ING Bank в Амстердам

Пейо препоръча филмчето “How Buildings Learn”, което може да се гледа безплатно в GoogleVideo ( 1 min интро + 6 серии х 30 min ). Направено е с много мерак и малко пари от Stewart Brand по едноименната му книга. Преди малко гледах интрото и първата серия - напълно безполезно занимание, като повечето с които е пълен новият ми живот от няколко месеца насам.

Стюарт е на 70 години и  живее със съпругата си на корабче-влекач (произведено преди около 100 години и купено само за $ 8, 000 като отпадък)  в залива на Сан Франциско, градът, чието послание е се радваш на живота. Той открива и основава неща (инструменти, идеи, книги и хора), които смесва, а после предлага Освен това, също като мен, не се скръндзи за нещата които публикува, така че ако искаш да използваш филмчето за каквото и да е, направи го без да му губиш времето с искане на разрешение.

Той се появи като отговор на въпроса, по който мислих основно днес: какво да правя

Това което мога е да изследвам нашироко и надълбоко, да разбирам, а после да обяснявам и представям. Това което искам е, да изследвам това, което ми щукне, т.е. всичко.

Когато говорихме за това с Мировците, предположих, че ако трябва да превърнем това в професия, сигурно лесно би се превело като журналист (не броя учител, понеже това си и работя). Те, обаче, казаха, че ако си журналист, какво ще изследваш и представяш зависи от това какво са ти възложили. На това отговорих, че когато станеш достатъчно известен и ценен, избираш ти, и тогава можеш да си позволиш да издаваш книги, които феновете ти ще купуват. Веднага се сещам за Malcolm Gladwell и неговите “The Tripping Point” и “Blink”. Разбира се, когато си имаш блог, можеш да правиш същите неща, особено ако не ти се налага да изкарваш пари с многочасов труд от друг вид ( нали ме споменаваш в молитвите си? ). Тук поклюкарствахме за българските блогъри, но ще си остане между нас.

Освен това, обичам да създавам. Ето защо много харесах филмчето. Казах си, че сигурно бих била добър архитект, не само защото имам обичайно изискваните таланти, но и защото ме интересува как ще се чувстват и ще функционират хората в проектираните от мен сгради; интересуват ме и материалите, детайлите, вътрешния дизайн, средата. Ако бях архитект, не бих си позволила да проектирам сграда без да съм много наясно с естеството на функциите й, с типа хора които се очаква да я използват, техните нужди и цели.

Харесаха ми думите на архитектът, който вероятно е проектирал сградата на ING Bank в Амстердам - сградите трябва да са friendly, т.е. дружелюбни и мили. Бих правила само такива.

Хареса ми и това, че в първите минути, Stewart каза истината за няколко некадърни сгради на прочути архитекти - като в приказката за новите дрехи на царя - хахахаха

Може да не се втурна да уча архитектура, но е твърде възможно да работя заедно с архитект - да научавам всичко което е нужно да се знае за мястото, функциите и обитателите и да запознавам с него архитекта. С Теодора си бяхме говорили за това преди 4 години, когато боядисвахме сегашната ми кухня, но сега тя порасна и е толкова заета Има време

На архитектурата и още нещо е посветен един от първите ми текстове в този блог. Това показва, че интересът ми е траен и задълбочен и ще изгледам останалите серии и ще пиша още.

Не че никак нямам време, но слушам горната песничка и танцувам на стола, докато пиша, освен това чакам двамата Мировци да минат през Центъра на света … така че не мога да се концентрирам, затова само нахвърлям бележки, за да пиша по-късно.

Юнуз е шернал в четеца си извадки от лекцията “Световна енциклопедия” на Хърбърт Уелс (добре познатият ни писател-фантаст) от 1936, както и откъси от предговора към книгата му “Световният мозък”. Това ми напомни за два мои текста: един стар въпрос за достъпа до информация и организирането й, както и един нов, за Уикипедия, Knol и пр.

