Somewhere on the street of dreams

Лимоново-кокосов сладкиш

noreply@blogger.com (Точка) — Tue, 10 Apr 2018 01:24:00 +0300

Лесен и бърз за приготвяне, с лек и много приятен вкус.

Продукти:
3 яйца на стайна температура
250 г захар
150 г брашно
100 г кокосови стърготини
1 бакпулвер
2 ванилии
2 лимона
200 г разтопено масло
(част от него или изцяло може да се замени с маргарин Белла с масло)

Приготвяне:

Яйцата се разбиват на пяна със захарта. При непрекъснато разбиване в сместа се излива на тънка струйка охладеното масло. Разбърква се внимателно с пресятото заедно с бакпулвера брашно, след което се добавят ванилиите, настърганата кора на двата лимона и кокосовите стърготини.

Изсипва се в намазана с масло и поръсена със захар тава. Пече се в предварително загрята на 180°С фурна - до получаване на кафеникава коричка/около 25-30 мин.

След изстиване се надупчва добре с вилица или шишче, полива със сока на двата лимона и се наръсва с кокосови стърготини.

Емоцията "Панаир на книгата"

noreply@blogger.com (Точка) — Sat, 16 Dec 2017 17:59:00 +0200

Поредният панаир на книгата е почти към края си. За преситените от събития и книжарници столичани може би вече е рутина, която могат и да пропуснат. Дано е поради малкото време, което отделям за социалните мрежи, но все по-рядко виждам някой извън книжарите да сподели впечатления, книги, срещи. През изминалата седмица никой от познатите ми, иначе редовни там, не се похвали какво е пожънал по щандовете.

Снощи участвах в малка дискусия - че нямало какво да се купи, освен камарата биографии, нищо ново, нищо интересно. И малкото ставащо или още не било излязло, или вече е поръчано и доставено отнякъде. Отчитам факта, че много сайтове правят големи отстъпки онлайн по време на събитието (освен редовните или безплатната доставка) и е много по-лесно с няколко кликвания от топлата стая да имаш желаните книги. Самата аз редовно поръчвам така - при наличието на от нула до две книжарници (в истинския смисъл на понятието) там, където живееш, това е единственият начин да се добереш до нови, търсени отдавна, спешно необходими и желани, а нерядко - и с леко по-евтини книги. Но ако имах подобно събитие на една ръка разстояние, не бих избързвала с поръчките, бих се потопила в него. Ще ме разберат нестоличаните, всички онези, за които посещението там или на някоя от Алеите на книгата си остава мечта. По ред причини, непреодолими въпреки цялата любов към книгите, която носят.

Пожелавам на всеки четящ да я случи поне веднъж в живота си. Защото това не са само купища евтини книги. Това е изживяване. Емоция.

Попадаш в тълпа, в която всички са от твоята кръвна група. Така се чувствам единствено на концерти.

Отвсякъде те обгръща наситеният, сладък и с нищо незаменим мирис на книги. И наоколо книги, книги, книги ... И хора, говорещи за смислени неща, повечето от които интересуват и теб.

Срещаш приятели, някои от които до този момент са били само снимка и име от социалните мрежи, но се познавате сякаш цял живот. При повече късмет - и някой автор, при повече време успяваш и за представянето на някоя книга.

Обикаляш и препълваш погледа си с книги. Стари и нови заглавия, познати и непознати автори, радващи и не толкова корици. Радост от последния екземпляр от тиража на издирвано и неоткриваемо заглавие, чакал само теб в ъгъла на някой щанд. От съвсем пресните, току-що излезли дълго чакани книги, които докосваш с почти любовен трепет. От усмихнатото дете, на което купуват книга, вместо да му се карат, че точно сега няма парички за глупости. От младите хора, оглеждащи с любопитство, дори купуващи, осмисляйки следобеда си. От книжарите, уморени, но усмихнати и всеотдайни.

И не ти се тръгва. Искаш да останеш още часове. Да говориш още и още за книги. Да се довериш някому при избора или да следваш собствените си списък (почти безкраен) и интуиция. Да искаш да отнесеш у дома огромна част от онова, което пълни очите ти и те радва. Да прегръщаш вече купените книги, правейки планове за реда на четене. Да си прощаваш слабостта да не устоиш пред следващата.

Тази година най-сетне успях да си подаря това мечтано изживяване, макар и за кратко. По една щастлива случайност концертът на HELLOWEEN - Pumpkins United reunion tour се случи по времето на Панаира на книгата и двете събития осмислиха щастливо късния следобед и вечерта. Пожелавам си да ми се случва всяка година.

10.10.

noreply@blogger.com (Точка) — Tue, 10 Oct 2017 00:10:00 +0300

Чувствам се гола. Почти. Като есенно дърво с едва крепящи се последни листа. Времето е отвяло назад пъстрия облак от топли и радващи хора, случки, истории и моменти. В най-дълбоките ъгли на съзнанието ми е скрило черно-кафевите сухи бодли и хербарият на спомените услужливо ми ги спестява.

Разглеждането му си е почти мазохизъм.

Заради онова, което не съм изживяла изцяло.

Заради хората, които вече не са същите.

Заради тези, които не искат да се върнат. И онези, които не могат да се върнат.

Есента е нормално състояние, почти красиво в природата. Есента в отношенията ме смразява.

Синоптиците обаче обещават дълго циганско лято. И слънчево. Още от днес.

Хепи бъртдей ту ми.

John Grisham - The Tumor

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 20 Mar 2016 16:09:00 +0200

Всеки е губил поне по един близък, роднина, приятел, познат, страдал от рак или тумор. И ако не познава лично, то поне веднъж е срещал в новини, книги и филми хора с болестта на Алцхаймер.

Страданията, мъките и дискомфорта на болните и хората около тях са трудно описуеми и могат да бъдат истински разбрани и усетени само когато станат част от нечие ежедневие; също и от лекарите и учените, опитващи се да победят дълъг списък с болести.

Никой не е застрахован, че утре някоя от диагнозите в този списък няма да бъде и негова. Или на човек, когото обича. Милиони хора всяка година година могат да получат още много години нормален живот, без да се подлагат на многократни болезнени и с различно ниска успеваемост операции и терапии. Алтернативата е в пъти по-евтина, по-кратка, по-безболезнена и щадяща пациента и не е елемент нито от научната фантастика, нито от нечие божествено или алтернативно-хомеопатично-холистично-псевдонаучно чудо. Лечението с фокусиран ултразвук е технология от реалния живот, която в момента се изследва като потенциално лечение за повече от 50 болести (в САЩ вече е одобрено прилагането й при няколко заболявания, включително рак на простатата).

Лечението на мозъчни тумори и други видове рак с този метод обаче засега си остава концепция за бъдещето. Изследванията на употребата на фокусиран ултразвук върху мозъка и някои части на тялото все още са в ранен етап. Освен че се нуждаят от финансиране и широка обществена подкрепа, те трябва да преодолеят и различни бюрократични пречки, спорове със застрахователни компании и т.н.

Авторът на бестселъри Джон Гришъм дава своя принос в тази благородна кауза. The Tumor, която той определя като най-важната книга, която е писал някога, разказва историята на 35-годишния Пол. Веднъж в наши дни, когато идеалният му и здравословен живот е разтърсен от внезапно появилата се глиома (особено агресивна злокачествена форма на рак/мозъчен тумор, последвана от смърт на пациента, обикновено до година след поставяне на диагнозата). И втори път, в близко бъдеще - каквато би била след 10 години, когато лечението с фокусиран ултразвук е вече обичайно и широко приложимо.

Гришъм е член на Focused Ultrasound Foundation, която прилага този метод в борбата с различни заболявания. В The Tumor са описани три реални случая от практиката на тази неправителствена организация - връщане към нормалния живот на пациенти с Алцхаймер и два вида рак.

Книгата се разпространява безплатно и така Гришъм цели да помогне на учените да постигнат широко обществено обсъждане, подкрепа и финансиране на този метод, за да се превърне по-бързо от потенциално в обичайно лечение.

Може да бъде изтеглена от тук.

Всички папагали говорят - Пол Боулс

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 3 May 2015 21:47:00 +0300

(Travels: Collected Writings, 1950-1993)

Пол Боулс е от породата изчезнали пътешественици, които не просто пътуват, а опознават света встрани от баналните туристически забележителности, чрез бита на обикновените хора. Предпочита тяхната компания, храна и обичаи пред светския лукс и скучното присъствие на европейци и американци, потапя се в изчезващата култура, манталитет и история на посетените страни, привързва се по своему и прекарва в тях по-голямата част от живота си, пътувайки или обитавайки собствен дом.

"Всички папагали говорят" събира впечатленията му от Европа, Африка, Азия и Южна Америка. Това не са просто пътеписи, а обяснение в любов към природата, навиците и обичаите на местните, за които разказва много увлекателно и с чувство за хумор. Езикът му е лек и образен, можеш да видиш, чуеш, усетиш, помиришеш и вкусиш. Ценен е и погледът му отвътре към историята, религиозните порядки, културата и икономическата ситуация в посетените страни.

Освен като съдържание, книгата е удоволствие и във всяко друго отношение - находчиво заглавие (взаимствано от един от най-забавните разкази), корица, превод, техническо изпълнение, липса на грешки, осезаемо присъствие на редактор и коректор. "Прозорец" са единствените, които успешно конкурират "Жанет 45" на върха на личната ми класация за "Перфектното издателство, с чиито книги никога не можеш да сбъркаш".

Надявам се точно те да издадат и други от многобройните му произведения, защото за съжаление Пол Боулс е познат у нас само с "Чай в пустинята" (част от чудесната колекция "Америка 20" на "Парадокс"), по която Бертолучи снима The Sheltering Sky. Оставил е голямо литературно и музикално наследство. Артистичният му живот започва като композитор и не спира да твори до края на живота си.

Morton Rhue - Die Welle

noreply@blogger.com (Точка) — Wed, 29 Apr 2015 03:05:00 +0300

Миналата събота, в единствения ми свободен следобед в Хановер, успях да си подаря екземпляр от дълго издирваната Die Welle.

Такива моменти по време на командировка са по-редки и от появата на бяла лястовичка и този път съзнателно и старателно бях предвидила в програмата и няколко часа за събиране на впечатления, различни от лудницата, умората, нервите и напрежението на изложенията. Личният ми план включваше освен издирване на тази книга и нещо в оригинал на Гюнтер Грас, още студиото на Скорпиънс, родната къща на Хана Аренд (по-точно паметната плоча на оживена търговска улица, защото само това е останало), разходка в парка и с лодка по езерото, в краен случай - поне кафе на бреговете му. Отделно разпитвах и местните за интересни места извън баналните туристически забележителности.

Когато обаче си с колеги, които или ги тресе МОЛовият синдром, или не им се гледат разни локви и камънаци, всички планове се обезсмислят. Успях между трескавото пазаруване и сладоледа да вместя единствено търсенето на книжарница. Книжарниците там, по спомени от предишни кратки набези, са разкош и радост за окото. Много заглавия, огромни щандове отвън, ред, уют, изобилие, въздух и светлина вътре. Места за четене и ненатрапчиво присъствие на достатъчно на брой учтиви и усмихнати книжари. Въпреки това немците (или поне каквото е останалото от тях в този град), също както шляещите се по улици и магазини тук, почти нямат представа къде може да има такъв безинтересен търговски обект и видимо не се притесняват от това. Вдигаха рамене и работещите буквално на метри от една книжарница (вкл. един натурален немски чичко, който месеше, пържеше и печеше почти на открито понички и брецели (гевречета), спираше и с набрашнени ръце обслужваше клиентите, прибираше пари, връщаше ресто, след което продължаваше с тестото, без да се мие - гледка, която ме втрещи като нетипична за стерилната и подредена Германия).

Колегите ми отпуснаха десетина минути и така и не стигнах до Гюнтер Грас. Любезният младеж на касата след дълго ровене ме осведоми, че книгата не е издавана в последните години и няма смисъл да обикалям да я търся, вместо това да гледам филма. Искрено учудена попитах възможно ли е заглавие от задължителната учебна програма да е неоткриваемо. Последва широка усмивка и упътване от кой етаж и лавица точно да си взема леко съкратеното ученическо издание.

Die Welle ("Вълната") има дълга история. През 1967 г. Рон Джонс, преподавател по история в гимназия в Пало Алто, провежда след филм за Холокоста психологическия експеримент The Third Wave с ученици от 10-ти клас, с който иска да им покаже колко е лесно всеки да бъде манипулиран и собствената му воля да бъде подчинена на правилата на едно движение или общество до степен не само да не протестира срещу нередните му действия и събития, но и да преследва всеки, който не иска да принадлежи към общността или поради определени белези не може да бъде част от нея. Урокът е за възникването на нацизма, Хитлерюгенд и опасността да се възродят отново. За седмица експериментът излиза от контрол след побой на съученик от еврейски произход и масиран натиск върху отцепниците и инакомислещите. През 1972 г. Рон Джонс описва впечатленията си в кратка статия „The Third Wave“, а година по-късно и в книгата „No Substitute for Madness: A Teacher, His Kids, and the Lessons of Real Life“.

През 1981 г. излиза и филмът за този ескперимент, The Wave на Александър Грашов. По неговия сценарий Мортън Руе (псевдоним на американския писател Тод Щрасер, заигравка с френкия превод на името му) пише през 1981 г. роман, издаден три години по-късно в Германия като Die Welle, който е основа на немския римейк на филма от 2008 г.

Книгата е част от задължителната учебна програма в Германия и Австрия (8.-10. клас), често заедно с немската й екранизация; в много училища се правят и театрални постановки. И макар да е в раздела класика, обяснимо е желанието тя да стигне до максимален брой хора, за да обясни и напомня един твърде чувствителен момент от историята им.

