Мда, поради нямане на време и някои спешни срокове, предприемам новаторска блогърска стъпка. Вместо нещо ново, ето един стар и забравен пост, изровен от най-най-долните пластове на блога.  Писан преди две години, на практика първият истински пост в него. Надявам се да не се брои като измъквачески начин да не напиша нещо ново, а повод да се върна към тема, която тогава едва ли някой е прочел, но която според мен заслужава внимание. – Бел. ред.

Двойката филми на Клод Бери, Жан дьо Флорет и Манон от изворите (и двата създадени през 1986), не са особено познати в България. Мнението ми е, че би трябвало тези два филма да получат по-голямо внимание. Не само заради собствената си стойност, а защото от тях блика българска класика, такава, каквато я познаваме от литературата. Интересно би било да се помисли защо и как се получава това впечатление и как установените от класиците ценности са отпечатък на българското или не.

Жан дьо Флорет е вероятно Елин Пелин, а Манон от изворите е може би Йовков. Гениални филми, а темите им са необичайно нетипични за френско кино и литература. Парче земя и от кого ще бъде наследена тя в семейството, необходимостта от жилави наследници, алчността водеща до унизително скъперничество, игнориране на любовта с неизбежни последстия, както и фаталното израждане на рода, всичко това подправено с предателство и отмъщение. Разбира се, в центъра е женската красота и дива невинност (земята, която спонтанно избуява), противопоставена на мъжкото патриархално култивиране, тоест земята, която дава плод, защото някой я копае, оре и сее. Какво по-елнипелиновско или по-йовковско? Между другото, филмите са римейк на два едноименни филма на Марсел Паньол от 50те години, по които той е написал романен диптих, публикуван през 1963 година. Тоест в края на краищата романът не е първоначален източник. За сведение, ето тук описание на сюжета на английски и френски (внимание: спойлърс).

Разбира се, приликата с Елин Пелин и Йовков е по-скоро предизвикателна метафора отколкото еднопосочно оприличаване. Предизвикателна, защото имаме огромна нужда да преосмислим класическия си литературен багаж, който сме изгълтали в гимназията почти набързо като неприятно хапче, със захарче, убеждавани от учителя колко полезно е то, тоест, колко важно за българската ни същност е да познаваме класиката, защото в нея са заключени изконните български ценности. Ако сме учили българската литература в университета, то за нея просто сме слушали на лекции, когато от амвона на катедрата преподавателите са ни проповядвали без право на изслушване подробности от житието на Св. Писател Чудотворец, който въпреки превратностите на несъвършения живот все пак е велик и богопомазан. Е, може би с добавяне в концентриран вид почти на списък с цитати от това, което са отсъдили литературните анализатори за класиците. Но никога с прекрачване на свещените граници на дисциплината. Сравнителното литературознание, с единични изключения, си беше и (подозирам) все още е кратко изложение на историята на западноевропейската литература на ниво профанирано разбиране. Ако ли пък следваш другаква филология, от онази страна границата също така ревностно се пази, а всякакви прилики или привиждания на български автори отвъд плета на (примерно) френската литература са обявени за случайни. Хуманитарното мислене за жалост беше и все още е най-ограничаваното и канализираното, дори и от своите собствени поддържници.

Та за какво става дума… Не само за приликата между идеите на Жан дьо Флорет и Манон от изворите с Елин Пелин и Йовков, а за това ако ги има такива прилики, как да ги обясним, на какво да припишем разликите и дали това променя нашата лична връзка с класиците. Дали това може да ни накара да ги приемем другояче. И да помислим защо те не ни говорят по същия начин както ни говорят тези два филма.

