвата е силно намален по размери.

Последен ден

По Коледа не винаги се случват чудеса. Вместо подаръци и светеща елха, Фурута получила кратка почивка от мъченията. Момичето дори не осъзнавало вече къде се намира. Не била в състояние да се движи и само шепнела през разбитата си уста: „Убийте ме и да се свършва!“. Те не обръщали внимание на молбата й.

Последният, 44-ти ден от агонията на Фурута настъпил на 4 януари 1989 година. Мъчителите й се прибрали в сборния пункт побеснели от загубата на доста пари в игра на маджонг. Скарали се помежду си, обвинявайки се взаимно за загубата. Сигурно щели да се сбият, ако в разгара на скандала не се сетили за нея. Ето как щели освободят гнева си. Нахвърлили се върху осакатеното й тяло въоръжени със спортна гира. Редували се да блъскат тежкото желязо в лицето й, превръщайки го в неузнаваема кървава пихтия. След това поднесли пламъка на горяща свещ към лицето и очите й.

Момичето не помръдвало – лежала жива, но безжизнена и безучастна към случващото се с нея. Това ги вбесило още повече. Искали да видят някаква реакция – тя сякаш обезсмисляла усилията им, просната отпуснато като някаква парцалена кукла на пода. Извадили течността за запалки и полели краката, ръцете, лицето и стомаха й. Сетне драснали клечката. Тялото й лумнало в пламъци.

Джунко Фурута намира спасение от мъчителите си по-късно същия ден, умирайки в болка и самота.

Погребана в цимент

Смъртта й леко изненадала четиримата. Естествено, те знаели дълбоко в себе си, че това ще се случи един ден, но винаги били подтискали тази мисъл. Сега, реалността на стореното ги ударила като с парен чук. Цялото им самозалъгване, че това е безобидна игра, която ще им се размине, както им се били разминавали в миналото детските пакости, се разбило на пух и прах. Очаквали ги съд и затвор. Не можели да позволят това да се случи. Тялото на момичето трябвало да изчезне. Завинаги.

Благодарение на връзките си в Якудза Джо Камисаку знаел как мафията се отървава от труповете на жертвите си. Варел с цимент и нежеланото тяло изчезвало завинаги под водата или в основите на някои строеж.

На 5 януари се сдобили с празен 200-литров варел и чувал цимент и под прикритието на нощта напъхали изтерзаното тяло на Фурута в импровизирания й ковчег. Напълнили го с цимент и го закарали на един строеж в района на Кото. Това се оказало фаталната им грешка. Работниците на обекта открили контейнера, и, незнайно как, разбрали, че в него има нещо нередно. Оказало се, че са много прави.

Колкото и да се опитвали да скрият следите си убийците, не след дълго ги заловили. Хироши Мияно (по-късно сменя името си на Йокояма), Джо Огура (сменя името си на Камисаку), Синджи Минато и Ясуши Уатанабе. Улики имало в изобилие: сперма в тялото на Фурута, следи от течност за запалване, кръв, кожа от четиримата под ноктите на момичето и много други. Момчетата разбрали, че няма измъкване и започнали да си признават.

Когато майката на Джунко Фурута научила новините и подробностите за случилото се с дъщеря й, тя загубила съзнание. Години наред след това й се налага да търси психиатрична помощ, за да се справи с кошмарите си. Животът й се превръща в безкрайна болка.

Справедливост?

Японското законодателство изисква имената на непълнолетните обвиняеми да бъдат пазени в тайна. Въпреки това седмичното списание „Шукан Буншун“ публикува истинските им самоличности, заявявайки че „човешките права не са за зверове“.

Решението на съда не било лесно. Такова престъпление заслужава смъртна присъда. За съжаление, според закона това не се отнася за непълнолетните убийци. Не оставало друго, освен да им бъде наложена присъда от 8 години лишаване от свобода в затвор за непълнолетни. Самите престъпници пледирали за виновни само по обвиненията в „нанасяне на особено жесток побой, причиняване на жестоки изгаряния“, но не и в убийство.

Решението на съда възмутило цяла Япония. През 1999 година Джо Камисаку излиза на свобода, но през юли 2004-а отново попада зад решетките за нападение над свой познат, за когото вярвал, че се опитва да му отмъкне приятелката. Този път получил 7 години.

Родителите на Джунко били изумени от присъдите на убийците на дъщеря им и завели гражданско дело срещу родителите на момчето, в чиято къща били извършени престъпленията. Когато някои от присъдите били отменени на база проблемни веществени доказателства (спермата и срамните косми, намерени по тялото, не съвпадали с тези на арестуваните момчета), адвокатът, занимаващ се с гражданското дело, решил, че няма да може построи случая си и отказал да ги представлява по-нататък.

През юли 1990 година по-низш съд осъжда лидера на групата на 17 години затвор. Съдът дава на един от съучастниците от 4 до 6-годишна присъда, на втори от 3 до 4, а на трети – от 5 до 10 години. Лидерът и първите двама от тримата обжалват присъдите си. Върховният съд им налага още по-сурови наказания. Върховният съдия обяснява решението си с естеството на тяхното престъпление, неговият ефект върху семейството на жертвата и ефекта му върху обществото. Лидерът получава 20 години затвор – втората по тежест присъда след доживотната.

Печалният случай привлича вниманието на цялата нация към осъждането и реабилитацията на млади нарушители на закона и се превръща в медийна сензация.

По случая са написани поне две японски книги.

През януари 2004 година излиза японската манга „17 Sai“, написана от Фуджии Сейджи и илюстрирана от Камата Юджи, която описва събитията около престъплението.

През 1995 година е направен експлойтейшън филмът „Concrete-Encased High School Girl Murder Case“. Друг филм – „Concrete“, режисиран от Хирому Накамура, излиза през 2004-а и е базиран на една от книгите, написани по случая.

През 2006 година японската рок група „GazettE“ посвещава песента си „Taion“ (Температура на тялото) от албума „NIL“ на момичето.

Комиксът на Уайта Узига „True Modern Stories of the Bizarre“ включва историята „Ученичката в бетон“, разказваща за убийството на Джунко Фурута.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на Ritsuka
Източници: unexplained-mysteries.com, japantimes.co.jp, wikipedia.org, lynnaisha.wordpress.com, mamba.ru

В криминалните архиви на бившия Съветски съюз се крият забравени много случаи на жестоки масови убийства, извършени с дивашка, необуздана агресия от привидно нормални хора. В онези времена на безмилостна държавна цензура никой не се наема да изучи подбудите на тези престъпници. Обявявали ги с лека ръка за крадци и алкохолици, за да бъде приключен случая възможно най-бързо. А един поглед върху психическото им състояние би довел до крайно интересни заключения.

Mежду масовите и серийните убийства има голяма разлика. Произходът им, по принцип, е един и същ. Престъпникът предприема несъзнателно насилствени действия, искайки да снеме натрупалата се фрустрация. Или както казват психолозите – “да компенсира”.

Фрустрация

Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: агресия – когато човек „експлодира“; регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; ресигнация – това е по-характерно за жените поведение – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдо-фрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията.

Според психолога Н.Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“.
Фрустрацията може да се дължи както на липсата на обекта на желанието, така и на срещане на препятствие по пътя към неговото задоволяване. Препятствията или трудностите са външни и вътрешни. Външните произлизат от средата (Детето не може да извади играчката, защото шкафът е заключен.), а вътрешните зависят от индивида (от неговите вътрешни ценности, морал). Все пак фрустрацията не се определя чрез препятствието, защото нищо не помага да се разбере, какво точно ще бъде възприето като препятствие от субекта. Една и съща ситуация може да се приема като благоприятна от един човек и като фрустрираща от друг. Следователно, само когато се изучава поведението на един субект, може да се разбере дали той изпитва фрустрация.

Под “фрустрация” криминалната психология разбира състоянието на остър вътрешен конфликт, при който не съществува приемлив изход. Убийците, за които става дума по-долу, са решили, че за тях няма изход. Много хора в различни моменти от живота преживяват фрустрация – боксьорът, който е бил нокаутиран, невинно осъденият, изоставеният съпруг и т.н. Абсолютното мнозинство от тези хора се старае да придаде на своята психологическа компенсация разумна форма. Или такава, която е обяснима – когато войник взривява под себе си граната, за да не попадне в плен, действията са логични и понятни. Същото може да се каже за тежко болен човек, който е решил да приключи живота си със самоубийство… За съжаление съществуват незначително малък брой хора, при които компенсирането на фрустрацията приема формата на крайна, дивашка, необуздана агресия, направена не към самите тях, а към заобикалящите. Подобен изблик на насилие се струва на околните немотивиран, неоправдан и лишен от всякакъв смисъл. Ето защо престъпленията се наричат “немотивирани”. Точно такива престъпления са и серийните и масови убийства.

С термина “масови убийства” съвременната криминалистика определя убийството на четирима или повече души в един криминален акт. Задължително жертвите са групирани на едно и също място. Много често масови убийства се оказват семейните – когато член от семейството избива в дома си своите роднини. Разновидност на масовото убийство е “верижното”, което се характеризира с дълга продължителност. Жертвите на този вид деяние се откриват на различни места, а отдалечеността зависи от мобилността на убиеца. Разбира се – ако е с кола, ще има възможност да нанесе по-големи поражения на по-далечни разстояния.

Масовите и верижни убийства се различават коренно от серийните. При първите два вида липсва всякакъв вид “емоционално охлаждане” на престъпника. С други думи – той е винаги във възбудено агресивно състояние. Тази фаза може да продължава десетки часове. Между престъпните епизоди серийният убиец се намира в състояние на “емоционално охлаждане”. Успокоил се, той смята, че с убиването е свалил натрупаното чувство на неудовлетвореност. Неговото спокойствие може да продължи седмици и месеци. Съществуват примери, в които паузата между две последователни убийства надхвърля няколко години, макар че такива дълги паузи са нетипични.

Александър Лабуткин – Убиецът с “правилен” произход, действал 1933-35 г.

Александър Лабуткин

Лабуткин е роден 1910 г. в семейство от работническата класа. Будните пролетарски родители очаквали техният син да изгради комунизма и да стане господар на света. Имайки такова хубаво отношение към съветската власт, те без проблем намерили работа на Саша, когато завършил училище на 17 години. “Правилният” му произход го уредил за работник-прострелчик във военния завод “Краснознаменец” – изключително престижна работа, предназначена само за предани на властта хора. А и без друго Лабуткин от малък обожавал оръжията.

През 1930 г. младият работник губи дясната си ръка. За нещастния случай, който довел до това, че успешен представител на властващата класа се превърнал в кървав убиец, има няколко версии. Според една версия, Лабуткин откраднал от фабриката блокче тринитротолуол (TNT) да изкорени един пън в семейната градина и тогава се случил инцидента. Но има втори вариант, който е по-вероятен. През почивните дни Александър, по линия на Комсомола, ходел да помага на земеделските стопани. Участвал в разширяването на обработваемата земя, взривявайки пънове в областта. Каквото и да е – случило се нещо лошо и той загубил дясната си ръка. По-вероятна е втората версия. Ако се установяло, че е крадял от военен завод, от местоработата си – тогава са щели да му дадат и 20-ина години затвор.

С такова нараняване Лабуткин не можел да остане повече в “Краснознаменец”. Пенсионирали го с почести на 20-годишна възраст. По препоръка на Комсомола го уредили на друга работа – парнаджия в Охтинския комбинат.

Година и половина по-късно се оженил за някоя си Мария, родена 1913 г. Тя вече имала присъда за кражба, но се била поправила. Преместили се да живеят в Ржевка – покрайнините на Санкт-Петербург.

Всичко започнало на 30 август 1933 г. На този ден в горичката до един от заводите в Ржевка намерили четири трупа (двама мъже и две жени) и тежкоранена жена. Последната починала няколко дни по-късно без да дойде в съзнание и без да успеят да вземат показания от нея. Петимата загинали се намирали по протежението на пътечка в гората на разстояние около 500 метра един от друг. Внимателният оглед на местността установил, че убиецът е действал сам. За умъртвяване на жертвите си е използвал револвер, тъй като не намерили гилзи. Стрелбата била от упор.

Най-голямото откритие обаче било, че куршумите са самоделни. Това били изпилени сачми от лагер, нагласени да са с размера на дулото. Това означавало, че убиецът ги изготвял сам или ги получавал от нелегален майстор. И в двата случая това било лесно откриваемо.

Всичките жертви били ограбени. Но грабежът не изглеждал някак си “естествен”. Престъпникът бил обискирал труповете на съпрузите Костромини, но по някаква причина не взел паспортите им. Откраднал дреболия – кошничка с гъби, нещо, за което не би трябвало да се убиват хора!

Предприели енергични мерки по издирването на жестокия убиец. Разследването се водело по няколко направления. Особено перспективна се оказала версията, че престъпникът е искал да се разправи само с една от жертвите, а останалите били лъжливи “цели” за замаскирване на деянието. Очаквали, че убиецът си е свършил “работата” и повече няма да посегне към оръжието.

Да, но на 2 декември 1933 г. тайнственият стрелец убил още двама човека в същата тази гора зад завода. Този път плячката била чифт валенки, кошница с продукти (риба, зърнени храни, брашно) и 85 рубли в брой. За да имате представа за размера на парите – месечната заплата на работник четвърти разряд тогава била около 120 рубли. Цената на чифт кожени ботуши – 220-250 рубли. Извършителят отново стрелял с домашни амуниции и не оставил гилзи.

След това убиецът изчезнал за по-дълго време – четири месеца и половина. На 11-и април 1934-а жертва станал възрастен механик, служител в завода, който минавал през гората. Оръжието, разбира се, било същото. Плячката – чанта с шлосерски инструменти, части за брави, както и 150 рубли. Убиецът не се притеснил дори да извади от устата на трупа три златни коронки!

Разследващите започнали да разбират, че убиецът неслучайно е активен в този район. Явно живеел наоколо, работил е или работи в завода, а можело да има приятели в близкото работническото общежитие. През пролетта на 1934-а започнали масови проверки на лицата, живеещи в околността.

Убиецът се скрил за повече от половин година. Можело да се помисли, че е разбрал за издирването на милицията и се е укрил. Но почивката траяла до 13-и ноември 1934 г. Тогава престъпникът застрелял възрастен ловец на птици, плячкосвайки клетката с уловените животинки.

Служителите от издирването изпаднали в безизходица. Повече от година усилията им не давали резултат. Не им оставало нищо друго освен да организират съвместно с други служби патрулиране в гористия район около завода. Но на 11 януари 1935 г. добилият самочувствие убиец ударил пак. Това убийство би могло да се класифицира като “верижно”. В интервал от два часа той застрелял две семейни двойки. Разстоянието от последното убийство на 13-и ноември до новите местопрестъпления не надвишавало километър.

Месец по-късно стрелецът със самоделни патрони отново се появил в гористия район – на 17-и февруари 1935 г. бил застрелян възрастен работник.

Трябва да се отбележи, че убийствата от ноември, януари и февруари дали на следствието важни детайли. Станало ясно, че този, който устройвал засадите, очаквал жертвите си скрит зад дърветата. С голямо изумление издирвачите открили също, че към престъпника се е присъединил съучастник, по-точно съучастничка! На едно от местопрестъпленията ясно се виждали стъпки от жена, които се пресичали с тези на убиеца. Съвсем явно престъпникът и неизвестната жена били дошли заедно и продължили да се придвижват съгласувано.

Попаднали и на друга следа – шлосер от местната кооперация, за когото получили информация, че има връзки с криминално проявени лица и се занимава с незаконни дейности. Следствието все още не знаело, че този човек изготвял патроните за убиеца, че дори бил никелирал неговия револвер. Правоохранителните органи били съвсем близко до решаване на случая, но продължавали хаотичните действия, а това можело да продължи дълго време.

Разбира се – случайността била в основата за разобличаване на убиеца. По-точно – уникалната му самовлюбеност и наглост.

През един топъл и слънчев ден – 18-и март 1935 г., той нападнал влюбена двойка, които се разхождали из гората. Застрелял мъжа и смъкнал златните накити на жената. А после… После я помолил да й запише адреса и да излязат на среща! Най-уникалното в случая е, че жената, връщайки се от разходката, при която бил убит нейния любим – не отишла в милицията! Изтърчала директно при нейна другарка, за да й разкаже за случката. Трупът на мъжа бил вече открит, а в милицията получили информация, че някаква жена се хвалела на приятелката си как пред нея убили приятеля й. Издирили за нула време тази жена. Тя описала в детайлни подробности убиеца. Накрая отбелязала, че той нямал дясна ръка.

Револверът на Лабуткин със самоделни патрони

През това време Лабуткин живеел в отделна къщичка с двор и малко стопанство. Заедно с него били неговата жена и майка му. От милицията го знаели – все пак в района нямало много едноръки мъже, които да са работили във военен завод и да разбират от оръжия. Ограбената на 18-и март жена го разпознала веднага. При обиска на дома открили както револвера със самоделни патрони, така и много вещи, принадлежали на жертвите от нападенията в периода 1933-1935 г. Фактът, че убиецът не продал тези вещи, недвусмислено говори за липсата на каквито и да било користни цели, с които да са извършвани нападенията.

Лабуткин, заедно с още четирима човека застанал на подсъдимата скамейка още през лятото на 1935 г. Неговата жена Мария, не само знаела за убийствата, а и примамвала някои от жертвите. Майката на престъпника също знаела за деянията на сина си, но го снабдявала със самоделните патрони. Подсъдим бил и шлосерът, който ги правел. Техен съсед също бил разбрал кой е виновен за убийствата, но не казал в милицията. Това му струвало само пет години затвор. Лабуткин бил осъден на разстрел, а останалите получили присъди между 10 и 20 години.

За съжаление този убиец не бил предоставен на специалистите по криминална психология и съдебна психиатрия. Мотивите за убийствата били претупани набързо – “с цел грабеж”. Да, но семейството на Лабуткин живеело достатъчно охолно – имали прасе, кокошки, кожени обувки, прилични костюми, че дори скъп радиоприемник – нечуван разкош по онова време. Видно е, че той не е разглеждал грабежа като източник на доходи още повече, както отбелязахме – нищо не е продал от плячката си…

Масовото убийство в Челябинск или клането от 13-и април 1973 година

Фамилията на 15-годишния Владимир никога не е огласявана поради неговата възраст. Тогава съдебните заседания с непълнолетни обвиняеми винаги се провеждали при закрити врати.

