Майката и религията – обятия от стомана

Анеза е родена на 26 август 1910 г. в Скопие, в заможно католическо албанско семейство. Баща ѝ, Никола Бояджиу, е търговец и предприемач, ангажиран с обществения живот и с каузата на албанската общност в региона; майка ѝ, Дранафиле (Дране), е дълбоко вярваща жена, която управлява дома с твърда ръка и посвещава времето си на благотворителност. Анеза е най-малкото от трите деца в семейството – има по-голяма сестра, Ага, и брат, Лазар, към които остава силно привързана в ранните си години, преди пътят ѝ да я отведе далеч от дома.

Още в ранните години Анеза често придружава майка си, когато тя раздава храна и дрехи на бедни семейства в покрайнините на града. При един от тези случаи вижда гладни деца, които се радват на парче хляб с такава благодарност, че се разплаква. Дране нежно я придърпва до себе си и шепне: „Тази болка е Божият път към светлина“. Това е първият момент, в който детето свързва страданието с духовно измерение.

На осем години Анеза преживява тежка загуба: баща ѝ умира внезапно след политическа среща. Причината за смъртта остава неясна – някои подозират отравяне, свързано с обществената му дейност. Погребението събира много хора от местната общност и подчертава неговото обществено присъствие. За Анеза обаче остава празнота и новата реалност на обедняване и несигурност. „Бог е всичко, което ни остана“, казва Дране на децата си. От този момент вярата става за Анеза не просто убежище, а фундамент, върху който да гради живота си.

След смъртта на Никола Дране поема цялата отговорност за трите си деца. Денят в дома им започва и завършва с молитви, а постът и посещението на литургия се спазват с непоколебима строгост. Дране повтаря, че болката е Божий дар и изпитание за душата. Постепенно Анеза усвоява този урок и се научава да сдържа сълзите си – емоциите са слабост, която пречи на духовното израстване.

Тя придружава майка си при благотворителните обиколки и вижда страданието отблизо: болни, изоставени, бедни деца, за които всяко парче хляб е празник. Тези сцени оформят мироглед, в който страданието не е враг, а неизбежна и дори свещена част от живота.

Съучениците си спомнят за Анеза като за тихо и наблюдателно момиче. След часовете тя често остава в църквата „Свето сърце Исусово“, коленичила пред статуята на Дева Мария. Докато другите деца играят на двора, тя се моли в тишина, сякаш разговаря с някого, когото другите не могат да чуят.

На дванадесет години Анеза усеща първото „призвание“ – желание да стане мисионерка и да служи на най-бедните. Тази мисъл не я напуска. В тетрадка, която пазела като дневник, се срещат редове като „Болката ме прави по-чиста“ и „Сърцето ми гори за тези, които никога няма да ме познават“.

В хаоса на бедността и загубата Анеза открива утеха в строгата религиозна дисциплина. Вярата подрежда света и превръща болката в нещо смислено – ресурс, който ѝ позволява да приеме загубата на баща си, да превърне вътрешната празнота в мисия.

През 1928 г., на осемнадесет години, Анеза напуска Скопие, за да се присъедини към ордена „Сестри от Лорето“ в Ирландия.

Това е нейното първо голямо напускане – отказ от познатия свят в името на живот, посветен изцяло на вярата. В Ирландия тя учи английски, за да може да служи в Индия – земя, която познава само от мисионерските писма, но която я привлича с обещанието за крайна бедност и пълно посвещение.

Съдбата на семейство Бояджиу след заминаването на Анеза поема в различни посоки, белязани от раздели, емиграция и мълчаливо приемане. Майка ѝ и по-голямата сестра се преместват от Скопие в Тирана, Албания, около 1934 г., където живеят скромно при комунистическия режим на Енвер Ходжа – в изолация и без възможност за контакт с Анеза. Дранафиле умира в Тирана през 1972 г. Братът, Лазар, поема по съвсем различен път – служи в италианската армия по време на Втората световна война, след което е осъден задочно на смърт от албанските власти и се установява в Сицилия, Италия, където прекарва остатъка от живота си.

Изградена от травма, строга религия и дълбока убеденост, че страданието е път към духовно пречистване, младата Тереза стои на прага на нов живот. Предстои срещата ѝ с Калкута – място, където философията ѝ за болката ще намери най-драматичния си израз и ще я превърне в един от най-противоречивите образи на XX век.

Призив в призванието

През 1928 година, когато Анеза е едва на осемнайсет, в сърцето ѝ назрява решението, което ще бележи целия ѝ живот. Вече от години тя е дълбоко потопена в религиозното възпитание, а примерите на светици и мисионери, които се посвещават на бедните, запалват в нея огън, който не стихва. Съдбоносният момент настъпва, когато по време на поклонение в косовското село Летница, област Витина, тя коленичи пред иконата на Черната Богородица – реликва, почитана от местните католици като чудотворна. Там, според спомените ѝ по-късно, тя е почувствала вътрешен призив – глас, който я е повикал да напусне дома си и да се отдаде на служение на „най-бедните сред бедните“.

През септември същата година Анеза напуска родното Скопие. Заминава за Ирландия, където се присъединява към Института на Блажената Дева Мария, известен още като Сестрите от Лорето – католическа общност, основана в началото на XVII век, посветена на образованието на момичета и мисионерска дейност в различни краища на света. В Дъблин тя постъпва в абатството „Лорето“ в Ратфарнъм, където започва своето послушничество. Там получава ново име – Сестра Мария Тереза, в чест на френската кармелитка Тереза от Лизийо, която църквата вече почита като светица.

Още през следващата година – 1929 – младата послушница е изпратена в Индия. Първо пристига в Даржилинг, в подножието на Хималаите, където преминава новициатския си период – време на изпитания, молитви и духовна подготовка. Там тя учи основите на бенгалския език и се запознава с индийската култура, която завинаги ще се превърне в част от нейния живот.

През 1931 година тя полага първите си обети на послушничка и официално приема името, с което по-късно ще стане световно известна – Сестра Тереза. Тогава е изпратена в Калкута, където започва работа като учителка в училището „Св. Мария“ в квартал Ентали, основано и ръководено от Сестрите от Лорето. Училището е предназначено за момичета от заможни католически семейства и за някои по-бедни деца, получили стипендия. В първите си години там сестра Тереза преподава география и катехизис. В този период тя изглежда напълно отдадена на учителската си мисия – подредена, дисциплинирана, строга, но и внимателна към учениците си.

През 1937 година, след като полага тържествените си вечни обети, тя става „майка Тереза“ – духовна титла, която я превръща в пълноправна членка на ордена. От този момент нататък тя вече не е просто учителка, а монахиня, чийто живот е отдаден изцяло на църквата и на мисията ѝ. В Калкута тя бързо се издига и през следващите години става директорка на училището в Ентали. Макар че животът ѝ протича в относителен комфорт – училището е добре поддържано, а сестрите имат осигурени условия – извън стените на училището реалността на индийските улици е съвсем друга. В съзнанието на младата монахиня все по-често нахлува образът на хората, които вижда отвъд оградата. Гладни, болни, изоставени – улиците на Калкута кипят от човешко страдание. Контрастът между чистите класни стаи и мизерията навън започва да я измъчва.

Годините на нейното учителстване съвпадат с един от най-мрачните периоди в историята на Индия. През 1943 г. британската колониална политика, военните реквизиции и лошата реколта довеждат до Големия глад в Бенгал. Това не е просто икономическа криза – това е катастрофа, която отнема живота на милиони хора. По улиците на Калкута изнемощели тела лежат пред входовете на къщите, майки просят ориз за умиращите си деца, а пазарищата се изпълват със скелетни фигури, които се борят за трохи.

Много свидетели на времето описват ужасяващи сцени – трупове, останали непогребани с дни, болести, които се разпространяват безконтролно, и безсилието на властите да овладеят положението. За Тереза това е първото истинско съприкосновение с „море от страдание“, което стои отвъд стените на Лорето. Тя вижда, че докато децата на заможните учат спокойно в училището ѝ, техните връстници навън умират от глад по тротоарите.

По-късно тя ще разкаже, че именно тогава в сърцето ѝ започва да се заражда въпросът дали нейното призвание е наистина да преподава, или да бъде сред най-бедните от бедните. Контрастът между луксозните класни стаи и нечовешките сцени по улиците на Калкута се превръща в морална дилема, която постепенно разклаща увереността ѝ в първоначалния избор.

Събитията от 1943 г. оставят дълбок белег върху съзнанието ѝ. Тереза започва да излиза все по-често извън училището, да помага на бедняците, да посещава болници и приюти. Макар все още да е част от ордена на Лорето, тя усеща, че призванието ѝ я вика другаде – не в класната стая, а сред гетата, където животът и смъртта се преплитат всеки ден.

Но самата тя признава, че е „парализирана“ от правилата на ордена, който изисква послушание и преданост към образователната дейност.

Истинският поврат настъпва през септември 1946 година. Тогава, по време на пътуване с влак от Калкута за Даржилинг, където се отправя на духовни упражнения, тя преживява нещо, което по-късно ще нарече „призив в призванието“. В своите записки описва това като вътрешен глас на Христос, който ѝ казал да „напусне манастира и да служи на най-бедните сред бедните, като живее сред тях“. Това преживяване е толкова силно, че тя вече не може да се върне към предишния си живот.

След този момент Майка Тереза започва настойчиво да иска разрешение от своите духовни ръководители да напусне Сестрите от Лорето и да основе ново дело, посветено изцяло на бедните. Това ще стане реалност едва през 1948 година, но решението е взето още тогава – в онзи влак, който се движи през хълмовете на Бенгал.

Чисто сърце

През 1948 година, след дълго чакане и многократни писма до своите духовни наставници, Майка Тереза получава официално разрешение от папа Пий XII да напусне ордена на Лорето и да започне самостоятелна мисия. Тя заменя традиционното монашеско облекло със скромно бяло сари с тънка синя ивица – дреха, която ще стане неин отличителен знак. Самата тя казва, че този избор е символ – иска да изглежда като жените, сред които ще живее, а не като учителка зад манастирските стени.

Първите ѝ стъпки са несигурни. С малко пари в джоба и без институционална подкрепа, тя започва сама. Записва кратък медицински курс при мисионерски сестри и скоро тръгва из бедняшките квартали на Калкута, за да се грижи за болни, гладни и изоставени. Една от първите ѝ случки, запомнена от свидетели, е с дете, което намира полуумряло на улицата. Тя го взема на ръце, измива го и му дава храна. „От този ден знаех, че съм на правилното място“, ще напише по-късно.

През 1950 година Ватиканът официално признава новата ѝ конгрегация – „Мисионерки на милосърдието“. Техният устав е ясен: да служат на „най-бедните сред бедните“, да се грижат за онези, които нямат дом, близки или надежда. От една жена и няколко доброволки движението бързо нараства. Млади момичета от Индия и от други страни се присъединяват, привлечени от простотата и отдадеността, които излъчва Тереза.

Първият приют, който тя основава, е в полуразрушен храм, предоставен от градските власти. Там сестрите започват да приютяват хора, умиращи на улицата. Калкута по онова време е град на контрасти – от една страна космополитен център с театри, университети и процъфтяваща култура, а от друга – море от бедност, където хиляди хора живеят под открито небе. За мнозина е шок да видят как една дребна жена в бяло сари събира болните от улицата и им дава възможност да умрат в чистота и достойнство.

Скоро този храм в квартала Калигат ще бъде известен като „Домът за умиращите“ („Nirmal Hriday“ – „Чисто сърце“). Там сестрите измиват телата на умиращите, превързват раните им, дават им храна и най-вече – усещането, че не са изоставени. Свидетели разказват, че Тереза често е коленичела до болните, държала ги е за ръка и е шепнела молитви, докато те издъхват. Мнозина си отиват без да са излекувани, но със съзнанието, че умират като хора, а не като изхвърлени тела на улицата.

Друг важен проект е „Градът на мира“ – селище извън Калкута, където тя и сестрите започват да създават домове за прокажени. Вместо да бъдат изолирани и прогонени, болните получават подслон, храна и възможност да работят. Там им се дават инструменти за занаяти, семена за засаждане, къс земя – малки стъпки, които връщат достойнството им.

През 50-те години тя открива и първия приют за деца, изоставени от родителите си или намерени в боклуци и влакови станции. Тези домове се превръщат в спасение за стотици малчугани, които иначе биха умрели от глад или болести. За тях Тереза настоява: „Тези деца са Божии деца. Те не са нежелани.“

Тя самата остава вярна на своя строг начин на живот – спи на дървено легло, храни се пестеливо и поддържа желязна дисциплина сред сестрите си. Разказват, че понякога е строга и дори сурова, но винаги водена от убеждението, че служи на Бог чрез страданието на хората.

В края на 50-те и през 60-те години Мисионерките на милосърдието вече се разрастват в десетки домове из Индия. Тереза създава приюти за изоставени деца, за прокажени, за жени, жертви на насилие. Нейният образ постепенно излиза извън границите на Калкута. Пресата започва да пише за „светицата от гетата“, а снимките ѝ – дребна, усмихната, заобиколена от болни и бедни – обикалят света.

Но още тогава, сред местното население и доброволци, започват да се чуват първи гласове на скептицизъм. Някои лекари в Калкута свидетелстват, че условията в приютите са твърде примитивни, липсва адекватна медицинска апаратура и обезболяване, а сестрите често отказват хоспитализация на болни, настоявайки, че „страданието приближава човека към Христос“. Очевидци твърдят, че инжекции и лекарства са се използвали пестеливо, дори когато е имало дарения. Други критици посочват, че приемът в домовете често е бил придружен с католическо кръщение – дори върху хора, които самите не са изповядвали тази вяра.

Тези първи съмнения не намаляват ентусиазма на поддръжниците ѝ, но остават като сянка над ранните години на мисията. За едни тя е ангел на милосърдието, за други – жена, която чрез бедността и страданието търси доказателство за Божието присъствие.

Ангел или илюзия?

През 60-те и 70-те години Майка Тереза постепенно се превръща в световна икона. Нейният образ започва да се появява в международната преса, а в католическите среди тя вече е разглеждана като пример за „съвършено посвещение на бедните“. Истинският пробив обаче идва през 1969 година, когато британският журналист и биограф Малкълм Магеридж снима документалния филм Something Beautiful for God. Филмът показва сестрите от „Мисионерки на милосърдието“ в действие – как събират умиращите от улицата, как се грижат за децата и прокажените, как Майка Тереза върви сред тях с усмивка и спокойствие. За западната публика това е първият визуален досег с живота на Калкута и с личността на тази дребна жена в бяло сари.

Филмът предизвиква сензация. Зрителите в Европа и Америка са потресени от бедността, но и вдъхновени от спокойната сила на Тереза. Скоро след това Магеридж издава и книга със същото заглавие, която утвърждава образа ѝ като „светица на живо“. Тогава се заражда легендата – Майка Тереза не е вече само местна мисионерка в Индия, а глобален символ на милосърдието.

През следващите десетилетия тя получава международни отличия, сред които Нобеловата награда за мир през 1979 година. Тази награда е връчена заради нейната „работа в помощ на най-бедните и беззащитните“, а церемонията в Осло привлича световното внимание. С всеки следващ медиен материал образът ѝ става все по-идеализиран – ангел в човешки облик, „светица от Калкута“.

Но именно на този фон започват да се появяват и систематични критики. Първоначално това са отделни свидетелства на доброволци и лекари, работили в домовете ѝ. Те описват места, където болните често лежат на твърди носилки или на пода, без основни санитарни условия. Липсват стерилни инструменти, а инжекциите се използват многократно. Не се прилагат обезболяващи дори при пациенти с тежки страдания от рак или гангрена. Според някои свидетели, когато се предлагат дарения във вид на съвременни лекарства или апаратура, те не се използват, защото „мисията“ била да се помага не чрез облекчаване на болката, а чрез приемането ѝ като форма на приближаване до Христос. Даренията – които растат лавинообразно още от 70-те години – често не се влагат за подобряване на болничните условия, а отиват за отваряне на нови домове и разширяване на самата религиозна организация.

През 80-те и началото на 90-те години критиките започват да се оформят в по-целенасочени публикации. Сред тях изпъква особено силно фигурата на британския писател и публицист Кристофър Хитчънс. През 1994 година той заедно с писателя и режисьор Тарик Али създава документалния филм Hell’s Angel, излъчен по Channel 4, който поставя под въпрос този идеализиран образ. Там той обвинява Майка Тереза, че е издигнала страданието в култ – разглеждано било като духовна стойност, като „приближаване до Христос“, а не като проблем, който трябва да бъде облекчен. Привежда примери за болни, на които е отказвана дори най-елементарна медицинска помощ, въпреки огромните финансови дарения. Хитчънс показва и нейни близки контакти с политически фигури като диктатора от Хаити Жан-Клод Дювалие и обвиняемия в корупция американски бизнесмен Чарлз Кийтинг – хора, от които тя приема пари и които публично благославя, независимо от репутацията им.

Филмът предизвиква огромен скандал. За първи път широката публика е изправена пред алтернативен образ на жената, която дотогава е била почти единодушно приемана като символ на святост. Мнозина защитават Тереза, но критиците стават все по-видими и по-систематични.

Свидетелствата на индийската лекарка д-р Аруна Рой също засилват съмненията. Тя описва случай на млада жена с напреднал рак, оставена да лежи без обезболяващи, въпреки че морфинът е бил достъпен и предложен от доброволци. Друг случай е с дете, болно от тежка инфекция, на което отказват антибиотик, защото според сестрите „Бог е този, който решава съдбата“. Тези примери карат редица медици да твърдят, че приютите на Майка Тереза повече напомнят на места за „умиране с молитва“, отколкото за лечение.

Журналистически разследвания в края на 90-те години разкриват, че годишните дарения към „Мисионерките на милосърдието“ възлизат на милиони долари – някои оценки говорят за десетки милиони. Въпреки това, приютите остават с минимално оборудване, липсващи елементарни лекарства и често ужасяваща хигиена. Критиците подчертават: с тези средства са можели да бъдат изградени модерни болници, да се закупят апарати за обдишване, да се въведат програми за ваксинация и масова профилактика, които биха спасили хиляди животи. Вместо това средствата се насочват предимно към разширяване на мрежата от приюти по света и поддържане на строга религиозна дисциплина.

Не по-малко спорна е позицията на Майка Тереза относно абортите. Тя е един от най-яростните гласове срещу тях и публично ги нарича „най-големия разрушител на мира“. Нейната безкомпромисна позиция, подкрепяна от авторитета ѝ на световна икона, вероятно е повлияла на милиони жени в най-бедните страни, където достъпът до контрацепция и здравни грижи е ограничен. Така, според някои наблюдатели, именно нейното влияние е довело до още повече нежелани бременности и страдания сред най-уязвимите.

В края на XX век образът на Майка Тереза е разкъсван между две крайности. За едни тя е жив светец – вдъхновение за милиони, основателка на стотици приюти и спасителка на хиляди деца. За други – олицетворение на религиозен фанатизъм, който превръща страданието в добродетел и злоупотребява с доверието на дарителите.

Канонизация под сянка

Смъртта на Майка Тереза настъпва на 5 септември 1997 година в Калкута – градът, с който името ѝ е неразривно свързано. Тя е на 87 години и отдавна е с влошено здравословно състояние. През последните две десетилетия животът ѝ преминава между болници, възстановителни центрове и кратки завръщания към активна дейност. Преживяла е инфаркт още през 1983 година, по време на посещение в Рим. По-късно следват още сърдечни проблеми, пневмония, малария и хронични дихателни усложнения.

В последните си месеци тя е почти напълно изтощена. Въпреки това отказва да бъде изолирана от своето дело и настоява да остане в Индия. Умира в дома на Мисионерките на милосърдието в Калкута, обгрижвана от сестрите си. Смъртта ѝ предизвиква незабавна световна реакция. Индийското правителство ѝ отдава държавно погребение – чест, която рядко се оказва на чужденец. По улиците на Калкута хиляди хора излизат да се сбогуват, а медиите по целия свят я наричат „светицата, която живя сред бедните“.

Още тогава обаче се появява първото напрежение между публичния образ и реалността. Докато тялото ѝ е положено с почести, мнозина лекари и активисти напомнят, че самата Тереза е имала достъп до най-добрата съвременна медицина – лечение в САЩ, Италия и Индия, сърдечни специалисти, модерна апаратура и обезболяване. Контрастът между нейните последни дни и условията в домовете ѝ не остава незабелязан от критиците.

Само шест години след смъртта ѝ, през 2003 година, папа Йоан Павел II я беатифицира – изключително бърз процес по стандартите на Католическата църква. Обикновено между смъртта на кандидат за светец и началото на процедурата минават десетилетия. В случая с Майка Тереза този период е съкратен драстично. Това поражда първите сериозни съмнения дали канонизацията не е водена повече от символика и обществен натиск, отколкото от задълбочено разглеждане на делото ѝ.

Едно от чудесата, признати за нейната беатификация, е изцелението на индийката Моника Бесра от тумор на стомаха. По-късно обаче нейният лекуващ лекар заявява публично, че тя не е имала тумор, а киста и подобрението се дължи на медикаментозно лечение, а не на чудо. Въпреки това Ватиканът не отстъпва от позицията си. Критиците виждат в този случай симптом на по-широк проблем – липсата на реална независима проверка и склонността на църквата да пренебрегва неудобни факти.

Процедурата по канонизацията завършва през 2016 година, когато папа Франциск официално я обявява за светица. Междувременно ролята на т.нар. адвокат на дявола (advocatus diaboli) – официална длъжност, създадена именно за да изтъква недостатъците на кандидатите за светци – вече е значително отслабена след реформи във Ватикана. Това допълнително засилва усещането, че критичните гласове не получават равностойно място в процеса.

Кристофър Хитчънс, който умира през 2011 година, е сред малкото външни фигури, официално поканени да дадат свидетелство по време на разглеждането на делото за канонизация. Той предоставя писмени материали, в които подчертава, че Майка Тереза не отговаря на моралния стандарт за святост, защото възхвалява страданието, приема средства от съмнителни източници и отказва медицинско облекчение на болните. Тези аргументи обаче остават на заден план.

След канонизацията критиките не стихват – напротив, те стават по-структурирани. Историци, медици и журналисти започват да разглеждат нейното наследство в по-широк контекст: не като лична саможертва, а като система, която възпроизвежда бедността и страданието, вместо да се бори с причините за тях. Особено остро се коментира позицията ѝ срещу абортите и контрацепцията, изразявана многократно на международни форуми, включително при получаването на Нобеловата награда. За най-бедните жени в Индия и Африка тези възгледи често означават още нежелани бременности, още медицински рискове и още деца, родени в крайна мизерия.

Кристофър Хитчънс също я критикува, изтъквайки как тя често заявява, че няма нищо общо с политиката, а в същото време оказва влияние върху редица от най-високопоставените политици в света, сред които американският президент Роналд Рейгън и британският премиер-министър Маргарет Тачър, стигайки дотам да подтикне последната да заеме страна в подкрепа на законопроект, който би ограничил абортите.

Така след смъртта ѝ митът не се разпада, но започва да се пропуква. Майка Тереза остава една от най-разпознаваемите фигури на XX век, но вече не като безспорен символ на доброто. Канонизацията ѝ не слага край на дебата – тя го задълбочава. Защото въпросът вече не е дали тя е била светица според църковните канони, а дали възгледът ѝ за страданието е донесъл утеха или е узаконил болката като морална норма.

Бележка към читателя

Настоящата статия използва както апологетични, така и критични източници, за да изгради пълна и противоречива картина на личността и делото на Майка Тереза. Целта не е сензация, а разбиране на механизма, по който една фигура може да бъде едновременно обожествявана и оспорвана.

Източници: christopherhitchens.net, www.sbs.com.au, www.bbc.co.uk, Mother Teresa by Navin Chawla, Mother Teresa: The Untold Story by Aroup Chatterjee, Mother Teresa: An Authorized Biography by Kathryn Spink, Mother Teresa: Beyond The Image by Anne Sebba, Something Beautiful for God by Malcolm Muggeridge, Hell’s Angel: Mother Teresa by Christopher Hitchens

Продуцентите са шокирани – какво значи “няколко дни”? Колко? Гледайки видеото отново и отново, те се опитват да разберат кое е момичето. Полицията наблюдава сградата на SBS денонощно, но за запалването на клечка кибрит е нужна секунда.

SBS са изправени пред нерешима дилема – да оставят момичето да умре или да не излъчат епизода и хиляди жертви да продължат да страдат и много вероятно поне някои от тях да умрат. Те може да не стигнат навреме до жертвата.

Продуцентите трябва да разберат коя е тя, в противен случай в следващите дни някой може да умре. И тогава един от тях я вижда – розовата гривничка на момичето. Виждали са я в друго видео, но в кое? В канала в Телеграм има десетки хиляди клипове.

Преглеждайки всеки клип, те я намират – същото момиче, носещо същата гривна.

Зад нея, на рафта с книгите стоят учебници за седми клас, а на един от тях е името ѝ.

До учебниците се мъдрят бележки с надписи “Обичам Доктора”. “Много обичам Доктора”. “Чат стаите на Доктора са най-яките”.

Това е историята на Доктора. Най-големият разпространител на детско порно в съвременната история. И всичко това не в дебрите на тъмната мрежа, а в приложение, използвано от много хора ежедневно – Телеграм.

Клиповете

Две ученички в прогимназията са в мъжката тоалетна. Те трябва да бързат, за да не ги хванат. Момичетата се подканват една друга да бързат – дори не би трябвало да са там! Те включват камерата, споглеждат се и за момент изглеждат сякаш ще избухнат в сълзи, но когато се обръщат към камерата, се усмихват толкова широко, сякаш се опитват да покажат всички зъби, които имат, въпреки че в очите им се чете неописуем ужас. Очевидно не искат да са тук. Бавно, двете падат на колене, подпирайки се на мръсния под. И докато продължават широко да се усмихват, двете облизват гнусния под на мъжката тоалетна, точно под писоарите. После се усмихват още по–широко и вдигат малките си пръстчета – знакът на Доктора.

Междувременно, един съпруг и баща се подготвя за интервю. Той е развълнуван – тази възможност е огромна. Съпругата и децата му са инструктирани в НИКАКЪВ случай да не го прекъсват. Той вдига телефона си, дава името, номера и адреса си, прави снимка и я изпраща. Следва видеото. На него е дъщеря му. Минава дълго време, той се притеснява – защо не му отговарят? Може би не е достатъчно добро? Може би дъщеря му не е хубава? Но линкът пристига, той вече има достъп.

Достъп до стаята на Доктора.

Ун Джи

Ун Джи е в училище. Тя е ученичка в прогимназията и това е последният ден преди ваканцията. Ун Джи е в добро настроение – след училище тя ще се помотае с приятели, вероятно ще си купи калъфче за новия iPhone, който очаква да дойде всеки момент. Докато не получава съобщение, което разваля деня ѝ. Приятелите я питат какво се случва, но тя отговаря: “Нищо, ей сега се връщам”. Изтичва до тоалетната, където чете: “Направи си снимка на стълбището ВЕДНАГА”. Тя не отговаря. И в замяна получава съобщения с името на училището си, в кой клас е, телефонният номер на баща си, на майка си.