Уголен, последната издънка на влиятелен селски род в Южна Франция, иска още земя. Без да търси нито любов, нито дори само комфорта на семейство и уреден дом, той иска земя, за да отглежда карамфили, за печалба. Смисълът на карамфила като символ е противоречив, но във всеки случай карамфилите в плановете му са кърваво червени, като пренебрегнатата от него любов. Земята на Уголен няма вода, така че му трябва земята на съседа, където има скрит извор. Подтикнат и придружен от чичо си, Уголен случайно убива в свада опърничавия съсед и се надява наследникът, градски човек, че и гърбав, да се откаже от плановете си да я обработва. Многозначително, наследникът се казва Жан дьо Флорет, на името на майка си и на възжеланите карамфили. Той се опитва да обработва земята си според съветите на книги и учебници, които чете внимателно. Тези знания не са погрешни, но… според законите на земята, на практика тя не може да се опознае, нито владее по тях. Това, което най-много му трябва и липсва не са точни научни знания, а сътрудничеството на хората от селото, които го отхвърлят заради гърбицата му, заради градския му статус и бивша професия (събирач на данъци). Тоест, независимо с какви ресурси, време и пари разполага човек, да бъде селянин той не може без общността. В тази общност се въртят полезни за Жан слухове как Уголен и чичо му са запушили извора с безценната вода, от която има нужда и самия той, за да оцелее. Накрая умира, убит буквално от земята си, при опит да я насили да даде излаз на водата, чрез динамитен взрив. Но въпреки че Жан не успява да накара земята да му даде плод с помощта на общността, на лично ниво той е намерил истинския извор и на любовта, и на жизнеността: жена му и малката му дъщеря му дават в изобилие това, което липсва тъкмо на Уголен и Сезар.

В Манон на изворите малката дъщеря Манон вече е пораснала и живее със семейство козари близо до семейния парцел вече присвоен от Уголен; опознала е дивата земя и живее от щедрите и плодове. Тя няма нужда от общността на селото, от тяхната подкрепа или коварство. Но пък и не научното знание е това, което ще помогне и страхливото съучастничество на селото, и коварността на Уголен да получат възмездие. Това възмездие се получава според случайността, или, според възгледите ни, идва от съдбата. Уголен случайно вижда порасналата Манон и се влюбва в нея до умопомрачаване, унизяване, самоунищожаване. Манон случайно открива първоначалния общ източник и на извора, и на селските чешми и го запушва. Настъпилата суша е причина слуховете около историята с извора да избликнат на повърхността; селяните търсят обяснение за сушата в божие наказание за тяхното мълчаливо съучастие в унищожаването на Жан чрез прикриване на тайната и изключването на семейството му. Уголен се самоубива, не заради карамфилената катастрофа, докарана от сушата, а задето Манон го отхвърля. От пресъхващ род и без наследници, той също не може да владее земята дълго време. Червената панделка на Манон, която той е намерил и зашил за гърдите си, не се е „прихванала“ и продължава да кърви. В края на краищата, той разбира, че в най-важното култивиране, това на любовта, не може да има успех. А смъртта на Жан придобива смисъл. Макар и мъртъв, той е „посял“ семето на бъдещото избуяване в лицето на Манон. Водата си остава негова (Манон намира източника под земята, в пещера). Наследницата му богоподобно я пуска отново на свобода когато селото прави църковно шествие за пречистване от греховете си, след като и науката (доведения експерт) не може да помогне. Е, последната получава малко признание когато Манон се жени за новодошлия селски учител: макар и безсилна пред бездушието на масата, науката получава смисъл чрез любовта и личния избор.

Къде са Елин Пелин и Йовков тук? Какво означава земята като български топос  за нас, на които ни е вменена тази класика? Различен ли е смисълът, бил той и стереотипен, който ние влагаме в нея? Прилича ли българската класическа йерархия на ценностите богатство-любов-земя-семейство-общност-индивид-знание на френската такава? Може ли тази йерархия да бъде универсална? Ако е така, признаваме ли си, че нашите „изконни ценности“ не са нещо изключително българско? А какво е то тогава?

България е средиземноморска страна

Идеалният учебник по история

Утопия, каквато не я знаем

Похитеният Хитър Петър

Фабула за успеха

Дай боже да вали кафе

Непослушните деца

Драцена хапна таратор с моркови и зелени яйца. Без хляб. И си мислеше. От един месец валеше. Дали случайно небето не се е счупило и цялата вода в него сега се изсипва отгоре?  Всякакъв спомен за слънчевото лято вече изглеждаше смешен. Драцена сложи ухо на мидата от нощното шкафче, потънала в прах, и чу хапещия смях на водата, заклещена в нея.

После избърса с гъба сълзите си, сложи шапката с украса от маслина и излезе на улицата. Непроницаем дъжд. Локвите се вълнуваха и галеха плочките. Като далечен семафор, луната хъмкаше рагтайм и подстрекаваше към скубане на коси.

