Само за месец бях харесал много още четири боядисани в червено млади жени. Предния месец – още толкова. Ще хлътна, докато слиза от трамвая. Ще хлътна, докато влиза късно в лекцията по история на изкуството. Ще хлътвам в продължение на седмица, през която ще ми прави закуска всяка сутрин, след което ще изчезне безследно с бездомното ми куче. Ще хлътна на опашката в супермаркета. Нямах съмнение, че под формата на този красив и божествен код, някой искаше да ми каже нещо, но нямаше как да зная кой и какво. Само ако можех да се отдалеча достатъчно – а в житейските събития отдалечаването се осъществява под формата на спомняне – сигурно щях да забележа, че в зависимост от относителното време, прекарано в живота ми, червенокосите се деляха на мимолетни и кратки. На точки и чертички. Морзов код. И само ако можех да разбирам морзов код, сигурно щях да ги преведа в следната телеграма:

ОЩЕ ТРИ ГОДИНИ ТОЧКА НЕ СИ СМЕНЯЙ НОМЕРА ТОЧКА

Колко глупав е човешкият мозък, когато започне да си внушава сам. Не съм доктор, но имам теория, която описва механиката на ситуацията. Ще говоря във второ лице единствено число, но разбира се, през цялото време ще имам предвид единствено себе си.

Отиваш ти някъде и срещаш някого – това не е задължително физическо срещане; съвсем спокойно може да си видял Клаудия Шифър в изрезка от полско списание. При наличие на подходящата вътрешна и външна среда, това, което се случва, е подобно на случаен електрон, изстрелян през мозъчната ти кора докато спиш, и ти, въпреки всичката рационалност, почваш да вменяваш на този някого всякакви неща, които всъщност не са част от него. Започваш да проектираш глупавите си идеали, т.е. най-вече своя собствен образ и подобие, върху него, без значение дали на жертвата й отиват или не.

Въобразяваш си на първо време, че е много по-умен от теб, че също като теб харесва комикси, че не заспива на Blade Runner. Не настояваш да е със същите политически възгледи като теб, но всъщност това е самозалъгване, защото не би излязъл с нео-нацист или просто с човек, който иска да убие всички улични кучета в София. Това, че идеализираш някого, не значи, че той в действителност е по-лош от тъпите ти представи. Просто е различен от тях. Всъщност най-вероятно е много по-добър, хубав и интересен.

Нека напомня, че всичко това се случва в мозъка ти преди да си обменил и две приказки с този човек, при това – за милисекунди. Всъщност цялото действие дотук се развива единствено в мозъка на героя, този интригантски орган, който само знае да създава герои и след това да им съчинява истории. След което цялото ти тяло и същество се превръщат във вектор с ясна посока и скорост, изцяло подчинен на миража, така любезно създаден от мозъка. Тази посока в никакъв случай не идеално лоша – например не е като да искаш да преспиш с всеки срещнат – но е безумна, нереалистична и обременяваща и за двамата. Излишно е да казвам, че бъдещите ви деца вече си имат имена.

Обикновено в този момент се появява истинският проблем – че другите хора също са способни да страдат от това заболяване, повече или по-малко, и освен ако синхронът ви не е съвършен, е много вероятно те също да имат своите миражи в бъдещето или демони в миналото.

Във всеки случай двете тела могат да се засекат за малко и да не им е много зле заедно, но е най-вероятно в крайна сметка да се окаже, че се движат в обратни посоки и с различни скорости.

Ако хората нямаха мозъци, които да им помагат да си въобразяват неща, сигурно щяха да са в много по-добри отношения, и за по-дълго време. Но те са си такива, каквито са. И след като движението по инерция приключи, започва новият цикъл – съвсем противоположен. В който ти си търпеливият, а някой друг бърза. След това ритуално изгаряш снимката на гимназиалната си любов на терасата, по шорти. След това прекарваш година и половина с някой страхотен човек, който просто не е точният за теб в точно този момент. След това отново се превръщаш в пример от учебник по физика за въобразяващи си хора. След това се сещаш, че изгарянето на снимка на терасата (и по шорти) не променя почти нищо в обективната реалност, освен агрегатното състояние на купчинка целулоза и сребро. И така, циклично, в общи линии докато имаш глава на раменете.