Никола, моля те, докато не сменяш памперси, намери лекцията, а може и книгата. Особено важен е предговорът от Alan Mayne към едно от изданията. HUGZ! bbstl

ДОБАВКИ!!!

Towards the World Brain

Критично - дава clues

могат да се извлекат имена на други, които изследват подобни идеи;

разглежда се идеята за Световния Мозък в контекста на мисловната система на Уелс, извлечена от няколко негови работи

навява на мисли, които си струва да се проследят във връзка с изграждането на световна енциклопедия

Оригиналното есе на Уелс

Връзки към текстове за релевантни идеи

Collective Intelligence

Seven Ages of Information Retrieval от Michael Lesk

Утрото е по-мъдро не само от вечерта, но и от целия  ден. Всъщност, ако не прекараш известно време след събуждане за да се настроиш за деня по начин който ти харесва, големи са шансовете денят ти да е далеч от радостта.

Шансовете да излезнеш от вчерашната парадигма са най-големи когато се събудиш. Сънят ти е осигурил отделяне от вчера … освен ако не си сънувал нещата, в които си потопен през деня. Всъщност, когато започнеш да сънуваш твърде делнични неща, които почти не се разграничават от реалността, имаш сериозен проблем. Чувала съм, че по време на световната война, войниците които сънували битки, били отзовавани, защото се е смятало, че вече нямат психическа защита. Ето защо е полезно да сънуваш фантасмагории Пък и сутринта можеш да им се посмееш, а ако са били кошмарни, да се утешиш като се събудиш далече от тях и да благодариш за реалността си.

Сънят, обаче, не е всичко. Той просто отваря пространство, за да можеш да пренаредиш съзнанието си. Ако ще включиш нещо ново в него (съзнанието), сега е времето. Ето защо обичам да съм известно време сама сутрин. Нещата които чета, мисля, пиша, изграждат филтъра, през който ще виждам света през останалата част от деня. Разбира се, би било прекрасно да виждам всичко пряко, а не през филтър, но все още не мога да виждам така през цялото време. Просто имам проблясъци като повечето хора. След събуждане, обаче, шансовете да видиш истината през някоя пролука са по-големи, а оттам и шансовете да подредиш деня си според истината, а тя често е прозрението, че всъщност не знаеш нищо за това което си мислиш че знаеш, и затова е хубаво да бъдеш отворен.

Повечето хора пропускат тази възможност, защото сутрин бързат за работа, училище и пр. Те се впускат в света без своя паардигма, съвсем безформени след съня (или пък допълнително втвърдени от него ако е от онези “реални” сънища), и светът набързо ги оформя. А тъй като той има свойството да изглежда устойчив, обикновено ги оформя по начина, по който ги е бил оформил вчера.

Ето защо предпочитам да се събудя по-рано от всички които биха могли да ми се обадят, и не бързам да си преглеждам пощата. Не искам да започна да реагирам от сутринта. Всъщност, когато имам време да създам света си като се събудя, не е толкова лесно да бъда реактивна. Големи са шансовете аз да решавам как да живея, и то в съответствие с проблесналата след съня истина.

Радвам се, че днес не ме събуди телефонът, че не получих sms “виж си e-mail-a :-)” и пр. Може би е добра идея да направя както направих миналата лятна ваканция - да спра звука на телефона и да си позволя да не се обаждам непременно на тези които са ме търсили.

Напоследък съм се завъртяла в доста неприятен модус. Станала съм твърде реактивна, а отгоре на това реагирам на представи, които  май са по-близо до лудостта, която съм си замесила, отколкото до истината.

Време е да си измия очите.