“Опитваш се да ме ядосаш ли? Веднага направи снимката и не
крий лицето си или …”.

Стотици мъже се присъединяват към чата, в който се мъдрят голите ѝ снимки и пращат съобщения: “О, искам адреса ѝ”, “Да, хайде да идем да я изнасилим!”.

Преди време, тя е инсталирала Телеграм на телефона си. Малко след това е получила съобщение от Доктора, който ѝ е предложил да ѝ плати 4000 долара, ако му прати голи снимки. Той ѝ е обещал, че никога няма да се срещнат. Ун Джи е малолетна. Дори не е предполагала до какво може да доведе това. И е изпратила снимките …

Готъм

Готъм е измислен град от комиксите за Батман. В него престъпниците владеят града, а Батман се бори с тях. Но Готъм съществува в дигиталния свят на Телеграм. В този виртуален град се събират продавачи, купувачи, прекупвачи. За всеки извратен интерес се намира продавач и купувач. Всички “продавачи” рекламират собствените си тайни стаи и “купувачите” избират към коя да се присъединят. За всяка една стая се плаща такса.

Много малко от стаите съдържат материали с взаимно съгласие. По-голямата част от клиповете са създадени чрез изнудване или са просто заснети изнасилвания. В 90% от тези клипове “участващите момичета” са малолетни. В други, момичетата нямат представа, че са снимани. И тези клипове се разпространяват и гледат от стотици хиляди мъже. В Готъм, тези момичета са наричани “робини” и много често клиповете са направени по поръчка на извратените потребители, които ги гледат. Има стаи за жени военни, за учителки, за полицайки, за медицински сестри, за ученички, за деца, за бебета. Слуховете твърдят, че голяма част от потребителите на подобно съдържание са учители. Те обсъждат момичетата помежду си – “Малко е пълничка, но има тънка талия, няма косми. Плаче, докато снима, но има хубави бедра”.

Някои от клиповете са със заглавия като “Дъщеря ми на 5 години”. “4 годишната ми сестричка гола”, “Дъщерята на съседите, на 7, в тоалетната”, “Шестгодишната ми дъщеря е толкова красива!”. Някои направо минават на темата със заглавия като “Мъчението на шестгодишна – пиене на урина”.

Готъм е нещо като каталог, по който изродите избират какво да гледат. Влизането в Готъм струва пари. За някои – много. За други – капка в морето. Но то изисква проверка. На първо място, Готъм е само за мъже. Влизането става със снимка на гениталии до снимка на потребителско име и документ за самоличност.

Следващата стъпка е да изпратите видео на жена или дете от обкръжението си. Това е застраховка – ако сте съучастник в престъпление, трудно бихте отишли в полицията с това съдържание. Готъм е затвор и свобода. За съжаление, стотици хиляди мъже не са просто потресени от това, а единствено мислят как да не пропилеят тази “златна” възможност. Те пращат снимките и видеото, плащат и са вътре. Приблизителната цена за влизане в дадена стая е около 600 долара.

Готъм е на няколко клика разстояние. Не е нужен специален браузър, не се намира в тъмната мрежа. Но получаването на линк за някоя стая е трудната част. За него се плаща. Най-полупярната стая е стаята на Доктора. Но дори достъпът до нея, ако имате средства, е на около 6 клика разстояние.

Първото съобщение, което получавате е “Нека изнасилваме”.

Ким Уан

Журналистът Ким Уан е вътре. Линкът му е пратен по имейл. Анонимен сигнал е изпратен до вестника, в който той работи. “Стаи в Телеграм, използвани за сексуална експлоатация”. Ким се взира в екрана. Това не е точно новина – нито е ново, нито е скандално вече. Но шефът му е изпратил мейл: “Трябва да се заемеш с това НЕЗАБАВНО”. Той вече има представа какво ще намери – скрита камера в някой хотел, в съблекалня в мол или даже в стаята на някой свещеник, нищо кой знае колко скандално. Ще напише статията за нула време.

Но сядайки пред компютъра си в неделя, той прочита: “Деветокласник разпространява клипове на съученички в Телеграм”. Ким кликва на линка, прикачен в мейла и попада в чат стая с повече от 9000 участници. Стаята е Готъм. Там дори няма линкове към клипове, тя е просто пазар. В нея има реклама на стаи с порно съдържание. То, впрочем, е забранено в Южна Корея и се преследва от закона.

Това е различно, не е обикновеното съдържание, което му изпращат. Ким кликва на линк и е засипан от реклами на чат стаи, в които се разпространява детско порно. Ким започва да пише и веднага създава статия, която публикува на минутата, той е не просто възмутен, а буквално потресен от това съдържание. Това трябва да види бял свят на момента, не може да чака до утре. Няма начин да бъде пренебрегнато, това ще е най-големият скандал, ще подпали мрежата. Или поне така си мисли Ким.

В стаите има хиляди видеоклипове на момичета, жени, деца, снимки под полите на колежки. Някои от стаите се контролират от мъж, наречен “Пазителят”, по подобие на комиксите на DC. Ким няма представа кой публикува клиповете. Всички потребители са анонимни. Тези, които ги гледат искат още, все по-отвратителни клипове. Ким иска да ги изобличи, да разкаже на света за това. Дори никога да не се разбере кои са потребителите, светът трябва да знае, че това се случва.

След като публикува статията, Ким сяда и чака. На екрана стои отворената му
служебна поща, на телефона си е отворил Телеграм. Обикновено, когато публикува нещо толкова скандално, той получава стотици сигнали, съобщения, искания за срещи. Но по пощата не пристига нищо. Обаче в Телеграм съобщенията започват да идват. “Ето го” – под негова снимка. “Да го изобличим”. “Адресът му е …” – и там стои истинският му адрес. “Да го пипнем”. “Ким, знаем, че си тук. Знаем къде живееш, знаем къде е семейството ти, внимавай!”. ”Ето децата му”, “Това е жена му. Ким, как се казва жена ти?”.

В същото време в служебната му поща – нищо. Нито един мейл. Точно тогава, Ким получава известие за създадено събитие: “Да хванем Ким Уан”.

Наградата – който успее да намери Ким или семейството му, получава собствена
“робиня”. Най-накрая, Ким получава мейл. Подателят е анонимен. Съдържанието:

“Лаеш под неправилното дърво. Всички тези потребители са незначителни. Трябва да потърсиш Доктора. Мога да ти помогна”.

Ким веднага отговаря: “Кой е Доктора? Кой си ти?”. Отговорът е: “Аз? Аз съм Жокера”.

Ким отива на срещата. Жокера му е казал, че носи бяло яке. Ким е в черно. Така той може да разпознае мъжа, когото очаква, той ще се отличава. Срещата е на оживена метростанция. И в този момент две коли се сблъскват. Настъпилата паника изглежда като зла поличба. Всички тичат към катастрофата, а Ким се оглежда. И тогава го вижда – пред входа на магазин стои мъж, облечен в бяло яке. Жокера.

Двамата сядат в близко кафене. Жокера носи бейзболна шапка и избягва погледа на журналиста. Ким е изненадан от това колко е млад този мъж. “Заклевам се, че нямах представа за тези стаи”, започва Жокера. “Един ден ми се обади приятелка и помоли да се срещнем. Звучеше разстроена и не искаше да говори по телефона, затова се срещнах с нея. Плачейки, тя ми разказа за някакъв мъж – Доктора, който я насилил да направи видео, в което е гола. Тя първо отказала, но той я заплашил. Казал ѝ цялото ѝ име, имената на родителите ѝ, адреса ѝ, казал ѝ, че ако не направи каквото ѝ е казано, ще се случи нещо лошо.Тя отново отказала, но той добавил в разговора стотици мъже, които сега знаели адреса ѝ, телефона ѝ. Всички те я заплашили, че ако не е “добра робиня”, ще я посетят и ще ѝ направят различни неща, че ако не направи, каквото я е помолил “добрият доктор”, всички те ще я изнасилят”.

Жокера разказва и други ужасяващи детайли. Преди да се влезе в стаята на Доктора, има “преддверие”. Там чакат потребителите, които трябва да бъдат “разпределени”. Всички клипове, публикувани от Доктора, имат воден знак с името му. А тези, публикувани от “робините”, имат знак “Робиня на Доктора”. В някои, момичетата пишат по ръцете и телата си “Робиня”, а в други – дълбаят думите с нож върху себе си. Във всяко видео, жервите са принудени да се усмихват широко.

Потребителите обикновено коментират: “Виждате ли – всички те се усмихват. Харесва им”.

Доктора има много стаи. Всеки потребител е в поне няколко. Във всяка стая има по 3-4 жертви, когато потребителят се отегчи, той бива поканен в друга стая, за която, разбира се, плаща и там има нови 3-4 жертви. Доктора постоянно обновява съдържанието и създава нови стаи, за да държи клиентите си заинтересовани.

Всяка стая има такса за влизане, започваща от 190 долара. В зависимост от
съдържанието, таксата за влизане достига до 1200 долара. Някои от жертвите са принудени да купуват живи пеперуди и да ги поставят в интимните си части, все още живи. Желанията на клиентите са закон. Те решават какво да правят момичетата – да облизват писоари, да бъдат насилвани, да извършват извращения с малките си братя, да се самозадоволяват, да се изхождат и после да ядат от тоалетната чиния…

И всичко това с усмивка.

Доктора има хиляди стаи. Ако някоя от тях е пред разкриване, ако някой заподозре, че в стаята има ченге, Доктора създава нова, изтрива старата и всичко продължава.

Журналистите и обществото започват да наричат този кошмар „N-тата стая“ — защото не става дума за една единствена група, а за десетки, стотици, хиляди. Стая след стая, безкрайно продължение, в което жертвите нямат изход.

Броят на стаите е незнаен, потенциално безкраен. Непрекъснато се появяват и други създатели на стаи – ако с това Доктора изкарва пари, защо не и те. Проблемът не е само южнокорейски. Около 50% от потребителите в стаите са от Южна Корея. Останалите са от други части на света.

Съдържанието

Доктора знае как да поддържа интереса на потребителите си. В началото, повечето клипове съдържат кадри с унижение. След това някой поисква мъчения. Доктора доставя и това. И когато и тези извращения спират да бъдат “интересни”, зрителите получават комбинация – мъчения плюс унижение.

Първоначално, жертвите са принуждавани да изписват с маркер по телата си “Робиня на Доктора”. Впоследствие, думите не са написани, а издълбани върху кожата на жертвите. От самите тях, докато записват видео, усмихвайки се широко, със сълзи, стичащи се от очите им.

Друго много популярно мъчение е, жертвата да пробие зърното на гърдата си. Когато това вече не е достатъчно, тя трябва да го направи с вдянат в иглата конец. Конецът трябва да е светъл, за да се види как се оцветява в червено от кръвта на жертвата. В един момент даже това омръзва. Тогава Доктора принуждава жертвата да извади иглата, докато конецът още е в плътта ѝ и да завърже за него нещо тежко. Това той нарича “мъчение с тежести”.

Друго мъчение са химикалките. Жертвата трябва да направи “О” с ръцете си и да грабне колкото химикалки се събират в това “О”. След това една по една, тя трябва да пъхне всички тези химикалки в интимните си части. Обикновено около 32 химикалки.

Ако някоя жертва откаже, получава заплахи, че клиповете и снимките ѝ ще се появят в публичното пространство.

А когато дори това извращение омръзва на зрителите, “О”-то трябва да бъде запълнено с линии, след това ножици, ножове и остриета от макетни ножчета.
Има сведения, че някои от жертвите са принуждавани да извършват сексуални актове с братята си. Как е постигано това, е неизвестно, много е вероятно братята да са били потребители от стаите.

Важно е да се отбележи, че по-голямата част от жертвите са между 10 и 16 годишни.

VIP стаите

В един момент, няколко отегчени потребителя пишат на Доктора: “Можем да ти платим колкото искаш. Не ни интересуват парите. Но вече не ни е достатъчно да гледаме”. И така Доктора създава VIP стаите. Таксата за влизане е 1200 долара, правилата за влизане – изключително строги. Веднъж вътре, потребителят може да “взаимодейства” с жертвите. Отначало чрез чат – потребителите обиждат, унижават, карат жертвите да се чувстват отвратително. А самите жертви са задължени да отговарят на тези съобщения. Срещу допълнителна такса, потребителите могат да бъдат на видео чат с жертвите си или да поискат клипове или снимки, направени специално за тях. Например, ако потребител иска жертвата да жигоса тялото си, той може да плати и тя трябва да го направи, дали в клип, дали във видеочат, дали на снимка, всяка от които струва определена сума.

Но садистите никога не спират да искат нови и нови извращения. В един момент, Доктора започва да праща адресите на жертвите на високоплатежни потребители.

Жертвите са обяснимо ужасени.Те се притесняват вече не само техни клипове и
снимки да не достигнат до роднини, приятели, учители. Вече се притесняват и за живота си. Жертвите нямат представа кой е в тези стаи – може да е баща им, близък роднина, приятел, роднина на приятел, учител, магазинерът от кварталния магазин или пощальонът.

Този нов развой води и до друго. Потребители започват да записват изнасилвания на жертви, след което да ги “привикват” по всяко едно време, за да ги задоволяват сексуално, заплашвайки, че ще публикуват клипове от изнасилването им.

Понякога момичетата са принудени да се разхождат из квартала, носещи само
шлифер. ВИП потребителите могат свободно да се появят, да ги издърпат настрана и да ги изнасилят, докато записват това на видео. Или просто да ги унижат, разкъсвайки шлифера им, за да ги разголят публично. Или да ги накарат публично да мастурбират, докато хора и автомобили минават покрай тях. Потребители знаят предварително кога ще е “Време за шлифери”, за да могат да отидат навреме и да правят, каквото си искат. От тях се изисква само да запишат унижението или мъчението и да го качат във ВИП стаите.

Най-трагичният случай е на ученичка, принудена да се появи в хотелска стая, където има предварително поставена камера. Потребители влизат един след друг, чакащи чинно реда си да я изнасилят. Момичето след това умира от нараняванията си.

Когато научават това, потребителите са недоволни. Но не, защото над нея е
извършено зверство, което я убива, а защото не са могли да участват в груповото ѝ изнасилване.

Потребителите

Не е известен точният брой на зрителите в стаите на Доктора. Предполага се, че са между 250 000 и 260 000 мъже. Половината от които не са от Южна Корея. Когато скандалът става публичен, някои от тях са идентифицирани. Сред тях има учители, социални работници, полицаи, политици, медицински работници, офис служители, ученици и студенти. Включително един правителствен служител – Джей.

Джей е нормален ученик. Или поне така изглежда. Но той има тайна – влюбен е в
учителката си. Когато е на 14, той научава с ужас, че тя се омъжва. Джей се заклева, че ще ѝ отмъсти. След като се връща от медения си месец, учителката му излиза в отпуск по майчинство. И тогава Джей осъзнава – майчинство? Значи е бременна. Значи е правила секс със съпруга си! Той я заплашва, че ще убие нея и детето ѝ.

След като тя подава жалба, Джей е задържан, но ден след като бива освободен, учителката намира изписано на стената си “Ще те убия”. Няколко години по-късно, Джей е държавен служител, който има достъп до имена, адреси, месторабота, училище и всякаква лична информация за всички жители на Южна Корея. А през 2019 година Джей е нает да работи за Доктора. По този начин Доктора успява да се сдобие с телефонните номера, адресите и личната информация на жертвите си.

Включително на някои южнокорейски поп звезди и актьори, които също прави публично достояние в стаите си. Идеята му е да намери хора, работещи с тези звезди, които също да направи свои “робини”.

Разрастване на бизнеса

В един момент Доктора не може да смогне на всички желания, които получава от
потребителите си. Дори физически не смогва да ги приема. Има хиляди заявки и му се налага да наеме “рецепционисти”, които да преглеждат заявките и да
“разпределят” потребителите в съответните стаи. Рецепционистите също са
изпратили своята информация на Доктора, споделили са клипове на свои роднини или близки, изпратили са и снимки на интимните си части. Въпреки че се изисква огромно доверие, за да се повери подобна работа на непознат, потребителите нямат причини да издадат с какво се занимават или какво разпространяват. Това Доктора обяснява и на потребителите си – в крайна сметка, рецепционистите имат достъп до снимките и клиповете на всички останали.

В даден момент Доктора има десетки работници, чиито имена и данни са
публикувани в т.нар “Енциклопедия на актьорите на Доктора”. Той ръководи огромна мрежа за разпространение на детско порно, клипове с мъчения и изнудване. Всичко това не в тъмната мрежа, а в Телеграм, на няколко клика от Google.

А Доктора?

Никой не знае кой е той. Доктора е недосегаем, невидим, неуловим.

Играта

Доктора играе с полицията игра, в която той е изключително добър, а те са новаци.

Дори статията на Ким Уан не създава предизвикателство за него. В началото, никой не се интересува. Впоследствие, статията става много четена. Но основно от хора, които искат да се присъединят към стаите. Потребителите “празнуват” известността си. Цената на стаите се покачва. Таксата за ВИП стая става 1500 долара. За останалите групи има дори “награди”. Ако някой може да изобличи адреса, семейството, телефонните номера на други журналисти, колеги на Ким Уан, те получават безплатен прием в стаите, които не са ВИП.

Ким Уан е ужасѐн. Той дори получава “заявки” от други създатели на стаи с молба да напише статии и за тях, за да станат и те популярни сред потребителите. Той е потресен и се чувства изключително виновен, че несъзнателно е допринесъл за увеличаване на трафика към стаите. Семейството му е известно на всички и той живее в непрекъснат страх.

Малко преди излъчването на репортажа за Доктора по SBS, в чата се получават две снимки на съвсем нови жертви. И двете са наведени напред, така че да се виждат интимните им части. Водният знак гласи: “Жертвите на Ким Уан”. В даден момент, репортери от двете най-големи новинарски агенции успяват да се
сдобият с линкове към чата и молят потребители да се свържат с тях ако имат
информация за Доктора. Ето това е игра, която не е скучна за Доктора. 47% от
зрителите в Южна Корея гледат тези две станции.

В един момент те получават съобщение от Доктора: “Мен ли търсите?”. Продуцентите започват веднага да отговарят, стараейки се да не го отегчат, но и опитвайки се да извлекат някаква информация от него: “Говорихме с някои от жертвите Ви. Те живеят в болка и страх всеки ден. Нима не се чувствате виновен?”.

Отговорът е: “Аз не съм психопат. Разбира се, че се чувствам виновен. Но нека ви
попитам нещо – колко пари ще са нужни, за да ви накарат да застреляте някого? Аз бих застрелял човек за пари”. Той ги разиграва. “Намирам се в Китай. Елате и ме намерете ако можете”. Когато те се съгласяват, той им се изсмива: “Това беше тест, вкъщност съм в Камбоджа. Ако сте истински журналисти, щяхте да го знаете. Е, това беше забавно, но трябва да тръгвам. Имам да получавам пратка”.

Журналистите са напълно объркани. Кой е Доктора, в Китай ли е, в Корея ли, в Камбоджа ли, с какво се занимава, на колко е години? В някои от съобщенията си звучи като млад човек, в други – като някой над 50, защото използва остарели думи, които никой от младото поколение не употребява.

Тогава Доктора решава да им подхвърли кокал. Показва им крипто портфейл: “Ето така ми плащат”.

Тогава SBS излъчва своя репортаж. Полицията успява да стигне навреме до
жертвата, преди Доктора да я е накарал да се самозапали пред сградата. Но се
налага да обяснят на родителите ѝ всичко.

Тогава втората новинарска агенция –JTBC излъчват своя репортаж. Доктора е
бесен. Във всички свои стаи, не само във ВИП стаите, той публикува снимка на млада жена. Водният знак е нейното пълно име, работното ѝ място, адресът на работното ѝ място, домашният ѝ адрес и личният ѝ телефон. Името на снимката е “Първата жертва на JTBC”. Продуцентите са шокирани. Те се свързват с жертвата и я умоляват да им прости. Почти очакват тя или да затвори телефона, или да им крещи, да ги обижда, да ги заплашва. Но вместо това, тя казва: “Всичко е наред. Той щеше да си намери друга причина да го направи”. Те дори не знаят как да отговорят, нито как да се чувстват. Някои от тях в един момент казват, че са обмисляли да се преместят в друга държава, защото “Каква държава е тази, която не може да спре нещо толкова ужасно”. Но това не се случва само в Южна Корея.

Появяват се стаи, в които се препродава съдържание от стаите на Доктора за тези, които не искат да изпълнят условията за присъединяване. Нови стаи, в които мъже записват колежки в тоалетните или съблекалните. Стаи, в които братя заснемат сестрите си под душа. Жертвите са хиляди, стават все повече, положението излиза извън контрол.

Началото – БогБог

Сред цялата тази хаотична ситуация, едно съобщение успява да развълнува всички.

“Ако познавате някой от продуцентите на SBS, кажете им да се свържат с мен”.
Съобщението е от БогБог. Ако Доктора е бог в изкарването на пари от подобни стаи, то БогБог е оригиналният им създател. Потребителите го обичат. Основно защото в стаите на БогБог се влиза срещу такса от 8 долара. 687 долара е общата сума, която БогБог печели от създаването на стаите. За него парите не са водещи. На БогБог просто му харесва да измъчва жертвите. И след 11 месечно отсъствие, БогБог отново е на линия. И се свързва с Доктора.

Двамата създават “пакт”. Ако Доктора не се логне повече от 10 дни в Телеграм, всички клипове и снимки, ще бъдат публикувани безплатно. Ако те пропаднат, всички жертви пропадат с тях.

Полицията

Бюрата на разследващите са затрупани от празни чаши за кафе и кутийки от
енергийни напитки. Те нямат време, този случай трябва да бъде разкрит колкото е възможно по-скоро. Непрекъснато получават съобщения с извратено съдържание.

Ако не задържат Доктора и БогБог, това ще продължава безкрайно. Някои от тях са под прикритие в стаите, но не могат просто да разпитват – така ще се издадат, стаята ще бъде изтрита и нова ще изникне на нейно място, но те вече няма да имат достъп.

Именно затова, полицаите се насочват към следващия човек, с когото искат да
разговарят. Десетки полицейски служители отиват на определен адрес, но не искат да уплашат този, с когото ще разговарят.

Гледката е учудващо спокойна и дори мила. Баща учи сина си да кара колело. Красива семейна картинка. Но те всъщност наблюдават Доктора. А той се учи да кара колело. И е много по-млад, отколкото много хора предполагат.

Доктора – Чо Джу-Бин

Има само един начин човек да порасне, когато вече е навършил 25. Операцията,
която може да се приложи не само на краката, но и на ръцете, се извършва чрез
изрязване на костта, която се планира да се удължи, и с помощта на външен или
вътрешен фиксатор, за да се разшири пролуката между разделените на две краища.

Всеки ден, докато костта в разширеното пространство се разтяга, в отворената зона се произвежда нова кост. Удължаване на височината се постига от собствената кост на тялото, меките тъкани, връзките, кръвоносните съдове и нервите, които ги заобикалят и поддържат, както и способността на организма да образува нова кост.

Не се налага вземане на кости от друга част на тялото. Престоят в болница е около 3 месеца, а възстановяването след това – около година. Пациентът трябва да се научи отново да ходи, да тича, да кара колело. Това прави Доктора. Той е претърпял такава операция и от 160 см, е пораснал до около 170.

Чо седи нервно в стаята за разпити. Допреди малко, той се е учил как да кара колело, а сега полицаите го обвиняват, че е Доктора – създателят на всички онези ужасни Телеграм групи. Той, разбира се отрича. Признава само, че е бил участник в групите, но отрича да е Доктора. Това, че има 100 000 долара в стаята си, според него няма никаква връзка.

Той моли да отиде до тоалетната. Излизайки, внимателно забърсва химикалката от бюрото. В тоалетната, той се заключва и започва да удря главата си в мивката.

Полицаите се затичват натам, но той успява да се удари няколко пъти. След това
забива химикалката в гърлото си. Той иска да умре там, защото затворът не е място за доктори.

Разследването

След като журналистите получават крипто сметката на Доктора, започва мащабно разследване. Журналистите получават анонимен сигнал, който им съобщава в кой ексчейндж център Доктора ще обмени криптовалутата си в кеш.

Чатът полудява.

Притеснени потребители започват да питат Доктора какво да правят, как да се
спасят. Всички те са прецакани. Доктора е “възмутен”, че журналистите му
“съсипват бизнеса”. Но той все пак успокоява потребителите си, че нищо не може да им се случи, защото “криптовалутата е непроследима”. Но не съвсем.

Понеже криптовалутата все още не е официален метод на плащане, има два начина да “изтеглиш” парите си – да ги продадеш на банка или да ги обмениш. И така журналистите научават къде Доктора обменя парите си. Но той е твърде умен просто да влезе с валсова стъпка в ексчейндж центъра.

Той има няколко малки деца, на които изпраща малка сума пари, които те обменят и след това оставят парите на определено място. След това, парите в брой се прибират от деветгодишно момче. Мястото е пожарен кран в определен блок малко извън Сеул. В асансьора има камери, но не и в коридорите. Но на записа, който полицията гледа, вратата не се затваря веднага. Те виждат момче да оставя пакет. На различните записи, различни хора оставят пакети, но само едно момиченце взима нещо оттам. Те я проследяват и я виждат да връчва парите на млад мъж. Той след това се среща с друг мъж. Този мъж също му дава пари. Доктора. С него следата на парите приключва.

След като взима парите, той върви по улицата и вижда случайна петиция. Отива и подписва. Полицаите изземат листа хартия. На него се мъдрят трите имена и адреса на Доктора.

В телефона му, те намират разговора с БогБог. Времето им изтича. Трябва да заловят БогБог.

Отмъстителите

Вечерната емисия започва с новина за самоубийство. Мъж е скочил от мост в река Хан. Потребителите в интернет обаче се радват на тази новина. “Един падна, хайде още 250 000”. Причината е, че самоубиецът е потребител от стаите на Доктора, който е бил изобличен. Този мъж всъщност е шестият по ред.

Всички те са изобличени потребители на детско порно или видеоклипове с извращения.

След като излиза новината за съществуването на тези стаи, „правосъдници“ решават да поемат нещата в свои ръце и да се внедрят в тези чат
стаи — те събират възможно най-много потребителски имена. Проследяват ги един по един. Използват всякакви подсказки от съобщенията, които пишат, от профилната им снимка и от информацията в страниците им. В едно старо съобщение един потребител споменава, че все още учи и какво е ял за обяд. Някой проверява всички менюта на училищата в града и проверява срещу конкретния ден какво са яли за обяд с училищните менюта. Разбират в кое училище учи. Оттам стесняват кръга до човек, за когото мислят, че е това. Името му, адреса му, цялата му информация е публикувана на сайт, който се казва Digital Prison. Там са публикувани множество имена.

Започва вълна на търсения: “Как да изтрия Телеграм?”. “Ако изтрия Телеграм, ще останат ли следи от това, което съм гледал?” Операторите на подръжката не могат да си поемат въздух. Получават хиляди обаждания с молби да се изчисти историята от телефоните им, от личните им компютри, дори от служебните.

