„Добрият, лошият и грозният“. Едно от нещата, които можеш да правиш в три и нещо през нощта, след като си станал да се изпикаеш и не можеш да заспиш, както и след като си си направил сандвич и се чудиш какво да зяпаш, докато го ядеш. Също така фигурира в списъка с глупави неща за правене под номер 28 и е зачеркнат около стотина пъти.

Има два видя хора на този свят, приятел: добри и лоши.

Малко след като излязох от затвора открих, че някъде там съм се снабдил с детектор за различаването на хората по тези два критерия. Работи относително просто. Казваш на някого, че си бил в затвора, и ако е лош, това няма да му направи впечатление. Може дори да остане с теб за известно време. Ако е добър, ще се разкара веднага. Дори да не го направи, ще усетиш, че вече не иска да ти дава парите си назаем или да те оставя сам в присъствието на годеницата си.

Разбрах за съществуването на този свой детектор при първата ми среща с бъдещата си съпруга. Случи се случайно, ако вярвате в тази дума, като съвсем всичко в живота ми досега. Беше пред мен на опашката в супермаркета и първите неща, които забелязах в нея, бяха красивата тъмно кестенява коса, която се стелеше над раменете й; добре оформеното дупе, изпълващо дънките й; плодовия аромат на шампоана й, осезаем във въздуха на няколко десетки сантиметра от нея. Също така беше видимо по-висока от мен. Докато чакахме да се представим пред мудната и не особено щастлива от живота касиерка си представях как на излизане от магазина тя ще направи някое типично женско в непохватността си движение и ще разсипе торбата с покупките си. Ще клекне и ще започне да събира продуктите от земята. Съвсем случайно – отново – ще изляза от магазина в същия момент, и ще се притека на помощ. Тя ще каже „Не, благодаря ви, няма нужда – наистина!“, засрамена от това, че ме въвлича в бъркотията, която е създала около себе си. Аз с типичния си инат изобщо няма да я послушам и ще й подам всички разпилени парчета от пъзела, без едно – едно, което ще запазя, за да се върна обратно на местопрестъплението няколко секунди, след като сме се разделили завинаги с припряни, непохватни усмивки, и дам второ и по-малко напрегнато начало на същата среща. Точно преди втората ни раздяла ще я поканя на късно кафе в тихия италиански ресторант, който е зад ъгъла и където цигуларят знае името ми. Ще прекараме поне два часа, в които ще бъда най-забавния, най-интересения, най-интелигентния, но и най-непретенциозния и най-небрежно чаровния събеседник, който тя е имала някога. След това – е, след това и потоп.

Не знам дали някога сте си правили планове.

Тя не разпиля покупките си на излизане от магазина. Но аз го направих. Докато събирах боклуците си от цимента и усилено размишлявах над иронията, в която живеех, тя се върна, защото беше забравила кредитната си карта. За първи път видях лицето й, когато тя се наведе до мен и предложи да ми помогне. Засрамен от това, че тя помага на мен, а не обратното, но още повече от красивите й усмихнати очи, смотолевих, че нямам нужда от помощта й. Естествено, тя ме послуша и влезе в магазина. Вече бях събрал всичко и псувах света и се изправях и си изтупвах ръцете, когато тя излезе отново, забързана. Усмихна ми се и смутено отвърнах. Тогава забелязах, че не е толкова по-висока от мен – просто аз имах лоша стойка и рядко ходех изправен. Десетина метра след като ме беше подминала, много тихо казах „Ей“ – толкова тихо, че не бях сигурен дали е било на глас. Но тя ме чу.

Беше зима и на много места все още имаше сняг.

След италианския ресторант, който тя предложи, се преместихме на фотьойл и канапе у тях. Тя беше свита на канапето, завита с одеало, а аз бях легнал на фотьойла с краката и главата си във въздуха. Кучето й вече ме обичаше и сигурно не можеше да си представи живота извън скута ми. Така прекарахме дванадесет часа разменяйки думи, ядейки лазаня, пиейки вино. Тогава й казах, че съм бил в затвора. Тя премигна не повече от два пъти по случая. Веднага разбрах, че е лоша, и че е точно за мен, и че един ден ще искам да прекарам живота си с нея. Тогава ми каза, че учи две неща едновременно – архитектура и психология. Приех го почти хладнокръвно. Това беше нейният детектор, и тя също разбра някои неща за мен.

На сутринта тя отиде на лекции, а аз – на работа. Видяхме се още два пъти същата седмица, след което не се виждахме за около пет години, след което тя стана моя жена.

Не искам да ви развалям гледането, но тези двамата ще си разделят парите по равно. Само че единият все още ще е с пистолет, а другият все още няма да бъде. Нека това да бъде важен урок: постарайте се да се сдобиете с оръжие преди да забогатеете.

Щом сте стигнали до тук, сигурно ви е интересно как се озовах в затвора. Щом още не сте се махнали, значи сте достатъчно лоши, че да ви разкажа. Нищо, че историята е тъпа. Дори смея да твърдя, че – както гласи едноименната шега, която понякога се подхвърляше с половин уста в двора на затвора – съм невинен.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да стана доктор на науките.