Благодаря на Росита, че ме светна за новите филмчета с Айрис в YouTube. Тъкмо вчера, докато чистех, мислех за предстоящия избор на курсове за Никола и обещаната от мен помощ, и така се сетих, че има неща, в чиято същност не си влезнал. Не става въпрос да имаш знания, умения, а да си схванал сърцевината. Например, вчера се сетих, че всъщност не познавам сърцевината на информационните технологии. Макар че дрънкам понякога на китара или посвирвам на блок-флейта, знам, че не съм влезнала в същността им - мога да усетя разликата между връзката ми с тях и връзката ми с пианото, въпреки че съм изпозабравила нотите. Чудех се дали има неща, които си въобразявам, че познавам. В тази връзка ми дойде добре да гледам първото филмче, в което Айрис е поканена в някакво предаване, за да разговаря за разликата между литературата и философията.

Много по-важен за мен в момента се оказа разговорът между Айрис и Кришнамурти. Бях доста изненадана, че двамата някога са разговаряли. Бях очарована от начина, по който стояха на две различни по дизайн столчета, от червения му пуловер и кадифените джинси, а Айрис lovable както обикновено, размахваща ръце. Спомних си дискусията ни с Никола за изневярата и после се чудех дали и ние да не седнем на столчета

Кришнамурти изглежда като сократическа костенурка, а Айрис като сократическа Алиса.  Very sweet

Кога изчезва спонтанността? Когато се чувстваш наблюдаван и когато се напъваш да бъдеш щастлив.

Интересно е да изследваме първото. Може би трябва да се поучим от актьорите. Как успяват да запазят спонтанността си докато са на сцена? Някой би казал, че актьорстването не е спонтанно, защото там играеш роля. Защо пък трябва да има противоречие? Не е ли играта спонтанно занимание? Да не би децата да не забравят за себе си докато играят? Има и такива деца, да … и те са тъжна гледка Ето защо децата трябва да бъдат оставяни на мира докато играят. Сещам се за един случай, в който се оказах наблюдавана докато играя - след това майка ми ми се кара, задето сме се престрували че  пушим, държейки стръкчета трева. Тя беше убедена, че “пушенето” ни е опошлило играта, а аз че е погледът на майка ми.

Всъщност мога да си се представя на нейно място. Разбира се, не бих се разстроила от гледката на преструващи се че пушат деца, но ме разстройва гледката на преструващи се че правят секс деца.

Какво бих направила след като вече съм видяла? Тревожността ще ме подтикне да реагирам колкото се може по-бързо, но разумът и загрижеността ще ми подскажат, че трябва да помисля, да проумея, да съм наясно какво всъщност става, дали е нужно нещо да се промени, дали е необходима моята намеса и ако да, кой е подходящият начин.

Също така е хубаво да си дам сметка не само за това какво ме притеснява, но и защо. Дали гледката сама по себе си е притеснителна или в мен има нещо  неосъзнато, което реагира болезнено и замъглява погледа ми? Сред първоначалния шок може да се окаже, че децата не са правили това, а ми се е привидяло. Но дори и ако са, дали най-уместното би било да се втурна и да ги засрамя?

Понякога е твърде рано да изтръгнеш някого от райската градина. Има време за всичко. Пък и точно ти ли трябва да го направиш? Сещам се, че там има и такива, които вече са били навън и са се върнали …

Хм, как се оказах в библейското? Всъщност имах намерение да посетя театъра И въпросът беше дали актьорите са спонтанни. Мисля, че добрите са. Докато са в ролята, те забравят себе си, те са ролята, те са цели.

А какво се случва с наблюдателя вътре в тях? Не знам точно, но знам, че наблюдателят не убива спонтанността, защото той никога не съди и не е его. Затова знае истината. Може би благодарение на него добрите актьори са спонтанни и истински. Публиката не е наблюдател, а суетният актьор не е спонтанен. Тъжно.

От време на време е нужна тишина, за да се свържеш с наблюдателя.

Понякога цветовете се отдръпват от някои места. Предполагам, че ако ги оставиш на спокойствие и не надзърташ се връщат.

