Лято и ваканция, а докато ме няма, ето малко откъси от една студентска курсова работа. Избраната от авторката тема е символът и значението на коня на юнака в героичния средновековен епос, а избраните тук откъси се отнасят за испанскя епос Поема за Моя Сид. Авторските права са запазени и публикуването на тези откъси другаде е забранено. Приятно четене!

@Кетрин Зобиески

Макар че ролята на конете днес се е променила, в едно отношение тя винаги е била една и съща: те са представлявали възможност на човек да изрази себе си. Собственикът проектира върху животното своя социален, културен и икономически статус. Конят, от своя страна, отразява за околния свят психологията на собственика си. Затова изучаването на коня като образ може да даде възможност да разберем самия герой, който го е яхнал, чрез поддатки, които са прикрити в образа му. Конят на практика е един метафоричен начин за идеализация на мъжа.

Изучаването на значението на коня в средновековният юнашки епос е особено важно, защото образът на силния герой е централен в него. А силата му се изразява до голяма степен чрез коня, който е и верен другар, и най-важен второстепенен герой, а понякога и притежател на магически функции. Това особено важи за Моя Сид, където конят Бабиека засилва значението на героя Сид и е най-важният инструмент за поддържане на легендата през вековете. Без него човешкият герой би загубил голяма част от психологическото си въздействие и от духа на легендарната история днес. Конят движи самото действие в буквален и преносен смисъл, тък като конете в поемата носят героите към техните приключения и ги издигат до нови социални позиции.

По един или друг начин, всички важни събития стават с помощта на конете. Те придружават Сид в мисията срещу враговете и помагат за разрешение на конфликти при преговори, което в края на краищата подсигурява и геройския му статус. Изпратени като дар за крал Алфонсо, който е наредил изгнанието на Сид, и впоследствие приети от него, конете с блестящите си такъми са залог за добрата воля и последващата отмяна на възбраната. Въобще конете играят ключова роля и на практика осъществяват всяко едно важно събитие в разказа.

Първата среща на Сид и Бабиека също е символична. Всъщност той става кон на героя едва във втора глава. Този изключителен кон е отнетия в битка боен кон на краля на Севиля и значението на решаващата победа е подсилена от предаването и приемането на коня. Както Сид е отнел престижа на краля и е добавил първите положителни искри към репутацията си с тази битка, така и моменталното пасване между героя и коня олицетворява неговата сила, както и благоволението, което минава на негова страна. Оттук нататък тяхната симбиоза представя образа на героя като герой-конник. Дори и крал Алфонсо го отказва, когато му е предложен церемониално като дар, приемайки специалната връзка между воин и кон, съществуваща между двамата.

Така както‌ Сид е най-смелият и значим герой, Бабиека е най-силният и красив сред всички коне на воините. А те са много и диференцирани – бойни, бегачи, ездитни, товарни. Тяхната диференциация отразява социалната стратификация на войската и показва, че конят не е приеман за обикновено животно, а стойността му отразява социални ценности. Тяхното споменаване е придружено от развити дескриптивни изрази и епитети като “добър”, “чевръст”, “обучен”, както и от редица идеализирани характеристики.

Бабиека на практика е в симбиоза с героя и е негово психологическо продължение, както и израз на интимността на мислите му. Той например показва религиозността на господаря си, когато извръща глава към иконата на Дева Мария на излизане от църквата и потеглянето на Сид в изгнание. Конят издига глава и върви гордо, когато Сид приема поздравления след успеха на тежка битка. Когато Сид посреща Химена и дъщерите й, радостта от срещата се изразява с пищната украса на конете.

Позицията на дъщерите при сватбата им се изразява символично от великолепните им такъми. Конете на тази сватба играят роля и на сродяването, защото Сид ги подарява на тези, с които се съюзява. Като военна плячка, раздадена на участвалите воини при битка, те служат за скрепяване на съюзи и гарантиране на подкрепа.

Но не става дума само за човешки взаимоотношения. Конят е и посредникът, чрез който божественото благоволение се открива на героя и помага на намеренията му. В деня, когато Сид се изправя в битка с двамата предатели, такъмите на конете са благословени от епископа, гарантирайки небесна подкрепа за каузата му. Като благородно животно, конят канализира божествените знаци и съответно благословията за него е търсене на благоволение. Конят предусеща невидима опасност, предвещава радостни събития и, поради факта, че е благословено животно, героят може да се довери на реакциите като верен израз на трансцедентално послание.

И докато язденето на коня е израз на достойнство и чест, съответно и загубата на коня, свалянето на героя от коня е знак за загуба и отнемане на достойнството. Отнемането на конете от повалените врагове като плячка е визуално и символично представяне на победата над тях във военно и културно отношение.

Тъй като Бабиека е признат за най-добрия кон в Кастилия, неразривната му връзка със Сид индиректно подчертава, че и господарят му е най-блестящият воин благородник, макар и не крал. И двамата са герои заедно, с идеализирани черти и тяхната духовна връзка получава титла за по-голяма близост, отколкото кръвната връзка между роднини.

След като испанското средновековие е възможност за културен обмен между арабската и европейската цивилизации, изследването на образа на коня като подкрепа на героя е тема, която заслужава по-голямо внимание. Културното значение на коня без съмнение е приета ценност от арабските практики, затова превръщането му в толкова значима фигура за един епос, който бележи началото на испанската идея за повторно завладяване на изгубените християнски територии, е ироничен парадокс. Едно бъдещо изследване би трябвало да разгледа в сравнителен контекст ролята на коня в арабската поезия и доколко тя е приета в европейските епически стереотипи. Моите предвиждания са, че европейската епическа идеология е приела мотива на коня от Халифата и чрез нея, иронично, изразява противопоставянето си на него.