Драцена имаше тази вечер среща с Графинята. Тя й беше поръчала непремено да донесе мидата. Била от нейна почти напълно забравена любов. Графинята се надяваше, че в мидата се крие посланието за дъждовното проклятие. Докато се приближаваше до дома й, близо до бреговия маяк, Драцена забеляза стъргалото отпред. То не беше стъргало… а кръст от ковано желязо, на който бе разпънат Тлалок. Ами ако това е причината?

to be continued…

[Текстът участва в експеримента на мислидуми лЕКСПе:1/септ2009]

Моето ежегодно преоткриване на България би било съвсем различно без фотографиите. При миналогодишните снимки мислидуми забеляза, че погледът ми е туристически и отдалеч. Понеже това лято преживяванията ми бяха различни, така и снимките са различни. Надявам се
Един час го наблюдавах как работи.

Прозорци към света

Дефиле между цветя по тротоара.

Прозорец към небето

Черга

У дома

Свят през оградата

Подлез

Метли

Селска църква

Селска църква, затворена порта

По тротоара

Територия

В подлеза

Затвори вратата

Подзаглавието би трябвало да бъде „Аз обичам мъжете или Поразиите от традиционната мъжественост“

Сигурно знаете, че мъжете живеят по-къс живот от жените. Преди няколко дни ми попадна статия, показваща със статистики данни, които всеки е наблюдавал анекдотично: мъжете ходят на лекар по-рядко от жените. Но има един нов интересен детайл. Мъжете, които следват традиционния модел мъжественост и които си представят идеала за мъж като силен, независим, твърд, неподдаващ се на емоции и покровителстващ жените, именно тези мъже посещават лекар най-рядко от всички.

Изобщо не ме изненадва такава зависимост. Често се казва, че традиционната мъжественост подхранва обществени проблеми като насилието. Момчетата и младите мъже израстват с модели, които ги учат да се възхищават и да се идентифицират c насилието чрез книги, медии, игри, спорт и културни символи. Внушава им се, че за да са истински мъже необходимата характеристика е физическа сила и надмощие и образът на мъжа се асоциира с ролята му на войник. (Не си измислям – когато се роди синът ми някои роднини ме питаха за него: „Как е войникът?“)

Но традиционната представа за мъжествеността е нож с острие, насочено и към самите мъже, защото включва изискването да не бъдеш уязвим, да не търсиш помощ и да не показваш болка. Подхранва търсенето на риск и избягването на „женското говорене“, което би могло да подпомогне разрешаване на конфликтите по друг начин. Затова не е изненадващо, че макар че на света се раждат повече момчета от момичета, произшествията с момчета са повече, смъртността между тях е по-голяма и в един момент пропорцията се преобръща.

А аз обичам мъжете и не бих искала да им се случват такива неща.

В същото време има идейни движения, които са се заели да спасяват мъжа. Обаче не от неходенето на лекар или излишна безразсъдност, нито от отказ от питане за посоката. А като например рекламата на бира Каменица, която се опитва да спаси истинския мъж от женските искания към него да участва в семейния живот, в домакинската работа или най-малко в собствената си хигиена. Други учения, доктрини и течения пък оплакват феминизацията на мъжете, които вече били по-малко решителни и по-слаби отпреди и стигнали дотам да употребяват крем против акне. И всичко това заради феминизма (или, в случая с Каменица, може би заради прекалените изисквания на жените).

Нали видяхте горе кои мъже са прекалено силни и неуязвими, за да ходят на лекар? Макар че жените обективно имат по-голяма издържливост, физическа адаптивност, по-висок праг на болка и толерират по-лесно загубата на кръв, мъжете са тези, от които се иска да не издават болка, да не се колебаят в решенията си и да се стремят към физическо надмощие, какъвто и риск да им струва това. На които им се смеят ако плачат, ако губят физическо съревнование и ако показват уязвимост или нямат пари.

Но всъщност освен ходенето на лекар, или по-скоро липсата на такова, има и много други аспекти, с които традиционната престава за мъжественото вреди на самите мъже.

Има един момент в началото на юношеството, когато момчетата с изненада откриват, че не са вече симпатични и забавни на околните непознати, каквито са били като малки, а започват да бъдат възприемани заплашително. Самият им начин на ходене, говорене, неформално общуване помежду им започва да се възприема като  агресивен. Порасналите момчета се смятат за непредсказуеми и дефолтно враждебни.