Володя започнал да попийва на седем годинки. На 15 вече бил алкохолик със стаж. В навечерието на престъплението на 12-и април, той отпразнувал Денят на космонавтиката. На 13-и сутринта зачакал хокейния мач СССР-Чехословакия. За изтрезняване вкарал девет половинки наливна бира, а после четири бутилки евтино вино. “Заредил” стабилно, Владимир забравил за хокея и привечер се отправил в търсене на приключения.

На спортната площадка седяла пийнала жена, която се чудела с кого да си поприказва. В съда младежът така и не успял да обясни причината за своя гняв. След втората разменена дума с нея той забил четири пъти нож в гърба й. Медиците спасили жената, въпреки че малолетният изверг твърдял убедено и в съда, че я е убил.

Владимир продължил нататък. Насреща му попаднал 13-годишен младеж, който по принцип не му бил симпатичен и той решил да се разправи с него. Заплашил го с ножа и го завел на спортната площадка, за да се похвали какво е направил. Там – за негова голяма изненада труп нямало, а убитата жена била изчезнала! Това спасило живота на младежа. Докато търсел трупа, Владимир се натъкнал в храсталаците на трима спящи мъже, който били мъртво пияни. По заповед на Володя момчето започнало да ги пребърква. Единият от тях се разбудил. Без да се замисля малолетният изверг го намушкал с ножа и продължил да го удря яростно по главата с намерената наоколо тръба. Пребил го до смърт, а на другите двама прерязал гърлата. Това не му стигнало. Продължил известно време да налага телата с тръбата. Обискирал труповете и, прибирайки парите им, Владимир неочаквано пуснал 13-годишното момче. Решил, че трябва да отиде при другарите си да догледа мача.

Арестували непълнолетния убиец на следващия ден. Психиатричната експертиза го признала за вменяем с едно единствено отклонение – алкохолна зависимост. Осъдили го на 10 години колония – това било максималното наказание за непълнолетен убиец.

Този “герой” определено бил масов убиец. Нищо, че от неговата ръка загинали само 3-ма човека, а по щастлива случайност първата жертва останала жива. Убиецът нямал мотивация. Такава не открили и по време на делото. Всъщност – съветското правосъдие не наблягало особено много на мотивацията. Психиатрите казали – “виновен е алкохолът”, а следователите видели в извършеното банален обир. При това – извършен по предварителна уговорка! Да! Момчето, което било заложник на Владимир и едва не загинало, попаднало в ареста! Прокурорът го включил като съучастник в престъплението на основание това, че младежът пребърквал дрехите на жертвите и не оказал съпротива на въоръжения престъпник. По думите на самия Владимир, той завел момчето на спортната площадка, за да се похвали с убийството на жената и да го убие, но някой си следовател решил, че това е “постановка”.

Междувременно косвените доказателства потвърждавали думите на Владимир. Бащата на 13-годишното момче като дружинник към Доброволните отряди (ДНД – Добровольная народная дружина – организация оказваща помощ на милицията в СССР – б.пр.) бил задържал на няколко пъти бъдещия убиец, че дори го и ошамарвал. Пред свидетели Владимир неколкократно се заричал да отмъсти на дружинника. Знаейки, че 13-годишното момче е негов син, това било удобен повод като го убие да отмъсти на бащата. Е, съдът оправдал момчето, но е важно да се отбележи шаблонното мислене на следователя в това не твърде обичайно дело.

Това, че Владимир С. се напил здраво преди убийствата, по никакъв начин не обяснява поведението му. Алкохолното опиянение, както и наркотичната интоксикация, не подменят и не унищожават човешката личност – пада единствено функцията за самоконтрол, за която отговаря кората на човешкия мозък. В рода на непълнолетния убиец се забелязвали и видимо усилвали девиантните тенденции – сред роднините му имало алкохолици, самоубийци и откачени. Безусловно за криминалните психолози малкият изверг би бил много интересен като живо въплъщение на теорията на Ломброзо за “родения убиец”¹. Но, както е казал другарят Вишински² – социализмът не поражда престъпност, значи за всичко е виновен алкохолът! И това обяснение устройвало всички. Мисълта, че причината за страшните немотивирани убийства на непознати хора се крие не в пиянството, а в самата личност на престъпника, дори да минавала на някого през главата – веднага отзвучавала. За такива скандални разсъждения идеолозите от КПСС биха взели партийния билет на следователя и биха разбили неговите кариера и живот.

1. Чезаре Ломброзо – италиански психиатър. Роден на 18 ноември 1836 година във Венеция. Известен е именно с теорията си за „родения“ престъпник. От 1855 година започва да публикува статии на тема психиатрия и в частност кретенизъм. През 1862 година става професор по психиатрия, известно време след това е директор на клиника за душевно болни, а след 1876 година е професор по юридическа психиатрия и криминална антропология в университета в Торино. Остава там до смъртта си на 19 октомври 1909 година. Теорията на Ломброзо за „родения престъпник“ се основава основно на наблюдения и опитни проучвания. Според тази теория човек става престъпник заради определени черти, предавани по рождение. При това става въпрос за нещо съвсем естествено и непреодолимо. Престъпните наклонности са заложени, като инстинкт – също както половото влечение или пък страхът от високо. В този ред на мисли няма нищо неестествено при извършването на дадено престъпление – не можем да укоряваме тигъра, че убива антилопата. При такава представената постановка основното, което правилно прави Ломброзо, е да определи биологическите аномалии и антопометричните белези, по които може да бъде познат престъпника. Според него работата на съда е единствено да открие тези признаци в подсъдимия и евентуално да го осъди на биологическо лечение и изолация.

2. Андрей Вишински – роден 1883 г. в Одеса, произхожда от стар полски род. Дълго време главен прокурор на РСФС, по-късно външен министър на СССР. Един от хората, чиито имена се свързват с репресиите по времето на Сталин. В периода 1937-38 г. Вишински и шефът на МВР Н.Ежов са в състава на комисия (т.нар. “двойка”), която извънсъдебно разглеждала делата за шпионаж. Всеки ден в МВР събирали по 200-300 “дела”, оформяли ги надлежно, давали ги за подпис на Ежов, надвечер куриер ги носел при Вишински. На следващия ден “шпионите” бивали или разстрелвани, или пращани в Сибир на каторга. Особено много пострадали има сред поляците, които живеели на територията на СССР.

Масовото убийство в Пермска област или декемврийската касапница от 1975 г.

Това престъпление било извършено по каноните на американските убийства от този род. Удивително е как обикновен съветски рецидивист успява да повтори действията на свои американски предшественици без дори да подозира за тяхното съществуване.

Събитията се развили във втората половина на деня – 13-и декември 1975 г. Сутринта Александър Жидков, 29-годишен рецидивист с 16 години “стаж” в изправителни заведения и затвори, и 18-годишният Михаил Веретелник, също престъпник с опит, се чудели какво да правят. Решили да отскочат до селцето Силва при някакъв приятел от затвора. Искали да го поканят да се присъедини към тях, за да оберат колхозната каса в съседното село Денисово. Въоръжили се с четири ловни пушки и два ножа.
Срещата се състояла. Дори полели идеята със самогон (самогонът е домашно приготвен алкохол, който правят руснаците, ферментирайки каквото имат – картофи, цвекло, плодове – б.пр.). И потеглили. Недалеч от селото Жидков се скарал с приятеля си и без много да му мисли го застрелял. Продължили нататък, но се сетили, че една от пушките я няма. Решили да се върнат, защото загубата на оръжие не е хубаво нещо. Представете си какво било изумлението им, когато на мястото, където оставили трупа, нямало никого! Съдейки по следите в снега, “убитият” просто си тръгнал…

Жидков и Веретелник се втурнали да преследват беглеца. Настигнали го буквално след сто метра, но той бил вече в компанията на две жени и един мъж. Това били неговата майка, сестра и съсед. Дошли да видят какво става след като чули изстрел в гората. Сега влачели ранения и не подозирали, че зад гърба им са се появили убийците. Разяреният Жидков, без каквито и да било обяснения, открил огън. Майката и сестрата загинали на място, ранен – съседът успял да избяга. Саша се доближил до своя приятел и го прострелял от упор в стомаха. По странно решение на съдбата го открили половин час по-късно – замръзнал в снега с изтичаща кръв. Натоварили го на линейката и го пратили в болница, където благополучно се оправил.

Жидков с чувство на дълбоко задоволство, че най-накрая е доубил приятеля си, продължил по пътя към гарата. Михаил Веретелник, подтичвайки като пале около по-възрастния си другар, не използвал много оръжието си. По-късно експертизите показали, че повечето от куршумите, попаднали в телата на жертвите, са от пушката на Александър Жидков. На перона чакали възрастни мъж и жена. Саша стрелял в жената, после и по мъжа, който успял да скочи през релсите и това спасило живота му. Престъпниците решили да не хабят повече амуниции и, изоставяйки ранената жена на платформата, тръгнали нататък.

Недалеко от гарата Жидков и Веретелник нападнали девойка. Престъпниците й нанесли 12 удара с нож и прибрали дамската й чантичка с три рубли и малко козметика. Жертвата починала след минути. Извергите продължили пътя си. Харесали си една барака, която се ползвала като работническо общежитие. Било рано и мъжете били на работа. Издевателствайки над беззащитните деца и жени, двамата успели да съберат 22 рубли. После поискали от млада бременна жена да им прави орален секс. Изплашена, че ще я изнасилят, тя успяла да избяга в стаята си и се заключила отвътре. Разярен от неподчинението, Жидков стрелял през вратата. Нероденото дете загинало на място, а младата жена била тежко ранена.

Дотук от ръцете на Жидков загинали четири човека. Това обаче му се струвало недостатъчно и решил да не спира. Влакът, който трябвал на Саша и Веретелник, щял да дойде след известно време. Двамата решили да минат през село Троица, където живеела майката на Жидков. По пътя престъпниците се натъкнали на участъковия милиционер в компанията на две жени. Саша отдавна мечтаел да убие служител на реда и на гарата специално погледнал в милиционерската стая дали има някого, но тя била празна. Сега с радост насочил пушката към участъковия, който в този ден не бил на работа и не носел оръжие. Наредили му да легне по лице, но той отказал и им предложил да се предадат. Побеснял Жидков се нахвърлил върху него, нанасяйки шест удара с ножа в гърдите и ръцете му. Убедени, че падналият милиционер не дава признаци на живот, престъпниците продължили. За щастие не обърнали внимание на неговите спътнички, които успели да извикат бърза помощ и участъковият по-късно се възстановил.

Междувременно “героите” достигнали ж.п. прелеза и решили да устроят засада и да отмъкнат автомобил. Успели да спрат камион, в който се возели две момчета и две момичета. Измъкнали ги от кабината и ги пребили жестоко. За щастие, по някаква причина този път не употребили оръжие и пострадалите се отървали леко. В Троица престъпниците решили да се разделят. Жидков тръгнал към майка си, за да превърже дланта си, която бил порязал докато мушкал хората. Веретелник бил останал без патрони и се чудел от чий дом да задигне. Разбил вратата на първата къща. Не намерил патрони. За щастие хората не били у дома и това ги спасило от разправа. Михаил открил бутилка водка и я изпил почти цялата. От алкохола внезапно придобил сили и смелост. Обрал чаршафите и бельото на хората, натъпкал ги в раницата си и се отправил към колхоза в Денисово да ограби сам касата.

През същото време Жидков бинтовал ръката си и излязъл на улицата да изчака своето другарче. Веретелник го нямало никакъв и той почнал да обикаля безцелно из селото. Вниманието му било привлечено от сватба в една къща. Саша снел пушката и открил огън по прозорците. Когато изплашените хора заизлизали навън, открил стрелба по тях. По време на разстрела на беззащитните хора Жидков ранил смъртоносно бащата на невестата. Още пет човека получили различни рани. Неудовлетворен от устроената касапница, Саша се вмъкнал в опустелия дом и започнал да троши с приклада на оръжието всичко, което му се изпречило. Не след дълго се изморил, а и успял да строши пушката. Оставала му още една. Решил, че е крайно време да отиде да ограби колхозната каса. Веретелник вече бил тръгнал по същия път.
От село Денисово, където ги чакала колхозната каса, тръгнали два милиционерски патрула, тъй като разбрали за стрелбата в Троица. Пияните “герои” с пушки на рамо и затъкнати в пояса ножове привлекли вниманието на милиционерите. Арестували ги един след друг. Веретелник се предал без бой, стреснат от насочените към него пистолети. На Жидков му се приискало да се постреля малко със служителите на реда, но получил набързо куршум в корема. Вече в болницата, под въздействие на анестезията, Александър се разбърборил: “много ми се искаше да убия за един ден двадесет, че дори повече човека”! Това някак си напомня на кървавите фантазии на американския сериен убиец Карл Панцрам, който в своите записки разсъждава как можело да се убият повече хора: да се взриви язовирната стена над града или да се изсипе отрова в главния водопровод…

Жертвите на Жидков и Веретелник били почти двадесет, а от тях загинали пет. Престъпниците никога не успели да дадат какъвто и да е логичен мотив за своите действия. Нека да си припомним – първоначално тръгнали да ограбят колхозната каса. Вместо това в продължение на няколко часа с маниакална упоритост натворили куп безчинства, пребили и убили абсолютно непознати, случайни хора. При това тези им действия изобщо не ги доближавали, както би трябвало да е, до основната им цел. Те не успели дори да зърнат колхозната каса!

Безусловно този ден Жидков се намирал в някакво състояние на умопомрачение и крайна неадекватност. Следствието не си дало особен труд да разгадава действията му – бил пиян и толкова! Да, но Александър не се бил напил безпаметно. При следствените ескперименти помнел отлично детайлите, единствено се затруднявал да обясни защо е правил така. Събитията от декемврийската касапница през 1975 година не привлекли вниманието на криминалните психолози и психиатри. Тълкуването на това, което се е случило, би било полезно за разгадаването и обяснението на условията, при които се е формирала дисфория (дисфорията е форма на болестно потиснато настроение, характеризиращо се със злоба, мрачни мисли, раздразнителност, чувство на враждебност към другите – б.пр.) у Александър. Няколко дни преди 13-и декември заедно с двама съучастници Жидков извършил друго зверство. В продължение на две денонощия той и другарите му подложили на нечовешки изтезания и накрая убили един мъж. Били чули, че имал много пари, но така и не успели да ги намерят. Жидков решил да ликвидира единия от съучастниците си, но той – бидейки стар рецидивист с богат опит от затворите, скочил от влака и успял да се спаси. Другият също изоставил Александър и затова по-късно се наложило той да търси компанията на младия Веретелник. Безусловно Жидков бил безкрайно потиснат, защото нищо не вървяло според неговите планове – останал и без пари, и сам. Той трябвало да “компенсира” своята фрустрация, започнала в началото на декември. Когато не успял, неговата потиснатост преминала в дисфория. С тази дума криминалните психолози наричат немотивираното злобно-раздразнително насторение, съчетано с желанието за конфликти и необуздана агресия. Би могло да се каже, че дисфорията е агресивна депресия.

Защо трябва да се знаят тези неща за фрустрацията и дисфорията? Познаването на техния механизъм и развитие може да даде важна информация за престъпника. На практика всички серийни убийци са започнали да извършват престъпленията си след събития, които са предизвикали у тях фрустрация. Американските профайлъри поставят на първо място между тези “събития” уволняването от работа, т.е. загубата на източника на доходи. Почти всеки ден в САЩ стават убийства, в чиято основа е уволнен служител. (Много ми е интересно защо в други държави загубата на работа не е причина да хванеш пистолета и да гръмнеш шефа и двама-трима колеги, а е 99% “патент” на САЩ? – Б.пр.) Съществуват много други най-различни “събития”, които могат да отпушат “компенсиране”. Около 20 май 1991 г. под заплаха с нож обират Джефри Дамър на улицата. На 24-и и 27-и май той убива двама тийнейджъри. Месец и нещо по-късно случката се повтаря – отново ограбили Дамър. Неговата компенсация – убити трима младежи (на 5, 15 и 19-и юли). Това наблюдение е валидно и за съветските/руски престъпници. Пикът на убийствата извършени от Чикатило е през първите осем месеца на 1984 г. – 15 жертви. Тогава той бил в състояние на краен стрес – уволнили го от работа, повдигнали му обвинение за разхищение на акумулатор, дали го на партийна комисия, а това довело до изключването му от КПСС. През лятото на 1984-а Чикатило окончателно станал импотентен – никога повече през живота си не осъществил полов акт. Стресът, по-скоро стремежът да го преодолее, довели до почти безумна активност на убиеца.

Връщайки се към касапницата от декември остана да се добави, че и двамата – Жидков и Веретелник, били осъдени на разстрел. Първият сам поискал от съда това наказание с мотива, че е по-добре да загине, отколкото още 15-ина години да търпи “затворническото тегло”.

Дедовщина, фрустрация и масови убийства

Дедовщина – руски термин, с който се нарича традиционно наложената йерархическа система между низшите чинове (редници, ефрейтори, сержанти) във въоръжените сили на дадена държава, която не се регулира от каквито и да било нормативно правни актове. Свързана е най-вече със срока на отслужено време. Проявява се обикновено във вид на експлоатация, психическо и физическо насилие. Повече или по-малко е присъща на всички войнски колективи, включително и на най-елитните части. На български няма точна дума, която да съответства на типа взаимоотношения, който руснаците наричат “дедовщина”. Всеки, който е ходил в казарма знае какво означава “новобранец”, “бомбе”, “киртак” и защо може да ти се наложи при “проверка” от стар войник в джоба ти да има камък, пирон и сламка – за да може, ако му се прииска, “да забие с камъка пирона в тъпата ти манерка и да ти изпие мозъчето”. В СССР и по-късно в Русия дедовщината е нещо, за което има издадени хиляди изследвания и статии, а ако пуснете думата в Youtube ще видите доста интересни случаи…

Това явление не толкова ясно изразено съществува в някои училища, интернати и други образователни и социални учреждения. Жертвите обикновено са по-слабите, по-неуверени, по-млади или новодошли.