Когато бях в училище бъдещето ми изглеждаше по-скоро любопитно, отколкото трудно или дори триумфално блестящо. Бях любопитна как ще се развие моето собствено бъдеще. И също толкова какво би станало със съучениците ми. Не от съперничество, а само от изследователски интерес. Дали целенасочеността на мълчаливите ще се бъде по-плодоносна от самонадеяността на празнословните? Или пък увереността на тези, които дават да се разбере, че знаят как върви светът, ще се окаже самозаблуда? Исках да разбера как техните характери, намерения и предходни събития ще предопределят събитията по-нататък. И най-вече по какъв начин това би съвпаднало с моите предвиждания. Играех си на писател, боравещ с човешки съдби – мисловно.  И очаквах срещите с класа след време като един вид прочитане на такава книга.

Защото всички наши собствени планове за бъдещето, доброжелателни напътствия от другите и дори едно хартиено CV почиват на един мислен, въобразен сюжет. Децата искат да станат нещо, когато пораснат, защото им е казано, че ще пораснат и в процеса на порастването им предстоят разни неща. Хората с опит раздават съвети, предполагайки, че неопитните се стремят да осъществят някакви планове – базирайки се на своите познания как работят тези сюжети. CV-то дава информация за миналото, но и рисува с невидим пунктир бъдещето на даден човек, чрез ясни имплицитни доказателства за това.

Разбира се, доста често предвижданията не се осъществяват. Може би хората имат твърде нереална представа за възможностите си. Може би са разтълкували зле предходните събития в живота им и те всъщност се оказват пречка за мечтаното. И макар че не познавах плановете и желанията на всички, любопитството ми не беше за това дали те ще си ги осъществят, а дали моите предвиждания за живота им ще се сбъднат.

Срещата на класа дава донякъде материал за такъв изследователски интерес. Все пак на нея в известен смисъл пилците се броят. И резултатите от моите изследвания са следните.

Тези, които тогава изглеждаха като познавачи на живота и на триковете в неговите игри са претърпели различни крахове и излъгани предвиждания. Или в най-добрия случай са следвали тенденции, които тогава са били модни, което днес ги е ограничило в най-скучния и обикновен сценарий. Мълчаливите са намерили свой интересен път, макар и с определено криволичене, понеже са останали незадължени от предишно споделени мечти и неограничавани от очакванията на другите към тях. Същото важи и за несигурните в себе си. Щедрите мечтатели са постигнали мечтите си донякъде, въпреки лудостта им.

Разбира се, при такива резултати всеки би могъл да каже: а може би такава преценка е въпрос на момента, в който се прави? Може би в началото на старостта скучните сценарии ще се окажат печеливши. Може би смелите мечтатели ще загубят всичко. Може би е само въпрос на време неуспелите да направят големия удар. Може би самите критерии за преценка се променят с възрастта и на следващата среща след десет години същата класация ще изглежда съвсем различно.

Ако наистина ще играя писател, да кажем, че такива срещи играят ролята на развръзка, или поне на епилог. Кой каквото и да го е дробил измежду героите, в края на краищата нещо трябва да се случи с него, нещо трябва да произлезе от перипетиите му. И тази развръзка дава смисъла на усилията му и на останалата част от разказа. Казваме си че ето, този резултат се е получил като следствие от тези и тези предпоставки и те са оказали значение за него. Той е един вид поука за историята.

Но ако животът на всеки един е вид роман, кога може да очакваме развръзката? Дали тя се представлява именно от срещите с класа? Може пък една седмица след нея животът на някой от нас да се промени тотално и да опровергае логиката, която тя е предложила за разказа на живота. И съответно поуката да се окаже различна. Ако е така, тогава разбирам тези съученици, които избягват срещата, защото не искат да сложат развръзка все още на разказа на живота си.

Така че срещите с класа разказват история в жанра “роман с продължение” или може би по-скоро сапунка. При тях сценарий не е написан, историята може да се точи с години без някакво заключение и може да свърши в момента, когато зрителите загубят интерес към нея. В такъв случай последният епизод едва ли е наистина развръзка. И съответно в живота на един човек няма поука.

Обратно погледнато, автобиографиите са огледален жанр на сапунките. При тях животът не е свършил, героичната дейност на героя също, но разказът има заключение. Той дава логика и оправдание на усилията на героя и на събитията. И всеки автор на автобиография попада на различни решения: някакво знаменателно събитие, което има и значение за сегашната позиция на героя. Някакви планове за следващото бъдеще. Някакъв опит за разказваческа стратегия за вечно продължение на сюжета на живота му под формата на деца. Този жанр (макар и в съкратена форма) използват хората, когато на среща ги питат какво става с тях.

Ах, какъв пълен със значение въпрос! И всъщност сега ми е много по-интересно да “прочета” автобиографията на всеки, да видя как всеки подрежда отговора си, как избира събитията от сюжета и как ги представя, вместо да чета романа му с продължение.

Войната на Пиеро
Фабрицио де Андре
Текст на италиански:

http://www.metrolyrics.com/la-guerra-di-piero-lyrics-de-andre-fabrizio.html

Коя е възрастта, в която децата може да се считат пораснали? И с какво събитие? Получаване на лична карта за самостоятелна идентичност, право да гласуват, право да пушат или право да се подписват? Тези права автоматично ли се случват или се отбелязват по някакъв начин, както по-рано церемонията по червените връзки?

Или да го кажем другояче: Коя е възрастта, в която на децата е позволено да излизат сами? На която момичетата може да се гримират? Когато е ОК да имат гадже? И дали първото такова позволение е някакво специално събитие, може би придружено от ритуал или само от примиренческа караница от родители? Или от безразличие?

Представете си това: на 15-годишния й рожден ден и облечена в бална рокля фантазе като принцеса, в украсена зала пред погледите на събрани роднини и приятели, бащата отвежда дъщеря си до декоративна люлка. Седнала на люлката, тя поема последната си кукла (също облечена като принцеса), а майка й слага коронка-диадема на главата. Бащата коленичи, сваля обувките-балеринки от краката й и й слага сребристи обувчици с висок тънък ток. После я отвежда до центъра на залата и тя танцува първия си танц като госпожица. След това всички я смятат за госпожица – може да се гримира, да присъства на партита на възрастни, да излиза с одобрен приятел, въобще да прави (и да бъде подозирана, че прави) всичко онова, коeто се предполага от всяка госпожица.