Аз: “чета някакъв предебел викториански роман за бившата проститутка Шугър … кой би очаквал нещо подобно от мен? Хахахаха”

Радина: “waw kakvi romani chetesh .. maleei hahaha koi te razvali taka da go nabiq hehehehe …”

За тези, които са забелязали, че четох романа повече от седмица, искам да отбележа, че се забавих толкова не защото се чете трудно, а защото четох много по-малки дневни порции от обичайното. Всъщност, предполагам, че 900те страници могат да се погълнат максимум за два дни.

Преди няколко дни вече обясних защо действие което се развива в рамките на година е нужно да се разпростре на толкова много страници - защото авторът е наш съвременник и знае, че не познаваме тъканта на викторианския свят и се заема да я изтъче старателно и подробно, като не подминава дори сетивните детайли. Преди години не осъзнавах важността на това и доскоро лекичко се присмивах на една превъзнесена дама, която ни беше асистент по нова английска литература, за това че на  излизане от нашата ситуирана край горичка академия, се загледа в разлюлените от навдигащата се буря клони и възкликна “Ах! Също като във Викторианската епоха!” Жабката ми е свидетел!

Не, описанието на сетивното не служи за викториански декор на сапунка, макар че историята на пръв поглед да е съвсем простичка. Всяка форма, текстура и мирис са като букви от азбуката на викторианския свят, който не е подреден просто в социална йерархия. Религиозни, класови, професионални, сексуални и пр. различия са разслояват допълнително на нюанси и всеки е уловен в сложен танц, от който е почти невъзможно да се измъкне. Днес масовата култура създава у някои хора от средната класа илюзията, че всички живеем в един и същ свят и единствените разлики са количествено-парични. В други времена хората са имали по-ясни знаци, маркиращи гьоловете в които се намират.

Докато четях, се чудех как да представя книгата така, че да не разваля удоволствието от срещата със сюжетните обрати, затова ми се вижда по-добре само да спомена някои герои:

Шугър - известна проститутка, работеща от 13 годишна в дом, ръководен от майка й, но е решена да се издигне над средата си като се самообразова и изпълнява всякакви желания

Уилиям Ракъм - завършил Оксбридж син на индустриалец; мечтае за кариера на писател и критик, но бащиният натиск да поеме парфюмерийния концерн расте

Хенри Ракъм - завършил Оксбридж брат на Уилиям; готви за свещеническа кариера и се отказва от правото на първородния да наследи бизнеса; измъчван е поривите на плътта и угризенията, че е недостоен за чистите си стремежи;

Емелин Фокс - 30 годишна вдовица, еманципирана и образована дъщеря на лекар, която се е отдала на благотворителност и се опитва да промени живота на проституиращите жени

Агнес - полудяващата съпруга-дете на Уилиям

Софи - десетгодишната дъщеря на Уилиям, която общува само с бавачката си

Маркирани по този начин героите изглеждат твърде архетипни, но не са. Всеки е много по-сложен, отколкото би ни го представил традиционният викториански роман (не че нещо разбирам от каквито и да е романи), и всеки може да ни помогне да станем не просто по-толерантни, но и по-дълбоки, и да осъзнаем, че разбирането и прошката са рождено право за всички нас и че всички ние понякога се плъзваме покрай човещината, която сме можели да проявим.

Клипчето било селска забава, но … и аз бих се включила

Според Уикипедия оригиналът бил на групата Mecano - нещо, което не предполагах до днес. Мислех, че единственото възможно изпълнение е на Монсерат Кабайе. Оказах се права - всички други, които открих са слаба ракия.

Това е песен, която мога да слушам без прекъсване цял ден. Проблемът е, че не мога просто да слушам … без да пея и аз.  Много добре се получава като пея с Монсерат. Когато го правя със слушалки, обаче, не знам дали акапелното ми изпълнение се харесва на пребиваващите в същата стая. Пък и испанският ми е съвсем измислен

Песничката е за една циганка, която отчаяно иска да се омъжи и сключва сделка с луната, която ще й даде мъж в замяна за първородния син, когото зачене от него. Детето се ражда с бяла като хермелин кожа, и баща му, чиято кожа е с цвят на канела, решава че е опозорен и убива жена си. После отнася детето на планината и луната го прибира.