Десетки хора бягат от Южна Корея.

По форумите за инсели настава истинска паника: “Какво толкова, аз само гледах
няколко клипчета”, “Дори не знаех, че момичетата не са съгласни”. И съвети “Не се притеснявайте, ако не сте изтеглили нищо, няма как да ви проследят, след като изтриете Телеграм”.

Към полицията се обръща и местният еквивалент на хакерската група Анонимните. Те предлагат да помогнат при залавянето на БогБог. За целта използват фишинг линкове. Пускат му съобщение, че SBS събира информация за БогБог. Доктора вече е заловен. И БогБог кликва на фишинг линка. IP адреса и локацията му са разкрити. Полицията го намира на сметище, в ръцете и джобовете му има поне 10 телефона. Те го залавят, изземват техниката му и го закарват в управлението.

Името му е Мун Хюнг-Ук. И той като Доктора е много млад. По времето на залавянето им и двамата са на по 23 години.

Присъдите

На 26 ноември 2020 г. Чо Джу-бин е признат за виновен за престъпленията си и е
осъден на общо 40 години лишаване от свобода. Според съобщенията Чо заявява, че иска да се извини на своите жертви. Присъдата му е увеличена на 42 години затвор през октомври 2021 г., според документалния филм на Netflix Cyber Hell: Exposing an Internet Horror.

Освен това, документалният филм съобщава, че Мун Хюнг-Ук е осъден на 34 години затвор през ноември 2021 г. В него също се посочва, че благодарение на
сътрудничеството с криптовалутни компании, до декември 2020 г. са арестувани 3 757 души, свързани с престъпленията по случая N-тата стая (Nth Room), от които 245 са вкарани в затвора.

Петиции и промени

Гневът на обществото не закъснява. Хиляди хора излизат на улицата, още повече подписват онлайн петиции. За жертвите това е не просто морална подкрепа — то е и шанс за ново начало. На 26 март Комитетът за промяна на регистрационните номера обещава да ускори процедурата за смяна на личните данни на пострадалите. Нещо, което обичайно отнема месеци, се превръща в „спешна точка от дневния ред“.

Само няколко седмици по-рано, още в началото на 2020 година, в онлайн платформата Чонг Ва Де, управлявана от президентската администрация, се появява петиция за международно разследване. Над 200 хиляди души я подкрепят. Натискът е толкова голям, че дори генералният комисар на полицията излиза публично с обещание за действия.

Гражданите не спират дотук. На 15 януари 100 000 души внасят петиция в Националното събрание с настояване за нови закони, по-сурови наказания и специален отдел за цифрови сексуални престъпления. Но институциите реагират предпазливо. Вместо темата да стигне до пленарна зала, тя бива „погълната“ от частична поправка на вече съществуващ закон. Решението предизвиква вълна от критики — твърде бързо, твърде повърхностно, сякаш държавата бърза да отметне задачата, вместо да реши проблема.

Най-мощният удар идва през март. Появява се петиция с искане за разкриване на личните данни на „Доктора“. Само за няколко дни тя се превръща в най-подкрепяната в историята — милиони граждани настояват не само главният виновник, но и всички участници в „тайните стаи“ да бъдат публично посочени. Натискът е толкова силен, че дори министърът на равенството между половете и семейството застава пред камерите редом до полицейския комисар и обещава нов щаб, нови стандарти и по-тежки наказания.

Законодателни промени

Случаят разтърсва системата и в крайна сметка води до промени в законите. Възрастовата граница за непълнолетни, жертви на изнасилване, се повишава от 13 на 16 години. За първи път започва да се говори за „дигитални сексуални престъпления“ като отделна категория, а скриването на печалби от подобни престъпления става по-трудно.

Поправки в Закона за защита на младежта вече определят деца и юноши, въвлечени в проституция, не като престъпници, а като жертви. А имената и личните данни на извършители подлежат на публично оповестяване, дори когато става дума за „по-леки“ нарушения.

Случаите на БогБог и Доктора не са изолирани. Не са и новост. Не е и възможно
изцяло да бъдат спрени. Докато има търсене, ще се намира и предлагане. Именно затова е изключително важно разследването и изобличаването на тези престъпници да продължава.

Източници: en.wikipedia.org, rottenmangopodcast.com, bbc.com, nytimes.com

Ранен живот и произход

Питър Джерард Скъли е роден на 13 януари 1963 г. в Мелбърн, Австралия. Малко се знае за ранното му детство, а повечето документирани данни се фокусират върху зрелия му живот и престъпната му дейност. Въпреки това, тези, които са го познавали, го описват като човек, който на пръв поглед е чаровен, манипулативен и интелигентен — качества, които по-късно му помагат да експлоатира другите, без да предизвиква незабавно подозрение. 

Според повечето сведения, Скъли израства в относително стабилна среда, но дори като млад, проявява признаци на антисоциално поведение. Преди да избяга от Австралия и да се премести във Филипините, той е женен и има две деца. През 2005 г., Питър Скъли напуска семейството си и заживява с „приятелката си“, която е родом от Малайзия и към този момент е на около 14 години. Самият Скъли е над 50 годишен. Името ѝ е Кам Ан Алварез и по-късно, тя става основен съучастник на Скъли в немислимите му престъпления. 

Замесва се  в дребни престъпления, измами и по-късно в по-сложни финансови измамни схеми. Преди да премине към по-ужасяващи престъпления, Скъли управлява измамна агенция за недвижими имоти, наречена The Key Realty Group, базирана в Мелбърн. Схемата е проста и много ефективна – Скъли предлага да осигури банкови заеми на хора, чиито доходи не са достатъчни за банков кредит (предполага се, че е убеждавал клиентите си, че е в комбина с банков служител) Чрез тази компания той измамва десетки хора — предимно с ниски доходи — като им продава фалшиви надежди за притежание на имот.

Вместо да предоставя домове, той приема депозити и изчезва. Компанията му е под разследване от австралийските власти, но преди да бъде напълно подведен под отговорност, Скъли напуска страната. През 2011 г. се премества във Филипините, ефективно избягвайки правните последици в Австралия.

Но преместването му не е просто бягство — това е пресметнат ход. Във Филипините Скъли намира място, където правоприлагането разполага с по-малко ресурси, а бедността прави хората по-уязвими на манипулация. Скоро той започва да изгражда империя, далеч по-зловеща от измамите с недвижими имоти.

 Преместването във Филипините и възходът на хищника

Когато Питър Скъли пристига във Филипините през 2011 г., той не просто бяга от обвинения в измама — той навлиза в етап от живота си, в който престъпността му ескалира до неразбираеми нива. Той се установява на южния остров Минданао, основно в градовете Кагаян де Оро и Малайбалай. Регионът, известен с бедността си и недостигът на финансиране на полицейските сили, се превръща в идеалната среда за следващите му операции. Улиците гъмжат от бездомни или просещи деца, част от които, за да се издържат и да подпомагат семействата си, започват да се занимават с проституция преди да са станали тийнейджъри. 

Скъли се представя като бизнесмен, предлагащ финансова помощ, храна, подслон и дори образование на бедни семейства. На пръв поглед изглежда, че просто помага на нуждаещите се. Но това е част от много добре пресметната схема. След като спечели доверието на родителите и настойниците, той ги принуждава или манипулира да му дадат достъп до децата си.

Понякога децата са отвличани — обещавана им е работа, предлагана им е храна или просто са отвеждани. Много от жертвите идват от среда на огромна бедност, някои вече живеят на улицата. Той се насочва към тези, които е най-малко вероятно да бъдат потърсени от семействата си.

С помощта на местни съучастници Скъли наема имоти в уединени райони. Тези домове се превръщат в импровизирани студия — крепости на злоупотреба, оборудвани с камери, софтуер за редактиране и достъп до интернет. Там той започва да заснема ужасяващи актове на злоупотреба, мъчения, насилие и дори смърт и понякога ги излъчва на живо на плащащи зрители по целия свят чрез тъмната мрежа.

Това е възходът на Скъли не просто като хищник, а като продуцент на най-ужасяващото съдържание, познато на интернет.

Бизнесът на насилието – Как Скъли оперира в тъмната мрежа

Тъмната мрежа е част от интернет, която не се индексира от стандартните търсачки. Тя изисква специален софтуер, като Tor, за достъп и често се използва за анонимна комуникация и транзакции. Въпреки че има легитимни приложения, там се намират и незаконни пазари, мрежи за трафик и експлоатация.

Скъли е един от „пионерите“ в разпространението на това съдържание. 

Той създава и разпространява видеа чрез абонаментен модел. Потребители — анонимни и от различни държави — плащат хиляди долари в биткойни и други криптовалути, за да гледат, свалят или дори да правят специални поръчки за индивидуални видеа. 

Видеата, които прави, се публикуват на сайтове с различни имена — един от тях е известен като No Limits Fun. Самото име подсказва ужаса, който очаква зрителите. Това не са просто записи на насилие; те са високо продукционни, умишлено жестоки и нарочно усилващи се, за да задоволят най-тъмните желания на аудиторията. А аудитория не липсва – „хора“,  поръчващи клипове с измъчване, насилване и унижение на деца, известно като „хърткор“ (терминът е съчетание от „хардкор“ порно и „хърт“, което е английската дума за нараняване, причиняване на болка), от което съдържание дори голяма част от педофилите се отвращават. Сумите, получавани от Скъли за създаваното от него съдържание, са около 10 хиляди долара за гледане на клип. Има слухове, че е създавал и „снъф“ клипове с деца.

Той третира жертвите си като стока — организира ги, номерира ги и в някои случаи — според доклади — дори продава достъп до „сесии“. Децата често гладуват, изолират ги или заплашват семействата им с насилие, за да ги накарат да се подчиняват.

Производственият процес е ужасяващ, но логистиката показва колко организиран и методичен е Скъли. Той не е хаотичен престъпник. Той има процес, система и международни клиенти.

Основната му съучастничка по това време е младата филипинка Лизел Маргало, която не само помага да се примамват деца, но и участва в заснемането на злоупотребите. Маргало по-късно бива арестувана и обвинена, но в разцвета на операцията тя е централна фигура в поддържането на системата. Самата тя е невръстна проститутка преди да срещне Скъли. Той я „спасява“ от улицата, предлагайки ѝ храна, подслон и пари, ако му стане „приятелка“. Принудена от мизерията, а и заради факта, че за много филипинки да имаш богат, бял мъж е престижно, тя се съгласява. В началото Скъли използва Мергало като сводник. Тя така или иначе е „професионалистка“, но по този начин има защита, избор на клиенти и получава повече пари. Неспособна да различи истинска връзка от това, което Скъли предлага, тя си мисли, че той я обича, защитава и държи на нея. В известен смисъл жертва, Мергало става доброволен съучастник на Скъли в кошмарните му престъпления, дори има подозрения, че е продължила „дейността“ им  дори след неговия арест през 2015 година.

Един от най-известните случаи е на две братовчедки – на 9 и на 11 години, примамени от Мергало в имота на Скъли с  обещание за подслон, храна и евентуална работа. Мергало първоначално се противопоставя на този план, предлагайки да подслонят сестра ѝ. Но Скъли е категоричен – иска две бездомни момиченца на точно 9 и 11 години. В самия имот, двете деца са връзвани, насилвани и изтезавани, заснемани във видеоклипове, които са разпространявани в тъмната мрежа. Основният мъчител на децата е Алварез. Впоследствие, двете са принудени да започнат да копаят два гроба, а Скъли им казва, че копаят всъщност собствените си гробове. Това идва в повече даже на Мергало, която решава, че не може да понесе това и една нощ освобождава двете деца. 

„Разрушението на Дейзи“ 

Това, което довежда до преследването и последвалия арест на Питър скъли е видео, наречено „Разрушението на Дейзи“ (Daisy’s destruction). Видеото е толкова ужасяващо, но и толкова скъпо за гледане, че в даден момент става буквално градска легенда. Много хора дори не вярват, че съществува. Но за съжаление, то е съвсем реално.  В клипа „участват“ три деца – 18 месечната Барби, 11 годишната Синди и 12 годишната Лиза. Кадрите са потресаващи – трите деца са брутално измъчвани, унижавани и изнасилвани. Голяма част от мъченията са причинени именно от Мергало, която по това време е на 19 години. Появата на клипа извън тъмната мрежа е това, което стартира разскедване, непознаващо граници.Всички, замесени в това разследване са решени да се борят докрай и да не позволяват изродите, заснели го, да се измъкнат в никакъв случай. Разследващите са от цял свят.

Във видеото се виждат две жени, приличащи на азиатки , говорещи с акцент и бял мъж, чийто майчин език очевидно е английският, но има особено произношение. Почти веднага се установява, че произношението му е австралийско. 

Първият пробив в случая идва от Холандския национален екип за борба с експлоатацията на деца. Те работят в тясно сътрудничество с Интерпол, както и с киберпрестъпните звена в Германия, Австралия и Филипините. Следят дигиталните следи, които Скъли и неговите клиенти оставят.

Въпреки анонимността на тъмната мрежа, Скъли допуска сериозна грешка. Опитвайки се да събира плащания от клиентите си, той не премахва напълно своите дигитални отпечатъци. Тези малки грешки позволяват на разследващите да установят местоположението му — което се оказва Филипините.

През февруари 2015 година филипинските власти правят обиск на една от наетите от Скъли къщи в Малайбалай, провинция Букиднон. Там откриват разрушителни доказателства — видеоклипове, камери, сценарии, инструменти за връзване и скелетни останки на дете, погребани в двора. В последствие се оказва, че това са останките на едно от децата, измъчвани в „Разрушението на Дейзи“ – 12 годишната Лиза. Алварез води полицията до нейните останки. Другите две деца от клипа са живи, но изключително травмирани. “Дейзи” – 18 месечната Барби е с трайни увреждания, едно от които е, че не може да има деца. 

Скъли избягва преди обиска, но само няколко седмици по-късно — на 20 февруари 2015 — той е арестуван в близък квартал след координирани действия между Националното бюро за разследвания на Филипините и Интерпол.

При ареста си Скъли не е сам. Той е с няколко момичета — много от тях непълнолетни — които са били обявени за изчезнали. Снимките от освобождаването са шокиращи: деца, изплашени и недохранени, спасени от плен.

Питър Скъли влиза в ареста, където остава, докато разследването срещу него продължава.

Съучастниците

Въпреки че Питър Скъли е главният организатор, той не действа сам.

Една от основните му съучастнички е Лиезел Мергало, неговата така наречена „приятелка“. Нейната основна задача е да примамва деца от улицата, обещавайки им храна, подслон и работа. Предложение, трудно за пренебрегване, когато гладуваш или искаш да помогнеш на семейството си. 

След близо две години укриване, Лиезел бива арестувана в град Себу през 2017 г. Тя е обвинена в над 16 престъпления, включително трафик на хора, насилие над деца и участие в сексуални престъпления.

В интервюта тя твърди, че е била жертва — манипулирана и малтретирана от Скъли. Разследващите обаче отхвърлят тези твърдения, посочвайки многобройни видеа, в които тя изглежда да ръководи или улеснява насилието. 

Арестуват и други лица — собственици на имоти, които съзнателно са отдавали под наем жилища на Скъли въпреки присъствието на деца и снимачна техника. Улавят и чуждестранни клиенти, установени чрез записи на биткойн транзакции и IP адреси.

Властите ясно заявяват: мрежата на Скъли е огромна и включва както доставчици, така и потребители — и те са решени да изправят всеки пред правосъдието.

Международната реакция и реформи

Случаят с Питър Скъли предизвиква шок по целия свят — не само заради немислимата жестокост на престъпленията му, но и защото изважда наяве растящ проблем, който много общества са пренебрегвали: онлайн експлоатацията на деца и мрежите за злоупотреба с цел печалба.

Правителствата реагират бързо.

Във Филипините законодателите предлагат по-строги наказания за киберпрестъпления и трафик на деца. Води се нов дебат за възстановяване на смъртното наказание, особено за случаи, свързани с изтезания и убийства на малолетни.

Австралия, Нидерландия и Германия отделят повече ресурси за своите звена за киберпрестъпления и защита на децата. Интерпол и ЕвроПол подобряват технологиите си за наблюдение на тъмната мрежа, засилвайки способността си да проследяват криптовалутни транзакции и криптиран трафик.

Технологичните компании също са подложени на натиск да правят повече. Хостинг доставчици, платежни оператори и регистратори на уебсайтове са разследвани за неспособност да засичат или спират този вид съдържание.

Навсякъде по света започват образователни кампании, които учат родители и деца за онлайн безопасност, дигитална хигиена и как да сигнализират за подозрителна активност.

Може би най-важният резултат е осъзнаването, че това е глобален проблем. Няма държава, колкото и развита да е, която да е имунизирана срещу заплахите от скритите онлайн мрежи. И няма дете, колкото и бедно да е, което да е невидимо за правосъдието.

Етиката при отразяване на злоупотребите

Случаят с Питър Скъли повдига не само правни и технологични въпроси, но и морални и етични — особено за журналисти, преподаватели, служители на реда и обикновени граждани, които са запознати с историята.

Много медии се затрудняват да отразят случая Скъли. Трябва ли да споменават имената на жертвите? Трябва ли да описват съдържанието на видеата? Трябва ли някога да показват дори замъглени изображения? Ако не го направят, не са ли съучастници? Ако го направят, не „рекламират“ ли подобно съдържание? В който и да е случай, не правят ли престъпника популярен, не създават ли негови последователи, не стартират ли повече търсене на въпросните клипове? Вроденото любопитство на хората няма ли да доведе до повече гледания? 

Общият консенсус сред етичните журналисти и застъпнически групи е ясен: никога не споделяйте детайли, които могат да доведат до повторна жертва. Никога не разпространявайте дори цензурирани версии на съдържанието. И винаги фокусирайте разказа върху правосъдието, защитата и превенцията, а не върху шоковия ефект.

За съжаление, някои онлайн форуми и социални мрежи правят обратното. Някои потребители спекулират върху съдържанието на видеата и дори ги търсят. Това поведение е не само неуважително към жертвите — то насърчава по-нататъшна вреда.

Има и опасност от обезчувствяване. Когато хората са изложени на зло твърде често, те стават безразлични, превръщайки истински ужас в дигитална забавна. Затова е жизненоважно да възстановим човешкия образ на жертвите — да помним, че това са реални деца с реални семейства и бъдеще, което е откраднато. 

За преподаватели и специалисти по психично здраве случаят Скъли става труден, но необходим учебен пример. Университетите започват да го използват в програми по криминална психология, съдебна технология и социална работа — винаги с ясни етични насоки. Важно е да не отричаме съществуването на подобни „хора“, а да ги изследваме, за да можем да предотвратим случаи като този.

При изучаването на тези престъпления трябва да поддържаме уважение, състрадание и отговорност.

Какво научаваме и как да действаме

Какво научаваме от случая с Питър Скъли?

Първо, той разрушава илюзията, че такива престъпления са редки или изолирани. Истината е, че експлоатацията на деца се случва навсякъде — понякога скрита, понякога пренебрегвана, понякога защитавана от системи, които не успяват да защитят най-уязвимите.

Второ, показва силата на международното сътрудничество. Никоя държава или агенция не може сама да доведе Скъли до правосъдие. Това изисква експерти по дигитална криминалистика, местни разследващи, глобални специални отряди и международни правни рамки — всички работещи заедно.

Трето, подчертава нуждата от отговорност в технологиите. От анонимността на биткойн до инструментите за достъп до тъмната мрежа, от услуги за споделяне на файлове до облачно съхранение — всички тези технологии могат да бъдат злоупотребявани. Това не означава, че са лоши по своята същност, но означава, че са нужни предпазни мерки, контрол, инструменти за докладване и платформи, готови да спрат подозрителни дейности.

Четвърто, напомня ни за важността да защитаваме децата — не само физически, но и дигитално. Родителите трябва да знаят къде децата им “ходят“ онлайн. Училищата трябва да преподават дигитална грамотност. Правителствата трябва да осигурят безопасни пространства и подкрепа за уязвимите семейства.

И накрая, учи ни, че оцелелите могат да бъдат устойчиви. Някои от децата, спасени от контрола на Скъли, започват дългия процес на възстановяване — подкрепяни от терапевти, настойници и защитни служби. Те не са статистики, те са оцелели.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ПОСЛАНИЕ

Питър Скъли е зад решетките. Престъпленията му са разкрити. Неговата мрежа е разбита. Той е осъден на 129 години затвор. Властите дори не си правят труда да го екстрадират, вместо това постановяват той да остане във филипински затвор до края на живота си. Но борбата срещу онлайн експлоатацията на деца далеч не приключва.

Всеки път, когато говорим по темата, споделяме ресурси или докладваме подозрителна дейност — ние ставаме част от решението. Всеки път, когато родител проведе разговор с детето си за онлайн безопасност — предотвратяваме друга подобна трагедия.

Тази история не е само за злото на един човек — тя е за това, какво се случва, когато системите не работят, когато игнорираме най-уязвимите и когато вярваме, че това може да се случи само “някъде другаде”.

Това е за това да се изправим срещу тъмнината с действие.

Източници: https://www.youtube.com/@60MinutesAU, https://www.youtube.com/@EleanorNeale, https://www.youtube.com/@EmmaKennyTV, wikipedia.org, cnn.com, https://www.straitstimes.com/, https://www.accce.gov.au/

 Знаете ли на коя улица сте?“ 

„Не, току-що избягах от дома, защото живея в семейство от 15 души. Можете ли да ме чуете? Имаме родители насилници“

Обаждането е към телефон 911. Датата е 14 януари 2018, а момичето, което се обажда се казва Джордан Търпин.

  Родителите насилници, за които Джордан говори, са 57-годишният Дейвид Алън Търпин и съпругата му, 49-годишната Луиз Анна Търпин. Те са петдесятници – подразделение на християнската църква. Като част от тяхната вяра, те трябва да имат колкото се може повече деца, защото вярват, че Бог ги призовава да го направят. Между 1988 и 2015 година те имат 13 деца – десет дъщери и три сина. Интересно е, че всички имена на техните деца започват с „J“. Въпреки тези религиозни убеждения, техните действия са много противоречиви, защото начинът, по който третират своите деца, е немислим за мен и ще бъде немислим за вас. За тези, които вече знаят този случай, е немислимо, че ще разкажа историята на деца, които трябва да са родени в място на защита, грижа, състрадание и любов. 

Луиз Анна Търпин – детство, тормоз и брак

Преди да се задълбочим в това, което всъщност се случва, нека разгледаме Луиз, майката в тази ситуация, защото винаги трябва да разглеждаме проблемите, произтичащи от детския опит в собственото детство. Луиз има детство, изпълнено с много насилие. Първо, нейните родители имат много напрегнати отношения. Това не е спокоен дом – между родителите ѝ има много спорове. Тя и нейните сестри често стават свидетели на много ожесточени скандали. Всички знаем, че никое дете не иска да расте в дом, в който родителите са във война, защото това ги кара да се чувстват несигурни. Това също така е лош пример за ролеви модели, защото изгражда основите на това какви очакват да бъдат отношенията в семейството чрез опита от наблюдението на родителите. На съвсем примитивно ниво, когато някой крещи или ви заплашва, първосигналната реакция е да избягате. Когато сте дете, нямате тази опция. Просто трябва да седите там и да издържите ситуацията, което е лошо за психичното здраве. Точно такъв е домът на Луиз. 

Луиз, освен всичко, наистина е подложена на тежък тормоз в училище, но този тормоз бледнее в сравнение с това, което собствената й майка й прави. Майка й Филис буквално я продава, както и сестра й Тереза, на много богат педофил. . Те са редовно малтретирани, но изглежда, че Луиз е любимката. Тя търпи повече тормоз от останалите, което е просто ужасяващо.

Сестра й Тереза разказва по-късно на медиите: „Той пъхаше пари в ръцете ми, докато ме малтретираше. Все още усещам дъха му на врата си, докато шепнеше ‘Бъди тиха’. Молехме се на майка си да не ни води при него, но тя просто казваше: ‘Трябва да ви облека и нахраня.’ Малко момиче, което моли да не бъде поставено в ръцете на детски насилник, а майка му казва: ‘Ако искаш дрехи и храна, това е цената, която трябва да платиш.’ Това е ужасяващо, защото никое дете не трябва да се изправя пред хищник.

Но идеята, че собствената ти майка те продава на тези хора, буквално те води до леговището на лъва, е просто ужасяваща. Според Тереза, тя, майка й и братята и сестрите й също са сексуално малтретирани от друг член на семейството.  Луиз всъщност се жертва, за да не се налага на сестрите и братовчедите й да бъдат малтретирани. Тя иска да ги защити.

На едно ниво има някакъв героизъм, нали? Луиз като малко момиче, което е поставено в тези ужасяващи ситуации и преминава през най-тежките и отвратителни видове малтретиране, иска да предотврати братовчедите и сестрите си да преминат през същото, така че тя се поставя в тази позиция.Това е повече от достойно за възхищение, но никое дете не трябва да се поставя в тази ситуация. Тя се жертва и това показва голяма смелост.

Човек би помислил, че тези ранни преживявания, ако не друго, то ще я я накарат да осъзнае, че последното нещо, което би позволила на някого да направи, е да нарани собствените ѝ деца, но не се случва така. За мен фактът, че тя преминава през тези наистина ужасни преживявания, прави бъдещото й поведение към собствените й деца още по-необяснимо. Сестра й Елизабет също дава представа за характера и мисленето на Луиз по-късно. С годините, поведението на Луиз става все по-тревожно, особено когато навършва 40 години. Луиз никога не е била дива, но изглежда, че когато навършва 40 години, тя се опитва да компенсира това. Елизабет я описва така: „Тя пие, пуши, ходи на партита, посещава барове, практикува магьосничество, залага, държи и яде гърмящи змии, облича се и се държи вулгарно в MySpace.“

Когато човек е сексуално малтретиран като дете и, когато порасне, може да стане човек, който се въздържа от сексуален контакт и интимност, защото това го отвращава. Може да развие здравословна връзка, това е идеалът, здравословна връзка със секса, която заслужава, защото всеки, който е бил малтретиран, заслужава здравословна, любяща интимна връзка. Или може да стане много развратен, защото всъщност неговото самочувствие е доста ниско и търси утвърждение в други хора . Има и други възможности – някой може да се включи в, да кажем, понякога тревожни, понякога опасни и понякога екстремни форми на сексуална връзка. 

Дейвид Алан Търпин 

В контраст, когато погледнете Дейвид, бащата в тази история, неговото детство е много различно. Неговото възпитание не ни дава никаква представа защо той става човекът, който става, защото реално той е известен като доста ученолюбиво дете. Има много обещаващи академични способности и учи компютърно инженерство в университета Вирджиния Тех.

Имайте предвид, че това е момент, когато компютърната и технологичната индустрия наистина експлодира и заплатите, които можете да очаквате, също експлодират. Така че той е много напред в тази нова индустрия, която просто се разраства и му позволява да създаде и изгради много добър живот за себе си и семейството си. Той работи за аерокосмическите компании Lockheed Martin и Gerald Dynamics, преди да се пенсионира през 2012 година. 

Дейвид и Луиз се срещат в гимназията Принстън в Западна Вирджиния. Дейвид е значително по-възрастен от Луиз, разликата им е осем години, и те започват да се срещат тайно зад гърба на бащата на Луиз. Майка й знае, но й позволява да продължи да се вижда с Дейвид. Мисля, че всички можем да се съгласим, че след като майката на Луиз просто използва дъщерите си за да бъдат малтретирани, за да печели пари, тя няма да се притеснява за осемгодишната възрастова разлика. 

Очевидно причината, поради която й позволява да се вижда с Дейвид, е, че “тя вярва на дъщеря си”.  Предполагам, че това е ясно обобщение за отношението и безотговорността на тази майка. Двойката в крайна сметка бяга заедно, когато Дейвид е на 24, а Луиз е само на 16. Полицията ги спира в Тексас и  усеща, че има възрастова разлика и иска да се намеси. Те ги изпращат обратно у дома.

Вместо  бащата на Луиз да каже: „Колко време се виждате? Дъщеря ми е само на 16 и сега бягате заедно, това предполага, че сте заедно от известно време, което не ми харесва, тъй като сте почти десетилетие по-стар от младата ми дъщеря.“, не се случва, разбира се. Така че след като полицията ги изпраща обратно у дома, бащата на Луиз просто не възразява срещу съюза. Всъщност той казва: „Хей, какво правите с това бягство? Защо бягате? Аз съм проповедник, нека направим  церемония.“ 

Те се женят във Вирджиния през 1984 година. Това е преди да се преместят във Форт Уърт, Тексас, през 1990 година. Много показателно е, че след като се преместват във Форт Уърт, Луиз прекъсва всички контакти с родителите си и не отива дори на погребенията им.Това е често срещано, когато единият от партньорите е контролиращ.  Въпреки всичко, това може да е реакция на Луиз към изоставянето, което е почувствала като дете. Дотолкова, че не иска да отиде и да скърби за майка, която буквално я използва като основен сексуален роб, за да плаща сметките, и баща, който потенциално би могъл да покаже някакви родителски граници, като каже: „Не одобрявам връзката ти с партньора ти и защо си избягала,“, но не го прави, а го валидира. Така че може би Луиз се чувства напълно предадена и реалността е, че тя просто решава, че не иска да има нищо общо с родителите си никога повече.

Дейвид е интелигентен и добър в това, което прави, и има много добре платена работа, която означава, че имат много голяма къща, няколко коли и Луиз не трябва да работи. 

Луиз има много скъпи дрехи, чанти, получава всичко, което иска. Хората мислят, че двойката има висок стандарт. Но, както често се случва в определени сценарии, когато хората имат много предмети и винаги изглеждат облечени в дизайнерски дрехи и живеят по начин, оказва се, че Дейвид и Луиз живеят много над възможностите си, на кредитни карти. Това води до сериозни дългове.

Също така, ако се върнем на въпроса за тяхната силна християнска вяра, това изглежда в противоречие с техните ултраконсервативни убеждения. Мисля, че когато говорим за християнство и религия, едно от нещата, които трябва да имаме, е смирение и да не притежаваме много вещи, защото това означава, че не се интересуваме толкова от доброто, което може да направим с парите си. 

Също така, като добавка към дълбоките им религиозни корени и факта, че вярват, че трябва да населят света с много деца, защото това е волята на Бога, има нещо странно. Според слуховете, те се занимават със суинг. Аз съм много либерален човек. Вярвам, че каквото и да те прави щастлив, стига да си съгласен и да се чувстваш добре след това, което правиш, и никой да не бъде наранен, е напълно твое решение дали си в моногамна връзка, полигамна връзка или във връзка, където някой обича да въвежда други хора за малко разнообразие. Но това не е в съответствие с цялото „докато смъртта ни раздели, в болест и здраве, не прави секс с хора, които не познаваш“ – това винаги е било част от християнската етика.

 В един случай през 2009 година те уреждат Луиз да се срещне и спи с мъж в мотел в Алабама, и Дейвид я води там и я оставя. Година по-късно на годишнината на това събитие, решават да отбележат това като отиват обратно в мотела и резервират стаята, където Луиз е правила секс с този мъж, и правят секс там, но този път само те двамата. 

Семейството се премества от Форт Уърт в отдалечен имот в Рио Виста през 1999 година. Това е четиристайна къща на 36 акра земя. Мястото е много отдалечено. По принцип, отдалечените къщи с много земя могат да дадат на децата най-идиличното детство, където имат достъп до животни и удоволствията на природата, но ако сте в силно насилствени ситуации, това може да предостави перфектната обстановка за ужасен сценарий. 

13 деца, тормоз, местене

До 2007 година Луиз и Дейвид имат 12 деца и решават да преместят най-големите 10 от къщата в каравана на територията на имота. Те държат най-малките две деца в къщата, но слагат 10-те най-големи в караваната. Това показва възможността, че двойката губи интерес към децата, когато пораснат малко. Съседите казват, че те са много мистериозно семейство.

Дейвид и Луиз просто не говорят с други хора, не полагат никакви усилия с своите съседи, не се социализират. Съседите забелязват, че светлините винаги са включени, но щорите винаги са спуснати. Едно от най-големите момичета всъщност се опитва да избяга скоро след като семейството се премества в къщата, но я намира местен жител и я връща обратно.

В днешно време все повече възрастни се страхуват да помогнат и  да вземат дете в дома си, ако го намерят на улицата, защото са ужасени, че някой може да ги обвини в нещо неподходящо. Но въпреки това е важно да помислим как бихме извлекли тази информация от млад човек, защото можем да ги връщаме в много опасна ситуация. 

Съседът всъщност обмисля да съобщи за Търпин на властите, защото усеща, че отношението към децата не е добро, но решава да не го направи. Една от причините за това е, че идват от отдалечено място, няма много хора около тях, те не искат потенциални последствия и една от големите причини за това е, че съседът знае, че Дейвид има пистолет.

Оказва се, че съседите често виждат Дейвид да стреля по консерви в алеята. 

Дейвид и Луиз от самото начало държат децата си напълно изолирани от външния свят. И не само от съседите, от училищната система, от местната общност, но и от семейството им. На роднините им не е позволено да ги виждат. В действителност, сестрата на Луиз е единствената, която среща най-големите четири деца веднъж, лично. Тя провежда видео разговор с тях, но с времето това става все по-рядко. Луиз винаги твърди, че причината за това е, че тя и Дейвид са твърде заети с децата. Съседите казват, че е много рядко да видят децата, и когато ги виждат, на децата не е позволено да им кажат имената си. 

Друго нещо, което съседите отбелязват, е, че децата винаги са много бледи, което е нормално, ако не излизаш навън, ако не получаваш слънчева светлина, ако не получаваш възможност да дишаш свеж въздух. И тези деца са заключени вътре почти през цялото време. За най-големите деца този затвор продължава десетилетия. Изолацията на децата е засилена, защото Дейвид и Луиз не ги записват в училище. Те ги „учат у дома“ и най-голямото дете е изтеглено от училище след трети клас. С увеличаването на броя на децата, се увеличава и изолацията и следователно –  насилието. И на този етап те информират Калифорнийския департамент по образование, че техният дом е религиозно училище, наречено Sandcastle Day School. Дейвид е провъзгласен за директор, въпреки че няма никаква квалификация за такъв.

На фона на всичко случило се, изглежда Дейвид и Луиз умишлено искат да лишат децата си от всякаква възможност да научат нещо за външния свят, да се справят сами, да имат контакти. 

Това, което Дейвид и съпругата му се опитват да създадат сега, е нещо, което Джордан Търпин по-късно казва на властите, че въпреки че е на 17 години, никога не е завършила първи клас.  Говорихме много за физическо насилие, психологическо насилие, емоционално насилие, говорихме за сексуално насилие, но когато мислим за всички тези неща, образованието често е начин за излизане от подобна ситуаци. Дори в най-ужасните сценарии, когато сте подложени на най-ужасното насилие, когато имате образование зад себе си, това ви дава основа, която ви позволява в бъдеще да процъфтявате. Ако не ви се даде тази възможност, нямате елементарна основа, на която да базирате бъдещето си. 

Само на едно от по-големите момчета е позволено да посещава класове в местен колеж и дори в този случай, когато очевидно е смятан за различен от другите деца, Луиз го кара там, чака в коридора по време на класа и след това го връща вкъщи след края на часовете. 

 Семейството Търпин се мести на различни места в Тексас и Калифорния. Когато новите собственици се нанасят в бившия дом на Търпин в Рио Виста в началото на 2000-те години откриват ужасяваща картинка.

Първо, те обичат уединението и новите собственици намират всички прозорци затворени. Ясно е, че децата живеят почти нощен начин на живот. Има човешки отпадъци по стените и килимите. Ужасени, те намират драскотини по задната част на вратите, намират въжета, завързани за леглата, има мъртви разлагащи се котки и кучета в къщата.  Миризмата е непоносима. Всичко има ключалки – шкафовете, кутията за играчки, дори хладилника. Всичко се контролира в този дом. Няма легла, само матраци и има купища боклуци навсякъде. 

Интериорът е просто разрушен. Всъщност е толкова зле разрушен, че подът в банята е изгнил.В този дом, сред цялата тази ужасна мръсотия, отпадъци и разпад, намират две чихуахуа все още живи. Тези животни са оцелели, защото са яли отпадъци от замърсените пелени. Това ги е поддържало.

Дори семейната каравана, където са поставени десетте най-големи деца, е пълна с мръсни пелени. 

 Семейство Търпин се местят отново през 2010 година, този път в Мурета, Калифорния. Реалността на домакинството на Търпин е много различна от начина, по който се представят пред света. Хората, които познават Дейвид и Луиз, казват, че живеят в пълна фантазия. Когато мислят за взаимодействията, които са имали с тези двама, говорейки за семейството си, това е пълна противоположност на реалността зад затворените врати. Те говорят много мило за децата си пред другите и правят големи усилия да създадат впечатление за много щастливо семейство в публикациите си във Facebook.

Честно казано, децата не прекарват 24/7 в плен, защото има случаи, когато им е позволено да излизат. Дейвид и Луиз имат огромна обсесия с Дисни, дотам, че два от номерата на автомобилите им са свързани с Дисни – D Land и DL Forever. 

Дейвид и съпругата му всъщност водят всички деца на няколко пътувания до Дисниленд и по време на тези периоди, когато са на почивка, те карат цялото семейство да носи еднакви дрехи на Дисни, което отново представя тази перфектна картина. Това е напълно невярно, но за тези моменти те се представят пред света не само като добри родители, но и като страхотни родители, които харчат много пари, за да забавляват децата си, като ги водят на мястото, където мечтите на децата се сбъдват, защото това е Дисниленд. Това е буквално мечтата на повечето деца.

Тези редки пътувания обаче не продължават, когато семейството започва да има финансови проблеми около 2011 година и Търпин обявяват банкрут. Те са потънали в дългове –  между сто хиляди и петстотин хиляди долара, така че живеят много над възможностите си. Това е въпреки факта, че Дейвид има много добра работа с годишна заплата от 140 000 долара. Това обаче води до стрес и напрежение в семейството и определено прекратява тези пътувания до Дисни.

През 2014 година те отново се местят, този път в Париж, Калифорния. Дейвид и Луиз не искат да се установят за дълги периоди от време никъде. Защо? Защото когато насилвате деца, съседите понякога започват да разбират, че вашето семейство не функционира като другите семейства, което ще предизвика интерес. Когато има интерес и любопитство, можете да бъдете изложени, защото хората в крайна сметка правят обаждания, които не искате да правят, като например до социалните служби или полицията.

Една от причините, които Търпин дават за желанието си да бъдат по-близо до Холивуд, е, че Дейвид и Луиз решават, че харесват целия този свят на Дисни, харесват тази знаменитост, харесват този свят на блясък и слава. Те искат да бъдат по-близо до Холивуд, защото смятат, че са подходящи за риалити шоу. Гледали са Honey Boo Boo, гледали са Кардашян, гледали са огромните суми пари, които тези звезди получават и смятат, че са идеалното семейство за следващите риалити телевизионни суперзвезди.

Това показва, че има почти наивност у Дейвид и Луиз, защото ако мислите за живота, който предоставят на тези бедни деца и идеите, които имат в собствените си умове, те не мислят рационално. Защото ще отнеме секунда на всеки да погледне в живота им и да отнеме всички тези деца, и с право.

Те също планират да имат повече деца, защото смятат, че това е начин да получат това риалити шоу, че ако имат голямо семейство, това ще ги направи по-интересни. Можем да кажем, че има индикация за делюзии. Нещата в крайна сметка достигат до критична точка, защото децата чуват родителите си да говорят за още едно преместване, очевидно те ще се преместят в Оклахома и Дейвид и Луиз също се съгласяват, че искат да вземат всички деца и да ги държат вързани. Това означава, че братята и сестрите осъзнават, че няма да имат никаква власт, ако не могат да се движат, тогава изчезва всякаква възможност да избягат или дори да задоволят собствените си нужди или да се грижат за вързаните братя и сестри.

Това им дава краен срок и този краен срок бързо изтича и те осъзнават, че трябва да измислят план за спасение. Това всъщност не е първият опит за бягство от родителите им. Те са планирали масово преди това да се опитат да избягат и всъщност този план за бягство е отнел повече от две години. Но големият проблем е, че тези деца са държани напълно изолирани от външния свят. Те наистина нямат никаква подкрепа отникъде. Не могат просто да се обадят на някого от семейството и да ги помолят да дойдат и да помогнат, защото очевидно не са били в контакт с роднините си. Не познават съседите си, не знаят дори как работи светът. Те не са ходили на училище.

Основният план, който имат, е да стигнат до Вегас, защото се оказва, че са били там преди, в няколко случая. Родителите са ги водили там и това са от малкото им щастливи спомени.

Те нямат основите да разберат какво ще е необходимо, за да го постигнат. Една от сестрите всъщност се обажда на таксиметрова компания в един момент и пита колко ще струва такси от Париж до Вегас. Когато я питат откъде в Париж иска да тръгне и къде във Вегас иска да отиде, тя просто се паникьосва и прекратява разговора, защото има огромно недоверие към външния свят. Родителите им разказват каквито истории искат за това какъв е светът и ги плашат.

Също така, децата се страхуват какво ще се случи, ако семейството им разбере. Ако родителите им бъдат информирани, че се опитват да избягат, те се притесняват от последствията. Те мислят, че ще бъдат тежко наказани и също така се страхуват, че ще бъдат вързани за останалата част от живота си.

Бягство, разследване, присъди

В ранните сутрешни часове на 14 януари 2018 година, 17-годишната Джордан Търпин и нейната 13-годишна сестра задействат плана спасение. Те не са сами в знанието, че това ще се случи. Всъщност пет от другите деца също знаят за плана по това време. Те оставят предмети под завивките, за да изглежда, че спят. Джордан излиза първа през прозорец на първия етаж и две минути по-късно сестра й излиза. За съжаление, сестра й се връща вкъщи от страх. Тя е победена и това е разбираемо. Така че тя се връща вкъщи, но Джордан не. Тя продължава напред и също така не е сама. Тя взема стар мобилен телефон, който намира в къщата. Той е деактивиран, не може да се обади на никого, но може да се обади на един номер – 911.

Тя стига на относително безопасно разстояние от къщата и в този момент се обажда на спешните служби. Джордан всъщност разказва за опита си и казва: „Цялото ми тяло трепереше. Опитвах се да набера 911, но не можех дори да натисна бутоните, защото треперех толкова силно. Опитвах се да се успокоя, за да мога да го направя, и накрая натиснах и те отговориха.“ Тя буквално никога не е говорила с никого по телефона. Този разговор продължава 22 минути и Джордан успява да опише условията, в които тя и нейните братя и сестри живеят.

Тя няма нормалната съобразителност, която бихте очаквали от тийнейджър  на 17 години. Когато полицейската кола пристига и я намират на улицата, тя просто излива информация. Разказва за пренебрежението, насилието, на което е подложена. Тя им казва как живее в мръсотия. Джордан казва, че мръсотията е толкова лоша, че понякога, когато се събужда, въздухът е толкова тежък, че е почти невъзможно да диша. Тя също така им показва снимки на условията в къщата вътре. Младото момиче знае, че не е достатъчно просто да излезе и да се обади на полицията. Тя трябва да им покаже реалността на това, което преживяват.

В този момент те я питат дали взема някакви лекарства. Джордан  дори не знае какво означава тази дума.

Шерифите от окръг Ривърсайд пристигат в дома на семейство Търпин малко след това и взимат Джордан. Тя е на задната седалка на патрулната кола, което  трябва да е било абсолютно ужасяващо.

На Луиз и Дейвид отнема повече от 2 минути да отговорят на вратата. Вероятно осъзнават, че времето им е изтекло и те тичат наоколо, опитвайки се да направят нещата да изглеждат по-малко ужасни, отколкото полицията ще открие. Те отварят вратата, очевидно изненадани, те очевидно се опитват да спечелят време или да се държат така, сякаш не са направили нищо лошо.

Полицията казва: „Тук сме за проверка на благосъстоянието. Получихме обаждане от вашите дъщери.“ Когато тези офицери прекрачват прага, това, което намират, е абсолютно шокиращо. Къщата е мръсна, миризмата е абсолютно поразителна. Боклук покрива всеки сантиметър пространство. Когато започват да ровят в този боклук, намират разлагащи се домашни любимци. Фекалии по целия килим, наистина вградени. Това по-късно се установява, разбира се, но основната причина за това е, че Търпин не позволяват на децата да използват тоалетната, така че те нямат друга възможност освен да използват пода.

След това офицерите се натъкват на самите деца и са поразени. Всички деца са ужасно мръсни. Намират 22-годишен, вързан за леглото и още две деца, на 11 и 13 години. Те нямат окови, но е ясно, че са били оковани минути преди полицията да влезе в къщата, защото Луиз и Дейвид са тичали из къщата, опитвайки се да ги освободят от оковите, докато офицерите са на прага.

Когато са попитани от властите за оковите, децата всъщност признават, че понякога са били в окови за месеци наред. Те не използват тоалетната, така че не само са вързани и оковани, те не могат да задоволят никакви свои хигиенни нужди, буквално са в собствените си екскременти. Първоначално казват, че родителите им използват въже, за да ги задържат, но разбираемо, когато един от синовете им се опитва да избяга и всъщност успява да скъса връзките, те решават, че това не е достатъчно ефективно, затова използват вериги и катинари вместо това.

Те също имат правила, които включват забрана за упражнения, така че децата не могат дори да задоволят най-основните си нужди.  И дори по-лошо, тези деца понякога са заключени в клетки. Всяко едно от децата е отбелязано като изключително слабо, много бледо и много, много мръсно. 

Фактът, че продължават да имат деца, е просто сърцераздирателен. Оказва се, че най-малкото дете всъщност не е зле гледано. Изглежда, че по-малките деца са предпочитани. 

Когато полицията всъщност вижда всички 13 деца, те мислят, че всички са малолетни. Недохранването им е толкова тежко, че растежът им е забавен. Всъщност, по-късно откриват, че седем от тях са над 18 години. Най-голямата им дъщеря Дженифър е на 29 години, когато я спасяват. Тя е  толкова недохранена, че откриват, че мускулният й растеж е спрял. На 29 години тя тежи 39 килограма. Едно от техните 11-годишни деца има обиколка на ръката, същата като на четиримесечно бебе.  Едно от техните 12-годишни деца буквално е с размерите на седемгодишно дете.

Те не са само физически, но и когнитивно увредени. Имат много малко разбиране за външния свят, напълно незапознати са с това какво е медицина, какво е полиция, така че нямат никакво разбиране за света, в който живеят. Някои от тях са толкова слаби заради тази постоянна злоупотреба, пренебрежение и изоставяне, че едва могат да ходят. Всяко едно от тях е претърпяло някаква форма на нервно увреждане, което означава, че вероятно ще бъдат засегнати за останалата част от живота си. Така че не говорим само за деца, които са спасени и продължават да процъфтяват, говорим за деца, чието минало и настояще са откраднати и дори когато са освободени от тази ситуация, те са поставени в позиция, където за останалата част от живота си ще изпитват проблеми заради липсата на грижа.

Шокиращо е, че Търпин никога не са попадали в радара на властите.  Зад тези затворени врати се разиграва ужасно насилие и социалните служби не са наясно. Властите в Калифорния и Тексас потвърждават, че нямат записи за никакви предишни арести или доклади за насилие над деца. По някакъв начин Дейвид и Луиз успяват да заблудят буквално всички, включително членовете на семейството.

След като децата са спасени, първото нещо, което правят, е да ги отведат в болница и всъщност те остават там няколко седмици. На този етап те се лекуват за различни проблеми, включително сърдечни увреждания, защото имат огромен недостиг на хранителни вещества. Те се лекуват за когнитивни увреждания и също така невропатия, заради нервните проблеми. Властите започват да говорят с тях, разбира се, искат да разберат какво се е случило, така че започват да говорят с децата на Търпин, но също така четат техните много обширни дневници. Тези дневници буквално документират ежедневния им живот, документират насилието, което са претърпели, така че дават истински поглед в ада, който тези деца и млади възрастни са преживели ежедневно.

Джордан казва в интервю, че истината е, че не е трябвало да направят нещо конкретно грешно. Родителите просто винаги търсят извинение да ги накажат, така че това е начин да си дадат право да малтретират децата си, вместо децата да заслужават каквото и да е наказание. Джордан всъщност размишлява върху собственото си наказание и казва: „Ако направя едно малко нещо грешно, ще бъда бита и не само бита, а пребивана, докато прокървя.“ 

Джордан и сестра й са толкова наясно, въпреки че нямат никакво взаимодействие с външния свят, че това, което се случва е фундаментално грешно и всъщност успяват да скрият камера в кукла Барби, която заснема насилието. Вижда се, че не им е позволено да ходят до тоалетна. Децата разказват, че им е било разрешавано да се изкъпят веднъж годишно. Всъщност децата са хранени само веднъж на ден.

И това, докато родителите им поставят пресни пайове точно извън обсега на децата.  Всъщност тези деца живеят от неща като хляб и фъстъчено масло, горчица, кетчуп. Те дори ядат лед понякога, защото са толкова гладни. И това е докато родителите им започват да се тъпчат с храна пред тях. Точно като в случая на Джанет Мейпълс. 

Ако някое от тези деца се опита да направи това, което всеки нормален човек би направил, което е да открадне храна, защото са гладни, това ще доведе до това, че ще бъдат вързани за леглата си. Разследващите също откриват някои изключително странни неща. Намират детски играчки в къщата, но те все още са в кутиите. Така че те са там, но на децата не е позволено да ги отворят. 

На Коледа Дейвид и Луиз всъщност купуват осем нови детски велосипеда и тези осем нови детски велосипеда остават извън къщата им напълно неизползвани , докато не избелеят на слънцето. Има нещо наистина психологически манипулативно там. Първо, всички знаят, че децата искат велосипеди, това е най-големият коледен подарък, а в същото време, на никого не е позволено да ги използва.

Дейвид и Луиз са обвинени в общо 88 престъпления. Луиз е обвинена в 12 случая на изтезание, 12 случая на фалшиво лишаване от свобода, 8 случая на насилие над деца, 7 случая на жестокост към зависим възрастен и 1 случай на нападение. 

Така че тя не се признава за виновна в Ривърсайдския върховен съд през септември 2018 година. Дейвид е изправен пред същите обвинения, но също така е обвинен в един случай на непристойно действие върху дете чрез сила и не се признава за виновен.  Невинен за всички обвинения. 

През февруари 2019 година те променят своето признание и се признават за виновни за всички престъпления. Според тях, причината е, че “не искат да травмират децата си”. Но всъщност, аз съм на различно мнение. Причината, поради която не искат децата им да свидетелстват, е защото тези деца са невероятни и знаят, че ще се качат на свидетелската скамейка и ще разкажат истината за мръсните детайли на техните престъпления и всички ще научат още повече за отвратителните,  непростими неща, които са извършили.

Окръжният прокурор в този случай казва: „Това е сред най-лошите случаи на насилие над деца, които съм виждал или съм участвал в кариерата си като прокурор.“ 

 Луиз и Дейвид преминават през психологическа оценка. Луиз е диагностицирана с хистрионно личностно разстройство. Това разстройство е по-често срещано при жените и симптомите включват постоянно търсене на внимание, често се държат неподходящо или драматично, за да привлекат внимание, самочувствието им е много зависимо от одобрението на другите, често нямат много положителни чувства за собствената си стойност или не чувстват високо ниво на самочувствие, често са много емоционални, имат изкривен образ на себе си, считани са от другите за много егоцентрични, почти обсесивно егоцентрични, и това означава, че рядко показват загриженост за другите.

Може да се каже, че тази диагноза обяснява доста от предишното й поведение. Смяна на партньори, иска да бъде в риалити шоу, редовно подновява обетите си, всичко това ни дава представа за това как се вписва в този вид класификация. 

На 5 октомври 2018 година съдията отхвърля искане от адвоката на Луиз за прехвърляне на делото й в съд за психично здраве.  Ако беше успяла, тя щеше да влезе в програма за лечение и това можеше да доведе до отпадане на всички обвинения срещу нея. Съдията разглежда това и основателно казва: „Не, не, може да имаш хистрионно личностно разстройство, но това не допринася за нивото на насилие и пренебрежение, което децата ти са претърпели.“ И е прав. Личностното разстройство не е причина човек да измъчва децата си.

След разкритията за семейството Търпин, много хора се обединяват, за да помогнат на децата. Благотворителни организации, социални работници и други институции започват да предоставят финансова и емоционална подкрепа на децата, за да им помогнат да започнат нов живот. Хора от цял свят изразяват съчувствие и подкрепа за тях и правят дарения, за да се осигурят необходимите ресурси за тяхното възстановяване.

За съжаление, някои от децата попадат в приемни семейства, където са отново подложени на тормоз.

Няма много информация за останалите деца на Търпин, освен за Джордан и Дженифър. 

Джордан е звезда в ТикТок, има голяма маса от последователи и възнамерява да следва актьорско майсторство.

Дженифър в момента е омъжена и живее спокоен живот със съпруга си Арън. Всичките ѝ братя и сестри присъстват на сватбата ѝ през 2020.

Семейство Флетчър – Уважавани членове на обществото

Клей и Шийла Флетчър са родени съответно на 4 март 1961 г. и 12 май 1962 г. Те се женят през 1983 г. и скоро след това се установяват в Слотър, малко градче в Луизиана. С времето двамата изграждат репутация на стълбове на местната общност. Клей заема значителни позиции в обществото – той е активен член на групата „Кръгла маса за Гражданската война в Батон Руж“ (Baton Rouge Civil War Round Table), където образова хората за важността на Гражданската война. Освен това е част от градския комитет по планиране и зониране.

Шийла Флетчър заема не по-малко уважавани роли. Работи като полицейски и общински секретар в съседния град Бейкър и по-късно като асистент на градския прокурор в Закари. Освен това е избран общински съветник, което й дава възможност да се включва активно в местните решения.

Социалният живот на семейство Флетчър е динамичен – редовно посещават баптистката църква и участват в обществени събития. Те поддържат образа на религиозно и морално семейство, посветено на развитието на общността си. Въпреки това, този публичен образ контрастира рязко със събитията, които се развиват зад стените на техния дом.

Детството на Лейси – Живот изпълнен с приятелства и радост

Лейси Елън Флетчър е родена на 25 ноември 1985 г. като единственото дете на Клей и Шийла. В детството си Лейси е жизнерадостна и социално активна. Тя посещава „Баптистка академия Браунсвил“, където става част от волейболния отбор на училището. Това не е случайно – спортът е  важна част от нейния живот, изисквайки дисциплина, работа в екип и физическа форма. Приятелите й я описват като отзивчива и състрадателна личност, която винаги се е стремяла да помогне на новите ученици да се почувстват приети.

Една от най-близките й приятелки, Сара Мейсън, споделя: „Лейси беше онова момиче, което те кара да се чувстваш добре. Когато се преместих в училището, тя веднага ме покани да обядваме заедно, за да не се чувствам сама.“ Лейси е известна с дружелюбността и позитивната си нагласа към другите, което я прави обичана от съучениците си.

Въпреки това, когато Лейси достига тийнейджърска възраст, настъпва рязка промяна в поведението й. Започва да се затваря в себе си и да се отдръпва от социалните контакти. На 14 години родителите й забелязват сериозни академични затруднения и я водят на психолог. Там тя е диагностицирана с аутизъм и когнитивни затруднения, които са базирани на нейното развитие и затруднения в комуникацията и социалното взаимодействие.

Обучение вкъщи и влиянието му върху психическото и физическото състояние на Лейси

През 1999 г., когато Лейси е на 14 години, родителите й решават да я оттеглят от училище и да я обучават вкъщи. Този избор е мотивиран от академичните й затруднения и необходимостта от специално внимание поради нейната диагноза. Въпреки че обучението вкъщи може да бъде полезно за някои деца, в случая на Лейси това води до крайна социална изолация.

Социалните контакти, които тя преди е имала чрез училището и спортните дейности, постепенно намаляват и изчезват напълно. Лейси вече не общува с връстниците си и прекарва времето си само вкъщи. Според експерти, обучението вкъщи може да бъде предизвикателство за децата в аутистичния спектър, тъй като им липсва възможността за социално взаимодействие, което е критично за тяхното развитие. Изолацията, която това обучение предизвиква, има сериозни последици за нейното психическо състояние.

Лейси, която преди това е била социално активна, започва да се оттегля все повече. Докато родителите й твърдят, че са се грижили за нея, експерти по психологията твърдят, че обучението вкъщи, комбинирано с липсата на социални контакти, може да доведе до влошаване на психичното здраве. Според терапевт Маркъс Кембъл, „децата в аутистичния спектър се нуждаят от социална среда, за да развиват своите комуникационни умения. Когато това липсва, състоянието им може да се влоши драматично.“

Освен психическото въздействие, обучението вкъщи в случая на Лейси оказва сериозно влияние и върху физическото й здраве. Липсата на физическа активност, нормални социални взаимодействия и наблюдение от страна на външни лица води до постепенното й обездвижване. Родителите, вместо да търсят професионална помощ, я държат вкъщи и позволяват на ситуацията да се влошава. Никой от външния свят не е в състояние да провери реалното й състояние, което води до години на незабелязано страдание.

Състоянието на къщата – Тиха разруха

Докато семейството продължава да поддържа безупречен публичен имидж, състоянието на вътрешността на дома им се влошава драстично. Съседите отбелязват, че външният вид на къщата винаги е бил спретнат и поддържан, но с времето тя започва да изглежда все по-запусната. Малко хора обаче са имали поглед към вътрешността на къщата, което позволява на ужасите вътре да останат скрити от обществото.

Робърт Блейдс, един от съседите, споделя: „Винаги виждахме Клей и Шийла – те бяха активни в общността, но никога не сме виждали Лейси. Беше странно, но никой не постави под въпрос какво се случва.“ Според други съседи, миризмата, която идва от къщата, е била необичайна, но никой не е мислил, че това може да е знак за трагедия. „Тези миризми понякога бяха нетърпими, но ние предположихме, че идват от септична яма или нещо подобно,“ казва друг съсед.

Въпреки тези явни сигнали, никой не прави усилия да провери какво се случва в дома на Флетчър. Липсата на обществена бдителност и контрол от страна на социалните служби позволяват на ситуацията да остане незабелязана.

Последните години на Лейси – Затворена на дивана

От 2010 г. Лейси прекарва целия си живот на дивана в хола на семейната къща. Родителите й твърдят, че тя е отказвала да се премести и че не е искала медицинска помощ. С времето обаче става ясно, че това твърдение прикрива години на крайно пренебрежение.

Диванът, на който Лейси прекарва целия си живот през последните 12 години, е не само мебел, но и символ на нейното страдание. Той е в ужасно състояние — хлътнал и покрит с петна от урина, изпражнения и телесни течности. С течение на времето, условията на живот в къщата стават все по-непоносими, а диванът се превръща в мизерна затворническа килия.

Разположен в тъмен и мръсен хол, диванът е заобиколен от натрупани боклуци и мръсотия. Стените около него са покрити с прах и мухъл, а миризмата на разложение е непоносима. Лейси, която е била принудена да остане на този диван, е развила сериозни здравословни проблеми — рани от залежаване, инфекция и недохранване.

Според съдебният патолог д-р Дона Тракслер, диванът е „инфектиран с червеи“, което предполага, че Лейси е била оставена в условия, които не само че не осигуряват основна хигиена, но и активно причиняват страдание. „Ситуацията беше толкова крайна, че е трудно да си представим как е могла да оцелея толкова дълго в такова ужасно състояние“, коментира тя.

Разследващите описват как диванът е станал единственото място, на което Лейси е могла да бъде, напълно сраснала с него. Те откриват, че нейната кожа е била толкова дълго време в контакт с мръсната повърхност, че е развила дълбоки рани, които не са били третирани. Някои от раните били толкова тежки, че разкривали костите й. Лейси е страдала от инфекциозни заболявания, които са могли да бъдат предотвратени с правилна медицинска помощ.

Чистият комод, разположен само на няколко метра от дивана, е шокиращ контраст с ужасното състояние, в което е била оставена. Вместо да потърсят помощ, родителите й, Клей и Шийла, са позволили на състоянието на дъщеря им да се влоши, оставяйки я в собствените й отпадъци. Техните действия (или бездействия) и пренебрегването на Лейси са свидетелство за дълбоко емоционално и психично пренебрежение.

Разпадането на дома, особено в пространството около дивана, показва не само физическото пренебрежение, но и мизерията на живота, който Лейси е водила. Състоянието на дивана става метафора за нейното затворничество и страдание, подчертаваща липсата на грижа и внимание от страна на родителите й.

Полицай Джеймс Милър, който е един от първите, пристигнали на сцената, казва: „Никога не съм виждал нещо толкова ужасяващо. Това не беше просто случай на пренебрежение, а истински кошмар.“ Въпреки че е бил на множество инциденти през 25-те си години служба, той споделя, че видяното в дома на Флетчър е нещо, което ще остане с него завинаги.

„Когато влязохме в къщата, веднага усетихме тежката миризма. Тя беше на разлагане, смесена с нечистотии. Не можехме да повярваме на очите си – условията, в които живееше Лейси, бяха извън всякакво разбиране,“ споделя той. Офицер Милър и неговите колеги са шокирани не само от физическото състояние на Лейси, но и от обстановката в дома.

Друг полицай,  Тейлър, добавя: „Преди да влезем, чухме за какво става въпрос, но когато влязохме, осъзнахме, че не сме подготвени за видяното. Бяхме свикнали да виждаме неща, но това беше на съвсем друго ниво. Виждахме дете, което е било напълно пренебрегнато. Лейси просто лежеше там, в ужасно състояние, и ние се чувствахме безпомощни.“

По време на разследването полицаите отбелязват, че дори диванът, на който Лейси е намерена, е толкова замърсен, че не може да се определи цветът му. „Когато видяхме как изглежда диванът, осъзнахме, че той не е просто мебел, а символ на години на пренебрежение и забрава. Нямаше нищо, което да говори за грижа или любов,“ коментира полицай Милър.

Други служители на реда, които пристигат, добавят, че нямат опит в нещо подобно. „Това е едно от онези неща, за които никога не предполагате, че ще видите. Като че ли не можехме да проумеем как такова нещо може да се случи в нашата общност. Беше болезнено и трудно да се преживее,“ споделя един от новаците в екипа, който за пръв път участва в подобно разследване.

Според свидетелства на полицаите, след откритията в дома, те веднага съобщават за ситуацията на социалните служби, подчертавайки необходимостта от бърза намеса. Офицерите осъзнават, че те не само че трябва да се справят със случая, но и че е необходимо да се вземат мерки, за да се предотврати подобна трагедия в бъдеще.

„Веднага след като видяхме Лейси, знаехме, че трябва да действаме. Трябваше да потърсим не само правосъдие за нея, но и да направим всичко възможно, за да се уверим, че никога повече не се случва нещо подобно на друго дете,“ казва полицай Милър. Според него, инцидентът е важен момент за разширяване на осведомеността относно правата на децата и необходимостта от активна намеса на обществото.

Аутопсията – Истината за състоянието на Лейси

Аутопсията, извършена от съдебния патолог д-р Дона Тракслер, разкрива шокиращи подробности за физическите и психически страдания, които Лейси е претърпяла. При извършването на аутопсията, д-р Тракслер установява, че Лейси е била крайно недохранена, тежаща едва 44 килограма, и е страдала от множество рани от залежаване. Някои от раните са толкова дълбоки, че са достигали до костите, а наличието на червеи в раните й предполага, че е била живо същество, на което се е нанасяло страшно физическо страдание.

Д-р Тракслер подчертава, че наличието на фекална маса и влакна от дивана в стомаха на Лейси е особено шокиращо. „Това е доказателство за крайната безнадеждност, в която е била. Тя е била толкова отчаяна, че е започнала да яде собствените си отпадъци и материал от дивана.“ Официалната причина за смъртта е определена като следствие от хронично недохранване, обездвижване и сепсис.

В същото това време, родителите ѝ са ходили на почивки, оставяйки Лейси сама с дни, без вода, без храна, сама да гние в собствените си изпражнения. 

Арест на родителите

След ужасяващото откритие на 3 януари 2022 г., когато Лейси Флетчър е намерена мъртва в ужасяващи условия, разследването незабавно започва. Полицията и съдебните служби веднага осъзнават, че ситуацията не е само трагедия, а вероятно и случай на криминално пренебрежение. На 4 януари 2022 г., само ден след откритията, Клей и Шийла Флетчър са арестувани в дома си.

След като са разпитани, родителите дават различни версии за състоянието на дъщеря си. Клей Флетчър твърди, че Лейси е отказвала медицинска помощ и е била „упорита“, докато Шийла говори за дъщеря им като за „волева“ личност, която не е искала да се премести от дивана. Въпреки техните опити да прехвърлят вината върху Лейси, разследващите нямат съмнение, че родителите носят основната отговорност за нейната смърт.

По време на ареста, Клей и Шийла Флетчър са обвинени в убийство от втора степен, което е сериозно обвинение, обхващащо действия на пренебрегване, довели до смъртта на дъщеря им. Те са задържани под стража, а съдът определя висока гаранция, която те не могат да платят. Полицията обяснява, че се счита, че родителите са били в съзнателно невежество относно здравословното и психичното състояние на Лейси, а също така са предотвратили необходимото лечение и грижа.

Обществената реакция на ареста е бурна. Новините за трагедията и последвалия арест на родителите бързо се разпространяват из медиите, предизвиквайки широка обществена реакция. Протести се организират пред съда, с искания за справедливо наказание и справедливост за Лейси. Местната общност е потресена от разкритията и от факта, че такова пренебрежение е могло да остане незабелязано толкова дълго.

Родителите получават многобройни отрицателни отзиви от обществеността, а много хора се чудят как е било възможно подобно поведение. „Тези хора трябва да понесат последствията за действията си. Как е възможно да оставят дъщеря си да страда в такива условия?“, коментира един от протестиращите.

В допълнение, разследването също така подчертава пропуските на социалните служби, които не са реагирали на сигнали за пренебрежение. Местните власти обещават да преразгледат политиките за наблюдение на уязвими деца, за да се предотвратят бъдещи трагедии.

Клей и Шийла Флетчър остават в ареста, докато се подготвят за съдебния процес, който привлича вниманието на обществеността и медийните организации. Обвиненията срещу тях се обсъждат широко и предизвикват сериозни дискусии относно родителската отговорност, правата на децата и ролята на обществото в предотвратяването на подобни трагедии.

Защитата на родителите в съда

По време на съдебния процес защитата на Клей и Шийла Флетчър се основава на твърдението, че Лейси отказвала медицинска помощ и че те не могли да я накарат да приеме лечение. Те се опитват да създадат образ на дъщеря си като волева и самостоятелна личност, която не е искала помощ.

Шийла Флетчър в един момент дори твърди, че Лейси може да е страдала от синдром на заключеното тяло – неврологично състояние, при което пациентът остава напълно съзнателен, но напълно парализиран. Въпреки тези опити за защита, медицинските експерти категорично оспорват тези твърдения. Според тях Лейси не е била в състояние да отказва помощ, а напротив – е била напълно беззащитна и в нужда.

Разследващите и прокурорите подчертават, че вместо да търсят професионална помощ за дъщеря си, родителите й са избрали да я оставят да страда в ужасяващи условия. Обвиненията срещу тях са изключително тежки и включват множество случаи на пренебрегване и нехайство.

Обществено мнение и реакция

Общественото мнение относно случая на Лейси Флетчър е бурно. Протести и петиции за по-строги наказания срещу родителите са организирани в Луизиана и извън нея. Местните жители на Слотър, потресени от разкритията, задават въпроси относно пропуските на социалните служби и общността.

„Как е било възможно да се случи нещо подобно, без никой да забележи? Как можем да допуснем подобно нещо в нашата общност?“, коментират гражданите. Общественото недоволство е огромно, а медийните репортажи за случая стават ежедневие.

Клей и Шийла Флетчър получават 40 години затвор, от които 20 условни. Това решение предизвиква допълнителни дебати за справедливостта на присъдата и дали тя отразява реалността на страданието, през което е преминала Лейси.

Заключение

Историята на Лейси Флетчър е болезнен пример за трагичните последствия от социалната изолация и пренебрежението. Липсата на подкрепа от страна на родителите, в комбинация с непозволеното обучение вкъщи и пренебрегването от страна на обществото, водят до смъртта на едно невинно дете.

Този случай служи като остро напомняне за важността на социалната отговорност и необходимостта от ранно откритие и намеса при случаи на пренебрежение и злоупотреба. Лейси е била оставена да страда в тишина, и това подчертава необходимостта от бдителност и състрадание в нашето общество.

Докато полицията провежда разследване, се оказва, че Кейли е страдала повече от шест месеца в ръцете на собствените си родители. Всичко това се случва по време на локдауна заради Ковид. 

Трудно начало, борба за живот и спорт

Кейли Титфорд е родена на 27 септември 2004 година. Още от самото си раждане Кейли няма късмет. Тя е родена с хидроцефалия, което е вродена аномалия, и представлява допълнителна церебрална течност в мозъка и в някои тежки случаи води до сериозни проблеми. Но в случая с Кейли това е установено веднага, направена е операция и, за щастие, за нея няма последствия. Освен това, Кейли е родена и със спина бифида в тежка форма и изобщо не може да си служи с краката си. 

Въпреки трудното начало на живота си, Кейли е изключителен боец – тя не се дава на здравословните проблеми и, въпреки че е в инвалидна количка, живее съвсем пълноценен живот. Въпреки ограниченията си, тя прави всичко възможно да не се остави те да я спират и всичко, което може да прави сама, прави сама. Дори не позволява на никого да бута количката ѝ, държи сама да върши това. Взима участие в няколко спорта на инвалидна количка, като най-любим ѝ е баскетболът и се оказва, че е изключителен талант. Треньорът ѝ смята, че е толкова добра, че би могла да се състезава в параолимпийските игри. 

Волята и желанието за живот на Кейли са удивителни и всички, които я познават, си спомнят за нея с усмивка. Треньорът ѝ по баскетбол казва, че често са играли карти заедно и тя се е оказала по-добра измамница от него.  

Изобщо, характерът на Кейли е слънчев, малко калпазански, но всички си спомнят нейната сила, отдаденост и желанието ѝ за живот. Всички, които я познават, я помнят като мила, състрадателна и като човек, умеещ да намери общ език с всички.

Училище, проблеми с теглото и неглижиране

Въпреки че има много училища във Великобритания, които предлагат по-различни условия и удобства за хора в неравностойно положение, Кейли посещава обикновено училище. Тя не се смята за по-различна от останалите деца и всъщност се справя много добре. Наясно е с потенциалните проблеми от своята различност – че е възможно да се срещне с неразбиране, дори с подигравки и злоба, но въпреки това решава да посещава обикновено училище, което говори за нейната психическа устойчивост – че е готова да се срещне с проблемите и да ги решава, вместо да избяга. Учителите я помнят като умно дете, което обича да общува с другите, като боец за справедливост и, всъщност, Кейли е доста популярна сред съучениците си, независимо от различията. 

Кейли живее със семейството си – с майка си Сара Лойд Джоунс и баща си – Алън Титфорд, които имат общо шест деца – три момчета и три момичета. Стаята на Кейли е специално приспособена за нея. Във Великобритания има фондове, които отпускат средства за приспособяване на домовете на хора в неравностойно положение и семейството на Кейли се възползва от тази възможност, за да приспособи спалня на първия етаж и да я оборудва с рампи, включително и в банята, за да има тя нужните удобства.

Въпреки специално оборудваното пространство, родителите на Кейли не са от най-социалните индивиди. Връзката им включва често насилие, викове и крясъци. Съседи редовно викат полиция заради скандалите, които дочуват от къщата им. В семейство с шест деца, някои от които са със специални нужди, вероятно всички са доста изнервени, но това не е причина за насилие и в никакъв случай не оправдава занемаряването на деца. 

Именно това е най-големият проблем. В училище Кейли се справя отлично, но това, което винаги е тревожило учителите ѝ, е нейното тегло. Тя е родена с нормално тегло, но заради това, че не може да използва краката си, много бързо напълнява и когато е на три години, теглото ѝ вече започва да става проблем.

В този момент специалистите решават, че се налага да направят нещо, за да може да се поддържа нормалното тегло на Кейли. За този неин проблем, разбира се, са отговорни родителите ѝ. Защото в крайна сметка те са тези, които купуват и приготвят храната вкъщи. А е много важно в детска възраст да не се позволява затлъстяване, защото вероятността затлъстялото дете да стане затлъстял възрастен е в пъти по-висока, отколкото ако детето е било с нормално тегло. 

Та, когато Кейли е на три, специалистите решават да се намесят и започват да работят със семейството ѝ и им дават много информация за здравословното хранене. Това сработва и докато Кейли навършва седем, теглото ѝ се стабилизира, тя е много активна и участва в няколко спорта, справя се прекрасно с всичко, с което се захване и е едно щастливо дете, независимо от затрудненията си. Но това не продължава дълго. Майката на Кейли така и не посещава срещите със специалисти и в един момент ѝ омръзва да приготвя здравословно меню за дъщеря си. До момента, в който Кейли навършва девет, теглото ѝ става сериозен проблем. Това е занемаряване от най висша степен. Предвид уврежданията на Кейли и фактът, че тя не може да се движи като останалите деца, предвид и това, че разчита изцяло на родителите си за храна, те са длъжни да ѝ предоставят възможността да е здрава, да се храни правилно и да живее активно. 

Когато е на 13 години, Кейли вече тежи 107 килограма при норма около 50. И въпреки че родителите ѝ са наясно колко е опасно това, особено предвид състоянието на Кейли и това, че тя сваля килограми по-трудно, защото е в инвалидна количка, те не правят абсолютно нищо, за да подобрят ситуацията. За всички е ясно, че е трудно да водиш децата си на всички часове, всички срещи с лекари и различни специалисти, но като родители, всички правим нужното и приоритизираме децата си. Социалните служби и медицинският персонал виждат, че семейството на Кейли се затруднява и предлагат много варианти, за да им бъде по-лесно. И независимо от това, че им се предлагат множество възможности да им бъде помогнато, защото в крайна сметка, те имат и още пет деца, родителите на Кейли не се възползват изобщо. И всичко това основно от мързел, на тях просто не им се занимава. 

В много случаи, те не я водят на вече направените срещи с диетолог и физиотерапевт, заради което услугите за нея са спрени. През 2017-а е спряна физиотерапията ѝ, а през 2018-а е спряна услугата посещения при диетолог. 

Физиотерапията при хора с нарушена мобилност е изключително важна и спирането ѝ може да доведе до сериозни последици за здравето и неописуема болка, тъй като мускулите не се раздвижват и атрофират. В случая на Кейли, диетологът е жизнено важен също, заради проблемите с теглото ѝ и всички здравословни проблеми, които затлъстяването води след себе си. И вместо да се погрижат за дъщеря си, която има толкова голям потенциал, Джоунс и Титфорд просто я оставят на произвола на съдбата без да положат и минимална грижа за нея.

Covid19 и деградация

Но това изобщо не е най-лошото. Най-лошото започва с локдауна заради Ковид през 2020-а. Най-големият проблем по време на локдауна беше това, че много хора пострадаха от близките си по това време. Изолацията не се отразява добре на повечето хора и през 2020-а имаше много случаи на агресия, дори на убийства на близки. А всъщност най-големият проблем е, че през 2020-а, много деца пострадаха от собствените си родители именно заради социалната изолация. Кейли е едно от тези деца, въпреки че не става въпрос за физически тормоз, а за изоставяне и неглижиране.

И понеже през 2020-а децата спряха да посещават училище, това направи една част от тях много по-уязвими – тези деца, които живеят с насилници. В случая на Кейли няма кой да забележи влошаващото се здраве на момичето. Учителите, които винаги са изразявали загриженост и са се старали тя да е добре, в този момент просто изчезват от живота ѝ. 

Освен всичко, бащата на Кейли – Алън Титфорд работи много, смените му са дълги и той почти не се прибира вкъщи, което означава, че основната грижа за Кейли пада на раменете на майка ѝ – Сара. Факт е, че когато един родител трябва да се грижи за шест деца, едно от които има специални нужди, това е трудно, изморително и вероятно води до психическо и физическо изтощение, но това в никакъв случай не е оправдание просто да изоставиш детето си. Повечето родители на деца с проблеми правят всичко възможно да полагат най-добрите грижи за децата си, особено предвид факта, че те вече са ощетени от живота. Не и Сара Лойд – Джоунс. Не и Алън Титфорд, който въпреки че работи много, все пак има време, все пак се прибира вкъщи. Би могъл да помага, да прекарва време с дъщеря си, да полага грижи за нея. Но не, той е твърде мързелив. При това той сам признава, че е такъв. Повечето родители работят, понякога повече от 40 часа на седмица, но намират време да се грижат за децата си, да излизат с тях, да ги водят на различни места и всъщност приоритизират нуждите на децата си пред своите, защото това е да си родител – да поставяш детето си над себе си и собствените си нужди и чувства.

Но родителите на Кейли не са от този тип. Вече пренебрегваната тийнейджърка изпада в ситуация, в която не може да си помогне сама, няма на кого да разчита и няма как да потърси помощ отвън. 

По ирония на съдбата, Сара Лойд – Джоунс работи като гледачка на хора в неравностойно положение. И в същото време не се грижи за собственото си дете. 

Когато започва локдауна, теглото на Кейли започва отново да се покачва. Тя изцяло разчита на родителите си за осигуряването на прехрана. А те, вместо да се погрижат Кейли да получи качествена храна, основно поръчват от Макдоналдс и Бъргър Кинг. Цялото семейство се храни с едно и също, но докато всички останали излизат, движат се и изразходват енергия, Кейли няма тази възможност и съответно започва да качва килограми много бързо. Психологически за нея е много трудно – тя е често сама, не може да излиза, не може да се движи и храната е едно от нещата, които ѝ носят малко разнообразие и комфорт. А родителите ѝ не правят и най-малкия опит да контролират какво и колко Кейли яде. По-късно става ясно, че Сара и Алън през трите месеца преди Кейли да почине, са похарчили повече от хиляда паунда за джънк фууд и газирани напитки. Всъщност 4 или 5 пъти седмично семейството се е хранело само с това. И най-лошо от всичко е, че това е съзнателен избор, не въпрос на липса на средства.

Големият проблем при Кейли е, че тя разчита на инвалидната си количка, за да е независима. Но когато качва прекалено много, тя става прекалено малка за нея и Кейли не може да се придвижва. Това задълбочава проблема с килограмите ѝ, защото и малкото движение, което е способна да извършва, вече не е опция. Родителите ѝ, разбира се, не ѝ купуват нова и това оставя Кейли неспособна да се придвижва дори в собствения си дом и тя остава на легло, изцяло разчитайки на родителите си да се погрижат за нея. А те не го правят. Не правят и най-малкото усилие да поддържат елементарна хигиена и стаята се превръща в затвор за младото момиче. Буквално. А Алън и Сара, не стига, че не ѝ купуват нова количка, не стига, че не се грижат за здравословното ѝ хранене, ами просто я оставят да гние в собствените си екскременти. 

Човек би очаквал, че след като Кейли е неспособна да се движи, родителите ѝ ще се погрижат тя да може да ходи до тоалетна, да я поддържат чиста, но не, тях просто не ги интересува какво се случва с дъщеря им. Леглото ѝ се превръща в тоалетна, около нея има бутилки с урина, събрана от катетър, по пода има отпадъци и дрехи – картинката е покъртителна. В резултат на това се появяват червеи и мухи, всякакви вредители, а миризмата е непоносима. Мухите непрекъснато притесняват Кейли, не я оставят да спи, а съвсем скоро след това леглото, дрехите и тялото ѝ гъмжат от ларви. И понеже заради залежаването, Кейли получава декубитални рани, мухите снасят яйца по нея и ларвите се хранят от плътта ѝ. Кейли гние приживе. При двама живи родители, живеещи в същия дом, но дотолкова незаинтересовани, че я оставят да изгние пред очите им, да бъде буквално изядена жива от червеи. От самостоятелна, интелигентна спортистка, Кейли се превръща в затворник, изяждан жив.

В даден момент Кейли праща съобщение на майка си: „Моля те, помогни ми, мухите са ужасни“, на което Лойд – Джоунс отговаря „Оф, мамка му“. Никаква съпричастност, нула грижа към детето, което си превърнал в развалина.

В друг случай, когато Кейли моли майка си да направи нещо, за да махне мухите, майка ѝ отговаря: „Те те харесват, хаха“. 

Най-тъжно от всичко е, че Кейли дори не прави опит да се свърже със спешна помощ, да се обади на някого, защото през цялото време разчита на родителите си, надява се някой от тях да направи нещо, за да ѝ помогне.

Когато през септември учениците се връщат в клас, Кейли не е в състояние да го направи. Родителите ѝ не я пускат обратно в училище, което означава, че са напълно наясно със ситуацията и осъзнават вината си. И понеже Кейли е популярно дете, което ученици, учители и персонал обичат искрено, доста хора разтревожени се обаждат на майката, за да питат какво се случва с дъщеря ѝ. Лойд – Джоунс дава много обяснения и извинения за здравословното състояние на Кейли и много причини, заради които тя не може да посещава училище. Несъмнено тя се опитва да прикрие истинското ѝ състояние. А то е ужасяващо.

Вечерта на девети октомври 2020-а Кейли изпитва толкова болка, че буквално пищи. И докато тя е в агония, баща ѝ ѝ изпраща съобщение да млъкне. Кейли гние, осъзнавайки напълно какво се случва с тялото ѝ, болката, която изпитва е непоносима, а хората, които се предполага, че трябва да я обичат и да се грижат за нея, просто не се интересуват от това. По това време тя не е посещавала лекар повече от шест месеца, не се е къпала от март, през цялото време е в собственото си легло, което използва за тоалетна и е изяждана жива от червеи.

Смърт, разследване и присъди

Сутринта на десети октомври, Лойд – Джоунс влиза в стаята на Кейли и я намира мъртва. Майката на Алън Титфорд се обажда на спешния телефон и им казва, че Кейли е студена и не могат да я събудят. Диспечерката се опитва да обясни на Алън как да ѝ окаже първа помощ. В този момент той наистина е разстроен и само казва „Тя е мъртва“. Диспечерката се опитва все пак да го накара да постави Кейли на пода, защото се случва сърцето да спре, но при сърдечен масаж, да започне да бие отново, на което Алън отговаря „Не мога, тя е твърде тежка“. Докато Алън се опитва да извика жена си на помощ, линейката пристига.

Парамедиците влизат в стаята на Кейли и са посрещнати от ужасяващата гледка на изгниващото момиче, тънещо в собствените си екскременти, с всичките боклуци и хаос около нея. Върху мухоловката има повече от 60 мухи, още поне толкова има и по тялото на Кейли. Когато я вдигат от леглото, там има ларви в различен стадий на развитие, което означава, че цикълът е продължавал месеци. 

В 8:12 часа сутринта на десети октомври Кейли е обявена за мъртва. Когато ѝ правят аутопсия, се оказва, че Кейли тежи 146 килограма при 145 сантиметра ръст. Индексът ѝ на телесна маса е 70, при здравословни граници 18 до 25.

Патологът казва, че декубиталните рани на Кейли са най-лошите, които е виждал. Раната на дясната ѝ пета е толкова дълбока, че се вижда костта. Кожата под мишниците ѝ е черна от липсата на хигиена. Косата ѝ е пълна с мъртви кожни клетки. Официалната причина за смъртта на Кейли е възпаление на множество органи, резултат от абнормално затлъстяване. 

Алън Титфорд стоварва цялата вина върху жена си с думите: „Аз работех много, тя трябваше да се грижи за децата. Освен това, не се чувствах удобно да почиствам Кейли, защото тя вече беше в пубертета“. 

Сара Лойд – Джоунс, разбира се, обвинява мъжа си за смъртта на Кейли. 

И двамата са обвинени в убийство. 

През декември, Лойд – Джоунс се признава за виновна по обвинение в неглижиране и причиняване на смърт по непредпазливост. Тя прави това, за да получи по-лека присъда, разбира се. Осъдена е на шест години затвор.

Титфорд не се признава за виновен изобщо, в резултат на което има процес. На 17 януари 2022 г. започва процесът на Алън Титфорд. През февруари той е обявен за виновен за причиняване на смърт по непредпазливост и е осъден на седем години и половина затвор. 

Журито в процеса срещу Алън Титфорд е освободено от това си задължение доживот, толкова стресиращи са фактите и снимките по делото. 

Много хора смятат присъдите им за прекалено кратки. В крайна сметка, става дума за живота на младо момиче. 

Това е първият случай, в който родители са осъдени, защото са оставили дъщеря си да затлъстее дотолкова, че това да ѝ струва живота.

Източници: https://www.youtube.com/@EmmaKennyTV, https://www.youtube.com/@Michellemcd543, www.wikipedia.org, www.bbc.com, https://www.theguardian.com/

Майкъл (Мик) Филпот

Мик е роден през 1956 г. в Дарбишър, Великобритания. Няма много известни факти за детството му, освен че името на майка му е Пеги Филпот и че започва от ранна възраст да проявява насилие спрямо жените.

Ким Хил

На 19-годишна възраст Мик се запознава с тогава 15-годишната Ким Хил. Баща ѝ е офицер от армията, а майка ѝ работи в NAFI – магазин, в който пазаруват военните. По това време Мик е в армията. За нея той изглежда наперен, смел и обаятелен и когато ѝ поисква телефонния номер, тя му го дава.

Двамата започват връзка, но съвсем скоро Ким започва да съжалява за това. От принц на бял кон, Мик се превръща в кошмар – тя има вечерен час, не може да контактува с други мъже, не може да се облича, както иска, всичко трябва да бъде контролирано от Мик. В случай че се забави след вечерния час, Ким бива бита. След което Мик слага маската на съжалението и плаче, моли я да не го изоставя и тя, бидейки млада, неопитна и влюбена, търпи това положение около две години. Ким търпи много побоища със сериозни последствия – от счупена ръка, до счупени скули, белези от ухапвания, синини, натъртванияи счупени пръсти на ръцете. В един случай, той я бие с билярдна щека в бар, защото е отказала да играе с него, в друг – взима чук и потрошава капачката на коляното ѝ. В крайна сметка Ким решава, че така повече не може да продължава и през лятото на 1978-а го напуска.

На 4 юли 1978 г., докато е в отпуск от армията, Мик отива в дома на Ким. Изчаква баща ѝ да тръгне за нощно дежурство и влиза с взлом в дома ѝ. Намушква младата жена 27 пъти. Когато майката на Ким се опитва да я защити, Мик намушква и нея 11 пъти, основно в гърба, докато жената се опитва да избяга от него.

Съседи викат бърза помощ, докато Мик стои пред къщата и дори не се опитва да скрие какво е сторил. Когато парамедиците пристигат, той им казва „Не бих се занимавал, тая си е отишла. Добра работа свърших.“ (имайки предвид Ким). Той е почти прав – Ким на два пъти умира на операционната маса, има множество перфорирани органи, но въпреки всичко оцелява.

Мик е осъден на седем и половина години за опит за убийство и още пет за тежка телесна повреда, които присъди да служи едновременно. По време на делото, Мик не показва никакво съжаление, не се разкайва за стореното и от затвора пише на Ким:
„Знаеш, че не исках да те нараня. Ела да ме видиш някой ден, а като изляза, ще започнем отначало и ще се оженим“.

Три години и два месеца по–късно Мик е на свобода.

Памела Ломакс и Хедър Кихоу

 След освобождаването си от затвора Мик среща първата си съпруга – Памела Ломакс. Тя е млада, неопитна, уязвима и влюбена. Мик и Памела имат три деца – двама синове и дъщеря. Както и с Ким, насилието е постоянно, неподчинението води до побоища, но Памела е твърде уплашена, за да го напусне или да се оплаче в полицията. Мик непрекъснато ѝ напомня какво се е случило с Ким и какво може да се случи на нея.

Единствено ѝ остава да се надява, че той някой ден ще реши да я напусне. Което се и случва, когато Мик среща 16-годишната Хедър Кихоу. Мик решава, че ще избяга с Хедър и ще вземе децата си от Памела със себе си, но това не се случва. След дълга битка в съда, Памела печели попечителство над децата си.

Хедър също не издържа на насилието и бяга от Мик, временно изоставяйки двете си деца, заради което дълги години търпи критика. Но тя е толкова ужасена, че единственото, за което може да мисли, е да спаси живота си.

Ангел пазител – Мирейд Дъфи и Лиса Уилис

През 2000 година Мик среща самотната майка от ирландски произход Мирейд Дъфи. Тя е на 19, има едно дете, съвсем наскоро е прекратила връзка, в която насилието е било ежедневие и за нея Мик, който е над 40, е като ангел хранител – той ще я пази, ще я защитава, ще се грижи за детето ѝ… поне това си мисли Мирейд в началото. Тя бързо се мести да живее с него и скоро след това двамата сключват брак.

През 2001 г. Мик среща 17-годишната Лиса Уилис. Лиса е самотна майка, няма семейство, израстнала в приемни домове, свикнала на насилие, много уязвима. Мик решава, че няма да се развежда с Мирейд, но иска да бъде и с Лиса, затова просто я кани да живее с тях.

Мирейд, разбира се, не е щастлива от това, но както тя сама казва в интервю: „Поне не го прави зад гърба ми“. Дотолкова е затъмнена преценката ѝ, че приема любовницата на мъжа си в своя дом, да живее с децата ѝ. По време на сватбата на Мирейд и Мик, Лиса е бременна от него и е шаферка на булката.

Мик има каравана, паркирана в двора на къщата им, в която спи с Лиса или Мирейд, която пожелае, а понякога и с двете в една и съща нощ (но винаги отрича, че е правил секс едновременно с двете жени).

Понеже Мик е неверен, той е обсебен от мисълта, че му изневеряват. Въобразява си, че съпругът на сестрата на Лиса е баща на първото ѝ дете и заради това я бие редовно, за да получи признание. Въпреки това насилие, Лиса никога не признава подобно нещо.

Повече от десетилетие семейството се разраства. В къщата живеят Мик, Мирейд, Лиса и 11 деца, на 9 от които Мик е баща. Мирейд и Лиса имат по едно дете от предишни връзки, Мик е баща на 5 от децата на Мирейд и 4 от децата на Лиса. Но тези деца не означават нищо за него, освен да покажат колко плодовит е, какъв алфа-мъжкар, как може да създаде много деца, стига да има достатъчно глупави жени да родят от него.

Мик всъщност обича Лиса много повече от съпругата си Мирейд. Той три пъти иска развод, но Мирейд отказва, защото е готова на всичко за него, да запази брака си.

Телевизионна слава – Безсрамният Мик, най–големият кърлеж във Великобритания, Джереми Кайл и Ан Уидекъм

Мик не работи, работят Мирейд и Лиса. Но заплатите и на двете жени постъпват по сметката на Мик, както и помощите за всичките им деца.

„Семейството“ живее в Дарби, в къща с три спални и караваната на Мик. Когато Мирейд и Лиса забременяват едновременно с десетото и единайсетото дете на Мик, той иска от общината по–голяма къща, но оттам му отказват като обясняват, че не разполагат с къща, която да отговаря на изискванията му.

Вярвайки че медиите ще му осигурят това, което иска, Мик започва да дава телевизионни интервюта, интервюта във вестниците, да се появява в сутрешни предавания като това на Джереми Кайл, което му докарва славата на „кърлеж“, а медиите го наричат „Безсрамния Мик“. Когато тогавашният министър на труда Ан Уидекъм прави телевизионно предаване с цел да му намери работа, той я нарича „месеща се навсякъде кучка“. Въпреки всичките му усилия, това, което Мик постига, е да очерни себе си, Мирейд и Лиса. В предаването на Джереми Кайл, водещият го прави за смях, което не е по вкуса на Мик и той се опитва да се сбие с Джереми. Самият водещ има 6 деца и много силни виждания по въпроса за родителите, които не работят и това отношение не е само към Мик, а към всички британци, които безотговорно създават деца, а после не знаят как да ги издържат.

Мик се превръща в еталон за използвачество, безсрамие и шовинизъм.

Бягството на Лиса, планът на Мик, пожар и смърт

През февруари 2012 г. Лиса решава, че всичко това ѝ е дошло в повече. Тя казва на Мирейд, че ще заведе децата си на басейн, събира малко багаж и бяга от дома на Мик. Това се превръща в катализатор за последвалите събития.

Отначало Мик се опитва да омае отново Лиса, за да се върне при него с децата. Когато това не сработва, той започва да я заплашва. А когато и това не свършва работа, Мик започва да разработва план. Той иска попечителство над децата си от Лиса, но не защото е добър баща, а защото иска да получава помощите, които се полагат на отглеждащия родител. Лиса няма намерение да позволи това да се случи и Мик завежда дело за попечителство.

Планът е прост, според Мик. Той и Мирейд ще запалят дома си, в който по това време ще се намират шестте им спящи деца. Мик ще се качи през прозореца и ще спаси децата, докато Мирейд извика пожарната и спешна помощ. След това за пожара ще бъде обвинена Лиса, понеже на следващия ден е делото за попечителство между нея и Мик.

Около 4 часа сутринта на 11 май 2012 г. съсед забелязва, че къщата на семейство Филпот гори. Мик и Мирейд са на поляната отпред, Мирейд е в истерия и разговаря с диспечер на спешния телефон. През това време Мик трескаво чупи стъклата на първия етаж, крещейки, че децата му са в капан вътре. Пожарната пристига незабавно, но за съжаление пет от децата са обявени за мъртви още там. Това са Джейд на 10, Джон на 9, Джак на 8, Джеси на 7 и Джейдън на 5 години. Дуейн, синът на Мирейд от предишна връзка, който е на 13 години, е в тежко състояние и е откаран в болница. Според Мик и Мирейд огънят започва в антрето на къщата, откъдето бързо се разпростира. Децата нямат никакъв шанс, те се намират на втория етаж, огънят е отрязал пътя им навън. Мик и Мирейд са единствените оцелели. Полицията започва разследване, защото се установява, че има запалителна течност пред входната врата. Разследването е за убийство.

Мик също разговаря с диспечер на спешния телефон. От самия разговор става ясно, че той или не е бил с всичкия си, или се е опитвал да заблуди пожарникарите. Той повтаря, че децата са в „задната спалня“, докато на съседите си казва, че са в „предната“. Твърди, че се е опитал многократно да се качи и да спаси децата си, но по дрехите му няма нагар, не изглежда да е вдишал дим, изобщо, не прилича на човек, опитал се да спаси някого от пожар.

Понеже подозират Мик и Мирейд, разследващите подават молба за разрешение да поставят подслушвателни устройства в дома. От разговорите между съпрузите става ясно, че Мик и Мирейд са участвали в тройки с мъж на име Пол Моузли. Дори в нощта на пожара Мирейд е правила френска любов на Пол, за което Мик в разговор казва: „Много се гордея с теб. Знам, че не искаше, но въпреки това го направи“. В други разговори тримата уговарят алибитата си и Мик непрекъснато увещава Мирейд да се придържа към историята.

Мик и Мирейд играят театър пред медиите. Свикват пресконференция, на която Мик се държи меко казано нелепо. Той благодари на всички – на пожарникари, на медицинския персонал, на полицията, на трите си по–големи деца, моли хората да оставят него и семейството му на мира, докато нормалната реакция на родител, изгубил 6 деца, би била да моли за съдействие да се открие убиеца. Опитва се да плаче, но сълзи няма, извън обсега на камерите се държи буквално непристойно с медицински сестри, смее се, все едно нищо не се е случило. Полицията е в шок от това неадекватно държание. Мирейд изглежда, а и вероятно наистина е съкрушена. Нейната реакция на всичко е да плаче и да мълчи, по време на пресконференцията не казва и дума, но личи, че определено скърби за децата си, но е под такъв строг контрол и вероятно се страхува, че не смее да се обади.

Първоначално полицията арестува Лиса Уилис по подозрение, че е запалила къщата на Мик  и Мирейд. Но впоследствие, поради липса на каквито и да е доказателства или умисъл, я освобождават. Междувременно Дуейн Филпот умира в болницата в Нотингам 3 дни след пожара, без да дойде в съзнание.

В крайна сметка, на 28-и май, Мик и Мирейд Филпот, заедно с Пол Моузли са арестувани и обвинени в непредумишлено убийство. Причината за това е, че разследващите предполагат, че Мик и Мирейд не са искали действително да убият децата си, а само да ги измъкнат от смъртна опасност. Не са успели да преценят, че огънят ще се разпростре толкова бързо и децата няма да имат никакъв шанс за измъкване. Те изливат запалителна течност през пощенската кутия и драсват клечката.

Погребението на децата е на 22 юни 2012 г. в църквата „Света Мария“ в Дарби. На погребението се стича почти целият град, съученици и учители на децата произнасят слово над ковчезите им. Мик и Мирейд не приъстват, те са обвинени в убийство.

Процес и равносметка

Процесът срещу Мик и Мирейд Филпот и Пол Моузли е на 12 февруари 2013 г., в Кралският съд в Нотингам. Присъдата трябва да бъде произнесена на 2-ри април – виновни за непредумишленото убийство на шест деца. Срокът на присъдата трябва да бъде обявен на 3-ти април, но съдията изисква повече време, за да може да вземе предвид предишните провинения на Мик Филпот, както и обстоятелствата по делото. Мик Филпот е осъден на доживотен затвор с право на замяна след 15 години. Мирейд Филпот и Пол Моузли получават по 17 години затвор, с право на помилване след излежаване на половината от присъдата.

Като резултат от делото, Лиса Уилис и децата ѝ получават нови самоличности, за да бъдат защитени.

През 2020 г. Мирейд Филпот е освободена от затвора, след като е излежала половината от присъдата си. През 2014 г., от затвора, тя подава молба за развод, която е удовлетворена.

След освобождаването си Мирейд получава предложение от Мик да се видят, а след като той излезе от затвора, да се съберат отново. На което тя отговаря: „Той може и да иска, но никога няма да се съберем. Той е идиот, може да прави като вятъра“.

На Мирейд така или иначе не ѝ е позволено да влиза в контакт с Филпот или да посещава Дарби.

Пол Моузли е освободен през 2021-а, но скоро след това се връща в затвора, след като нарушава условията по гаранцията си.

Семейството на Мирейд е съсипано, баща ѝ, сестрите ѝ, никой не може да повярва, че тя е способна на подобно зверство и единственият начин, по който си го обясняват, е контролът, който Мик упражнява върху нея, и уверенията му, че децата ѝ няма да пострадат.

Мик все още е в затвора, където по–голямата част от обществото се надява, че ще остане до края на живота си.

Източници: https://www.youtube.com/watch?v=h9NNKyBAD1E, www.bbc.com, www.mirror.co.uk, Jeremy Kyle show, https://military-history.fandom.com, https://murderpedia.org

Детство, живот преди и след формулата

Не е известно много за детството на Джулиа. Тя е родена в Палермо през 1620 година. Майка ѝ – Тофаниа Д’Адамо била екзекутирана през 1633 за убийството на съпруга си – Франсис. Тя била малтретирана жена, но през средновековието, мъжът бил глава на къщата и собственик на всичко и всички в нея. Разводът бил немислим. А вдовството – щит от света и мъжете.

Така си отишъл бащата на Джулиа, която малко след смъртта на майка си, започнала доста да се застоява в дрогерии и билкарници, при свои познати. Така тя научила доста рецепти за козметика, рецепти, които помагат при лечението на различни болести, рецепти, които помагат при ревниви, агресивни съпрузи.

Тайна рецепта, женска хитрост, убийства

Джулиа създала своя рецепта, която нарекла Акуа Тофана (Водата на Тофана), по времето, когато била омъжена. Внимавайки да не допуска грешката на майка си, а именно да бъде заловена, Джулиа изпипала рецептата до най-малки детайли. Течността била напълно прозрачна, безвкусна и убивала бавно. Това имало няколко предимства – на първо място, отровата предизвиквала грипоподобни симптоми, можела да бъде давана във всяка напитка или храна, докато съпругата „се грижи“ за болния си съпруг, но освен всичко давала време на жертвата, виждайки, че нещата се влошават, да сложи делата си в ред, да напише завещание.

Не се знае в кой момент Джулиа решила да се оттърве от съпруга си, нито какви са причините за това, но това се случило след раждането на дъщеря им – Джиролама Спера.

По-късно Джулиа отворила своя дрогерия в Палермо и започнала твърде успешен бизнес.

Разбира се, Акуа Тофана не била за свободна продажба, отровата се продавала само на проверени дами, препоръчани от клиентка, под пълна тайна. На самото шишенце били изписани инструкции като „Да се приема веднъж дневно по 3 капки“, за да изглежда продуктът съвсем като козметика. В бизнеса, на Джулиа помагала Джиролама.

Основната съставка на Акуа Тофана е бил арсеникът, но се предполага, че в нея е имало беладона, която широко се е употребявала в козметичните продукти по това време, както и олово. Единственото, което не е известно, е начинът на смесване.

След известно време, в Палермо тръгнали слухове, че Джулиа и Джиролама са магьосници, които убиват съпрузите на клиентките си. Една нощ двете събрали наличните си билки, козметика и друг багаж и отпътували за Неапол.

Неапол, Рим, порция супа

Веднъж пристигнали в Неапол, Джулиа и Джиролама наели помещение и започнали да продават козметика. Славата на Джулиа се разнесла и клиентелата ѝ се увеличила. Няколко години бизнесът вървял по вода, клиентките водели други клиентки, желаещи да овдовеят.

Джулиа не просто продавала Акуа Тофана, тя обучавала своите клиентки как да се държат. По време на „заболяването“ да се грижат за съпруга си, да изглеждат покрусени и депресирани, а след смъртта непременно да настояват за аутопсия, която, разбира се, нямало да покаже нищо. Така почернената съпруга щяла да изглежда напълно невинна.

Тайната на Джулиа била в добри ръце, тъй като жените, закупили отровата рискували точно колкото нея и нямали причина да я издадат.

Но след известно време се случило неизбежното – тръгнал слух за вещерство и майка и дъщеря отново събрали багажа си и се преместили. Този път в Рим.

Бизнесът не пострадал от тази промяна – отново се намирали клиентки, отново препоръчвали Джулиа на свои приятелки и тя продължила да помага на съпругите да се оттърват от съпрузите си. В новия магазин се наложило да наемат още три жени, които да помагат на Джулиа и Джиролама.

След известно време, дама посетила магазина. Тя била надлежно проверена от Джулиа, както обикновено, препоръчана от друга нейна клиентка. Джулиа провела своето „обучение“ и продала на дамата Акуа Тофана. Дамата се прибрала вкъщи и сложила отровата в супата на съпруга си. Той започнал с удоволствие вечерята си и тогава се обадила съвестта на жена му. Тя изкрещяла на съпруга си да не яде супата. Озадачен, той спрял и изгледал хлипащата си съпруга, която обаче отказала да даде обяснение за странното си поведение. След известно време и убедителен побой, дамата разказала всичко на съпруга си, който я помъкнал към съда, където ѝ се наложило да повтори разказа си.

Джулиа била предулредена и заедно с дъщеря си, потърсила убежище в църквата, където получила такова. Но след като разгневена тълпа нахълтала да ѝ търси сметка и хората разказали на свещеника защо всъщност я търсят, църковните власти се принудили да я предадат.

Мъчения, процес и смърт

Арестуваната Джулиа била подложена на мъчения. Същото се случило на Джиролама и трите жени, работещи в дрогерията.

Джулиа признала за убийството на повече от 600 мъже между 1633 и 1651.

По време на процеса, тя и Джиролама били принудени да издадат клиентките си. Под предлог, че не помнят, двете издали само някои. Тези жени също били арестувани, някои от тях екзекутирани, други – затворени. Някои от арестуваните се опитали да се престорят, че нямат представа за съдържанието на шишенцето с Акуа Тофана. Понеже властите нямало как да докажат подобно знание, жените, които успели достатъчно убедително да се престорят, че не знаят за отровата, само прекарали по няколко години в затвора Палацо Пучи.

Говорело се, че Волфганг Амадеус Моцарт е станал жертва на Акуа Тофана. Това, разбира се, е повече от абсурдно, макар да се смята, че самият той е дал начало на подобни слухове, запленен от историята на Джулиа Тофана. Така или иначе, върху ръкописа на „Вълшебната флейта“, по която Моцарт работи преди смъртта си, са открити големи количества арсеник.

След дълги години отровителство, Джулиа Тофана била екзекутирана през юли 1659 година на площад Кампо ди Фиори в Рим. С нея са екзекутирани дъщеря ѝ – Джиролама и трите ѝ помощнички. След екзекуцията, тялото на Джулиа било хвърлено от стените на църквата, която по-рано ѝ дала убежище.

Източници: wikipedia.org, medium.com, mikedashhistory.com, historycollection.com

Брайън иска не просто да прави хитове, той изгаря от желание да бъде скандален провокатор, да „произвежда“ блясък, но и загадъчност. Всичко това го превръща в абсолютен медиен любимец, който не слиза от кориците на списанията и от жълтите хроники вече над три десетилетия, а нестандартното му поведение акумулира огромен шум около личността му. Личност, която масите познават с псевдонима Мерилин Менсън.

Своето прозвище известният музикант формулира, воден от желанието да обедини в имиджа си доброто и злото – елементи, без чиято неразривна свързаност не би съществувала нито една цялост в нашия свят. „Мерилин“ е препратка към холивудската икона Мерилин Монро, а „Менсън“ – към един от най-известните серийни убийци в историята Чарлз Менсън.

Нещо повече. Музикантът решава да състави цяла група, в чийто състав членовете да си „изобретят“ псевдоними, формирани по абсолютно същия принцип. Не всеки от тях е навит да го стори, но голяма част се съгласяват. И в този материал ще разгледаме кратката история на всеки от популярните престъпници, вдъхновил онези от членовете на бандата, съгласили се да придобият популярност под прозвища, подбрани на принципа на своя лидер.

Туиги Рамирес

„Вдъхновителят“ на дългогодишния китарист на групата е Рикардо (Ричард) Рамирез. Израснал в тежка семейна среда, с малтретиращ баща и под влиянието на братовчед си Мигел, който не се свени дори да убие съпругата си пред очите на невръстния си родственик, не е чудно, че Рикардо се превръща в жесток престъпник, като жертвите му варират от 9-годишно момиченце до жена на 79.

Любопитен факт е, че Рамирез е голям почитател на „AC/DC“ и след като това бива установено, любителите на всякакъв тип конспирации масово започват да разпространяват версията, че именно агресивният стил и шокиращите текстове на групата са надъхвали допълнително Рикардо за неговата жестока дейност. Дейност, на която бива сложен окончателен край през лятото на 1985-а, когато бива арестуван, а 18 години по-късно умира в затвора.

Мадона Уейн Гейси

Барабанистът избира за свой „кръстник“ Джон Уейн Гейси, на чиято „сметка“ има налице най-малко 33 убийства, обикновено придружени с изнасилвания,
на момчета и млади мъже. Досущ като Рамирез, при Джон също има сведения, че е израснал в семейство на баща-насилник, който обичал да общува със сина си с
болезненото посредничество на кожен колан.

Като повечето психопати, Гейси бил нормален на вид член на обществото, деен политически активист и дори членувал в благотоврителна организация, която често организирала представления и паради за набиране на средства в помощ на хоспитализирани деца.

Самият Джон често влизал в образа на весел и добросърдечен клоун за целта на тези събития. Зад разноцветната маска на забавния артист обаче се криело зловещото лице на откровен садист, който, в крайна сметка, бива заловен, осъден и екзекутиран през пролетта на 1994 г.

Дейзи Берковиц

Прозвището си китаристът взема от името на Дейвид Берковиц, известен още като „синът на Сам“, който през лятото на 1976 г. убива шестима
души и ранява тежко още толкова в Ню Йорк. Когато бива разкрит и заловен, Дейвид твърди, че бил подтикнат към действията си от сатанинска секта. Това обаче не е сметнато за смекчаващо вината обстоятелство, както можете да се досетите.

Джиндър Фиш

Барабанистът се спира на доста колоритен „кръстник“, а именно Хамилтън Хауърд „Албърт“ Фиш – сериен убиец, педофил и канибал, известен още като
„Сивия човек“, „Бруклинския вампир“, „Лунния маниак“ и тем подобни цветущи прякори. Екзекутиран е в началото на 1936-а, на 65-годишна възраст, което показва, че е имал доста дълъг житейски стаж, наситен с престъпления и безнаказаност, преди най-сетне да получи възмездие.

Джиджет Гийн

Брадли Марк Стюарт, чийто псевдоним е вдъхновен от прочутия осквернител на гробове Еди Гийн , е втори басист и един от основателите на рок бандата Мерилин Менсън. Той умира в дома си в Калифорния на 8 октомври 2008 г. от предполагаема свръхдоза наркотици.

Сара Лий Лукас

„Вдъхновението“ на този музикант е Хенри Лий Лукас. Сериен убиец, който върлува от началото на 60-те до началото на 80-те (над половината от този
период прекарва в затвора, но това не го спира), като поредицата от престъпления, които извършва, започва с това да отнеме живота на собствената си майка. По собствените му признания, е умъртвил над 350 души, често в комбина с не по-малко зловещия си партньор Отис Тул.

Оливия Нютън Бънди и Жа Жа Спек

Оливия Нютън Бънди – Тук едва ли ви е било трудно да се досетите, че „фамилията“ си басистът е взел от чаровния, но смъртоносен Тед Бънди, комбинирано с имената на певицата и актриса Оливия Нютън-Джон.

Жа Жа Спек – Сценичното име на клавириста е базирано на Ричард Спек, масов убиец, който в средата на юли 1966-а отнема живота на осем студентки по медицина в чикагска болница, както и на псевдонима на скандалната и екстравагантна актриса от унгарски произход Жа Жа Габор.

Източници: wikipedia.org , chr.bg, greelane.com, inews.bg, biography.com, spookykids.net

„Казват, че футболът е въпрос на живот и смърт. Всъщност, той е много повече“ (Бил Шенкли)

В България Световното в САЩ е извор на приятни спомени и положителни емоции. Нашите момчета спечелиха бронзови медали, велики футболни сили преклониха глави пред тях, а празненствата по улиците у нас се бяха превърнали в ежедневие.

Но футболът не е само радост и блясък. През годините на своето развитие този спорт е причинявал доста мъка, конфликти и дори… смърт. И тук не говорим само за големия брой случаи, в които играчи получават инфаркт на терена или случаи като този с колумбиеца Ернан Гавирия, който има фаталния късмет да бъде ударен от мълния по време на тренировка… А за откровени мафиотски игри, в които понякога човешкият живот е досадна формалност, която бива елиминирана, когато пречи на определени кръгове хора да постигнат тъмните си цели. Все по-голямото комерсиализиране на играта сблъсква интересите на мениджъри, спонсори, рекламодатели, букмейкъри и редица сенчести фигури, които влагат много пари и връзки с цел чудовищна възвращаемост, за което нерядко са готови на крайности в името на собственото си благо. През лятото на 1994 г. един уважаван колумбийски футболист разбира това по възможно най-тежкия начин.

Андрес Ескобар вероятно е бил много щастлив човек в навечерието на Мондиала в САЩ. Селектиран в националния тим на страна, в която футболът е почти религия, той ще я представлява на най-големия световен форум. Защитникът на „Атлетико Насионал“ със сигурност не е сред най-блестящите бранители на своето време в световен мащаб (опитът му да направи кариера в Европа няколко години по-рано се ограничава само до няколко мача в швейцарския „Йънг бойс“), но все пак е достаъчно впечатляващ играч, за да бъде титуляр в отбора на родината си. 27-годишният Ескобар е уважван от колеги и фенове заради изчистената си от всякакви грубости игра, както и принципа винаги да се държи уважително с противниците си – все фактори, заради които почитателите му го „награждават“ с красноречивия прякор „Джентълмена“.

През 1994-а Колумбия е една от водещите сили в света, отборът отива на Мондиала като 4-и в ранглистата на ФИФА, а очакванията са завишени дотам, че не само запалянковците, но и уважвани специалисти сочат тима като един от големите фаворити за титлата. Зад целия блясък и възход обаче, се крият някои, меко казано, нелицеприятни истини. Прогресът на колумбийския футбол се дължи преди всичко на тамошните наркокартели, които щедро спонсорират местните клубове и благодарение на тези огромни средства, в страната развиват голям набор от качествени играчи, а това води до просперитет и в националния тим. В клуба на Андрес – „Атлетико Насионал“ един от маститите благодетели до смъртта си през 1993-а е самият Пабло Ескобар (който няма роднинска връзка с футболиста). Надъхани от качеството на „продукцията“, с която разполагат, наркобароните виждат в Световното лесен начин за тлъсти печалби, правейки дебели залози за класиране на Колумбия на 1/8-финал. В САЩ обаче, сметката се оказва направена без кръчмаря. И ако загубата на старта от не по-малко качествения тим на Румъния не е приета като кой знае каква трагедия, то по-нататъшните събития ще се окажат наистина… смъртоносни.

На 22 юни Ескобар и компания се изправят в Пасадена срещу домакина САЩ и почти никой не се съмнява в успеха на отчетливо по-качествените латиноамериканци. в 35-та минута обаче, Джон Харкс напредва необезпокояван по левия фланг, центрира в наказателното поле и Андрес, в опита си да изчисти топката, я забива в собствената си врата. Шокът е тотален, гостите така и не успяват да установят превес до края и губят с 1:2. Успехът с 2:0 срещу Швейцария в последния мач не е утеха. Колумбия отпада.

Въпреки че бива защитен от своите съотборници начело с голямата звезда Карлос Валдерама, Андрес изглежда твърде съкрушен. Той дори отменя планираната си почивка в Лас Вегас и се прибира в родния Меделин. Твърде фатална грешка…

Вечерта на 2 юли, пет дни след завръщането си у дома, той решава да разпусне и излиза да почерпи група приятели. Според някои източници поводът е предстоящ негов трансвер в италианския гранд „Милан“, един от световните колоси по онова време. Но Ескобар така и няма да стигне до Апенините…

Около 3:00 ч. вечерта той напуска партито, вихрещо се в местен клуб и се качва в колата си. Автомобилът светкавично бива наобиколен от четирима мъже, като един от тях се доближава до прозореца и изстрелва шест куршума в главата и тялото на футболиста. Някои твърдят, че всеки изстрел бил придружен с вик: „Гооол“. Играчът губи твърде много кръв и макар да е откаран в болница, не успява да се пребори за живота си.

Полицията доста бързо успява да покаже ефективност в този случай и само след няколко часа е арестуван Умберто Кастро Муньос – местен гангстер със страховита слава, член на „Лос Пепес“ – групировка, спомогнала доста за унищожението на самия Пабло Ескобар. Муньос е пряко подчинен на небезизвестните братя Галон – босове с интереси в бизнеса със залози. Оказва се, че именно те придружават своя главорез по време на престъплението.

Килърът прави пълни самопризнания, а заедно с него пред съда са изправени и братята, за които се установява, че са не само съучастници, но и поръчители на убийството. Присъдата на физическия извършител е 45 години затвор, от които той в крайна сметка излежава едва 11 и бива освободен през 2005-а. Братята? Те се разминават с 15 месеца домашен арест и кръвнина от по 1850 щатски долара за семейството на покойника.

Но това убийство всъщност е финалната точка на цяла поредица събития с криминален оттенък, придружаващи участието на колумбийския отбор. 48 часа преди мача с румънците братът на зашитника Луис Ернандо Ерера загива в катастрофа край Меделин, а камионът, който го помита, изчезва без следа. Всички в тима са шокирани, но самият Ерера решава, че ще остане да играе на форума.

Ден преди двубоя с Румъния пък, в базата на Колумбия пристига запис, в който маскиран тип заплашва, че ако халфът Барабас (съотборник на Ескобар в „Атлетико Насионал“) бъде титуляр в предстоящия сблъсък, целият състав ще бъде избит при завръщането си у дома. „Заповедта“ е изпълнена. Играчът остава на резервната скамейка.

Смутени от тази поредица събития, големите звезди Карлос Валдерама и Фаустино Асприля, последвани от още няколко играчи, обявяват край на кариерите си в националния тим.

За колумбийските власти всичко това е тласък да поведат по-сериозна битка срещу картелите. И макар бизнесът с дрога съвсем да не е изкоренен, мнозина местни жители отчитат, че към днешна дата в Меделин се живее една идея по-спокойно в сравнение с 90-те.

Източници: football24.bg ; telegraph.co.uk; theguardian.com

Такъв е случаят на Салваторе Джулиано. Обезсмъртен от Марио Пузо в романа „Сицилианецът„, този противоречив италианец е съвсем реална историческа фигура, чийто кратък, но изпълнен с бурни събития живот, му спечелва митичен, дори донякъде романтичен ореол още приживе.

От полето до планината

Редно е да отбележим, че 40-те години на миналия век не е период на особено голямо изобилие в Сицилия. Войната довела местното население до повсеместен глад и логично голяма част от хората се занимавали с контрабанден внос на хранителни стоки. Младият Салваторе, който още от дете тръгнал да работи с баща си на полето, видял по-добрите „перспективи“ в новия „бизнес“ и се включил.

През нощта на 2 септември 1943 г. той се опитал с муле да внесе торба със зърно в родния си град Монтелепро. Четирима карабинери обаче го забелязали, блокирали пътя му и започнали да му нанасят тежки обиди. Буйната кръв на младежа бързо кипнала, той извадил пистолета си и открил огън. Действие, което често щял да повтаря в следващите години. В случая успял да се измъкне, оставяйки след себе си един убит и един ранен карабинер, след което избягал в планината. Умъртвеният униформен щял да се окаже първата от стотици, може би хиляди жертви, загинали от ръката или по волята на Салваторе.

Властта отвръща на удара

С идеята да го принудят да се предаде, властите без забавяне задействат репресивните си функции и започват масово да арестуват негови роднини и приятели. Джулиано обаче има малко по-различни намерения от това да лежи в зандана. През февруари 1944-а той нахлува в затвора, убива пазач и освобождава близките си. Осмина от тях изразяват своята благодарност, като решават да го последват в планината. Така Салваторе вече е със статута на командир в истински отряд, а за свой заместник назначава не по-малко буйния и смел свой братовчед Гаспаре Пишота.

Престъпник или герой?

Оттук нататък Джулиано се превръща в Робин Худ от плът и кръв. Той и хората му без скрупули ограбват или отвличат срещу откуп всеки местен богаташ, до когото си осигурят достъп, а солидна част от „заработеното“ бива раздавана на бедните хора в околията, които не крият своя възторг от щедростта на Салваторе и от уста на уста започват да се носят легенди за благородния разбойник.

Бандата прогресира

Четата се разраства с мощни темпове, като към нея се присъединяват както обикновени селяни, на които им е писнало да се примиряват с мизерния живот и своеволията на „силните на деня“, така и откровени престъпници, нямащи скрупули по отношение на това да нападат, ограбват и убиват. Всички те можели да разчитат на подслон и дискретност от страна на подпомаганите бедняци, а в случай, че някой от мирното население бива заподозрян в завера с официалните власти, репресиите спрямо него от страна на бандата не закъснявали. Дори босовете на местната мафия започнали да подсигуряват „гръб“ на отряда, съдействайки срещу процент от печалбите, идващи от откупите и грабежите.

„Политикът“ Джулиано

След няколко години Салваторе се свързал с гражданско движение, борещо се да извоюва независимост на Сицилия от Рим, наречено „Самостоятелна доброволческа армия“. Влизайки в редиците на организацията, той се сдобил с още по-голяма популярност, а хората му все по-усърдно нападали карабинери и войници, осигурявайки си оръжие и муниции и същевременно давайки ясен знак на властимащите, че са сериозни в намеренията си и достатъчно силни, за да се преборят за своите идеи. Агитациите сред местното население за подкрепа на доброволческата армия не секвали и привличали все повече последователи.

Смяна на режима

През 1946 г. Италия от монархия се превръща в Република, а новото правителство обявява амнистия за редица криминални елементи, ала сред тях не били Джулиано и хората му. На всичкото отгоре, властите се споразумяли и с мафията, която оттеглила подкрепата си за Салваторе. Той се опитал да се обедини с комунистите, които също се явявали опозиция, но и тази идея ударила на камък.

Това провокирало Джулиано и бойците му отново да действат по-крайно и така на 1 май 1947-а те се появили на комунистическа демонстрация в град Портала дела Гинестра, където открили огън по всичко живо. Загинали 11 души (сред които четири деца), а 33-ма били ранени. Тази проява донесла доста негативи за Салваторе и компания. Селяните започнали да гледат на тях с все по-лошо око, а властта засилила мерките, като включила в борбата си срещу бандата доста военни средства, включително танкове.

Краят

През юли 1950 г., полицията обявява смъртта на Салваторе Джулиано, излагайки трупа му на централния площад в родното му градче. Официално той е ликвидиран по време на люта престрелка. Неофициално, е убит в съня си от своя братовчед Гаспаре, който бил вербуван от властите с обещанието да бъде помилван от съда, ако ликвидира сподвижника си.

Смъртта на Джулиано била необходима на мнозина местни политици и мафиоти, защото връзките им с него били толкова дебели, че евентуалното му изправяне пред съда би могло да им коства повече главоболия, отколкото могат да си позволят. Гастоне Пишота, от своя страна, се оказал измамен и в крайна сметка получил доживотна присъда, а четири години по-късно умира, отровен зад решетките. Може би самият той е заплашил да си отвори устата за някои общи дейности на бандата и някои „уважавани граждани“. А може би…

Нов живот отвъд океана?

Много след тези събития, внукът на Джулиано Пино Шортино разбунва духовете с твърдението, че полицията е изложила на площада тялото на съвсем друг човек, а дядо му не е убит от Гаспаре. Със съдействието на свои влиятелни приятели, главатарят всъщност е успял да си уреди бягство в САЩ, където се е установил и е заживял по-спокоен живот. Тази теория предизвиква слухове, че Пишота също не е умрял в затвора, а е измъкнат оттам, за да бъде прехвърлен на свой ред в Америка.

Нужно е да споменем, че в подкрепа на тези твърдения, веднага след смъртта на Салваторе много журналисти обърнали внимание на, според тях, редица очевидни несъответствия между външността на мъртвия бандит и тази на Джулиано. Подтикнати от това, властите поели ангажимент да направят допълнителни изследвания върху тялото, за да установят с категоричност самоличността му, но това така и не се случило.

Източници: biografieonline.it, lavanguardia.com

* всъщност правилният термин в този случай е хебефилия или „лолита синдром“.

Петел в курника

Архангелск, 90-те години на миналия век. Точно там е изпратен да излежава първата си присъда Владимир Романов, роден на 5 декември 1950 г. в руския ексклав Калининградска област. Осъден е на 9 години затвор за изнасилването на дванайсетгодишно момиче, което се опитал да удуши. Жертвата му обаче оцелява и дава описание на престъпника. Тогава все още никой не знае, че Романов вече е убивал. Същата 1991 година е отнел живота на две непълнолетни момичета, чиито тела е закопал. Властите ги водят за безследно изчезнали и чак години по-късно научават истината за тяхната съдба.

В затвора, или „зоната“, както наричат наказателните колонии в Русия, педофилите и убийците на деца автоматично попадат в категорията „петли“. Това е най-низшата възможна каста – „прокажените“ в затворническата йерархия. Основа черта на тази прослойка се явява пасивния хомосексуализъм: доброволен или принудителен.

Но не всеки „петел“ практикува редовно хомосексуални отношения.

Низвергнатите в рамките на затворническия бит имат статус на „недосегаеми“, но в малко по-различен смисъл на думата. Те живеят извън пълноценното затворническо общество. Принудени са да спят на земята, под нара, край клозета (който често е клекало) и ги товарят с възможно най-мръсната и неприятна работа. В по-големите лагери за тях са предназначени отделни бараки, наречени „курници“.

Затворник, който размени дума с „петел“ или дори просто понечи да му подаде нещо изпуснато, рискува да съсипе репутацията си в очите на останалите, и самият той да се сдобие със стасуса на „недосегаем“.

Низвергнатият няма право да сяда на общата маса в трапезарията, не може да се мие в същия умивалник или да използва същата тоалетна. Хранят се със собствени прибори, които държат отделно от приборите на останалите в столовата. Длъжни са да правят път на „нормалните“ затворници. Оттук нататък посоката за „петела“ е само една – спускане по затворническия вертикал, който води към едно единствено място – дъното.

Униженията, които Романов изтърпява в затвора, го изпълват със злоба и жажда за отмъщение. Но преди всичко го правят много прикрит и предпазлив. Следващите си престъпления той извършва с много по-голяма жестокост и цели пет години успява да се изплъзне от полезрението на правоохранителните органи.

Добродушен чичо

Владимир Романов излежава цялата си присъда и излиза от затвора през лятото на 2001 г. Връща се в дома си в град Багратионовск, Калининградска област и си намира работа в предприятие за дървообработка. Превръща се в примерен работник и семеен мъж. Голямата му дъщеря живее отделно, но синът му остава в дома на родителите си със своята съпруга. Неговите близки нямат ни най-малка представа с какви занимания запълва вечерите си Владимир, когато излиза да работи като такси на частно.

Междувременно в околните села започват да се появяват тела на убити девойки.

На 30 септември 2001 г. дванайсетгодишната Таня от село Константиновка се качва в колата на, както ѝ се струва, добродушен чичо. Момичето, израснало в селце с едва 85 жители, едва ли е можело да си представи, че този момент ще ѝ струва живота. Родителите на Таня бият тревога още същия ден. Но минават пет дълги години в неизвестност, преди да властите да им съобщят, че покритото с камъни тяло на дъщеря им през цялото това време е лежало в гората край съседното село Ярославское.

„… видях момиче на 12-13 години. Предложих ѝ да я закарам… в гората я накарах да поеме половия ми член в устата си, после я убих – удуших я с ръце. Възможно е при удушаването да съм ползвал примка. Трупът скрих в канавката и го затрупах с камъни“. – из показанията на Владимир Романов.

На 15 март 2002 г. в крайпътната канавка на Берлинско шосе е намерена следващата жертва – изнасилено и удушено тринайсетгодишно момиче на име Ирина Левашова от село Долгоруково. Сътрудниците от милицията установяват, че малко преди смъртта си девойката е чакала автобус, а после се е качила в някаква кола. До тялото ѝ намират отпечатък от автомобилна гума. На следващия ден, отново на същото Берлинско шосе, събирач на метални отпадъци намира още един труп с разбита глава и следи от сексуално насилие. Ирина Терешина, деветнайсетгодишна студентка по медицина е изчезнала преди месец, когато се е качила в частно такси, за да отиде на дискотека в Калининград.

„Видях на спирката момиче на около 20 години. Предложих ѝ да я закарам до Калининград. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… Закарах я на безлюдно място… Там я заставих да поеме половия ми член в устата си, след което я убих – нанесох ѝ няколко удара с тръба по главата. Трупът скрих в канавката.“ – из показанията на Владимир Романов.

После загива петнайсетгодишната Аня Преснякова от село Владимирово. На 9 април 2002 г. тя отива на рожден ден на приятелка в съседното село. Вечерта, след празника си тръгва за вкъщи и изчезва. Нейните удушени и поругани останки ще бъдат намерени чак след година.

До този момент правоохранителните органи са класифицирали убийствата като отделни, несвързани един с друг случаи. Следствието тепърва ще трябва да се изправи пред жестоката истина, в която никой не иска да повярва.

В областта се подвизава маниак.

Скръбен списък

Сякаш опасявайки се, че може да е привлякъл внимание, убиецът изчезва в продължение на почти две години.

Тогава скръбният списък продължава да расте: на 15 февруари 2004 г. изчезва безследно дванайсетгодишната Жанна С. от село Долгоруково.

Някои от жертвите на Романов са открити след години, а други почти веднага. Някои тела убиецът просто изхвърля в крайпътните канавки, а други внимателно скрива на безлюдни места. Понякога нарязва лицата им с нож, а ако разполага с повече време, подпалва телата им. Във всички случаи се отървава от телата по начин, който да му позволи да напусне местопроизшествието незабелязано и без да оставя следи.

Едно от тези зловещи скривалища е ябълковата градина край селското гробище във Владимирово. Самото гробище е разположено на хълм, до който води запусната и обрасла с растителност пътечка. Трудно е да откриеш мястото, ако не си местен. Точно там убиецът е изхвърлил тялото на тринайсетгодишната Татяна Е., изчезнала на 13 март 2004 г. Момичето е удушено с връв. Свидетели потвърждават, че тя се е качила на стоп в някаква кола, за да се прибере вкъщи.

„По пътя видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… отбих вдясно от пътя и спрях в изоставената градина край гробището. Та я убих – удуших я с ръце. При удушаването използвах и примка. Доколкото помня, не съм извършвал никакви насилствени сексуални действия с нея, но не изключвам, че може и да съм извършвал. Трупът скрих в градината, в тревата.“ – из показанията на Владимир Романов.

Властите си задават въпроса защо жертвите биха се качили в колата на напълно непознат човек? Близките им твърдят, че те никога не биха го направили. Може би убиецът притежава някакво особено качество, способно да притъпи инстинкта им за самосъхранение. Или изглежда толкова слаб и безобиден, че момичетата дори не допускат мисълта, че би могъл да представлява опасност. Следователите работят по версията, че маниакът вероятно е вдъхващ доверие възрастен човек, или е облечен в униформа на военен или милиционер.

На 6 април 2004 г. на полето край село Славяновка е открит обгорения труп на петнайсетгодишната Елена Кравченко от село Невское, която е изчезнала месец преди това, отивайки на гости на приятелка в съседното село. Причината за смъртта ѝ са удари с нож, нанесени в областта на гърлото.

„… видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… отбих от пътя и спрях на безлюдно място. Там с помощта на нож я заставих да се съблече и извърших с нея полов акт, след което я убих, нанасяйки ѝ удари с ножа в шията. Трупът скрих в храстите.“ – из показанията на Владимир Романов.

Във вечерта на 3 август същата година четиринайсетгодишната Валентина А. пътува с автобуса към родното си село, връщайки се от Калининград. Тя така и не се прибира у дома. Според свидетелите кондукторът е свалил непълнолетното момиче от автобуса, защото е нямала билет. За последен път е видяна жива на спирката, опитвайки се да спре минаващите коли. След седмица я намират удушена на брега на близкото езеро.

„По пътя видях момиче на около четиринайсет години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… свърнах вдясно от пътя в гората. Там я убих – удуших я с ръце. Трупът хвърлих в езерото.“ – из показанията на Владимир Романов.

В селцето Майски има една единствена улица, агрокомбинат и пункт за приемане на черни метали. По пътя минават едва по няколко коли на ден. На 8 септември в зловонната яма на прасетата край селото е открито изгореното тяло на осемнайсетгодишната Наталия Ф. Момичето е изнасилено и удушено.

Божа кравичка

Тази поредица от изчезвания и убийства на млади момичета, извършени с еднакъв почерк, отдавна е навела сътрудниците от милицията на мисълта, че в района се подвизава маниак. Но след последното убийство Романов отново си взима почивка. Този път паузата продължава почти година.

През 2005-а единствената жертва на Багратионовския маниак става дванайсетгодишната Галина Р. На 17 септември тя изчезва на път към магазина в село Правдинск. Тялото на изнасиленото момиче е открито в полето след два месеца.

„В Правдинск видях момиче на 12-13 години. Предложих ѝ да я закарам. Реших, че ако се качи в колата, ще я убия. Тя прие предложението ми… свърнах вдясно от пътя и спрях на безлюдно място. Там по насилствен начин извърших с нея полов акт, след което я убих – удуших я с ръце. При удушаването използвах и примка. Трупът скрих в тревата в полето.“ – из показанията на Владимир Романов.

След толкова много убийства изглежда е време властите да предупредят населението, да обяснят сериозността на положението и да настоят родителите да не пускат дъщерите си сами по опасните пътища. Да втълпят в ума на всяко момиче, че ако пред нея спре кола на самотен път, трябва веднага да си плюе на петите, а не да се усмихва доверчиво в лицето на смъртта.

Само че руската милиция, всъщност властите навсякъде по света, не обичат да общуват с медиите. Твърдят, че „ненужното раздухване на проблема“ им пречи да работят. Още повече, че в медиите може да изтече „излишна“ информация, която да разтревожи престъпника и той да се скрие. Понятието „предотвратяване на престъпление“ сякаш отдавна е отпаднало от речника на руските правоохранителни органи. Дори онези сътрудници, които все още залавят престъпници, а не имитират бурна дейност, са фокусирани повече върху това да хванат убиеца, отколкото да спасят жертвата.

Освен това да бъде заловен един маниак не е никак лесна работа. По правило те притежават съвсем невзрачна външност и биографията им обикновено е напълно нормална. Романов, например, се оказва добродушен на вид възрастен човечец, дребен на ръст, спретнато облечен, с „пушкински“ бакенбарди. Жертвите вероятно са го приемали за безобиден чичко – един вид „божа кравичка“. Близките му не подозират с какво се занимава, докато работи като „таксист“. Обикновено той се връща у дома късно след полунощ, окончателно успокоен. И продължава скромното си съществуване до следващото убийство. Все пак прибягва до известна хитрост, за да обърка следствието: само за няколко години сменя пет автомобила.

Впоследствие става ясно, че Романов е предизвиквал интереса на следствието цели шест пъти, но всеки път е бил отхвърлян като възможен заподозрян. Системата, адекватно функционираща преди 10-15 години, когато углавното следствие в Калининград се е считало за най-доброто в страната, сега е практически разрушена. В противен случай Владимир Романов неизбежно е щял да попадне в полезрението на следователите.

Но при липсата на работеща система, остава единствено да се чака маниакът да допусне грешка. Точно така и се случва.

Фатална грешка

Владимир Романов е разкрит съвсем случайно. Фаталната грешка довела до неговото разобличаване, е нападението му над „истинска“ жена в края на август 2005 г., която в тъмното помисля за подрастващо момиче.

Двадесет и три годишната девойка, изглеждаща доста по-млада от годините си, живее в село Домново, а работи в Калининград. В онази вечер както обикновено тя се придвижва с автобуса до село Луговово, откъдето се обажда на родителите си и им казва, че ще се прибере до вкъщи на стоп.

За неин лош късмет зад волана на колата, в която се качва, седи не друг, а дружелюбният чичо Владимир Романов. Той отбива от главния път в посока към село Марийское. Изважда цигара и помолва пътничката си да провери дали запалката му не е паднала под нейната седалка. Когато тя се навежда, Романов замахва към тила ѝ с предварително приготвен малък чук. За щастие, ударът пропуска целта, а момичето успява да набере последния набран номер в мобилния си телефон и да изкрещи в слушалката: „Татко, убиват ме!“.

Романов продължава да я удря и се опитва да я удуши. Момичето оказва жестока съпротива и отървавайки се от хватката му, успява да се измъкне от колата. Побягва по пътя, но „чичкото“ я догонва с три скока, поваля я на асфалта и я завлича обратно в купето на своето „Ауди“ 80. Тя крещи, отбранява се с последни сили… А покрай тях минават коли. Никой обаче не спира.

Преминаващите коли изнервят Романов. Изплашен, че някой все пак ще спре, той решава да се премести по далеч от пътя. Когато се разсейва, за да завърти волана, момичето скача в канавката от движещата се вече кола. Романов се изпарява от местопрестъплението, а после намира в колата си чантата ѝ. Прибира от портмонето всичките пари, а чантата изхвърля…

Междувременно девойката се качва благополучно в колата на баща си, който е шофирал с 200 км в час, за да ѝ се притече на помощ.

Няма такова заявление

Родителите на спасилото се момиче веднага се обаждат в местното управление и закарват дъщеря си в болницата. Там скоро пристигат сътрудници от милицията и разпитват пострадалата. Но, както става ясно впоследствие, нейното заявление за опит за убийство успява някак си да бъде загубено. Оказва се, че сигналът за това престъпление даже не е бил регистриран.

По стечение на обстоятелствата пострадалата девойка работи в магазин за продажба на авточасти и може би затова е обърнала внимание на марката и регистрационния номер на автомобила. Без да чака действията на властите, с помощта на познат служител в милицията нейният баща установява кой е собственикът на аудито и отива заедно с дъщеря си на адреса, за да проверят отдалеч това ли е мъжът, който я е нападнал.

Оказва се, че това е точно той.

Бащата на момичето отново звъни в местното управление. Разполагам, казва им той, с адреса на престъпника.

– Какъв престъпник? – учудват се отсреща. – Нямаме постъпил такъв сигнал.

Тогава бащата звъни в районния отдел на вътрешните работи в Калининград, където живее нападателят. Обяснява им ситуацията. Владимир Романов е заловен след три часа.

Когато пристигат да го арестуват, властите заварват Романов преспокойно да пие чай. Специалните части с каски и бронежилетки, въоръжени с палки и автомати, нахлули в уютната му квартира, предизвикват у кроткия дърводелец искренно изумление. Той не е очаквал визита от страна на властите. Очевидно годините, преминали в безнаказан кървав лов, са го научили, че винаги ще му се разминава.

„Простете ми!“

Владимир Романов започва да говори веднага.

Мъчително е да слушат признанията му. Този човек, видимо напълно нормален, без зависимости, без хронични заболявания; роден и откърмен като всеки друг от майка; женен и възпитал деца; абсолютно рутинно разказва как е убивал непълнолетни момичета. Накрая добавя:

„Признавам вината си напълно, чистосърдечно се разкайвам за извършените престъпления.“

В изолатора за временно задържане, където е поставен в самостоятелна килия, Романов прави опит да отнеме живота си, но успяват да го спасят. Той признава на следствието за 9 убийства на млади момичета, извършени в периода 2001-2005 г., и показва местата, където се е отървал от телата им. Демонстрира готовност да сътрудничи на следствието. На 11 октомври 2006 г. признава за извършването на десето убийство, но не успява да разкрие повече подробности. Същата нощ 55-годишният убиец приключва със себе си, обесвайки се на чаршафа си. Романов оставя кратка предсмъртна бележка, адресирана до сина му:

„Серьожа!!! Прости ми, че ви причиних голяма болка. На мама не казвай нищо засега. Още веднъж ми простете. Татко“.

Подобно на много други организирани серийни убийци, Владимир Романов умее да предразполага хората. Тед Бънди също много топло се сбогува със своите близки… С тази разлика, че той не успява да се измъкне от правосъдието, отнемайки живота си.

Образът на серийните убийци доста често се идеализира (или демонизира) в популярната култура. Доктор Ханибал Лектър от „Мълчанието на агнетата“, който е един от дългата поредица фатални „серийни изкормвачи“, е елегантен като лондонския Джак и загадъчен като Зодиака. Но Владимир Романов не е нито изтънчен естет, нито подиграващ се с полицията зъл гений. Той е примитивно същество с човешка външност и животински инстинкти, плюс „двигател“ – жаждата да унижава и убива. Това чудовище тръгва по своята животинска пътека, която благодарение на неадекватността на властите се превръща за него в „зелена улица“, осеяна с костите на жертвите му.

Източници: murders.ru, www.newkaliningrad.ru, old.rudnikov.com, www.kaliningrad.kp.ru, klops.ru, ru.wikipedia.org, ug-ur.com, iz.ru

В средата на 70-те години на миналия век Русият ангел, както е известен сред феновете, е на върха на славата си. Любимец на агитката на „Лацио“ и национал на Италия, Лучано печели сърцата на феновете не само с безкомпромисните си изяви на терена, но и с поведението си извън него. Той е известен като безгрижен веселяк, който маже обувките на своите съотборници с кравешки изпражнения, приземява се на игрището с парашут по време на тренировка, крие ключа от съблекалнята… И именно силно изявеното му и на моменти прекрачващо границите чувство за хумор ще се окаже „трамплин“ към нелепата му гибел.

На 18 януари 1977-а Ре Чеколи научава от лекаря на отбора, че тежката контузия, от която страда в последните месеци, е напълно отшумяла и той е готов да се завърне в игра. 28-годишният спортист вижда в това повод за празнуване и вечерта излиза в компанията на двама свои приятели, единият от които – Пиетро Гедин, е негов съотборник в „Лацио“.

На път към избраното заведение, тримата минават край бижутерия и Лучано заявява на другарите си, че ще се отбие вътре, за да направи някаква поръчка.

След което нахлува в магазина, държейки ръцете в джобовете си по начин, внушаващ наличието на огнестрелно оръжие и изкрещява: „Никой да не мърда! Това е обир!“.

Собственикът Бруно Табочини*, преживял вече два грабежа в рамките на последната година, се оказва фатално подготвен за подобна ситуация. Той светкавично вади пистолет и стреля срещу „нападателя“. Лучано се свлича на пода и след малко издъхва в ръцете на невярващия си съотборник Гедин**, промълвявайки: „Това е шега, само една шега“.

Табочини е изправен пред съда, но бива оправдан с мотива, че е действал в условия на неизбежна самоотбрана. И действително сякаш никой не вини бижутера. Няма гневни реакции срещу него нито от семейството, нито от иначе доста избухливите тифози на „Лацио“.

Последната шега на Ре Чеколи коства живота му, но как би реагирал всеки нас на мястото на уплашения търговец, ако попадне в подобна ситуация?!

*Според някои източници, Табочели и Ре Чекони са били приятели, но в момента на „обира“ бижутерът не успява да разпознае футболиста, който бил с шапка и високо вдигната яка.

**Има твърдения, че Пиетро Гедин и другият спътник на Лучано също са нахлули с викове: „Това е обир“ , но тази версия е малко вероятна, с оглед на факта че Табочели стреля само по Ре Чеколи, а не и по тримата

Източници: forzaitalianfootball.com, chr.bg, football24.bg

Москва, края на 80-те години на XX век. В дворовете и парковете на града започват да откриват пострадали девойки. Всяка от тях разказва една и съща история: дошла е в столицата, за да учи или да пазарува, на гарата или край магазина към нея се е приближил обаятелен млад мъж, който се е представил като режисьор и й е казал, че търси начинаеща актриса за главната роля в новия си филм, който ще се снима в Париж или на Лазурния бряг…

Предложение, на което не може да се устои.

Изгряваща звезда

Зоя пристига в Москва от родния си град Ногинск с влака. Дошла е да си купи нови обувки за предстоящата почивка на Черно море и да се наслади на разходката из центъра на града сред елегантната лятна тълпа. Столицата е това все пак, а не тихото тъкаческо градче Ногинск…

Девойката си купува сладолед на пешеходната улица „Кузнецкий мост“ и без да бърза за никъде се отправя в посока към Театралния площад. Неочаквано по нея се провиква привлекателен около трийсет годишен мъж:

– Извинете, че си позволявам така свойски – усмихва се той и закрачва до нея. – Знаете ли, веднага щом Ви видях, разбрах, че точно това търсим.

Зоя е леко смутена и объркана. Тя не обича да се запознава на улицата и обикновено в подобни ситуации не продължава разговора, а бързо си тръгва. Но доброжелатният поглед на мъжа, приятният тембър на гласа му и твърдите му обноски я успокояват. Непознатият не прилича изобщо на уличен сваляч.

– Само няколко въпроса, – продължава мъжът. – С нищо няма да Ви задължат.

Той се спира, изважда от предния джоб на шушляковото си яке професионално удостоверение със златен релеф и се представя:

– Едуард Лвович Чапигин, режисьор в киностудио „Мосфилм“.

– Зоя.

– Прекрасно, Зойче, сега всичко ще Ви обясня…

Това прилича на подарък от съдбата. Двамата бавно крачат по древната улица „Петровка“, а пред нея се разгръщат картини, една от друга по-съблазнителни. Оказва се, че именно тя, Зоя, е момичето, описано в сценария на руско-френската продукция, която ще режисира новият й познат.

– Сюжетът е доста прост, – разказва Едуард Лвович, поглеждайки многозначително младата си събеседница. – Две приятелки от училище, дъщеря на дипломат и студентка в художествена академия „Строганов“, се срещат след дълга раздяла. Въпроси, разговори за увлечения, романси, кавалери… Всъщност, какво Ви е отношението към еротиката? Не, само не си мислете глупости. Никаква мръсотия, при нас е само чисто изкуство.

Режисьорът прекъсва разговора рядко, като уж между другото се интересува от родителите й и как си прекарва времето. Разбира, че тя учи в професионален техникум, като в момента е във ваканция, което го кара да възкликне радостно:

– Какъв късмет! Мисля, че ще успеем да завършим снимките до началото на учебната година.

Едуард Лвович се оживлява още повече, когато чува, че Зоя е „вече на шестнайсет“ и си има приятел.

– Значи, не се налага да Ви се обяснява откъде идват децата? – засмива се режисьорът и, забелязал смущението по лицето на девойката, побързва да добави. – Все пак филмът не е предназначен за ученици от началното училище. Ще има няколко креватни сцени, доста смели при това.

– Но как аз ще…

– Нищо, че никога не сте се снимала, – прекъсва я режисьорът. – Побеждават смелите. Доверете се на моя опит: създадена сте за киното. Всъщност сама можете да се убедите в това. Ей сега ще отидем в студиото и ще направим пробни снимки.

Забелязвайки в изражението й известна подозрителна колебливост, той измъква като фокусник от шапката си своя последен коз:

– Решавайте, втори такъв шанс може и да нямате в живота. След девет дни снимачният екип започва работа на терен в Париж…

Този аргумент разсейва и последните й съмнения. Бъдещата кинозвезда прави своя избор. Впоследствие Зоя Ф. разказва:

„Още преди да отидем в квартирата, режисьорът ме заведе в някакъв подлез и ме накара да изиграя слепец, новородено, младолика жена. Коментираше действията ми, направляваше ме, подсказваше. После ме помоли да се съблека до кръста. Свалих си блузата и потника. Режисьорът гледаше и опипваше гърдите ми, правеше ми комплименти, но тогава чухме някакъв шум и аз бързо се облякох“.

„По пътя режисьорът ми протегна в дланта си две таблетки. Каза, че може би в студиото ще се наложи да пия шампанско, а главата ми трябва да е свежа и движенията ми ясно координирани. Обясни, че хапчетата ще неутрализират действието на алкохола. Когато пристигнахме в квартирата, режисьорът ме почерпи със силно кафе, а после ми връчи изрязан бански и нареди да се преоблека. После Едуард Лвович ме помоли да изиграя въжеиграч, като в същото време ме снимаше с камера. Започнах да чувствам замайване и колкото и да се опитвах, не можех да се отърся от тази отпадналост“.

„Режисьорът се съблече гол и предложи да легна с него в леглото. Когато възразих, той обясни, че трябва да се убеди в моята разкрепостеност. Свали ми банския и започна да ме целува по гърдите и лицето. Попита ме дали съм живяла с мъж…“.

Из материалите по углавното дело:

„Възползвайки се от това, че след приема на таблетките Зоя Ф. е престанала да осъзнава същността и характера на извършваните с нея действия, и не е била в състояние да ръководи постъпките си, насилникът е извършил с нея полови актове в обикновена и извратена форма. Докато Ф. се е обличала, той е огледал вещите й, но не е намерил нищо ценно. Действията на обвиняемия в дадения епизод са квалифицирани от следствието като изнасилване на непълнолетна, намираща се в безпомощно състояние“.

Удовлетворен от „пробите“, насилникът извежда натъпканото с психотропни вещества момиче от дома си и я оставя на близката автобусна спирка.

Нездрави интереси

Роденият в Ереван Валерий Георгиевич Асратян всъщност няма никакво отношение към киното. За сметка на това обаче още от ранно детство проявява огромен интерес към въпросите за секса и превръща в основна цел на живота си задоволяването на собствената си похот. Впоследствие, по време изготвяне на съдебномедицинската му експертиза, психиатрите изучават внимателно неговата биография, а от разговорите си с него научават не малко важни подробности.

Асратян е роден през 1958 г. в благополучно и образовано семейство. За разлика от повечето серийни убийци като малък той не е подлаган на насилие или жестоко отношение от страна на околните. Родителите му го обсипват с ласки и внимание, още повече че той е слабо и болнаво дете. Възрастните съвсем рано започват да забелязват неговия особен интерес към секса. Възпитателите в детската градина се оплакват на родителите му, че той обича да се усамотява с момиченцата и да си играе с тях на „доктор“ – съблича ги и разглежда и опипва половите им органи. Според собствените му признания той е обичал да преследва и шпионира момичета. Специално се е качвал в препълнени автобуси, за да може уж случайно да се отърква в притиснатите в множеството безпомощни жени.

Вече на тринадесет години той получава първия си сексуален опит. Негова партньорка е 28-годишна позната, която му прави орална любов. На четиринайсет години Асратян вече се среща с жени постоянно. Общителен, импулсивен, притежаващ жив ум и достатъчно висок за възрастта си интелект, той с лекота си намира приятелки сред своите съученички и съседки. Голяма част от момичетата, опасяващи се от нежелана бременност, предпочитат сексуални контакти в нетрадиционна форма, което напълно го устройва.

Още в горните класове на гимназията той се увлича по психологията, което впоследствие му помага с лекота да установява контакт с непознати хора. Асратян е приет в Арменския държавен педагогически институт и го завършва с диплома по специалност предучилищна психология и педагогика.

Нимфетки

Валерий Асратян не променя пристрастията си по време на висшето си обучение. Намира се в постоянно търсене на любовни авантюри и спечелва сред съкурсниците си славата на плейбой. Практически всекидневно се среща с нова партньорка и счита себе си за опитен разбивач на женски сърца, тоест истински мъж.

Но още в института Асратян започва все по-малко да се интересува от възрастни жени. Привличат го предимно подрастващи девойки. Добре начетен, той намира много общи черти между себе си и героя в знаменития роман „Лолита“ на Владимир Набоков. Неконтролируемо е привлечен от момичета в „нимфетска“ възраст – десет-четиринайсет годишни. Разбирайки до какво може да доведе подобна страст, Асратян се опитва да се отърве от натрапчивите мисли. Но не може да надвие себе си.

След завършване на института през 1980 г. Асратян работи известно време като педагог-възпитател в училище-интернат за деца, поразени от полиомиелит и детски церебрален паралич. През 1981 г. се жени за московчанка и се премества в столицата. В този момент започва неговата „режисьорска“ кариера. Два пъти, през 1982 г. и 1985 г., е осъждан за извършване на развратни действия по отношение на малолетни момичета.

Излежавайки втората си присъда, той получава принудително местожителство в Белгородска област, но, разбира се, няма намерение да живее на това затънтено място. През 1988 г. Асратян се връща в Москва. Съпругата му отказва да го приеме обратно и той се събира с касиерка в магазин за хранителни стоки на име Марина Агаева. Четиридесетгодишната Агаева и нейната четиринайсетгодишна дъщеря стават наложници на циничния си съквартирант и се редуват добросъвестно да реализират сексуалната му похот. Не след дълго двете изплашени жени се превръщат в негови съучастници, помагайки на „режисьора“ да подбира кандидатки за главната роля в неговия „филм за възрастни“.

Пробни снимки

Асратян се запознава с бъдещите си жертви в центъра на Москва. Любимото му място за „лов“ е магазин „Детски свят“, посещаван от особено много наивни провинциалистки и въобще красиви момичета. Притежавайки авторитетна външност и увереност, граничеща с наглост, той им се представя като продуцент или режисьор от „Мосфилм“ с помощта на фалшиво удостоверение. После, в зависимост от контакта със събеседницата, предлага снимки в киното и пътуване във Венеция, Париж или Берлин. Перспективата за командировка зад граница за сметка на студиото прави сговорчиви и най-внимателните и недоверчивите.

Сетне Асратян продължава по отработения до най-малката подробност сценарий. Завежда нищо неподозиращата девойка в квартирата на своята „асистентка“ Марина Агаева, където се разгръщат основните събития. Партньорката му приготвя киноапаратурата и осветлението за снимките, а „режисьорът“ бързо сварява силно кафе и галантно го поднася на бъдещата звезда на големия екран. Преди това сипва в чашката дяволска смес, състояща се от силнодействащи психотропни вещества. Жертвата изпива ободряващата напитка, забелязвайки странно горчивия й вкус, и изпада в полусъзнателно състояние. Време е за „пробните снимки“.

Из материалите по углавното дело:

„За улеснение на престъпната си дейност Асратян използва вещества със сънотворни или психотропни свойства. За тяхното въздействие върху човешката психика е научил от „Справочник за лекарствени препарати, използвани в медицинската практика в СССР“. Най-често Асратян прибягва до невролептици, транквиланти, седативи и антидепресанти. В зависимост от целта си смесва хапчетата в различни съчетания и дози. Първо разбърква един от препаратите в кафе, а след като на момичето му прилошее, под различни предлози я кара да приеме още таблетки, с което окончателно я опиянява. Някои от жертвите са се намирали в безпомощно състояние в продължение на няколко часа, а други – три-четири дни, в течение на които Асратян ги е използвал за сексуални опити във всеки удобен за него момент“.

Първоначално той се запознава с момичетата самостоятелно. Избира провинциалистки – жителки на Подмосковието, дошли в Москва на пазар или на екскурзия. Те не се ориентират добре в града и са по-отворени за контакт. Скоро се досеща, че ще е още по-лесно, убедително и весело да обработва жертвите съвместно с Марина Агаева. После привличат към извратените си занимания и нейната психически болна малолетна дъщеря Татяна. Момичето е използвано от Асратян не само като примамка (режисьорът я представя като втората „героиня“ във филма), но и за сдобиване с рецепти. Татяна страда от сериозни заболявания, нуждае се от медицинско наблюдение и постоянно приема различни психотропни лекарства. Тя изпитва панически страх от Асратян и тича към поликлиниката без да му се налага да й повтаря два пъти.

Из показанията на Асратян:

„Майка и дъщеря помагаха да създадем у момичетата увереността, че наистина сме снимачен екип. Уговаряхме се преди това кой какво трябва да прави. Освен това Марина и Таня трябваше да помагат на момичетата, да ги водят до тоалетна, да ги хранят. Под въздействието на хапчетата някои от тях неволно се изпускаха, течаха им лиги… Трябваше да перат бельо и дрехи, да чистят в квартирата, да следят за състоянието им“.

Подобни развлечения, въпреки скромния „реквизит“ и минималните разходи по пленниците, са скъпо удоволствие. Все пак шампанското и лекарствата не са без пари. Освен това безработният „режисьор“ държи да изглежда досущ като преуспяващ деятел на изкуството от столичния елит. Точно затова той предпочита да се запознава с добре облечени момичета, накичени с бижута.

След като се позабавлява с тях, с помощта на съучастничките си той преоблича безпомощните пленнички в бабешки дрипи, сваля от тях всички пръстени, верижки и дрънкулки, и наливайки в устите им последна ударна доза лекарства, ги извежда от дома. Винаги ги води по обиколни пътища, за да не могат да намерят отново адреса или да си спомнят пътя, по който са минали. Наистина впоследствие много малко от пострадалите момичета успяват да възстановят с подробности случилото се с тях нещастие.

За Асратян няма разлика между четиринайсетгодишно дете и двайсетгодишна студентка. Всички те са просто предмети, които той използва за свое удоволствие.

Неговите „игри“ стават все по-извратени. Преситената фантазия на перверзника го кара да привлече в креватните забави и Марина. Той с интерес наблюдава сцените на лесбийски ласки, като се присъединява по-късно и устройва оргии по свой собствен сценарий.

Веднъж Асратян успява да замъкне на „снимачната площадка“ две приятелки наведнъж. С тях „общува“ в различни комбинации, след което ги изпраща една по една, натъпкани със сънотворни. За една от жертвите дългите „пробни снимки“ завършват с бременност. Непълнолетното момиче, криещо от родителите си за своята среща с „режисьора“, съобщава за това твърде късно. Абортът вече е твърде рискован и тя се оказва майка на детото на своя изнасилвач. Според някои източници девойката е нямала никакъв спомен за случилото се и новината за бременността я е накарала да скочи пред автобус.

В един момент Валерий Асратян разбира, че за да прикрива престъпленията си вече не е достътъчно просто да отведе упоената си жертва по далече от дома. Бройката на излъганите момичета възлиза на десетки, свидетелите стават все повече. В крайна сметка той решава, че за да остане на свобода, ще трябва да убива…

Смъртоносни „дубли“

Изнасилвайки и ограбвайки поредното момиче, Асратян стрива на прах 80 таблетки, взима бутилка с вода и замъква едва ходещата жертва към крайградската електричка на станция Царицина. Преди да я качи във вагона, той й дава да изпие смъртоносната доза сънотворни. После, като загрижен татко, внася момичето във влака и го слага да седне. Асратян остава на перона, вперил поглед след електричката, отнасяща жертвата му към смъртта…

За щастие, момичето не пристига на тази последна спирка. Организмът й реагира на огромната доза лекарства и линейката, извикана от пътниците във влакчето, пристига навреме.

Освен две жестоки убийства (третата девойка, която „режисьорът“ се опитва да удуши с колан от халат, по чудо оживява), следствието доказва още пет опита за убийство.

Пет от жертвите на Асратян изваждат късмет. Спасяват ги две обстоятелства. Той им дава твърде голяма доза лекарства и организмът им просто отказва да поеме отрова в такива количества. Медицинската помощ също пристига навреме. Наистина, няколко дни момичетата се намират между живота и смъртта, а лекарите в началото дават доста мрачни прогнози.

Всичко на всичко в углавното дело влизат 17 епизода (толкова заявления постъпват в милицията), осем от които – смъртоносни „дубли“, не доведени до край, въпреки старанията на Асратян.

Жертвите са объркани, зле си спомнят подробностите, дават само повърхностно описание на външността на перверзника. По тези оскъдни и разкъсани показания следователите все пак успяват да съставят фоторобот и да изяснят къде е ловната територия на „режисьора“. Узнавайки, че той се представя като сътрудник в „Мосфилм“, разследващите се отправят към кадровия отдел на киностудиото, където разглеждат хиляди досиета на служители, опитвайки се да открият някаква следа. В центъра на града, около магазин „Детски свят“ и на улиците „Кузнецкий мост“ и „Пушкинская“, с вид на скучаещи провинциалистки се разхождат служителки на реда под прикритие. На насилникът не попада в мрежата, а броят на жертвите расте.

Смачкани от нещастието родители водят децата си в Главно управление на вътрешните работи, молят да бъде намерен насилникът, предлагат помощта си. Най-накрая късметът се усмихва на разследващите: една от девойките не много уверено, но все пак успява да покаже улицата и дома, където са се провели „снимките“. Властите установяват наблюдение и скоро се убеждават, че са на прав път. Човек, приличащ на фоторобота на маниака, често попада в полезрението на ченгетата в засада.

Залавят Валерий Асратян на площада пред Болшой театър (според друга версия е бил заловен в зоологическата градина), докато омайва поредната си жертва. Щракват му белезниците и той първоначално се опитва да се отскубне, но скоро се успокоява и вече в колата, на път към управлението, неочаквано казва:

– Интересуват ли Ви убийства? Готов съм да разкажа.

Паяк в буркан

Оперативните служители, не разполагащи в онзи момент с информация за убийства, са удивени от разговорливостта на режисьора. Неговата „искреност“ има просто обяснение. Асратян никак не иска да попадне в общата камера с други арестанти. Знае, че ще му се наложи да отговаря за блудството с деца – не само по законите на държавата, но и по неписаните закони на затворниците…

На следващия ден Асратян отвежда властите на мястото на убийство в московското селце Битца, където от страх да не бъде разобличен е убил с нож и захвърлил седемнадесетгодишно момиче сираче. При второто убийство той удавя студентка във ваната на жилището й. При това го прави толкова правдоподобно, че съдебномедицинските експерти предполагат, че смъртта е настъпила при нещастен случай. Това е единствената жертва, изнасилена и убита в собствения й дом.

По време на предварителното следствие Асратян лежи в самостоятелна килия, като паяк в буркан. Той ужасно се страхува, че ще попадне в затвора, където сексуални насилници като него обикновено стават жертва на насилствен хомосексуализъм и сам настоява за смъртна присъда. Съдът удовлетворя молбата му и го осъжда на смърт чрез разстрел. Изпратен е в легендарния затвор „Бутирка“, където чезнат прочути чудовища като Сергей Головкин и Сергей Ряховски. Асратян не прави опит да обжалва присъдата си…

Останалите затворници го смятат за двуличник и интригант. Разстрелват го на неизвестна дата през 1996 г., след 20:00 часа вечерта, когато обикновено в затвора настъпва такава удивителна тишина, че се чува и муха да бръмне в коридора.

Историята на Валерий Асратян, която е без аналог в практиката съветските криминалисти, се отличава с един трагичен детайл. Външно механизмът на „режисьора“ за търсене на жертви напомня на действията на най-продуктивните серийни убийци: плътен, понякога многодневен контакт с обекта, запознаване с неговите интереси, залъгване с лъжливи обещания до мястото на извършване на престъплението. Но с това сходството се изчерпва. Ако Андрей Чикатило, Сергей Головкин, Анатолий Сливко и Сергей Ряховски са предпочитали да си имат работа с леки и пропаднали жени, трудни тийнейджъри, проститутки или слабоумни скитници, то жертвите на Валерий Асратян по никакъв начин нямат място в така наречената „рискова група“.

Нито едно от момичетата, хванали се на въдицата на „режисьора“, не е имало негативни характеристики. Никоя от тях не е взимала наркотици, не е страдала от психически отклонения, не се е заразявала с венерически болести, срещу тях не са подавани никога никакви жалби, а в училище, на работа или в университета са били познати като честни, дисциплинирани и възпитани момичета. Техният единствен недостатък е, че твърде много са искали да се снимат в киното…

Източници: „Маниаци… Сляпа смърт: Хроника на серийните убийства“ от Николай Модестов, serial-killers.ru, mk.ru, shevkunenko.ru