Есента наближава със своето изобилие и цвят. Тази богата и цветна есен! Носеща малко тъга, но и топлина в плодовете от слънчевото лято. Плодове, които прекрасно се обединяват в есенна салата. Със сладко-кисел дресинг и повечко пипер. Да посрещнем есента!

Рецептата за есенна салата с круша и грозде може да намериш в брой 17 на списание Нея.

П.П. Една хубава тематична песен.

Времето се захлади за няколко дни и си помисли, че идва есента ли? Да, тя ще дойде, цветна и пъстра, със своите красоти, но мисля, че имаме още малко време да се любуваме на слънцето и топлината. Есента ще дойде, ще я усетиш под краката си от шумолящите листа. От все по-хладните сутрини и вечери. От любимото ми разнообразие на пазара и аромат на печена тиква и желе от дюли. А когато ти предложа от най-ароматните поширани круши и дойде времето за традиционните баварски ястия с месо, тогава, да знаеш, че есента ще е вече тук.

Един коментар в социалната мрежа ме накара да се замисля за времето. Не за синоптичното време, а за времето като период на мечти, реализация, време за действане, време за почивка. Колко относително е то? Колко неща може да свършиш за „отрицателно време“ и колко за „цяла вечност“. Рано е. Все още е рано за равносметка, а и аз като че ли не си падам по тези неща. Обичам да планирам, да съм наясно с нещата, да знам какво е било и какво предстои, но не се замислям какво съм свършила за определен период. Петилетките отминаха отдавна. А равносметка може да си правим тогава, когато изживеем живота си.

След като периода е свършил, значи и аз съм свършила с нещото. Независимо дали се е осъществило или не. В повечето случаи, съдбата ни поднася изненади, а аз ги приемам като предизвикателство. Такива неща се случват и в моя кулинарен живот (смея да кажа, че имам такъв, след като заема по-голямата част от времето). А колко е вълнуващо да науча нещо ново, да изпробвам някоя нова рецепта, да опитам нещо, което звучи и интересно, и мистично, и забавно.

Bienenstich (в превод: пчелно ужилване) е немски десерт, който мой читател сподели, като негов любим. Заинтригувах се и както вече знаеш приготвих десерта за партито с приятелки. Всички се влюбиха в него от първата хапка. Споделиха, че е невероятен сладкиш – нито много сладък, нито блудкав, просто идеален за кафе или чай. Или десерт след няколко бутилки вино.

Немския десерт, не типично баварски, на каквато кулинарна тема съм сега (с малки отклонения) е така превъзходен, че не мога да се сдържа да не споделя с теб рецептата, по която го приготвих.

Вълнуващо е съчетанието на всички части от десерта - тесто, наподобяващо козунак, млечен крем с бадемов и ванилов аромат и накрая превъзходен карамел с мед, бадеми и канела. Повярвай, това е много по-вкусен немски десерт от тортата Шварцвелдер, питата със сини сливи или баварския крем. Все още търся фаворита за традиционен баварски десерт, но този вече ми е фаворит от немската кухня като цяло. Също като на моя читател.

Сладкиш Бийненщих

Адаптирано от bestrecipes.com.au

За тестото:

• 340 гр. бяло брашно
• 1/2 чаена лъжица сол
• 120 мл. хладко прясно мляко
• 3 супени лъжици светла кафява захар
• 7 гр. суха мая за хляб
• 80 гр. меко масло
• 1 яйце от свободно отглеждани кокошки, със стайна температура

Маята и една супена лъжица захар се разтварят в прясното мляко. Оставя за 10-15 минути да шупне.

Брашното се пресява със солта в купа. В средата се прави кладенче. Добавят се останалата захар, яйцето, маслото и прясното мляко с маята. Замесва се меко тесто. Меси се няколко минути докато стане гладко и еластично. Поставя се в намазана с малко мазнина купа и се покрива с фолио за свежо съхранение. Тестото се оставя да втаса на топло място за 1,5-2 часа или докато удвои обема си.

През това време се приготвят топингът и кремът.

За топинга:

• 120 гр. краве масло
• 50 гр. светла кафява захар
• 3 супени лъжици мед
• 100 гр. филирани бадеми
• 3 супени лъжици течна сметана
• 1 чаена лъжица канела

Маслото се разтопява в малка касерола. Добавят се захарта и медът. Разбъркват се докато се разтопят. Готвенето става на умерен огън. След това се добавят бадемите, сметаната и канелата. Разбъркват се добре и се готвят още 3-4 минути докато сместа се карамелизира. Оставя се да се охлади напълно.

За крема:

• 250 мл. прясно мляко
• 3 жълтъка, от яйца от свободно отглеждани кокошки
• 100 гр. светла кафява захар
• 15 гр. царевично нишесте (1 супена лъжица)
• 120 гр. краве масло
• 1 чаена лъжица ванилова есенция
• няколко капки бадемова есенция

Млякото се загрява докато започне да завира.

Жълтъците и захарта се разбиват с миксер докато се сгъстят и станат светло жълти. Към тях се добавя царевичното нишесте и се разбърква добре. По малко, на тънка струйка се излива врялото прясно мляко. Това може да стане на 3-4 пъти за да свикнат жълтъците с температурата на млякото и да не се пресекат. Сместа се връща на котлона (слаб до умерен огън). Разбърква се непрекъснато с телена бъркалка, докато кремът се сгъсти. Маха се от огъня и се добавя маслото на няколко части. Разбърква се енергично докато се разтопи и се поеме от крема. Най-накрая се добавят ваниловата и бадемовата есенция.

Кремът се покрива с фолио за свежо съхранение за да не хваща коричка. Оставя се на стайна температура да се охлади, а след това в хладилник докато дойде време да се използва.

Опичане на тестото:

Фурната се загрява на 180°C.

След като тестото втаса се премесва още веднъж за кратко. Оформя се на топка и с длан се притиска на пита с диаметър 20 см. Поставя се в намазана с мазнина форма с подвижни стени с диаметър 20 см. (Увери се, че формата е здрава и не протича.) Отгоре се разпределя карамеловия топинг с бадемите. Пече се в предварително нагрятата фурна за 40 минути.

Сглобяване на сладкиша:

След като се извади от фурната се оставя за 15 минути във формата или докато топингът стегне. С остър нож се минава по ръба на формата за да се отдели залепеният топинг. Сладкишът се освобождава и се оставя да изстине.

Когато е изстинал се срязва на две части по хоризонтал с назъбен нож (за хляб). Върху основата се разпределя изстиналия крем. Отгоре се поставя втората част с топинга.

Сладкишът става по-хубав, когато престои няколко часа.

Има и неща, които не обичам да правя в кухнята. Едното от тях е да пържа. Второто е да чистя печката след пържене. Пред силно нагорещеното олио се пържа и аз, като от време на време усещам бодежи по кожата от пръскащата мазнина. Затова и рядко приготвям ястия, в които термичната обработка е именно тази. Освен това, ако включа и здравословния аспект предимно да варя, задушавам и пека, то аз измислям начини да пропусна елемента с висенето пред тигана.

И тук отново се връщам на картофите, по твое желание и приготвих картофени кюфтета със сирене. Варианта, в който избягвам да ги пържа е да ги наредя в тава и да ги запека в силна фурна. Не знам точно защо, но сега реших да се върна към начина, по който и баба, и мама приготвят тези кюфтета. Приготвени в тигана, вкусът им е по-различен, почти го бях забравила. Но това, заедно с картофената салата е едно от нещата, които често се приготвяха вкъщи, от момента, в който извадехме картофите от градината, та чак до ранна зима, когато касетките със запаси в мазето започнеха да намаляват.

И така, моите картофени кюфтета със сирене са тук. Никога не съм предполагала, че ще включа тази рецепта в блога. Всичко това заради теб, който следиш изкъсо какво пиша и обещавам.

Картофени кюфтета със сирене

От посочените продукти се получават 14-16 кюфтета.

За подправки избрах пресен магданоз, чубрица и индийско орехче. Може да се заменят или допълнят със салвия, мащерка, розмарин или риган. Да се добави лют пипер и кимион.

Продукти:

• 700 гр. картофи
• 200 гр. сирене
• 1 яйце
• 50 мл. прясно мляко
• 1/2 връзка магданоз
• 1 чаена лъжица сушена чубрица
• щипка индийско орехче
• сол и прясно смлян шарен пипер
• галета за овалване
• олио за пържене

Картофите се сваряват и още топли се обелват. Намачкват се с преса за картофи. Към тях се добавят натрошеното сирене, прясното мляко, нарязаният на ситно магданоз, чубрицата, индийското орехче, сол и пипер на вкус.

Всички съставки се омесват добре. Оформят се 14-16 топки и се овалват в галета. Топките леко се сплескват между дланите. Не ги правя много тънки.

Олиото се загрява добре. Кюфтетата се пържат от едната страна докато станат златисто кафяви. Внимателно се обръщат и се запържват и от другата страна.

Хайде отново да се върна на темата баварска кухня. Този път съм подготвила един сладкиш. Преобладаващите десерти в Бавария са тестени, замесени с мая, понякога придружени с плодове. Плодовете пък от своя страна най-често са дребни червени плодове, ябълки, круши и сливи. Когато преглеждах рецептите от книгата за традиционна баварска кухня си набелязах този сладкиш със сини сливи, като си мислех, че реда му ще дойде по-късно, през есента. Изпреварих малко събитията и то не само от вечното любопитство, но и защото видях много хубави сини сливи на пазара.

Тази рецепта ми се стори странна, може би защото очаквах по-различен резултат от този, който получих. Вече си мисля, че баварските десерти не са толкова впечатляващи. Но нека не избързвам със заключенията си, защото може  все още да не съм попаднала на интересен десерт. И все пак си мисля, че в баварските традиции са застъпени приготвянето на хляб, картофи и месо, отколкото на сладки изкушения.

Както и да е. Аз приготвих тази плодова пита за да се докосна до онова рустик излъчване, което всички кухни по света са запазили, дори в съвременния си, модерен вариант. Отново извадих точилката и изцапах престилката си с брашно. Помирисах аромат идващ като от стара селска печка и отрязах едри парчета от питата, за да вкуся традиция.

Пита със сини сливи

Адаптирано от книгата Traditional Bavarian Cooking

За закваската:

• 30 гр. прясна мая за хляб
• 50 мл. хладка вода
• щипка захар
• 2 супени лъжици бяло брашно

Маята и захарта се разтварят във водата. Добавя се брашното и сместа се разбърква докато се образува каша. Покрива се с кърпа и се оставя на топло място за 15 минути докато шупне.