Когато детето се радва, луната е пълна. Когато плаче, се смалява, за да му направи люлка.

Исках да направя по-хубаво клипче, но не можах да открия подходящ файл с музиката. Сигурно е в ОНЕЗИ торби

Тази сутрин отидох в един бутик за цветя, за да поръчам утре да изпратят най-красивата червена роза на любимата на мой приятел, който сега е много далече. След това се качих в колата на друг приятел, който подкара нервно и започна да разказва ядосано за отношенията си със своята любима, за ужасно трудното им общуване. За да си спася живота, реших да го поразсея с “Още като започнах да диктувам адреса на продавачката, тя го довърши и изрецитира ми името на приятелката му. Значи не е първата роза, която изпраща. Но мисля, че мога да си позволя докато се върне да й изпращам рози поне веднъж седмично, пък мога и да се облека като трубадур и да й направя серенада.” “Уф, тоя е луд. Това е пълна идиотщина. За какво й ги праща тия рози?!?”

По-късно, когато вече пийвахме сок, и той беше излял всичкия си гняв, бяхме поговорили по-спокойно и беше ясно, че утре ще отпътува при любимата, го попитах:

“Защо не й пратиш един смс сега, да й пишеш, че я обичаш и че утре ще се видите?”

“Ха! Ще си помисли, че й се подмазвам! Нали и без това утре ще съм при нея?”

“Но тя не знае, че ще отидеш там. А и защо да се измъчвате цяло денонощие? Ти не знаеш какво става с нея и си въобразяваш разни неща. Тя не знае какво става с тебе и кой знае какво си мисли. Защо да не й пишеш сега? Като се събуди, ще го прочете, и ще се чувства по-добре, а и ти ще се чувстваш по-добре?”

“Не, не мога да го направя. Пък и не знам какво да й пиша.”

“Ако трябва аз ще ти кажа какво да напишеш. Защо да не го  направиш? Ако някой ти каже нещо мило, зле ли ще се почувстваш?”

Мълчание.

“Нали ти самият се оплакваш, че не е мила и не показва никаква загриженост, че не умее. Направи го ти. Задай такъв тон. Тя може да го възприеме.”

“Хм. Тя никога няма да го признае.”

“Може би още не е свикнала да бъде мила, но когато ти започнеш да правиш малки мили неща, вероятно е да ти отвърне със същото. Не можеш да искаш тя да е мила, а ти да си груб и да чакаш тя да започне първа. Защо да не започнеш ти?”

“Може би си права. Нали всъщност най-важното е да запазя връзката ни.”

“Да. Не е нужно гордостта да е повече от любовта.”

“Но само любовта не е достатъчна. Важно е съжителството и … “

“Но любовта е основата. Освен ако не изберете нещо друго като удобството и пр. Нали искаш при вас да е любовта? А любовта може да не е дребните мили лиготии, но те са един от начините да я покажеш. Ти всъщност как й показваш, че я обичаш?”

“Ами просто я обичам. Всъщност веднъж се изпуснах да й го кажа, но веднага се поправих и казах, че съм се изпуснал.”

“И тя какво?”

“Каза, че важното е, че съм използвал думата “изпуснал”, а не “объркал”

“Знаеш ли, тя може да не е свикнала с лиготии, но ако правиш разни малки мили неща, ще свикне, и тогава и тя, вероятно ще стане по-мила. Просто тези неща са й далечни.”

Той писа дълго. Не знам какво.

“Изпрати ли?”, попитах аз след продължително мълчание.

“Да, даже е пристигнал.” Въздъхна: “Аз я обичам, но съм един грубиян.”