Това са случайни редове от списъка с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра.

Да не пикая върху главите на хората, когато видимо им е зле.

Да не наблюдавам с бинокъл двайсет и осми апартамент на отсрещния блок докато наемателите му правят секс.

Да не шофирам надрусан.

Това са случайни редове от списъка с глупави нещта, които не трябва да правя, преди да умра. За съжаление, някои от тях са вече зачеркнати. Не че съм преизпълнил другия, просто смъртта ми изглежда не бърза.

Да построя къща.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да си направя списък с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра. Последно, но не по важност – независимо дали съм го написал там – да затворя очи, да умра.

Както казал Франк Запа когато му съобщили, че има дълга коса, след което го питали дали тя не го прави жена: „Ти имаш дървен крак. Това прави ли те маса?“

Сякаш ако беше жена, щеше да му е лошо.

Някои от най-големите промени в историята са извършвани от хора, минаващи през живота в големи кораби, чийто трюмове са пълни до капаците най-вече с пороци – и за съжаление въпреки голямото си старание, те не могат да направят почти нищо по този случай, освен да ги прегърнат и да ги направят някак си полезни.

Преди много години на земята се родил и живял човек, който не искал да спира играта си на карти, за да се храни. Толкова много обичал той картите! Тогава измислил нова форма на храна, която можела спокойно да бъде ядена с помощта само на една ръка, оставяща другата свободна да играе. Хазартът и мързелът в трюма на неговия кораб едва ли са считани за добродетели някъде, но какъв резултат, при това за цялото човечество! И всичко това от чиста любов, нищо, че била към карти.

Дали собственикът на МакДоналдс оставя едната си ръка свободна за сандвичи, докато брои парите, които толкова много обича? Едва ли.

Сега ще ида да си направя сандвич, както правят много други стари хора в три и нещо през през нощта. Достатъчно за жена ми.

Да си представим за момент, че всички хора са автомобили. Сигурно за някои тази идея няма да е нищо ново. Ние, автомобилите, винаги сме в движение, винаги с радиото пуснато. Това не хаби акумулатора, напротив – само това може да го зареди.

Колата ми е добра и колата ми е бърза. Гласът от радиото рисува картини на далечни и непознати места, където искам и мога да отида. Гласът от радиото ме кара да настъпвам педала.

Гласът от радиото е блаженство, мир и покой. Гласът от радиото е гласът отвътре и посока навън.

Карайки насам-натам, понякога губим сигнала. В тези неприятни паузи има само шум, от който бягаме на по-високите места, на които антената може би ще хваща по-добре. Този шум е голямата движеща сила в нашия живот. Той ни кара да караме.

За жена ми обаче няма нищо освен шум. Колкото и бензин да изгори, на което и плато да отиде, тя няма да чуе друго, освен снежинки. Не мисля, че за целия си живот е успяла да хване повече от две-три минути от нашето предаване. Пропътувала е земята в търсене на гласа, който те кара да настъпваш педала, но колкото и да върти копчетата, черната кутийка си остава безжизнена. Ядосана, настъпва педала.

Другите коли я смятат за странна и избягват да карат в една колона с нея. Разбирам ги.

Въпреки това, когато навън вали тежък дъжд и нощта има хиляда очи и прахът от пустинята се просмуква през всяка кухина на купето и електричеството във въздуха се вижда и гласът от радиото започне да пращи и пука, за кратко чувам шума й и си мисля, че може би – само може би – тя открива в този шум повече смисъл, отколкото всички ние в нашето радио. Ядосан, настъпвам педала и обръщам, за да мога пак да карам след нея.

Хората може и да не са автомобили, но това е жена ми.

Отварям очи, звучно помирисвам въздуха и се сещам защо е звъннал – защото ми се пикае. Пикае ми се в три и нещо, защото вече съм на почти зрялата възраст от 65 години и често пикая в три и нещо.

Преди 55 години дядо ми почина на почти зрялата възраст от 66 години от рак на белия дроб. Той не е главен герой в тази история. Той се сдоби със смъртоносния си рак на белия дроб от втората си най-голяма страст – цигарите, и по-специално цигарите на име Lucky Strike. Предполагам, че са му предоставяли нещо друго, което така и си е останало неописано в името, защото със сигурност не му донесоха късмет.

Първата му най-голяма страст беше дърводелството и това може би донякъде обяснява защо той не е главният герой в тази история. Най-добрият дърводелец, описван някога, е умрял не от рак, а от забиване на кръст на почти зрялата възраст от 33 преди твърде много време, и от тогава хората не спират да спорят дали е починал изобщо. Без да задълбаваме в неговия случай, защото той е достатъчно популярен и обсъждан, все пак да се знае: аз не откривам нищо почивно в забиването на кръст.

И понеже казах нещо за дядо си, нека кажа нещо и за баба си. Ще кажа, че обвинявам само и единствено баба си за това, че ми беше трудно в затвора.