За тестото:

• цялата закваска
• 600 гр. бяло брашно + допълнително за омесване и разточване
• 3 яйца от свободно отглеждани кокошки, със стайна температура
• 250 мл. хладко прясно мляко
• 1 супена лъжица меко масло
• 1 щипка сол

Брашното се пресява със солта в голяма купа. Добавят се закваската, яйцата и маслото. По малко се изсипва прясното мляко, като се замесва тесто. Меси се няколко минути върху набрашнена повърхност докато стане гладко и еластично. Тестото се поставя в намазана с мазнина купа и се покрива се с кърпа или фолио за свежо съхранение. Оставя се да втаса на топло място за 40 минути или докато удвои обема си.

Подготвя се голяма тава с размери 40×32 см. (използвах тавата на фурната). Покрива се с хартия за печене и се напръсква със спрей за печене. Фурната се нагрява на 200°C.

След като тестото втаса се премесва още веднъж. Разточва се върху набрашнена повърхност на правоъгълник с размери приблизителни с размерите на тавата за печене и дебелина 1 см. Разточеното тесто се поставя в тавата.

За топинга:

• 1,300 кг. узрели, но твърди сини сливи
• пудра захар за поръсване
• канела за поръсване

Сливите се измиват и се почистват от костилките. Нарязват се на четвъртини. Подреждат се върху тестото, като се оставят свободни по 1 см. от краищата на тестото.

Питата се слага в предварително нагрятата фурна и се пече за 40 минути, докато краищата на тестото се зачервят.

След като се извади от фурната, още топла се поръсва обилно с пудра захар и канела.

Мисля си, обаче че ще изпълня още една рецепта за подобен немски сладкиш, в който присъстват не само сезонните сини сливи, но и хрупкав топинг с бадеми. Това, вероятно ще стане след пожеланите картофени кюфтета със сирене. Отново ще има „Йоана на Земята“ с достъпна и позната рецепта. А ти не се свени да си пожелаеш нещо. В кухнята, винаги съм на твое разположение.

П.П. Не съм забравила и пожеланата рецепта за тортата Bienenstich.

Уважавам семейните празници. Винаги съм ги уважавала. Винаги ми е било приятно да се съберем, да побъбрим, да поспорим, да се повеселим и да поплачем (понякога), обливайки спомени и надежди с домашно вино. Моята непринудена сантименталност ме връща в хубави спомени, които пазя като скъпоценен камък. Не съм загубила нищо от миналото, така грижливо пазено в моето съзнание. Но миналото си е минало! Настоящето дава превес над нещата и докато се усетя, моят по-малък брат вече има семейство. А пък аз съм леля на един палавник. Леля!

Ab ovo

(„От яйцето“ = от самото начало. Изразът се употребява като упрек срещу лице, което започва разказ от много далече.)

Майка му го учи да ми казва Йоана. Обичам да ме викат по име. Не знам точно защо, но ми харесва. Племенникът ми обаче не се поддава. Вика ми лельо. А пък аз крача гордо, макар и понякога да ми се сърди. Сърди ми се, защото не му давам да ми пипа козметиката. Иначе е много щастлив, когато му пускам филмчета с Макуин Светкавицата. Той е само на 2. Говори си някакъв негов език. Но измежду неразбраните думички, отчетливо се чува: мама, тате, леля и Макуин.

През по-голямата част от времето ние сме разделени. От стотици километри. От онова място, от което съм взела само най-хубавите спомени и се смея на лошите сега. Това не ми пречи да го обичам. Радостта, че съм леля става по-голяма, когато разстоянията между нас станат много малки, толкова близки, че да го гушна. Той се дърпа. Но аз знам, че ще порасне. Тогава ще мога да си говоря с него. И ще си налеем по чаша от домашното вино, което баща ми ще приготви с толкова любов, че тo на мига ще влезе в кръвта ни и ще избистри, иначе размътените ни мозъци. In vino veritas. (Във виното е истината)

На семеен празник, също така баща ми изважда някакви прашасали бутилки, с покрито с восък гърло, скрити на тавана от незапомнени времена и очакващи момент като този. Спомням си, че виното отдавна го изпихме, май беше за завършването ми. Но има и едни други бутилки, които баба наричаше цяр. Гроздова ракия с ароматни билки, кехлибарен цвят и точеща се като олио. Време беше да извадим и последните запаси.

Празникът предстоеше. Аз като една дисциплинирана, грижовна и кулинарна леля, поех приготвянето на тортата. Предстоеше едно наистина незабравимо преживяване… в кухнята. В моята кухня!

- Колко гости са поканени? – питам аз, за да знам какво да правя.

- Около 60 човека.

- ?!

Шестдесет човека за едно кръщене! Хора, полудяхте ли? Тортата, която си представях до момента се изпари със скоростта на светлина, а умът ми започна нещо да блокира. „Ок, ок“ – повтарях си аз и зачаках паниката да премине. В този момент споделям с баща ми. Той ми казва: “ Я си почини, ще взема една торта от сладкарницата“. Аз като чух това се съвзех и съвсем неуклончиво му заявих: „Знам какво да правя!“ Егото в мен се обади.

Седмица преди събитието аз все още нямах пълна идея какво ще правя. Обзе ме паника. Нямах идея, нямах списък – трагедия. Организираният и подреденият човек в мен бе отдал място на блуждаещи мисли и меланхолия. Трябваше да се съвзема! Трябваше да се върна на Земята, тук и сега. Направих го, макар и с известни усилия. Намислих си каква торта ще приготвя. Изпробвана. Сега не му беше времето за експерименти. Изготвих списък за пазар. Припаднах пред него. Отново паника. „Я се стегни!“ – казваше глас вътре в мен. „Няма да ти е първото, нито последното.“

Res severa – verum gaudium

(Сериозната работа – истинска радост)

Четири дни преди събитието напазарувах всички необходими продукти. Не изглеждаха чак толкова много. Знаех, че ще се справя. Но ми трябваше асистент. Някой с голямо въображение и талантлива ръка. Знам кой е - Сандо. Работихме заедно в онзи ресторант. Той беше, както се казва дясната ми ръка и декорираше торти под моя строг поглед. Все му се карах. Но той е разсеян – присъщо за гениите.

Сега отново пое усърдно задачата на „дясната ми ръка“, но този път много се смяхме, забавлявахме и накрая се почерпихме за добре свършената работа. Макуин е готов! Оставаше да изпека останалите платки, да приготвя крем, да го изчакам да изстине, да сглобя основите, да замеся захарнато тесто, да покрия тортите… до два през нощта.

Unguibus et rostro

(„С нокти и човка“ = с всички сили)

Знаех, че вкъщи, в Ловеч, обстановката ще е нагорещаена. От приидващи гости и роднини, които не съм виждала с години и които да ми досаждат с вечния въпрос: „Кога ще се омъжваш?“ Мразя този въпрос. Мразя да отговарям на този въпрос. Хора, гледайте си работата!

Представям си се воъражена с миксер как изгонвам всички по стаите и слагам бариера на вратата на кухнята. Как викам по всеки, който се осмели да наруши моето пространство. Как изведнъж ми свършва някакъв продукт и се налага да обиколя целия град без да знам къде ще го открия, а като се върна терена ми ще бъде окупиран от любопитни очи, някой ще си е забол пръста в крема, а друг ще си намаже ягодовото сладко на филийка, защото е пригладнял.

Та, за да не изнервям допълнително обстановката (и себе си), затова реших, да приготвя тортата в София. Щях да занеса разглобената торта в Ловеч и да я сглобя в ресторанта, точно преди всички да ахнат. Трябваше ми стабилен транспорт. За нещастие, точно сега не разполагах с автомобил. Отново паника. Ами влак? Най-добре ще стане с влак. Спомних си как преди години (много години) взимах разстоянието Ловеч – Русе и обратно, сякаш отивам от нас до пазара. Прегледах линиите. Опцията беше следната – 4 часа път с прекачване в Левски + 1 час престой по гарите. Абсурд! Представих си как мъкна две основи за торта, една кола Макуин и личен багаж, издъхвайки прекачвайки се по гарите. И то в тази жега!

Остана автобусът. За щастие моята маминка пристигна в София от Атина точно в този ден, в който аз трябваше да отпътувам за родния град. Купихме 3 билета за Ловеч. За нас двете и за тортата. И аз взех, че полудях! Една трета от тортата (най-голямата част) се возеше със собствено място, а останалите две части в моята и мамината пола.

Aut Caesar, aut nihil

(Или Цезар, или нищо. Т. е. или всичко, или нищо.)

И понеже Вальо трябваше да пристигне в Ловеч вечерта на същия ден, аз съвсем безразсъдно оставих в София по-голямата част от аксесоарите, които щяха да ми трябват за финалното сглобяване на тортата. Той трябваше да ги вземе. Имах достатъчно багаж за носене.

С мама пътуваме. По пътя четях „Моето семейство и други животни“. Заглавието ми се стори много подходящо за момента. Натоварили сме се на три седалки и се радвам, че в автобуса има добър климатик.

Телефона ми звъни. Вдигам. Вальо ми съобщава, че ще дойде в Ловеч на следващата сутрин – деня на кръщенето и църковния брак. „Как така?“ – попитах аз с изненада и тревога. Сълзите ми тихо започнаха да се стичат. Не знам дали, защото спазвах благоразумие да не се развикам в автобуса, защото нямаше какво да направя или защото напрежението в мен вече трябваше да избие отнякъде. Вече не ми се четеше. Останах замислена и започах да прехвърлям варианти в главата си как и с какво ще сглобя тортата на следващата сутрин. Няма варианти. Всички необходими неща бяха в София. В такъв момент имам чувството, че земята се срива под краката ми, аз пропадам в тъмна дупка и никой не чува виковете ми. Няма изход. Но не мога да захвърля всичко. Мама ме успокоява.

Nolens volens

(Щеш не щеш)

Пристигаме. Целувки, прегръдки и радостни сълзи. Аз съм напрегната. Търся хладилник. Веднага! Тортата вече се разтичаше. Оставям я в ресторанта, където ще бъде тържеството и се надявам да оцелее до утре сутринта, когато щях да я сглобя. Или иначе казано някой от персонала, който не е информиран, че в онези кутии и пликове има торта, да вземе да сложи нещо отгоре им. Какво ли не ми минава през главата в такива ситуации?

Прибирам се. Вкъщи наистина цари хаос. Котката е избягала, стои пред блока и не смее да си влезе у дома. Баща ми и носи храна и вода. Не си намирам вещите, няма къде да спя. У нас ли съм?!