Проблемите и въпросите, които засяга, преминават държавните граници и са все още актуални. Автокрацията е жива и лесно осъществима. Следващият фюрер дреме в нас или в човека до нас. Идеалното ново общество е примамливо и за идеалистите, и за аутсайдерите. Всички са равни, подчинени на правилата, еднакво добри, конкуренцията отпада. "Сила чрез дисциплина. Сила чрез общност. Сила чрез действие." Дисциплината и правилата обезличават личността, превръщат я в машина, сляпо подчинена на своя фюрер. Радостта и удовлетворението от принадлежността към обществото се размиват в страха от неизпълнението, неподчинението и репресиите поради различие от масата.

Много бих искала подобни книги да се изучават и в нашите училища, както и тази да бъде преведена на български и прочетена и осмислена от повече хора. Тогава някои партии, идеи и хора няма да изглеждат толкова примамливи, логични и разумни.

Тънкости на приготвянето

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 1 Mar 2015 03:41:00 +0200

Признавам си, че не дочетох тази книга. Единствено защото в последните двайсетина страници са истинските кулинарни рецепти, а аз не ям и не понасям визуално повечето от изброеното в тях (охлюви, речна и язовирна риба, раци, рибена чорба, гълъби, глиган, жабешки бутчета).

Останалите страници обаче са това, което отдавна чакам да ми се случи: книга от български автор, по-точно - от авторка, която да обсеби изцяло вниманието ми, да зарежа всичко заради нея и да ме кара да искам още и още... Десетте кратки разказа са събрали лични, дочути и доизмислени истории и градски легенди, забавни, еротични, философски, сюрреалистични, в които кратко и ненатрапчиво е вмъкнато приготвянето на някое ястие. Интересното и вълнуващото в книгата обаче са ситуациите, водещи до "готварските" убийства, до кулинарния акт и интерпретирането им от авторката. А тя го прави майсторски, със стегнат и свеж стил, много хумор и живи, запомнящи се персонажи.

Между историите няма слаба, скучна или особено открояваща се, всички са чудесно написани. И все пак, личните ми предпочитания клонят към епичните битки във "Възкресенията на един амур", нежните, много влажни и мускулести твари от "Сюрреализмът на охлюва", имащи всички качества да са най-блестящите любовници във Вселената, че и отвъд, пикантните истории от миналото във "Въдворяване на покварените" и "Тънкости на приготвянето" и живителната, подмладяваща сила на една (почти само) сексуална връзка във финалния "Нежен лов".

Още от Деница Дилова може да се прочете тук.

Селективност на славата

noreply@blogger.com (Точка) — Fri, 16 Jan 2015 21:32:00 +0200

Снощи бях на симфоничен концерт с филмови мелодии, вероятно най-нелепият от всички, които съм посетила. Още не знам кое ме изнерви повече - дали липсата на наистина качествена музика (може би кадърният ни иначе диригент е пропуснал точно филмите с такава и е подбрал напълно случайно с гугъл неизвестни имена с невпечатляващи композиции, както и абсолютен комерс, който пък пълни залите) или присъствието на вездесъщия кич "Титаник". Всяка дума и звук от това сладникаво кино-недоразумение ме докарва до тиха лудост, както и незаслужената му слава.

По някаква прищявка на съдбата историята точно на този кораб е споходена от необясним кинематографичен късмет, трамплин към славата и известността. Със своите 1 503 жертви и 704 оцелели обаче потъването на "Титаник" не е най-голямата, най-трагичната или нелепа морска катастрофа по никакви критерии, дори като съотношение загинали към спасени. Печалният трофей в мирно време принадлежи на филипинския ферибот Doña Paz (4 386 загинали и само 24 оцелели).

Най-голямата морска катастрофа ще отбележи на 30.01.2015 г. тъжната си 70-годишнина. За съжаление първоначално около потапянето на "Вилхелм Густлов" се пази политически коректно мълчание, след това остава и извън полезрението на холивудските машини за слава.

Извън различните и нееднозначни публикации по-сериозно внимание й обръща само Гюнтер Грас с "Рачешката". Той обаче, макар и Нобелов лауреат, е само почти гений, малко труден за масово четене и асимилиране и доста труден за филмиране (и до невъзможност, ако се търси резултат във вид на сладникав, лесно смилаем, сърцераздирателен шедьовър), както се видя от "Тенекиеният барабан".

Грас разравя историята задълбочено, правдиво, безпристрастно и по много интересен начин, вплитайки в нея събитията около убийството на самия Вилхелм Густлов, лидер на Националсоциалистическата партия в Швейцария, застрелян у дома си през 1936 г. от евреина Давид Франкфуртер, истерията на съпартийците му и сблъсъка на наратора, журналист със скромна кариера, със собствения му, иначе кротък и ученолюбив син, градящ в нета нов въображаем райх върху трагедията с кораба.

Книгата засяга няколко доста болезнени теми, много е ценна и все още може да се намери на цената на 3-4 кафета. Непривикналите с автора могат да я пробват и тук, а тук има интервю с него от преводачи на "Рачешката", основно с въпроси на Александър Андреев, направил чудесния превод на български.

Катастрофата с "Вилхелм Густлов" e в резултат на местоположението му на грешното място и в грешното време, в съчетание с човешки недомислия, сляпо следване на устави и заповеди.

Корабът носи името на убития висш партиен функционер. Бил е гордостта на немския флот, построен през 1939 г. първоначално за круизи и ваканции на трудолюбивите арийци в екзотични кътчета в Норвегия, Италия и Португалия. Този лукс е част от програмата на Хитлер, наречена "Сила чрез радост", която включва още народния автомобил и народния радиоприемник. Малко след началото на войната е пребоядисан и служи като болница, а по-късно е закотвен в пристанището на Гдиня (Готенхафен) и превърнат в щаб на елитната 2-ра подводничарска дивизия.

По целия път на всяка война цивилното население е най-потърпевшо от разрушенията, изтезанията, убийствата, глада, изнасилванията и всички останали безумия, резултат от нечии висши цели. В началото на 1945-а идва ред на обикновените германци, предимно жени, деца и възрастни (т.е. всеки, който не е изпратен на фронта), да търсят своето спасение в бягство. Настъпващата руска армия си отмъщава за трите години терор и изстъпления. Журналисти от неутрални държави успяват за заснемат потресаващи събития в духа на политиката на другаря Сталин, подгонили отчаяни германци към залива, Гдиня и Данциг (Гданск). Единственият път за спасение е с кораби.

Официалните нареждания са били само 20% от пространството в корабите да се заема от бежанци (и то ако остане такова), останалото е за войници и техника. Има обаче и изключения. Никой не знае точно колко човека са се качили по време на операцията за евакуация "Ханибал" на борда на конструирания да превозва 1 465 пътници и екипаж от 417 души "Вилхелм Густлоф". Той е препълнен с бежанци, по неофициални данни - над 10 000, в един момент спират да ги регистрират при качване. Близо 9 000 са били цивилни, от които 5 000 деца, 173 души екипаж, 162 ранени военнослужещи на вермахта, 373 жени-военнослужещи (всъщност флотски помощнички - ученички в униформи), 918 матроси и офицери (все още на етап обучение).

На 30 януари "Вилхелм Густлоф" отплава от Гдиня не само претоварен с огромен брой хора на борда си, но и с маскировъчна боя и без необходимите стандартни обозначения, че превозва бежанци. Германските власти подценяват потенциалната опасност от съветски подводници в района и за никого не е притеснително, че в конвоя му по различни причини накрая остава eдинствено торпедоносеца Löwe (Льове). На борда на "Вилхелм Густлоф" има общо 5 (пет) капитани и помощник-капитани, които са намерили най-подходящото време да си мерят... опита, знанията и авторитета. Единият спор е дали да плават по задължителния за избягване на мини зиг-заг-маршрут. Приема се поради липса на гориво плаване по права линия. Другият спор е относно светлините и сигнализацията на кораба, който в крайна сметка продължава в пълен мрак.

По това време, на около 30 км. от брега, корабът е засечен от руската подводница S-13 с капитан Александър Маринеско - роден в Одеса, много противоречива личност, опитен подводничар, възхваляван и тотално отричан. Находката идва в много подходящ за него момент. Заради алкохолен делириум и оргии във Финландия закъснява за курса и отчаяно се нуждае от трофей, за да не бъде разжалван или убит за държавна измяна. Поради липсата на обозначения за бежански кораб и тъмнината на палубите не може да прецени ясно целта си и я определя като голям военен транспортен кораб, каквито има нареждане задължително да унищожава. Колебае се дали да атакува (поради плитките на това място води - около 50 м). Прави го наводно, след сложна маневра. Пуска четири торпеда, три от които попадат директно в целта. Първото - в плувния басейн, където спящите на дюшеци на пода флотски помощнички нямат никакъв шанс срещу шрапнелите от начупени плочки и нахлуващата вода. Направените пробойни са достатъчни и корабът потъва за 50 мин. Едва 550 души са спасени с лодките, между които естествено и петимата капитани. Останалите около 9 400 - 9 620 (според различни източници) намират смъртта си в ледените води на Балтийско море при -18 градуса температура на въздуха. Освен малко техника, много вероятно е "Вилхелм Густлоф" да е превозвал и ограбените от Кехлибарената стая съкровища, които потъват заедно с него.

Десет дни по-късно Маринеско потапя още един кораб, "Генерал Штойбен", с 3 000 души на борда, а три месеца след това буквално разполовява "Гоя" със 7 000 души на борда. Връща се от войната почти герой, малко след това попада в ГУЛАГ заради направена дребна услуга на приятел. Умира през 1963 г. година като работник в автомобилен завод и със съзнанието, че е отнел 20 000 невинни човешки живота. Реабилитиран е чак през 1990 г.

Тук може да се изгледа цялото филмче на National Geographic за "Вилхелм Густлоф" (около 47 минути, първата половина е за историята му и разкази на очевидци). Следващият клип с леко подвеждащото заглавие съдържа само частта с потапянето.

Преди да падне нощта - Рейналдо Аренас

noreply@blogger.com (Точка) — Sat, 20 Dec 2014 06:03:00 +0200

"Аз казвам своята истина, също като евреин, пострадал от расизма или руснак, преминал през ГУЛАГ, или което и да е друго човешко същество, способно да види нещата такива, каквито са; крещя, следователно съществувам."

Посмъртно издадената автобиография на Рейналдо Аренас, "Преди да падне нощта", е поредният бисер от Кубинската поредица на "Жанет 45", шокиращ и смущаващ вик за свобода.
Книгата е откровен поглед към един много болезнен период от историята на Острова, Кастро като позьор и диктатор, мизерията и неистовия глад, изолацията и вечната мечта за бягство от рая на революцията, убийствения труд в името на безсмислени и непостижими цели, смазващия духа и личността нов ред, произвола на привилегированите и военната дисциплина, жените и хомосексуалните като хора втора ръка и животни, унищожаването на кубинската култура и интелигенция, доносите като национален спорт и метод на оцеляване, дисекция на латиноамериканската литература. Някои от процесите са ни добре познати и от нашето минало, но въпреки това написаното е стряскащо.

Аренас пише с много любов не само за родината си, но и за кубинските мъже. Харесвам и чета с удоволствие авторите, които успяват да вплетат интимните моменти в останалия текст, без да бъдат самоцел или кръпка и колкото и да са честни и разкрепостени, да не прекрачват тънката линия на порнографията. Аренас обаче ги е преекспонирал, както и хомосексуалността. С изключение на последните няколко глави за Америка, в останалите страниците преливат от възбудени (огромни, прекрасни, красиви, лъскави и т.н.) фалоси, големите им топки и жадни, гостоприемни задници. Дори и да са верни спомените му, че на село е било обичайно и съвсем нормално мъжете, включително и женените, да правят по-често секс с други мъже, особено с роднини, с дупки в дървета или с животни, отколкото с жени, по-смущаващото е, че според тази автобиография преди половин век в Куба не е имало хетеросексуални мъже. Почти всички са хомо-, едновременно активни и пасивни; тук-там някой е би-. Почти всеки пише поезия, някои и романи и четенето им в тесен кръг задължително се съпровожда със здрав секс. Сексът е основно и денонощно занимание; самият Аренас твърдо се въздържа единствено в затвора, защото това е място за хора без дух и там няма място за екстаз и любов. Но иначе въздухът тежи от похот, всеки непрекъснато търси и се предлага, понякога на цели дузини; рядко приятелят не е и любовник. Всеки е перманентно незадоволен и потентен като кон. Животът в Куба е една непрекъсната хомосексуална оргия...

Едноименният филм на Джулиън Шнабел с Хавиер Бардем (поразително приличащ на Рейналдо Аренас) и Джони Деп набляга точно на тази скандална и според мен – не особено достоверна гледна точка. Книгата е много повече и по-добрата версия. Филмът не е за изпускане, но е в по-голяма степен провокативен, отколкото задълбочен и би било добре да се гледа след прочитането й.

"Сърцето на къщата беше баба ми, която пикаеше права и разговаряше с Господ. Винаги търсеше сметка на него и на Богородица за всички несгоди, които ни дебнеха и ни сполетяваха – за сушата, светкавиците, които подпалваха палмите или убиваха конете; за кравите, умиращи от болести, срещу които не можеше да се направи нищо; за запоите на дядо, който се прибираше и се нахвърляше да я бие. Баба ми имаше по това време единадесет неомъжени дъщери и трима женени синове. С времето дъщерите си намираха временни съпрузи, които ги взимаха със себе си и след няколко месеца, по подобие на майка ми, ги изоставяха... Светът на моето детство беше населен с изоставени жени. Единственият мъж в къщата беше дядо ми. Навремето е бил истински Дон Жуан, но сега беше само един плешив старец. За разлика от баба, той не разговаряше с Бог, а си говореше сам. Понякога вдигаше поглед към небето и изтърсваше някакво проклятие
... Дядо ми имаше своите изблици на гняв; тогава млъкваше – направо онемяваше, изчезваше от къщи и хващаше гората, като изкарваше там цели седмици, спейки под дърветата. Твърдеше, че е атеист и цял живот попържаше Господ на майка, може и само за да стъжни живота на баба, която по всякакъв повод падаше на колене насред полето да измоли някаква божия милост, която така и не я спохождаше."

