Исках да си напиша кратка равносметка, че да си чета след години, но първо голямата новина: ще ставам баща. Момче! Очакваме го през следващия месец да се появи на бял свят, засега само рита и блъска в корема на майка си.

Вече страховете ми не са дали ще се справя с детето, а как да навигирам нещата които не мога да контролирам (антиваксъри и подобни идиоти, климатични промени, токсична социална среда).

Професионални новини: преди месец и нещо започнах работа като продуктов дизайнер във VMware. Много трудно се реших да напусна Мобисистемс: там бях много доволен от пари, колеги и проекти. Но ме човъркаше да се пробвам някъде където работата ще е по-трудна и предизвикателна, където ще имам много повече какво да науча и накъде да се развивам.
Засега съм много щастлив и изглежда, че рискът да сменям работа докато съм с бременна жена си струваше.

Доказах си, че няма излишни познания. Като тийн си нърдвах социопатски по цели нощи, и се интересувах от виртуализация и системна администрация ей така за удоволствие и от интерес. Сега тези познания, макар и не “по професията” са ми от огромна полза във VMware.

Иначе, за 30 години успях:

• Да не се пропия
• Да не се убия
• Да си предам гените
• Да посетя над 15 държави на 4 континента…

• Да живея в три държави

• Да завърша университет (и да не нося бельо на завършването си, защото Шотландия)

• Да стана метълист:

• Да работя като чистач на кенефи, хамалин, мияч на чинии:

• Да работя като продуктов дизайнер в малък стартъп, средна фирма и огромна корпорация
• Да изчета 100-200 книги. Това го броя за постижение, защото се научих да чета за удоволствие доста късно
• Да стана роб на либерастията и толерастията:

• Да сваля няколко мацки и да остана в отлични отношения и с почти всичките
• Да си сбъдна детските мечти – от това да имам компютър с два монитора, до това да посетя Мачу Пикчу
• От двойкаджия в училище, след това да уча много неща: от рисуване, готвене, градинарство, планинарство и шофиране до суинг танци, и пак нищо да не науча…
• …Но пък и да стана любознателен, отворен към нови неща човек

Айде наздравичката!

TL; DR: пътувах до Перу и Аржентина (през Амстердам) с една нощувка в Бразилия. Посетих Лима, островите Байестас, рисунките в Нацка, Куско, Писак, Свещената долина на инките, Мачу Пикчу, водопадите Игуасу от Бразилия и от Аржентина, Буенос Айрес, Тигре и едно ранчо в Сан Антонио де Ареко. Общо девет полета, плюс возене в коли, автобуси, влакове, лодки, кораби, и върху един кон. Всичко това за две седмици.

Ден 1: Пристигаме в Лима

Пристигаме в Лима към 7 вечерта след 13+ часов полет и кратичък престой в Амстердам. За първи път ме посрещат на летище с табелка с името ми. Млад шофьор, необозначено такси и сух въздух са първите ми впечатления от града. Спираме на съмнителен заден паркинг, но ни води до близкото хотелче, където бързо се настаняваме. Бяхме много близо до историческия център (което, странно, се оказа не-туристическа и малко уж опасна зона) и тръгнахме на бърза разходка. Първите ни впечатления са за интересен, малко мръсен град с големи паркове и красива колониална архитектура:

Прибираме се и дремваме за 5-6 часа.

Ден 2: острови Байестас и рисунките в Наска

Ставаме в 4 сутринта, гласим се бързо и в 4:30 шофьорът ни дойде да ни събере от хотела. Целите са Байестас и Наска (купихме си този тур). Оказва се някакъв дядо, който обаче шофира така, че прави всички наши таксиджии, маршруткаджии, батки, шофьори на BMW, голфаджии и подобни да изглеждат притеснителни дечица на триколки.  Лудо, рисковано каране, крейзи изпреварвания на тирове в остри завои с пропасти, влизане (и разминаване с идващи коли) в насрещното, чудеса…

Пътуваме по Панамериканската магистрала, която ще срещна отново в Аржентина.

Така или иначе преди обяд пристигаме в Паракас, където ни вземат с моторна лодка и за 30 минути пристигаме около островчетата. Ще оставя снимките сами да говорят:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Феноменално е!

След островите се връщаме в колата на лудия дядо и продължаваме към Наска. По пътя си говорим доста за Перу – от храна до политика. Държавата е като България, но на стероиди – корупция, безобразия, побъркани шофьори, хубава природа, чудни и странни манджи (ядат морски свинчета и алпака).

В Наска е разбира се страшно сухо, дишаш пясък и камъни. Стигаме едно малко летище от което хващаме малко самолетче за полед над древните рисунки:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Рисунките са загадъчни и доста впечатляващи с размера и прецизността си. На туристите явно обичат да говорят за извънземни, но аз си оставам скептик

Последва кратък, но супер вкусен обяд: Палта Релена Перуана (нечовешко авокадо с пълнеж) и разни сочни пилета. После се отправихме в Лима. Цялото нещо отне към 17 часа, като разстоянието е малко повече от София до Варна и обратно за един ден

Ден 3: разходка в Лима, пирамидата Хуака Пуклана

Третият ден го оставихме само за самата Лима. Обикаляхме пеша мно-о-о-го. Видяхме целия централен район – президентство, стари колониални сгради и дворци, голяма църква с катакомби и костници, историческият музей, големите паркове, плажа и една пирамида.

