Тази ми е любима от доста време, нищо, че вече не си говорим. Най-любимото ми в нея: шегата е от книга за деца.

Изключенията са малко и изключителни, а животът е кратък и временен и с това ми се изчерпват всичките познания по математика.

За забавление – или страдание – си ги представям в различни измислени сценарии, в които се борят с реалността така, както се борят с мен. Реших да споделя част от фантазиите си. Ще започна със следния пресен цитат:

Naved R: can you check it whether it is on shared server
Wayne: Yes, it is, but you should know that.
Naved R: ya i know. just wanted to confirm

Горният разговор може да се облече в нещо като следната битова ситуация:

Влиза един индиец в автокъща и след нормалните вежливости пита служителя дали колата му е наистина лек автомобил. Служителят го гледа празно няколко секунди над очилата си, след което се накланя напред на бюрото и с известна очуда поглежда през прозореца, където е паркиран лекия автомобил на индиеца – същия, от който последният току-що е излязъл, за да влезе в автокъщата. След това упражнение горката жертва на извратеното ми съзнание вежливо му споделя очевидното, а именно, че да, колата му не е ледоразбивач в Северно Море, а кола. Индиецът отговаря, че принципно знае, но да си е сигурен, нали – все пак!

След което в представите ми служителят вади една карабина изпод бюрото и избива всички, после се застрелва сам няколко пъти, отива до колата и я запалва.

Разбира се, това няма да осуети страхотния провал, който дебне зад ъгъла – само ми напомня, че до тогава ще имам ягоди.

Любимото ми време от пролетта е вечерта в Стара Загора.

Любимото ми време от лятото е рано сутринта, когато небето е един определен нюанс на синьото, който няма еквивалент другаде в природата. Това го разбрах преди шест години в шест сутринта във Велинград. Това е цветът на Изгубването.

Есента си е гадна работа откъдето и да я погледнеш.

Любимото ми време от зимата е рано сутринта, когато небето е плувнало в кофа боя от оранжево, розово, сиво, синьо и червено. Това го разбрах едва тази сутрин, защото досега не се бях събуждал в седем сутринта в София.

Разни любими моменти с по едно (или две) изречение:

На 30 км от границата с току-що оправена неспасяемо разбита кола и без бански в Черно Море в пет вечерта, без идея, че на другия ден колата пак ще се разбие, но това изобщо не би могло да ни спре да идем на Оркестъра за Сватби и Погребения в Ямбол. Или:

В Стара Загора на футболното игрище на девето в пет сутринта с най-неудобните за ритане обувки и един скейтборд, след най-безумния купон на гимназията, но все още преди Ицо да си е извадил пишката и да я е тупнал на масата в трапезарията. Или:

В старото студио към 12 на обяд, аз съм на 17 и ми се иска да вярвам, че всичко, което нарисувам по тялото си, ще стане част от мен и ще ме определя – за този неуспешен експеримент съм взел назаем 50 лева от Пора. Или:

В Дълбоки в сменяне на покрива на работилницата на дядо заедно с един циганин в продължение на два дни – тепърва ще стане ясно, че той не яде „зелено“ и че съм одрал кожата на баща си. Или:

В Слънчев Бряг на огромната тераса с най-хубавите и мили хора на света в 12 вечерта, докато хоризонтът гори. Или:

В едно намазано заведение на главната в гледане на купата на африканските нации и в съседното заведение, когато токът спря. Не помня в колко часа, защото тогава май нямахме нужда от часовници. Или:

Седем месеца по-късно, когато тичах на стадиона и получих съобщение, в което пишеше, че трябва да поговорим – тази вечер избягах четири километра. Или:

В София до един кош за боклук в ядене на мандарини в осем вечерта – нямаше да знам това, ако не ти харесваше толкова как нося часовника си, защото сега определено нямам нужда от него.

Може би не всички стават за филмиране или включване в роман, но ми се иска да вярвам, че са част от мен и ме определят.

Имам си и любима дума, но тя е и много тайна дума – ако я казвам твърде често, може да се захаби и износи.

Намирам това за прекрасна илюстрация на една доста смотана човешка черта – склонност, която не е спирала да съпътства вида ни през цялото време до днес, и прави битуването ад. Ако прекараш целия си кратък и безценен живот в сляпа надежда за награда в отвъдното или получаване на велика мъдрост накрая, през цялото време слушайки как ордите наоколо бълват безумие и празно, навярно просто ще си продължиш така, докато не ти забие флаша на браузъра и не умреш. Истина.

Слушай: от чакането сърцето се обезкървява, а очите изсъхват. От говоренето на душата и на устите им се случва същото.