"След толкова години живот при този режим се бях научил да разбирам как човешкото в човека постепенно се заличава и човешката същност постепенно се похабява в името на оцеляването."

"Да, храбростта е лудост, но изпълнена с величие."

"По заповед на Правителството на плажа можеха да ходят само правоимащите работници, които плащаха месечен профсъюзен членски внос. Обаче не можеха да посещават онзи плаж, който си поискат, а само този, който принадлежеше на профсъюза им. За да ги разделят, бяха построили огромни зидове, които влизаха навътре във водата.
...Не разрешаваха и къпането покрай крайбрежния булевард. Когото хванеха да се къпе там, го арестуваха. Как се живее на остров, без да те пускат до морето? Винаги си бях мислил, че единственото нещо, което ни беше спасило в Куба от пълно безумие, беше възможността да отидеш до морето, да влезеш във водата и да заплуваш."

"Едно от най-тъжните неща на тираниите е, че всичко се взема насериозно и се потъпква чувството за хумор... При Фидел Кастро чувството за хумор започна да се заличава, докато се стигна до неговата забрана. С това кубинският народ загуби една от малкото си възможности за оцеляване. Като му отнеха смеха, отнеха на народа най-дълбокото усещане за нещата. Да, диктатурите са целомъдрени, надути и абсолютно досадни и скучни."

"Отвратен от всички тези хора, които не умееха да са приятели, в моментите, когато най-много имах нужда от тях, написах един малко ироничен образец за писмо и го нарекох Заповед за прекратяване на приятелството. Образецът гласеше следното:
Господине,
Съгласно равносметката по приключване на приятелствата, която правя в края на всяка година въз основа на строго определени правила, Ви съобщавам, че Вашето име е включено в съответния списък.
С уважение,
Рейналдо Аренас"

"Разликата между комунистическата и капиталистическата система е в това, че макар и двете да ти бият шутове в гъза, при комунизма трябва да ръкопляскаш, а при капитализма имаш право да викаш. Дойдох тук, за да викам."

"На Острова бяхме осъдени на мълчание, на остракизъм, на цензура и на затвор. В изгнание – на пренебрежение и на забрава от страна на другите изгнаници. У кубинеца съществува нещо като чувство за унищожение и завист; общо взето, преобладаващото мнозинство не търпи величието, не търпи някой да изпъква и иска да го изравни с плоскостта на всеобщата посредственост. Това е непростимо."

"Изгнаникът е като човек, изгубил своя любим. Затова се самозаблуждава, че във всеки нов образ открива любимото лице... За изгнаника никъде няма място, където да може да живее. Просто то не съществува...В изгнание човек не е нищо повече от призрак, сянка на някой, който никога не постига своята пълна същност. Аз не съществувам, откакто заминах в изгнание. Оттогава започнах да бягам от самия себе си."

лична оценка: 4.3/5
goodreads rate: 4.16

ИК Жанет 45, 2010 г
432 стр.
14.99 лв

Още мнения за книгата: Момичетата от града, Култура

Дневник на една лоша година - Дж.М. Кутси

noreply@blogger.com (Точка) — Wed, 17 Dec 2014 19:20:00 +0200

„Дневник на една лоша година” е многостранен експеримент на Кутси. Жанрово неопределим, опит за автобиография в обем от два дневника, смес от фикция и мемоари. Изпитание за читателите дали и в каква степен ще го разпознаят там, ако разбира се, имат търпение и налучкат своя си правилен начин да прочетат книгата. Защото това е единственото, които евентуално би затруднило някого в асимилирането на литературното му предизвикателство като форма и съдържание.

"Роман ли? О, не. Вече нямам тази издръжливост. За да пишеш роман, трябва да си като Атлас, да крепиш целия свят върху плещите си и да го държиш там в продължение на месеци и години, докато нещата се избистрят от само себе си." Опровергава се през 2013 г. с The Childhood of Jesus, но при написването на дневниците изглежда изцяло погълнат от идеята да нахвърля само отделни мисли. Резултатът е триптих, в който дори и страниците са разделени визуално в началото на две, а след първите глави – на три.

В горната част е гръбнакът на книгата, есета по различни, най-често глобални теми, в които прави интересни асоциации и сравнения: за политическия живот в Австралия, засяга също Южна Африка, САЩ и Канада, за анархизма и демокрацията, тероризма и Ал Кайда, за затвора в Гуантанамо, бежанските лагери, аборигените и апартейда, за клането на животни и птичия грип, тялото, педофилията, интелигентния дизайн и животът след смъртта, конкуренцията, музиката, литературата, английския език и университетите.

В средата на страниците един стар, кротък, наивен, меланхоличен и трудно контролиращ мускулите си писател работи по книга. В нея шестима известни автори от различни страни ще споделят "Категорични мнения" за онова, което според тях е сбъркано в този свят и той се опитва да спази кратките срокове за своята част с есетата. В общата пералня на сградата среща красива млада жена. Единственият начин да случи наивната си мечта за една последна любов, каквато е възможна извън и след физическите желания, е да задържи обсебилото го миньонче край себе си с предложение срещу почти нереално високо заплащане „да го разбира интуитивно” и да набира и оформя текстовете му.

В общуването между двамата и взаимното им опознаване образът на Аня се развива от работеща бързо, но без мисъл сексапилна машинописка, цинична и глуповата, типична златотърсачка до чувствена млада жена с неподозирани качества и умствени способности. Писателят започва да се възприема през нейните очи, да осъзнава колко остарели, скучни и резки са мненията му. Съветите й резултират в по-краткия, по-интимен и мек втори дневник, където той споделя за баща си, еротиката, остаряването, целувката, птиците, децата, Бах, Достоевски и съседката, която носи кофа с вода на жабите в пресъхващия в парка поток.

И както това не е точно класически роман, така и любовният триъгълник не е съвсем такъв. След първите глави в двата дневника в дъното на страниците се включва и светът на Аня. Алан, чийто живот тя споделя, е тръгнал от нищото на сиропиталището и си е осигурил охолен и сравнително скучен живот – работа, самообразоване и неистова възбуда, когато други мъже си падат по скъпо платената му, красива домашна кукла. Работата й с писателя обаче е отдалечаване от този й образ и от Алан, тя започва да има мнение, да го изказва и в обсъждането на части от книгата и автора й вижда другата, тъмна страна на алчния, пресметлив и циничен мъж до себе си.

Втората и третата част от страниците са и различните гледни точки за проблемите в една любовна история. Оформени са като бележки под линия, вървят с различно темпо една спрямо друга и спрямо есетата, понякога доминират над тях, но трите нишки остават чудесно вплетени до последната страница. Поведението на двойката, анализите й на книгата и автора и сблъсъкът с него е отговорът, който писателят получава на въпросите и предизвикателствата към света, изразени в есетата му. В едно дълго писмо на Аня са както финалните щрихи на образа й, така и развръзката.

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.59

ИК Жанет 45, 2011 г.
236 стр.
13.99 лв.

Още мнения за книгата: Дневник, Под моста, Капитал

Лавинообразност на празноглавието

noreply@blogger.com (Точка) — Mon, 1 Dec 2014 00:24:00 +0200

Неведнъж съм споделяла тук топлите си чувства към Фейсбук и те продължават да стават все по-горещи заради болшинството с профили там. Имам усещането, че всеки, който познава азбуката и се докопа до компютър, си умира от желание за изяви. Иначе не мога да си обясня готовността, с която лавинообразно нараства разпространението на всяка глупост - от отделяните от Фейсбук (!) по 60-90 цента за всяко споделяне на тежък случай на измислен рак/тумор или на сълзлива история като от сапунен сериал, през прекалено сериозните декларации по различни поводи (сега на лентата върви поверителността на невероятно ценните лични мъдрости и снимки), до всевъзможни сензации, открития, конспирации, панацеи и чуда. Цели общности вярват в тях и си ги препращат като мантри по пътя към душевния оргазъм, всемирното щастие и изглаждането на мозъчните гънки.

Освен, че е адски дразнещ спам, говори съвсем ясно за стадното мислене (или невъзможността за мислене) на не малък брой хора. Същите запълват останалата част от онлайн съществуването си с късметчета, зодии, символики на името, тъпи игрички (цвят на сутиена, минал живот, каква къща/кола/цвете си), кичозни и сладникави картинки на бебенца, животинки, страстни двойки, цветенца, плачещи девойки, божествени символи и т.н., окичени с рядко свързани тематично с тях мъдрости и цитати, жънещи лайк след лайк.

Цитатите са тези, заради които всъщност започнах да пиша този текст и които най-често ме вкарват в доста неприятни ФБ-диалози. Търкалят се едни и същи в нета, изтъркват се от споделяне. Простата истина е, че феновете им, поне повечето от тях, рядко са прочели повече от 10 книги в живота си, но си умират да се правят на интелигентни и да впечатляват нежните и чувствителни души. Изпляскват първото срещнато засукано нещо, с копи-пейст или украсило картинка, с пълно безхаберие чие е и дали набеденият автор изобщо е чувал какво е казал. Обиждат се от корекцията, важен бил смисълът, не авторът.

Много любими са "Малкият принц" (все пак е задължителна в учебната програма), Мая Анджелоу и Оскар Уайлд (съмнявам се обаче дали копи-пействащите са пипвали и една тяхна книга). Също и водещите Хеликон-ските класации за продажби Хорхе Букай, Паулу Коелю, Робин Шарма, Дийпак Чопра. Умни едни такива, затрогващи, разчувстващи и даващи пътеводна светлина в живота. Прекалено слаба съм интелектуално, за да оспорвам авторството и творчеството на такива титанични умове, също така нямам нерви, време и желание да го разучавам подробно. Затова и подминавам такива бисери.

Има обаче няколко много оборотни цитата, чието приписванe на други автори е особено дразнещо. Някои от тях дори са се промъкнали и в Меката на четящите, goodreads, което показва само, че инерцията и немисленето не са чужди никому и няма местенце, обезпаразитено от тях.

За измислената реч на Вонегът пред випуск '97 на Масачузетския технологичен институт (MIT) се писа неведнъж, но продължават да го цитират с нея, вместо да прочетат нещо наистина негово. Впечатляващ е.
Истинският автор на тази реч е Мери Шмич. През 1997 г. тя написава есето Advice, like youth, probably just wasted on the young за колонка на вестник „Чикаго Трибюн”. Скоро градска легенда обвързва това есе с името на Кърт Вонегът, като му се приписва авторство. Не само думите в него не са негови, но точно през тази години и човекът, изнесъл реч пред студентите там, е друг – Кофи Анан.

Още примери:

Това е най-четливият вариант измежду останалите, на фона на светлини, гори и треви. Силни, хубави, истински, верни думи. Само че не Неруда, а бразилската поетеса Марта Медейрос е написала това (в оригинал: Muere lentamente). Още информация по темата (на английски) има тук.

В същата статия може да се прочете и за прословутото прощално писмо на Маркес, което уж е писал, болен от рак и за което коментира: "What can kill me is the shame that some people actually believe I could have written something so vulgar."

Обичам много Буковски заради откровеното му, непрефърцунено и нелъснато писане за живота. Вулгарността и цинизмът са най-малкото, което трябва да впечатлява у него. Трудно ми е да посоча любима книга, но "Всичко на масата" определено трябва да бъде прочетена като наръчник как се култивира един опропастен живот, още от дома и училището. Съвсем неразумно изгълтах всичко, преведено у нас и докато чакам някой да се сети да издаде следващото заглавие, вероятно ще започна да ги повтарям. А "Любовта е куче от ада" отварям почти всеки ден.

Никъде обаче не успях да срещна горния впечатляващ цитат, усилено тиражиран и на български. Стигнах и до форума bukowski.net, където дискутират доста по-пристрастени и начетени от мен негови фенове. Обобщено неавторството на Буковски е описано тук и тук, почти крилата мисъл е на Кинки Фридман, кънтрипевец, автор на 17 романа-мистерии, хуморист, женкар, приятел на уличните кучета, любител на ругатните и кандидат за губернатор на Тексас през 2004 г.

Съвсем не съм успяла още да изчета всичко от Фьодор Михайлович и може би щях да приема на доверие, че това похвално слово за алкохолика е дело на Достоевски (или на друг руски класик), ако не харесвах Николай Фенерски. Открих го именно покрай този му цитат (от края на разказа "Не съм алкохолик").

Това са последните набедени цитати, за които спорих тези дни. Обещах на един отворен господин с афинитет към заядливо-селяндурския подход в комуникацията да събера циркулиращите такива в нета и да ги издам с подсказка за истинския автор в книжка-патеричка - за всички онези, които се напъват да изглеждат ЕнтелЕгентни, пък хич не им идва отвътре.

Уточнявам, че нямам нищо против споделянето на интересни моменти от книгите, дори го адмирирам като начин книгата да стигне до повече хора и да ги заинтригува. Но нека споделяме наистина прочетеното, вместо да се пъчим с бродещия из мрежата кич.

Леон

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 13 Jul 2014 00:01:00 +0300

Леон е на пет. Или на седем (никой не знае, той също). Слабичко ангелче с големи сини очи и загоряло личице, на което русите до бяло вежди и коса изглеждат като подарени.

Леон не знае какво е шоколад, вафла и кюфте. Знае, че миришат хубаво, че са вкусни и че понякога му ги подарява някоя добра баба.

Леон не знае какво е интернет и смартфон. Знае, че през ден минава автобус и всяка сутрин идва микробусът с хляба. Не знае също какво е магазин, защото в селото няма. И за какво служи хладилникът, защото у тях няма такъв.