Pueritia semper amabilis

(Детството е винаги мило)

Отивам у баба. Влизам в стаята, в която ще спя. Лъхва ме толкова познат и толкова далечен аромат. Аромат на детство. На тоалетката с трикрило огледало са наредени мускалчета с розово масло. Фиксирам пишещата машина и така ми се иска да сложа лист хартия и да започна да пиша. Да си кажа всичко. Да изпиша всяка буква със силен удар, а след това да сложа нов ред със замах. Отказвам се. Машината е прекалено шумна, а аз съм прекалено разстроена.

Et gaudium et solacium in litteris

(И радост, и утеха се намират в литературните занимания.)

Телефона пак звъни. Вальо е. Този път новините са добри. Ще тръгне от София в един през нощта. Аз чакам. През това време се заравям в библиотеката на баба. Трябва да се поддържам будна. Има предимно медицинска литература. Дядо беше лекар. Между тях заглавия с патриотични лозунги от комунизма. Не ми е интересно. Пристъпвам към класически заглавия от български и руски автори. Взимам първият от десетте тома на Достоевски и сядам да чета. Какви любовни писма е писал този човек! Струва ми се тежък и прекалено разточителен за два часа през нощта. Затварям книгата и се чудя кога ли ще и дойде реда.

Преминавам към познати неща – „Мъжът и жената интимно“. Разсмивам се. Всеки има тази книга. После хващам учебник по латински език. Пълно е с медицинкси термини, някои от които знам. Или по-точно – знаех. Попадам на латински сентенции и изрази. Очите ми веднага се вкопчват в един познат израз, който учителят по биология в осми клас непрекъснато повтаряше: Dum spiro, spero. (Докато дишам, надявам се.) Замислена над това се унасям на дивана. Не издържам повече. Втора безсънна нощ. Клепачите натежават и заспивам. След около половин час (може би) звъненето на телефона ме събуди. Най-после! Отидох да си взема безценния багаж пътуващ от София посред нощите. Заспивам спокойна. Почти.

Per aspera ad astra

(Чрез трудности до звездите (се стига) )

На сутринта ставам изпълнена с нови сили за престоящия ден. Отивам в ресторанта да сглобя тортата и да проверя какви са щетите от пътуването. И трите части не изглеждаха добре. Оправям каквото мога. Добре, че си взех допълнително захарно тесто. Идва ред на най-важната част от цялата торта – Макуин. Той беше прибран грижливо в кутия, още когато тръгвах от София, така че бе запазил целостта си. Единствено жегата не му беше понесла – имаше малко теч от захарното тесто, което дооправих и две сълзи на очите му. Няма случайни неща! Макуин е плакал, така както на мен ми се ревеше предния ден. Оставих го така.

De gustibus non est disputandum.

(За вкусовете не трябва да се спори.)

Тортата беше готова. Вече цяла и сглобена отдалеч изглеждаше добре.

Трябваше да тръгвам. Да се преоблека и да отида до църквата, където всички ще се съберем. За по-нататък не ми се говори. Тържество като тържество – всички са весели.

А тортата?  Това беше най-вкусната торта, която съм приготвяла досега. Има си от всичко. Също като живота!

П.П. Това е първото ми и заклевам се последното пренасяне на торта в такъв мащаб, на такова разстояние. Сега си мисля, че поне имах възможност да наблюдавам какви са недостатъците при една такава операция. Usus est magister optimus. (Практиката е най-добрия учител.)

Цял живот няма да ми стигне да се отблагодаря на маминка. За всичко.

И разбира се не можех да пропусна да удостоя с танц един горд баща и дядо. Почти съм сигурна, че следващия път той отново ще ми каже: „Почини си, ще взема торта от сладкарницата“. Ти знаеш аз какво ще отговоря.

През цялото време племенника ми беше най-щастлив. Сега има няколко коли Макуин, едната, от които изяде.

Dum vivimus, vivamus!

Още снимки във Flickr.

Малко се отклоних от трасето, но ето че отново влязох в релси и следващата баварска рецепта е за шпецле. Или почти, защото за да си приготвиш шпецле ти трябва уред, с който се стърже тестото директно във врялата вода. Опитах да направя това с обикновено ренде, но не се получи. После с пресата за картофи, но пак нищо не стана. Извиках духчето на пастата и ме осени идеята да процедирам, както се приготвят ньоки. И взе, че се получи.

Далеч обаче бях от мисълта да правя супа или просто да ги залея с вряло масло. Онова шпецле със сирена, което опитах в Мюнхен, беше влязло под кожата ми и аз неистово исках да приготвя същото вкъщи. Изпълнението на рецептата никак не е сложно, а ако вече си правил прясна паста, ще знаеш за какво всъщност става въпрос. За шпецле със сирена не ми трябваше нищо специално. Малко брашно, две яйца и хубав ементал. За да сервирам подобаващо това семпло ястие ми трябваше и малко карамелизиран лук, с който да гарнирам баварската паста.

Както всяка паста и тази трябва да се сервира гореща, така че непосредственото ѝ приготвяне преди вечеря е неизбежно. Времето за приготвяне е напълно достатъчно вечерята да се сервира навреме, а междувременно виното (бирата) да се е охладило в хладилника.

В тази баварска рецепта намирам голямо сходство с италианската кухня, въпреки че липсват овкусения с чесън доматен сос и босилека. Тази семплота, обаче не прави ястието по-обикновено. Напротив, хубавият ементал и карамелизираният лук, подправени с прясно смлян пипер са кулминационния завършек, а вкусът на подходящото вино или светла бира се усещат по-осезаемо, по-динамично.

Шпецле с ементал и карамелизиран лук

По идея от книгата Traditional Bavarian Cooking

Дозите са достатъчни за две порции.

Продукти:

• 25о гр. бяло брашно + допълнително за омесване
• 2 яйца от свободно отглеждани кокошки, със стайна температура
• 50 мл. хладка вода
• 1/2 чаена лъжица сол
• 120 гр. ементал
• 2 супени лъжици растително олио
• 1 голяма глава червен лук
• сол и шарен пипер

Брашното се пресява в купа и се прави кладенче в средата.

Добавят се яйцата и по малко от водата, като се замесва меко тесто. Меси се за кратко докато стане еластично и сравнително стегнато.

Тестото се разделя на 4 топки. Всяка се прави на фитил с дебелина 5-6 мм. С остър нож фитилите се нарязват на малки парченца с дебелина 2-3 мм. Пастата се изсипва във вряща подсолена вода.

Готова е, когато изплува на повърхността (в която небето се оглежда ) – около 2-3 минути. Отцежда се и се поставя в купа.

Ементалът се настъргва на едро ренде.

Смесва се с пастата.

Всичко се изсипва в подходяща тавичка за печене. Запича се за 8-10 минути в предварително нагрята фурна на 150°C, докато ементалът започне да се разтопява.

Лукът се нарязва на тънки полумесеци. Олиото се загрява на умерен огън. В него се добавя лукът и се подправя със сол и прясно смлян шарен пипер. Котлонът се намаля и лукът се готви 10-15 минути докато омекне и се карамелизира. Разбърква се често.

Готовото шпецле с ементал се гарнира с карамелизирания лук и се сервира.

Като ми стане криво хващам гората. „Да хвана гората“ е любим мой израз, който използвам когато искам да избягам от средата, в която се намирам в момента, от постоянно течащите мисли, в които имам чувството, че вече се задушавам. Самата среда ми стоварва едни и същи неща, които или започват да ми омръзват или не мога да издържа. Или и двете. И аз в такъв момент искам да избягам от тях. Може и да не е буквално в гората, но в този случай се озовах точно там.

В гората също така най-добре мога да чета. И понеже в този момент не знаех какво точно ми се чете, преди да тръгна хванах първата книга изпречила се пред очите ми. „9 зайци“ на Виргиния Захариева. Започнах да чета още по пътя и с изненада (може би и облекчение) установих, че от тенджерите и тиганите не мога да избягам. В първата част на книгата, авторката описва своето детство, преплетено в различни аромати, точно по мой вкус. И докато Виргиния разказва за възпитанието на строгата си баба, току вметне рецепта за картофи по чешки, доматена супа по манастирски или сладко от рози. Книгата на моменти ми се стори забавна, също като „Френски уроци„. „Ще приготвя тази супа“ – зарекох се аз и това, което ме впечатли, беше наличието на тамян. Тамян в супата!?

Книгата ме разсея малко, но не ми бе достатъчно да се отърся от чувствата обзели съзнанието ми напоследък. Време беше да се запътя към гората. И време беше да усетя безвремие. Не от липсата на ръчния ми часовник, който по принцип не свалям от ръката си, нито от липсата на Интернет и социалната група. Времето в мен трябваше да спре, точно като кадър от филм, който исках да разбера.

Събух се и стъпих на голата земя. А тя бе мека, на места топла, на места студена. Продължих да крача с мисълта, че ще извървя целия този път боса. Стъпвайки, земята под мен поемаше тежестта ми и плавно се огъваше под сгъвките на ходилата ми.

Преминавах ручеи и рекички отскачайки по равните и студени камъни. Спирах за миг, поглеждах нагоре и се взирах в мрачното небе. Облаците се движеха толкова бързо, че изведнъж аз самата се озовах в един облак. Сякаш се скрих от нещо.

Продължих напред по пътеката, спирах от време на време за да се усмихна на цветята и пак продължавах докато не стигнах до едно от езерата.

С пълни шепи загребах от ледената вода и наплисках лицето си. Като че ли някой ми зашлеви силен, разтърсващ шамар. Точно от това имах нужда. И точно в този момент времето спря. Мислите също спряха да текат. Аз съм свободна.

По пътя назад ходилата ми все още усещаха меката земя, но тя не усещаше мен. Аз съм свободна и сякаш се носих над тревата. Танцувам боса.

Дали се отърсих от всичко – все още не съм сигурна. Това, което със сигурност знаех, е че като се прибера в София трябва да си направя педикюр. А-а, да и доматената супа с тамян.

След педикюра можех отново да си обуя белите сандали и да започна да танцувам сред все същите, познати неща. Докато се изморя и се наложи пак да ги събуя… в гората.

Манастирска доматена супа

По идея от книгата „9 зайци“

Както вече казах, тази рецепта ме изненада с наличието на тамян. По-късно разбрах, че тамянът не се използва само за кадене в религиозните обреди, а и като лекарство и добавка към храната. Има противовъзпалително и болкоуспокояващо свойство и се прилага в Аюрведа.

В супата не остава специфична миризма или вкус от тамяна. Още повече ако е придружена с люта чушка.