В човешките отношения, за разлика от движението на влаковете, няма разписания, светофари или стрелочници. При липсата на тези инструменти не е чудно, че не се засичаме по-често – чудно е колко рядко катастрофираме челно и изгаряме в пламъци.

Само за месец бях харесал много още четири боядисани в червено млади жени. Нямах съмнение, че под формата на този божествен (и красив) код, някой искаше да ми каже нещо. Не знаех кой и какво. Това бяха кратки харесвания, но не мимолетни – достатъчно дълги, че да успея да си измисля по някоя невероятна история с участието на въпросната дама.

Колко глупав е човешкият мозък. Не съм доктор, но имам теория, която описва механиката на ситуацията. Ще говоря във второ лице единствено число, но разбира се, през цялото време ще имам предвид единствено себе си.

Гледам през черните железни решетки, право в сбирщината кафяви кокали на този обруган, изкопан от гроба си труп, неспособен да се задържи сам на крака – поддържан от въжета и стативи, които едва понасят тежестта на паметта му. Мисля си дали този, който го е съчинил посмъртно, е имал дори смътна идея какво прави. Дали не го е сглобил на случаен принцип, по кривите пастелени скици на дъщеря си? Дали главата не трябва да бъде отзад, дали не е ходил на два крака, дали обърнатите му бивни не са стърчали от задника? Дали някой няма да съчинява и мен след смъртта ми? Ще цитира това в час по евтината литература „на прехода“, този толкова разтеглив период във времето, и със завидна непоклатимост ще знае точно какво съм си мислил.

Баща ми имаше зелени очи. В минало време не защото вече го няма на този свят, тук по навик се чука на дърво, а защото не съм ги виждал откакто бях на шест.

В паметта ми са живи едва две сцени, базирани на действителни събития, в които участва и той. В първата отива на лов: майка ми е с мен на вратата, аз съм се хванал с едната ръка за врата й, с другата отчаяно опитвам да го стигна, и, разбира се, рева малко по-силно от сирената на втори юни. Поради спецификата на традиционното българско облекло за лов в продължение на много години след тази сцена ще си мисля и ще твърдя, че баща ми всъщност отива в казармата.

В сцена две той чете вестник в хола, аз съм до него и рисувам с водни боички ярко-червена кола, която навярно прилича на грозно яйце. Горд с яйцето с летни гуми отивам до него, само за да окапя съвсем истинските дънки с червена боя. Следва скромен скандал, който в ретроспекция не разбирам, защото откакто живея сам и съответно знам как да пускам пералнята, знам също, че водните бои се перат лесно. Сигурно просто в този век хората са доста по-разглезени и безотговорни по отношение на дънките си.

Не съм наследил очите му. В цветовете на лицето си съм скучен като всеки друг, донякъде споделящ смутните времена и география на раждането ми.

Но не се оплаквам от липса на наследство, напротив. Има една къща в едно планинско село, стара и масивна колкото света. Селото е от ония места, в които дядото и бащата и сина и внука въртят две имена в продължение на двайсет поколения, и когато майка ти те роди и тръгне да узаконява съществуването ти на този свят с нещо по-различно от горепосочените имена, непознати жени от селото – дори не са роднини – идват да я увещават да не го прави, да не разбива традицията, да не е луда?, и други такива. Къщата е огромна, в двора си има работилница, два гаража, по-малка къща, плевня за животните и старата каруца, кладенец, и така нататък. Това в работилницата е банциг, а не циркуляр, както ще се опитат да ви убедят някои хора, под кожата на чиито длани никога не се е забивала треска. На него се бичат дъски, и аз съм участвал в този ритуал с ей тия две ръце, и това навярно ще си остане най-гордият момент в живота ми. Нищо, че трябваше да бъда посветен в семейния занаят от циганин в замяна на ракия и обяд.

Разликата между банциг и циркуляр: моторът на банцига задвижва една дълга метална лента, която стига чак до тавана, и която реже дървото. Зъбите на металната лента са с чапраз – не са под прав ъгъл, а през един са изкривени, така че да режат по-бързо и грубо. Циркулярът също има мотор, но той върти само един голям метален диск. Честно казано въобще не е толкова впечатляващ, колкото един банциг. И двете неща могат спокойно да те направят инвалид ако се отплеснеш за секунда, и вдигат шум за два или три камиона, но е важно да се знае кое какво е.

Къщата може да се похвали и с канализация. В един от предсмърните си импулси, строителите на реалния социализъм далновидно решили да урбанизират селото чрез вдигането на болница и панелен блок (три етажа, но блок!). Когато работниците полагали тръбите за болницата, дядо ми отишъл при тях с кана вино и суджук. Останалото е история.

Въпреки относителното си величие, къщата седи празна. Няма животни, няма хора, освен лапетата, които влизат понякога да краднат това или онова. Дядото е погребан, бащата не се е връщал, синът не носи името на нито един от двамата. Това място, дори в паметта ми, се занимава единствено с това кротко да се руши под тежестта на толкова много липса.

Къщите се строят, за да са нечий дом, и като старо куче усещат, когато никой вече не изпитва нужда от тях. Отиват да умрат тихо в ъгъла.

Противно на популярната заблуда, смъртта на къщата е не по-малка агония от тази на живото същество, но ни се струва поносима просто заради продължителността си. Когато си малък си казваш, че нищо й няма, ще забъркаме малко вар, ще сменим две керемиди, ще е като нова. Когато си малък си казваш, че ще отидеш на свиждане в болницата днес, утре, вдругиден. Когато си малък си казваш, че ще се върне зимата, догодина, най-много след две – докато не се събудиш стар като света, с бръчки около устата от десетилетия празни приказки.

Освен двата спомена, участва и в два съня. Един път вика асансьора в стария ни блок, до канала (там отсякоха тополите, защото гниеха). Другия път се е прибрал тайно и не се е обадил на никого. Бачка като шофьор на такси и ме кара до нас. Поглеждам го в очите чак когато му давам парите, само за да видя моите, но зелени. Не казвам нищо. Махам колана, отварям вратата, вдишвам дълбоко от нощния въздух и се махам колкото мога по-бързо от там.

Сънувал съм повече момичета, отколкото него. Единствената причина да знам кое е сън и кое – спомен, е малкият им общ брой. Дай боже по-малко.

В наследството влиза и кола. Колата е огромна, червена, и по-стара дори от мен. В талона й пише, че е лимузина. На едно от задните стъкла имаше лепенка с Алф, от дъвка. Някога е била закъснял подарък за осми март. Веднъж правих секс в нея, но иначе не е в движение. Това е колата, която рисувах като малък, но под червената й водна боя днес живее червена ръжда.

С колата баща ми успя, със сигурност без да иска, да ме направи участник в канона на две велики традиции. Родната му българска, в която синът поне до трийстия си рожден ден кара бангията на техните, защото е неудачник и няма пари да си купи собствена; и тази на придобитата му втора култура, която повелява мъжът сам да изработи първия си автомобил, за да се научи на характер и така нататък. Без да съм излизал от България, аз съм син на две култури. Без да съм имал баща, аз съм син изобщо.

За съжаление, работата на един син е най-вече да бъде баща си, с друго име или очи. Така че на първо място мен вече ме няма тук. Приемайки останалата част от това наследство, аз ставам огромен, стар, ненужен никому, постепенно изчезващ, и вече никой не е съвсем сигурен как изглеждам, защото не пазят толкова стари снимки.

Досущ като мамута, когото гледам през черните железни решетки, виждайки бъдещето си. Този скелет се крепи по навик. Между ребрата му се таят неспазени обещания. Ако дори само едно от тях се сбъдне, всичко ще рухне изведнъж. И досущ като прогнилия скелет на една къща в планината, и ръждивия търбух на една червена кола в гаража, някаква черна магия му шепне, че времето е спряло преди един милион години, и че ей сега всичко ще се оправи.

Това е единствената сила, способна да задържи тези конструкции в някаква относителна подредба и цялост въпреки очевидния факт, че отдавна е трябвало да се разпаднат сами. За това съм благодарен, и откривам в безвремието един нов и неизследван физичен закон, и подвластен нему приемам за по-добре всички да се правим, че още сме на шест; търпеливо и постепенно да си умираме, без да отдаваме голямо значение на истинския ход на нещата. Ще празнуваме годишнини от сватби, ще раждаме деца, и така нататък. Бабите ще се тюхкат, ще поплачат малко, после ще кажат „Голяма работа, нали никой още не е умрял“, и ще сготвят без капка умереност.