Леон живее в мултиетническа, мултикултурна и мултилингвистична среда, но не може да говори добре нито български, нито някой от останалите езици, на които се говори у тях и в останалите малцинства, т.е. болшинства в селото.

Леон не разбира нито от религия, нито от господ, но разбира от болка. И с болка ще ги свързва занапред. Съвсем скоро и в пълно съзнание е обрязан, а парите, влезли у тях заради това, отдавна са изпити (не изядени).

Леон не знае какво е да го гушнат или целунат за лека нощ, но знае, че е бреме. Живее повече на улицата или в съседските дворове и само понякога – в къщата, където е пратен.

Леон не знае кой е баща му. Майка му е успяла да еволюира до примитив, непознаващ нито детство, нито нормално семейство и да го зачене, докато си вади хляба, облекчавайки някой потомък на викингите. Черепното й съдържимо е достатъчно да й отвори краката и устата, но не и да й подскаже колко добре биха си живели двамата с детските, паричките за самотна майка и останалите помощи в онази далечна, студена и толерантна държава. Леон знае, че й пречи. Натоварила го е като багаж за майка си, успяла временно да акостира при поредния мъж с поредното отроче в корема.

Леон постоянно го бият. Баба му, заради опропастатената младост на майка му, собствения си смотан живот и защото е още едно гърло за хранене, ако има с какво. Мъжът й, който му е нещо като дядо, защото не е от неговата кръв (не спира дори и от благодарност, че седмица не е изтрезнял с парите от обрязването на Леон). Лелите и вуйчовците му, повечето около неговата възраст, защото е чужд. Децата от всички етноси, защото не е като тях.

Леон не знае какво е детска градина, книжка, играчка. Вероятно няма да разбере и какво е училище, приятел, обич, ласка. Или бъдеще. Играе си собствени игри, защото колкото и да се навърта край другите деца, е като грозното патенце и всички бягат от него.

Леон ходи облечен и обут с каквото е останало у тях на ставане сутрин. Яде, ако има какво да наготвят, ако остане за него или когато съседките го нахранят. Леон носи звънче на врата, за да го намират по-лесно из селото, щом се присетят за него. Любимото му място е пейката на спирката. Маха на всички заминаващи коли и се усмихва с онези големи сини очи, като две питанки. Ще ми донесеш ли пак шоколад? Ще ме вземеш ли с теб?

Нагоре по стълбата, която води надолу

noreply@blogger.com (Точка) — Tue, 8 Jul 2014 02:21:00 +0300

103-годишната днес проф. Бел Кауфман (пред снимката, на която е с дядо си, писателят Шалом Алейхем) публикува "Нагоре по стълбата, която води надолу" преди почти 50 години. Превеждана, преиздавана, екранизирана, превърнала се в многоседмичен бестселър, култово четиво и част от учебната програма, тя е можело да си остане незабележим разказ от три и половина страници, ако бдителна редактора не усетила потенциала на записките от учителското кошче.

Попадна ми в далечните гимназиални години, незнайно откъде и се превърна в една от книгите с главно К. В нея беше забраненият все още тогава свят, в който децата бяха същите като нас. В нея бяха и учителите, които исках да имам, да си говорим за книги, а не до припадък за "какво е искал да каже авторът", без да се отклоняваме от задължителните за заучаване сборници с литературни анализи на нечии авторитетно мухлясали мозъци. Това можеше да убие желанието за четене и зачатъците на мисъл у всеки.

Тогавашното издание на "Народна младеж" беше от ограничените тиражи на хубавите книги, продавани под щанда. За тях ти трябваше или позната книжарка, или часове опашка и вървяха с поне кило произведения на "правилните" автори. Запечатала се е ярко в съзнанието ми, помня цели глави. Дълги години търсих запазен екземпляр, почти неоткриваема е, въпреки солените цени. Издателство "Еднорог" обаче извърши едно добро дело и я преиздаде.

Пристрастна съм към старата жълта корица с мис Барет и все още се опитвам да възприема пъстротата на новата (за щастие забавните детински рисунки вътре са запазени като в първото издание). Сега прочетох книгата от позицията на родител, но със същото удоволствие и въздействието беше също толкова силно.

Дистанцията на времето и километрите не променя нито децата, нито учителите. Навсякъде са еднакви, както лозунгите („Учителят е огледало на училището”), ученическите бисери, преподавателските изцепки и проблемите, които Бел Кауфман поднася с много болка (и за да бъдат по-лесно смилаеми - обилно поръсени с хумор): липса на мотивация и заинтересованост и при двете страни, на индивидуален подход, особено към т.н. трудни деца, слаба комуникация, уравниловка, бюрокрация, бягства от час и формално водени часове, поставяне на дисциплината пред знанията и още много, които резултират в разбити учителски нерви и полуграмотни ученици с почти нулева обща култура. Преди 50 години там и днес тук положението е едно и също.

Млада, симпатична и ентусиазирана да преподава, Силвия Барет се сблъсква с непонятни и комични училищни порядки и букет неуправляеми ученици, апатични, кротки, разсеяни, агресивни, самонадеяни, с бушуващи хормони и блуждаещи мисли. Училището е последното нещо, което ги интересува:

„Заради преподавателите намразваме предметите.”

„Дайте ми една разумна причина да остана (в училище).”

„Знам, че училището трябва да ни подготви за живота, но досега то не е направило нищо.”

„Никога през живота си не съм прочел нито една книга и няма тепърва да почвам.”

„Използвам само 10% или по-малко от това, което научавам. Жива загуба!”

Преди нея и преди борбата й със системата и опита да опознае всеки от тях. Преди да успее да преобърне представите и характерите им.

Формата на книгата е много интересна. Съставена е основно от части от домашни работи и формуляри, извадки от официалната училищна кореспонденция и от кутията за предложения в класната стая, писма до приятелка и съобщения с бележки между учителите - всичко, трупано в кошчето на мис Силвия Барет.

Макар и така да изглежда странна и объркана, "Нагоре по стълбата, която води надолу" е много лека и приятна за четене книга, колкото забавна, толкова и мъдра. Бих я препоръчала на всеки, който независимо по каква причина има контакти с деца в крехката училищна възраст.

„Дадох им да напишат през часа съчинение на тема „Моят най-добър приятел” и докато четях тетрадките, чудех се как да ги поправям и какво да поправям. Правописа ли? Препинателните знаци? Неизречената самотност, която се четеше между редовете? Не знам откъде да започна, да се смея ли, да плача ли. Може би и двете.”

„Моят най-добър приятел е телевизорът и ако нещо се развали не зная какво да правя със себе си.”

„Не се грижи за каймака – той винаги ще изплува на повърхността. Обезмасленото мляко се нуждае от добри учители.”

„Аз изуставам защото знанията вървят много бързо та да науча всичко. Може ли да вървите по-бавно с четенето?

Пофтаряч”

„Аз заспах в метрото защото цяла нощ стоях да си пиша домашното и когато спря на спирката аз изтичах към вратата за да не закъснея и съм го оставил на седалката”.

„Също давайте по-модерни книги отколкото Одисеята. Трябва да напишат отново Одисеята с повече съвременни събития.” „...не бих я дал и на куче да я чете.”

„Може ли да направите така че тебеширът при писане да не скърца.”

„Най-много ме тревожи това, че те приемат без каквито и да било въпроси всичко, каквото им се преподава, от когото и да е, застанал пред дъската...никак не им идва наум да мислят.”

„Но аз не искам да се откажа, преди да опитам. Мисля си, че учениците заслужават по-добра участ от тази, която имат. Също и учителите.”

„Мисля, че той никога вече няма да бъде същият.

Ето това е. Затова искам да преподавам, ето къде е единственото удовлетворение за труда – да въздействаш, да предизвикаш трайна промяна в живота на детето.”

„„Тези, които умеят, вършат нещо; тези, които не умеят, учат другите” (Б. Шоу, „Човек и свръхчовек”) Както повечето прочути фрази, и тази е вярна наполовина. Тези, които умеят, учат и другите; тези, които не умеят – огорчените, заблудените, неудачниците в други полета на действие – намират в образователната система извинение за положението си или убежище.”

„Може би това е единственият начин да ги запознаеш с трагедията – чрез комедията.

Хуморът е единственото, което ни остава.”

„Аз държа на моето чувство за хумор, което всъщност е чувство за мярка. „Вие виждате нещата от комичната страна, което прави всичко по-лесно”, ми каза един ученик.

Много по-лесно. Как мога да приемам сериозно такива безсмислици като: „Закъснение поради отсъствие”, „Най-добър изоставащ” и „Бланка за съгласие за детски паралич”

„Късно закъснял”,Също и: „Моля, не обръщайте внимание на долуказаното.”, „Неизвинено закъснение – твърди, че се е изгубил при пътуването.”

„Важното е да ги накараш да почувстват страданието на крал Лир, а не дали правят добро или лошо контролно върху Шекспир. Важното е да опознават и да откликват, а не да зазубрят няколко реда от текста.

Аз искам да им посоча пътя към нещо, което винаги ще ги примамва, когато телевизорът е развален, когато филмът е свършил и училищният звънец е избил за последен път.”

„Знае ли Министерството на образованието, че вие позволявате на вашите деца да четат извън училище такива непристойни книги като „Спасителят в ръжта”? Вместо нея трябваше да ги заставите да четат Библията, но те я забраниха.”

„Можете ли да познаете по почерка бял ли съм или черен?

Срамежливият никой”

„Предлагам по-тихи класни стаи, защото много обичам да спя.”

„Но какво да си пожелаеш на ядеца от печената пуйка с човек, способен да поправя грешките в едно любовно писмо?”

„Съотношението между тъпи и будни деца навсякъде е едно и също. А когато децата идват със собствени коли на училище, то и те, и техните родители са склонни да гледат на учителя пренебрежително, само защото няма пари и високо обществено положение.”

лична оценка: 4/5
goodreads rate: 3.92

Издателство Еднорог, 2014 г.
384 стр.
14,90 лв.

Други мнения за книгата: Ради Радев, Аз чета, За книгите днес, Момичетата от града

Зелени сенки, бял кит

noreply@blogger.com (Точка) — Mon, 7 Jul 2014 14:04:00 +0300

Нетипична като съдържание за Бредбъри, но в типичния негов стил. Имам усещането, че е писал книгата за свое собствено удоволствие и като обяснение в любов към Ирландия и зелените й хълмове, дори към дъжда, който непрекъснато капе по прозорците като будна съвест. И най-вече към хората й, обикновени, човечни, по своему мъдри, които трябва да се четат между редовете, за да ги обикнеш - шофьора на такси, веселата кръчмарска компания, уличните музиканти, дъблинските просяци и други странни птици, забъркващи невероятни и забавни ситуации.

Има доста препратки към "Моби Дик". Писането на сценария по тази книга е съпроводено с ловджийска сватба и погребение в отлежало вино, с много моменти, дълбаещи миналото и душата, сарказъм и хумор - добродушно надсмиване над себе и околните, както и щипка мистика (Нора и нейното имение Гринуд, което има собствено и трудно предвидимо отношение към хората; това е едната от познатите истории, но не мога да открия все още в кой от сборниците му с разкази е публикувана).
Другата е за един много симпатичен лорд и неосъществения пожар в имението му.

"Зелени сенки, бял кит" се чете много леко и би допаднала на всеки почитател на лиричния изказ на Бредбъри.
Удоволствието от четенето се засилваше и от това, че за първи път попадам на книга на "Сиела" с една единствена и почти незабележима грешчица. Пожелавам им да продължават все така.

„Животът е твърде кратък за поздрави, а вече няма време дори и за свестни сбогувания."

„Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа
- На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа под вежди.
- Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена."

„Жените са четвъртото нещо от Светата троица.”

„В никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.”

„На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, тайнцувайки в неподвижните обувки.
Арфата засвири „Янки Дудъл”.
И аз отново се натъжих.
Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!
Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни отново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.
Душата ми въздъхна в мен.”

лична оценка: 4.2/5
goodreads rate: 3.79

Издателство Сиела, 2014 г.
280 стр.
14 лв.

Още мнения за книгата: Манол Глишев, Момичетата от града, Аз чета

„Моята орис” - Паринуш Сании

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 29 Jun 2014 04:54:00 +0300

Новото книжно бижу на „Жанет 45” е пътуване през граници, континенти и отвъд това, което цивилизованите хора биха могли да асимилират и понесат. „Моята орис” на Паринуш Сании е суров, неизлъскан разказ от първо лице за жената в ислямските държави – бита, унижавана, третирана като унтерменш и вещ, лишена от елементарни права (на собствено мнение и избор, на образование, на обич и приятели), възпитавана от малка за слугиня и разплодно животно, което трябва да внимава дори и с неволна дума или жест да не опетни семейната чест.

Този свят не спира да ме шокира след толкова филми и книги. Свят, който живее векове назад, подчинен на лозунги „Я русари я ту сари” („Или кърпа, или бой по главата”) и „Разбулването пропагандира проституцията”. Русарито и обезличаващият тялото чадор обаче са най-малкият проблем, много по-страшни са оковите на мисълта, емоциите, избора.
Музиката по радиото, пеенето, танците, споменаването на името на жената в обществото, смехът, при който се виждат зъбите, заглеждането по витрините или през прозореца, целувка от дъщерята по бащината буза – всичко е харам, грешно и недопустимо от традициите. Пак според традициите жената няма нужда от образование, а от мъж, деца, бой и молитви. След ограмотяване жените ще започнат да пишат любовни писма и ще подкопаят семейната репутация и съществуващият обществен ред. Девическите училища са храмове на порока и нарушават ислямския закон.

Ако за зравомислещия човек грехът изобщо съществува като понятие и има някакво съдържание, то няма по-голям грях от това, да поставяш религиозните си идеали и сляпото подчинение на отживелици над доброто, щастието и живота на децата си.
„Няма да предам религията и блаженството в задгробния живот заради твоя син. И мой син да беше, пак щях да постъпя така.”

