Нямам амбицията да съм какъвто и да било литературен коректив – не само на световната литература, ами дори и на българската съвременна. За сметка на това през годините (вече почти 5, дума да няма!) събрах сериозна маса постоянни читатели, а търсачките дават на блога Литературата Днес забележително високи места при търсене на конкретни заглавия или автори.

Имам досадния навик да чета много, но напоследък впечатление ми направиха две неща:

1) Нямам желание да пиша за всичко, което чета;

2) Все по-често просто се отказвам насила да дочитам книги, които не харесвам. Преди го правех само за да дам шанс на даденото заглавие, но вече или съм се научил да ценя времето си, или търпението ми е здравата закърняло.

Заради втората точка реших, че има известен брой книги, които така и не съм дочел – започнал съм, писнали са ми, преполовил съм ги, продължавали са да ми писват и… просто съм ги захвърлил.

Внезапно ме осени прозрение – всъщност за част от читателите тук би било също толкова интересно/полезно/четивно да виждат текстове за недочетени (защо, кога и как) книги, колкото и за прочетени и респективно харесани или не.

Завършвам със същата констатация като в началото – нямам амбицията да съм какъвто и да е литературен коректив. За сметка на това едно от малкото неща, които обичам повече от четенето, е да захвърлям на най-ниските лавици на библиотеката си недочетени скапани книги.

Отсега нататък вече и ще ви казвам кои са те!

(За по-лесна ориентация в блога оттук насетне ще има категория „Недочетени“, а върху изображението на книжната корица, което традиционно стои начело на всяка публикация, ще поставям маркер – да се знае и да няма объркали се.)

П.П. Издателите, които от време на време предоставят на Литературата Днес книги, нека не се обиждат, ако понякога техни заглавия в тази критикарска категория. Просто невинаги се получава – а дори и сполучливите книги понякога удрят на камък с такива като мен.

Винаги съм се чудил какъв е правилният интервал за издаване на книга с разкази – и въобще за писането на кратки истории.

Естествено, най-нормалното нещо на света е този фактор е да е субективен и от писател до писател разликите да са космически.

И все пак – възможно ли е например само за една година да се произведат над 15 добри разказа? Трябва или да си гениален и всяко твое парче да е шедьовър, или да пишеш по 6-7 неща за месец, за да може при сглобяването на сборника накрая да разкараш плявата и да оставиш само разказите от най-висока класа.

Размишленията ми са породени от „Смъртта не е за всеки“ на Радослав Парушев – като цяло харесвам нещата му, разсмива ме и ми допадат начините му за промотиране на книгите. Сборникът идва като отговор на предния – „Животът не е за всеки“ само година по-късно. И наистина има слаби неща в него. Алекс от „Аз чета“ казва, че е ОК да пускаш книга веднъж на две години и писането не е за всеки ден, така че трябва Чарли да си намери редактор, който да му каже да махне боклуците от сборника си (това Алекс не го казва точно по този начин).

Така или иначе „Смъртта не е за всеки“ е с една идея по-добър от „Животът…“, което поставя резонния въпрос дали първият е трябвало да се пусне по-рано, вторият по-късно, или са перфектно ситуирани във времето.

Вярно е, парите са си пари, а според личните ми проучвания на тази тема, Радослав Парушев е сред вероятно тримата български писатели, които спокойно могат да се издържат и само с писане на белетристика. Нямаше да е така, ако не пускаше по книга на година, но пък можеше и да е по-зле – да пише по една на тримесечие, както напоследък Калин Терзийски се изявява (което и ме отблъсна леко от него, въпреки силния ми интерес към „Алкохол“, „Любовта на 35-годишната жена“ и „Лудост“).

Ще се върна на „Смъртта не е за всеки“ и ще се абстрахирам от факта кога и защо (сега) е издадена.

Сборникът съдържа точно 16 разказа (един от тях, „420 грама“, го има и в една от първите книги на Чарли – „Project GigaMono“) – и доста от тях са страхотни. Не страхотни-страхотни все пак, но доста готини, предимно защото са смешни и защото някак се случват на теб. Истина е, че се поизтърка този тип лайфстайл-писане, но винаги е приятно, когато четеш автор с добър стил да разказва за твоите места.

Добрата новина е, че за разлика от предишните книги на Парушев, тук най-накрая това не е основна тема.

„Последни дни в Замбия“ например – от Удхаус сигурно не съм се смял така! Написан като реч от телевизионно риалити в амазонските джунгли (Animal Planet-style, ама наистина издържан!), разказът създава цяла нова вселена от създания… в центъра на която е прословутият метагалинарий, който водещият на предаването иска да залови. И други неща иска да му направи, но за тях – прочетете си разказа… или го чуйте.

През цялото време, докато четях „Последни дни в Замбия“, си мислех за Борхес – стилистиката на текста ми се струваше доста близка, а развиването на въображението на Чарли тук си е точно в Борхесов смисъл. Измислени препратки, фантасмагорични създания, неизвестни автори – абе точно произволен текст от „Измислици“ в малко по-слаб вариант (и то по-слаб само защото Борхес е просто недостижим в гениалността си).

Историите в „Смъртта не е за всеки“ са разнородни и забавни, поднесени с леко циничното чувство за хумор на Парушев.

Той, както обикновено, опитва да разбива граници и да се осмелява всеки път да прави нещата с една идея напред, да надхвърля с мъничко онова, което друг вече е стигнал със смелостта на писането си.

Къде иначе ще се срещнеш с Умберто Еко, журито на литературните награди и бг-телеком (съответно „Хеликон“ и МТел, струва ми се, но за първото не съм категоричен), фанатизиран еколог нагости при Гала (страхотен разказ, истински погром върху природозащитническите глупотевини, които не понасям!) или пък млада двойка, в която момичето не иска да оближе ануса на момчето.

Това последното може и да го пропуснете.

Или пък не го пропускайте – Радослав Парушев не е за всеки, особено за онези, които харесват класическа литература.

BTW, ужасна корица! Новаторска е за България, обаче е изпреварила времето си (“изпреварила времето си” – добър евфемизъм да кажеш за нещо, че не струва…)

Смъртта е череша, която зрее без нас

„Физика на тъгата”

„Една особена смес от легенда и биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите. История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития се случват сега, други в далечното и незапомено минало. Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея”. Така още в първите страници на „Физика на тъгата”, още в първия разказ за емпатията, Георги Господинов заявява какво може се открие в следващите страници на книгата.

През декември „Физика на тъгата” се появи на пазара и за по-малко от месец стана най-продаваната книга в софийските книжарници.

Кутия за спомени, в която всеки предмет символизира епоха, всяко събитие води все по-навътре в лабиринта от усещания, а Минотавърът, изгубен, търси майка си.

По следите на този получовек-полубик,  на звуците от лудницата, през мазета и просторни хотелски стаи и закупени истории – така се движи текстът. Част от разказите са абстрактни разсъждения, а другите – напълно конкретни спомени от социализма, от срещи с хора, от детството и улиците на родния град.

Книгата започва с цитати от реални и въображаеми автори. Самата тя съчетава непрекъснато измисленото и реалното. От време на време изниква и образът на Гаустин – име, известно вече от творчеството на Господинов (“Писма до Гаустин”).

След пролога, в който героят е сбор от раждания и смърти на хора, животни и растения, започва историята за „магесника”. Още самото начало на книгата започва преплитането на истина и сънища, в които един живот е видян от друг ъгъл. Оттам нататък всичко е на ръба да бъде истина. Или е нещо, което всеки някога е преживял. Например въпросът „Как си?” и всичките му възможни отговори от „Не съм” до „Тъпея”.

Дали емпатията има възраст? След колко години спираш да усещаш света около себе си?  

Въображаеми разговори с въображаеми опоненти. Всяка история потъва в следващата. Сякаш Ариадна е подарила кълбо от прежда, което трябва да те изведе на прав път в лабиринта от собжствените ти мисли. Целта тук не е убийството на Минотавъра, напротив – за него се провежда специално съдебно дело, което се превръща съдебен процес за едно изоставяне. Целта тук е извървяването на целия път на личната история, на националната история, на човешката история. Между човекоядеца вегетарианец и квантите на остаряването се появяват берачите на лайка, двамата с (не)верните жени и шофьора Маламко в май-щастливия му ден.

От време на време Господинов оставя „Място за спиране”, на което да подаде нишката на читателя. Всъщност няма особено значение, когато Бог е фотон, а след пчелите ще изчезнем и ние, забравили миналото си, излизайки за работа.

Книгата е пълна със списъци – на нетрайното, на съдържания на кутии, на вещите на новобранец, на пусти в 3 следобед градове, с космически капсули и снимки.

Сякаш това не е художетсвен текст, а разказ между приятели, които не са се виждали от години и вместо да отворят Фейсбук, си говорят с думи и снимки.

А и такива приятели има във „Физика на тъгата”. Непрекъснато образи от други текстове на Георги Господинов се вмъкват в страниците с имена, с истории, дори със снимки. Почти истинските заглавия от пресата, истинските събития, падането на тоталитарния режим, новото начало, новите страхове и ограничения. Всичко това е последствие от незабравено детство, в което мазетата са дом и всеки нов ден е път към откриването на доброто у Минотавъра, който е просто изоставено хлапе, като всички нас.

Георги Господинов (44 г.) е един от най-превежданите български автори след 1989 г. Автор е на “Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), “Писма до Гаустин” (2003) и “Балади и разпади” (2007). Съавтор е на две книги-мистификации “Българска христоматия” (1995) и “Българска антология” (1998). Романът му “Естествен роман” (седем издания на български) е публикуван на 17 езика.

Сборникът с разкази “И други истории” (2001) излиза във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия, Италия. Американското издание на книгата е номинирано за наградата „Франк О’Конър”. Пише сценарии за късометражни филми, последният от които „Омлет” (реж. Н. Косева) е отличен от журито на кинофестивала Sundance 2009.

Като драмамтург е създал пиесата “D.J.”, която печели Годишната награда “Икар” за най-добър български драматургичен текст (2004) и е поставяна в Австрия и Франция.  “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (2010) печели Аскеер за най-добър драматургичен текст и е избрана за международния театрален фестивал в Манхатън, Ню Йорк – “hotINK at the Lark”. Автор е и на трагикомикса “Вечната муха заедно с Никола Торомано.

„Охлювът е преди всичко нежен, много влажен и със силен здрав мускул, т.е. има всички качества да е най-блестящият любовник във Вселената, че и отвъд.“

Това е нещо като произволен цитат от „Тънкости на приготвянето“, разкази с рецепти, на Деница Дилова.

Лично аз, за когото кулинарията се изчерпва с направата на таратор, вероятно никога не бих се захванал с четенето на разкази с рецепти (както е описана самата книга), ако не познавах Деница – вероятно не много хора си спомнят, но тя спечели конкурса на Литературата Днес през 2008г. със страхотния си разказ „Лимонада на прах“.

Сега, три години и половина по-късно, факт е и дебютната ѝ книга – сборник с 10 разказа, обединени около кулинарната тематика.

Не се заблуждавайте обаче – рецептите обикновено са на заден план в историите и макар в някои случаи да имат централна роля в разказите, дори за лаиците в кухнята всичко е повече от приятно.

„Тънкости на приготвянето“ е изпълнен със страхотни персонажи – ясно е, че за добрата литература героите са вероятно най-важното нещо, а тук това си личи във всеки от десетте разказа. Като се започне от сладката проститутка Зоя, мине се през самотна археоложка, която за няколко дни от живота си усеща какво е да обичаш безкористно… рак; клошар, чиято основна дейност е да разобличава съседите си според боклука им, двама 7-годишни близнаци и свободолюбивата им нова приятелка и, разбира се, моята любимка – млада дама, която се справя с отвратителния почерк на своята покойна леля, за да успее да приготви и да се припознае в безсмъртното същество на охлювите (да, цитатът в началото е точно от този разказ – „Сюрреализмът на охлюва“).

Секс, еротика, самота и копнеж по свободомислието – това са четирите компонента,

които Деница Дилова е сипала в тенджерата, сварила ги е, гарнирала е с изчистения си стил и богатото си въображение, застроила е със свеж хумор, поръсила е със собствените си илюстрации към парчетата и е сътворила литературната манджа „Тънкости на приготвянето“.

А начинът на поднасяне, благодарение на сравнително младото издателство „Скалино“, е на изключително високо ниво – буквално се влюбих в техническата изработка на книгата, шрифтовете, композицията на страниците, хубавата хартия и удивителният дребен детайл, че ъгълчетата на изданието са обли.

За десерт остават две неща – първо може би най-добрият (или поне в тройката!) разказ от сборника – „Нежен лов“,

който макар и леко захаросан на моменти, има в себе си толкова чувство, страст, емоция и самота, че е невъзможно да не те спечели за дълготраен почитател на Деница Дилова.

(Ако кликнете върху изображенията, ще ги видите в голям и подходящ за разпечатване размер.)

И второ, специално за читателите си, Литературата Днес, заедно с издателство „Скалино“ и антикварна книжарница „Алба“, предлага специална възможност да се сдобиете с „Тънкости на приготвянето“. Можете да си закупите сборника от книжарница „Алба“ (на адрес – София, ул. „Иван Вазов“ 38) на цената за издатели – 6 лева, което 40% по-ниска сума от коричната цена от 10 лева.

За улеснение, можете да разпечатате един от талоните по-долу (колкото пъти пожелаете, разбира се, като той се намира и във Facebook-страницата на Литературата Днес и е напълно свободен за разпространение) и да си вземете книгата от „Алба“ на промоционалната цена – разбира се, абсолютно същото можете да направите и без талона, стига да поясните, че сте научили за „Тънкости от приготвянето“ от блога.

Кратко пояснение: Коричната цена на „Тънкости на приготвянето“ е 10 лева, а минималната цена, на която издателството може да дистрибутира книгата без загуби е 6 лева. Възможността да закупите сборника за тази цена е жест от страна преди всичко на „Скалино“ и „Алба“ с помощта на Литературата Днес, като нито една от страните не разчита на печалба от подобна продажба.