Покрай абитуриентските балове и както обещах по повод разходката в мексиканската махала, от едно известно време исках да разкажа за един интересен ритуал… интересен в случая, защото се чудя какви биха били неговите съответствия в България. Може би прилича на абитуриентските балове, но не съвсем. Cъображенията за ползата му са съвсем различни от абитуриентските.

Става дума за quinceañera, празникът на 15тия рожден ден, който се отбелязва пищно и шумно в богатите слоеве в Латинска Америка и особено в САЩ – където обаче се отбелязва от почти всяко уважаващo себе си латино имигрантско семейство в последните 20 години, не само от богатите. Той не е обикновено празненство, а толкова пищно, че човек може да го помисли зa сватба.

В какво се състои типичният празник. Първо има специална литургия в църквата, католическа или протестантска, все едно. Девойката влиза придружена от “двора” си – 7 или 14 двойки в бални рокли и смокинги, също като шаферите на сватбите. Следва благословия, при която получава инструкции да се предпази от съблазните на света, които дебнат всяко пораснало момиче, както и да черпи сили за триумфите в живота си от вярата. След това свитата се отправя към наета бална зала или луксозен ресторант в хотел, където девойчето бива посрещнато с овации. След ритуала с люлката, рожденичката казва кратка реч относно това какво значи да е пораснала, за целите в живота, благодарности и acknowledgements. Може ритуално да запали 15 свещи, като нарича всяка една за някой член от семейството и казва какво означава за нея връзката им. Следва първи танц като госпожица с баща си и после други кавалери, тостове, ядене и пиене.

Всичко това може да бъде от семпло до крайно изхвърлящо се и съответно да струва от $5 000 до $100 000 и нагоре. Роклите са особено еластично перо и както всеки знае от опит, е много лесно да бъде убедена една начеваща жена (и майка й), че една рокля си струва няколкото хилядарки. Музиката често е жива, а който може да си позволи солената сума, ще покани известен състав. Тортата, куклата, лимузината, фотографа, поканите, менюто, за всичко това има съответните специализирани бизнес предприемачи, които ще ти го продадат и се надяват да те убедят колко е необходимо да се купи.

Казват, че когато израстването и узряването на едно дете е одобрено и канализирано от общността чрез ритуали, вероятността то да има необходимото самочувствие за да защитава мнението и идентичността си е много по-голяма, отколкото aко то е придружено от непрестанна съпротива на възрастните в стил “ти не си дорасъл за това” при всяка нова стъпка и жалон. Такъв голям празник, в който детето е център на внимание и публична възхита, му носи самооценка за значимост, от която би могло да черпи сила в живота си по-нататък. Не случайно подобни ритуали е имало открай свят светува, а пък и самата кинсеаньера напомня дебютантските партита на висшето общество в някои страни.
Но когато чрез даден ритуал на едно дете му се показва, че е пораснало, този ритуал символично представя какво значи това. Може да е свързан с образователен праг, като завършване на училище и в такъв случай да е раздаване на дипломи и награди, речи и минаване през шпалир. Може да е свързан с преодоляване на някаква трудност или страшно събитие като при шаманизма, може да е религиозна съпричастност като католическата конфирмация. Ритуалът показва на детето какво е важно за него като голям човек и какво да се стреми да бъде.

Оказва се, че празникът кинсеаньера не помага особено за самочувствието и самозначимостта на момичетата. Според статистиката, не им помага да се предпазват от натиск и сексуална принуда, от дрога и изоставяне на училището. И една от вероятните причини е образа на принцеса, който промотира ритуалът на порастването.

Защото да си принцеса е хубаво и приказно, но това е вменявана роля, която съвсем не помага за развиване на качества на характера, предполагащи отстояването на своята воля, поставяне на свои цели и стремеж към усъвършенстване. Какво значи да си принцеса? Означава да си ценна за семейството си и да получаваш своята значимост заради принадлежността си към него. Но какъв е примерът на една принцеса, към който може да се стреми едно момиче? Върху който може да работи? Да бъде красива не е нещо, коeто може наистина да усъвършенства, a да се осланя на семейството си е даденост от дете. Hо това не я окуражава да бъде инициативна. Освен това ce предполага също, че най-важното е да чака принца си, който разбира се ще привлече чрез красотата си.

Ролята на принцеса, която се основава на красотата на едно момиче, може да бъде много силна.  Всеки гост изпитва  емоции на възхита и опиянение, когато види някое познато обикновено момиче да влиза в залата като ослепителна красавица в принецсешка бяла рокля, в чиито крака метафорично е паднала цялата зала. Женската красота е опияняваща сила, която е наистина осезаема в такива и други подобни моменти. Осъзнава го всяка жена, която влиза в дадено пространство и усеща момента, в който всички погледи се спират магнитно върху нея. И тя наистина може да постигне много с това, дори и в сфери, които нямат нищо общо с красотата, като социално приемане, професионално признание и подобни.

Но когато тази красота е това, което се предлага като оръжие в ръцете на едно момиче, тя се превръща в клопка. Клопка е, защото изисква оценител, защото не подтиква към друга стратегия за прилагане освен просто по-нататъшното си разкрасяване. Защото е сила, която с времето се предполага да намалява. Защото често малко зависи от самата й притежателка. Това го знаят актрисите, които вече не се котират толкова след 20те си години, когато други жени тепърва навлизат в силните си периоди на влияние. Или пеперудките, които, привлекли мъжа на мечтите си с красота, се ядосват, че той вече се заглежда по други, нови и интересни. И въобще тези, които, свикнали да постигат социалните си успехи с привлекателност, изведнъж остават безсилни, когато бъдат игнорирани.