Книгата увлича и се чете леко, въпреки многото жестоки сцени и някои сладникави моменти, напомнящи за сериал от Индия или южната ни съседка. Проследява живота на Масуме и непрекъсната й борба за щастие и оцеляване в продължение на пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република до наши дни. Умно, тихо и красиво момиче, чието единствено желание при преместването им от затънтената провинция в Техеран, е да учи, вместо да се омъжва. С подкрепата на баща си и учителките си успява известно време, мечтае дори да следва. Необичана от от майка си и братята си, тя е излишна, грешна, бреме.
„От дъщеря полза никаква, ползата е за другите. Само се бъхтиш и пръскаш грешни пари на вятъра”
„Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъса дано!”

Невинното й влюбване опетнява семейната чест и след жестоки побои, боледуване и строга изолация от света се оказва с напълно непознат съпруг. Тази част от живота й много напомня на „Източен вятър, западен вятър” на Пърл Бък – възпитано в строги патриархални и религиозни традиции момиче изживява шока от сблъсъка с друга култура и манталитет – човешко отношение към жената и непоносимост към затоморзяващите аксесоари и облекло, светски живот, страх от партньора, който преминава през възхищение от неговата начетеност до привързаност и топли чувства, подкрепяно от него желание за образование.

Масуме кротко вярва в своя бог, понякога в тежки моменти му се сърди, чете намаз и спазва приличие. Не се увлича от безбожието и прогресивните идеи на съпруга си, не залита и в плашещите религиозни крайности на братята си. Старае се да опази и децата си от тях, защото са всичко, което има. Те носят на невинното и депресирано момиче надежда и я превръщат в борбена и разумна жена. Отглежда и трите сама. Приживе симпатичният й и добър съпруг с малки изключения е или по революционните си дела, открито отказвайки й подкрепа, или в затвора. След екзекуцията му и смъртта на баща си остава почти без опора. Продължава образованието си, работи, спасява единия си син в чужбина, преживява връщането на другия от плен. Годините минават в лишения, тримата са семейни, тя е вече пенсионерка и баба с много свободно време и среща отново първата, голяма и единствена любов. Чувствата им са все така силни и взаимни, животът вече си е само неин и вместо да си го живее, отново се съобразява с традициите, семейната чест, неопетненото име на децата си. Не си позволява и за секунда да бъде егоист и остава сама.

„Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала правото да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам?”
Горчивото й самосъжаление и проявена слабост са разочароващ, неадекватен финал на историята за израстването, борбеността и силата на тази жена.
Въпреки това горещо препоръчвам книгата. След нея човек може да оцени това, което винаги е смятал за даденост: свободата и правото на избор.

Кратката еуфория от революцията:
„Имахме на разположение най-различни вестници и списания, разговаряхме на всеослушание за каквото пожелаем, без да се страхуваме нито от САВАК, нито от когото и да било. Но всички години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите. Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Всяка група обявяваше другата за враг на народа, страната и вярата. Ежедневно никнена нови и нови групи и заставаха срещу другите.”

... и действителността след нея:
„- Въобще можеш ли да ми обясниш що е то ислямско управление?
- Прилагане на всички ислямски закони.
- Значи връщане с хиляда и четиристотин години назад!!!
- Законите на исляма са божи закони, никога не остаряват и са приложими във всяко време.
- Добре тогава, кажи ми, ако обичаш, какви са икономическите закони на исляма. Неговите закони за защита на гражданските права? Или може би искате да си направите хареми, да пътувате с камили и д режете ръце и крака?
- Това са също божии закони. Какво разбираш ти, безбожнико, от тези закони? В тях има мъдрост.”

кОлтурно ми е

noreply@blogger.com (Точка) — Sat, 24 May 2014 15:15:00 +0300

Ставам необичайно рано за неработна събота. Слънчево ми е едно такова и някак празнично. Докато пия кафе, не регистрирам никакви знамена по околните тераси. Все пак днес не е Трети март, че да се пъчим какви патриоти сме (най-вече на маса, но това са незначителни подробности). От околните няколко училища странно не се дочува нито врява, нито фанфарна музика. Решавам, че съм закъсняла и всички са се изнесли към центъра. Който всъщност е на десетина минути пеша и всякакви прояви достигат звуково у нас.

Покрай идеята да се смеся с празничната тълпа решавам да свърша и нещо полезно. Симпатичните малки улични библиотеки са ми стара мечта. В някои от по-белите (и вероятно по-културни) държави дори си имат указател. Ясно е, че у нас ще виреят трудно, дори никак. Книгите ще отидат или за подпалки, или при хора, които няма да им се радват и да ги четат, а ще си ги приберат просто така, защото са аванта.


улични библиотеки със свободен достъп

Когато BookCrossing направи плахите си стъпки и в нашия замиращ и закостенял град, бях много щастлива, че все пак има будни хора и това също е начин да прочетеш търсена книга или да оставиш твоите да намерят читателите си. Събрах днес приготвените за целта и тръгнах през пустите, неукрасени и тихи училища към BookCrossing зоните, разположени в центъра, на стотина метра една от друга. Книгата, която отдавна дебна, е обявена все още като налична и в трите.

Спирка първа - библиотеката. При предното ми ходене на стелажчето отпред скучаеха две самотни книжки и извадиха още, след като се оказа, че моята я няма, но пък имало други, които никой не търсел. Днес стелажчето го нямаше, зад стъклото на заключената врата самотен си стоеше само плакатът. Принципно събота е работен ден за библиотеката, но защо трябва и днес, в деня на българската просвета, култура и писменост точно те да отварят?! Хайде сега...

Спирка втора - пред театъра. Там никога не съм засичала и следи от инициативата, дори плакат няма. И на днешния празник - също. Заключени врати, малкото свободно от масите на денонощния клуб място отпред е заето от сергии за сребърна бижутерия и баби, продаващи хартиени знаменца. Продължавам.

Спирка трета - много вървежно кафе на централна пешеходна улица. Както винаги, е претъпкано с майки, малки деца, които се чудят какво да правят в блъсканицата и как да се разпищят, за да ги изведат от там, хора, седнали да видят свят и светът тях да види. Абсолютно нетактично спирам устрема на една сервитьорка, сладка блондинка с празна табла.

Къде ви е буккросинг зоната, питам.

Куе?!?

Повтарям по-високо и по-ясно, може пък да имам трудности с изказа.

Ни въ ръзбиръм, ни знам дажи квой туй, ни съм чувълъ...

И ме гледа с едни невинни, големи, учудени очи, сякаш питам къде копаят фосили или къде са си скрили андронния колайдер...

Място, където се оставят и намират книги, обявено е навсякъде ... започвам плахо да обяснявам по възможно най-елементарния начин.

Пффффф ми тъй къжети, илати да ви гу пукажъ!

Води ме до вратата и ми сочи с пръст скромно стелажче, на което се мъдрят разпилени куп флаери и една единствена нечитаема книга на английски, тип учебник. Оставих моите набързо и ловко, без да смущавам кипящия в заведението живот и се изнесох.

На тротоара прибират тонколоните от празничното мероприятие, което нито чух, нито видях по време на дългата ми разходка. Мирише на скара и дюнери. Жената в цветарския магазин се учуди, че си купувам цвете просто така, за вазата. Книжарниците пустеят, заведенията преливат. Облаци от букети, партийни знаменца (дори днес!) и балони - апотеоз на кича. Мъже по анцузи, шорти или прицвъкнали шкембенца и паласки в костюми, ученици в униформи и с отегчени физиономии, влачени в тълпата деца, омазани със сладолед, ръсещи пуканки... И невероятно количество нелепо изглеждащи жени, в бойните окраски на тежък вечерен грим и тоалети между бални и битпазарски, с платинета, вафли, кичури и други коафьорски изкуства в косите, пълен кич. Правя разлика между поддържаната и леко гримирана жена и крещящо, гротескно наплесканата. И за пореден път се убеждавам, че при нас дрехите и физиономията в сигнална окраска са почитан начин да те забележат и да покажеш статус и ниво. Докато навън това го правят само рускините и българките и си личат от километри.

Сетих за фризьорката ми. Сутринта минах да изпием по едно кафе и да си побъбрим, във време, когато обикновено скучае и чака първите клиенти. Днес беше в нервна криза и едва успя да ми отдели време за две изречения. Бяха я обсадили няколко нежни и крехки девойки, върху чиито глави плетеше сложни козунаци, кули и букли. Те нервничеха, защото бързали за маникюр, педикюр и гримьор. След всичките разкрасителни процедури за Голямата нощ от свежестта и младостта им няма да има и помен, но коя съм аз, че да им давам наклон?!

Препълни ми се душата днес с кич и кОлтура, чак прелива.

Честит празник!

Подарявам книги

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 18 May 2014 00:38:00 +0300

Винаги ми е било чудно, как някои хора си намират оправдание да нямат библиотека у дома си и дори се хвалят с това. Не четат, събирало се много прах, пречели, "изяждали" им въздуха и пространството...
С пространството проблеми имам и аз - очевадно няма да престана да си купувам нови книги, макар всички рафтове, шкафове и всевъзможни свободни местенца вече да са претъпкани. Затова и част от тези заглавия, които ми се повтарят, няма да прочета втори път или не искам да виждам наоколо (да, има и такива, които са ми предизвиквали неистово желание за непристойни действия), трябва да си заминат.

Книгите обаче не са вещи, които можеш да пробуташ като подарък, за да не ти се пречкат. Можеш само да ги подариш с любов на някого, който ще ги оцени. Не са и нещо, което с лекота да изхвърлиш на боклука или да го оставиш грижливо опаковано някъде там, за да намери новия си щастлив стопанин.

Преди години с чиста съвест предадох за рециклиране няколко кашона. Бяха от онези, надъхващите, за партизаните или трудовите подвизи, от които трябваше задължително да се купят няколко килограма, за да се уредиш със стойностна книга. Почти опразнените рафтове започнах да пълня отново по свой вкус. Това, което не ми харесва или се повтаря, подарявам на случайно изявилите желание, останалото се трупа.

С организираните кампании не ми върви. От местната библиотека изплакаха, че нямали нови издания. Занесох прилично количество, но се оказа, че там са с претенции и приемат само определени заглавия, при това след досадна бумащина. Алтернативата била да дам книгите си за рециклиране (както са съвсем нови) и да даря сумата или други парички. Да, ама не. Размених ги в сайтовете за продажба на стари книги срещу няколко, които нямах. Естествено, с много молби и се получи нещо като "кон за кокошка", хората след това си ги продадоха на корична, че и отгоре цена.

Вторият ми опит, да зарадвам някое селско читалище и хорицата там да заобичат съвременните български автори, ме отврати (съвсем слабо казано) и отказа от организирани дейности. Случайно попаднах на списъка с останалите дарени книги и се потресох - мозъчни промивки, божии слова и домашна поезия, всичкото Самиздат. Горките читатели, ако въобще се намерят такива...

Книгите по-долу съм пуснала на почти символични цени и в различни сайтове за продажба на стари книги, от които откровено казано, се изморих - да правя безкрайни фотосесии от всички ъгли на някоя книга за драгия й бъдещ собственик, да подновявам периодично обяви, да чакам администратори да се натуткат да одобрят промяна, да отговарям на лични съобщения от типа "копувам всичките/харесах около 25-30 предлагам 20 лева ако си съгласна че те устройва пиши ми" (правописът е автентичен) и "много искам тази книжка, обаче ми е скъпа, може ли някак по-така..." Ми не, не може. С малки изключения всяка книга ми струва нощи безсъние и нерви, докато си я заработя. Четена внимателно, е като нова. И каквато и да е книгата, не е нито картофи, нито краставици, за да се продава на кило и да се пазарим.

Бих ги подарила, но не така, а когато аз реша и на хора, които наистина ще им се радват.

Разделила съм ги на две части. В първата са такива, които съм чела (или съм правила опити да прочета) само аз, тоест на някои изобщо не им личи, че са отваряни. Във втората са книги, които съм купувала вече употребявани или са попаднали незнайно как у нас. Привела съм в приличен вид онези, които имаха нужда и доколкото успях, заличих следите от насилието на предишните им собственици.

Поради липса на време и от мързел не съм ги снимала, ако някой се интересува конкретно за състоянието на дадена книга, ще го информирам. По същите причини не съм писала и нищо за съдържание, лични впечатления и т.н. - в нета има достатъчно информация, ревюта, могат да се видят и кориците.

Списъкът ще се обновява постоянно, защото има още книги, за които се колебая дали искам да задържа, както и такива, които се опитвам да дочета и харесам повече от година и не ми се получава.

При интерес можете да ми пишете тук, във Фейсбук или на dia_na_[@]abv.bg.

1.         ~~"Магнатите. 10 портрета" - Алекс Капус / Издателство Прозорец, 2009 г.~~

2.         ~~"Разкажи ни за пуйката, Джо" - Алан Маршал / Кронос, 2005 г.~~

3.         ~~"Прозрачни неща" - Владимир Набоков / Колибри, 2012 г.~~

4.         ~~"Не изпускай деня" - Сол Белоу / Sky Print, 2012 г.~~

5.         "Цветя за Зоуи" - Антония Кер / Колибри, 2011 г. - пътува с BookCrossing

6.         ~~"В началото бе възпитанието" - Алис Милер / Изток-Запад, 2011 г.~~

7.         ~~"Сицилианецът" - Марио Пузо / Емас, 1997 г.~~

8.         ~~"Последният дон" - Марио Пузо / Обсидиан, 1997 г.~~

9.         "Пубертет" - Анна Старобинец / Колибри, 2006 г. -пътува с BookCrossing

10.     ~~"Бил Завоевателя" - П.Г. Удхаус / Кронос, 2008 г.~~

11.     ~~"Легенда за велосипедистите" - Светислав Басара / Колибри, 2009 г.~~

12.     "Супата на Кафка" - Марк Крик / Колибри, 2006 г.