Когато се описват военни конфликти със загинали цивилни, винаги се подчертава кръвопролитието над жени, деца и старци, защото смъртта на цивилни мъже не предизвиква толкова възмущение. Дори и неучастващи в конфликта, дори и цивилни, дори невинни, младите мъже са потенциални войници и тяхната смърт не извиква особена жал. Освен че семействата им губят своя опора, разбира се.

Хората по-лесно дават милостиня на просеща жена или дете, отколкото на мъж, който би могъл да има също толкова сериозни проблеми като и жената, както и също толкова или по-голяма невъзможност да си намери работа. И като говорим за възможност за работа, помислете си за професиите, в които мъжете са  дискриминирани и разубеждавани да упражняват. Едно момче никога не би могло да си намери лятна работа да се грижи за малки деца, а уменията на едно момиче в това отношение не биха поставяни под съмнение.

Майките учат децата си да не се доверяват на мъже, ако се загубят, а да искат помощ от някоя майка с дете.

Един приятел ми каза, че забелязва как жените на улицата го гледат подозрително като потенциален сериен изнасилвач, когато се прибира късно вкъщи. Но ми каза с неутрален тон, че смята това 3a нормално.

А на мен страданието и насилието към момчета и мъже в книги и филми ми въздействат особено силно. Може би защото съм майка на момче. Но се ужасявам от факта, че обществото наистина игнорира страданието на сина ми и мъжете като цяло. Че очаква от тях да не изпитват болка и чувства, да не показват колебания и да са насилници по презумпция. И затова ми харесва феминизмът – той се стреми към обратното oт любов към мъжете.

Виж още:

Българските жени – най-красивите жени на света

Мъжете печелят от феминизма

Беседа против многоженството

Първо Василена, a после и Тодор и Светлина ме питаха кои са 6те дребни неща, които ми доставят щастие.

Каква е ползата от една блог-кампания посветена на дребните неща? Защо някой би се интересувал какви дреболии доставят някому удоволствие? Което може и да не е щастие, но помага за един по-светъл поглед към живота, а оттам и към щастие?

Аз специално, когато четох за малките неща доставящи удоволствие на други хора, oткривах разни неща, които може би не бях забелязвала, че доставят удоволствие и на мен. Преоткривайки уж незначителното разширявах кръга на това, което е способно носи щастие.

В този блог често е ставало дума за значителни дребни неща. За колекциите от дреболии, които имам или планирам, например. Но, за полза на който чете тук търсейки радостта в нещо пренебрегвано, се захващам да си помисля за тези неща.

1. Думите. Когато бях дете, поставях речника на масата до самотния обяд и се забавлявах с думите в него докато слагах слепешката лъжица в уста. Хубавото на речника е, че може да го отвориш където и да е и всяка дума е история сама за себе си. Всяка с различен вкус и форма – едни с дълги определения, други къси, може би насочващи към по-важни от самите тях синоними. Всяка дума води след себе си асоциации и спомени и има свой живот – някои са жълти, друго кисели, трети страхливи. Липсват ми.

2. Снимките. Обичам да гледам снимки, особено с непознати хора. Това сигурно е особен вид воайорство, позволено. Може човек да разгадава цял един свят зад снимката. Какво е ставало преди и след като е щракната? Какво си мислят хората в момента и какви са им отношенията? А ако си присъствал на сцената, от снимката може да забележиш детайли, зависимости и тайни, които на момента са ти убягнали.

3. Разговор с непознати хора. Играта на случайната среща може да ти даде достъп до тайния свят на отделно взети непознати. Днес например с касиера в супера се разговорихме дали излиза по-скъпо да си жена или мъж (поводът беше цената на самобръсначките). А‌ тръпката е човек да коментира нещо на потенциално конфликтна тема без да е конфликтен, както миналия месец един спътник в самолета с интересна политическа книга.

4. Първата хапка от ястието. Толкова съм благодарна всеки ден за него, затова най-малкото което мога да направя е да отдам цялото си внимание на тази първа хапка, за да му се насладя. И то е събрало в себе си една интерпретация на света, според този, който го е готвил или е измислил рецептата, както и този който е отгледал съставките. И понеже първата хапка е изненада на сетивата, тя говори най-силно.