Лично предпочитам еврейските бат и бар мицва. При тях всяко отделно дете – момиче или момче – е център на внимание на цяла общност, представенo като гордост на семейството си. За него си трябва сериозно дългогодишно учение, чиито плодове се показват публично прeд всички. Чрез ритуала детето получава отговорности на възрастни и има право да води религиозни служби. Приемат го като равен. А после има има и парти но красотата не е натъртваното качество, предлагано за публична възхита от страна на присъстващите.

Не е необходимо такъв rite of passage да има релизиозен елемент. Дори и кинсеаньера не е религиозен празник поначало, а бат мицва е измислен преди стотина години. Всеки може да измисли такива ритуали за семейството си. Ако не иска единствената опция за детето му да е абитуриенския бал, в която семейството има малко участие и значение, а окуражаваните качества са рокля, кола и напиване.

А, и да внимаваме с приказките за принцеси. Установено е, че момичетата, израснали с традиционните приказки за принцеси статистически е по-вероятно да попаднат в проблемна връзка когато пораснат. Предполага се, че това е заради нереалистичните очаквания, които са си изградили за романтичните отношения, включително за своята роля в нея и за ролята на партньора си.

Поговорката е Дума дупка не прави, но както всички поговорки, и тя си има противоположен абсолютен двойник: Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя. Като всяка народна мъдрост, и Дума дупка не прави отразява някаква нагласа и навик: нагласата, че казаната дума не задължава и не ангажира с нищо. Това за мен е много тъжна поговорка, защото подчертава, че както нас думите ни не ни ангажират, така и ние не можем да очакваме другите да държат на тях. И макар че в дадена култура думите може да не се смятат с особена стойност, всъщност те имат значителна стойност.

А думите правят дупки. Думите са оръжие, инструмент за власт и особено за формиране рамки на мисленето. Всеки, който работи с езика или го изследва, знае това – политици и рекламисти, учители и родители, психотерапевти и ухажори. Тези, които говорят с ирония за проклетата “политическа коректност” се опълчват на тази идея. Но тя си съществува на практика. Езикът определя нашите възприятия за света. Той има силата да стигматизира асоциативно и да стереотипизира, и то не само психологически, а с реални последствия.

Политическата коректност се отнася до употребата на дискриминиращи етикети за групи хора. Както писах в предишния пост за дискриминацията и малцинствата, етикетите не са просто назоваващи термини. Те са инструмент за групиране и създаване на стереотипи, водещи до маргинализиране. Не трябва да смесваме една обидна дума с един такъв етикет. Да наречеш паркиралия на тротоара тарикат “идиот” не е дискриминация. Но да наречеш детето с аутизъм по същия начин вече е.

Темата за политическата коректност в думите и назоваванията е част от темата за дискриминацията и тя периодично се подновява. Поводът на този конкретен пост са реакциите на Антония и Яна, но се опитах да адресирам аргументи, които често изникват.

Според някои, обидните думи всъщност не са обидни; те само описват хора, казват смелите некоректни, които няма да станат по-различни ако ги наричаме различно и затова няма смисъл те да се подменят. Те сигурно биха наричали евреите чифути или рязани, защото технически то значи същото и не би променило същността на евреите.

А думите освен пряко значение (денотация) имат също и емоционален заряд, отсенък и оценъчни асоциации (конотация), които имат дори повече тежест от денотацията. То е все едно да наричаме възрастен човек “дъртак”. Ако го наричаме другояче той не би станал по-млад, нали?

Други отбелязват, че думите не са равносилни на действията. Че премахването на дискриминационните етикети не премахва дискриминацията, която те придружават и подкрепят. Разбира се, че не е достатъчно. Но е част от премахването й. Защото такива етикети я подпомагат. Осигуряват среда на позволение за съществуването й. Подсилват възприятия, които я оправдават. Думите са действия, само че действия с други средства.

Така че премахването на дискриминационните етикети не изключва промяна на отношението към дискриминираните хора. Точно обратното. Няма никаква причина да не се опитваме да премахнем едното, защото ето и другото не е добро, ако разбираме, че те всъщност са свързани. Ето един пример за това как промяната на отношението към дискриминираните не би могло да стане без промяна на думите, с които говорим за тях.

Допреди двадесетина години е било обичайно децата с ментални проблеми да бъдат наричани “ненормални”. За буквалистите, това не е проблем; от фактическа гледна точка промяната на термина не би ги променила. Или “идиоти”, което първоначално е означавало “човек, който не може да говори” – съвсем коректен термин. Бих поканила някой фен на политическата некоректност да се опита да убеди днес родителите на деца с аутизъм как те не би трябвало да протестират този термин. Освен това нека се опита и да промени стереотипизиращото отношение на група хора към едно дете с аутизъм или синдром на Даун, без да променя думата “ненормално”, с която те примерно се отнасят към него. Ще им бъде трудно.

Натискът за промяна на този етикет е довел до много положителни промени. На първо място, премахнал е стигмата, която се свръзва с такова дете. На второ място, помогнал е да се приеме, че всички ние в един или друг аспект не сме нормални, защото имаме различни характеристики, и че в този смисъл децата с аутизъм също са нормални. На трето място, допринесъл е да се даде точно име на проблемите, което е довело до повече обществено внимание и приемане на децата, до успешни опити за интегрирането им (а не съветване на родителите да ги изоставят), до по-настоятелното търсене на успешни терапии.

Други хора казват, че и обидните думи не са обидни, ако са изречени от някой, който има добри намерения. Но… да ви напомня, че терминът “ненормално” се е използвал и от самите най-близки роднини на едно дете с Даун синдром. Не бихме могли да ги обвиним в липса на любов към детето, в желаене на злото и в липса на съчувствие към него. Едно време това е било разпространено. Но ако днес видим близък, който нарича – с болка на сърце – детето “ненормално” бихме ли го отминали? Или бихме се опитали да му обясним, че макар и с най-добри чувства употребата на този етикет от негова страна повече би навредил на детето.