13.     ~~"Мъже в черно" - Стив Пери / Слънчо, 1997 г.~~

14.     ~~"Властелини на небето", Книга 1 - Ангъс Уелс / ИК Бард, 1995 г.~~

15.     ~~"Японски загадки - Иредзуми" - Лора Джо Роуланд / Издателство „Труд”, 2001 г.~~

16.     ~~"Мостът на Сан Луис Рей" - Торнтън Уайлдър / Издателство „Захарий Стоянов”, 2010 г.~~

17.     ~~"Куклите на Тим Талер" - Джеймс Крюс / Емас, 2005 г.~~

18.     ~~„Бурята” – Ромен Гари / Унискорп, 2011 г.~~

19.     ~~„Милдред Пиърс” – Джеймс М. Кейн / Пергамент Прес, 2012 г.~~

20.     ~~„Дарвин и фундаментализмът” - Мерил Уин Дейвис / Сиела, 2005 г.~~

21.     ~~„Голото къпане” – Карл Хайасън / Екслибрис, 2012 г.~~

22.     ~~„Пиратът папа” – Александър Парадисис, / Персей, 2013 г.~~

23.     ~~"Карибски пирати: Проклятието на "Черната перла" (адаптация) / Егмонт България, 2006 г.~~

24.    ~~"Под завивките на средната възраст" – съставител и редактор Гейл Белски / Изток-Запад, 2010 г.~~

25.    "Как да късаме нервите на мъжете" - Кристина Арнесън, Тереза Макмилиън / Фама, 2007

26.    ~~"Жена в опасна възраст" - Карин Михаелис / Издателство „Славчо Николов и Сие”, 1992~~

27.    "Сняг в траур" - Анри Троая / БЗНС, 1990 г. - пътува с BookCrossing

28.   „Пасмор” - Дейвид Стори / Издателство „Христо Г. Данов”, 1982 г.

29.   ~~„Вечната еуфория. Длъжни ли сме да бъдем щастливи?” - Паскал Брюкнер / Издателство „Глория Мунди”, 2002 г.~~
30. ~~"Къщата на обесения" - Красимир Дамянов / Факел Експрес, 2009 г.~~
31. ~~"Голяма пържолена сага" - Ефраим Кишон / КК "Труд", 2000~~ г.
32. ~~"Сватба в небето" - Мирча Елиаде / "Колибри", 2012 г.~~
33. ~~"Обратната страна" - Радостина А. Ангелова / Жанет-45, 2014 г.~~

*******

1.      "Книжната къща" - Франсоаз Мале-Жорис / Издателство „Христо Г. Данов”, 1978 г.

2.      ~~"Метеор" - Карел Чапек / Издателство „Народна култура”, Библиотека Панорама, 1974~~

3.      ~~"Монахинята" - Дени Дидро / Издателство „Отечествен фронт”, 1979 г.~~

4.      "Галерия жени" - Теодор Драйзер / Профиздат, 1984 г.

5.      ~~"Покорното куче" - Франсоаз Саган / Издателство „Народна култура”, 1982 г.~~

6.      ~~"Смъртта на еднодневката" - Вирджиния Улф / Издателство „Народна култура”, 1983 г.~~

7.      ~~"Госпожицата" - Иво Андрич / Издателство „Народна култура”, 1978 г.~~

8.      ~~"Народът на моретата" - Мишел Гримо / Издателство „Георги Бакалов”, Библиотека Галактика, 1982 г.~~

9.      ~~"Големият портрет" - Дино Будзати / Издателство „Георги Бакалов”, Библиотека Галактика, 1985 г.~~

10. ~~"Две години ваканция" - Жул Верн / Издателство „Отечество”, 1982 г.~~

11. ~~"Лайла" - Робърт М. Пърсиг / Хемус, 1993 г.~~

12. "Чуждо лице" - Кобо Абе / Издателство „Христо Г. Данов”, 1982 г. -пътува с BookCrossing

13. ~~"Те идват от далечни звезди. Разум в космоса" - Йоханес фон Бутлар / Издателство 5Ф, 1991 г.~~

14. ~~"Спечели облог за Сатаната" - Робърт Хайнлайн / Лира Принт, 1997 г.~~

15. ~~"Рагтайм" - Едгар Лорънс Доктороу / Издателство „Христо Г. Данов”, 1979 г.~~

16. "Романът на Яворов", Част 2 - Михаил Кремен / Издателство „Български писател”, 1983

17. "Случаят Джем" - Вера Мутафчиева / Издателство „Христо Г. Данов”, 1985 г.

18.   ~~„Цялото кралско войнство” - Робърт Пен Уорън / Издателство „Народна култура”, 1982~~

19. ~~„Улица Консервна. Благодатният четвъртък” - Джон Стайнбек / Издателство „Христо Г. Данов”, 1981 г.~~

20. ~~„Психология на сексуалността” – Зигмунд Фройд / Издателство „Христо Ботев”, 1991 г.~~
21. ~~"Как да отслабнем завинаги" - Пиер Дюкан / Колибри, 2006 г.~~
22. "Писма от Земята" - Марк Твен / Хр. Г. Данов, 1968 г.

Мръсна хаванска трилогия

noreply@blogger.com (Точка) — Tue, 13 May 2014 02:26:00 +0300

Ако сте гнусливи и чувствителни на масата, в леглото, в разговорите и в отношенията си, дори не докосвайте тази книга. Защото зад лъскавата завеса на пурите и рома, на чувствените и сговорчиви мулатки и омайните карибски нощи ще затънете дълбоко в телесни течности и смрад, мазилката и стените ще се ронят в леглото ви, ще газите лайна в коридора и плъхове – в стаята си, ще се чукате и ще ви чукат на всяка крачка, ще отслабвате по 18 кг месечно, ще искате да продадете и себе си за една вечеря или парче сапун, ще делите обща тоалетна с още 50 човека, ще се облекчавате в хартийка, ще я хвърляте от покрива върху отсрещния блок и ще гледате отгоре как уличните кучета закусват с още топлия мозък на съседа ви, направил сам крачката към по-добрия свят.

Очакват ви не хорър сцени, родени от нечий болен мозък. Очаква ви Куба през 1994/95 г. - задушавана от мизерия, лозунги, правила и цензура, нечистоплътна и неистово гладна, с остър дефицит на стоки и лична свобода. „Всичко е в криза – идеите, кесиите, настоящето. За бъдещето да не говорим.”

Красивите и възвишени думи не виреят там, където оцеляването е единствената мечта. Проститутките, крайбрежният Малекон и гладът нямат нужда от тях, а от циничния, похотлив, груб и болезнено искрен език на Гутиерес. И от него самия – обикновен, самотен, но не и примирен. На кръстопътя между полудяването и самоубийството избира да оцелее, като спре да се взима насериозно. Иска от живота съвсем малко, за да е щастлив: бутилка ром, приятел, много секс. Също и да се научи да се надсмива на себе си. Винаги, дори когато му отрежат топките.

В неравна борба

noreply@blogger.com (Точка) — Sun, 11 May 2014 08:24:00 +0300

„В неравна борба” (1936) е първият от поредицата Калифорнийски романи на Джон Стайнбек, последван от „За мишките и хората” (1937) и „Гроздовете на гнева” (1938). През 2001 г. е преиздаден е у нас от „Диамант” по превода на Н. Антов от 1947 г. за Библиотека „Знаменити романи”.

Преводът, макар и неосъвременен (останали са някои странни сега думички като "клонове" вместо "клони"), е чудесен - за разлика от корицата на Studio MTStyle, в която няма никакъв стил. Абсолютно неадекватният й кич подсказва любовна идилия между съблазнителна девица и загорял, загладен фермер. Романът обаче, както и другите два от трилогията, е за обречеността на малкия, обикновен човек, смазан от Голямата депресия. Като тематика е по-близък до наградения с Пулицър „Гроздовете на гнева”, но му липсват елементите на семейна сага. Пътуващите селскостопански работници тук се борят не само с трудностите на живота, а и за промяна на статуквото, за социално и икономическо равенство. Вдъхновен е от истински събития - стачката на 900 берачи на ябълки в Калифорния. Стайнбек ни я показва през очите на Джим Нолан, разочарован млад мъж, загубил семейството си в битката за оцеляване. В търсене на себереализация, разбиране и цел, той се присъединява към комунистите. Целият роман е центриран върху бързото му съзряване и трансформацията от отчаяние през мълчалив лоялен последовател до вдъхновяващ лидер на масите.

Разказът за тези десетина дни не е комунистическа пропаганда или провокация към борба за общото благо. Стайнбек акцентира върху нечовешките отношения между хората и е честен и към двете страни, показвайки, че действат дълбоко погрешно в тази война. Би трябвало да симпатизираме и съчувстваме на работниците, но тяхната борба срещу системата за по-високи заплати е почти стадна реакция, провокирана от силно неетичните и безскрупулни методи на партията (пропаганда, ескалираща в насилие в моменти на безизходица). Стачниците са показани не като героични победители, а по-скоро като отчаяни и безнадеждни мъже, готови да се огънат пред първата заплаха или спазъм от глад. Хора, които се надъхват от думи, но се палят истински само от кръв. Макар и организирани, нямат шанс с голи ръце срещу тези, в които е и властта да увеличават печалбите си, режейки надниците, и властта на закона. Всяка стъпка срещу тази власт провокира ответно насилие. Борбата срещу неравенството и откровените бандити е обречена и логично стига до трагичния си край.

Заглавието е инспирирано от речта на Сатаната в "Изгубеният рай" на Джон Милтън.
(That durst dislike his reign, and me preferring,
His utmost power with adverse power oppos'd
In dubious Battel on the Plains of Heav'n,
And shook his throne.)

Имало едно време избори...

noreply@blogger.com (Точка) — Thu, 1 May 2014 06:40:00 +0300

"Имало едно време избори..." е книга, която с удоволствие препоръчвам на всички, имащи право на глас. Императивът на понятието "задължителна за прочит" не ми допада, намирам го изпразнено от смисъл, но е пожелателно и да се вмести някъде в учебната програма на последните гимназиални класове.

В нея Жак Сегела, известен като "Рекламистът на Митеран", е събрал 10 истории на предизборни кампании в бившия Източен блок, Русия, Гърция и Австрия, проведени около падането на Желязната завеса. Макар и на тема политика, книгата е невероятно забавна, чете се буквално на един дъх и със широка усмивка. Между веселите моменти прозират и не толкова забавни факти, умишлено скривани или съзнателно незабелязвани от верния електорат - червени лампички, които размислят и които биха ни предпазили от инсинуираната от корицата следизборна ситуация.

Станал известен с многото си успешни кампании, Сегела е търсен от различни политици. Директен е, дори остър с тези, които не му допадат. Отказва нечистоплътните кампании и приема онези, които са в посоката на демокрацията. Където е водеща страстта, е неговата стихия, включва се веднага, работи за каузата и дори финансира рекламните клипове. Загубени приема лично и се учи от своите и на кандидата грешки.

Комични случки не му липсват. Елцин се интересувал колко ще му платят, за да участва в собствения си клип, което сложило светкавично точка на съвместната им работа.

В бившия Източен блок го шокират мизерията и силното желание за промяна, съществуващо паралелно със старите навици (правилното решение е това на вожда, подходящите музика, цветове и мото не са отговарящите на новата ситуация, а на държавния култ и отмиращата идеология).

Страстта е тази, която го довежда и в България. От предното му идване нищо не се е променило, сякаш тези 30 години изобщо не са съществували. Всеки град си има цвят, София е жълта, като с чернодробна криза, навсякъде е запуснато, неприветливо, уеднаквено. Странно е и първото му впечатление от Ж. Желев, което много бързо се променя (вж. цитатите по-долу).

И малко цитати (много е трудно да се подберат, цялата книга си заслужава):

„Съдържанието е равностойно на незначителността на кампанията: „Вашите проблеми“, се заявява на половината от афишите. „Моите решения“, отвръща в хор другата половина. Автор на тази баналност е американска агенция. Можехме да го предположим, защото рядко един кандидат се превръща по такъв начин в прах за пране.”
(Мелина Меркури, ранената звезда)

„На срещата на високо равнище в Александропулос грехът още присъства. Този път Живков, министър-председател на България, загуби дар слово.”

„Можеш да имаш зад гърба си четири хиляди години история. Достатъчни са сто и петнадесет сантиметра изкусителна гръд, която виси като Дамоклев меч над главата на властника, за да бъде развълнувана обществеността.”

„Преди да ръководи страната, първата роля на един държавник е да управлява мечтите си. Горко на този, който разруши легендата му. Превърнал се отново в простосмъртен, той убива у себе си създателя.”

(Папандреу, разглезеното татенце)

"Човекът е странно животно, готов е да си пролее кръвта за независимостта си, но не и да пожертва един час в неделя, за да отиде да гласува за нея."

„По определение една кампания е единна и неотчуждима. Кой продукт би имал идеята да се кичи с рекламните козове на друг? ...(Хайнекен да подпява „Мъжете знаят защо!”) Политиците не притежават подобна почтеност. Те с удоволствие превръщат рекламата, която е по поръчка, в конфекция.”
(Йозеф Антал, Унгария)

„При самата дума „българин” се сещаш за чадър, в най-лошия случай – за атентат срещу папата.”

„Широките му къдрави и сивеещи бакенбарди го правят да прилича на театрален слуга. Физика на замечтан селянин, мълчаливост на horseguard, прическа на клоун. Първата ми реакция е да се усъмня. Как този щурак би могъл един ден да бъде президент? Но когато Желев заговори, у него сякаш се запалва пламъче, което се разпалва с думите, докато ви възпламени.