В криминалната история на СССР дедовщината и породените от нея престъпления са специфично и забележително явление. В армиите на НАТО през 20-и век също са се случвали конфликти между старослужещи и новобранци, но те никога не са стигали то такива безумия и извращения, каквито са се случвали в гарнизоните на Съветската Армия. Печално следствие от дедовщината са множество масови убийства извършени от новобранци, които разчистват сметки със “старите”. Въпреки че тези масови убийства формално не се отнасят към “престъпленията без очевидни мотиви (най-очевидният от тях е отмъщение)”, ще е грешка, ако не се споменат и те. Психологическата верига, отключващият механизъм и “спусъкът”, който се натиска, съответстват точно на онези, които наблюдаваме при класическите масови и серийни убийци: тежка фрустрация, безизходица, от която сякаш няма изход и нарастваща дисфория. Това кара новобранеца, току-що застъпил наряд с бойни патрони, да обърне автомата и да отмъсти на насилниците.

Типичен пример е масовото убийство извършено от служещия във Вътрешни Войски редник Артурас Сакалаускас. На 23 февруари 1987 г. той разстрелва седем души от конвоя, в който участва, и един жп служител. Сакалаускас напуска вагона с убитите си колеги на спирка Бабаево във Вологодска област и е задържан четири дни по-късно в Ленинград (на около 400 километра по-далеч – б.пр.). Властите по онова време направили нещо нечувано – снимката на Артурас била излъчвана във всички телевизионни новини, а описанието му четено по всички радиостанции. Случаят вдъхновява филма „Караул“ (1989) на режисьора Александър Рогожкин.

Двадесет години по-рано през септември 1968 г. – двама новобранци, дезертирали от частта си с автомати, устройват в Курск истинска касапница. Напивайки се до безпаметност, те първо разстреляли семейството, което ги било приютило – загинали пет човека. След това от прозореца на къщата открили огън по хората на площада. В резултат на това още осем човека били убити. След събитията в Курск всяко дезертьорство от войсковите части с оръжие предизвиквало остра реакция у правоохранителните органи. Те не се спирали пред нищо дори разпространявали новината по медиите. Това е нещо нечувано и нетипично за онези времена, в които не е трябвало да има каквито и да било лоши новини!

———————————————————————————————————————————————
Автор: Марти
Източници: allkriminal.ru, murders.ru, areal.ucoz.ru, wikipedia.org, rpgazeta.ru

Филмът „Караул“ (1989) – свали торент или гледай онлайн

Сериен убиец върлува в щата Ню Йорк. Убиецът на окъснели клиенти избира жертвите си в гей баровете. Той захвърля грижливо разчленените им тела край пътя, като старателно измива следите си. Въпреки усилията си, полицията не успява да го залови цели десет години, докато не се появява една нова технология за откриване на пръстови отпечатъци…

Свали видеото: http://www.megaupload.com/?d=1QOIBDA6

Клифърд Олсън е най-прочутият сериен убиец в Канада. Звярът от Британска Колумбия отвлича, изнасилва и изтезава деца и млади момичета и момчета в началото на 80-те години. Неговите зверски убийства внасят страх и недоверие към непознатите в сърцата на цяло поколение канадци и слагат край на илюзията за безопасно пътуване на стоп.

Първата жертва

Кристин Уелър

В навъсения следобед на 17 ноември 1980 г. 12-годишната Кристин Уелър бързо въртяла педалите на колелото си през дъждовните улици към мотел „Бонанза“ в Съри, в канадската провинция Британска Колумбия, който наричала свой дом. Синеоката палавница често играела навън. Обичала и магазините, особено търговския център „Съри Плейс“, където се срещнала с приятелка след училище.

Тя прекарала няколко часа, обикаляйки мола с приятелите си. Към 17:00 часа, вече закъсняваща за вечеря, Кристин взела назаем колелото на приятелката си, за да се прибере навреме в мотела, където живеела с родителите си. Така и не стигнала там.

Родителите й предположили, че е останала в дома на приятелка, както била правила вече няколко пъти. Изминала почти седмица преди да подадат сигнал за изчезването й. Дори тогава Кристин била сметната за бегълка. Но, когато полицията открила велосипеда зад една ветеринарна клиника на магистрала „Кинг Джордж“, станало ясно, че нещо не е както трябва.

На Коледа един човек, разхождащ кучето си, открил поруганото й тяло зад купчина смет северно от Ривър Роуд, минаващ край река Фрейзър в близкия Ричмънд. По гърдите и корема на Кристин имало многобройни рани от нож, а около шията й бил стегнат колан.

Властите все още не знаели, че смъртта на Кристин е първата от серия брутални убийства, които щели да отнемат живота на поне още 10 деца от двата пола, на възраст от 9 до 18 години.

Клифърд Олсън младши

Клифърд Олсън младши попада във вестниците още в деня на раждането си, на 1 януари 1940 година. Той бил едно от новогодишните бебета, родени в болница „Сейнт Пол“ във Ванкувър Британска Колумбия. Появил се в 22:10 часа вечерта и родителите му Клифърд и Лиона Олсън пропуснали големите бебешки награди – сребърна лъжица и кашон с изкуствено мляко, но вместо това се сдобили с утешителната награда – книга за бебета и лакомства от един местен магазин.

Родителите на малкия Клифърд били съвсем обикновена двойка. Майка му Лиона израснала в канадските прерии преди да се премести във Ванкувър, където си намерила работа във фабрика за консервиране на риба, а Клифърд Олсън старши доставял мляко по домовете с една от последните каруци в района. Живеели в малка къща близо до панаира „Пасифик Нешънъл Екзибишън“ в Ист Сайд, когато се родил Клифърд.

Още от малък Олсън си спечелил репутацията на самохвалко. В училище нарочно нарушавал дисциплината, за да бъде център на вниманието. На 10 години вече бягал от час, а на 15 няколко пъти провалял успеха си. Попаднал в затвора за първи път веднага щом завършил 8-и клас.

Трудно било да вземеш думата от него. Непрекъснатото му говорене било само един от начините, чрез които контролирал околните. Вечно знаещ, самотник и побойник по душа, той никога не намерил близки приятели. Постоянно се забърквал в неприятности – продавал изтекли билети от лотарията, крадял парите за мляко от верандите на хората и изтезавал кварталните котки и кучета.

През 1956 година напуснал училище, за да работи на състезателната писта „Лендсдаун“, а на 17 години вече се издигнал в криминалната кариера. През следващите 24 години получил 83 присъди: за възпрепятстване на правосъдието, притежание на откраднато имущество, притежание на оръжия, фалшификация, измама, нарушаване на гаранция, шофиране в пияно състояние, кражба, взлом, въоръжен грабеж и бягство от затвора.

По времето, когато навършил 41 години, Олсън бил прекарал само 4 години от зрелия си живот като свободен човек. Затворът се превърнал във втори дом за дребния, но хроничен нарушител на реда.

Неговите двама по-малки братя и една сестра се превърнали в обикновени, съблюдаващи закона граждани, но Олсън винаги имал проблеми с органите на реда. В детството му няма никакви травматични събития, които биха могли да обяснят смъртоносната му ярост. Неговите родители просто свикнали с честите посещения на полицаите и със срама, причинен от поведението на сина им. Опитвали се да му помогнат, но в крайна сметка изгубили надежда, че някога ще успеят да го променят.

Пролетна ваканция

Колийн Дейно

Разследването на убийството на Кристин Уелър все още продължавало, когато изчезнало още едно малко момиче от Съри.

Колийн Дейно не би говорила с всекиго, тъй като била срамежлива. Тринадесетгодишното момиче с дълга кестенява коса, прекарало нощта у прятелка, обещавайки на баба си, че ще се прибере у дома в 16:00 часа на следващия ден.

Около 10:00 часа, докато чакала автобуса, до нея спряла кола. Клифърд Олсън я повикал през прозореца.

Колийн била обявена за изчезнала три дни по-късно. Полицията сметнала и нея за поредната бегълка.

Черепът и скелетните й останки били открити на 17 септември в една изолирана гориста местност край Съри, недалеч от границата със САЩ.

Само пет дни след изчезването на Колийн се изпарило и едно 16-годишно момче.

Дарин Джонсруд

Дарин Джонсруд бил във Ванкувър само от два дни. Той живеел с баща си в Саскачеван и нямал търпение да посети майка си, брат си и сестра си в Кокуитлам. Той възнамерявал да се върне да живее при майка си и да си намери работа след като завърши училище. Нейният дом бил на половин пресечка от мястото, където живеел Олсън.

Дарин бил видян за последен път да си купува цигари от магазин на оживения площад „Бъркуитлам“. Магазинът се намирал в един от двата търговски центъра, често посещавани от децата, живеещи в комплекса на Олсън.

Малките момчета и момичета в жилищния комплекс не харесвали особено Олсън. Наричали го зад гърба му „зловещото плашило“. Но, за съжаление, имало много други, които лесно се поддавали на чара му. Спонтанната усмивка и свирепите му кафяви очи му придавали някакъв животински магнетизъм. Търсейки жертви, Олсън често се мотаел край децата в търговските центрове „Бъркуитлам“ или „Логхийд Мол“. Изглежда изпитвал огромна емоционална и физическа нужда да контактува с деца.

Пребитото тяло на Дарин било открито на 2 май край една самотна дига в Дерош – малко провинциално градче на изток от Ванкувър, на северния бряг на река Фрейзър. Момчето било загинало от многократни удари с чук по главата.

Случаят бил заплетен. Олсън не подбирал пола и възрастта на жертвите си. Експертите през 80-те години вярвали, че хищниците набелязват жертви само от един пол и възрастова група. Затова полицията не свързала случая на Дарин с убитите момичета.

“Хей, нека те черпя една бира след работа“ - казвал Олсън на младежите. Това бил само един от вербалните капани, които използвал, за да примами потенциалните си жертви на някое усамотено място или да ги прилъже да го придружат в мотелската му стая. Заливал ги с алкохол и наркотици до безпомощно състояние. Някои изнасилвал и след това освобождавал, но много от тях убивал.

Дори с дребната си фигура – 1,70 м., 77 кг. – не му било трудно да надвие малките момчета и момичета. Представял се за строителен предприемач и впечатлявал младежите, раздавайки им визитки и обещания за работа.

Качвал жертвите в колата си от автобусните спирки, докато се разхождат по улицата, карат колелата си или пътуват на стоп.

Жертви в сянка

Клифърд Олсън хвърлил око на Джоан Хейл в популярната кръчма в хотел Карибу в Логхийд. В началото тя не знаела, че той току-що е излязъл от затвора, но когато разбрала, това не я притеснило. Сметнала го за очарователен и харесала неговите „красиви кафяви очи“. Омагьосал я само за час. Три дни по-късно вече живеел при нея.

Джоан забременяла и двамата планирали да се оженят. Месец преди сватбата им се родил син – Клифър Олсън ІІІ. Олсън вече бил завлякъл 43 000 долара от споразумението й по развода с бившия й съпруг, като успял да ги похарчи само за два месеца. Ставал все по-агресивен, особено след новината за бременността й. Напивал се все по-често и дори започнал да я бие. Олсън вече бил убил три деца – едно от които само пет дни след раждането на сина му.

Невероятно, но в нощта преди сватбата Олсън станал бавачка на няколко деца, докато годеницата му празнувала с приятелки моминското си парти. Изпратил по-големите до магазина за дъвка и насилил сексуално едно 5-годишно момиче. Майката на детето се оплакала в полицията и Олсън бил призован в управлението. Той отрекъл инцидента. Детето било твърде малко, за да свидетелства и полицията нямала доказателства, за да повдигне обвинения.

Двойката сключила брак на 15 май 1981 година в Съри. Те редовно посещавали фундаменталистка църква, но се наложило да се оженят в друга, когато се разнесъл слухът, че Олсън е посягал сексуално на няколко деца. Веднъж бил хванат да насилва малко момче в една сауна, но никой не подал жалба срещу него.

Впоследствие властите щели да разберат как той изваждал жертвите си от строя. По-късно през същия месец май Олсън бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние и развращаване на непълнолетен. Разбил колата си заедно със своята 16-годишна пътничка край фермерско селце близо до Ванкувър. Олсън бил качил момичето в Кокуитлам – кварталът, в който живеел не само той, но и убитият Дарин Джонсруд. Макар момичето да отрекло, че Олсън е сексуален насилник, тя казала на полицията, че той й бил предложил работа, алкохол и хапчета. Дори дала една от яркозелените таблетки на полицията. Лабораторията идентифицирала хапчето като хлорал-хидрат.

Сандра Улфстайнър

Олсън тръгнал на лов само четири дни след сватбата си. На 19 май 1981 година качил в колата си 16-годишната Сандра Улфстайнър, която живеела със сестра си в Лангли. Хубавата девойка с лешникови очи се била запътила на стоп към приятеля си, с когото щяла да обядва, като преди това се отбила във фермата на неговата майка. В около 11:30 часа излязла на магистралата, за да спре някоя кола на стоп.

Майката на нейния приятел видяла от дома си как Сенди се качва в сребристата кола на някакъв мъж.

Олсън убедил Сенди да го придружи до неговата хижа в горите. Спрял колата в гъстия шубрак край пътя за езерото Чилиуак. Тръгнали през гората и той й разбил главата изотзад. Впоследствие Олсън разказал, че се вбесил, когато намерил у нея само 10 долара. Момичето му било казало, че има 100.

Полицията я сметнала за поредната бегълка. Не можели да бъдат по-далече от истината.

„Побърквам ги!“

Затворът в Британска Колумбия представлява внушителна гранитна крепост, издигаща се над индустриалния район край река Фрейзър. Това бил вторият дом на Олсън.

Когато през 1981 година било решено да бъде разрушен, затворът бил отворен за любопитните граждани. Клифърд също решил да му хвърли един последен поглед.

Въпреки годините, прекарани зад решетките на затвора, Олсън изпитвал сантиментални чувства към старата сграда. За негово нещастие тази носталгия му коствала свободата. Той влязъл в 102-годишното здание, заедно с десетки други посетители, без да знае, че е издадена присъда за ареста му за кражба и други дребни нарушения. Когато надникнал в килията, която била негов дом няколко години, един от бившите му пазачи го разпознал и той бил незабавно задържан от полицията в град Ню Уестминстър.

Той обожавал да се подиграва със системата и се хвалел: „Побърквам ги!“. Мнозина от неговите бивши пазачи се съгласяват с това. Олсън изисквал постоянно внимание и вгорчавал живота на всекиго. Всички го мразели, но някак си успявал да оцелее. Никой обаче не го смятал за убиец.

С годините Олсън започнал да проявява по-агресивно поведение във и извън затвора. Докато лежал в затвора в Британска Колумбия през 1974 година, многократно и упорито нападал сексуално един 17-годишен затворник. През 1978 г., докато бил отвън, посегнал сексуално на 7-годишно момиченце в Сидни, Нова Скотия. Когато се захванал сериозно със смъртоносната си кариера, бил освободен условно по обвинения в изнасилване и притежание на оръжия.

Връщайки се в затвора по-късно през 1978 година, неговата извратена сексуална страна започнала да излиза на бял свят. Стилът му се променил. Станал известен като „Бобо“ и жестоко насилвал и тормозел по-младите затворници. Други го наричали „Сенатора“, защото засипвал федералните и провинциални политици с оплаквания за условията в затвора. Освен това бил и „порта“ – човек, който би предал всекиго на пазачите. Този му навик го направил непопулярен както сред затворниците, така и сред пазачите, и в крайна сметка се наложило да го сложат под специална охрана.

Олсън бил преместен в строгоохранявания блок, известен като „Пентхауса“, където пребивавали най-презираните злодеи. Там се запознал с убиеца на деца Гари Франсиз Марку.

Олсън бил информатор извън стените на затвора, а вътре – доносник. В Пентхауса убедил изнасилвача и убиец Гари Франсиз Марку да опише убийството на малко момиче в писмена форма, което впоследствие помогнало за осъждането му. Писмата и картите, които си разменяли двамата, не само довели до осъждането на Марку, но помогнали на Олсън да усъвършенства бъдещия си начин на действие.

Марку бил захвърлил тялото на 9-годишната Джина Дув в езерото Уивър. Писмата описвали в живописни детайли как е подмамил малкото момиче в колата си, купил й сладолед, изнасилил я, удушил я и накрая я осакатил, оставяйки я вързана за едно голямо дърво край езерото.

В ретроспекция времето, прекарано с Марку, развило у Олсън вкус и методология към убийствата. Той се хвали в своя непобликуван ръкопис: „Започнах като дребен крадец, а се дипломирах от канадската затворническа система като профилен убиец“.

Ейда Корт

Ейда Корт

Тринадесетгодишната Ейда Корт от Бърнаби прекарала скучната съботна вечер на 21 юни 1981 г., наглеждайки децата на брат си в неговия апартамент в Кокуитлам – същият комплекс, където живеел Олсън.

В неделното утро тя се качила на автобуса, за да се срещне с приятеля си. След това просто изчезнала. Полицията в Бърнаби била объркана. Нищо не липсвало от шкафчето й в училище и нямало признаци да е стягала багажа си вкъщи.

Олсън убил жертвата си и се отървал от тялото й. Но бил забелязан от очевидец. Всъщност не за първи път някой виждал как Олсън изхвърля труп, но очевидците не разбирали какво точно се случва. Впоследствие става ясно, че колата на Олсън е засядала два пъти в калта, докато е возел тела в нея. В един от случаите той дори извикал пътна помощ.

Около 20:00 часа на 21 юни жителят на Уайт Рок Джим Паранто видял край езерото Уивър някакъв мъж, стоящ до черен пикап. Той се навеждал над тялото на младо момиче, облечено в цветен пуловер.

Паранто помислил, че човекът има нужда от помощ и спрял. Излязъл от колата си и го заговорил. Мъжът се обърнал и го погледнал, без да му отговори. Просто го гледал втренчено и Паранто усетил, че нещо съвсем не е както трябва. Върнал се в колата и си помислил: „Хей, махам се оттук!“. Но Олсън го последвал. След кратка гонитба Паранто свил по дърварския път, водещ към лесовъдството, където работел, и Олсън се отказал да го преследва. Месец или два по-късно Паранто съобщил за случилото се в полицията на Уайт Рок.

Два месеца след ареста на Олсън търсачите открили край езерото череп и горна челюст. Справката с денталния й картон установила, че останките принадлежат на Ейда Корт.

До края на юни Олсън вече бил убил пет деца, но били открити само две тела: Кристин Уелър и Дарин Джонсруд. Но убийството на Кристин не било свързано от полицията с това на Дарин, а останалите жертви на Олсън тепърва щели да бъдат намерени.