Обидните думи са плод на лошо възпитание, които така са научени, а възпитанието на възрастни е изкуствено. Всяко възпитание е изкуствено. Когато учим детето да не нагрубява, това не е ли изкуствено формиране на поведение по отношение на другите?

Да видим и друг пример. Когато някой си изхвърля фаса на тротоара, това определено е лошо възпитание. Както и насилственото анексиране на тротоара за паркинг от страна на собствениците на коли. И кучешките купчинки в детските пясъчници. И силната музика на съседите, когато е време да се спи. Но дали бихме отминали тези проблеми с едно великодушно махване на ръка: “Лошо възпитан, няма смисъл да го възпитаваме изкуствено”? Бихме искали да се направи нещо, за да се промени положението, нали? Може би няма да се конфронтираме директно с нарушителя. Но ще говорим за проблема. Ще изразим недоволство. Ще се обадим в общината. Може би ще пишем във вестника или в блога. Ще има дискусия по въпроса. Ще се знае, че тези навици са обществен проблем и те трябва да се променят.

А какво налага да се откажем да въздействаме на тези, които са “лошо възпитани” с думодействията си? Всъщност, не винаги става дума за лошо възпитание. Ако един човек е възпитан да казва на хомосексуалните “педераси” и е израсъл по време, когато това е било нормално, дали то е защото му липсват първите седем години? Очевидно е, че всички са били възпитавани така и повечето родители са смятали, че това възпитание си е много добро. Съответно ако искаме нещата да се променят, то никога няма да стане ако не се опитаме да възпитаваме възрастните.

Да, за тях също има възпитание, мили деца, макар и да не се нарича така. Но винаги се е правило. Разбира се, не така, както асоциираме мислено тази дума, с пръчка. Но за всички обществени нрави и мнения, които се променят, за тяхната промяна е имало въздействие чрез протести, имало е убеждение чрез обществени дебати, имало е пренаписване на правилници и ръководства, outreach и вестникарски статии.

А ако пък смятаме, че нещата никога няма да се променят и няма смисъл нищо да правим, тогава аз няма какво да кажа.

Миналата седмица Василена постави въпрос, за който често е ставало дума – идеализираното детство, което сме запомнили погрешно и как то ни помага или пречи да възпитаваме децата днес. Каква е връзката между идеология на времето и идеи за възпитанието. Какви са лошите спомени от нашето детство, които послучай деня на детето трябва да си спомним не за да се самосъжаляваме, а за да разберем нещо от тях. Ето нейният лош и хубав спомен и покана за размищление за детството. Ето и нейната хубава статия в Култура за това как те се свързват с духа на времето.

Имам много трудни спомени от детството. Много от тях са неприятни случки на несправедливост, предателство от страна на възрастните и нараняване. Тези случки не съм ги забравила и не съм ги прибрала грижливо в кутията на “нормалните” събития за едно хубаво детство. Въпреки това макар че съжалявам, че те са се случили и макар да признавам, че са имали голямо влияние върху детството ми, те не са първото, което си спомням от него. Не защото съм ги хигиенизирала, не защото съм ги оправдала, а защото децата са адаптивни същества и раните им минават.

Kато Василена мисля, че е много важно тези събития да се припомнят периодично. Те не са възможност за оплакване, а за преразглеждане на интериоризираните стереотипи от детството, от които едно време сме се възмущавали и сме си обещавали да не правим така един ден като имаме деца. Обаче аз си спомням с най-неприятно чувство неприятни неща, които самата аз съм направила и за които съжалявам – повече, отколкото направеното от друг.

Била съм сигурно на 3 години, защото ходех на градина. Имах любима плюшена сърничка и по някаква причина моята любов към нея беше свързана със смукане на пръст. Възрастните бяха забелязали тази зависимост и понеже смукането беше вече дало отражения под формата на крива захапка, решиха да елиминират сърничката.

Но не насилствено… не! То трябваше да стане с убеждение и с добро. И така аз бях убедена колко лоша е сърничката, колко зло ми е причинила, което сега ще доведе до неприятности като скоби. Бях увещана да се разделя с нея завинаги, след което аз, собственоръчно и в присъствие на свидетели, я скъсах и изхвърлих през прозореца, с огромна болка на сърце. Просто защото така беше по-добре.

На този етап сърничката беше доста грозна и износена и едва ли щях да я ползвам като емоционална патерица дълго време. Въпреки това предателството, което бях принудена да извърша срещу нея и срещу своите чувства е от най-дългите горчивини от детството ми. Особено защото аз самата го направих. След това вече не бях сигурна, че щях да бъда така непоклатима за нещата, на които държа. Усъмних се в самата себе си, а това беше по-лошо, отколкото ако ми бяха откраднали сърничката насила.

Затова аз казвам, че послушните деца може да са дори по-травматизирани от непослушните, които знаят да си защитават интересите. Послушните са сговорчиви, може да се оставят да бъдат убеждавани, приемат добре представени аргументи или просто искат да съдействат на възрастните… и така е много по-лесно да станат предатели на себе си.

Непослушните имат смелостта и енергията да отстояват желанията си, колкото и неразумни да са те. А освен това е доказано, че родителите всъщност имат много по-голямо влияние върху непослушните деца, отколкото върху послушните, които може би лесно се съгласяват, но които само външно са отстъпчиви и гледат да се отърват от вашата пасивно-агресивна стратегия без да си променят мнението по въпроса.

Генерален извод: много по-мъчителни следи оставят неприятните неща, които децата сами са направили… не ги тормозете да вървят срещу себе си

А не искам дори да си спомням случката, в която казах директно на една съученичка, че е взета от детски дом, и то без да получавам тази информация отнякъде. Просто сама стигнах до този извод по пътя на дедукцията и реших, че тя би искала да бъде информирана за този заговор. Да, беше вярно.