Продукти:

• 1 глава целина
• 3 моркова
• 1 чушка
• 3 глави лук
• 2 стръка праз
• 5 големи розови домата
• 1 шепа фиде
• 1 чаена лъжица захар
• 1 зрънце тамян, стрито на прах
• 2 стръка пресен босилек
• сол и черен пипер

Целината, морковите, чушката, лукът и празът се нарязват на парчета. Слагат се в тенджера и се заливат с 1 литър студена вода. Слагат се на умерен огън и се варят около 1 час.

Бульонът се прецежда и в него се добавят настърганите на ренде домати, тамяна, захарта, фидето, цели листа босилек, сол и черен пипер на вкус. Супата се вари около 20 минути.

Сервира се с натрошено сирене и люти чушки.

П.П. Върнах се в София с премръзнали и мръсни крака. Не можах да ги измия просто със сапун и вода. Наложи се сериозен педикюр.

Книгата дочетох малко по-късно в София.

В съня си видях изоставените мисли да се реят над водата на онова езеро. Ако ми се мисли по тях ще отида да си ги взема.

Танцувам с бели сандали…

Още снимки във Flickr.

В съдържанието на рецептите от моите десерти често може да срещнеш  „1 чаена лъжица ванилова есенция“. Какво значи това? Масово използваната синтетична ванилия и ванилови есенции с жълтеникав цвят в колбички отдавна са забравени в моята кухня. На рафта със сладки подправки имам едно шишенце с течност в тъмен цвят, а вътре плуват истински ванилови шушулки. Означава, че сама приготвям ароматния концентрат ванилова есенция.

Използването на истинска ванилия вече не е непостижимо и у нас. Ванилови шушулки на Bourbon Vanilla, може да се намерят в големите вериги хранителни магазини и в повечето био магазини. Ароматът и сладостта от използването на дребните семенца, скрили се в шушулката е повече от наслада и блаженство. Ще перифразирам – няма нищо общо с използването на белия прах изкуствено придобита ванилия.

За жалост все още срещам много хора, които вярват, че синтетичната ванилия, която се продава навсякъде е единствената истинска ванилия. Имам възможност да наблюдавам реакцията на тези хора докато им обяснявам как се използват шушулките ванилия и че всъщност това е плодът на растението с красиви цветове. Те ме гледат втренчено и като че ли недоумяват какво им говоря.

Ето затова реших да напиша този пост, въпреки че знам, че ти – моят редовен читател – си наясно с това що е ванилия и как се използва.

В няколко рецепти от блога съм използвала шушулки ванилия с подробни обяснения и снимки. Може да видиш подробности в рецептите:

• Захаросан кумкуат с ванилия
• Поширани дюли в захарен сироп с ванилия и звездовиден анасон
• Ягодов сладолед
• Пудинг от тапиока с кокосово мляко и сладки аромати
• Ванилов баварски крем с мандариново желе
• Поширани круши в ароматно червено вино

Ванилията е доста деликатен продукт, които трябва да се съхранява правилно за да може да се използва и даде най-добрия си аромат. Ето защо, когато си купиш ванилова шушулка, ако не е херметически опакована или не я използваш веднага, трябва да се съхрани в добре затворен буркан на тъмно и сухо място. В противен случай шушулката изсъхва и тогава от нея няма да може да се вземат ароматните семенца.

Но тук имаме и бонус. След като семенцата на шушулката се остържат и се оползотворят за рецептата, шушулката може да се запази и да се сложи в буркан със захар, за да я ароматизира. Или да се сложи в подходяща торбичка в гардероба или просто във фруктиерата с плодове за да ароматизира известно време въздуха в стаята.

Не винаги е възможно и удачно в дадена рецепта да се използват семенцата от шушулката. Затова е по-добре да разполагаш с екстракт от аромата на това прекрасно растение ванилията. Точно това ще ти покажа сега – как да си направиш ванилова есенция.

Ванилова есенция

Дозите са за 200 мл. концентрат. Необходимото количество за ароматизиране на десерт като 1 кейк, 6 порции крем или блат за торта за в рамките на 1-2 чаени лъжици.

Продукти:

• 200 мл. висококачествена водка
• 3 шушулки ванилия
• 1 бутилка с вместимост 200 мл.

За да се направи екстракт от ванилия не е необходимо семенцата от шушулката да се остъргват.  Просто шушулките ванилия се разполовяват по дължина за да освободи пространство на семенцата да действат. Поставят се в бутилката и се заливат с водката. Това е!

Сега изчакваш един-два месеца, като периодично разклащаш бутилката. Семенцата ще отдадат аромата си, а накрая на втория месец няма да има и помен от алкохолен мирис.

Бутилката трябва да бъде на тъмно място, например в някой забравен долап. Тъкмо ще се сещаш по-често да го отваряш.

Един слънчев юлски ден. Събуждам се рано от самосебе си, отпочинала и пълна с енергия за предстоящия кулинарен ден. Споменавам от самосебе си, защото за разлика от предишната сутрин, когато сънувах, че умирам и се събудих като че ли преродена, сега денят започваше по съвсем обикновен и обичаен начин. Докато се разбудя напълно, отпивайки големи глътки топло кафе все още не осъзнавах, какво ми предстоеше. А то бе – пълна програма. Все пак аз за никъде не бързах и реших, че спокойно мога да си изпия кафето, докато проверявам пощата си.

Малко по-късно погледнах какво се случва със закваската за чабатата, която бях приготвила от предната вечер. Ау, съвсем се беше надигнало това тесто и нещо в мен ми подсказваше, че този път ще успея да приготвя истинска италианска чабата. Чабатата ми трябваше за брускети, които бях решила да приготвя за вечерното парти с приятелки. Този път без франзели и измислени хлебчета, този път с домашно приготвена чабата.

И понеже тестото за чабата си иска яко втасване, то аз вместо да се шляя чакайки го, реших да оползотворя свободното време в приготвяне на десерт. Един приятел тук ми пусна мухата за негов любим немски десерт с името Bienenstich, а пък аз нали съм все още на тема немска кухня (да, де баварска, по-скоро), та реших да го проверя. Прочетох рецепта – хареса ми. И забърках набързо сладкиша.

Междувременно, моите две хубавици – чабатите се скъсаха да правят балончета и най-накрая опекох и тях. Еее, е това вече е чабата. Нямах търпение да направя брускетите с нея. За целта избрах класически вариант с домати и песто и още един с печени тиквички и патладжани, богато подправени с чесън и зехтин, риган, прясна мента и босилек.

Това, за което всъщност щяхме да се събираме беше швейцарско фондю със сирена. О, да. Вече можех да приготвя класическо фондю, защото разполагах с кирш. Освен това си набавих и швейцарски грюер и ементал. Все още усещам вкусът им по небцето си и няма да ти разправям каква вкусотия е това фондю.

Връщам се в реално време – чабатите опечени, сладкиша готов, зеленчуците подготвени. Свалих съда за фюндю, който беше прашасал, стоейки най-отгоре на шкафа и чакайки заветния момент да си намеря кирш. Виното се охлажда в хладилника. Разопаковах новите кристални чаши за бяло вино и напълних една с божествената напитка.

Една кратка вълна премина през стомаха ми, като че ли ме удари слаб ток. В този момент погледнах къде е телефона, взех го и го включих в зарядното. Очаквах обаждане. Не от Вальо или маминка, не от баща ми или от работа, а от Благоевград. Телефона звънна и този път вълната, която мина през стомаха ми беше по силна. Вълнението, което ме бе обсебило се задържа доста дълго време от очакваното. Вдигнах телефона, а отсреща Людмила Прангова с приятен, леко дрезгав глас и характерна интонация на радио водещ ми каза: „Йоана, здравей. Готова ли си?“ Да – отговорих аз, отпивайки глътка от виното и в този момент си помислих: В какво пак се забърках, не мога да удържа този адреналин.

Не знам при теб как се случват нещата, но при мен винаги са твърде емоционални. Радио предаването с жива връзка продължи на тема кулинария, моят блог, българската кухня. В паузата за песен получавам съобщение от Вальо: „Браво, много добре се справяш“. Вальо ме слушаше по радио Благоевград! Колко мило, какво облекчение, каква съпричастност. Почуствах се по-сигурна и вече уверено, продължих да си говоря по темите с радио водещата.

Още едно съобщение от Вальо: „Чуват се някакви кучета“. Погледнах какво се случва във вътрешния двор, точно под балкона ми. Възрастна жена разхожда глутница кучета, които изглеждаха да са като подивели. Не можех сега да обръщам внимание на това. Затворих вратата на балкона. Предаването завърши много добре, аз бях доволна и още повече стимулирана да ти говоря и разказвам за всички неща, които преживявам емоционално и които улавям с вкусовите си рецептори.

Последва кратка почивка. Да се осъзная какво се случи, да отшуми горещата вълна оцветила страните ми, да поема дълбоко въздух. Вече трябваше да се залавям с подготовката за вечерното парти.

Не ми оставаше много време. Сглобих брускетите, подготвих продуктите за фондюто и си взех един топъл душ. Може би в този момент трябваше душа да е студен, но като че ли неосъзнато исках да задържа емоцията и горещата вълна изпълнила цялото ми тяло.

Докато чаках гостите, долях чашата с вино и седнах да пиша.

И така. Женското парти премина типично по женски, с дълбоки размисли и споделяне на преживени емоции, съпроводени от вкусна храна и хубави вина. Хубаво ми е. Не искам да свършва. Но утре отново трябва да ставам рано, този път събуждайки се от алармата на часовника.

Едва в началото съм на маратона „баварска кухня“ и вече скочих на десертите. В случая, не типично баварски, но класическо немски. Така е. Бързам да приготвя една от известните в сладкарството торти, наречена Schwarzwälder Kirschtorte. Точно преди тотално черешите да са се изгубили от пазара, за да дадат път на не по-малко привлекателните сини сливи, круши, ябълки и тикви. Какво говоря, нима лятото вече се изнизва? Или имам още малко време, в което лежерно да му се насладя, преди да започна да приготвям топли супи и чайове. О, имам време докато настъпи този момент, което ме подсеща, че имам време и за едно женско парти с фондю, на което се каня отдавна. За това ще си говорим после, защото аз наистина бързам да ти представя тортата „Черна гора“ със сладки череши и кирш.

Вариантите на тази торта са толкова много, че накрая взех три различни рецепти, които сглобих в една. Предпочетох да използвам сладки череши пред вишни и да запазя класиката от сладка сметана, с която се намазват блатовете, пред възможните комбинации с крем сирене, заквасена сметана, рикота и дори баварски крем.

За блатовете използвах сурово какао с висока масленост, което ги направи наистина черни. Перфектно контрастираха на снежно бялата сметана и алено червените мараскини, които използвах за декорация. Но основния и най-важен продукт в тази торта си остава кирш. Нещо като марсалата за Тирамису и портвайна за гъшия дроб.

Но много добре разбирам тези, които не разполагат с кирш, защото самата аз до скоро се лутах в търсене на този продукт. Както вече ти бях споменала – кирш в магазинната мрежа в България няма. Ако случайно откриеш, да не забравиш да ми пишеш. Алтернативата е използване на любим ром или бренди, или пък домашен ликьор от череши (вишни).

Торта „Черна гора“

За блатовете:

Адаптирано от browneyedbaker.com

• 400 гр. светла кафява захар
• 260 гр. бяло брашно
• 80 гр. сурово какао
• 10 гр. бакпулвер
• 10 гр. сода бикарбонат
• 1 непълна чаена лъжица сол
• 2 яйца от свободно отглеждани кокошки, със стайна температура
• 250 мл. прясно мляко
• 120 мл. слънчогледово олио
• 2 чаени лъжици ванилова есенция
• 250 мл. топла вода

Фурната се нагрява на 180°C. Две форми с подвижни стени с диаметър 26 см. се напръскват със спрей за печене или се намазват с мазнина.

В голяма купа се смесват захарта, брашното, какаото, бакпулверът, содата и солта. Разбъркват се добре. Добавят се яйцата, прясното мляко, олиото и ванилията. Всичко се разбива с миксер на средна скорост за 2 минути. По малко се добавя водата. В този момент сместа ще има рядка консистенция, като на палачинково тесто. Разделя се на две равни части и се разпределя в двете форми за печене. Блатовете се пекат в предварително нагрятата фурна за 30-35 минути или докато забодена клечка в центъра на блата излезе суха. След като се извадят от фурната се оставят за 10 минути във формите, след това се освобождават и се оставят да изстинат напълно.

За черешите:

• 500 гр. череши, изчистени от костилките
• 20 мл. кирш
• 50 гр. светла кафява захар

Черешите се смесват с кирша и захарта. Разбъркват се и се оставят за 1-2 часа на стайна температура. След това се загряват на умерен огън и се оставят да поврат няколко минути докато захарта се разтопи. Охлаждат се и се прецеждат, като сокът се запазва за сиропиране на блатовете.

За сглобяване и декориране:

• 500 мл. подсладена течна сметана, добре охладена
• 2 чаени лъжици ванилова есенция
• 150 гр. черен шоколад
• 12 броя червени коктейлни череши (мараскини)

Сметаната се смесва с ванилията и се разбива на крем.

Единият блат се слага в сервизна чиния. Сиропира се с половината от отделения сок на черешите и се намазва с част от сметаната.

Върху нея се подреждат отцедените череши.

Покриват с малко сметана, така че да се заравнят на повърхността.

Покриват се с втория блат. Сиропира се с останалата половина от сока на черешите.

Тортата се покрива с останалата сметана, като се запази малко количество за декорация.

Шоколадът се разтопява на водна баня. Слага се в сладкарски пош с кръгъл тънък накрайник и с него се рисуват черешки по страните на тортата.

Останалият шоколад се разстила върху хартия за печене и се слага в хладилник докато стегне. Втвърдилият се блок се нарязва на триъгълници.

Останалата сметана се слага в сладкарски пош със звездовиден накрайник. Шприцоват се 12 симетрично подредени рози по периферията на тортата. Върху всяка се слага по една коктейлна череша. Шоколадовите триъгълници се набождат в средата на тортата.

Вариации:

• От шоколада може да се направят стърготини, с които да се облепят стените на тортата.
• За декорация може да се използват пресни череши, потопени в разтопен шоколад.
• Вместо череши може да се използват вишни.
• Вместо пресни плодове може да се използва сладко от череши или вишни.
• Киршът може да се замени с ром, коняк, бренди или плодов ликьор.

Още един прекрасен вариант на тази торта в menumag.bg

В Бавария изобилстват вариации на тема картофи. И как не, като това грудково растение е една от основните храни не само в югоизточната част на Германия. Картофената салата е една от най-често консумираните гарнитури по целия свят. Спомням си онези соц времена, когато вкъщи чакахме гости и основното, което майка ми приготвяше беше руло „Стефани“ с гарнитура от картофена салата. Престояла, на следващия ден ми се струваше още по-вкусна или пък може това да се дължи на глада обсебил ме в ранните следобедни часове след изморителния училищен ден.

Сега, картофите вкъщи се явяват като продукт за всякакви ситуации и случаи, включително бърза вечеря или когато се наложи неподготвена да посрещна неочаквани гости. За Вальо картофите във всякакви интерпретации са „празнична вечеря“, както обича да казва той. Понякога водя тайна борба с това, като се опитвам да му пробутам нещо по-така, нещо от моите здравословни храни, които той обича да нарича под общ знаменател „елди“ (идва от елда). И в повечето случаи успявам. Един типичен пример е пицата в индийски стил или супата с круши. И все пак, картофите си остават неговото любимо ядене. В тази връзка аз мога да бъда една щастлива домакиня, която може да приготвя всеки ден картофи и всеки ден да и казват колко вкусна е вечерята.

Колкото и често да се консумират вкъщи, факта, че до сега, след повече от две години водене на този блог, аз не съм ти показала моите печени картофи със салвия или картофения огретен, по който Вальо въздиша, или картофените кюфтенца със сирене, ме навежда на мисълта, че все още не съм пристрастена към тях. Друг, обаче е случаят при Вальо и аз, разбирайки неговата любов, в маратона „баварска кухня“ не можах да пропусна да приготвя картофена салата в баварски стил.

Баварска картофена салата с краставици и горчичен дресинг

Адаптирано от книгата Traditional Bavarian Cooking

Продуктите са достатъчни за 4 порции

Продукти:

• 1 кг. картофи
• 150 мл. топъл зеленчуков бульон
• 1 глава червен лук
• 1 краставица
• 3 супени лъжици ябълков оцет
• 1 чаена лъжица горчица
• 3 супени лъжици зехтин (или предпочитано растително олио)
• сол и черен пипер

Картофите се сваряват цели и се обелват. Докато са още топли се нарязват на филийки и се поставят в купа.

Заливат се с топлия зеленчуков бульон и се разбъркват.

Краставицата се обелва и се нарязва на кубчета. Лукът се нарязва на дребни парченца.

Горчицата се смесва с оцета, сол и черен пипер на вкус.

Към картофите се добавят зеленчуците и дресинга с горчицата. Объркват се и се оставят за 15-20 минути на стайна температура. Накрая се добавя зехтина и салатата отново се разбърква. Сервира се веднага - топла или със стайна температура.

Забележка: При разбъркването част от картофите трябва да се пюрират, а на друга част да се запази целостта на парченцата. Така салатата се получава по-вкусна и подправките проникват навсякъде.

Към салатата може да се добавят 2-3 супени лъжици заквасена сметана за по-мек и изтънчен вкус.

Една от емблематичните храни, свързана не само с баварската кухня, а и с класическите бирени градини, това е салатата от сирена, наречена Obatzda. Самата думи ми звучи смешно и никога не бих я свързала с немски език. Всъщност има си причина за това и тя е, че думата е баварски диалект и произлиза от немското angebatzter, което трябва да рече намачкан. И да, баварската салата заслужено носи своето име.

В салатата, или може би по-точното определение на това предястиe би трябвало да е пастет, се съдържат два вида сирена, масло и подправки. След кратки проучвания, задължителното сирене се явява камемберът, а оригиналният romadur в класическата рецепта се заменя с крем сирене. Това казва и рецептата, която използвах от книгата за традиционна баварска кухня. Срам ме е да кажа, но това сирене го срещам за пръв път. Оказва се, че е белгийско и се комбинира добре с лук, кисели краставички и в пикантни салати. Подхождат му силна бира и плътни вина. Тук съм неподготвена, но за следващата ваканция в Мюнхен (може и Белгия ), ще знам какво да търся.

Обикновено салата се подправя богато, с пикантни подправки като най-често това са черен пипер, кимион, сладък или лют пипер, карамфил, чесън и лук. Задължително се добавят няколко лъжици бира, и за вкус и за по-мека текстура. Салатата винаги е съпроводена от едро нарязан червен лук.

И не на последно място, какво би била тази салата без традиционния бретцел и чаша бира? Аз обаче, изневерих на класиката и вместо да си отворя една студена бира си налях чаша охладено вино. И пак е добре, и пак е добре.

Баварска салата от сирена

Адаптирано от книгата Traditional Bavarian Cooking

Дозите са достатъчни за 2 порции.

Продукти:

• 125 гр. сирене камембер
• 125 гр. крем сирене
• 1 чаена лъжица меко масло
• 2 малки кисели краставички (или 3-4 бейби кисели краставички)
• щипка смлян кимион
• щипка лют червен пипер (или повече на вкус)
• 2-3 супени лъжици бира
• сол и черен пипер
• 1 глава червен лук, за сервиране
• 1 стрък пресен лук за декорация, само зелената част (може да се използва и див лук)

Камемеберът се настъргва на едро ренде. Смесва се с крем сиренето и маслото, като сместа се намачква с вилица. Към получилия се пастет се добавят нарязаните на ситно кисели краставички, подправките, сол и черен пипер на вкус. Обърква се добре и накрая се добавя бирата.

Салатата се охлажда. Преди да се сервира се поръсва с нарязан пресен лук. Сервира се с нарязан на полумесеци червен лук и бретцел.

Големи жеги! Ще ми се да не включвам фурната за известно време, но не мога. Такова любопитство ме е обзело, такава страст, че само чакам удобен момент за да забъркам нещо по баварски. Досега все на зеленчуци и хляб го карам. Никакво месо не ми се яде. Струва ми се, че ще изчакам да се захлади, да ми дойде апетита и чак тогава ще има свинско с кисело зеле и телешки гулаш с картофени кнедли. Вальо май няма търпение за тези неща, но ще почака, както и ти.

И разбира се (всъщност не знам от какво се разбира) първото нещо, което приготвих са бретцели. За разлика от тези, които опитах в Мюнхен, домашните бретцели са по-меки, но имат специфичния вкус и хрупкавата коричка. За да усетиш това най-добре, трябва да се ядат пресни, на същия ден на приготвянето.

Историята на хлебчето с интересната форма не е съвсем известна, но се предполага, че е измислено от монаси, които го приготвяли като подарък за децата научили молитвите. Бретцела и до днес се свързва с религиозни празници. Приготвя се с различна дебелина и степен на изпичане. Използват се различни сортове брашна и поръски. Обикновенно бретцела е солено хлебче, поръсено с едра сол или ким, но сладки варианти също могат да се срещнат. Дали е солено или сладъко, тестото винаги се връзва на характерния възел, който само като видиш и си казваш: Това е бретцел!