Градът е ходеща лудница. Непрекъснато, непрестанно, безпричинно бибипкане с клаксони. Карат като луди, пресичат улиците подобно гълъби и на никого не му прави впечатление. Хората често са груби или поне неучтиви.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Видяхме пирамидата от кирпич Хуака Пуклана от племето Лима. Беше интересно, особено защото аз поне свързвах Перу само с инките, а се оказа че има страшно много и разнообразни култури от доста преди тях – пустинни, амазонски, андийски.

Вечерта седнахме в чудесен ресторант, където ядох севиче – сурова риба в лимонов/лайм сок с лук. Обожавам го това нещо, надявам се да се науча да си правя сам.

 Нищо в Лима не ме впечатли така както плажната ивица и огромните отвесни скали между самия град и плажа:

Ден 4: Куско, Писак, много животни, влак до Агуас Калиентес

Отново ставаме в тъмните часове на сутринта, този път за да хванем полета към Куско. Имаме достатъчно време за да се помотаем, на летището в Лима дават 30 минути безплатен Wi-Fi.

Хвърчим около час и кацаме. Куско е на 3400м надморска височина, та веднага като позабързах крачката се задъхах, после усетих леко замайване в главата, но нищо страшно. Билетите ни за Мачу Пикчу са за следващия ден, и нямаме много време. Разбираме се с шофьор да ни закара до Олайтантамбо откъдето ни е влака за Агуас Калиентес, града в подножието на Мачу Пикчу (на около 150 км планински път). По пътя ще ни разведе и ще спира за снимка на разни забележителности. Шофьорът едва говори английски, но някак комуникираме по време на пътя.

Минаваме през свещената долина. Гледките са страхотни, спираме на 2-3 места по пътя за снимка. Отбиваме се в център за спасени животни, където видяхме разни създания които са ги тормозили (тукан със счупен клюн и разни подобни) и няколко опитомени.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Следващата спирка бяха руините на древния Писак. Шофьорът обясни че ще отнеме 20-30 минути да видим основните руини, но сбъркахме пътя и ни отне час и половина (под слънцето, съвсем изгоряхме). Отстрани изглежда като Царевец, но е значително по-голямо цялото нещо.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Не ни остава време за планирания обяд и разходка в Олайтантамбо, където също има стар град с руини от инките и красиви къщи. Пристигаме точно на време единствено за да се качим на влака. Влакът е специално пригоден за туристи, с по-големи прозорци и от него по пътя до Агуаст Калиентес (подножието на Мачу Пикчу) се виждат изключителни, колосални гледки от Андите.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Пристигаме в Агуас Калиентес. Този град съществува единствено заради Мачу Пикчу. Всичко е яко кич, латиноамериканска чалга и безкрайно много туристи. За щастие хотелчето което бяхме наели се оказа много приятно. Една мъничка перуанка с огромна усмивка ни настанява и помага, и макар че пак почти не говори английски, някак не й се дразним.

След настаняване и душ излязохме да хапнем. Уцелихме страхотен ресторант, аз ядох някакво пиле, а Магдалена беше по-коравосърдечна и вечеря месо от алпака. Хареса й, било като телешко.

Ден 5: Мачу Пикчу

Отново ставаме много рано, към 4 сутринта. Час и малко по-късно вече бяхме на опашката за автобусите към Мачу Пикчу. Въпреки огромните орди хора, организацията беше безупречна и всички се качихме бързичко.

Слизаме от автобуса и от всякъде се стичат гидове, които предлагат услугите си. Проправяме си път, редим се на опашка за да влезем в самия Мачу Пикчу. И тук като навсякъде ни трябват паспорти, бият печати по билетите и прочее мерки за сигурност. Билетите ни включват изкачване към самата планина Мачу Пикчу – с гледка към града и по-малката планина Уайна Пикчу. Организацията е така направена, че човек първо посещава планината, след това самия град.

Представях си криволичещи планински пътечки, а се оказаха само стълби. Малко над 500 метра денивелация само в катерене на древни и стръмни инкски стълби, голяма веселба. Но пък гледките по пътя и особено от върха много, много си струват умората, пуфтенето, потенето и пръхтенето по баирите.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

 Удивително, има сняг на върховете отсреща. А сме на екватора…  Върхът който качихме е 3000 метра, нямам идея по-високите наоколо колко бяха.

След планината си присъединихме към група с гид, който да ни разказва за града. Много беше интересно всичко – руините, нещата които разказа гида, атмосферата, природата наоколо.  Дори стадатата с туристи не успяха да го развалят.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Извадихме голям късмет с времето: въпреки че бяхме в края на дъждовния сезон, и въпреки че предния ден беше валяло много, през целия ни престой беше слънчево и приятно. Мачу Пикчу ми е мечта от малко дете, мисля че ако не бях такова дърво щях да пусна някоя сълза. Много съм доволен, че посетих.

Връщаме се в Агуас Калиентес на време да може да си съберем багажите спокойно, да се поразходим и хващаме обратния влак към Куско. Там се запознах с едни готини англичани, и си говорихме глупости за да убием времето. Обичам да говоря английски, стана ми носталгично за живота ми в Шотландия като студент.

Ден 6: Куско, крепостта Саксайуаман

Отново в Куско, пристигаме късно вечерта. Хостелът малко ни разочарова с липсата на организация, табели и сапун, но така или иначе не прекарахме много време в него. Поне се намираше на добро място в стария град, наблизо имаше разни симпатични заведения. В едно от тях вечеряхме чудесни палачинки (едната беше с чили кон карне и лют мексикански сос, препоръчвам).