И един хубав спомен. Отивам при баба с оплакване от майка ми, а тя се наговаря с мен как мога съвсем спокойно да продължа да правя това, което съм си наумила и че имам нейната подкрепа. Този спомен е контрапункт на пасивно-агресивното убеждение със сърничката, с облекчението, че стига човек да си намери съмишленици, може да избегбе да бъде убеден против волята си

Вижте още: детските спомени на Мислидуми и Лятна Яна. Искате ли да разкажете един неприятен и един хубав спомен от вашето детство и на какво са ви научили те?

Екипът на интернет списанието “Public Republic” има удоволствието да Ви покани на мултимедиийна арт вечер, организирана с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург, Българския Културен Институт в Берлин, Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия, “Булгарреклама” и „Акценти“ – радио шоу за литература, изкуство и култура.

“Public Republic”, което се издава на български, немски и английски език, получи престижната номинация за наградата „Христо Г. Данов“ за 2009 година на Министерство на културата за изключителен принос за развитието и обогатяването на съвременната българска култура и духовен живот.
Арт срещата ще се състои на 11 юни 2009 г. (четвъртък) от 19:30 ч. в Българския Културен Институт в гр. Берлин (Leipziger Str. 114 – 115, D-10117 Berlin).

В билингвистичната програма (на български и немски език) са включени: представяне на творби на победителите в Литературния и Фотографски конкурс на “Public Republic” на тема „Модерни времена”, концерт на Мишел (джаз и поп изпълнения), два късометражни филма (със субтитри на английски и немски), текстове на Божана Апостолова, Петя Хайнрих и Людмила Филипова, изложба с фотографии на Иван Кулеков и др. музикални, актьорски, хореографски изпълнения, и разбира се, – много приятни изненади.

Водещ на арт срещата е актьорът и режисьорът Николай Гундеров.

Текстовете ще бъдат представени от актрисата от НАТФИЗ – Весела Радева.

Програмата ще бъде допълнена от изложбата “bodies” с рисунки на художничката от Германия Йохана Фасбендер, която ще присъства лично на арт срещата.

Сред потвърдилите досега участие като официални гости са: Иво Петров (извънреден и пълномощен посланик на Р България във ФР Германия), Оли Груева (директор на Българския Културен Институт, Берлин), д-р Мая Найденова (председател на Немско-българското дружество, Хамбург), Божана Апостолова (поетеса, прозаик и издател – ИК “Жанет 45”), Barbara Oertel (журналист, TAZ), Николай Гундеров (режисьор на Сатиричния театър и актьор), Десислава Георгиева (преводач), д-р Емиля Юкер (председател на Клуба на българските жени и семейства в Хамбург), Людмила Филипова (автор на романи), Петя Хайнрих (поетеса и преводач).

На събитието ще присъстват представители на различни медии.

Добре дошли сте Вие и Ваши приятели, познати и гости. Ако желаете да присъствате на Арт срещата – моля пишете ни на редакционен E-mail office@public-republic.com, за да включим името Ви в списъка с гости.

Благодарим предварително!

Сърдечни поздрави!

Екипът на интернет списанието Public Republic

P.S.

Нашите читатели, които няма да имат възможност лично да вземат участие в арт събитието, могат да се включат като изпратят за публикация в интернет списанието свои творби – текстове (публицистика, поезия, проза, литературна критика) и авторски изпълнения (музикално, актьорско, хореографско или от областта на визуалните изкуства – картини, фотография и пр.).

Акордеонът е един от любимите ми инструменти (макар че не мога да свиря на него), заради въображението си – изключителната си многостранност и адаптивност. Изобретен в началото на XIX век, с патент и класически претенции, на практика много бързо и лесно става фолклорен инструмент в най-различни култури. А това вече е за учудване, защото адаптирането на един клавишен към толкова различни традиции, до пълното му поглъщане до степен днес да се счита за душата на съвсем разнородни стилове – от танго до зайдеко до полка – е рядкост.

А това са любимите ми мелодии:

Buckwheat Zydeco. Зайдеко е музика на франкофонните креоли в Югоизточна Луизиана. Сърцето й е акордеонът, а корените – в блуса и R&B. Бъкуит е един от големите имена, първият зайдеко музикант направил жанра популярен извън границите на региона. “Hey Good Lookin’” е едно от по-бавните парчета, но интересно с това, че интегрира елементи на други популярни (във фолклорния смисъл на думата) стилове. Със затворени очи човек може да си представи, че е в Луизиана един ленив следобед.

Френски мюзет – безгрижен преливащ акордеон, музиката, която се очаква във всеки филм, когато действието се развива в Париж.

Давиде Ван де Сфроос (няма нищо холандско, името означава “отиват да мамят” на ломбардски диалект) прави лирично-ироничен и тъжно-саркастичен фолк рок. “Синът на Вилхелм Тел” е смазващa с различната си гледна точка: тревожната беззащитна самотa на едно момче, което трябва да участва в изпитание, без никой не пита дали иска; мислите на сина на Вилхелм Тел в очакване баща му да застреля ябълката. Акордеонът носи тази тревожност. И разни подобни странни тъжни и неочаквани интерпретации на познати истории – за Адам и Ева, за Каин и Авел и други премисляни сюжети.

Тангото е равносилно на акордеон благодарение на Астор Пиацола, който е негов създател такова, каквото го познаваме днес. Всъщност то не е за акордеон, а за бандонеон – с бутони и по-малък диапазон, но особено експресивен и изобретателен в настоятелността на ритъма си.  Libertango e една от най-известните му композиции.

Карлос Вивес, ангажиран поет с китара в стил вайенато, (колумбийската фолк музика), който е специалeн и отличаващ Колумбия от близкте райони, в които властват други инструменти. Той има и по-вълнуващи неща, например “Фиделина”. Поетичният тон един вид казва: животът е хубав, макар и нещата винаги да излизат не както трябва. Забелязвате ли как акордеонът доминира над всички други инструменти?