Хрупкавата коричка като на солета се постига с натриев хидроксид (сода каустик), а откритието, както може да предположим, е станало в следствие на инцидент. Разтвор с ниска концентрация на сода каустик се използва и днес. Много хора обаче смятат това за опасно и в домашни условия прилагат алтернативата от сода бикарбонат (сода за хляб).

И докато тук сме свикнали с бирата да замезваме предимно с картофи или ядки, в Бавария основният акомпанимент към вкусната бира е именно хлебчето (геврека) бретцел. Да, ама аз тук бира не пия! И какво от това? Не му мисля много, отварям новата кулинарна книга за традиционна баварска кухня, слагам си престилката и привиквам оператора.

Домашни бретцели

Адаптирано от книгата Traditional Bavarian Cooking

Продукти:

• 500 гр. бяло брашно + допълнително за омесване
• 1 чаена лъжица суха мая за хляб
• 250 мл. хладко прясно мляко
• 1 чаена лъжица захар
• 50 гр. меко масло
• 1/2 чаена лъжица сол
• 50 мл. прясно мляко за намазване на бретцелите
• 1 супена лъжица сода бикарбонат за намазаване на бретцелите
• сол за бретцели (или всяка една гранулирана морска или каменна сол)

Маята за хляб се разтваря в хладкото мляко. Оставя се за 10 минути докато шупне.

Брашното се пресява в купа. Смесва се със солта и захарта. В средата се прави кладенче, в което се изсипва мекото масло. По малко се добавя млякото с разтворената в него мая като се замесва меко тесто. Изважда се върху набрашнена повърхност и се меси няколко минути докато стане гладко и еластично.

Тестото се разделя на 8 равни парчета. Оформят се топчета. Подреждат се върху леко набрашнена повърхност и се покриват с кърпа. Оставят се да втасат за 20 минути.

Фурната се нагрява на 180°C. Тава се покрива с хартия за печене или се напръсква със спрей за печене.

Взима се една топка от тестото и се прави на фитил дълъг около 20 см, като краищата се правят по-тънки от средата. Двата края се преплитат два пъти, така че да се оформи геврече. След това стърчащите краища се залепват обратно към гевречето, така че да се получи специфината форма на бретцел. (За повече яснота, виж водеото.) Така се оформят всички топки от тестото.

Оформените бретцели се подреждат в тавата на разстояние един от друг. Покриват се с кърпа докато се приготви сместа за намазване.

Сместа за намазване се приготвя като 50 мл мляко се оставя да кипне. Добавя се содата, разбърква се и се маха от огъня. Сместа ще шупне. Трябва да се използва веднага!

Бретцелите се намазват с шупналата смес. Посипват се с едра сол. В най-дебелата им част се прави разрез с остър нож. Слагат да се пекат в предварително нагрятата фурна за 20 минути.

След като се изпекат се оставят да се охладят без да се покриват с кърпа.

Забележка: За поръска на бретцелите, солта може да се замени с маково семе, сусам или ким. Възможно е да се приготви и сладък вариант, като се поръсят със захар или след като се изпекат се залеят със захарна глазура или шоколад.

Ето, че настъпи ред и за не по-малко интересната част от Мюнхен – храната навън и като цяло – баварската кухня. Какво първо ти идва на ум, като чуеш баварска кухня? Вероятно бретцел, вурст, печено свинско и кисело зеле. Това обаче е много мъничка част, с която се асоциира кухнята на южна Германия. Така че, има за какво още да си говорим.

Баварците са запазили голяма част от традициите си и това включва и храната им. В менюто на всеки един ресторант основно присъствие заемат традиционните ястия и десерти.

Закуска и предястия

Предястията и салатите включват основно кореноплодни зеленчуци, картофи, сирена и различни видове вурстове (наденички). Обикновено за предястие или закуска се сервира плато, поднесено в тиган, което съдържа картофена салата, запечени вурстове, кисело зеле и горчица. Често допълнени от сланина и бретцели.

Традиционната закуска или предиобеден снак се състои от Weißwurst (вайсвурст -бяла наденица с подправки, приготвена с минимум 51% съдържание на телешко месо,) сладка горчица и бретцел.

Всеки месар произвежда своят автентичен вайсвурст, като добавя различни подправки за вкус. Ако попиташ пет бавареца как се яде вайсвурст, ще получиш шест различни отговора. Но традиционно, наденицата се сварява във вода или бульон и се сервира топла в течността, в която е вряла. Преди да се изяде месото на наденицата се отстранява от обвивката (животинско черво) по всевъзможни начини. От добре приетите обноски при хранене – с нож и вилица, до изстискване на съдържанието директно в устата.

Тъй като в онова време съхранението на месо било трудно, вайсвурста трябвало да се яде веднага след приготвянето му. Месните казват, че вайсвурста не трябва да чуе обедния камбанен звън от кулата на църквата. Затова и до днес, бялата наденица се сервира преди обед.

Супи

Супите са основно застъпени в баварската кухня, като най-често се приготвят от бистър телешки бульон с добавка на тестени или месни нудли. Една от най-известните супи е Leberködelsuppe - бистър телешки бульон с нудли от телешки дроб.

Основни ястия

Една от кулинарните ми книги, разказва, че в миналото месото е било сервирано само за празници. Днес по-голямата част от баварската кухня включва месо. Предимно свинско и телешко, като птиците също не са пренебрегнати. От тях се залага повече на патици, гъски и пуйки, въпреки, че на ежегодния Oktoberfest, заедно с наденичките се сервират и пилета на грил.

Дълго време, рибата се смятала за постна храна, но днес тя също намира своето място на баварската трапеза.

Гарнитури

Гарнитурата към основното ястие е съставена от кореноплоди и/или тестени произведения. Кисело или задушено зеле, картофи във всякакви интерпретации, различни видове ряпа, тестени и картофени нудли. Прясната салата не е присъща за традиционната кухня. Това продължава и до днес, въпреки че на пазара видях огромно разнообразие от зеленчуци, във всякакви цветове и форми.

Възможно е на някои места да ти сервират гарнитура от зелена салата със зеленчуци или в менюто да има раздел със свежи салати, но в никакъв случай това не е силната част на германците.

Хляб и тестени

Зърнените култури са една от основните храни, заедно с месото. Приготвят се различни видове хляб, като голямо присъствие заемат пълнозърнестите хлябове с квас, всеизвестния бретцел, нудли и дребна паста, наречена Spätzle. Шпецле се приготвя на принципа на прясната паста, като тестото се настъргва на едро ренде директно във вряща вода. Най-често се овкусява със сирена, но може да се приготви и на супа.

Голямо впечатление ми направи една от пекарните, в която има огромно табло, на което е написана думата хляб на различни езици. Има я и на български език – най-отгоре в ляво на снимката.

В пекарната се приготвя хляб с квас на пити тежащи около 3 кг. От там си купих и дървеното панерче за втасване на хляб.

Десерти

Въпреки големите количества месо, които се консумират, баварците имат нюх към десертите. Най-известните от тях са ябълков щрудел, баварски крем, панирани ябълкови кръгчета, различни кейкове с мая, ошави и пресни компоти със сезонни плодове – най-често от ябълки, круши и сливи. Коледните сладкиши включват небезизвестния Щолен, дребни сладки и курабийки.

Бира

Бирата е навсякъде и по много. Аз не консумирам често тази напитка, наблягам повече на вината, но тук в столицата на Бавария и града на Oktoberfest, няма начин да не опитам местната бира. И бях истински впечатлена! Любимата ми бира вече е Weißbier. Харесва ми, защото не е горчива, не е прекалено газирана и за мое голямо учудване – вкусна е. Пих до насита и пак не се наситих. Основния акомпанимент към нея е бретцел.

Mezzo Mix

Единствената по рода си напитка, която само германците и Вальо пият. Представлява миксирана кока кола с портокалов сок. Може да се приготви и от кока кола с фанта портокал, тогава напитката се казва шпеци.

Всъщност в Германия обичат да смесват всякакви напитки, като често може да се срещнат хора, които добавят в бирата си сода или друга газирана напитка. Аз на това му казвам бльоч, също като на разредено червено вино с жълта лимонада.

Ето какво опитахме с Вальо в някои от бирариите в града:

Marktwirt

Бирарията се намира в центъра на града до Viktualienmarkt – най-старият пазар в Мюнхен. Приятно място, има маси пред входа на бирарията, подредени на малката уличка и романтична градина (според табелата, която бяха сложили).

Тук беше първия ми сблъсък с баварската кухня. Избрах свинско месо в сос от тъмна бира с картофен нудел. Сервираха ми ги със салата от бяла ряпа и репички.

Вальо заложи на баварската закуска от вурстове, кисело зеле и картофена салата, сервирани в тиган, в допълнение от горчица с хрян и сос от тъмна бира.

Поделихме си и традиционната салата от вурстове с горчичен сос, лук, кисели краставички и ементал. Порциите са големи и естествено не можахме да изядем всичко. За десерт не остана място!

Hofbraühaus

Най-известната бирария в света, чиято сграда е била пивоварна.

Има отделен кът със сейфове, където се заключват халбите на редовните посетители. Самите те имат график за посещения на бирарията (например: всеки вторник и петък), като за целта обличат традиционни баварски дрехи, слагат си тиролска шапка с перо и им сервират бира в личните халби.

Тази практика не е само в тази бирария. Може да се срещнат такива редовни клиенти в повечето известни пъбове в Мюнхен.

Тук опитах вайсвурст, сервиран със задължителните към него сладка горчица и бретцел.

Любопитството ми към пастата Spätzle надделя. Не можех повече да гадая за вкуса, затова опитах Käsespätzle – шпетцле със сирена.

Вальо отново си избра вурстове, но този път традиционното за бирарията плато от три вида вурстове с кисело зеле и два вида горчица – люта и сладка.

Пак няма място за десерт!

Augustiner am Dom

Бирата е прекрасна, а пък аз все още се чудех на тези нудли от черен дроб и ето че тук ги опитах.

Супа от телешки бульон с нудел от телешки черен дроб.

По-късно последва телешки гулаш с бира – специалитета на бирарията. Сервиран с нудел от хляб.

Вальо както обикновено заложи на изпробваното – плато вурстове с кисело зеле, картофена салата и горчица с хрян. Отново няма място в стомасите ни за десерт.

Бирената градина до Китайската кула

Няма начин да не намериш това място. Винаги е пълно с хора, с бира и храна в изобилие. Едно от местата, което задължително трябва да се посети, за да се влееш в баварските традиции и бит.