... От всички нови държавни глави, изникнали от случайностите в опозицията, Желев, въпреки външните белези, е може би най-мъдрият.”

„Ние сме създали един жалък свят: той е готов на всякаква солидарност, на всякакво партньорство, стига държавникът, който моли за тях, да знае как да се показва по телевизията.

Поради липсата на медийна харизма, България е бедният роднина на Изтока.”

„Дребният философ с глава на клоун стана първият президент на свободна България. Успя без нито един изстрел! ... Измамният наивник беше успял да разчупи предубежденията със своята кадифена революция. ...Желев беше без репутация, без чуждестранна помощ, без признание на Великите сили, но се бореше за няколко идеи, които ни изглеждат наивни поради очевидността си: свободата, собствеността, труда.”

„Подобно на децата, демокрациите плачат при раждането си.”
(Ж. Желев, измамният наивник)

„Наистина, всеки може да бъде държавен глава: подофицер (Амин Дада), пианист (Падаревски), електротехник (Лех Валенса), драматург (Вацлав Хавел), даже търговец на фъстъци (Джими Картър) или актьор (Роналд Рейгън). Но тази най-стара професия на светаедин ден ще бъде оставена на професионалистите.”
(А. Собчак, надеждата)

„...рекламата е като като християнско милосърдие, трябва първо да го приложиш към себе си. Да мислиш, че можеш да управляваш без да общуваш, е суета. Животът е много кратък, за да гласуваш за тъгата.”
(Л. Валенса, родоначалникът)

„Впрочем, да управляваш днес означава да чуваш мърморенията на народа, преди да са се превърнали във викове.”

„Познавам достатъчно добре властниците, за да зная, че у всеки от тях дреме по един убиец. Какъвто и да е хуманизмът им, те трябва да бъдат способни, по подобие на големите мениджъри и когато обстоятелствата го налагат, да покажат зъбите си и да разкъсат дори и верните си привърженици. Държавните интереси не признават душевни настроения.”
(В. Хавел, неопетненият)

„Тази държава на Крез е последната блажена земя. Но внимавайте, опасност! Там царува един консерватизъм на ръба на расизма, няколко идеи нацизъм и добра доза егоизъм. Животът е обикновен, малко провинциален, културен без интелектуализъм, заможен без парадиране. За разлика от швейцарците, австрийците са бивши бедняци, а не новобогаташи. А това им помага да приемат за президент един социалист, докато сърцето им бие надясно, в посока на портфейла. Нормално, това е страна на старци.”

„Какъв отвратителен импулс подтиква хората да следват в расисткия им делириум разните там Льо Пеновци или Хайдеровци? Няма страна, която да не притежава дежурния си “фашага”, чието влияние непрекъснато нараства. А колко съучастнически медии се поддават на играта му! Наистина, в републиката всеки има право да изразява идеите си. Но тези, които насочват обществеността, имат задължението да не правят от тези хора звезди. Уви, фашистката воня повишава зрителския интерес и продава вестниците. Но на каква цена за демокрацията!”
(Враницки, непоклатимият)

„И така, в една демокрация няма какво да се спечели чрез осмиване на най-добрите служители. Политическата класа би трябвало да спре клането, преди да се самоунищожи. Който афишира вятър, жъне бури.”

„Трябва да се общува, но по-лошото от това да не се прави реклама е, когато се прави прекалено много реклама. ...Човек банализира имиджа си, ако взима думата при всеки повод. Избирателят ви прощава всички слабости с изключение на тази, че вече не го учудвате. Политиката боледува от прекалени приказки и прекален фалш.”

„Популизмът е ускорител за изборите, но спирачка за правителствата.”

„Очите му ми се усмихнаха с бръчиците на неръждаемия каубой:
- Най-щастливият ми ден е утрешният.
Какъв по-добър урок по младост е да добавиш живот към годините си, отколкото години – към живота си!”
(А утре?)

---------------

Бях убедена, че това е единствената книга, която така ме е погълнала и ме забавлява, че дори не се дразня от повтарящи се груби грешки (ат като пълен член в м.р., съвсем обикновено и като притежателно местоимение в ж.р. вместо ѝ/й).

Обаче стигнах до Австрия и там кашата беше пълна. В немския език има едни гласни - умлаути, с особено изписване (с две точки), които някои шрифтове си заместват с произволни знаци при печат. Тъй като по-нататък ги има в няколко текста на мото на кампания, предполагам, че посочената като "стилов редактор и коректор" госпожа е пропуснала тези страници. Получили са се някакви странни и непроизносими партийни наименования: Социалдемократическата партия (SPÖ) е Spц, Австрийската народна партия (ÖVP) е Цvp, Партия на свободата на Австрия (FPÖ) е Fpц.

Аз си ги прочетох, имам стабилен тренинг от служебните мейли, но е важен принципът - всеки да си върши съвестно работата (което в родното книгоиздаване все още е проблем).

Психология на убеждаването

noreply@blogger.com (Точка) — Sat, 26 Apr 2014 02:19:00 +0300

Макар че корицата й буквално крещи "Или ме пропусни, или ме наритай в някой ъгъл!", книгата на Чалдини се оказа много полезно и приятно четиво, което незаслужено съм подминавала няколко години. Тук трябва да благодаря на един от малкото си четящи колеги, успял да ме зариби за десетина минути и на следващия ден буквално да я напъха в ръцете ми.

Това е първата, късно написана книга на Роберт Чалдини, последвана от "Да! 50 тайни от науката за убеждаването" (предполагам с есенцията от тази, преработена и допълнена в съавторство с Ноа Голдстайн и Стив Мартин) - и двете издадени у нас от Изток-Запад.

Противно на първоначалните внушения от заглавието и кичозното лого "Библиотека Бизнес", съдържанието няма нищо общо нито със скучноват учебник (макар че успешно може да се използва за тази цел), нито със селф-хелп мъдрости от типа "Какво/как да ..., за да...". Робърт Чалдини сам е ставал много пъти жертва на въздействащи събеседници и това е една от причините да се заеме с множество изследвания по темата. Събира резултатите в тази книга, която обяснява начините за извличане на съгласие, как да ги използваме, разпознаваме и как да им се противопоставяме.

Методите на убеждаване се изучават при някои професии, част от тях се прилагат и несъзнателно. Могат да се наблюдават в различни ситуации - пробутване на скъпа стока в магазина или ненужна такава на домашно парти и при продажби от врата на врата; предизвикване на съчувствие при събиране на дарения и искане на заем или услуга; печелене на съдействие, признание и подчинение при разпити в полицията или на военнопленници; в рекламите и при сключване на сделки.

Освен принципите и начините за убеждаване Чалдини разглежда и автоматичните ни реакции, стереотипи и представи, факти и суеверия, навици и асоциации, които ни влияят в ежедневието: неудобството при отказ и готовността за помощ; първосигналното харесване/нехаресване на някого/нещо заради определено качество или защото така е прието; взаимоотношенията и промяната им при определени ситуации (в семейството, в група с различни характери или етническа принадлежност); последващото възприемане на компромисите и взетите решения като оправдани и единствено правилни; влиянието на мнението на околните върху личния избор и на определени черти на кандидатите (пол, възраст, външност, име) върху гласуващите на избори или при интервю за работа.

Книгата е представена много добре, вкл. с картинки в това клипче:

Цитати от нея заедно с биографична бележка за Робърт Чалдини могат да се прочетат тук, един забавен откъс - в блога на weasell и друг, по-дълъг и по-сериозен - в блога на Mythack.

Един от интересните примери, свързани с промяната на поведението под външно влияние, е експериментът на проф. Стенли Милграм (Yale University, 1961 г.). Много напомня на проведения 10 години по-късно Станфордски затворнически експеримент и изследва каква е готовността на зрели и разумни хора, поставени в непривична обстановка, да направят почти всичко по заповед на някакъв авторитет или поставено като задача от имащия власт. Феноменът на огромния процент Авраамови последователи (готови да убият и сина си по заповед свише), подчиняващи се с ропот или без, води до "отрезвяващи изводи по отношение на способността на друга форма на власт - правителството - която може да доведе до страховити нива на послушание сред обикновените граждани ... и за несъмнената сила на авторитета и властта да контролират нашето поведение."

Сляпото подчинение на авторитета и силата на йерархията са особено опасни и в област, която с различна честота ни касае пряко - медицината. 12% от изписаните с рецепти медикаменти и 10% процента от всички инфаркти в американските болници са плод на лекарска грешка, неоспорена навреме нито от пациенти, нито по-ниско стоящия медицински персонал - единствено защото всички спират да мислят след решението на авторитета. Колкото смешно, толкова и тъжно звучи случаят с ректалния ухобол. Съкратеното предписване на капки в болното дясно ухо като R ear (отзад) вместо Right ear резултира в безполезни капки в ануса на пациента, който като дежурната сестра приема това за съвсем нормално лекарско решение.

***
В това последно издание на книгата си авторът е включил в края на всяка глава писма от читатели. Според него те са важна обратна връзка, показваща "колко често в ежедневието си ставаме жертва на силата на влиянието". С изключение на писмото в блога на weasell обаче останалите са като изсмукани от пръстите, кръпка в тази хубава книга. По стил и съдържание приличат на рекламите на перилни и почистващи препарати и дамски превръзки. Нереално е хора, които четат книги, да пишат така елементарно и наивно.

Другото дразнещо нещо е предната корица - в биещи се цветове (ярко червени букви върху бледозелен фон на точки, имитиращ текстура на кожа), грозна, безлична, с пльоснато в средата лого - снимка на лъскаво левче с бодящо бял фон... И ученик в първите часове по Информационни технологии би избрал други шрифтове и би направил нещо по-смилаемо и стилно като дизайн.


корици на американски издания

корици на руски издания

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Да! 50 тайни от науката за убеждаването

- See more at: http://iztok-zapad.eu/books/author_books/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%20%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/141#sthash.W0SYbvLm.dpuf

Човекът, който обичаше кучетата

noreply@blogger.com (Точка) — Thu, 17 Apr 2014 01:30:00 +0300

„Човекът, който обичаше кучетата” е от онези гигантски не само като обем книги, които ме размечтават за няколко около 50-часови денонощия, напълно лишени от ангажименти и разсейващи фактори, в които да се отдам изцяло на удоволствието от четенето.

Романът не предполага да е и не е развлекателна и лесно смилаема книжка, но Падура успява да поднесе сухата история и зловещите й моменти колкото безпристрастно, толкова и увлекателно. Някои от главите въпреки това са трудни за четене. Нормално е една биография (а тук са две) да включва предимно факти, но тъй като това не е чисто исторически четиво, буквално задръстените с имена, организации и събития поредни страници, особено посветените на Испания в първата част, са доста стряскащи. Благодарна съм на Венцеслав Николов не само за чудесния превод, но и за огромното количество много изчерпателни бележки под чертата, без които голяма част от съдържанието, извън познатите на всички партии, войни, революции, вождове и лидери, Оруел, Хемингуей и Дос Пасос, би останало неразбираемо, непознато и нечетимо. Особено радващо лично за мен е, че цялото това огромно количество допълнителна информация е точно под чертата на всяка страница, а не в края на книгата – непрекъснатото разгръщане е изнервящо и разсейващо, така и не мога да разбера защо някои издателства предпочитат да наринат всички бележки чак преди задната корица.

„Човекът, който обичаше кучетата” е действителен роман за „опорочената най-велика утопия”, в който през различни периоди от време и на различни континенти се преплитат три сюжетни линии: биографиите на Лев Давидович Троцки и на неговия убиец Рамон Меркадер и историята на кубинеца Иван. Общото между тримата е любовта им към кучетата (и по-специално към руските хрътки борзой) и неизлечимият отпечатък, който оставя в живота им една идеология, попаднала в неподходящи ръце и извратена от нездрави мозъци. Ролята на Падура е на безпристрастен наблюдател, разкриващ задълбочено героите си, различните гледни точки за събитията и много, включително и неизвестни факти, оформяйки ги художествено и завършвайки ги като роман с образа на кубинеца. Всъщност Иван е съвсем реален, на негово място със същия успех можеше да бъде и всеки човек от народа на която и да е от другите братски и приятелски страни, затънали в мизерия, подчинение и вечна вяра в красивото и светло соц-бъдеще.

Оставих недочетена „Архипелаг Гулаг” заради тази книга. Двете почти ми наредиха пъзела на едно съвсем не толкова далечно минало – времето на излъганите илюзии и задушаващ оптимизъм, на послушанието и вождизма, на сивата еднаквост и голямото нямане (на елементарни стоки и свободи, на ток и храна, на избор и право на собствено мнение). Това време не трябва да се забравя, защото някъде все още тече...

----------------
Жанет-45 продължават да са единственото издателство, от което човек може да си купи книга, без риск в даден момент от четенето й да го обземе неистово желание да върши непристойни неща с нея. Винаги изненадват с корици и съдържание, преводите са на ниво, както и техническото изпълнение (здравина, отпечатване, осезаема работа на редактор и коректор, липса на грешки). Това, което правят, е силно пожелателно за всички останали техни колеги.
Не им правя реклама, отдавна нямат нужда от такава. Благодаря им.

Благодаря (отново) и на хората, които ме изненадаха и ощастливиха с тази книга.
Те си знаят. ;)

Не четете книги!

noreply@blogger.com (Точка) — Thu, 9 Jan 2014 17:49:00 +0200

Не четете книги, животът е твърде кратък, за да го пропилявате. И без това не можете да изконсумирате всичко написано и издадено. Ако все пак сте любопитни за какво се разказва в тях, гледайте каквото е филмирано. Защо е необходимо да се борите с половин/цяла страница, за да разберете цвета на небето/морето, след като секунден поглед към екрана ви изяснява веднага цялата метеоситуация? Или да разгръщате с часове, за да се докопате до душевните и физически сърбежи на героите? Ами няма нужда, движенията и лицата от екрана ще ви кажат веднага всичко. Абсолютно е достатъчно за общата ви култура, това даже и гимназистите го знаят и прилагат в часовете си по литература. Напоследък е актуално книгите да се пишат след/по филмите, така че ще водите читанките с една обиколка. Даже с две – можете да сравнявате няколко екранизации, а колко книги се пишат повече от веднъж?