Заподозрян

Полицията вече била хвърлила око на Олсън като възможен заподозрян в началото на юли, когато разследвали изчезването на Ейда Корт. Интересът им към него бил предизвикан от богатото му досие, пълно с минали нападения и сексуални престъпления.

Саймън Партингтън

Но изчезването на 9-годишния Саймън Партингтън от Съри се оказало повратната точка в разследването. Той трудно би могъл да бъде сметнат за беглец. Полицията била сигурна, че малкото момче е отвлечено.

Около 10:30 часа на 2 юли 1981 г. Саймън скочил на велосипеда и потеглил към дома на един свой приятел. Но така и не пристигнал там. Изчезнал само на няколко пресечки от мястото, на което за последен път била видяна Кристин Уелър.

Емоционалната реакция на гражданите принудила полицията да включи на пълни обороти. Започнало най-голямото издирване в канадската история. По случая работели около 200 полицейски служители. Властите признали, че Саймън вероятно е станал жертва на престъпление и медиите си спомнили за по-ранните изчезвания в предградията на Ванкувър.

Олсън като че ли не давал пукната пара за целия този медиен шум. Пет дни след убийството на Саймън той качил в колата си едно 16-годишно момиче и нейната приятелка. Първо им предложил 10 долара на час да му измият колата, а после убедил едно от момичетата да тръгне с него. Напил я обилно с алкохол и започнал да я опипва. Но тя се възпротивила и той спрял. Впоследствие, когато му повдигнали обвинения за неприлични действия с това момиче, полицията все още не осъзнавала, че Олсън е свързан с изчезването на Партингтън, или с убийствата на Джонсруд и Уелър.

Пристрастен към убийството

На 9 юли 1981 г. Клифърд Олсън потеглил с колата си към центъра на Ню Уестминстър. Пътят минавал покрай любимото му заведение „Карибу“, откъдето често си купувал бира за из път. Обичал да шофира и да пие, като щедро черпел и младите си пътници.

Джуди Козма

Този път с него пътувал с 18-годишния Ранди Лъдлоу, който станал свидетел на последните часове от живота на Джуди Козма.

”Бях с Олсън между 11 и 12 часа на 9 юли. Карахме към центъра на Ню Уестминстър. Олсън забеляза едно момиче да излиза от телефонна будка на улица „Колумбия“ пред болницата. Очевидно я познаваше, защото й помаха. Тя се усмихна и изглежда се зарадва да го види. Той спря колата. Тя се приближи и говори с него”.

Джуди Козма се била запътила да се види с приятеля си и да подаде молба за работа в един ресторант в Ричмънд. Стеснителната, хубава брюнетка отчаяно се нуждаела от втора работа. Познавала Олсън от „Макдоналдс“, където работела като касиерка на половин смяна.

„Скачай вътре“ – казал й Олсън. – „Ще те закараме“.

Олсън предложил на двамата младежи да си отворят по бира и потеглил към Ричмънд. Подранили доста за интервюто на Джуди и срещата с приятеля й, затова спрели да си купят още бира.

”Когато се върнахме в колата“ – разказва Лъдлоу по-късно, - „Джуди седна на предната седалка. Аз седнах отзад. Олсън й предложи работа – да измие прозорците на колата за 10 долара на час”.

После се върнали в Ню Уестминстър, където Олсън купил бутилка с ром, кола и пластмасови чашки. Предложил на Джуди питие, но тя не искала повече. Но той настоявал:

“Дай и още едно питие. Дай й още едно питие“ - наредил той на Лъдлоу.

Накрая Джуди склонила да изпие едно, но по-лекичко. „Олсън ми каза да го направя“ – разказва Ранди. - „Дадох й чаша с кола, без ром. Смигнах й, за да й подскажа, че е само кола”.

Джуди отпила и казала: „Много е силно”.

Тогава Олсън извадил някакви малки, зелени хапчета и ги предложил на Джуди: „Ето, вземи това, ще изтрезнееш. С тях не можеш да се напиеш“. Тя взела хапчетата.

Олсън закарал Лъдлоу до търговския център „Логхийд“ и останал насаме с Джуди. Следващият път, когато Ранди го видял, Олсън му казал, че бил закарал момичето обратно в Ричмънд за интервюто.

Още изчезвания

Сериен убиец върлувал в района и жителите на Британска Колумбия били обхванати от паника. Родителите от предградията се възмущавали, че полицията не приема достатъчно сериозно сигналите за изчезнали деца.

На 15 юли 1981 година името на Олсън за първи път било споменато на конференция на органите на реда.

Натовареният с разследването на убийството на Ейда Корт Лес Форсайт организирал среща между офицерите от Кралската канадска полиция и местните отдели във Ванкувър и предградията. Той приготвил за срещата профил на Олсън от пет страници, в който описвал неговите известни криминални дейности, навикът му да предлага работа на жертвите си и да използва коли под наем, както и скорошните му адреси в Съри и Кокуитлам. Полицията решила да счита Олсън за заподозрян в Случая с изчезналите деца.

Реймънд Кинг младши

Съвсем скоро след съвещанието на властите, на 23 юли 1981 година изчезва 15-годишният Реймънд Кинг младши.

„Няма начин да е избягал“ – твърдял баща му. Той не бил беглец. Слабото русоляво момче се наслаждавало на лятната ваканция и търсело първата си истинска работа. Той посещавал толкова често Центъра за младежка заетост, че служителите там вече го познавали.

В онзи летен четвъртък Рей бил подмамен в колата на Олсън с обещание за работа. Убиецът потеглил по магистрала 7 и завил по един черен път край езерото Алпин. Смазал главата на момчето с камъни и хвърлил тялото му от скалите.

Полицията не вярвала, че момчето просто така е зарязало колелото си. Ако беше тръгнал да бяга, щеше или да го използва, или да го остави вкъщи.

В нощта, в която Олсън убил момчето, той върнал колата в агенцията „Метро“ в Порт Кокуитлам. Младежът на гишето разказал впоследствие, че Олсън винаги идвал само в дните, в които той е на работа. Дори му предлагал работа да пере килими, и то за повече пари, отколкото момчето изкарвало в рентакар фирмата. „Слава Богу, че не приех“ - възкликва младежът по-късно.

Само след два дни, на 25 юли, край езерото Уивър било открито тялото на Джуди Козма. После убиецът ударил отново.

Бройката се вдига

Сигрун Арнд

Канарено жълта лента „Не преминавай – Полиция“ отцепвала района край езерото Уивър, където криминалистите изравяли останките на 14-годишно момиче. Тя била намушкана многократно в главата, шията, гръдния кош и стомаха и захвърлена недалеч от мястото, където било открито тялото на Дарин Джонсруд. Наблизо се намирало и личното гробище на съкилийника на Олсън – Франсиз Марку, където той бил изхвърлил пет от жертвите си преди пет години. Младото момиче Сигрун Арнд била германска туристка и в началото никой не подозирал, че е изчезнала.

След два дни изчезнала още една девойка.

Тери Лин Карсън напуснала дома си в понеделник, на 27 юли, в около 8 часа. Момичето било спряно от Олсън, който й предложил работа, а после и питие, обилно поръсено с лекарства. Както бил направил и с останалите, Олсън я откарал далеч от града. В гората я удушил, изгорил дрехите й и хвърлил чантата и обувките й в река Фрейзър.

Макар да бил главният им заподозрян и да го наблюдавали, властите не разполагали с нищо, което да го уличи в убийствата. На 29 юли наблюдението над него било прекратено, защото станало ясно, че Олсън е разбрал, че го следят. То щяло да бъде възобновено чак на 6 август, когато той се върнал със семейството си от пътуване в Албърта.

На лов за Звяра

Тери Лин Карсън

Само две от жертвите досега били свързани от полицията: Дарин Джонсруд и Джуди Козма. Въпреки това властите били убедени, че Саймън Партингтън и Ейда Корт също са убити. Кристин Уелър все още не била считана за част от серията, а другите изчезнали деца все така липсвали.

Междувременно, полицай Фред Мейл от отдел „Сериозни престъпления“ разработил една проста стратегия. Идеята му била да запишат тайно разговор с Олсън, в който да му намекнат за някаква награда. Ако Олсън е убиецът и сметнел, че може да изкара пари от цялата работа, той би могъл да се върне на местопрестъпленията, за да вземе оттам веществени доказателства. Ако пък не е убиецът, или знае кой е извършителят, може би, примамен от парите, ще сподели каквото знае с властите.

Олсън се срещнал с детектив Тар в един ресторант и по-късно към тях се присъединили Фред Мейл и ефрейтор Дрозда. Скритите микрофони предавали разговора им към полицейската кола на паркинга:

„Доста убийства се случват наоколо, нали?“ – започнал Мейл. - „Ние смятаме, че си в състояние да ни помогнеш. Готови сме да компенсираме съдействието ти. Но трябва да знаем дали ще можеш да ни помогнеш“.

Той млъкнал и всички очи се вперили в Олсън. Известно време той не казвал нищо.

Накрая Олсън казал, че иска да бъде нает за 3000 долара на месец. В замяна щял да предостави информация за изчезванията.

Очите му светнали от мисълта, че го търсят за информация. Започнал да се хвали как е свидетелствал за осъждането на Марку и обещал да се свърже с тях, ако открие нещо.

Казвайки това, Олсън напуснал ресторанта и се качил в колата си. Никой не последвал мъжа, заподозрян в убийството на няколко деца.

Луиз Чартранд

След срещата си с полицаите на 30 юли същата вечер Олсън се запътил към адвоката си Боб Шац. По пътя забелязал дребната и младолика 17-годишна Луиз Чартранд.

Луиз работела като сервитьорка на нощна смяна и на път към ресторанта се отбила да си купи цигари. Според полицията, точно тогава Олсън я е качил в колата си, упоил я и потеглил към Уислър. Той спрял колата си на север от ски курорта, смазал черепа на момичето с чук и я погребал в плитък гроб.

Когато не се явила на работа от ресторанта се обадили в дома й. Една от сестрите на Луиз се свързала с полицията на следващата сутрин.

Властите предприели незабавни действия, подозирайки че момичето не е бегълка, а е станало жертва на насилие.

Наблюдателите

Клифърд Олсън

Лятната жега изобщо не помагала на разследването. В началото на август паниката достигнала връхната си точка. Новините и заглавията в пресата още повече подклаждали огъня: „Лукав убиец с пламтящи очи“ и „Горещото лято помага на убиеца да изплъзва на полицията“.

Със случая се заел старши полицейски офицер Брус Нортоп. Наблюдението над Олсън започнало отново.

Но Олсън не бил лесен за следене. Наблюдателите докладвали, че той имал навика да спира внезапно по средата на улицата, правел необясними обратни завои и влизал в еднопосочни алеи, спирал и обръщал колата. Освен това редовно сменял колите под наем: Пинто, Мустанг, Бобкат, Линкс, Хонда, Ескорт, Омега и т.н. Шофирал непрекъснато. Изминал бил над 20 000 километра за три месеца с 14 различни коли под наем. В средата на юли навъртял 5 569 километра с един Ескорт само за две седмици.

На 12 авуст 1981 година Олсън взел ферибота за остров Ванкувър, където проникнал с взлом в две къщи. След това продължил на север към старото миньорско градче Нанеймо. Спрял край пътя, за да качи в колата си две млади стопаджийки. В онези времена пътуването на стоп било популярен начин за придвижване сред младежите.

След около три часа колата му вече криволичела по магистралата в другата, по-слабо населена част на острова, като понякога излизала в банкета. Малко преди завоя за Лонг Бийч колата намалила скорост и завила по един черен път.

Само след секунди две местни полицейски коли блокирали изхода към черния път. Двама офицери последвали колата на Олсън. В далечината можели да видят трима души, подаващи си бутилка край спряната кола. Чувал се гласът на Олсън. Той точно казвал на една от жените да се разходи. Започнал да й крещи. Полицаите решили, че е време да действат.

Олсън забелязал ченгетата, излизащи от гъсталака, и хукнал към колата си. Потеглил с бясна скорост по обратния път, но бил арестуван на блокадата. Жените били объркани, но в безопасност.  Олсън обяснил, че били спрели, за да се облекчи.

Полицаите го обвинили в нетрезво шофиране, конфискували колата му и го отвели в местния арест. Претърсили наетата кола и открили тефтерче с адреси. Вътре било записано името на 14-годишното момиче от Ню Уестминстър – Джуди Козма.

В момента на ареста му били открити и идентифицирани само три тела. Полицията все още нямала представа колко деца са убити в действителност.

Сделката „пари за трупове“

Клифърд Олсън

На 18 август 1981 година срещу Клифърд Олсън е повдигнато обвинение за убийството на Джуди Козма, което в крайна сметка довежда до пълните му самопризнания. Но преди това предстояла изненада.

„Ще ви дам 11 тела за 100 000 долара. Първото ще е бонус“ – предложил Олсън на полицията.

Детективите подскочили в радостно недоумение. Нима Олсън би могъл да е толкова глупав, че да се съгласи на подобна сделка, която вероятно ще му донесе доживотен затвор?

Засега били открити само телата на Уелър, Джонсруд, Кинг и Козма. Олсън предложил график за намирането на телата на мъртвите деца, едно по едно, по определен ред, като след всеки открит труп парите трябвало да бъдат превеждани по банковата сметка на жена му.

„Ще получите признания заедно с телата“ – казал Олсън. – „Ще ви дам всички доказателства – неща, които само убиецът би могъл да знае”.

Първоначално властите се опасявали, че признанията му са просто хитрост, имайки предвид няколкото му бягства от затвора. Затова засилили мерките за сигурност. Олсън бивал качван в кола с трима невъоръжени офицери, прикован с белезници за един от тях. Колата била ескортирана от други две коли, с по двама полицаи във всяка, въоръжени с револвери и пушки. Ако замислял бягство, го очаквало голямо разочарование.

Тази тайна сделка на полицията с Олсън била разкрита от медиите една година по-късно.

„Олсън е получавал пари за откриването на телата“ е само едно от огромните заглавия на 14 януари 1982 година във вестник „Ванкувър Сън“. Полицията мълчала за сделката от страх да не провали правото на Олсън на честен процес.

Въпреки скандала, властите не можели да скрият облекчението си, че убийствата са разкрити и няма да има повече убити деца. В замяна на 100 000 долара прокуратурата получила възможност да гарантира осъдителна присъда.

В деня преди Клифърд Олсън да бъде обвинен в смъртта на Джуди Козма, той получил право на едночасова визита от съпругата си Джоан и невръстния им син.

“Казах на жена ми, че съм отговорен за смъртта на децата и че не мога да живея със себе си, нито да се успокоя, докато не призная какво съм направил и върна телата на семействата им, за да бъдат погребани подобаващо по християнски“ - разказва по-късно Олсън.

“Съпругата ми каза, че ако призная на полицията, както направих, те ще ме вкарат в затвора до края на живота ми и по всяка вероятност ще бъда убит там. Тя ме попита, какво ще каже на сина ни, когато порасне и всички в училище му се подиграват за онова, което е сторил баща му. Казах й, че аз ще му обясня какво се е случило. Знаех в сърцето си, че ще трябва да се откажа от жена ми и сина ми за цял живот. Синът ми ще нарича друг мъж Татко и ще порасне с мисълта за греховете ми. А съпругата ми винаги ще носи моята грешка през остатъка от живота си. Тя ми каза, че трябва да постъпя правилно и че винаги ще ме обича, и че някой ден ще бъдем в рая заедно с Бог”.

Светът на Олсън

Скица на Клифърд Олсън в съда

Клифърд Олсън е класически пример за екстремен психопат. Истинските екстремни психопати са търсачи на силни усещания с патологична речовитост, антисоциална страст към властта и липса на вина.

Съществува една основна група психопати, които могат да бъдат чаровни, интригуващи, приятни, предсказуеми и зловещи със способността си да манипулират околните и Олсън очевидно е част от тях. Според някои изследвания в психопатията се наблюдава генетичен елемент – дефект или „засечка“ на мозъка. Със сигурност техните мозъци са различни и едва ли скоро учените ще разберат на какво точно се дължи тази разлика.

Накратко, психопатите страдат от недостатъчно съпричастност към човешките емоции. Като прибавим към това и педофилията и садизма на Олсън, не е изненадващо, че той прибягва към серийни убийства на най-слабите. Следните примери за неговия садизъм още повече подсилват доказателствата за психопатично поведение: той инжектирал въздух в ръката на една от жертвите си, пропуснал вената и в яда си разбил главата й с чук; пробил главата на друга жертва с пирон без видима причина, тъй като не това била причината за смъртта; обаждал се по телефона на някои от семействата на жертвите и им пускал запис от смъртта на близките им; прегазил една от жертвите си с кола.

За по-малко от девет месеца Олсън убива 11 пъти. Фактът, че убивал и момчета и момичета още повече обърквал разследването. През 80-те години феноменът серийни убийци е слабо разбран. Полицията разчитала твърде много на стария си опит с педофилите, предполагайки че тези случаи не са свързани, защото жертвите са от различен пол и възрастова група. Педофилите, които дебнат деца в предпубертетна възраст, обикновено нямат предпочитание към пола, а онези, предпочитащи по-големи деца, се фокусират само върху един от половете. Макар закономерностите в престъпното поведение, базирани на опита на полицията или на експертните мнения на профайлърите, да са много полезни в разбирането на престъпния ум и в залавянето на правилния заподозрян, нужно е разследващите да проявят повече гъвкавост на мисълта. Престъпниците не се чувстват длъжни да се придържат към онова, което други престъпници са правили преди тях и към мненията на „експертите“, и полицията също не бива да ограничава разследването си в тези изкуствени рамки.

Клифърд Олсън - април 1996 година

Справедливост?

Клифърд Олсън

„Нямам думи да опиша величината на престъпленията ви и мъката и страданията, които сте причинили на толкова много хора“ – заявява съдията Хари Маккей на процеса на Олсън, започнал на 11 януари 1982 г. – „Наказанията в нито една цивилизована страна не биха могли да са достатъчно адекватни… Не бива да получавате помилване до края на дните си. Би било безразсъдна глупост да бъдете пуснат на свобода“. (Канада изоставя смъртното наказание през 1976 година).

Процесът приключил набързо на третия ден, когато Олсън променил пледирането си на „виновен“ само след няколко часа заседаване.

Клифърд Олсън излежава 16 години и решава да се бори за помилване. Съдебните заседатели имали нужда само от 15 минути, за да отхвърлят молбата му.