А това е едно от големите ми удоволствия, до сълзи – цигански фолклор среща еврейски клезмер. Винаги ми е харесвал небрежния жест с наклонената китка на акордеониста. Акордеонът не доминира, но без него не може и в двата стила. Той е душата, пулсът, сърцето. Напомня ми, че ако си дете и се изгубиш в тълпата, винаги ще те намерят.

Това пъргаво хоро, което сближава българския акордеон с братята му в други традиции, ме наведе до мисълта да пиша този пост. Звукът – един от най-хубавите ми спомени от детството, чието разнопосочно звучене винаги съм подозирала, но едва по-късно открих във френски мюзет и вайенато. Ако наистина се замислим, можем да открием връзките ни с толкова други култури и мирогледи и сходства на идеи и усещания. Вместо да се окопаваме в някаква самозаблуждаваща уникалност.

За друг път: акордеонът в Corteo на Cirque du Soleil, в In cerca di cibo на Gianluigi Trovesi и Gianni Coscia (джаз), руски баян.

Миналата година празнуването на 24 май предизвика оживена дискусия по повод мажоретките в него. Заради късите им полички и високи бели ботушки, които водеха парада. Едни защитаваха идеята като чудесна или поне безобидна – те били за празнично настроение и красота… Други протестираха срещу това доброто настроение на един празник да се подсигурява с къси полички, обидно за момичетата.

Но по-важното е нещо друго. Като сладки кукли в квази парадно-военни униформи, мажоретките като че ли бяха най-забелязващото се нещо в празника. А това вече има значение за самия празник.

Има значение как ще е организиран един празник, защото той задава символите, които определят стремежите, стереотипите и ценностите на делника.

Вярно е, че на днешно време всички празници много си приличат. Особено когато става дума за обществени празници. Трябва да има събиране на хорско множество на едно място – ок. Трябва да има музика – добре. Трябва да има парад. Наистина ли трябва? Наистина ли се налага да има разделение на изпълнители и публика отстрани, на военни униформи, на изтичане на хорски поток в някаква символична хронология?

Всичко това говори само това, че празникът 24 май е като военен празник, в който едни са чествани, а други трябва да интериоризират тяхната значимост. Това не е 24 май.

Ето други идеи за празнуване, в които разделението на чествани и публика е премахнато и се припомнят ценностите, които са дали началото на всичко, чрез ритуали, напомнящи за просвета, култура и знание:

1. Колко хубаво би било всяко училище да бъде украсено за празника, а портретите на важните личности – с венци. Но нека тези важни личности не са стандартните Левски и Ботев. Нека да има и други, които да бъдат запомняни по този празничен начин. Кои – всяко училище може да си реши. И не е необходимо да са българи. Този празник не е патриотично-национален.

2. Нека си има парад на училищата. Но не военизиран, патриотизиран и унифициран като другите паради. Какво да носят учениците е въпрос на въображението им – картонени букви,физически формули и плакати с мъдри мислиот любими философи И на учебните заведения изобщо – а студентите дали се чувстват бебета, ако участват в подобен? Може да се измисли начин това да стане така, че да не се чувстват.Това е празник, в който парадът би трябвало да е символичен начин за представяне на тези, чиято задача е да се учат.

3. Рисунки по асфалта. Главните улици да бъдат затворени, а на всичко желаещи да бъдат предоставени цветни тебешири и празни квадрати асфалт, както и зададена абстрактна тема. Не само деца. Нека има улица на радиожурналистите, на кварталната църква, на фирмите за предпечат. Това би била трайна видима следа от празника.

4. Конкурс за декоративни шрифтове, при което най-интересните спесимени биха се поставили на ключови публични места. Буквите са един от най-хубавите символи на този празник. И е уникално, че се празнуват. Това е начин да ги уважим, както и да си припомним стари непотребни букви – от кирилицата, от глаголицата, а защо не и от други азбуки. Това е празник на знанието също, а то не е в национални граници.

5. Буквена промоция. Да научим поне един човек, който не познава български, да чете кирилицата. Подходящо за живеещи в чужбина Или може да направите картички за приятелите си с името им на кирилицата украсено по желание (гарантирам, че ще се радват).

6. Месец за промоция на четенето от типа на публично четене-маратон, групи за дискусия на книги, намаления в книжарниците и подобни. Ето в какво се състои четенето-маратон. Преди три години, в годишнината на Сервантес, тук бе организирано четене-маратон на Дон Кихот. Бяха поканени различни свързани с литературата личности, както и университетски преподаватели, в различни местни библиотеки и всеки ден десетина от тях прочитаха на сбраната съвсем неформална и непринудена аудитория по една глава.

7.  Седмия начин оставям на вас да допълните.

Пиша това, защото обещах да отговоря на Никодил по повдигнатия от него въпрос за дискриминацията, толерантността, политическата коректност и по-скоро изискването за уважително отношение към маргинализираните малцинства. В него и в коментарите той споделя мнението, че налагането на толерантност е погрешно, а предразсъдъците може да се премахнат лесно ако човек просто опознае Другия на чаша бира.

Друг повод е наскоро приетия от Конгреса на САЩ закон за специално преследване на престъпления, извършени на базата на малцинствена омраза. Поводът за закона е едно престъпление с десетгодишна давност, при което студентът Матю Шепард бе примамен и убит от двама гей-хеътъри заради своята хомосексуалност. Но в действителност престъпления на основата на омраза се случват постоянно в САЩ. Преди няколко месеца група “нормални” ученици от средната класа в щата Ню Йорк, излизат на вечерна разходка с цел да “понатупат някой мексиканец” и убиват емигрант от Еквадор. А преди това двама братя също от Еквадор биват нападнати и единият убит, защото са се разходжали прегърнати по улицата.