Не четете книги, те водят до социална изолация и душевен дискомфорт. Рискувате да научите нещо извън общоприетото инфо и да скапете отношенията си с баба си/свекърва си, като й обяснявате безполезността на магнитните наколенки и космодиска. Или колежките да ви отрежат тотално, ако ги посъветвате да спрат да тъпчат децата си с хомеопатични отварки и драженца, а себе си – с тревогите и надеждите, предписани от астролозите. И изобщо рискувате да се вземете за нещо повече от другите и да мълчите като пукал във всяка една компания, извисени над простолюдието и блудкавите му разговори. Зарежете книгите, животът е в социалните мрежи сред умните статуси и цитатчета. Или на някое афтърче с дълбокосмислените анализи кой колко пил, ял, еб... и т.н. Всеки лев, който сте дали за книга, вместо за бира с цаца/картофки или малка водка с приятели, ви отдалечава на светлинни години от активния, реален и пълноценен живот сред хората.

Не четете книги, те убиват зелените дробове на планетата ни. Хиляди дръвчета умират, за да се издават никому ненужни четива. Бъдете социално активни, пуснете зелена петиция, създайте ФБ страница, заливайте всички с антикниги-хаштагове, спасете Земята! В това начинание и дупетатите ни ще ви подкрепят.

Не четете книги, вашите идоли и известните хора у нас (известни най-вече с това, че са известни) също не го правят. Те само раздават книжки в кампании, внимателно хващайки ги от правилната страна за пред фотографите. Ако искате да станете известни като тях, стойте далеч от книгите. Може да се изкушите понякога и да разгърнете онова четиво за съпругата и любовницата, което НиЛо така горещо препоръчва в медиите на съперницата си, но не прекалявайте с дозата. Колкото по-малко, толкова по-добре. Нито една прочетена през живота ви книга автоматично ви прави идол на подрастващите и ви гарантира собствено ТВ предаване, в което да драскате по стените великите си мисли със забит в задника маркер.

Не четете книги...

И замириса на море

noreply@blogger.com (Точка) — Tue, 4 Jun 2013 03:09:00 +0300

Съдейки по термометъра, тази година истинската пролет настъпи след краткото лято. Объркването в сезоните обаче изобщо не влияе на графиците за отпуска (на когото е останала) и на плановете за почивка (който може да си я позволи). Все по-силно замирисва на море и въображението се задръства от потни бирени чаши и варена в гранясало олио цаца. Това последното - за бургазлии, за варненци - трицона, а за всички, за които ден година храни, замирисва най-вече на пари.

Прекарала съм повече от половината си живот на метри от плажа, предимно при цаците и за кратко при трицоните. Достатъчно дълго време, за да усетя и сладостите, и горчилките на морето. Никога не съм разбирала как някой може да почива (т.е. да релаксира пълноценно) на море и да дава луди пари за ежедневно и целодневно пържене на слънце, гарнирано с полегнали в интимна близост най-различни телеса и класическата комбинация от гореспоменатите рибченца (кило сурови за няма и левче, но сервирани покрай пясъка по десетина броя за към три лева) + Бургаско (наливно), което от десетина години си е гола хасковска вóда.

За обикновените морски жители лятото е сезонът, в който изведнъж се превръщат в най-милите роднини и приятели, които трябва да бъдат посетени за ден-два, разтягащи се до седмица (поне). Това е времето, в което те се опитват да свикнат с шепите пясък в коридора, вечно студения бойлер, с различния (и често трудно поносим) манталитет на скъпите гости, с прескачането на тела, за да се доберат до леглото си, с редовната опашка пред собствената им тоалетна, с шумните и сякаш вечно будни тълпи някъде навън ("Аз съм на почивка, плюс т`ва си плащам и ш`си прая к`вот` си щъ!"). В крайна сметка няколко месеца годишно им се налага да се чувстват като гости у дома си.

Има обаче една друга порода, за която тези месеци са златна мина. Опитват се за всичко да събират такси и най-вече да продават и непродаваемото, завардили всеки свободен сантиметър: семки и джанки във фунийка, варена царевица, компоти и каквото още даде градинката (или оня отгоре), ковьорчета и мильота, плетени на една кука... всичко, включително залъка хляб и покрива над главата на драгия турист. От всяка масичка, чадърче, стайче, керемидка валят левчета. Има всичко, за всеки джоб и вкус, понеже напливът е (бил) голям. Нищо, че излъганият веднъж няма да повтори. Обслужването е не в името на удобството на почиващите, а мазно или нахално обгрижване с едничката цел изпразване на портмонетата и картите им.

С безумната идея за бързи удари и ударченца бяха застроени разностилово всяка педя и градинка покрай морето. Хората се здрависват от терасите на две сгради, под тях се гуши заведенийце или магазинче, а връхлитащите музики и миризми се дуелират за сетивата им.

Паралелно с шедьоврите на новия архитектурен гений (голяма част от които изобщо не отварят врати), продължават успешно да се котират както уютните семейни хотелчета (които често са стаичка-две в съседство на хъркащо бабенце, допълващо си пенсийката), така и реновираните (и не толкова) хотели, ведомствени почивни станции и бунгала от соца, накичени с гръмки имена. За клиентски ориентирано поведение и ол инклузив често само са чували, без да се задълбочават в същината на понятията. Но претенциите на всички предлагащи се са огромни.

Рядко ми се налага да прибягвам до услугите им - за среща уикендно с приятели или покрай феста в Каварна. Случвало се е от вратата на обявената за просторна стая да падаме направо на леглата и да ползваме общ санитарен възел с непознатите съседи. Спалнята се е оказвала разтегателен архивен диван, а апартаментът - бунгало с широкичък коридор. Случвали са се и нормални и доста приятни хотели. Понеже е за вечер или две, са ми напълно достатъчни удобното легло с чисти чаршафи и възможността за душ и топла вода по всяко време. Същината на нещата е в течащия купон.

Със същата нагласа подходих и тези дни. Симпатично изглеждащо на снимките хотелче, прилично като цени, леко извън Каварна, където човек да си отспи на шума на прибоя, далеч от алармата на разпяващи компании, измъчвани от безсъние или недостиг на бутилки. Не сме платили предварително, но нали сме скъпи гости, ще ни дадат едната от току-що приготвените за такива случаи резервни стаи. Колко дължим ли? Ами ... две по ... Тъкмо да си отворя устата, че толкова е спането в хотел три звезди, а този е една, а и в сайта им съвсем не пише толкова, проблясва някакъв спомен, че прясно приготвената ни резервна стая всъщност била в другия сектор и затова с десетачка по-евтина. Няма адресни карти, регистрации, касови бележки и прочие досадни подробности.

Добираме се по сумрачни лабиринти до въпросната стая. Натрапчивата миризма на отдавна нечистена скара се е просмукала здраво и на третия етаж. Вълмата прах по пода и слоят прах по тъмните мебели говорят за дълга необитаемост. Но пък има две изглеждащи чисти легла, разпадаща се дограма, еко тераса с растяща в пукнатините трева, масичка, столче (обещаното второ така и не се произведе), морето се вижда... Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и доволен! Освен това не бързаме ли, ами той, концертът, скоро ще започне ... Оставяме сака и потегляме към стадиона.

По малките часове с фенерчето на телефона някак прекосяваме правилно съвсем тъмните лабиринти и дори успяваме да си отключим (десетина минути по-късно някъде около нас нямат този късмет). Толкова съм свежа и заредена с музика, че не ми се спи изобщо. Адски студено е за разходка край морето, така че: горещ душ и книжка на нощна лампа до идването на Сънчо. Тук вече не познах. Нощна лампа - тц. Само пукнатини по стените. И онази миризма на непочистена скара, уплътнена с нюанс на отдавна несменяна мазнина във фритюрника.

Докато се опитваме напразно да изцедим поне струйка хладка вода, започна да премигва и единствената светлинка в стаята, висяща на косъм. Водата си църцори все все така ледена. Тогава разбирам защо в банята с размерите на кучешка колибка няма нито една закачалка за хавлии и защо от завеската за душа са оставили само няколко халкички. Ами гостите в този хотел просто не се къпят. Толкова е просто! Кой каквото свърши в морето, доподмива се в оставения до тоалетната чиния леген и край на хигиенните проблеми.

За по-безопасно гасим лампата-светофар, изкъпваме се с пакет мокри кърпички и заспиваме след дълги молитви да не би изпод иначе удобните матраци да наизскачат дървеници и да се дрогират с мазния уханен въздух.

Сутринта се надигам с мъка, колкото да установя, че скарата и фритюрника не са ни изоставили. Целите ми ръце са в сърбящи червени пъпки. Имам имунитет към морските комари, но не и към останалите хапещи гадини. Опитвам се да позная какви точно са споделяли леглото ми, докато се влачим на закуска. Всичките 40-50 човека сме концертни и недоспали. Закуската, култовото компле, се точи два пъти по-бавно от нас. Чак после ми светна, че е от немощ. Шунка и кашкавал с дебелината и размерите на цигарена хартийка, три маслинки, сбръчкани до размерите на едро грахово зърно, яйце, лъжичка масълце и мармалад, по резенче домат и гъбеста краставичка. Хляб и прозрачни шварц кафе и мляко - почти без ограничение. В края на краищата никой не е дошъл там нито да се къпе, нито да се наяжда сутрин или да ползва друго, включено в цената. Дошъл да нощува, т.е. да си дремне (ако може) между двата концерта. За къпане си има море, а за наяждане - скари пред стадиона. Почти се просълзих от прозренията си и за секунда исках да благодаря с метани за оказаната ни чест да обитаваме за малко ето тази прелест:

Умъртвих този си порив с разходка до плажа пред хотела. Т.е. до подобието на плаж. Съседната лъскава сграда си е насипала десет квадрата с пясък, покрила го е със шезлонги и е направила каменна пътечка до водата. Закъснелите да се пекат по терасите си. Или на тревата. Спретнали са и чуден открит бар, в който един много приятен младеж прави истинско кафе и фрешове, вкусни и поднесени с усмивка.

Връщането към реалността на двайсетина крачки зад бара е трудно, но наложително. Прибираме сака и връщаме ключа. Почти са обидени, че не оставаме още една вечер. Няма как, работа. Да заповядаме когато имаме отпуска за по-дълго. Принципно е все пълно, групи, чужденци, ама все ще се намери една стаичка да ни приютят. Ще ... Мерси, чао и весело изкарване.

И на вас чао и успех с групите и чужденците извън дните на феста. Дано ви се получи. Щото аз втори път съм мерси. Пъпки мога да си спечеля и другаде, даже с отстъпка.

Търся си доброволец

noreply@blogger.com (Точка) — Fri, 10 May 2013 01:27:00 +0300

... който да свърши нещо вместо мен. Нищо непосилно или незаконно, трябва само да прочете една книга и да ми я обясни после така, както би го направил пред отбор юнаци и юначки от някое нашенско риалити.

Книгата не е обикновена и случайна, а е българският кандидат за Нобелова награда (която както сигурно и децата знаят, се връчва на писател, независимо от коя държава, който е създал най-забележителния литературен труд с висши идеали). Издадена е миналата година. В това интервю с единствения човек, имащ право да предлага наши писатели за престижната награда, са изброените кандидатите през последните години (името на автора й не е сред тях). За тази година името е само едно - на най-достойния, но няма право да го посочи. По най-елементарната логика следва то да е името на човека, сътворил тази книга.

В Кафене.бг има едно много прехласнато и възвишено нейно ревю, единственото налично в мрежата. Моля да го прочетете цялото и с максимално внимание. В скоби ще добавя, че след него ме човъркат следните неща: дали кафенето не е взело да се разминава с място за изкуство и култура или авторката: а) не е чела, за каквото е писала; б) е пила/пушила нещо, преди да пише и кога най-сетне ще престана да чета сайтове с ~~платени~~ ревюта на книги?

Но стига лирични отклонения, ето го и литературният шедьовър: цък! Най-долу има и линк към е-книгата.

Честно си признавам, опитах се да я прочета сама, колкото и да ми е кът свободното време и едва да го разкъсвам между Pale Blue Dot на Сейгън, Пръстът на Галилей на Аткинс и още минимум десетина започнати заглавия художествена литература. Въпреки ужасната комбинация от бели букви + черен фон + ситен шрифт, положих усилия за няколко страници, дори я попрелистих до края, в случай че нещо не си пасваме с началото й. Емиииии... всичко си има: Голям взрив, енергии, квантови работи разни, аури, безкрайно количество научни доказателства и примери, силното рамо на Холографската вселена, извънтелесни преживявания, много, ужасно много наука (авторът е физик с голям опит все пак...) Обаче се препънах. Тъкмо се бях успокоила тези дни, че след Парадокс-а на Ал-Халили що-годе съм се пообразовала и хоп - попаднах на някакви странни частици с още по-странни свойства, които при движението си губят част от знанието си и огромния си информационен потенциал. В този момент ме зашлеви аналогията с паметта на водата и край, изключих, не мога да прочета или асимилирам нито ред повече, от никоя книга.

Много моля затова (за да не се чувствам неука и тъжна и защото ми се чете, чете ...) някой да се жертва заради мен, да прочете този велик труд и да ме направи съпричастна и близка с номинацията за Нобел (а защо не и награда?!). Ако може, нека доброволецът е физик или поне със стабилни такива познания, за да се плъзне по-лесно и безболезнено в авторовото мислене.

Искам да го помоля също да бъде смел и мъжествен и да не се отказва и огъва още при първия си досег с науката и силата на доказателствата в тази творба: