Владимир Набоков с „Лолита” е четвърти, а пети - „Врява и безумство” на Фокнър. „Невидимият” на Ралф Елисън е шести поред, а „Към фара” на Вирджиния Улф - седми.

Епическите поеми на Омир „Илиада” и „Одисея” са поставени на една позиция - осмата. Те са последвани от „Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин, а „Божествена комедия” на Данте Алигери затваря десетката.

Извън нея остават „Кентърбърийски разкази” на Чосър и „Пътешествията на Гъливер” на Джонатан Суифт, съответно 11-и и 12-и.

„Спасителят в ръжта” на Джеръм Селинджър е на петнадесето място в класацията на „Нюзуик”, „Сто години самота” (Маркес) - на седемнадесето, а „Великият Гетсби” - на осемнадесето.

Когато трябваше да сменя страницата и да премина към следващата двайсетица, си казах: „Хм, доста странно, че Достоевски липсва тук. Вероятно са го пропуснали по неведоми пътища, но съм сигурен, че ще е точно 21-и или 22-и.”

Не беше обаче. Там са „Гроздовете на гнева” на Стайнбек и „Среднощни деца” на Салман Рушди. Достоевски не се появи и преди №40. Нямаше го и преди №60, въпреки наличието на заглавия като „Песента на Соломон” (57) на Тони Морисън, „Ким” (55) на Киплинг или „Широкото Саргасово море” (45). Да не говорим пък, че чак на 59-о място е „За кого бие камбаната” на Хемингуей…

Между 61 и 80 има шедьоври на Капоти, Дорис Лесинг, Марсел Пруст, отново Хемингуей и Оруел, Филип Рот, Ъпдайк и пак Фокнър. Достоевски обаче нещо пак го няма. Даже едни мижави „Братя Карамазови” не се вясват преди номер 80 в класацията.

Познайте дали между 81 и 100 ги няма? Нямам представа какво смятате, но ги няма. Нито „Бесове”, „Записки от подземието” и „… от Мъртвия дом”, „Идиот”, дори „Престъпление и наказание” - една от трите емблеми на руската класическа литература, пък и европейската въобще.

Вместо това е заложено на Натаниел Уест, Филип Пулман (какво прави той там, по дяволите?!), Фройд, книга с цитати на Мао Дзе-дун, Ивлин Уо, Джоузеф Конрад, Алис Уокър и историята на Втората световна война, писана от Чърчил.

Срамота бе, хора, списъкът ви включва страхотни и култови книги, безспорно знакови за литературата в световен мащаб, но нито подредбата им сред първенеца струва нещо, нито сте обхванали достатъчно широк диапазон от творби. Да нямате Достоевски сред стоте най-велики книги, тц-тц…

Пълният списък можете да разгледате в „Нюзуик”.

В българското издание на „Дървото на нощта” са включени и разкази, които не са били поместени в оригиналния сборник - те са и писани след 1949г. За съжаление, никъде в интернет не открих съдържанието на първото издание (ако някой има информация за него, ще му бъда признателен), нито пък дори една рецензия на сборника. По тази причина не мога да съм убеден кои са точно осемте разказа, издадени през 1949 в книга, но за сметка на това съм сигурен, че колибровата 296-странична книга си струва всяка секунда, прекарана с нея - че и с лихвите.

Признавам, че съм силно афектиран от „Дървото на нощта” - дори още не съм прочел всички разкази в нея. Тези, на които обърнах внимание, обаче ме смаяха. Първият например, „Стените са студени” (1943 - Труман е бил на 19!), е впечатляващ пример за чудесна писателска стилистика. Много точно в него се вижда изчистения маниер на писане на късния Труман Капоти, който виждаме в шедьоврите „Закуска в Тифани”, „Хладнокръвно”, разказите в „Музика за хамелеони” (1980 - писателят е вече на 56 и съчетава в сборника и свои стари творби, за да създаде една от най-добрите писателски компилации, които въобще някога съм чел).

„Китара с диаманти” (1950) пък вече загатва за хомосексуалната тема в по-зрялото творчество на Капоти. Едно изречение в разказа ме впечатли много силно. Перифразирам: Те бяха точно като любовници с изключение на факта, че не сливаха телата си. (отнася се за двама затворници) Просто брилянтно.

Излишно би било да сипя хвалби за всеки отделен разказ или за общата концепция на сборника. Той е просто страхотен. Препоръчвам го много, много горещо. Труман е гений.

Повече информация за книгата - на сайта на издателството.

П.П. Единствените ми препоръки към „Колибри” са да стегнат малко коректора си, както и да намерят още някоя снимка на Труман Капоти, че вече на втора тяхна корица има една и съща, мината по два различни начина през Фотошоп.

Посетете E-Preslav.com !

Кой друг писател би накарал Архимед да сцепи каца за кисело зеле, да я направи СПА-басейн и да спи с Еврика в нея? Или да се ебава като гори със система от огледала туристи по плажа? А знаете ли, че Микеланджело е най-обикновен келеш, който заради корупционните схеми с папата получава обществена поръчка да изрисува тавана на Сикстинската капела? Или пък че Хитлер и Сталин са си лафили през оградата на средата на Полша и да си разказвали вицове, докато са упражнявали комшулъка преди Йосиф да започне да се прави на циганин и да върти задкулисни номера на невинния Адолф?

Милият Иван Грозни например е бил толкова нещастен с хилавото си телце и пъпчиво лице, че започнал да блъска като животно във фитнеса и бил на път да се забие със самата Ана Курникова, но тя го прецакала с Енрике Иглесиас, нали…

Един от най-добрите текстове в „Още дневници и нощници“ със сигурност е този за пръдльото Рьонтген, чиято единствена цел била да снима женски цици през дрехите, но скапаната машина, която изобретил (Порнбластер турбо І), пропускала и плътта и на снимките излизали само някакви кокали…

Да не говорим пък за биографията на Сталин, който явно е имал ефектно чувство за хумор и по цял ден си е играел на въпроси и отговори (точно те са един от най-силните моменти в цялата „Още дневници и нощници“), а като нещо не го е кефело – пращал хората за разстрел.

Бомбата на цялата книга е невероятното разкритие, че Елвис наистина е жив и всичките жълти таблоиди в света са били прави, че не е умрял. Голямата им грешка е била дестинацията, където той се подвизава – а именно България. Ключовото му име, взето по време на Възродителния процес, разбира се, е Цецо, а за приятелите – Цецо Елвиса.

Художественото оформление на „Още дневници и нощници“ е уникално. Преди всеки отделен текст е поставен колаж, тематично свързан с предстоящата биография. След всяка такава пък има една и съща чернобяла илюстрация, която поне на мен адски ми прилича на Ози Озбърн. Да не говорим пък за корицата, на която е сложена скромната Венера на Сандро Ботичели, лепнала си типичната свенлива усмивчица, въпреки гигантската татуировка на дракон, прикриваща цялата предница на тялото й.

Каквото и да говоря сега, няма да мога да изразя огромното удоволствие, което изпитвах от четенето на „Още дневници и нощници“ на Иво Сиромахов. Мога само да ви посъветвам да си я купите възможно най-бързо (цената пък е страшно ниска – 10 лева) и да я разгърнете. Оттам вече няма сила, която да ви отдели от книгата, докато не я прочетете докрай.