5. Копчетата. Едно време България беше рай на копчетата. Шиенето не беше екстравагантно хоби, а важно умение и следователно интересни копчета се продаваха навсякъде. Обичах да ги разглеждам и да ги интерпретирам спрямо потенциалната дреха. Всяко копче с характера си и според дрехата. Те са един вид метонимия на дрехата. Заглавие на дрехата. Символ на дрехата и ключ за нейното тълкуване.  Няма нищо по-загадъчно от едно интересно копче. И те ми липсват, защото повечето ми дрехи сега имат безлични копчета.

6. Пътят. Не обичам да карам, но обичам свободата да тръгнеш на път и да се спираш по него според неговите извивки. Преди две години трябваше да пътувам сама за Деня на благодарността. Пътят беше 800 мили, които аз взех за 15 часа по магистрали и селски пътища. Открих отбивки, местенца и крайпътни заведения (и полицаи) с които никога не бих се сблъскала иначе. Пристигнах в състояние, в което ми се затваряха очите  – и никак не препоръчвам на никого да кара в такова състояние. Но удоволствието да си господар на траекторията си и лишен от ежедневната си обвивка – и от идентифициращи знаци – пътник е удоволствие, което трябва често да бъде изпитвано.

7. Една картичка с нарисувана картинка.

Много бих била любопитна да разбера в какви дребни неща откриват радост Мислидуми (защото тя има умението да чете душата им), Лин (защото е загадъчна), Светла (защото ме интересува социологическото й мнение за нещата), Аерен (защото забелязва) и Деничеро (защото нейните са хубави).

Всяка година България ми се струва различно място. Всяка година емоцията на откриването е различна. Минала е през фрустрация, че в тази държава нищо не е наред до „е, какво толкова“ до огромно любопитство.

Тази година за пръв път бях щастлива в нея. Не се оплаквах от нищо, харесваше ми всичко. Отдадох се изцяло на откривателство на потайни местенца и на истинския характер на София, с всичките му чудатости.

Само че не бързайте да ме поздравявате за новонамерен патриотизъм. Защото точно с такова чувсто изследвам непознатите, „чужди“ страни, които разбира се не посещавам, за да им се ядосвам или да ги променям, а само да ги разбера. Щастливото откривателство не е признак на близост, а на безопасно дистанцирано приемане на нещата такива, каквито са. За такава емоционална логика разрухата не е проблем, а чар, грубиянщината е просто начинът, по който върви животът на местна почва.

Та, като изключим една-две кошмарни случки, ето какви са новите ми ведри наблюдения за България.

Мислят ме за чужденка. Когато съм на място, посещавано и от чужденци, с мен дефолтно общуват със знаци.

Хората все така носят торбички. Найлонови торбички, които не са с току-що направени покупки.

През 10-дневното активно вслушване отникъде не чух чалга. Сигурно съм била в различна страна, не тази, от чиято чалгизация непрекъснато се оплакват.

Почти нищо не се е променило от по-рано. (Това не е в противоречие с различното ми усещане за България всяка година – тя си е същата, променя се моето отношение.)

Имам проблем с общуването с хората. Отговарят ми на друг въпрос, а не това, което ги питам.

Забранено е снимането в църкви, освен ако човек не си плати такса за целта.

В София човек се ориентира по спомени или интуиция. Тя е цял лабиринт от нестандартно замислени врати, входчета, и ъгълчета на нелогични места. Улична номерация е лукс, който явно малко сгради могат да си позволят.

Има хора, чието ежедневно удоволствие е да ми направят деня отвратителен, но има и достатъчно мили хора, които да те накарат да забравиш предходното.

На новото летище има течове, които се решават със слагане на кофи на стратегически места.

И така до следващия път

Миналата година за същото:

Харесва ли Ви България?

Идеи за пътешествия

Приключенията на един банан

Натъртеният език

Вкусотии

Великденска проповед

Обичам да чета пътеводители. Човек лесно може да си представи, докато чете, реалната обиколка по улиците и посещението на тази или онази забележителност, дворец, музей и църква. Обаче не непременно чета пътеводителите за новите места, които реално посещавам. А просто за удоволствие обичам да чета пътеводители за тези, които са ми познати много добре или за такива, за които нямам никакви конкретни планове.