През септември 2011 медиите съобщават, че Олсън страда от последен стадий на рак и е прехвърлен в болница в Квебек. Той умира на 30 септември, на 71 години. Цяла Канада въздъхва с облекчение.

———————————————————————————————————————————————

Източници: trutv.com, torontosun.com, thestar.com

Клифърд Олсън в популярната култура:
Книгата на У. Лесли Холмс и Брус Норторп Where Shadows Linger: The Untold Story of the RCMP’s Olson Murders Investigation
Телевизионният филм „The Investigation“ (2002)

Полицията в африканската държава Зимбабве попадна на следите на загадъчната и неуловима банда изнасилвачки, които нападаха мъже и ги подлагаха на сексуално насилие. Злодейките действали с ритуална цел, като обект на желанието им било мъжкото семе. Жертвите си избирали сред самотните мъже на пътя, предлагайки им да ги закарат на нужното място.

На 9 октомври полицията в град Гверу арестува три жени по подозрение в участие в серията изнасилвания. При обиска на техния автомобил бяха открити 31 използвани презервативи. Предполагаемите перверзници са 24-годишната Розмари Чаквизира, 26-годишната Софи Ноквара и 24-годишната Нетсаи Ноквара.

Задържаните обясниха странната находка в тяхната кола с това, че се занимават с проституция. Работният им график бил толкова натоварен, че нямали време да изхвърлят използваните презервативи.

Софи Ноквара

В четвъртък заподозрените бяха откарани в столицата на Зимбабве – град Хараре. Там ще преминат през процедура на разпознаване. По данни на полицията, за две години бандата жени е изнасилила над десет души, като една от жертвите се оказа и служител на органите на реда. Полицията се надява да установи другите жертви с помощта на пробите сперма, иззети от намерените презервативи.

Според разказите на потърпевшите, престъпниците обикновено сами предлагали да ги закарат на стоп. В колата давали на жертвата питие с приспивателно. След това подлагали на гавра полузаспалия мъж. В някои случаи злодейките действали и по-грубо – под дулото на оръжие заставяли пътника да ги придружи в жилището им, където го изнасилвали.

Тези издевателства завършвали еднакво. Обезчестените мъже бивали ограбвани и изхвърляни край пътя.

Властите подозират, че арестуваните имат съучастници на свобода. Известно е, че в някои от случаите в изнасилването са участвали четири жени, а зад  волана на автомобила стоял мъж.

Мотивите на престъпниците все още не са известни, но експертите предполагат, че „ловът на сперма“ е с ритуална цел. В африканското общество е разпространено вярването, че спермата не само дава живот, оплодявайки яйцеклетката, но също така носи и късмет.

Търсенето на сперма от вещици и суеверни граждани е толкова голямо, че тя даже се изнася зад граница. Например, в съседната Южноафриканска република за пълен с мъжко семе презерватив можеш да вземеш 400 щатски долара.

Още по темата: Банда жени изнасили полицай с ритуална цел

———————————————————————————————————————————————

Източници: newzimbabwe.com, newsru.com

Подобно на мнозина други убийци, печатарят Николай Фефилов е примерен съпруг и баща на две дъщери. Никой не подозирал, че само за няколко години той убива шест момичета в Свердловск. Уралският удушвач действал със странна сезонност: обикновено извършвал престъпленията си един път в годината, през месец май. Избирал жертвите си в градския парк. Нападал ги от засада, изнасилвал ги в храстите и накрая ги удушавал. След това прибирал ценностите им и си тръгвал. За неговите престъпления са набедени няколко невинни, двама от които загубват живота си.

Доброто старо време

СССР, 80-те години на ХХ век. Доброто старо време на развития социализъм, конгресите на КПСС, гласността и перестройката, на нови икономически отношения и небивал ръст на престъпността. Едва през последните години от съществуването на огромната империя, благодарение на средствата за масова информация, до хората започват да стигат непознати случаи, предизвикващи ужас и отвращение. Това са историите за сексуални маниаци и серийни убийци. За тях става модно да се пише, да се изнасят пред света материали от делата, кървави детайли и подробности за работата на правоохранителните органи. За съжаление става ясно и как правоохранителните органи са си вършили работата. Когато се налагало бързо разследване и резултат – те просто хващали някого от стария контингент доказани престъпници за подобно обвинение. След което се постаравали да оправят “доказателствата” и случаят да приключи. “Признанията” от “извършителите” се изтръгвали по различен начин, а крайният резултат бил винаги един и същ: добре свършена работа и присъда за престъпника. Е, “престъпникът” може да е разстрелян, но месеци или години по-късно бива задържан истинският извършител, който с гордост разказва за престъпления, които се водят вече разкрити…

Почти във всеки регион на Русия журналистите успяват да намерят някой ужасен маниак: в Смоленск това е Стороженко, в Москва – Асратян, в Ставрополския край – Сливко, в Прибайкалието – Кулик, в Белорусия – Михасевич, в Татаристан – Суклетин, в Казахстан – Джумагалиев. Към този списък може да се добавят и заловените малко по късно през 90-те години – Чикатило, Головкин, Ряховски и други, които са убивали и през предните десетилетия. Повечето от тях са вършили мръсните си дела в продължение на години, а някои са се изплъзвали с десетилетия.

Защо се получавало така? Донякъде отговор може да се търси в описаните по-долу събития, случили се в средата на 80-те години в град Свердловск (днес – гр. Екатерининбург. От 1924 до 1991 градът се нарича Свердловск по името на комунистическия ръководител Яков Свердлов. – б.пр.). В тази история ясно се вижда подходът на следователите към сложни, многоетапни престъпления.

Първо действие

Лена Мангушева

Първото действие на Уралската драма се разиграва през 1982 година. Както често се случва трагичното тясно се преплита с ежедневието. Четвъртък 29-и април. Прилежната петокласничка Лена Мангушева цял ден е слушала учителите, решавала е сложни задачи. Никой обаче не може да си представи, че този ден ще бъде не само последният ден на учебната година за малкото момиче, но и последният ден от живота й.

След часовете любознателното момиче отива на заниманията на радиокръжока с нейна приятелка. Не било лесно на двете да си тръгнат оттам, но Лена имала важна договорка с майка си – щели да ходят на баня, важно мероприятие, което не е за изпускане. Към 16:30 двете приятелки тичешком се появили на спирката. Автобусът дошъл почти веднага, а Лена, качвайки се сама, си отдъхнала, че няма да закъснее. В автобуса се оказала съседка – приказлива жена, с която времето минало неусетно.

Момичето слязло в 16:40 на спирка “Контролна”. Пътят й минавал през малка горичка, излизал на новото шосе и бил на не повече от 20 минути, което означавало, че тя ще успее за срещата в пет. Била минала вече половината път, когато, навлизайки в горичката, забелязала нисичък слабоват мъж. Седи си, явно се любува на природата. Но се оказало че чака нея! Когато Лена се изравнила с него, той я сграбчил за шията…

Мъжът познавал тези места от детството си и идвал тук, за да се успокои след поредния семеен скандал, или когато нещо не вървяло в работата. Обикновено се разхождал през почивните дни или когато бил втора смяна. Днес той се нуждаел да дойде на себе се след луд скандал с жена си. Тази глупачка вече му била писнала с нейните претенции.

Дълго се разхождал по Стария московски път, а отвътре му кипяло, не можел да забрави ругатните и обидите. Просто искал да е сам на това безлюдно място, а сега някаква девойка се намъкнала в неговото пространство? Добре, ей сега ще й покаже кой е той, ще й покаже, че е истински мъж – смел и силен! Изравнявайки се с него, той вече знаел какво ще направи – ще я изнасили! Нещо, за което дълго време бил фантазирал, а сега шансът сам му се бутал в ръцете. Майната й на съпругата – в кревата вечно трябва да я пита и да се съобразява какво тя иска или не! Тази девойка никой няма да я пита и той ще прави с нея каквото иска. После? Е, после, разбира се, ще убие момичето, няма нужда от свидетели.

Когато тя се изравнила с него, той я стиснал за гърлото и я замъкнал навътре в горичката. Съблякъл я от кръста надолу и започнал да я опипва. Бил толкова възбуден, че нямал никакви спомени какво е правил по-нататък с момичето… Когато свършил, й обул гащичките и чорапогащника. Тя плачела, неразбирайки какво се случва… Прекалено много шум, което е опасно… Хванал пионерската й връзка и започнал да я стяга… Трупът покрил с клонки. Тръгвайки, взел ученическата й чанта, от която извадил несесера и два учебника, които можели да послужат на неговите дъщери. Чантата изхвърлил в тоалетната на автобазата. След което преспокойно изчезнал, сякаш изпарявайки се в милионния град.

Майката чакала Лена да се върне към пет часа, но палавницата закъснявала. Може би се е заиграла с приятелки? Изчаквайки още малко, тръгнала да обикаля от приятелка на приятелка – нима това дете не е запомнило, че днес има важна работа – ще се ходи на баня! Постепенно раздразнението на майката се сменило с тревога. Стъмнило се, а момичето още го нямало. Неспособна да се справи със стисналата я за гърлото тревога, тя хукнала към милицията със снимка на Ленка.
Посред нощ фенери осветили горичката. Милиционерите тръгнали по пътя на Лена от спирка “Контролна” към дома й в квартал “Старият московски път, 9-и километър”. В един момент изпод вейките се видяло нещо, което приличало на детско краче…

Из протокола за оглед на местопроизшествието:

“ Трупът на Е. Мангушева е открит на 30 април 1982 година в неголяма борова гора на 8-ия километър от Стария Московски път, на около 250-300 м. от поста на КАТ. Трупът лежи по гръб, закрит с клони. По околните дървета се установиха свежо прекършени вейки. Трупът е облечен в: унформени училищни рокля и престилка, чорапи, бели кюлоти, зелена блуза и затегната около врата пионерска връзка.”

Съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, смъртта на Мангушева е насилствена и е настъпила в резултат на механична асфиксия, вследствие счупване на подезичната кост, за което свидетелстват: странгулационната бразда в областта на шията, наличие на примка на шията, признаци на остра механическа странгулаця (асфиксия), а след снемането на връзката-примка – характерна циркулярна странгулационна бразда. Върху шията на трупа са открити телесни увреждания, характерни при затискане на органите с ръце. По лицето са открити множество синини и кръвонасядания, причинени малко преди смъртта. По девствената ципа и влагалището на Мангушева са открити пресни разкъсвания и кръвотечение, които могат да се причинят от въвеждането на тъп твърд предмет, какъвто се явява мъжкият полов член в състояние на ерекция.

С разследването на това престъпление се заема оперативно-следствена група. Специално внимание се отделя за проверката на лица, съдени по-рано за насилствени престъпления. Скоро в полезрението им попада подходящ субект.

Удобен виновник

Георгий Хабаров

На 5 май 1982 г. свредловската жителка О. пуска жалба, че е изнасилена, заради което арестували Георгий Хабаров, роден 1954 г. Той е с изостанало умствено развитие, учил е в спомагателно училище, на отчет е в психодиспансера заради олигофрения, изразяваща се в умерена форма на дебилност. Хабаров е осъждан за грабеж и е излежал три години. Излизайки от затвора през март 1980 г., станал автотенекеджия. Скоро след това започнал да прекалява с алкохол, грубо нарушавал трудовата дисциплина. През януари 1982 г. спрял да ходи на работа и останал на издръжка на майка си Устина Хабарова, с която живеели на 8-и километър от Московското шосе.

На 22 април 1982 г. Хабарови си сменили квартирата. Георгий продължил да посещава старото си местоживеене на 8-и километър. Честите посещения там се обясняват с трудностите му в общуването с хора и трудността да завързва нови приятелства.

При първия разпит на 5 май 1982 г., задържаният собственоръчно написал, че след 28-и април не е ходил на 8-и километър, а на 29-и април (денят на убийството на Е. Мангушева) цял ден е бил вкъщи. На следващия ден – 6 май, Хабаров се възмущавал, че са го задържали и отричал каквото и да било изнасилване. Изобщо не споменавал, че е свързан по някакъв начин с убийството на момичето.

Активните действия на милиционерите продължили в ареста, където оставили Хабаров. На втория ден той си признал за изнасилването и убийството на Лена Мангушева. Както става ясно по-късно, Хабаров признал след серия денонощни разпити, проведени от оперативно-издирвателните служители…

Първите официални показания за изнасилването и убийството на Мангушева Г. Хабаров дал на разпита от 7 май 1982 г., който започнал в 14:40 ч. Половин час по-късно го отвели на оглед на местопроизшествието. Ръководител на следствения експеримент е помощник прокурора на град Свердловск Туфляков, който организирал излизането по инициатива на работниците от милицията. Те вече знаели какви показания е дал Хабаров и били приготвили транпорт, техника, криминалист и поемни лица.

Признал напълно вината си за убийството на Мангушева, Хабаров не е сигурен къде е местоубийството и не може да отговори на редица въпроси от интерес за следствието, например – къде е дянал чантата на Лена. Първо казал, че я е изхвърлил близо до намиращото се в съседство военно поделение, а после “се сеща” за други места. Чантата не е открита, а Хабаров дори не е сигурен за външния й вид, казвайки, че тя била с ремъци. По описанието, което дават прятелките и майката на Мангушева – чантата е с една каишка.

Всъщност дори описанието на момичето и нейните дрехи са неточни. Хабаров твърди, че Лена е с къса светло руса коса. Според протоколите на огледа тя е тъмно руса. Това потвърждава и майката, уточнявайки че тогава дъщеря й е с дълга коса падаща на раменете. Това показват и снимките от местопроизшествието.

Майката на Лена казва, че е дала на оперативните работници в нощта на 30 април 1982 фотография на детето, която е от началото на 1981 г. На тази снимка косата на дъщеря й е наистина къса, но оттогава Лена не я е подстригвала и тя пораснала значително. Разбира се – точно тази фотография милиционерите били показали на Хабаров, а той се “сетил”, че това е изнасиленото и убито от него момиче.

Описвайки дрехите на Мангушева той твърдял, че тя била с кафява ученическа униформа и черна престилка. Това не е вярно. В същото време казал, че жертвата носела сив чорапогащник и бели гащи, бяла тениска. И това не е вярно – показанията на майката, протоколите от огледа и съдебно-медицинската експертиза съдържат съвсем други данни: кафяв чорапогащник, гащи-кюлоти с рисунки в синьо и тъмно зелено, жълтозелена тениска с червени орнаменти.

Оказва се, че Хабаров имал обяснение за противоречивите си показания – болезнено състояние “при което, докато ме разпитваха, ми се виеше свят”.

Следователят от прокуратурата Тихомиров А. С., разследвал епизода с изнасилването, разказва как минавали разпитите на Хабаров:

“Останах с впечатлението, че е умствено изостанал човек. Той не можеше да разкаже в свободна реч фактите, които се опитвах да уточня с него. Хабаров потвърждаваше всичко. Питаш го нещо – казва “да, така беше”. Питаш го за абсолютно същото нещо, но с други думи, а той потвърждава съвсем друго. Питах го как е било облечено момичето. Нямаше конкретен отговор. “Не беше ли девойката в жълто палтенце?” – казах аз. Хабаров кима утвърдително – да, така беше. “Помисли си пак, случва се, може да си се объркал, палтенцето не беше ли червено? Георгий клати глава утвърдително – даа, така беше. За трети път му задавам въпроса: “А май че палтенцето всъщност беше зелено…?” Хабаров пак – да, така беше!”

Куп противоречия

Присъствалият на разпитите адвокат Вахновский Б. А. разказва, че следователят четял ужасно дълги въпроси и карал Георгий да отговаря. Хабаров говорел завалено и неясно, дори присъстващият лекар не можел да разбере приказките му. Предложили да отговаря само с “да” и “не”. Общото впечатление било, че Хабаров няма представа какво искат от него и изобщо защо е там.

При такива разводнени и неточни показания на заподозрения важна роля за доказване на вината можело да изиграят резултатите от експертизата и показанията на свидетелите. Правоохранителните органи успели да намерят и такива. Е, и това не донесло яснота по въпроса за вината на Хабаров…

Първият свидетел е с фамилия Втори – познат на Георгий. Разпитан е едва на 17 юни 1982 г. Той не си спомня да е виждал Хабаров в района, но се сетил, че неговата колежка Енкова му била казала, че била видяла Хабаров на 29-и или 30-и април някъде там… На следващия ден – 18-и юни, е разпитана Енкова, която си признава, че няма никакви спомени да е виждала Георгий на 28 или 29 април. По-късно обаче тя започва да твърди, че срещнала Хабаров на 29-и април в 15:00 ч., когато той бил с Втори, позовавайки се на това, че самият Втори й бил казал, че били заедно!

Очни ставки на тези свидетели с Хабаров не са проведени, а противоречията в дати и време не са отстранени. Трябва да се подчертае, че такива разминавания имало много: роднини и познати на Георгий потвърждавали, че той изобщо не се е мяркал в селото след 28 април, а майка му казва, че синът й е прекарал целия ден на 29 април вкъщи. Премествайки се в новата квартира те имали само един ключ и тя не би могла да се прибере при парализирания си съпруг, ако синът й е бил излязъл.

Най-важният довод за вината на Хабаров била съдебно-медицинската експертиза, която установила, че неговата кръвна група съвпада с кръвната група на убиеца. Въпреки това, съвпадението днес се използва по-скоро за изключване на дадено лице от подозрение, отколкото за доказвателство на неговата вина. Просто това са възможностите на този вид експертиза.

Съдът не обърнал достатъчно внимание на нюансите. Последният вариант на обвинението, представен в съда, съдържал следните доказателства за вината на Георгий:

1. Показанията на Хабаров за обстоятелствата при изнасилването и убийството на Лена Мангушева, дадени от него при предварителното следствие.

2. Протоколът за разпознаване по фотография на момичето от Хабаров.

3. Показанията на свидетелите Втори и Енкова за това, че Хабаров във втората половина на 29 април 1982 г. се е намирал в близост до мястото на убийството на Лена Мангушева.

4. Показанията на малолетния свидетел Олег Яшкин, който видял Лена Мангушева на 29 април в 17:40 ч. да слиза на спирка “Контролна”.

5. Заключението на съдебно-биологическата експертиза за възможност спермата, намерена върху бедрото на потърпевшата, да е на Хабаров, а така също и възможността космите, намерени по тялото и облеклото на момичето, да са също от него.