Приспиваме и следващия ден обикаляхме из целия град. Най-напред посетихме Саксайуаман – стара крепост на инките. Част от нея испанците са разрушили за да построят от камъните катедрали и други сгради, част още си стои. Намира се на височък хълм и има страхотни гледки към целия град:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Аз се снимах с разни баби и алпаки:

Центъра на Куско е доста европейски и колониален. Посетихме интересни църкви, музеи, доста голяма централна катедрала. В нея влязохме (вътре си взехме гид) и е доста интересно как са адаптирали християнството за да конвертират по-лесно инките преди време. На “Тайната вечеря” примерно Исус и апостолите вечерят… морско свинче, което е традиционна храна в Перу.

Взехме един от безплатните турове на града. Някакъв ентусиазиран младеж ни разведе, като първата спирка беше местна работилничка за шоколад. Имаше много интересни неща, включително листо от кока, залято с шоколад, всичко правено с местно какао и т.н.

Бях обяснил на Магдалена колко е яко че навсякъде в града има ЛГБТ знамена и колко са толерантни хората, то се оказа че е просто знамето на Куско:

Гидът ни обясни, че много чужденци били със същата реакция като мен. Обиколихме разни доста интересни места, беше хубаво. И… Много стъпала навсякъде навсякъде. Тия инки малко са се мразели за да се катерят така непрекъснато по баири и стълби.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Ден 7: Пътуване към Игуасу, Бразилия

На сутринта тръгваме към Бразилия, през Лима. Двата полета общо ни отнеха практически целия ден. Пристигаме вечерта към 6-7 в хостела. Той е точно до природния парк – има си табели да се внимава със змиите и скорпионите, всичко както трябва

Поръчваме храна, хапваме и аз вече съм труп.

Ден 8: Игуасу, Бразилия

На следващия ден сутринта още се срещаме със сестрата на Магдалена, Теодора, която временно живееше в Буенос Айрес и дойде при нас до Бразилия. Отиваме заедно в един много впечатляващ парк за птици и пеперуди. Имаше всякакви пернати, повечето не подозирах че ги има, останалите на живо са по-яки отколкото на картинка. Туканите са жестоки.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

След това отиваме в природния парк Игуасу, където са водопадите от бразилската част. Разликата с Перу е много очевидна – хората от персонала говорят чудесен английски, по-учтиви са и все ме питат откъде съм, мацките са по така. В този парк освен водопадите има разни други атракции – разходка в джунглата, разходка с лодка, екстремна лодка, по-дълги обиколки и т.н. Първоначално видяхме водопадите:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

А след това и се разходихме за кратко в джунглата и по реката:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Видяхме ето тази група тукани в естествената им среда. Още се вълнувам при спомена:

И ядохме тия зелени мандарини, които отвътре са си оранжеви и много вкусни:

Вечерта си вземаме такси до Аржентинския град Игуасу. Минаваме границата с чакане, но без проблеми. Визи не се изискват. Хостелът беше ОК, но доста по-зле от хостела в Бразилия.

Разходихме се из градчето, ядохме аржентинска храна. Още тук ми правят впечатление солидните порции храна в ресторантите и как хората си поръчват Кока Кола и бира в двулитрови бутилки на всяка маса. Пих някаква аржентинска биричка, ядохме сладолед с дулче де лече , прибрахме се и се наспахме за следващия ден.

Ден 9: Игуасу, Аржентина и пътуване към Буенос Айрес

Директно се отправяме до близката автогара и тръгваме към същия природен парк, но от аржентинската страна. Очаква се да е по-впечатляваща.

Вътре в парка се придвижваме с едно малко влакче. Купихме си билети за атракция на която те карат с лодка под един от водопадите. Наивно мислих че просто ще мине някак около водопада и просто ще се понамокрим малко… Нищо не е по-далече от истината.

Това със сигурност е сред най-яките неща които бях правил. Моторна бърза лодка, засилва се към водопада и скалите и изведнъж усещането е че изливат върху тебе 100 кофи вода в секунда от близко разстояние. Невероятно е усещането, препоръчвам го на всеки. Водопадите под които мина и застана лодката не са никак малки, също.

Останалата част от деня е прекарахме в разходка в парка и посетихме най-големия от водопадите, Дяволското гърло:

[See image gallery at b.lpp.ninja]

След парка се връщаме до хостела, от там към местното летище и право към Буенос Айрес.

Ден 10: Буенос Айрес и Тигре

Наспиване, закусваме някакви симпатични кроасанчета и се отправяме към градчето Тигре. За да стигнем там се возим на влакче, което кара още ‘обратно’ спрямо колите, защото са го правили англичаните навремето.

В Тигре хапваме в някаква къща, която изглеждаше все едно извадена от хубав квартал на Лондон. Преди време в Аржентина всеки си е строял къщата спрямо стила от където имигрира, та на места е доста интересна архитектурната смеска. Сандвичът с телешко беше божествен.

Първо малко география. Буенос Айрес хем е на брега на океана, хем не съвсем. Той е на брега на много вдлъбнат залив в който има и делта на много голяма река. Резултатът е, че там плажове няма – хората ходятна море в Уругвай.

По реката видяхме страхотни къщи построени по островчета. Хората така си живеят, по водата: супермаркетите са на корабчета, вместо камиони за боклук имат кораби за боклук и т.н.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

След разходката отидохме до приятелка на Теодора. Жената живее в Аржентина от 50+ години, наследница на български художник, изпъден от комунистите през 50те, защото е евреин. Беше много странно да съм в Аржентинска къща, да сядам на стари български столове, в градината да има здравец и да говоря на българо-английски

Вечерта вечеряхме в готин местен, не-туристически ресторант който ни препоръчаха. Ядох телешки стек, и мога да потвърдя че в България месото не е месо Порциите бяхя огромни, обстановката много автентична: без музика, хартиени покривки, весели хора плещят испански.