Тук всичко е на самообслужване, като първо минаваш да си избереш месo и гарнитурa, после салати и бретцели, а накрая си взимаш един mass (1 литър) бира. Сядаш на дървената пейка с дървена маса и започваш да се забавляваш – всячески.

С Вальо опитахме леберкез (Leberkäse) с печени картофи.

Oтново вурстове със селски картофи и кисело зеле (полага ти се, без да го поръчваш).

И салата от сирена, наречена Obatzda (ха, дума без буква с две точки ), традиционно сервирана с много лук. Десерт – няма.

В заключение ще кажа, че за тези 4 вечери изядох полагащото ми се месо за 4 години напред. Наистина много месо попадна в моя стомах тези дни, но за това пък всичко беше много вкусно. Вальо беше учуден от моята възхвала към баварската кухня. Така е то, трябва да опиташ за да разбереш!

Както забеляза за десерт никога не стигаше място. Но аз съм подготвена и за това - ще изчакам есенния сезон, за да ти представя в рецепти някои от най-известните десерти на Бавария.

Храната в ресторантите ни излизаше между 35 и 45 евро, в зависимост колко бири сме изпили. Ако сравня цените с ваканцията в Рим, там вечерята излизаше по-скъпо, заради бутилката вино, която задължително поръчвахме.

Следващите няколко поста ще посветя на баварската кухня в рецепти, изпълнени вкъщи. Може би пак ще има видео рецепта…

П.П. Обещавам по-кратки постове.

Отново в София и отново по старому. Обаче културния и гастрономическия шок, който изживях в Мюнхен, ще напомня за себе си дълго време. Както обикновено по време на ваканция, времето минава бързо, но и ние с Вальо сме бързи и успяхме за няколко дни да обиколим повечето забележителности в столицата на Бавария и разбира се да опитаме почти всичко от месната храна. За нея по-обстойно ще си говорим в следващия пост. Сега ти представям Мюнхен в моите очи.

За пръв път бях в Мюнхен преди седем години. Още оттогава се сблъсках с подредения и спокоен живот на германците. Или поне така изглежда отстрани. И в никакъв случай не са скучни. Напротив, умеят да се забавляват, както умеят да правят бира. Умеят и да създават усещане за перфектност. Като започна от градския транспорт, алеите за колоездачи, чистите улици, мина през обслужването, гледането на футбол, сякаш са на театър, ходенето на опера и завърша със запазените традиции. Не е учудващо по улиците да срещнеш мъже и жени, облечени в традиционни баварски носии.

Ако си колоездач в Мюнхен (предполагам не само там) имаш наказания за нарушения, каквито всеки един шофьор на автомобил. Бях свидетел на глоба на колоездач в нарушение. Също така нямаш право да караш колело ако си пил дори една бира или ако нямаш фарове през нощта. В този случай е по-добре да си пешеходец. Така няма да пропуснеш нито едно местенце от красивата архитектура на града, стига да имаш сили да обиколиш навсякъде.

Първото място, което посетихме с Вальо е музея на BMW. Естествено по негово желание. И да не си фен, пак ще ти стане интересно. 

В музея може да се проследиш израстването на марката BMW, което започва от създаването на двигатели за самолети и завършва до участие във Формула 1 и създаване на прототипи за бъдещето. А пък истинските ценители ще се насладят на живо на модели коли, които са в ограничено производство и рядко се срещат. Аз останах без дъх, когато видях тази инсталация.

Музея се намира близо до Олимпийския център, където е и телевизионната кула Olympiaturm. До откритата тераса можеш да се качиш с асансьор пътуващ със 7 метра в секунда. Оттам се простира гледка към целия Мюнхен.

Хубаво се вижда колко много зеленина има в града. А най-големият парк е Английската градина. Огромна площ с езера, зелена, необработена трева и гора от дървета. През деня, особено в топло време, там е пълно с хора излезли на разходка, на пикник, да се попекат, да посвирят, да играят.

Много е приятно в Английската градина. Там се намира и една от големите бирени градини. Типично по баварски – дървени пейки и маси, върху голата земя, кухня с баварски специалитети (вурстове, месо и картофи) и бира в изобилие.

Точно до китайската кула, от която през почивните дни свири духов оркестър.

Преминавам към центъра на града и забележителната сграда в готически стил, която от построяването си до сега е кметство. В делничен ден, часовникът на кулата отбелязва 11 часа на обед с камбанен звън и задвижва човешките фигури в центъра на кулата във весел танц. През това време звучи музика, като от музикална кутия. Туристите се събират от рано на площада и чакат задвижването на фигурите.

В центъра на града също се намира и католическата църква с двете големи кули – Frauenkirche – един от символите на Мюнхен.

Едно също интересно място, което не е за пропускане е Deutsches Museum. Според мен и Вальо, 2-3 дни ще бъдат достатъчни за да се обиколи целия. Музеят е предимно технически на различни теми. За съжаление частта за хранителната индустрия беше затворена. Мисля, че щеше да ми бъде интересно. Но за това пък останах удивена от планетариума - представена е цялата вселена в практически примери, така че и аз да разбера гравитацията, движението на планетите, защо грее Слънцето и други много, много интересни неща.

Разбрах (видях) още, къде пишкат космонавтите, каква храна ядат, как работи парния локомотив, какво има в един презокеански пътнически кораб, как работи подводницата, докъде са стигнали САЩ, Русия и ESA в разработването на космически кораби, колко малко виждаме от слънчевия спектър. Влязох в модел на жива клетка и видях как е устроена. Пипнах древна лодка (не ме видяха), представляваща просто кора от голямо дърво. Музеят на Мюнхен е моя фаворит от тази ваканция.

А сега ще те разведа из покрайнините на града, където се намира двореца Nymphenburg. В миналото на това място е имало само една сграда (централната), в последствие двореца се достроява с много крила, едно от които е работилница за порцелан.

Зад двореца има огромна градина с фонтан и статуи на преден план, а назад се разлиства гора с алеи. Беше ми интересно в двореца, но това, което се нарежда след музея на Мюнхен е ботаническата градина, зад самия дворец.

Градината започва с растителни видове, повечето от които ми бяха познати, дори се опитвах да ги разпозная, преди да прочета табелата.

Истинския триумф настъпва в оранжериите, където е много топло и влажно. В една от тях не се дишаше от влага. Усещането, че дрехите ти полепват по тялото и потта избива не само по челото ти, идва след петата секунда от престоя в тази оранжерия. Там виреят растения, за чието съществуване не само че не подозирах, а чак се втрещявах от удивление. Някои от тях се движеха и реагираха остро при допир.

И отново се връщам в центъра на града, на място, където имаше организиран фестивал със заглавие: „Най-доброто от Бавария и Италия“. Бях във възторг от идеята на фестивала, особено след като италианската кухня е една от любимите ми.

Според мен едно от обединяващите ги неща са зърнените култури и произлизащите от тях различни видове хляб, паста и нудли.

Не на последно място ми се иска да споделя, че улучихме страхотно време. Беше слънчево и топло, за разлика от предишните ми спомени, в които времето си беше типично мюнхенско – облаци, вятър и дъжд през август.

Какво си донесох? Четири кулинарни книги, две от които за баварска кухня.

Традиционно синьо сирене от Бавария – BavarianBlue – меко като текстура и на вкус, без остра миризма като повечето сини сирена.

Пастет от хрян – за телешкото, което не знам кога ще приготвя. И разни вурстове по избор на Вальо.

Алпийска сол за бретцели (ще ми трябва скоро :) ).

Kirschwasser – черешова ракия, една от важните съставки за фондю със сирена. След неуморно търсене и консултации се оказа, че тази напитка не се продава в България. Последния ми шанс да я открия беше именно в Мюнхен.

Дървено панерче за втасване на хляб. И това го търсих тук и не го открих. В една от многото пекарни в Мюнхен, в които се приготвя хляб с квас от древни сортове пшеница, продават и такива панерчета. Купих го, защото ми харесва идеята хлябът да втасва в съд от дърво и защото оставя красиви ивици върху втасалия хляб.

Тази кратка ваканция ще запомня с много повече. Беше ми мъчно на тръгване, но както си пожелах преди седем години да се върна там, така си пожелах и сега, отново да се върна в Мюнхен някой ден. За Oktoberfest, може би.

Очаквай гастрономическата част от ваканцията.

Още снимки и видео във Flickr.

Хей, хей, аз отново съм тук, изпълнена с емоции и преживяла едно от най-силните кулинарни пътешествия. Но преди да започна да ти разказвам за запада ще оставя преживяното да отлежи, да се запамети трайно в съзнанието ми и да отключи нови врати в кулинарния свят.

Междувременно ти предлагам да се потопиш в ароматите на Средиземноморието, да се отдадеш на лятно настроение и да вдъхнеш морския бриз независимо къде се намираш. Моето предложение за миди, задушени в бяло вино и пресни билки ще откриеш в брой 16 на списание Нея.

Понякога имам нужда от спокойствие и уединение. Понякога обичам да мързелувам и да си лежа с книжка в ръка. Понякога прекарвам цял ден в кухнята. Понякога искам покрай мен да е шумно. Много шумно и весело. Моментът за това настъпи. Сезонът на партита е открит!

И като при всяко мое парти, храната е съществен елемент. Тя трябва да бъде разнообразна, да радва окото и сетивата. За разлика от предишното парти, този път няма да се обяснявам колко време ми отне подготовката, нито ще споменавам цифри, само ще отбележа, че надминах себе си.

Повечето неща, които приготвих, вече си виждал в една или друга форма в моя блог. Единственото ново бе опитът ми да приготвя торта Крокембуш. Оказа се наистина сложна задача и то не в приготвянето и напълването на над 120 профитерола, а в сглобяването на тортата. Слепените с карамел профитероли, в купол от дължина 40 см. и диаметър в основата 22 см. се сгромоляса при опитът ми да преместя тортата в сервизна чиния. Отбелязвам първият ми опит като неуспешен. За това пък кремът за еклерчетата от рецептата на списание Меню е успешен и много вкусен.

Използвах го за импровизираната торта, която приготвих в последния момент.

Така и така започнах с обзор на сладкото, продължавам със следващото изкушение – шоколадови браунис с фъстъци. Рецептата е от новата книжка на списание „Меню“ – „Шоколад за модерни хора“.

Към сладката група не можах да пропусна и шоколадовия фъдж с лешници и сурови какаови парченца. Ето на това аз казвам вкусов оргазъм.

Идва ред на солените хапки и започвам с най-вкусното нещо, което винаги свършва първо – брускети с песто, домати и пармезан. Класическа комбинация от италианската кухня, на която не може да се устои. Отново се заричам следващия път да приготвя повече.

Киш с броколи и ементал. Една добра комбинация на броколи и сирене, която се харесва не само от вегетарианци.

Ръжени хлебчета със сусамов тахан и пастет от червена леща и булгур. Това ти е познато, нали? Кълновете от лук допринасят не само за цветовия контраст, но и придават лека пикантност на тези мини веган бургери.

Фурми със синьо сирене и орехи. Невероятна комбинация на сладките плодове със силния вкус на синьото сирене. Чаша портвайн тук е много добър избор.

Тарталети с крем сирене и карамелизиран лук. Овкусени с пресен босилек и мащерка, тези тарталети показват отново, колко добре може да се съчетае соленото сирене със сладостта на карамелизирания от собствените си захари лук.

Следва, отново позната рецепта – хрупкави тарти с Дунавия, спанак и мента. Приготвих ги в мини вариант и забелязах очарованието и изненадата на гостите от комбинацията на продукти и силния аромат на прясна мента, който се усеща дори само като минеш покрай хапките. Още един коментар, който изпълни душата ми: „Кой си е играл толкова с тези кори за баница?!“ Истината е, че тартите се приготвят сравнително бързо, стига да имаш достатъчно форми за мини мъфини, за да се изпекат всички хапки наведнъж. А Вальо ги нарече „банички с чай„.

Към менюто включих и малко по-пикантен вкус, идващ от една от любимите ми кухни - индийската. Приготвих чатни от ябълки и домати, което сервирах върху препечени хлебчета. За да завърша тези пикантни хапки подобаващо, ги поръсих с пресен кориандър.

Ако забележиш, до тук има само вегетарианска храна. Време е да нагостя и месоядците. Специално за тях приготвих класически киш Лорен, отново в мини вариант.

Дори да прозвучи егоистично, следващите хапки приготвих за мен. Обожавам комбинацията от пушена сьомга и крем сирене. Напълних тарталети с мус от тези продукти и допълних с хайвер от пъстърва. Пресния копър е идеален завършек на тези неустоими хапки. И както забелязах по-късно, харесаха се на всички.

Време е да спра до тук. Следващия път – повече.

Безкрайни благодарности на моята майка, която ми помогна с приготовленията на храната. Да не забравя и Вальо и Ники (шкаф майсторите), който ми помогнаха с пазара, дизайнерското оформление на етикетите към хапките и музиката.

Сега излизам във ваканция и отивам да пия бира (!) и да ям бретцели в мюнхенските бирарии. От това може да последва само едно. Идва ред на баварската кухня.

И аз нямам търпение.

Снимки от партито – тук. Благодаря, Светльо.

Весело и вкусно лято!

П.П. Обърка ли се вече? Така е и в моя кулинарен мироглед.

Това мое желание за самоусъвършенстване в света на салатите дойде след като прочетох условието за поредния кулинарен конкурс на списание „Меню“. Темата е салати, приготвени с до 10 продукта, включително и солта. Крайния срок за изпращане на рецепта отдавна изтече, но аз вече бях провокирана да приготвям разнообразни салати и с изненада да откривам нови и нови вкусове. И като че ли този стоп от максимум 10 продукта ми подейства точно обратното. Искам много и много в моята салата. Искам да бъде пъстра и богато овкусена.

Салатата с кускус и черна леща се оказа много добра комбинация от продукти, но разбира се аз не исках да спирам до тук. Чувствам се като спряла до оазис в пустия жадно поглъщайки вода, която в случая олицетворява богатството на лятото. Пресни и сочни зеленчуци, уханни подправки, вкус на Средиземноморие, вкус на земя, свежест. И въпреки студеното време напоследък, което изненадва всички ни в края на юни, аз поддържам кулинарния си ентусиазъм именно със салатите.

Като че ли изоставих сладките изкушения, но нали всъщност една от идеите за домашно приготвена храна и именно в моментното настроение на духа и нуждата, която изпитва организма ни в момента. Моят организъм се подготвя за топло и бурно лято, изпълнено с емоции и разбира се вкусна храна. Защото храната е неизменна част от ежедневието ни, която също може да ни донесе хубави емоции и наслада. Предстои едно много вкусно лято.

Пъстра лятна салата с киноа и черен боб

Количествата са достатъчни за 4 порции.

Продукти:

• 100 гр. черен боб
• 100 гр. киноа
• 2 средно големи домата
• 1 малка краставица
• 1 глава червен лук
• 1 средно голям морков
• 5-6 листа маруля
• 2 супени лъжици нарязан пресен джоджен

За дресинга:

• 3-4 супени лъжици зехтин
• 2 супени лъжици ябълков оцет
• 2 скилидки чесън
• сол и прясно смлян шарен пипер

Бобът се накисва във вода за една нощ. Сварява се за 30-40 минути или до пълна готовност, но без да се разварява. Отцежда се, залива се със студена вода и отново се отцежда.

Киноата се залива с 200 мл. вода и се слага на умерен огън да заври. Вари се 18-20 минути, докато абсорбира цялата вода.

Доматите и краставиците се нарязват на кубчета. Лукът се нарязва на полумесеци. Марулята се накъсва, а морковът се настъргва на едро ренде. Зеленчуците се смесват в голяма купа. Към тях се добавят пресният джоджен, отцеденият боб и киноата.

За дресинга чесънът се пресова или се нарязва на много ситно. Смесва се със зехтина, оцета, сол и пипер на вкус.

Салатата се залива с дресинга и се разбърква добре.

Като стана въпрос за леки, летни вечери то аз имам какво още да ти покажа. Не, този път няма да чистя скариди, колкото и бързо да се приготвят след това. И този път, аз имам за теб нещо наистина бързо и леко за вечеря. Салата и основно в едно. С малко хубав хляб и маслинки, вечерята се превръща в прекрасен завършек на деня. Може и десерт да има след това, зависи от настроението.

От заглавието разбираш, че ще ти трябва марокански кускус и черна леща. Двата ингредиента (тази дума хем ми е смешна, хем започна да ми става любима ) участващи в тази рецепта, са засищащи, а останалите продукти, които са включени се обединяват в една прекрасна лятна салата – домати, краставици, пресен лук и магданоз. Но една от най-важните съставки е прясната мента, която придава невероятен вкус и свежест. Малко зехтин и лимонов сок и накрая имаш една засищаща салата, преплела в себе си цялото Средиземноморие с нотка от индийската кухня.

Черната леща, характерна за източна Индия (по справка от Иван) е интересна от първия момент, в който я видиш, заради цвета и изненадата, която ще проявиш. Но после се оказва, че е като всяка една леща, дори загубва гарваново-черния си цвят след като се свари. При всички положения смятам, че е все още екзотична за България и малцина са чували, камо ли виждали черна леща.

Но това не трябва да те притеснява ни най-малко. В тази рецепта може да се добави кафява, зелена или дори червена леща, като разбира се ще преобладава малка разлика във вкуса и текстурата на салатата, в зависимост от избора.

Салата с кускус и черна леща

По идея от myrecipes.com

Продукти:

• 100 гр. черна леща
• 120 гр. кускус
• 1 средно голям домат
• 1 малка краставица
• 2 стръка пресен лук
• 1 връзка магданоз
• 2 стръка прясна мента
• прясно изцеден сок от 1/2 лимон
• 3 супени лъжици зехтин
• сол и прясно смлян шарен пипер

Лещата се измива и се слага в тенджера. Залива се с вода (около 1 литър) и се вари на умерен огън 15-20 минути или докато стане готова. Отцежда се. Залива се със студена вода и отново се отцежда.

В друга тенджера се слага 250 мл. вода да заври. Посолява се. Щом заври водата, в нея се изсипва кускусът. Маха се от огъня, похлупва се с капак и се оставя настрана за 5-6 минути. След като абсорбира водата, кускусът се разрохква с вилица.

Доматът и краставицата се нарязват на кубчета. Магданозът, ментата и пресният лук се нарязват на ситно.

В купа се смесват сварената леща, кускусът, зеленчуците и зелените подправки. Разбъркват се, овкусяват се със сол, прясно смлян шарен пипер, зехтин и лимонов сок. Салатата отново се разбърква и се сервира.

И замириса на море… И ръцете ми още миришат на скариди. Ама като си наумих, че ще готвя скариди, хванах се на въдицата. Купих си един килограм замразени скариди и реших, че набързо ще ги изчистя и ще ги мина през тигана с малко подправки. После ще си налея чаша бяло вино и ще се наслаждавам на топлата вечер. Дотук добре, но не знаех какво точно ме очаква.

Е, лека-полека, изчистих ги. Оставих им опашките, че да има за какво да ги хващам и шумно да просмуквам сокчето скрило се в края на черупката. Добре де, дискретно ще го правя, дори и вкъщи.

Накрая от един килограм цели скариди имах 300 грама изчистени. Колкото – толкова! После започнах да се чудя с какво да ги овкуся. И се сетих, че когато Ирина ми беше на гости, погледна бурканчетата с подправки и ме попита: „Използваш ли ги всичките?“. Обърнах се към етажерките и първото нещо, което хванах беше сумак. Да-а-а, рядко използвах тази подправка. Не знам защо. Но сега реших, че именно с нея ще поръся скаридите. Допълних с малко сол и прясно смлян шарен пипер, а накрая допълних коминацията с пресен копър и лимонов сок. Ммм, виното съвсем ми се услади и заслужено продължих да му се наслаждавам на фона на топлата лятна вечер.

Скариди със сумак и пресен копър

Продукти:

• 1 кг. охладени или замразени скариди
• 3 супени лъжици зехтин
• 1 чаена лъжица брашно
• 1 чаена лъжица сумак
• сол и прясно смлян шарен пипер
• 2-3 стръка пресен копър
• лимонов сок

Скаридите се почистват като се отстраняват главите и черупките, а опашките се оставят. Измиват се ако е необходимо и се отцеждат. Останалата вода се попива с кухненска хартия.

Смесват се брашното, сумакът, сол и прясно смлян шарен пипер на вкус. С тази смес се поръсват подсушените скариди и се разбъркват хубаво.

В дълбок тиган се загрява зехтинът. Добавят се скаридите и се запържват на силен огън за 4-5 минути. Разбъркват се от време на време, за да се запържат от всички страни. В никакъв случай не трябва да се готвят прекалено дълго, защото ще станат жилави.

Готовите скариди се махат от огъня и се поръсват с нарязан пресен копър и лимонов сок. Сервират се.

Тези скариди, в допълнение със зелена салата са прекрасна, лека, лятна вечеря.

И… чашата вино да не забравиш.