Пътеводителите не са прозрачно представяне на едно непознато място. Те са просто още един вариант на представянето на такова място, като картите и пътеписите например. Но докато картите са един практически географски ориентир, пътеводителите са представителната картина за мястото: такава, която ориентира представително, която насочва човек какво трябва да го впечатлява и да му вдъхва възхищение. Затова аз ги чета като един вид пътеписи и като един вид постмодерна фикция.

Не казвам, че не може да се вярва на данните, които предлагат: кога е построен даден дворец и от кого, в какъв стил е дадена църква, колко голяма е дадена крепост. Макар че и такива неточности се случват. Въпросът е, че пътеводителят е един от първите стъкла, през които посетителят вижда дадено място. Чертае не само маршрута на важните места, които той трябва да посети, но и представя йерархията на обществото, оценява миналото, насочва интереса и уважението му. А това е много и неподозирана власт в една книжка, от която аз лично бих предпочела да се отскубна.

Ето например замислете се за забележителностите, които обикновено са описани в един пътеводител. За София това биха били Александър Невски, НХГ, джамията и синагогата. Това са символите на високата култура, забележителностите на властта и на традиционното разбиране историята като действие на държавни организации. Това са нещата, които се появяват на картичките. Те са фасадата, под която София иска да се представя за пред Чуждия. Да ги посетиш като турист е все едно да ги отметнеш в един мислен списък на емблеми, но изобщо не значи, че с това поснаваш София. Със същия ефект може да ги видиш просто на картичка, без да харчиш пари да ги посетиш лично.

Ако бях турист, щях да искам пътеводител, в който са включени:

ЦУМ с кратка история за значението му на социалистически магазин;
посещение на мола;
указания какво да се купи от Женския пазар;
списък и карта на най-интересните графити в града;
Паметника на Съветската Армия и на този пред НДК (и на самия НДК, разбира се);
къде е Ючбунар;
посещение на Централна Баня (ако можеше);
маршрутите на няколко градски автобуси – от Камбаните до Студентски град, до Княжево и Захарна фабрика;
вградени винетки за вътрешните дворове в София, за уличните кучета, за Син Сити и за Факултета;
[...]

Това не значи, че не бих се интерсувала от Александър Невски или НХГ, в Лондон – Лондонската кула, а в Истанбул – Света София. Бих ги посетила, защото са отправна обща информация. Но те са въображаеми отпратки, една представа за София, която има малко общо с хората. Нима софиянци посещават Александър Невски? Дали изобщо са виждали някога някоя от картините в НХГ, дори и като репродукция? Нима някой си купува от дантелите и бродериите на площадчето отзад за собствена домашна употреба? Това е само за туристите, нали? Затова бих посетила тези забележителности само за да знам с какво местните хора искат да бъдат възприемани представително, но няма изобщо да им вярвам. Те са един вид общите ни паметници за културно поклонение и макар и човек да не вярва в тази религия, чрез посещението им участва в някакво цивилизационно общение. Дори може да ги посещава само от любопитство да разбере по-добре събратята си, които им се възхищават.

Проблемът е, че пътеводителите са също толкова глобализационни, колкото туристическата индустрия, която стои зад тях. Вярно, пътеводители е имало и преди това, което разбираме като глобализация. Но те винаги са били начин да се види една чужда култура през ценностите и йерархиите иа обществото, от което идва туриста. Те представят онези забележителности, които са аналог на културните символи в неговото общество. Има Лувър, който е бивш дворец и настоящ музей, значи и София трябва да има нещо подобно. Трябва да има катедрала, площад около нея и гвардейци пред президентство.

Някой ден ще пиша за пътеводителите за България, които се продават в чужбина. Много са интересни.

А вие? На какъв пътеводител наистина бихте се доверили? Какво трябва да включва идеалният пътеводител?

Преди време писах:

Гръкщината на гръцките ресторанти

Непознат град

Павилиончето

Опитомяване на мястото

Американски прелести. Малко известни детайли за Америка

Из мексиканската махала

Лято и ваканция, а докато ме няма, ето малко откъси от една студентска курсова работа. Избраната от авторката тема е символът и значението на коня на юнака в героичния средновековен епос, а избраните тук откъси се отнасят за испанскя епос Поема за Моя Сид. Авторските права са запазени и публикуването на тези откъси другаде е забранено. Приятно четене!