Ден 11: Сан Антонио де Ареко, гаучовци и яздим коне

Отново повод да станем рано: пътешествие (резервирахме го месец-два предварително) до градчето Сан Антонио де Ареко, откъдето ще отидем до ранчо с гаучоси. В осем сутринта ни взе шофьора, час и половина път, част беше отново по Панамериканската магистрала, този път от този край на континента.

Пристигаме в градчето и веднага ни вкарват да пием кафе в автентично местно заведение, с кратка разходка след това.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Гидът ни е един шантав пич, живял доста години в САЩ, обиколил целия свят, бил на Антрактида с някакъв капитан от Норвегия и… абе, говореше много и все весели истории. Разказа ни много интересни неща за Аржентина и за гаучосите (fun fact: част от традиционните гаучоски дрехи идват от някакви казашки униформи които не трябвали на никого след първата Кримска война).

След още малко път с кола пристигаме в ранчото, където яздихме коне, ядохме домашно приготвено аржентинско месо, и гледахме разни традиционни танци. И мен ме накараха да се пробвам да танцувам (извиних се на свидетелите за това което бяха принудани да видят).

[See image gallery at b.lpp.ninja]

След няколко часа в ранчото шофьорът ни върна в Буенос Айрес. Към края на пътя малко спука гума и трафикът беше кошмарен, та трябваше да търсим такси.

Вечерта отидохме в някакво място за танго. Видях баба на 70-75 години на 10-15 сантиметрови токчета да танцува… Много от мъжете също бяха разни дядовци. Беше интересно.

Ден 12: Още Буенос Айрес

Този ден беше най-свободния от цялата ваканция. Нямахме никакви ангажименти, та просто си взехме билети за туристическите автобуси и се возихме. Посетихме някои от емблематичните стари квартали на Буенос Айрес като Бока (видях стадиона на Бока Хуниорс).

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Посетихме интересни паркове и един доста голям музей/галерия. Един от многото, всъщност. Буенос Айрес се оказа град с много култура, много музеи, музикални събития, галерии.

[See image gallery at b.lpp.ninja]

Привечер натоварихме Теодора на такси към летището, и от там към Европа. Ние продължихме с разходки и вечеря.

Ден 13: Още малко Буенос Айрес и чао-чао, Америка

Имахме само половината ден, защото трябва да гоним самолет. Не успяхме да посетим един музей на когото се точихме (отваряше в някакво безумно време и нямаше как да стигнем безрисково). Затова пък посетихме Японската градина в града – беше ОК, не е кой знае каква атракция.

Отправяме се към летището, безпроблемно се качваме на самолета и изпадам в 13.5 часов делириум в който дремя, преяждам, чета и гледам филми.

Ден 14: Амстердам, Рембранд, мацки и… край

Победоносно стигаме Амстердам. Аз не бях ходил, та качваме се на влакче от летището и стигаме директно в центъра. От там посетихме къщата на Рембранд – отдавна си го мечтаех това. Доста ми хареса, вътре имаше и разни художници които демонстрираха как се правят пигменти, как са се смесвали боите по времето на майстора и т.н. Доста негови рисунки, но самата галерия за съжаление беше за ремонт. Исках да влезем и в музея на Ан Франк, но имаше голяма опашка и отложихме.

Разходихме се, Магдалена ме заведе на червените фенери… На някои от витрините много красиви мацки, противно на моите очаквания. Тя разказа че на някои от уличките има по-дебели жени, на други – по-кльощавички, на трети – нещо друго.

Евала на холандците че така са уредили проституцията! Каквото и да е мнението на обществото за тия неща, не бива да обричаме тия жени (па и мъже) на побой и насилване от сводници, болести, мръзнене по улиците, аборти и какво ли не. По-добре да си има нормални закони за тия услуги които да гарантират здраве и сигурност за всички страни.

Купихме някакви неща и стана време да се хващаме последния, девети полет от цялата почивка. Удовлетворени и недоспали пристигаме в София късно вечерта.

Заключение

Супер беше. Магдалена ме бъзикаше че трябва да основа туристическа агенция на име “Нърдтурист”, защото повечето неща които видяхме бяха nerdy, и през цялото време мязах на прегорял германец-програмист. Наистина беше все едно ходя през детските си енциклопедии цялото нещо – от Наска до Рембранд.

Научих страшно много за кратко време. За хората, държавите, културите. Колко са различни всъщност Южноамериканските държави. Колко Аржентина е като САЩ по отношение на етническото разнообразие…

Трудно ми е да кажа кое беше най-интересното нещо. Всичко беше страхотно, сбъднах си няколко мечти. Радвам се че и нямаше нито издънки, нито сериозни здравословни проблеми, и че успяхме да brute force-нем джет лага и височинната болест.

Пожелавам си цял живот да не спра да пътувам Страхотно е.

Каква политкоректност има в България? Нашите ‘модерни регресивни леви’ и ‘зли феминистки’ всичките живеят в София по Шишман. Другите ни ‘леви’ са някакви пещерни пишман-комунисти и са социално-консервативни като американски републиканци.

Ако някой е транссексуален и не нарушава законите, нека да си е мъж или жена или там каквото му харесва и да си кара живота. Нищо не ми пречи човекът.

На разни патриоти, попове и други идиоти им изнася обществото да не повдига смислени въпроси, и става ей тоя джендър-сеир.

***

Някои искат да са известни, някои искат пари, някои искат власт, някои искат деца, някои искат да създават трайни неща. И струва ми се, всичко това е манифестация на едно и също нещо, на себичното желание да бъдем запомнени. Или пък по-скоро на страха да не останем забравени и да не оставим нещо/някой след себе си. Пък дори това нещо/някой да ни разруши нас самите.