Когато влязох за пръв и последен път в затвора, разбрах кое е най-ужасното в наказанието ми – лошата храна. Най-първо криви за това ми бяха косматите татуирани готвачи, които без много да се притесняват плюеха пред нас в буламача. Понеже обаче в затвора имах много време да преосмислям разни неща, преосмислих и това, и ето какво измислих: ако бях израснал в семейство, в което се готви лошо, това нямаше да ме впечатли. Щях да съм свикнал, да имам тренинг.

Та баба ми явно не беше никак лоша в готвенето. Ето още нещо, за което обвинявам само нея: тя завинаги развали за мен учебниците по природознание в началното училище.

Всеки път, когато изучавахме ново растение и стигахме до тази част на учебника, в която пише, че е познато от древността, аз моментално губех всякакъв интерес. Естествено, че е познато от древността, щом баба ми знае за него – нали е във всяка втора манджа! Нищо, че тогава се помнех от десетина годинки.

Ако изобщо имам нещо общо с човешката раса, и ако от мен могат да се правят някакви по-общи изводи за нея, ето ви един такъв: хората имат склонноста да обвиняват светците за най-глупавите работи.

Помня времето, когато съм имал млечни зъби. Биологичният ми часовник тиктака: тик-так, тик-так. Време ми е да ида да пусна една вода.

В началото на тази история подметките им са пробити на местата, където обикновено се намират петите, зеленият им цвят отдавна е кафяв, и връзките ги няма никакви. Жена ми иска да ги изхвърля, но аз упорито отказвам.

В началото на тази история съм женен, което всеки път е забавно.

В именно такава компания се опитвах да спася разговора, разказвайки тривиална история за нещо, случило ми се предната вечер: докато си тичахме с моя добър приятел Кирчо на стадиона до тях, един чичко ни се скара, питайки ни как бихме се почувствали ние, ако бащите ни бяха собственици на стадиона и докато денем даваха изкараните си с кръв и пот пари за благото на младежта и спорта, вечер зли хора като нас идваха и буквално потъпкваха делото им. Ние с Кирчо си тръгнахме засрамени, разбира се, но също така и замислени как наистина бихме се почувствали, ако бащите ни притежаваха стадион.

Някъде по средата на разказа ми един от събеседниците ми ме попита защо изобщо съм ходил да тичам. Честно казано бях изненадан, че някой друг се опитва да спаси разговора, да вкара някаква интрига. Бях съвсем неподготвен за какъвто и да било въпрос и по този случай отговорих ето така – „здрав дух в здраво тяло са казали древните гърци.“

Научих това преди петнайсет години от комикс за Астерикс и Обеликс, които са гали, а не гърци.

В този момент се случи най-ужасното нещо, което би могло да се случи на един и без това изнемогващ диалог – третият събеседник го уби. По принцип е напълно позволено в неформални разговори да се казват глупави неща, но не и с поучителния и сериозен тон на директорка на детска градина. Ако си мислите, че моят отговор е бил тъп, чуйте това:

„И други хора са го казали.“

Има един вид хора, за които казват, че са на всяка манджа мерудия. А има и хора, които освен, че са на всяка манджа мерудия, са много тъпа мерудия. Бахти тъпата мерудия.

На моя добър приятел Кирчо не му викаме Кирчо, щото не се къпе, а просто така му е името.

Третият събеседник не ми стана по-малко симпатичен човек след тази своя реплика. Просто никога повече не бих искал да ми бъде събеседник, но това не е кой знае какво наказание за когото и да било.

Нещо друго, което научих петнайсет години по-рано: че баща ми е заминал нанякъде. Отне ми доста време да науча, че едва ли ще се върне.

Ако сте се чудили някога, и не ви обвинявам, ако не сте, какво е да не си виждал баща си петнайсет години, чуйте това:

Има една пиеса, в която един принц среща призрака на иначе мъртвия си баща, след което се побърква и умира. Същата работа. Не мисля, че тези три действия са чужди някому. Не мисля, че някой от вас не знае края на пиесата, или че не пуска по някоя скришна сълза на някои от по-тежките моменти.

Освен Хамлет, Шекспир ни е дарил с много други клишета, някои от които казани от поне толкова други хора, колкото и тези на гърците. Например:

„Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея.“

Побъркването и смъртта са от безплатните притурки към всеки човешки живот, също като оплешивяването, менопаузата и разширените вени. Те са обичайни. Спорадичните разговори с призраци внасят известно разнообразие, но далеч не са запазени само за най-заслужилите. Могат да се случат дори между хора, разделени един от друг не от езотеричните измерения на смъртта, а от нещо толкова подлежащо на докосване като гипсокартона в стените.

Случвало се е, гласно или не, да обяснявам поведението си с липсата на поне едно от родителските ми тела. Никога повече! Може да сме актьори, но не сме кукли. Запомнете това.

Когато пътувам в градския транспорт и не съм си забравил слушалките у дома, се надявам, че човечетата около мен, които са си забравили слушалките по домовете си, харесват музиката, която съм подбрал за деня.

Искам отново внимателно да погледнете първото изречение.

Обучен КГБ убиец, Едуард Ген (псевдоним ICARUS ), е работил преди години в

един

вагон

в Америка.