Много малко хора в България са в някакво малцинство, или поне така ни се струва отстрани: като някаква хомогенна маса, в която повечето хора изглеждат и се смятат еднакви, или поне подобни. Това е илюзията на националността. В действителност много хора, които принадлежат към някакво малцинство, са невидими за окото. Макар че самите те разбира се са наясно със своя статус на малцинство, виждат себе си като някакво изключение, което не трябва да натрапват.

Разбира се, за всеки може да се каже, че е в някакво малцинство. Аз например принадлежа към малцинството от хората, които са родени в България, но живеят в САЩ, говорят испански, носят очила, имат белег от изгаряне и се казват Ели. Може би това е малцинство от един човек. Но има и малцинства на очилатковците, на диабетиците, на хората от Ямбол живеещи в Бургас, на сендовчетата и на притежателите на добермани. Дали те се осъзнават като малцинствени?

Малцинство в действителност обаче е нещо по-различно. Малцинството се дефинира с някаква своя характеристика, която да определя чрез себе си всички носители пред обществото, която да ти отделя от мнозинството в отделна група и обикновено да ги маргинализира. Тази същностна характеристика обикновено е враждебна и носи морален заряд; тоест, в очите на останалите хората от малцинството се приемат като заплаха или с нежелателни черти, и с негативни морални ценности. Хората притежаващи я биват групирани заедно на базата на нея – независимо от всички други различни свои черти и интереси,
за другите те принадлежат преди всичко към тази малцинствена група и едва след това, евентуално, може би са отделни личности.

Този механизъм на отделяне и групиране не само дефинира отделни хора като различни и Други. Той канализира омраза и насилие към всички членове на дадена група. В това се състои и необходимостта от специален закон за защита на престъпления към малцинствата. Когато някой бъде нападнат заради принадлежността си към малцинствена група, на практика всички останали хора от тази група са таргетирани и са потенциални жертви. Но освен че канализира насилие, което да речем може да е генерирано по други причини – лошо възпитание, идиотщина, недостиг на любов в детските години – механизмът за стереотипизиране и дискриминация на малцинства сам поражда враждебност и насилие, защото се състои в представянето на дадена група като заплаха.

Така че очилатковците в България, макар и подигравани в детска възраст (когато аз още не носех очила, alas), не са малцинство, понеже очилатковщината в обществото не е тяхна приета за същностна характеристика, с морално значение, която да бъде определяща за тях пред останалите и която да ги отделя в отличителна група. А циганите например са. Всеки един носещ тази характеристика неотменимо се възприема не като отделен индивид, а задължително като част от групата на циганите. Те не могат да избягат от определението си преди всичко като цигани, което и се отбелязва във всяка една вестникарска статия споменаваща човек, който по случайност е циганин.

Под поста на Никодил имаше различни мнения, според които престъпленията на базата на малцинствена омраза биха се случили винаги, просто защото хората, които са ги извършили са си келеши и идиоти и това не е основание да им налагаме толерантност, защото то би било насилствено. Чудя се обаче дали същите тези хора биха защитавали свободата на отношение и поведение на насилниците в българските училища, улици и тротоари. Наблюденията ми показват, че е обратното. Там никой не иска насилниците да бъдат свободни да малтретират, а обратното – децата да бъдат учени да уважават различните от тях. Макар че Никодил смята, че е глупаво толерантността да се гради чрез мрънкане, тя не може да се постигне от само себе си. Приемането на малцинствата винаги се е случвало с мрънкане – разяснаване на проблема, обществена дискусия и дебат, etc.

Тук обаче не говорим само за случаи, когато се стига до престъпления. И всъщност Никодил говори и по-общо за проявите на налагана – нежелана – толерантност. Например за случаите, когато в една работна общност – училище, университетски кампус, работно място и подобни – се забраняват обидни епитети към малцинства, при положение, че изказалите ги едва ли някога ще извършат истинско престъпление. И не само епитети, но и други начини на обидно за получателя отношение – примерно някой професор да нарича студентските си “Маце”. А Марфа смята, че забраната на нетолерантността е неприемлив начин за унифициране на хората, защото “Негърът ще продължи да е негър независимо дали ще му кичнат табелка “афро-американец”, “цветнокож”, etc.

Но всъщност има голяма разлика. Всеки, който протестира срещу насилието в училище знае, че то не се изразява само с побой над дете. Побоят е кулминация на враждебно отношение, което преди това е смачквало личността по други начини с вербално малтретиране и изключване. Може и въобще да не се стигне до побой, но има случаи на деца, самоубили се заради такова малтретиране. Марфа, всеки евреин технически е рязан, но смяташ ли, че е същата работа дали ще му се вика “рязан”, “чифут” или “евреин”, с очакване това да води до неутрална атмосфера? Много е ясно кога това се прави с цел обида и маргинализиране. Нетолерантността не е отбелязване на различията между хората; тя е поставянето на дадени различия в ключ на враждебност.

Вербалното малтретиране е още един начин за маргинализиране на индивиди и враждебното им групиране им в малцинство. Така, както едно училище има политика на нетърпимост към обидно агресивно поведение (bullying) – или би трябвало да има, както е в САЩ – така и едно работно място или университет има право да въвежда такава политика и да изключва студентите, които не я спазват. В САЩ се приема, че всеки член на дадена общност има право да се чувства спокоен в нея, за да може да си върши работата, а маргинализирането води до точно обратното. Нека приемем, че толерантността е това.

Ако речем, че не трябва да мрънкаме срещу нeтолерантността, независимо дали сме засегнати самите ние или други, това е още едно проявление на стратегията за живот тип “наведена главица”.

Но най-важното е, че точно вербалното малтретиране води и до престъпления като това на тийнейджърите от щата Ню Йорк. То е генерирало омраза като е създало враждебност, която според неговата логика е нормална, морална и е ок да бъде реализирана.

Дискусията ще продължи.