А всъщност важно ли е някой да ни запомни? Егото ми казва, че да. Но се сещам се за писанията на Марк Аврелий по темата. Хората от бъдещето, казва Марк, са си най-обикновени идиоти като хората от настоящето. И ако не ти пука какво мислят идиотите в настоящето, защо би ти пукало за ония в бъдещето, още повече, че тогава и ще си умрял?

***

Скоро проведох спорове дали определени идеолози продават идеологията си като панацея. Примерно (крайните?) либертарианци и комунисти. Логиката ми е следната: всеки либертарианец твърди, че по дефиниция “колкото по-малко държава, толкова по-добре” (при комунистите пък обратно).

Съответно тези хора смятат че ако следваме тяхното твърдение до край, в крайна сметка ще имаме по-добри животи, по-добра работа, по-добро здравеопазване, образование и т.н. Тоест, те предлагат своята икономическа идеология като лекарство за всички икономически проблеми, не? А ако някой предлага панацея, или не знае за какво говори, или е шарлатанин.

Не разбирам защо разумни хора избират да спрат да виждат нюансите на света, и че понякога регулациите са супер (ваксини, net neutrality), понякога пазарът е супер (българският IT сектор, предприемачеството, silicon valley), понякога общността е супер (Linux, OSS, кибуци).

***

Over and out.

Макар че не пробвах толкова много нови неща като предната година, тази не беше скучна. Последните 3-4 месеца бях непрекъснато (с усещането, че съм) на максимум обороти, нон-стоп от времето, което почти успя да ме измори

Обективно

Сухата статистика от Rescuetime посочва, че:

Прекарал съм 761 активни часа работейки с дизайнерски програми:

• 388 часа в Sketch
• 181 часа във Framer
• 36 часа Photoshop
• 30 часа After Effects
• 24 часа в Illustrator

… и 168 часа в срещи (които също си track-вам по време на работа).

Около 400 часа в Reference & Learning, най-много от които в IDF и Khan Academy. Малко е заблуждаващо това, защото включва и неща като Google Search

Имам и 91 часа в категория Software Development, защото пак се пробвам да правя глупости с p5js. Също така за да не занимавам програмистите с глупости си сменям и редактирам вички асети сам в Android Studio. Даже за първи път си направих дизайнерски feature branch в git и т.н.

Субективно

• Последните месеци от годината живея без Facebook, reddit и Twitter на телефона си, блокирам си достъпа до тях в работно време. Трябва да кажа, друг живот живея просто! Трябва да пиша по темата.
• За първи път в живота си заживях с жена. Все още си забравям чорапите по пода чат пат. Не ме бие много.
• В професионален план имаше едно голямо разочарование. В крайна сметка май всичко се преодоля въпреки драмите.
• Писах материал за Smashing Magazine
• Малко на майтап се записах за IELTS. Без да се подготвям взех изпита със 7.5/9 (8.5/9 на говорене). Писането на ръка ми разказа играта, просто съм забравил как да го правя бързо и ефективно
• Пътувах повечко, в сравнение с предишни години – посетих Милано на два пъти, Венеция, обиколих малко от северна Италия, мъничко южна Швейцария и няколко места в Австрия. За първи път бях в Гърция (удивително, предвид че майка ми от 20 години живее там) и обиколих основните неща в Крит.

Това е най-гръцката ми поза, “Сиртаки на плажа”.

• Снимах се с разни хора…

С Гутенберг във Виена

С Арнолд в Тал

Със Сократ в Лугано

С Евгени Минчев в НДК…

• Бях на концерти на Red Hot Chili Peppers, The Rolling Stones и Arch Enemy. Алиса е страхотна.

• Започнах да опитвам да медитирам. Като цяло целите ми са две: да мога да се концентрирам по-добре, и да спра да се bully-вам непрекъснато. Някак си не мога да се науча да се харесвам, да съм спокоен със себе си, да си вярвам; това рефлектира негативно върху отношенията ми с хората, etc.
• Купих си нов MacBook Pro
• Оперираха майка два пъти. Макар с нея да се виждаме веднъж-дваж годишно от 20 години, беше кофти reminder че животът тече твърде бързо. Хиперактивното трийсет-и-няколко годишно момиче, което помня от детството си изведнъж беше с катетър и патерици. Мизерията в болницата пък ми напомни че май не беше много хитро да се връщам да живея в България.
• Разбира се, отново започнах неща които не завърших и ме е яд.

Книги:

Четох твърде малко книги – по-малко от една месечно. Затова пък си струваха. Мога да препоръчам:

• Why We Sleep: The New Science of Sleep and Dreams (направо е задължителна за всеки млад човек тази)
• Annihilation  (другите две от поредицата не струват)
• City of Stairs (май цялата поредица e яка, сега чета City of Blades)
• Make it Stick

За 2018:

• Да съм по-социален, да излизам по-често с хора. Много е гадно да си интроверт: общуването с колеги през работния ден изморява, и не остава желание да се срещаш с неколегите.
• Искам малко повече да се движа/спортувам, че е зле положението със ставите и гърба ми
• Да чета повече
• Да пътувам повече
• Да уча повече
• Да работя повече
• Да не съм кълбо нерви

Айде наздраве.

Основният принцип е да не заблуждавате себе си, тъй като вие сте най-лесният и удобен човек за заблуждаване. – Файнман

Размисли по този текст на Божо. Нямам за цел да променям ничие мнение и да съм войнстващ атеист, отдавна се отказах.