@Кетрин Зобиески

Макар че ролята на конете днес се е променила, в едно отношение тя винаги е била една и съща: те са представлявали възможност на човек да изрази себе си. Собственикът проектира върху животното своя социален, културен и икономически статус. Конят, от своя страна, отразява за околния свят психологията на собственика си. Затова изучаването на коня като образ може да даде възможност да разберем самия герой, който го е яхнал, чрез поддатки, които са прикрити в образа му. Конят на практика е един метафоричен начин за идеализация на мъжа.

Изучаването на значението на коня в средновековният юнашки епос е особено важно, защото образът на силния герой е централен в него. А силата му се изразява до голяма степен чрез коня, който е и верен другар, и най-важен второстепенен герой, а понякога и притежател на магически функции. Това особено важи за Моя Сид, където конят Бабиека засилва значението на героя Сид и е най-важният инструмент за поддържане на легендата през вековете. Без него човешкият герой би загубил голяма част от психологическото си въздействие и от духа на легендарната история днес. Конят движи самото действие в буквален и преносен смисъл, тък като конете в поемата носят героите към техните приключения и ги издигат до нови социални позиции.

По един или друг начин, всички важни събития стават с помощта на конете. Те придружават Сид в мисията срещу враговете и помагат за разрешение на конфликти при преговори, което в края на краищата подсигурява и геройския му статус. Изпратени като дар за крал Алфонсо, който е наредил изгнанието на Сид, и впоследствие приети от него, конете с блестящите си такъми са залог за добрата воля и последващата отмяна на възбраната. Въобще конете играят ключова роля и на практика осъществяват всяко едно важно събитие в разказа.

Първата среща на Сид и Бабиека също е символична. Всъщност той става кон на героя едва във втора глава. Този изключителен кон е отнетия в битка боен кон на краля на Севиля и значението на решаващата победа е подсилена от предаването и приемането на коня. Както Сид е отнел престижа на краля и е добавил първите положителни искри към репутацията си с тази битка, така и моменталното пасване между героя и коня олицетворява неговата сила, както и благоволението, което минава на негова страна. Оттук нататък тяхната симбиоза представя образа на героя като герой-конник. Дори и крал Алфонсо го отказва, когато му е предложен церемониално като дар, приемайки специалната връзка между воин и кон, съществуваща между двамата.

Така както‌ Сид е най-смелият и значим герой, Бабиека е най-силният и красив сред всички коне на воините. А те са много и диференцирани – бойни, бегачи, ездитни, товарни. Тяхната диференциация отразява социалната стратификация на войската и показва, че конят не е приеман за обикновено животно, а стойността му отразява социални ценности. Тяхното споменаване е придружено от развити дескриптивни изрази и епитети като „добър“, „чевръст“, „обучен“, както и от редица идеализирани характеристики.

Бабиека на практика е в симбиоза с героя и е негово психологическо продължение, както и израз на интимността на мислите му. Той например показва религиозността на господаря си, когато извръща глава към иконата на Дева Мария на излизане от църквата и потеглянето на Сид в изгнание. Конят издига глава и върви гордо, когато Сид приема поздравления след успеха на тежка битка. Когато Сид посреща Химена и дъщерите й, радостта от срещата се изразява с пищната украса на конете.

Позицията на дъщерите при сватбата им се изразява символично от великолепните им такъми. Конете на тази сватба играят роля и на сродяването, защото Сид ги подарява на тези, с които се съюзява. Като военна плячка, раздадена на участвалите воини при битка, те служат за скрепяване на съюзи и гарантиране на подкрепа.

Но не става дума само за човешки взаимоотношения. Конят е и посредникът, чрез който божественото благоволение се открива на героя и помага на намеренията му. В деня, когато Сид се изправя в битка с двамата предатели, такъмите на конете са благословени от епископа, гарантирайки небесна подкрепа за каузата му. Като благородно животно, конят канализира божествените знаци и съответно благословията за него е търсене на благоволение. Конят предусеща невидима опасност, предвещава радостни събития и, поради факта, че е благословено животно, героят може да се довери на реакциите като верен израз на трансцедентално послание.