6. Експертиза на влакна, намерени върху панталоните на заподозрения, които са сходни с влакна от тъканта на пионерската връзка и дрехите на Лена Мангушева.

На 24 септември 1982 г. Свердловският областен съд, разглеждайки материалите по делото, осъдил Хабаров на 14 години за изнасилването и убийството на Лена Мангушева, както и за опита за изнасилване на гражданката О.

На 22 ноември 1982 г. съдебната колегия по углавните дела към Върховния Съд на РСФСР разгледала наново делото заради жалби на Хабаров и майката на убитото момиче. Осъденият твърдял, че не помни действията си в момента на извършване на престъплението и се счита за психично болен. Майката на Мангушева молела за отмяна на наложеното наказание, поради неговата лекота, и иска максимално наказание. Към жалбата си тя прилага писмо-подписка от колектива на един свредловски завод, в което те се обявяват за смъртно наказание. Присъдата на Свредловския областен съд е отменена, а делото върнато за преразглеждане в същия съд, но при друг съдебен състав. Жалбата на Хабаров, в която той твърди, че няма нищо общо със случая, е отхвърлена.

На 23 март 1983 г. Хабаров е признат за виновен и осъден на смърт. Присъдата е изпълнена на 27 април 1984 г., когато той е на 29 години…

Прокълнатата спирка

Докато Хабаров е в затвора, нападенията над ученички и млади жени в горичките около спирка “Контролна” продължават. Истинският убиец се разхождал из любимите си места около Стария московски път. Но това вече не били обикновени разходки, а целенасочен лов.

На 7 август 1983 г. той слязъл, както винаги, на спирка “Контролна” и продължил по Стария път. После завил към дърветата и седнал на близката скамейка. Едва подвил крака, зърнал бягащо по пътечката момиче. Наоколо нямало жива душа и той веднага решил, че иска да прави секс с девойката. Както и предния път той просто препречил пътя й, получавайки възможност да я разгледа отблизо. Тя била на не повече от 20-ина години, слабичка, неоформена все още като жена, с азиатски черти. Когато се изравнила с него, той я нападнал мигновено. Наложило се да я подуши малко, защото се съпротивлявала и опитвала да вика. Изнасилил изпадналото в безсъзнание момиче недалеко от пътечката. Удушил я с ръце, а после с колана си. Разголеният труп замъкнал в храстите, а дрехите и обувките хвърлил в близкия малинак и си тръгнал. По-късно идвал три пъти да гледа трупа на мъртвата девойка.

В началото на май 1984 г. той слязъл отново на любимата “Контролна”. Попроменил малко любимия си маршрут и не след дълго забелязал момиче. Това била петокласничката Наташа Лапшина. Било опасно да я нападне там. Завързал разговор с нея, заразпитвал я къде се намира някаква измислена от него улица…

Разговаряйки дружелюбно те стигнали до оградата на местната колхозна градина. Сигурно отстрани изглеждали като баща и дъщеря, излезли на разходка. Но изведнъж всичко се променило. Достигайки до черния път, този внимателен и приятелски настроен възрастен, сграбчил момичето, запушвайки й устата. Бутнал я на земята и я изнасилил. Удушил я. Завлякъл трупа в храсталаците на колхозната градина, там хвърлил и дрехите. Не могъл да устои да не си вземе нещо за спомен. В ученическата чанта имало пенал от изкуствена кожа, химикалки и два флумастера. Полезни неща, които да подари на дъщерите си…

Намерили трупа на Наташа Лапшина на следващия ден – 12 май. В същия район близо до спирка “Контролна”, в същата горичка, където преди две години била убита Лена Мангушева.

Съгласно протокола за оглед на местопроизшествието, голият труп на Н. Лапшина е намерен в храсталаците, захвърлен в яма с вода. Поличката, гащите и чорапогащника били върху десния й крак. Останалите дрехи и вещите от ученическата чанта били разхвърляни наоколо.

Според заключението на съдебно-медицинската експертиза смъртта на Лапшина е настъпила вследствие на механична асфикция, причинена от стискане на шията с ръце. По гърба, лицето и тялото са открити характерни драскотини и кръвонасядания, причинени от влачене на тялото. Установени са увреждания и разкъсвания на перинеума и вагината достигащи коремната кухина, причинени от твърд тъп предмет (най-вероятно пръчка) с дължина поне 30 см.

Гулнара Якупова

Хората вече считали околностите на спирка “Контролна” за прокълнати. Преди шест месеца там били намерени силно разложените останки на жена. Експертизата не могла да установи причините за смъртта, тъй като животни отнесли части от трупа. Но самоличността на починалата била установена бързо – Гулнара Якупова. Тя отишла да потича в парка през август 1983-а и така не се завърнала. Момичето било пристигнало да учи и работи в Свредловск от Башкирия.

Следователите нямали основателни причини да вярват, че тя е била убита. Само една подробност правела впечатление – че трупът е без дрехи. Съседите от общежитието си спомнили, че Гулнара многократно се оплаквала от упоритото ухажване на странен тип. Те често срещали младежа и си спомнили името му – Михаил Титов. По-късно други свидетели казали, че Титов досаждал и на други момичета. В края на май 1984 милицията задържала Титов за извършване на непристойни действия на публично място. Оказало се, че е регистриран в психиатрична болница. За много кратко време Титов не само си признал, че се натрапвал на различни девойки, а и че е убил Гулнара Якупова и Наташа Лапшина.

Следствието изобщо не се притеснило от факта, че Титов давал противоречиви показания, не знаел местата на убийствата и какво се е случило с липсващите вещи. Намерила се свидетелка, която заявила, че в деня на убийството видяла Титов близо до местопрестъплението. По-късно се установило, че тази свидетелка “се води от дълго време на отчет в градския психодиспансер с диагноза заболяване на главния мозък, съчетано с изменение на личността”.

Следствието било кратко. Месец и половина след ареста, с травми и множество счупени ребра, Титов постъпил в затворническата болница, където и починал. Никой не знае какво се е случило той да бъде в такова състояние. Тихомълком сменили началника на следствения изолатор, а делото за убийството на двете момичета било прекратено “заради смъртта на обвиняемия”. Това означавало, че няма неразкрити престъпления и незаловени престъпници – доблестната милиция просто си вършела работата!

Отново на лов

Лариса Дячук

Настъпил поредният месец май – 1985 г. Ученичката от художественото училище Лариса Дячук, изморена от дългата зима и еднообразните сиви дни, горяла от желание да порисува малко пейзажи. На 6-и май, нахлузвайки набързо спортно яке и панталон, момичето се отправило към гората. За рисуване си избрала някакво незабележително блато близо до автобусна спирка “Контролна” в края на града. Напълно потопена в любимото си занимание, тя дори не забелязала, че някакъв невзрачен, сив човек внимателно я наблюдава.

Той бил излязал отново на лов. Разхождал се по любимите места и всичко му напомняло за извършените от него убийства: ето тук той удушил първата си жертва, недалеч от там се насладил на азиатската красавица… Година минала от последното убийство, крайно време било да извърши ново, но все не му се отдавал удобен случай. Сега се бил отклонил от обичайния си ловен маршрут и минал от другата страна на пътя, където тя рисувала блатото. Не се налагало да й казва нещо – запушил й устата и я повалил в тревата.

Трупът е открит на 17 май 1985 г. В течение на огледа се установило, че голото тяло на Л. Дячук лежи по гръб, лицето е покрито с яке, а панталоните са смъкнати до глезените. Наоколо са открити спортни обувки, разкъсана тениска, разкъсан сутиен и тубичка мехлем за устни. На около 20 метра бил захвърлен започнатият от Лариса етюд и носна кърпичка. Липсвали нейните часовник, медалион и пръстен.

Според заключението на съдебно-медицинската експертиза смъртта на Дячук е настъпила в следствие на механична асфикция, причинена от стискане на шията с ръце. Установено е разкъсване на влагалището причинено от твърд тъп предмет – най-вероятно пръчка, тъй като във вагината е намерена кора от дърво. Във влагалището на трупа е открита сперма. Изследванията показват, че тя е със специфичен антиген, който съществува при хора с кръвни групи А или Б.

Познат сценарий

Разбира се, всичко по-нататък продължило по вече познатия сценарии. Месец по-късно задържали братя Яшкини, които даже посочили за съучастници двама свои приятели! Единият от тийнейджърите – Олег Яшкин, по-късно разказвал: милиционерите му казали, че ако се признае за виновен, ще го пуснат да си ходи вкъщи, а ако не си признае – ще се види в чудо! Обяснили му как ще го пуснат в килия с няколко човека и какво ще му се случи. Интересното в случая е, че милиционерите заплашвали и свидетелите, от които искали показания срещу братята със същото – че ще ги вкарат за една нощ в килия с няколко загорели пандизчии.

И лятото и есента на 1985 г. братя Яшкини се признали за виновни. Работниците от следствието се пробвали дълго време да потвърдят или отхвърлят това “признание”, но накрая се отказали – така и не успели да докажат съпричастност на братята към убийството.

Както може да се предположи, набързо се намерил нов заподозрян за убийството на Дячук. Арестували пожарникаря от горското стопанство Иван Антропов. За разлика от другите обвиняеми той не искал да си признава. В основата на обвинението му лежало едно единствено доказателство – на неговото яке била открита боя, която според експертното становище била идентична с боите, с които рисувала младата художничка. Роднините на Антропов обаче твърдели, че когато дали на милиционерите якето, по него не е имало боя. По-късно се установява, че и експертизата на боята не е извършена правилно.

Най-общо казано – не останало и едно доказателство за вината на Антропов. Въпреки това следователите два пъти вкарвали делото в съда, а съдът все го връщал за доразследване. Десет месеца се пробвали да изкарат невинния човек убиец и все неуспешно. Разбира се през това време го държали в ареста…

Закъсняло прозрение

Обрат за Антропов настъпил през 1986 година. На 28 май в горичката близо до местния стадион бил открит трупът на Олга Тимофеева. Тялото лежало по гръб и било покрито с клони. Единственото облекло били вдигната над гърдите тениска и разкъсан сутиен. На шията на трупа ясно личала странгулационна бразда. Зърната на гърдите били отрязани.

Според съдебно-медицинската експертиза смъртта на Тимофеева е настъпила на 26 май 1986 г. от асфикция. Във влагалището не е открита сперма, а имало остатъци от клечка.

Изяснило се, че на 26 май Олга Тимофеева, заедно с група студенти от медицинския институт бягали през гората в часа по физическо. Нито преподавателят, който бил с тях, нито състудентките й забелязали нещо подозрително този ден.

Най-накрая сходството на извършваните убийства направило впечатление на някого от оперативните работници! Вече ПЕТ години се повтаряло едно и също нещо: типът жертва, начинът на извършване на убийствата, районът в който се извършвали убийствата. Разследващите задържали при всеки случай нов “кандидат-убиец”, че даже няколко! Рапортували на началството и тук се намерил някой, който да прояви професионален интерес към серията жестоки убийства на сексуална почва. Това бил старши лейтенант Юрий Коковихин от областната дирекция на МВР.

Запознавайки се с делата от предни години, Коковихин стигнал до извода, че престъпленията са дело на един и същ човек:

1. Убийствата са извършени по един и същи начини – удушаване с ръце.
2. Всичките престъпления са извършени през деня в определен ограничен район и са съпроводени с изнасилване на жертвата.
3. Във всички от случаите, за да укрие трупа, престъпникът го влачи, захващайки го за ръцете и рамената.
4. Телата се скриват в храстите, покриват се със съблечена дреха или клонки от дървета.
5. Телата на Дячук, Лапшина, Тимофеева и Якупова са частично или напълно разсъблечени.
6. Убийствата на Дячук, Лапшина и Тимофеева са съпроводени с гавра над трупа, изразяваща се в напъхването на клечка дълбоко в половите им органи.
7. Престъпникът разхвърля дрехите на жертвите и краде дребни предмети.

Колегиална враждебност

Юрий Коковихин

Коковихин незабавно пуснал рапорт до висшестоящите за това, че в Свредловска област отдавна действа безнаказано маниак, убиващ момичета и млади жени. Рапортът съдържал предложение да се обединят всичките дела за убийствата на девойките в едно и да се създаде специална оперативна група за залавянето на опасния престъпник.

Инициативата на съвестния служител била посрещната враждебно. Никой не искал да признава очевидни грешки и гафове при разследванията, милиционери и прокурори се оказали застрашени от наказателни обвинения. Твърде много хора не харесвали факта, че версията за маниака хвърля сянка върху МВР. Коковихин се сдобива с десетки врагове измежду колегите си. Продължавайки да отстоява позицията си, в интервюто от 1986 година той се оплакал, че предложението му да се обединят всички неща за убийството на момичетата в едно и да се създаде специална група за решаване на случая, не среща разбиране от страна на лидерите на прокуратурата и разследването. Вестникът призовал да се произнесе главният прокурор на РСФСР и през есента на 1986-а от Москва е изпратен негов представител – Л. Баграева. Благодарение на нейната намеса прекратили углавното производство срещу Антропов, който бил в ареста повече от десет месеца.

След убийството на Тимофеева били хвърлени значителни усилия – започнали да се провеждат комплексни издирвателни мероприятия, патрулиране и засади в гористите местности. Обещано било повишаване в звание на всеки, който помогне да бъде разкрита самоличността на маниака. Активизирала се и аналитичната работа – започнали да преглеждат стари дела в търсене на нещо, за което да се захванат. Проверили всички лица, които се водят на отчет в психодиспансерите.

Действията обаче нямали ясен план. Фантазията на издирвачите толкова се развихрила, че започнали да подозират самия Коковихин! Пусната била оперативна разработка, която трябвало да изясни дали той сам не е извършвал убийствата, а после искал да си ги разследва! Самият Коковихин, в желанието си да залови убиеца, също допуснал грешка и задържал необосновано някакъв човек. В резултат на тези противоречия отстранили Коковихин от делото, а по-късно и от системата на МВР.

Бягство от училище

Елена Кук

Петък, 22 май 1987 г. Елена Кук и братовчедка й решили да избягат от училище. Какви занятия като навън е слънчев ден, природата цъфти, а ти си на 19 години? Берейки цветя, Елена стигнала до жп рампата на един от местните заводи, а приятелката й се прибрала да я чака вкъщи.

Този ден Фефилов бил втора смяна и към един часа по стар навик решил да се поразходи. Е, времето е прекрасно можело и жертва да се намери. Тръгнал по жп линията. Наближавайки завода, видял седнала девойка, която си режела ноктите. Виждайки го, тя станала и пробвала да се изкачи по насипа. Той бил по-бърз от нея и й препречил пътя. Тя смело замахнала с ножиците към него. Това го ядосало и й се нахвърлил. Душил я докато изпадне в безсъзнание и я изнасилил. После окончателно я доудушил с колана си. Издърпал тялото в храстите и започнал да се чуди какво да му направи. Още бил ядосан от нейната смелост да му замахне с ножиците и замалко да го нарани. Разсъблякал я изцяло. Извадил си ножката и отрязал зърната на гърдите, хвърляйки ги в тревата. През това време покрай него преминали няколко влака, но той бил твърде зает, че да им обръне внимание. Намерил пръчка и я заврял няколко пъти в половите органи на момичето. Омръзнало му, изхвърлил я и си тръгнал.

Минали десет, двадесет минути. Половин час, а Лена я нямало. Братовчедка й се притеснила и заедно с още една приятелка тръгнали да я търсят. На поляна близо до жп рампата на завода те срещнали учителката си и децата от техния клас. Така и не открили Лена и се прибрали. В 14:30 ч. дотичали техни съученици и съобщили, че тя е мъртва…

Данните от огледа на местопрестъплението съвпадали напълно с тези, които били преди година, две, три… Удушена, разсъблечена, гавра с трупа. Мъчително тежко и дълго настъпвало прозрението, че убиецът на всички е един и същи човек. Никой сякаш не искал да повярва, че това е възможно.

Нови кандидати за ролята

За убийството на Елена Кук си “признали” трима! Арестували Галиев, инвалид от детство, който нееднократно се лекувал в психиатрични болници. Неговите родители го описвали: съвършено слабоволев, “ако му викнеш се плаши и прави всичко, което му е казано, особено, ако говори чужд човек”. Признал си на следващия ден след задържането.

После признал някой си Карасев. Преди две години на милицията й се искало да му припише убийството на Л. Дячук. Изглеждал им подходящ, а и той открил трупа. Тогава Карасев не се признал за виновен. Но през 1987 г. не издържал разпитите и поел вината за убийството на Елена Кук.

Апотеозът, върхът и най-доброто от серията признания през 1987-а тепърва предстоял! Работата на милицията хвръкнала на нови висоти! Следващият разпитван и поредният претендент за ролята на “уралския удушвач” бил А. Водянкин. Още “на първо четене” той признал за убийството на петте момичета – Гулнара Якупова, Наташа Лапшина, Лариса Дячук, Олга Тимофеева и Лена Кук! Оказало се, че Водянкин, въпреки признанията, имал железни алибита за времето на повечето убийства. Освободили го незабавно.

Няколко дни по-късно отново го задържали. Шефът на областното МВР получил от Водянкин собственоръчно написано изявление, че именно той е убиецът и на петте момичета в района на спирка “Контролна”. Излишно е да се обяснява, че този млад човек бил тежко болен. Родителите му обяснили, че с него трябва да се говори спокойно, защото иначе изпадал в паника и объркване. Е, в момент на “просветление” Водянкин казал все пак веднъж, че няма нищо общо с убийствата, но веднага след това се съгласил отново, че той е маниакът. По време на разпита един от следователите извадил пистолета си от служебния сейф, а младежът решил, че ще го разстрелят на момента…

Моментът на истината

Моментът на истината настъпил на 25 април 1988 г. Според официалната версия около 13:00 ч. старши лейтенантът от строителни войски Евгений Федорович Мордвяник се връщал през парка от обедна почивка. Тогава станал свидетел на необичайна сцена: зад дърветата някакъв мъж теглел някого встрани от пътеката. Първата му мисъл била, че са двама пияни и по-трезвеният влачи другия. Но нещо не било както трябва. И Мордовяник предприел действия, които впоследствие били признати за абсолютно професионални. Без униформа, без оръжие, а наоколо няма жива душа – нямало място за излишна гола храброст. Офицерът притичал до близкото шосе и успял да спре шофьор на УАЗ-ка. Помолил за помощ. След секудни двамата задържали неизвестен мъж, надвесен над трупа на удушена млада жена.

Николай Борисович Фефилов

Задържаният се казвал Николай Борисович Фефилов, роден 1946 година, местен жител, образцов съпруг, баща на две деца, неосъждан. Работел като печатар, живеел кротко и тихо, не привличал с нищо вниманието на милицията и обществеността.

След докарването на престъпника в районното МВР, в присъствието на поемни лица, от него били иззети вещи, принадлежащи на жертвата – часовник, портмоне с малко пари и други дреболии. Задържаният признал, че е нападнал потърпевшата с цел да я изнасили, но без да иска я задушил и събрал вещите й. Разбирайки, че вече нищо не може да го спаси от тежката присъда, още на първите разпити Фефилов си признава за извършването и на други убийства. Фактите, които описва не са пълни, но на 7 май 1988 г. информацията, че е задържан опасен престъпник, гръмва в пресата.

За да не бъдат допускани грешки, каквито се оказва, че е имало предните години, за Свредловск отлита следователят по особено важни дела към върховната прокуратура на РСФСР Виктор Панталей. През това време Фефилов, въпреки че признал за други убийства, далеч не е казал всичко. Най-неочаквано обаче той започнал да разказва подробности за всяко едно убийство. Разказал и за вещите, които бил вземал. При обиска на дома му открили: висулка със зодия “Скорпион”, пръстен и медицински скалпел, принадлежали на младата художничка Л. Дячук; флумастери на загиналата през 1984 г. ученичка Лена Лапшина; часовник “Електроника-5” с метална верижка и златен пръстен с камък, принадлежали на убитата О. Тимофеева. Всички вещи са разпознати от роднините на жертвите. Роднините на Фефилов потвърдили, че той донасял предметите вкъщи във време, което съответствало на убийствата.

Преди да започне разпитите на Фефилов, старши следователят по особено важни дела към Прокуратурата на РСФСР И. Панталей се запознал отблизо с района около спирка “Контролна”, както и с местопрестъпленията. Сравнявайки видяното със съдържанието на протоколите и разпитите на свидетелите, Панталей започнал да задава на убиеца въпроси за всеки детайл. Печатарят демонстрирал отлична памет за своите престъпления, разказвайки подробности, които съвпадали с намерените доказателства. Без запъване описвал външността на жертвите си, мястото и времето на деянията си. Неговата кръвна група съвпадала с резултатите от експертизата на откритата по телата на жертвите семенна течност.

Айсберг от нарушения

Всеки ден изниквали любопитни подробности за поведението на маниака. Оказало се, че Фефилов се връщал на местопрестъпленията и дълго се любувал на гниенето на телата. Мислено си припомнял отново и отново борбата, изнасилването, убийството, изпитвайки сатанинско наслаждение. Този емоционален заряд му стигал за година. Всеки месец май непреодолима сила го влечала в района на спирка “Контролна” в търсене на свежа кръв.

Малко по малко пред следователите започнала да се оформя страховитата картина на дългогодишни убийства. Убийства извършени от един човек. Обединявал ги не само общият “почерк”, а и експертните заключения, показанията на свидетелите, признанията на обвиняемия. Панталей имал пълно основание да обедини всичките дела в едно. Още повече, че при внимателното преглеждане на материалите за извършените от Фефилов убийства изникнали интересни факти за Прокуратурата на РСФСР. Още в началото на разследването (става дума за разследването 1988 г. – б.пр.) шефът на свредловското МВР полковник Л. Шуклин твърдял, че “всички убийства, за които е признал Фефилов, до ден днешен се водят неразкрити”, а “други лица не са понесли наказания за тях”, макар че фактите говорели съвсем обратното!

На разпитите Фефилов признал за убийството на непълнолетната Мангушева през 1982 г. В архивите на областният съд се пазело делото на Г. Хабаров, когото обвинили и разстреляли заради същия случай. Във връзка с признанието на Фефилов делото е отворено наново. На следствените експерименти той показва с точност до сантиметри местопрестъплението. Шест години след смъртта на Лена Мангушева, при обиск на дома му, е намерен несесерът й, в който дори било написано нейното име! Жената и дъщерята на Фефилов подтвърдили, че той е донесъл несесера през 1982 г.

Навремето Хабаров не могъл да отговори на въпроса – къде е дянал училищната чанта на момичето и давал различни варианти. Фефилов кратко и ясно обяснил – “изхвърлих чантата в тоалетната на автобазата”. При огледа на въпросната тоалетна наистина открили чантата на Мангушева. Съмнения за вината му не останали.

Странностите в разследването на убийствата около спирка “Контролна” продължавали да се трупат. Случаят с Хабаров бил незначителна част от огромния айсберг на закононарушенията, допуснати от правоохранителните органи в Свердловска област.

Показанията на Фефилов напълно доказали вината му за убийствата на Лапшина и Якупова, за които били задържали още един олигофрен – Титов. Подобно на Хабаров той също си признава “чистосърдечно”. Е, Хабаров и Титов вече не били между живите. Уликите неоспоримо доказали причастността на Фефилов към убийството на Л. Дячук през 1985 г. – но се оказало, че за това престъпление дълго са пробвали да осъдят невинен човек.

По този начин разследването на серията от неизяснени убийства не само разкрило истинския извършител, но съвършено неочаквано ударило репутацията на правоохранителните органи в Свредловска област. Техните сътрудници работили дълги години “на вятъра”, позволявайки на опасен престъпник необезпокоявано да върши делата си и арестували абсолютно невинни хора. Заради грешката на милиционери и прокурори двама от тях вече не били между живите! По-нататъшните признания на Фефилов можели да предизвикат грандиозен скандал.

Гръм за следствието

Но не последвало по-нататъшно развитие. В края на 1988 г. в килия № 232 на следствен изолатор № 1, град Свердловск, Н.Б. Фефилов е удушен от съкилийника си Карпенко Н.П., роден 1963 г. Животновъд от “Първоуралски” совхоз, Карпенко е в ареста от юни 1988 г. за изнасилване, развратни действия, мошеничество и носене на хладно оръжие. В килията освен него и Фефилов имало още трима човека.

От материалите на углавното дело:

“Задържаният в една килия с Фефилов, който е обвиняем за убийства и изнасилвания на момичета, Карпенко се дразнел страшно много, когато Фефилов разказвал за жертвите си. На 30 август 1988 г. се състоял разговор между него и Фефилов, в хода на който той му разказал, че жена му живее с друг мъж, а Фефилов го посъветвал да удуши жената. Карпенко скочил да го бие и успял да го удари няколко пъти преди съкилийниците им Тебенков и Головин да ги разтърват“.

„Фефилов легнал на кревата си, а Карпенко започнал да му иска бележка, с която да се оправдае пред администрацията на затвора за сбиването. Под диктовка на Карпенко Фефилов написал бележка, че е искал да се обеси, а Карпенко го е ударил, за да да го спре. За да изглежда всичко правдоподобно Головин разкъсал един чаршаф и дал ивица от него на Карпенко, за да завърже Фефилов. Карпенко го вързал за кревата, а последният не се съпротивлявал. Смятайки че всичко се е успокоило, петият техен съкилийник Тропин, се качил на горния креват да дремне, а Карпенко помолил Головин да гледа през шпионката, което той и направил. После Головин започнал да показва със знаци на Тропин, че Карпенко души Фефилов… Те се страхували да се намесят, защото Карпенко бил много раздразнен. Чули как Фефилов изхриптял. Карпенко се изправил и казал, че е удушил Фефилов. Удушил го с връв от плат. Изплашени от случилото се, съкилийниците изхвърлили връвта в тоалетната по молба на Карпенко“.

Аналогични показания дава и свидетелят Тебенков, пояснявайки, че в момента на убийството е спял. Събудил го Карпенко след убийството. Тебенков пояснил също, че преди убийството Карпенко бил ядосан от това, че го подозирали в убийство, което не е извършил, говорил за изневярата на жена си и се заканвал на Фефилов заради това, че разказвал за престъпленията си.

Свидетел Валитов – старши надзирател – разказва, че на 30 август 1988 г. всички от килия № 232 отказали да вечерят, но това не било нещо необичайно. Около 20:00 ч. той минавал покрай същата килия и чул чукане, след което отворил прозорчето за даване на храна. Карпенко искал да го извадят от килията и той го извел за да се разберат. В килията останали трима мъже, които стояли прави, а четвъртият лежал на едно от долните легла. После Карпенко казал, че е удушил Фефилов и бил даден сигнал за тревога.

Свидетелите Крилов и Шуталев казали, че след сигнала за тревога влезли в килия № 232, Шуталев огледал трупа на Фефилов и отбелязал смъртта. Трупът бил още топъл и затова той се пробвал да направи изкуствено дишане, но било вече късно, а на шията на Фефилов се виждали следи от насилие, започнали да разпитват и се изяснило, че Карпенко е убил Фефилов.

Според заключението на съдебно-медицинската експертиза смъртта на Фефилов е настъпила вследствие на механична асфикция, причинена от стискане на шията с ръце и счупване на подезичната кост. На шията се вижда единична незатворена странгулационна бразда. На трупа са открити синини и кръвонасядания по различни части на тялото. Всички увреждания са настъпили непосредствено преди смъртта. Разположението на странгулационната бразда свидетелства за това, че в момента на душенето Фефилов е лежал с лице към човека, който е затягал примката.

Убийството на сексуалния маниак дошло като гръм за следствието. В Свердловск се напълнило с началници от Москва. Изникнала версия за поръчков характер на убийството на Фефилов. За да не влияят на Карпенко и за негова сигурност го преместили в Москва, в столичния следствен изолатор. Убиецът упорито твърдял, че ненавиждал съкилийника си и никой не му е помогнал при саморазправата. Освен сериозни пропуски в работата на ареста, данни за организиране на убийството не били намерени.

Карпенко е осъден за убийството на Фефилов по чл. 103 от УК на РСФСР – умишлено убийство без отегчаващи или смекчаващи вината обстоятелства, извършено по лични причини, появили се на основата на лични неприязнени взаимоотношения. Осъден на 10 години лишаване от свобода, Карпенко избягал от затвора през септември 1996 г. и до ден днешен (2008 г.) е в неизвестност.

След гибелта на маниака последващи следствени действия не били възможни и на 25-и октомври 1988 година делото срещу Фефилов е прекратено. Започнало разследване от най-високо ниво на действията на свредловското МВР и прокуратура. Заради немарливо свършената работа загинали невинни хора, а много други били арестувани и тормозени. След няколко месеца се оказало, че няма виновни служители и всичко било неусетно потулено. Георгий Хабаров бил реабилитиран посмъртно…

———————————————————————————————————————————————
Автор: Марти
Източник: serial-killers.ru

Владимир Йонесян, по прякор „Мосгаз“, се спряга като първия официално признат сериен маниак в Съветския съюз. Естествено, преди него е имало и други, но техните дела не ставали обществено достояние. Йонесян обаче успява да попадне в полезрението на самия лидер на страната Никита Хрушчов, който бил обещал на народа да изкорени престъпността. Някои специалисти са склонни да смятат, че той е извършвал убийствата си заради пари, тоест е бил съвсем обикновен крадец. Но овехтелите предмети, които задигал от домовете на своите жертви, по-скоро показват, че финансовата изгода съвсем не е стояла на първо място в мотивите на Йонесян, а бруталните му нападения с брадва, при които загиват петима души, са били породени единствено от желанието му да сее смърт.

Чуждо явление

Учените криминалисти, които искат да напишат обективна история на серийните убийства в бившия Съветски съюз, са изправени пред трудна задача. В страна, в която и без това буквално всичко се засекретявало, правната статистика се намирала под особено засилен контрол. На всичкото отгоре по време на една от реорганизациите на органите поредният министър-новатор заповядал да се унищожи целият ненужен „боклук“ от дебели архивни томове с материали за маниаците, които опитните следователи предавали на своите по-млади колеги. В това няма нищо чудно. Съгласно официалното идеологическо схващане престъпността, като чуждо на социалистическото общество явление, била длъжна да изчезне от само себе си. На един от партийните конгреси лидерът на държавата Никита Хрушчов даже назовал конкретния срок, в който щял да бъде заловен и последният злодей. Но животът, разбира се, не се интересува от пропагандистките брътвежи на агитаторите и се развива по свои собствени закони.

След разпада на СССР последвало разкъсването на единната, градена с десетилетия система на съюзното МВД (Министерство на вътрешните работи). Изхвърляли се архиви, унищожавали се като ненужни обширни досиета, разделяли се на епизоди конкретни углавни дела, късали се връзки, спомагащи за разкриването на престъпленията и залавянето на убийците. Въпреки информационното затъмнение и необмислените решения на началствата обаче, някои прочути случаи се помнят не само от следователите, но и от обикновените граждани.

Отворете, „МОСГАЗ“!

През декември 1963 година безобидната и позната абревиатура „Мосгаз“ неочаквано придобила зловещо звучене.  Из Москва се разнесли слухове. Върлува по домовете, разказвали хората, банда, представяща се за служители на газовата служба, и граби, изнасилва и убива. Затова, когато участъковите милиционери тръгнали по квартирите да предупреждават гражданите за опасността, на никого не му било до смях. Милиционерите показвали нарисувания портрет на злодея – симпатичен млад мъж с шапка-ушанка – и настойчиво съветвали и за най-малкото подозрение да се съобщава в милицията.

Все пак се намерили шегаджии, които звънели по вратите и на разтревожения въпрос „кой е там?“ с груб глас отговаряли „мосгаз“. Някои от тези шутове приключвали обясненията си в управлението на милицията. Случвали се и други истории, едновременно куриозни и трагични.

Един истински служител на Мосгаз провеждал плановата си обиколка. Позвънил в квартирата на боен активист-пенсионер, който вече бил получил инструктаж от кварталния милиционер:

„Кой е?“ – попитал пенсионерът.
„Отворете, Мосгаз!“
„Една минутка“ – пенсионерът се оказал не плах дядка, грабнал приготвената в коридора брадва и отворил вратата.

Без да подозира за намеренията на домакина, злополучният работник направил крачка през вратата и получил силен удар по главата. За щастие, ръката на пенсионера изглежда потрепнала и човекът останал жив, само дето полежал няколко дни в болницата.

Изнервеността на милицията и страхът на московчани били напълно обясними. Скоро обаче ужасът застигнал не само столичани.

Крадец на дребно

След като убил с брадва 11-годишния Константин Соболев на улица „Балтийска“ и задигнал от него 60 рубли, одеколон, слънчеви очила и детски пуловер, след седмица, на 25 декември, престъпникът се появил в недалечното градче Иваново.

Почеркът бил същият: представял се на живущите на улица „Калинина“ за служител в градския газопровод. В един от домовете заварил 12-годишния Михаил Кулешов и го посякъл с брадвата. Задигнал едно поизносено сако, пуловер, две химикалки и облигации.  После се отправил към съседната улица „Октомврийска“, където убил с брадвата си 74-годишна старица. В дома й намерил джобно фенерче и 70 копейки. Вбесен от жалката плячка, маниакът се върнал на улица „Калинина“ и започнал да обикаля квартирите. На №70, за своя беда, му отворила 15-годишната ученичка Галина Петропавловска. Той я изнасилил и й нанесъл седем удара с брадвата. За чудо детето оживяло, а след това помогнало за откриването на престъпника…

„Газовчикът“ спокойно се поровил из шкафовете, изхвърляйки ненужните вещи в ъгъла, където изтичала кръвта на жертвата. Взел със себе си един мекичък шал, пуловер, жилетка, 90 рубли и забързал обратно към своята приятелка – бездарна, също като него, провинциална актриса. В същата вечер двамата избягали от Иваново. Страхувайки се, че могат да ги задържат на гарата, изминали пеша десет километра и чак тогава се качили на автобус за Москва.

Йонесян не стоял за дълго бездеен в столицата. Само след три дни, на 28 декември, се появил на „Ленинградски проспект“ и позвънил на вратата на 11-годишния Александър Лисовец. Когато маниакът му нанесъл удар с брадвата, момчето побегнало към тоалетната и се опитало да се заключи вътре, но убиецът го застигнал и го довършил там. Този път нищо не могъл да задигне от жилището: вратата на стаята, в която стоял шкафът, била заключена и той не успял да я разбие. (Според документалния филм в края на статията, убиецът задигнал електрическа самобръсначка, одеколон, пулверизатор и цветни моливи).

Милицията, КГБ и военната комендатура в столицата работели денонощно и усилено. Екипи и нещатни сътрудници патрулирали из дворовете и улиците. Всички се питали как при тези изключителни мерки за сигурност, убиецът е успял да извърши още едно зверско убийство?

Нито късметът, нито високият интелект на убиеца биха могли да обяснят случващото се. В онези години жителите на Москва, както и на други градове, отваряли спокойно и без страх вратите си, без да очакват заплаха или нападение. За метални врати не били и чували, а „шпионките“ се срещали много рядко. А ако човек се представял за служител на комуналните услуги, резетата сваляли и най-предпазливите и страхливите.

И още един фактор действал в полза на престъпника. Днес информацията за криминални произшествия се появява свободно в пресата, но през 1964 година болшинството от московчани имали съвсем смътна представа за беснеещия из града маниак и, въпреки предупрежденията на участъковите милиционери и страшните слухове, не можели и не искали да виждат във всеки срещнат непознат потенциален престъпник.

Родителите продължавали да пускат децата си навън, като само ги предупреждавали да не говорят с непознати. Нищо не се променило в привичките на хората. Те продължавали радушно да отварят врати, даже и да не знаели кой стои отвън. Не е известно колко дълго още щял да трае ловът на „черната котка“ в снежната столица, ако убиецът не бил допуснал грешка.

Злополучният телевизор

Голяма заслуга за избавянето на московчани от убиеца имат опита и похватите на главния следовател Владимир Чванов. За последен път маниакът се появил в района на „Марина горичка“ на улица „Шереметиевска“.  Представил се на една 46-годишна жена като служител на Жилищно-комунални услуги и когато му отворила вратата, я повалил с почти двайсет удара с брадва по лицето и главата.

„Маринска горичка“ бил родният участък на Чванов. Тук той започнал службата си в наказателно разследване още през 1942 година. Следователят прекрасно познавал разположението на улиците, домовете и дворовете. Имал в района, казано с езика на милиционерските прессъобщения, отлични оперативни позиции.