Вярата понякога е ОК

Например когато човек започва важно ново начинание трябва да повярва в себе си, или ако се подлага на операция и трябва да повярва в докторите. Примерите за този тип положителна, не-фанатична вяра, базирана в действителността са много.

Вярата като плацебо

Когато Ради почина беше такъв шок, че прекарах дни в гугълване как да говоря с призраци и четене на хипотези за отвъдното, нематериалното и Бог. Сега като се сетя ми е трудно да повярвам, че това съм бил аз.

Трябваше ми доста време да се отърся и да се осъзная, че върша глупости; че търся опора във въздуха. Че това е, както казва Божо, едно плацебо. Една лъжа, които сами си казваме, защото или ни е страх, или ни боли, или просто се надяваме на нещо.

Вярно е, че плацебото работи дори когато знаем, че е плацебо. Това може би важи и за религиите и вярата. Но защо да живеем в розова измама?

Ако се абстрахираме (доколкото е възможно) от нещата на които са ни казвали и вдигнем летвата за ‘доказателства’ на нормално ниво, няма какво да ни кара да мислим, че има нещо извън материалния свят.

За вярата като ценност

От една страна е вярно, че ако някой си вярва в нещо без насилие и натрапване, лошо няма. От друга, май не е точно така. Защото вярата става обществена ценност.

Един вярва, че ваксините са конспирация против децата. Друг просто, че няма климатични промени. Трети вярва че огромни кълба горящ хелий диктуват съдбата и характера му. Четвърти вярва, че вселената има създател, той има син, изпратил сина си да бъде измъчван и т.н, а пети вярва в хомеопатията.

И петте идеи са нелепи, а само две са приемливи в ‘мейстрийма’. Реално няма причина да е така (понеже нито една не се уповава на доказателства и рационална мисъл), и това според мен проличава.

Ако  вярата сама по себе си е ценност, “ми аз си вярвам, няма да си ваксинирам детето, вие правете каквото искате” става все по-приемлива позиция, макар директно да няма общо с религията и отвъдното.

Трябва да се стремим да сме скептични именно към нещата, които ни харесват, и затвърждават предубеденостите ни. Религиите, вярванията, хомеопатщините по дефиниция учат на тъкмо обратното.

Религията и морала

Божо е прав, когато казва че хората натъкмяват святата си книга според техните морали, а не си градят морала спрямо святата си книга. Това доказуемо важи за повечето религиозни хора. Има хубавите си страни, очевидно.

Този феномен обаче възпитава лицемерие и повърхностност. Колко религиозни хора са си прочели светата книга? Ако не са я чели, как знаят въобще в какво вярват? Ако са я чели и само подбират, това е лицемерие. А ако не подбират и са стриктни, това е фанатизъм.

Религия и наука

Научният метод има своите недостатъци. Без да съм се занимавал с наука не бих могъл да ги разбера напълно.

Според мен обаче ценностните и възпитателните ефекти, които произлизат от него са най-важни: да проявяваш скептицизъм, любопитство, да е ОК да грешиш, да не живееш в самозаблуди. Че ако не разбираме нещо, то вероятно не е божествено-вселенска мистерия; а просто трябва да се потрудим, за да го разберем.

Има причинно-следствена връзка между това колко си учил в часовете по физика например, и колко вярваш в астроложките тъпотии. Както има и корелация между хората, които вярват в религии и хората склонни да вярват в други безумия.

А аргумент като “в момента не разбираме ето това в еволюцията, значи може би господ” е напълно равен на “в момента не разбираме ето това в еволюцията, значи може би извънземни”, или гигантски костенурки и т.н.

Метафорични текстове

Божо казва че религиозните текстове са метафорични, защото идеята за добър и човечен Бог е по-розова. Очевидно не знаем дали господ (ако го има) всъщност не харесва ИДИЛ или Светата инквизиция. Не знаем дали светите текстове не са предназначени да се четат буквално до последната буква.

Един казва “Аллаху акбар” и се моли за световен мир, другия казва “Аллаху акбар” и се моли да избие повече хора като се взриви. Засега втория печели винаги. What gives? Неведоми пътища?

Обединяващ фактор

Религиите няма как да обединяват хората, единствено ги разделят, дори да е само фиктивно (т.е. мюсюлманите в Родопите ядат агне на Великден). Ако при земетресение дъновист спаси живота на православен, това показва че хората могат да преодолеят различията си, а не че различните им вери са им помогнали някак.

***

Останалото ще си го говоря с Божо на по бира : )

От два-три месеца избягвам социалните мрежи (иронично, този текст ще бъде разпространен чрез тях). Всеки път като се логна забелязвам, че хем ми се повдига, хем пак започвам да скролвам и да чакам нещо да светне, подобно Павловите домашни любимци. Доста добре са се справили, особено екипа на Facebook със задачата да направят пристрастяващ продукт.

Допреди 100 години хората са гладували, за да са грамотни. Сега всичките грамотни, с ежедневен достъп към цялото познание на човечеството, основно скролват из снимките на далечни познати, или играят Candy Crush…

***

Вълнението ми от българската политика изчезна. А “активните млади хора” изглежда живеят за да пишат статуси във Фейсбук. Десните бълнуват как борят “комунистите”, а левите громят “неолибералите”. Гледат на сериозни и комплексни неща като на футболен мач, подкрепят своя отбор до дупка.

Понякога всичките ми приличат на еднакви идиоти, разликите само в съответния echo chamber.

***

Ако политическите ти разбирания те карат да отричаш науката, не си по-различен от религиозен човек.