Но мамутът е умрял – веднъж като животно, а сега чака някой да се смили над него и да го убие повторно, вече като предмет. Да му каже честно в очи, че е последният от своя вид, и връщане назад няма, за да се изсипе на пода и да намери най-накрая някакъв покой.

Един ден, като порасна голям, ще съборя тази къща и ще нарежа тази кола. Но неодушевените предмети умират толкова по-бавно, особено в безвремевото агрегатно състояние!

Дотогава трябва да ме направят куратор на този музей. Не – трябва да ме подредят, кокал по кокал, и да ме окачат на въжетата, и залуталите се студенти да ме погледнат, да запалят една цигара, и да потънат в кратък размисъл за собственото си бъдеще; след това да отидат в другото крило и да си платят таксата с рядък ентусиазъм.

Аз съм мамут.

Когато известните хора ходят по улицата, всеки задържа погледа си върху лицата им за много повече, отколкото намирам за нормално. Това е част от работата им – да бъдат гледани. В лицето, в задника, в циците, в оная работа.

Ако не за друго, съчувствам на Мик Джагър, защото никога няма да се сети, че се е оцапал с лютеница.

„Добрият, лошият и грозният“. Едно от нещата, които можеш да правиш в три и нещо през нощта, след като си станал да се изпикаеш и не можеш да заспиш, както и след като си си направил сандвич и се чудиш какво да зяпаш, докато го ядеш. Също така фигурира в списъка с глупави неща за правене под номер 28 и е зачеркнат около стотина пъти.

Има два видя хора на този свят, приятел: добри и лоши.

Малко след като излязох от затвора открих, че някъде там съм се снабдил с детектор за различаването на хората по тези два критерия. Работи относително просто. Казваш на някого, че си бил в затвора, и ако е лош, това няма да му направи впечатление. Може дори да остане с теб за известно време. Ако е добър, ще се разкара веднага. Дори да не го направи, ще усетиш, че вече не иска да ти дава парите си назаем или да те оставя сам в присъствието на годеницата си.

Разбрах за съществуването на този свой детектор при първата ми среща с бъдещата си съпруга. Случи се случайно, ако вярвате в тази дума, като съвсем всичко в живота ми досега. Беше пред мен на опашката в супермаркета и първите неща, които забелязах в нея, бяха красивата тъмно кестенява коса, която се стелеше над раменете й; добре оформеното дупе, изпълващо дънките й; плодовия аромат на шампоана й, осезаем във въздуха на няколко десетки сантиметра от нея. Също така беше видимо по-висока от мен. Докато чакахме да се представим пред мудната и не особено щастлива от живота касиерка си представях как на излизане от магазина тя ще направи някое типично женско в непохватността си движение и ще разсипе торбата с покупките си. Ще клекне и ще започне да събира продуктите от земята. Съвсем случайно – отново – ще изляза от магазина в същия момент, и ще се притека на помощ. Тя ще каже „Не, благодаря ви, няма нужда – наистина!“, засрамена от това, че ме въвлича в бъркотията, която е създала около себе си. Аз с типичния си инат изобщо няма да я послушам и ще й подам всички разпилени парчета от пъзела, без едно – едно, което ще запазя, за да се върна обратно на местопрестъплението няколко секунди, след като сме се разделили завинаги с припряни, непохватни усмивки, и дам второ и по-малко напрегнато начало на същата среща. Точно преди втората ни раздяла ще я поканя на късно кафе в тихия италиански ресторант, който е зад ъгъла и където цигуларят знае името ми. Ще прекараме поне два часа, в които ще бъда най-забавния, най-интересения, най-интелигентния, но и най-непретенциозния и най-небрежно чаровния събеседник, който тя е имала някога. След това – е, след това и потоп.

Не знам дали някога сте си правили планове.

Тя не разпиля покупките си на излизане от магазина. Но аз го направих. Докато събирах боклуците си от цимента и усилено размишлявах над иронията, в която живеех, тя се върна, защото беше забравила кредитната си карта. За първи път видях лицето й, когато тя се наведе до мен и предложи да ми помогне. Засрамен от това, че тя помага на мен, а не обратното, но още повече от красивите й усмихнати очи, смотолевих, че нямам нужда от помощта й. Естествено, тя ме послуша и влезе в магазина. Вече бях събрал всичко и псувах света и се изправях и си изтупвах ръцете, когато тя излезе отново, забързана. Усмихна ми се и смутено отвърнах. Тогава забелязах, че не е толкова по-висока от мен – просто аз имах лоша стойка и рядко ходех изправен. Десетина метра след като ме беше подминала, много тихо казах „Ей“ – толкова тихо, че не бях сигурен дали е било на глас. Но тя ме чу.

Беше зима и на много места все още имаше сняг.

След италианския ресторант, който тя предложи, се преместихме на фотьойл и канапе у тях. Тя беше свита на канапето, завита с одеало, а аз бях легнал на фотьойла с краката и главата си във въздуха. Кучето й вече ме обичаше и сигурно не можеше да си представи живота извън скута ми. Така прекарахме дванадесет часа разменяйки думи, ядейки лазаня, пиейки вино. Тогава й казах, че съм бил в затвора. Тя премигна не повече от два пъти по случая. Веднага разбрах, че е лоша, и че е точно за мен, и че един ден ще искам да прекарам живота си с нея. Тогава ми каза, че учи две неща едновременно – архитектура и психология. Приех го почти хладнокръвно. Това беше нейният детектор, и тя също разбра някои неща за мен.

На сутринта тя отиде на лекции, а аз – на работа. Видяхме се още два пъти същата седмица, след което не се виждахме за около пет години, след което тя стана моя жена.

Не искам да ви развалям гледането, но тези двамата ще си разделят парите по равно. Само че единият все още ще е с пистолет, а другият все още няма да бъде. Нека това да бъде важен урок: постарайте се да се сдобиете с оръжие преди да забогатеете.

Щом сте стигнали до тук, сигурно ви е интересно как се озовах в затвора. Щом още не сте се махнали, значи сте достатъчно лоши, че да ви разкажа. Нищо, че историята е тъпа. Дори смея да твърдя, че – както гласи едноименната шега, която понякога се подхвърляше с половин уста в двора на затвора – съм невинен.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да стана доктор на науките.

Това са случайни редове от списъка с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра.

Да не пикая върху главите на хората, когато видимо им е зле.

Да не наблюдавам с бинокъл двайсет и осми апартамент на отсрещния блок докато наемателите му правят секс.

Да не шофирам надрусан.

Това са случайни редове от списъка с глупави нещта, които не трябва да правя, преди да умра. За съжаление, някои от тях са вече зачеркнати. Не че съм преизпълнил другия, просто смъртта ми изглежда не бърза.

Да построя къща.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да си направя списък с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра. Последно, но не по важност – независимо дали съм го написал там – да затворя очи, да умра.

Както казал Франк Запа когато му съобщили, че има дълга коса, след което го питали дали тя не го прави жена: „Ти имаш дървен крак. Това прави ли те маса?“

Сякаш ако беше жена, щеше да му е лошо.

Някои от най-големите промени в историята са извършвани от хора, минаващи през живота в големи кораби, чийто трюмове са пълни до капаците най-вече с пороци – и за съжаление въпреки голямото си старание, те не могат да направят почти нищо по този случай, освен да ги прегърнат и да ги направят някак си полезни.

Преди много години на земята се родил и живял човек, който не искал да спира играта си на карти, за да се храни. Толкова много обичал той картите! Тогава измислил нова форма на храна, която можела спокойно да бъде ядена с помощта само на една ръка, оставяща другата свободна да играе. Хазартът и мързелът в трюма на неговия кораб едва ли са считани за добродетели някъде, но какъв резултат, при това за цялото човечество! И всичко това от чиста любов, нищо, че била към карти.

Дали собственикът на МакДоналдс оставя едната си ръка свободна за сандвичи, докато брои парите, които толкова много обича? Едва ли.

Сега ще ида да си направя сандвич, както правят много други стари хора в три и нещо през през нощта. Достатъчно за жена ми.

Да си представим за момент, че всички хора са автомобили. Сигурно за някои тази идея няма да е нищо ново. Ние, автомобилите, винаги сме в движение, винаги с радиото пуснато. Това не хаби акумулатора, напротив – само това може да го зареди.

Колата ми е добра и колата ми е бърза. Гласът от радиото рисува картини на далечни и непознати места, където искам и мога да отида. Гласът от радиото ме кара да настъпвам педала.

Гласът от радиото е блаженство, мир и покой. Гласът от радиото е гласът отвътре и посока навън.

Карайки насам-натам, понякога губим сигнала. В тези неприятни паузи има само шум, от който бягаме на по-високите места, на които антената може би ще хваща по-добре. Този шум е голямата движеща сила в нашия живот. Той ни кара да караме.

За жена ми обаче няма нищо освен шум. Колкото и бензин да изгори, на което и плато да отиде, тя няма да чуе друго, освен снежинки. Не мисля, че за целия си живот е успяла да хване повече от две-три минути от нашето предаване. Пропътувала е земята в търсене на гласа, който те кара да настъпваш педала, но колкото и да върти копчетата, черната кутийка си остава безжизнена. Ядосана, настъпва педала.

Другите коли я смятат за странна и избягват да карат в една колона с нея. Разбирам ги.

Въпреки това, когато навън вали тежък дъжд и нощта има хиляда очи и прахът от пустинята се просмуква през всяка кухина на купето и електричеството във въздуха се вижда и гласът от радиото започне да пращи и пука, за кратко чувам шума й и си мисля, че може би – само може би – тя открива в този шум повече смисъл, отколкото всички ние в нашето радио. Ядосан, настъпвам педала и обръщам, за да мога пак да карам след нея.

Хората може и да не са автомобили, но това е жена ми.

Отварям очи, звучно помирисвам въздуха и се сещам защо е звъннал – защото ми се пикае. Пикае ми се в три и нещо, защото вече съм на почти зрялата възраст от 65 години и често пикая в три и нещо.

Преди 55 години дядо ми почина на почти зрялата възраст от 66 години от рак на белия дроб. Той не е главен герой в тази история. Той се сдоби със смъртоносния си рак на белия дроб от втората си най-голяма страст – цигарите, и по-специално цигарите на име Lucky Strike. Предполагам, че са му предоставяли нещо друго, което така и си е останало неописано в името, защото със сигурност не му донесоха късмет.

Първата му най-голяма страст беше дърводелството и това може би донякъде обяснява защо той не е главният герой в тази история. Най-добрият дърводелец, описван някога, е умрял не от рак, а от забиване на кръст на почти зрялата възраст от 33 преди твърде много време, и от тогава хората не спират да спорят дали е починал изобщо. Без да задълбаваме в неговия случай, защото той е достатъчно популярен и обсъждан, все пак да се знае: аз не откривам нищо почивно в забиването на кръст.

И понеже казах нещо за дядо си, нека кажа нещо и за баба си. Ще кажа, че обвинявам само и единствено баба си за това, че ми беше трудно в затвора.

Когато влязох за пръв и последен път в затвора, разбрах кое е най-ужасното в наказанието ми – лошата храна. Най-първо криви за това ми бяха косматите татуирани готвачи, които без много да се притесняват плюеха пред нас в буламача. Понеже обаче в затвора имах много време да преосмислям разни неща, преосмислих и това, и ето какво измислих: ако бях израснал в семейство, в което се готви лошо, това нямаше да ме впечатли. Щях да съм свикнал, да имам тренинг.

Та баба ми явно не беше никак лоша в готвенето. Ето още нещо, за което обвинявам само нея: тя завинаги развали за мен учебниците по природознание в началното училище.

Всеки път, когато изучавахме ново растение и стигахме до тази част на учебника, в която пише, че е познато от древността, аз моментално губех всякакъв интерес. Естествено, че е познато от древността, щом баба ми знае за него – нали е във всяка втора манджа! Нищо, че тогава се помнех от десетина годинки.

Ако изобщо имам нещо общо с човешката раса, и ако от мен могат да се правят някакви по-общи изводи за нея, ето ви един такъв: хората имат склонноста да обвиняват светците за най-глупавите работи.

Помня времето, когато съм имал млечни зъби. Биологичният ми часовник тиктака: тик-так, тик-так. Време ми е да ида да пусна една вода.