Изяснило се, че от квартирата на жертвата са изчезнали разни дребни предмети – настолен часовник „Мир“, пет кълба прежда, три чифта чорапи, портмоне и 30 рубли. Всичко това било лесно да се изнесе без привличане на внимание. Но една от вещите – телевизор „Старт-3″, отмъкнат от убиеца, нямало как да скриеш в джоба и да изнесеш незабелязано от дома.

Разследващите започнали старателно да проверяват жилищния сектор, разпитвайки възможните свидетели, които биха могли да са забелязали човек с обемист пакет в онзи фатален ден. Показвали на хората фоторобот, съставен по описанията на сбъскалите се с мнимия служител на „Мосгаз“. Такива имало не малко и в Москва и в Иваново, тъй като маниакът проверявал насляпо всички врати подред. Ако му отворел човек, който би могъл да му окаже съпротива, той му давал да се подпише в някаква тетрадка и продължавал нататък.

Няколко жители на „Маринска горичка“ дали безценни сведения: млад мъж, със загърнат в чаршаф голям предмет, се бил качил на улица „Шереметиевска“ в самосвал. Един от очевидците даже бил успял да запомни първите две цифри от регистрационния номер на камиона – 96. Чванов знаел наизуст кои предприятия в района разполагат с такива камиони: Останкинският совхоз, девети хладилен склад, завод „Станколит“. Към гаражите им веднага потеглили оперативни служители и се обърнали към шофьорите с молба: „Помогнете ни, като си спомните кой на 8 януари е качил на ул. „Шереметиевска“ пътник с увит в чаршаф телевизор?“.

Но резултатът не дошъл веднага. Шофьорите се страхували, защото за качване на пътник, и то заподозрян в извършването на тежко престъпление, биха могли не само да излетят от работа, но и нещо по-лошо да им се случи. Но следователите бързо установили пълния номер на камиона — МОЖ 96-26. Шофьорът разказал, че бил закарал някакъв мургав младеж до улица „Мещанска“. Оперативната група се втурнала към посочения адрес.

Солистът и балерината

В онези години съвсем не всеки имал телевизор и даже номерата им се регистрирали. За властите не било особено трудно да разберат кой от живущите в сградата притежава „Старт-3″. Стопанката на една от квартирите на улица „Мещанска“ наскоро се била сдобила с такъв от свой съсед. Когато сверили серийния номер на телевизора с техническия паспорт, намерен в дома на убитата, всички съмнения отпаднали.

Залавянето протекло буквално за минути. Милицията устроила засада на дома, в който живеели продавачът на телевизора Владимир Йонесян и неговата приятелка Алевтина Дмитриева. Зачакали „газовчика“, но историята приела неочакван обрат. В капана попаднала приятелката на убиеца, която разказала, че той работи в КГБ и в момента изпълнява секретна мисия. Бързата проверка показала, че служител с това име в КГБ няма. Дмитриева била затворена в самостоятелна килия и не след дълго признала, че любимият й е заминал за Казан, където след известно време трябвало да го последва и тя. Разследващите се свързали с тамошните власти и им съобщили, че изпращат с влака „примамка“ – сътрудница на милицията, гримирана като дамата на сърцето на убиеца.

Задържането се ръководело лично от министъра на вътрешните работи на Татария. Финалният етап от операцията протекъл без усложнения. На 12 януари човекът, хвърлил в ужас цяла Москва и превърнал абревиатурата „мосгаз“ в синоним на смъртта, най-накрая бил задържан право на гарата и заключен с белезници.

Владимир Йонесян

Владимир Михайлович Йонесян е роден на 27 август 1937 година в град Тбилиси. Още докато бил ученик неговият баща бил осъден на 7 години за търговски машинации. Но в онези мрачни времена не се гледало с добро око на разни капиталистически инициативи, така че по днешните стандарти бащата на Йонесян вероятно не би попаднал в графата престъпници.

Не съществуват данни малкият Володя да е имал тежко детство, но според някои анализатори, той принадлежи към така наречения истероиден психотип, за чийто представители стремежът постоянно да бъдат в центъра на вниманието и околните да се възхищават от тяхната уникалност е важен като въздуха. Вероятно родителите му не са успели да се възхищават от него така, както му се искало, и той започнал да търси признание сред по-буйните си връстници. Родителите му се стараели да го предпазят от трудностите в живота и да развият вокалните способности на малкия си син. Дори му намерили извинителна причина да не бъде изпратен на задължителна военна служба.

Йонесян завършил училище през 1954-а и в същата година бил заловен за кражба и получил 5 години условна присъда. През 1959-а бил осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода за бягството си от казармата. След излежаване на присъдата си се оженил и му се родило дете. Съпругата му искала да го предпази от лошото влияние на неговите приятели и семейството се преместило в Оренбург, където той започнал работа като солист в местния музикално-комедиен театър. Там се запознал с балерината Алевтина Дмитриева.

Алевтина Дмитриева

Между двамата разцъфтели топли чувства и той скоро убедил Алевтина да замине с него в Москва, за да „започнат нов и обезпечен живот“.

Буквално с пристигането си в столицата Йонесян се запознал с една пенсионерка, която му предложила жилище под наем на улица „Мещанска“ 2. Решавайки проблема с жителството, той решил да се заеме и с финансовия проблем, превръщайки се в Убиеца от „Мосгаз“.

Бърза процедура

Присъдата му била произнесена на 30 януари – 40 дни след първото му престъпление, и Владимир Йонесян бил разстрелян още в началото на февруари.

Безпрецедентната скорост, с която действало правосъдието, се обяснява не само с обществения отзвук от прочутото дело. Според разкази на ветерани от разследването, от хода на случая се интересувал самият Никита Хрушчов.

Поради тази причина вестниците получили рядката в онези времена възможност да разкажат за престъпленията още преди произнасянето на присъдата. Описвали Йонесян като „не желаещ да се занимава с обществено-полезен труд, стремящ се да обезпечи себе си и своята съжителница със средства за паразитно съществуване и разгулен начин на живот“.

Злополучната любима на Йонесян получила максимална присъда – 15 години лишаване от свобода, но впоследствие наказанието й било намалено на 8 години.

Без съмнение маниакът получил заслуженото си. Но никой не се заел сериозно да изучи личността на убиеца и неговата психология. Трудно е за вярване, че мотивът за шестте кървави убийства е била обикновена алчност – желанието да открадне евтини дрънкулки, като джобно фенерче, стара жилетка и овехтяло вълнено шалче. А телевизора? За него Йонесян получил 130 рубли. Тази сума през 1964 година не би поразила въображението дори на най-големия неудачник.

Освен това убиецът не бил кръгъл глупак. За това свидетелства простият и надежден способ, чрез който прониквал в домовете на жертвите си, и вниманието, което го карало да се придвижва от място на място. Но какво го заставяло да обикаля квартирите в чуждия многомилионен град с брадва в пазвата, рискувайки да загуби всичко, включително и своята приятелка, заради която бил изоставил семейството си и добре платената си работа в оренбургския театър?

Днес всеки криминалист, занимаващ се с проблемите на серийните убийства, без колебание би поставил Йонесян редом с маниака Александър Чайка, който преследвал жените в Москва и също задигал от тях евтини дрънкулки;  убиецът на бездомници и самотни стари хора Пьотр Геранков; и заловеният в Украйна Анатолий Оноприенко, който разстрелвал и ограбвал всичко, което диша, шава и издава звук…

Но през 60-те години не били чували за серийните убийци. Маниаците, за които убийството – безпричинно, жестоко и кърваво, се оказва самоцел, се появяват като термин сравнително наскоро. Това се потвърждава отчасти от статистиката от архивните материали на Държавния научен център по социална и съдебна психиатрия „В. П. Сербски“, зад чийто стени се изследвали всички или почти всички опасни престъпници.

Йонесян бил представен на обществото като социален изрод, отцепник, но абсолютно нормален, уравновесен и хладнокръвен убиец. Може би, ако не бил екзекутиран толкова бързо, а бил даден в ръцете на психиатрите за по-обстоен анализ, това би помогнало впоследствие за по-ранното залавяне на чудовища като Чикатило, Михасевич и Сливко?

Гледай видеото: „Следствието водиха… Отворете, Мосгаз!“

———————————————————————————————————————————————
Източници: книгата на Николай Модестов „Маньяки… Слепая смерть: Хроника серийных убийств“, wikipedia.org, peoples.ru, allkriminal.ru

Днес ще ви представя една по-различна история. За първи път, по-молба на един баща с разбито сърце, ще се опитам да обърна внимание повече на жертвата, отколкото на убиеца. Обикновено в този сайт разказвам за тежките съдби и чудовищните престъпления на злодеи от цял свят, а техните жертви като че ли остават на заден план. След едно брутално убийство, каквото беше това на 12-годишния Цветан Цанов, всички се втурват да търсят причината в миналото на убиеца, да се ровят в семейните му отношения и трагичното му детство. Мнозина дори го съжаляват, влизат му в положението така да се каже. А жертвите се превръщат в блед, анонимен спомен. Дори имената им потъват в забрава, докато лицата и звучните псевдоними на техните убийци бодат очите ни от първите страници на пресата.

Но родителите на Цецо са твърдо решени да не позволят това да се случи със сина им. Въпреки че е изминал едва малко повече от месец от трагичната им загуба, те са намерили сили в себе си да се борят за една ясно определена кауза: борба с детското насилие и агресия. Но преди това искат да ви разкажат повече за Цецо:

Малко мъжко момче

Цецо става на 11 години.

Здравейте, казвам се Иван Цанов, бащата на Цветан Цанов. Нека ви разкажа малко повече за него. За да го опознаете такъв, какъвто беше, за виждането ни и начина ни на възпитание.

Цецо беше почти завършена личност. Твърдя го, подкрепян от всичките си приятели, а повярвайте – те са много. Беше човек, който би се притекъл на помощ на приятел и би поел отговорност за по-слаб от него. От 6-7 годишен, когато имаше избори, съм го водил винаги със себе си да гласувам. Той лично пускаше бюлетината и му обяснявах, че това е задължение на всеки човек – да направи избор кой да управлява държавата – иначе няма право да се оплаква. Никога не съм го глезил излишно. Когато се справяше го хвалех. Когато правеше необмислени действия отделях време да обсъдим как по-добре е можел да реагира или действа в дадената ситуация. От 10 годишен го водех на битака и на практика му показвах основите на търговията. Показвах му отношенията между хората, клиенти и партньори, като непрекъснато почертавах, че почтенноста е водещата сила в бизнеса. Там за първи път разбра какво е да изкараш сам пари. Видя колко трудно е това и сам стигна до извода, че не е редно парите да се разхищават излишно, научи се да цени труда.

Дори му се случи веднъж един чичко да го излъже с няколко лева. Но и това беше повод да обсъдим възможността да се случват и такива неща в живота и че не бива да е прекалено доверчив.

Цецо на състезание

Едно от хобитата му беше състезание с радиоуправляеми модели коли, които са изключително скъпи. За щастие мой приятел има такъв клуб и го включи в отбора. Първите коли, които си купи, бяха с изкарани лично от него пари и с малка помощ от мен и други мои приятели. Цецо беше механикът на отбора и се справяше блестящо. За него „това не може да стане” не беше приемлива фраза. Всички казваха, че има златни ръце.

Другото му хоби беше авиомоделизмът. Справяше се много добре. Виждал съм го как от фибран, електромотор и други подръчни средства за по-малко от един ден прави самолет, който успява да прелети 10 метра. Повярвайте – това е изключително трудно. Всъщност това беше и голямата му мечта – да стане пилот (а може би вече е)! Това лято се  запозна с някакви русначета на Арапя (там ходим на къмпинг) и ме попита дали може да замине за Русия да учи за пилот и то веднага. Рядко съм виждал такъв блясък в очите на човек. Учеше в 95 СОУ, а там се учи руски език. Казах му да не бърза толкова, да научи езика и след 12 клас да отиде там, където реши.

Синът ми никога не е бил презадоволен. Ходеше на училище с по-малко пари от съучениците си, но никога не се е сърдил за това (моето малко мъжко момче).Колелото му беше може би най-евтиното в квартала, но той го преработи сам, за да може да скача с него в Борисовата градина. Водил съм го със себе си в банката, за да види къде се внасят месечните вноски за къщата, защото я изплащаме и още 20 години няма да е наша. Обяснявах му всички тези неща, за да не е в заблуда, че имаме кой знае какво. Даже съм се шегувал с него да не ме ядосва, че иначе ще го включа в завещанието си, а то е само вноски по кредити.

Цецо прави палчинкова торта с крем брюле.

Имаше  кулинарни способности, признати от всичките ни приятели. Готвенето му идваше отвътре и го правеше с удоволствие. Нещата му се получаваха много добре. Имаше идеи и ги осъществяваше. За компанията в квартала… какво да ви кажа, деца като деца. Шумни, леко превъзбудени, карат колела, смеят се, ритат топка; познавах някои от тях, изглеждаха ми свестни деца. Винаги са били добре дошли в къщи. Не сме се изолирали от хората. Напротив, исках да ни видят какви сме, да ни приемат, да споделят ако имат някакъв проблем. Винаги съм готов да помогна. Така възпитавах и Цецо. Толкова съм бил сигурен в него, че съм си представял ситуация, в която е на екскурзия в гората с други деца и започва буря. Винаги съм знаел, че той щеше да запази самообладание, да организира децата, да ги успокои, да направи заслон и да ги спаси.

Един единствен път ме е запознавал с нищожеството, отнело живота му. Изживяването ми беше силно негативно. Все едно виждах пред себе си само дрехи, без тяло, без съдържание. Нямаше очи, нямаше душа. Докато преминаваше през нашия двор аз просто изтръпнах. Хората, които ме познават отдавна, казват че съм силно интуитивен човек. Мога да кажа, че усетих, че в двора ми влезе демон, не човек, същество без душа, скрито под черна качулка. Тогава за първи път, със сълзи на очи съм се молил на Цецо да не се занимава с този, че той е по-голям от него; убеждавах го, че трябва да си играе с неговите връстници и да не се вижда с това „нищо“. Средният ни син също присъства на този разговор. Последните два дни преди да го убият имах някакво неприятно предчувствие и за първи път му бях забранил да излиза от къщи. Преценихме, че това не може да продължава вечно, а и той нищо не ни каза за заплахата, която го е грозяла – а може и да не я е осъзнавал.

Болката, която изпитваме, не я пожелавам на никого. Именно заради това сме решили да променим нещо, да се опитаме да спасим поне едно дете от подобна участ. Щом ни се случи на нас, родители, които сме полагали усилия за социализиране на околните деца, абсолютно никой не е застрахован. Повярвайте! Твърдо сме решени за промени, този път съдбата направи лош избор на жертва. Стига да имаме подкрепа от хората можем да постигнем каквото решим. Ние искаме името на сина ни да не остане само в черните хроники. Цецо да стане пример за подражание на младите хора. Да направим всичко възможно да се намали агресията в децата, да ги накараме да се замислят за стойността на живота, за истинското приятелство, за истинското достойнство и чест. Защото само с тези добродетели човек може да се чувства истински жив и щастлив, и да извърви пътя си с достойнство. И когато дойде оня момент и живота му мине като на кинолента, да може да си каже, че филмът си е заслужавал.

Това е каузата и въпросите, които ще зададем на различните институции: ако имате достъп до хора, от които зависят решенията в страната, моля задайте им ги и публикувайте отговорите:

Кауза

Да намалим случаите на детско насилие и агресия чрез превантивна работа с потенциални жертви и насилници. Въвеждане на необходимите промени  в образователната, здравната и законодателната система. Да ангажираме обществеността с необходимостта от сигурна среда за децата ни.

По данни на МВР за последните три години всеки пети грабеж в България и около 6% от убийствата  са извършени от деца. 70 на сто от българските ученици са били жертва на насилие. България е сред първите в Европа по брой случаи на детска агресия.

Искания, насочени към Министерство на образованието и Държавната агенция за закрила на детето

• Разпознаване на детската агресия и  насилието между деца като национален проблем и приемане на План за действие за намаляване на детската агресия с цели, дейности, мерки, очаквани резултати и бюджет, осигурен от държавния бюджет (например ангажиране с конкретни роли на Училищните настоятелства и други обществени родителски организации; програми за наблюдение и работа с агресивни деца от най-ранна възраст; мерки за кариерно ориентиране и стимулиране на предприемачеството, насочени към деца от рискови групи и деца с повишена агресия вследствие на социална изолация; подкрепа на родителите на деца от рискови групи);
• Учредяване на Обществен съвет с контролиращи и мониторингови функции към Плана за действие за намаляване на детската агресия с участието на родители на деца – жертви на насилие, обществени организации, Министерство на здравеопазването, Държавната агенция за закрила на детето;
• Въвеждане на необходимите промени в изисквания, контрол и заплащане на въведената длъжност за училищен психолог с цел повишаване на ефективността на училищните психолози в намаляването на детската агресия.

Искания, насочени към Министерство на здравеопазването:

• Създаване на адекватен механизъм за психологическа подкрепа на всички деца – жертви на насилие и техните семейства;
• Извеждане на намаляването на детската агресия и насилие като приоритет сред дейностите за психично здраве на децата и младежите.

Искания към МВР:

• Намаляване на случаите на детско насилие и агресия с 50% през първата година и още 25% през втората година;
• Въвеждане на адекватен механизъм за докладване случаите на детско насилие, който може да бъде ползван от децата в училище и е прозрачен за обществеността.

Искания към НС (законодателни промени):

• Намаляване на горната възрастова граница за подвеждане под пълна отговорност за действията до 16 години в зависимост от тежестта и индивидуалния характер на извършените престъпления;
• Въвеждане на по-тежки наказания (криминализиране) за случаи на рекет, изнудване, побой и други прояви на детска агресия.

Конкретни въпроси, които журналисти и граждани могат да задават на представители на министерствата, училищата, детските градани, за да подпомогнат каузата:

• По данни на МВР, всеки пети грабеж е извършен от дете, 6% от убийствата в страната са извършени от деца, 5 % от всички жертви на насилие в България са деца. Каква е стратегията на вашето министерство за справяне с този проблем?
• Какви са мерките, които взимате за предоставяне на адекватна психологическа помощ в училище?
• Какви са конкретните мерки, с които проверявате ефективността на училищните психолози?
• Какви мерки прилагате за подкрепа на семействата, в които има насилие, предвид повишения риск там да се отглеждат бъдещи насилници?
• Насилниците обикновено са жертви на насилие – как се разпознават децата жертви в де