***

Понякога каквото и да правя съм с усещането, че животът се изплъзва от ръцете ми. Годините – песъчинки, отмивани от реката на времето и промяната (да, чета Марк Аврелий). Няма носталгия или страх, просто… някакво странно напрежение. Как човек разбира дали прави достатъчно? Или дали повече да пътува, или повече да чете и учи…

***

Постигнах отдавна искани неща и като цяло животът ми в момента е супер, което доведе до интересен феномен. Сега съвсем не мога да се отърва от непрекъснати и смазващи симптоми на Impostor Syndrome; непрестанно съм в някаква вътрешна конфронтация със себе си.

Всъщност може ли животът да е супер, ако не си в мир със себе си? Възможно ли е да си в мир със себе си без да се откажеш от някои неща и без доза цинизъм, без да се пречупиш? Съответно, вътрешният мир пораженчество ли е?

***

Най-учебните ситуации са онези, които те слагат в конфликт със себе си за месеци напред. Ситуациите в които правиш избор, който с шамар ти показа, че не си по-различен, или по-морален, или героичен или над нещата.

Наздраве!

]]> http://b.lpp.ninja/?feed=rss2&p=3773 3 3773 http://b.lpp.ninja/?p=3755 http://b.lpp.ninja/?p=3755#comments Sat, 31 Dec 2016 10:17:47 +0000 http://b.lpp.ninja/?p=3755 Continue reading Равносметка 2016]]> Миналата година първо ме домързя, после забравих, та сега да се отбележа с традиционната си годишна равносметка.

Първо, малко статистика от Rescuetime (инструмент, който логва с точност как прекарвам дигиталната част от времето си):

Прекарал съм приблизително 311 часа във Photoshop, 293 часа в Illustrator. Едва сега към края на декември експериментирам с Макинтош и Sketch – там имам 15-20 часа. Общо в категория Design – 744 часа. Малко са, но в първата част на годината не се случваше много в професионалния ми живот.

Пиша малко код – най-вече за GUI прототипи във FramerJS и визуализации във p5js. В категория Software Development имам почти 150 часа логнати.

Часовете ми в соц мрежи + месинджъри са малко над 600. Две минути в Туитър докато чакам на спирката, пет минути в метрото да початя с някого… И накрая се залепят огромни цифри, от които ми е лошо. Скоро махнах ФБ и Туитър от телефона си, ще видим ефекта през 2017.

Опитах да уча математика, че като ученик бях все двойкаджия, но се отказах – общо в Khan Academy имам 83 часа. В цялата ми категория Learning обаче са 364, заради интересни онлайн курсове, които взех.

***

Извън сухата статистика, годината беше много успешна.

Смених работното място. Long overdue, колкото и носталгично да ми беше. Сега в Mobisystems имам доста по-голямо поле за изява и развитие. Заетостта и отговорността се повиши рязко и поне четворно, за щастие трудът ми е добре оценен. За шест месеца научих страшно много.

(Просто вметка колко оценявам факта, че като студент миех тоалетни и чинии или мъкнех мебели, а вече си имам професия с кариера, в която ми плащат за да се кефя по цял ден.)

За първи път от тийн годините си съм в продължителна връзка – хвала на жената, която търпи мъж, който умее да изразява емоции единствено чрез емоджита и нечленоразделни звуци.

И през 2016 не се научих да гладя.

За първи път планинарствах. Първият ми връх беше “Ботев” и така ми се еба мамата след девет часа баири, че едва ли ще го забравя. После свикнах: Мальовица+Мусала за един уикенд ми се видя разходка

За първи път скочих с планински тролей в огромна пропаст

За първи път шофирах – изкарах книжка. В моето семейство не сме имали автомобил, аз никога не съм се интересувал, та дори знаците не знаех, нито как кой педал за какво е, ама се уча.

За първи път се занимавах малко със земеделие – косих, копах и надигах, заседихме едни доматчета, които дори родиха.

За първи път бях на концерт на Slayer!

Изчетох 20-ина книги.

Финансово завършвам годината на сериозен плюс, макар по-голямата част да драпах с овърдрафт. Най-сетне съм в контрол на финансите си (хвала за YNAB).

Догодина повече. Наздраве!

(и си пожелавам да стана малко по-фотогеничен)

]]> http://b.lpp.ninja/?feed=rss2&p=3755 1 3755 http://b.lpp.ninja/?p=3748 http://b.lpp.ninja/?p=3748#respond Thu, 01 Sep 2016 07:01:35 +0000 http://b.lpp.ninja/?p=3748 Continue reading Либерална позиция против буркините]]>

Опитах да заема балансирана и нюансирана позиция по темата с буркините и Туитър експлодира в лицето ми, та правя втори опит.

Либералните хора трябва да сме против държавните забрани за подобни неща – независимо дали доводите ни са морални, или чисто либертариански (“не е работа на правителството да се меси в облеклото на хората”). Понеже съм против покриването на жени ми се ще да не бях против забраната, по същия начин както когато стане зверско престъпление ми се иска да не бях против смъртното наказание. Но си давам сметка за последствията, и опитвам да съм рационален.

Трябва да уважаваме и признаваме правото на хората да правят определени избори в животите си, не самите избори. Уважавам правото на избор на жените, които се покриват по религиозна причина – не самото покриване, още по-малко религията, културата и доводите зад покриването.

Либерали в момента опитват да поставят знак за равенство между обикновените дрехи и религиозните. Все едно избора между бикини и буркини при мюсюлманките е като между розова или синя шапка при атеистките. Че хиджабите, никабите, буркините и подобните са обикновено облекло, което те със сигурност не са – жените носят дрехи под тях; това са покривала.

Някой ден ще изучават тази картинка в университетите като пример за logical fallacy & false equivalence

Не просто това, ами дори западни жени опитват да стимулират носенето на тези неща, да го превърнат в геройство, в някакъв дълбок символ дори на феминизъм или женственост. Чуха се много гласове някаква жена да предвожда американските олимпийци единствено защото носи забрадка. Хиджабът се фетишизира сред либералите. И особено ако мъж подаде глас против му се крещи “какъв си ти, мъж такъв, че да даваш акъл на жените как да се обличат?!”

А трябва да се напомни, че това са древни, религиозни [1, 2] и съответно фундаментално консервативни традиции. Че буркините дори да изглеждат модерни, са регресивни. Че да покриваш и забраждаш млади момичета веднага след като им дойде, само защото са жени, е варварски сексизъм. Че стотици милиони мюсюлманки в момента биват възпитавани (и де юре или де факто задължавани) да показват скромност и смиреност чрез облекло и чрез послушание. Че западните феминистки вместо да правят филмчета за сексизъм във видео игри, или да се обиждат за дребни шеги, може би трябва да погледнат на изток най-сетне.

Ако училищната система беше справедлива и строга, вероятно нямаше да завърша. Почти никога не съм преписвал и съм бил на принципа “двойка да е, моя да си е”, но и винаги я карах през просото.

Още в шести клас останах на изпит по математика, където имах да наваксвам материал още от четвърти. Така и не го наваксах тогава, после се влачих с огромни дупки от познания, които в математиката се увеличават експоненциално. Съответно това ми уби шансовете/интереса по химия и физика. По литература не си четях книгите, само повечко внимавах в час и прочитах някакви неща за обща култура, което беше достатъчно. Ако не бях започнал да пиша блог, вероятно и аз щях директно да се отказвам да пиша текст/есе. Бях рисувателна паралелка и пак рисувах колкото да отбия номера.

Едва като завърших училище се хванах да рисувам по-сериозно, развих интерес към науката и научния метод (благодаря, Нийл Тайсън), и математиката. Сега ми се ще да имах време по цял ден да си решавам задачи, или някой да ми обяснява неща по химия и физика. Уви.

Доста след училище си възродих интереса към четенето на книги за удоволствие, и установих че умните ми приятели са всичките начетени хора. Изискваше повече усилия, отколкото си мислех.

Минаването между капките ми се отрази на самодисциплината, което пък ми се отрази на дипломата и в университета. Човек не се променя за една нощ на абитуриентския.

Собствената ми пуберска глупост, слабия родителски контрол, токсичната среда и тъпанарската училищната система са факторите, които отчитам. Но си мисля, че ако неща са ми ставали много интереси в първите ми двайсе-и-няколко, почти сигурно е че са можели да ми станат поне на половина толкова интересни и няколко години по-рано.

Гледам, че нещата стават по-зле на матурите. Чувам и виждам за крайни случаи на тийнове от държавни домове които едвам си пишат имената. Познавам хора – дори бивши отличници – брутално посредствени, с никаква обща култура.

Докато училищата функционират като заводи, по система от 19-ти век; докато младите учители са по-зле платени от някои чистачки; докато министъра на образованието се избира за да прави далавери с учебниците (здравей, Меглена!) нещата ще стават все по-зле за учащите. Което значи и по-зле за цялата държава – масовата посредственост и тъпотия ще стават все по-масови, а тия неща са си направо заразни…

Понякога си мисля, че нещата са минали точката на кипене и май няма оправия… Да видим.

Скоро навърших 27. Ден преди рождената дата трябваше да прекарам малко време по семейни ангажименти, и отново трябваше да му отговоря на въпроса “на колко години ставаш?”. По принцип не държа на тия истории с рождените дни, защото не обичам да съм център на внимание, а многото еднотипни пожелания са досадни. Но заедно с другите ни разправии това беше повод да се замисля, че колкото повече напредват годините, толкова повече срещам възможности да оценя колко липсата на солидна бащина фигура ме е преебала като човек.

Припознавам се в психоложките писания по темата за деца израснали в, кхъм, нетрадиционни отношения с родителите си и “страничните ефекти”. Това обаче са абстрактни въпроси за философстване. Напоследък повече ме тормози, че разни практични и “мъжки” умения никой никога не ми ги е показал. Прости неща като връзване на вратовръзка, колко дълги да са ръкавите на сакото, поправяне на нещо дребно по автомобил или как да сменя тръба или контакт вкъщи, как да запоя жици и т.н. Никога не съм ходил на риболов и разни такива. Сблъсквам се с разни тъпи проблеми и ставам за смех на свето, защото на дърти години нямам умения които (оставам с усещането, че) всички около мен имат.

Ако ме четат бащи на деца, особено със синове, да си вземат бележка.

Това коалиционно правителство (ГЕРБ+РБ+Патриоти) за мен е олицетворение на разочарованието, особено заради Петър Москов. Нищо не ми е убивало толкова желанието да съм инициативен и активен гражданин както тия тъпанари, защото гласувах за тях… Но политиката настрана – такива разочарования ще се случват на човека във всяка държава, ако му пука.

Започнах да се замислям дали не ми се заминава отново за чужбина след като осъзнах че електронна книга от Amazon за двайсе лири ми излиза 50 лв… И не, че не мога да си я позволя, но 50 лв ги усещам много повече отколкото усещах двайсете лири докато живях в Шотландия – а там живях на малка студентска заплата. Много е нисък стандартът, много ни е слаба валутата, и това ме прецаква в дразнещо много ситуации.

Имам примери около себе си, че човек може да бъде честен и успешен в България – просто заради независещи от него фактори е значително по-трудно отколкото на други места. Ако си струва, няма лошо да е по-трудно, но не съм сигурен дали си.