И докато язденето на коня е израз на достойнство и чест, съответно и загубата на коня, свалянето на героя от коня е знак за загуба и отнемане на достойнството. Отнемането на конете от повалените врагове като плячка е визуално и символично представяне на победата над тях във военно и културно отношение.

Тъй като Бабиека е признат за най-добрия кон в Кастилия, неразривната му връзка със Сид индиректно подчертава, че и господарят му е най-блестящият воин благородник, макар и не крал. И двамата са герои заедно, с идеализирани черти и тяхната духовна връзка получава титла за по-голяма близост, отколкото кръвната връзка между роднини.

След като испанското средновековие е възможност за културен обмен между арабската и европейската цивилизации, изследването на образа на коня като подкрепа на героя е тема, която заслужава по-голямо внимание. Културното значение на коня без съмнение е приета ценност от арабските практики, затова превръщането му в толкова значима фигура за един епос, който бележи началото на испанската идея за повторно завладяване на изгубените християнски територии, е ироничен парадокс. Едно бъдещо изследване би трябвало да разгледа в сравнителен контекст ролята на коня в арабската поезия и доколко тя е приета в европейските епически стереотипи. Моите предвиждания са, че европейската епическа идеология е приела мотива на коня от Халифата и чрез нея, иронично, изразява противопоставянето си на него.

Виж още:

Професор Джоунс по следите на изчезналото знание

За вещиците

Похитеният Хитър Петър

Бар и смисъл или (полу)истинските истории във виното

Аз пък харесвам Бай Ганьо

Зоро (1975) със сини очи

Некласически Сандокан

Когато бях в училище бъдещето ми изглеждаше по-скоро любопитно, отколкото трудно или дори триумфално блестящо. Бях любопитна как ще се развие моето собствено бъдеще. И също толкова какво би станало със съучениците ми. Не от съперничество, а само от изследователски интерес. Дали целенасочеността на мълчаливите ще се бъде по-плодоносна от самонадеяността на празнословните? Или пък увереността на тези, които дават да се разбере, че знаят как върви светът, ще се окаже самозаблуда? Исках да разбера как техните характери, намерения и предходни събития ще предопределят събитията по-нататък. И най-вече по какъв начин това би съвпаднало с моите предвиждания. Играех си на писател, боравещ с човешки съдби – мисловно.  И очаквах срещите с класа след време като един вид прочитане на такава книга.

Защото всички наши собствени планове за бъдещето, доброжелателни напътствия от другите и дори едно хартиено CV почиват на един мислен, въобразен сюжет. Децата искат да станат нещо, когато пораснат, защото им е казано, че ще пораснат и в процеса на порастването им предстоят разни неща. Хората с опит раздават съвети, предполагайки, че неопитните се стремят да осъществят някакви планове – базирайки се на своите познания как работят тези сюжети. CV-то дава информация за миналото, но и рисува с невидим пунктир бъдещето на даден човек, чрез ясни имплицитни доказателства за това.

Разбира се, доста често предвижданията не се осъществяват. Може би хората имат твърде нереална представа за възможностите си. Може би са разтълкували зле предходните събития в живота им и те всъщност се оказват пречка за мечтаното. И макар че не познавах плановете и желанията на всички, любопитството ми не беше за това дали те ще си ги осъществят, а дали моите предвиждания за живота им ще се сбъднат.

Срещата на класа дава донякъде материал за такъв изследователски интерес. Все пак на нея в известен смисъл пилците се броят. И резултатите от моите изследвания са следните.

Тези, които тогава изглеждаха като познавачи на живота и на триковете в неговите игри са претърпели различни крахове и излъгани предвиждания. Или в най-добрия случай са следвали тенденции, които тогава са били модни, което днес ги е ограничило в най-скучния и обикновен сценарий. Мълчаливите са намерили свой интересен път, макар и с определено криволичене, понеже са останали незадължени от предишно споделени мечти и неограничавани от очакванията на другите към тях. Същото важи и за несигурните в себе си. Щедрите мечтатели са постигнали мечтите си донякъде, въпреки лудостта им.

Разбира се, при такива резултати всеки би могъл да каже: а може би такава преценка е въпрос на момента, в който се прави? Може би в началото на старостта скучните сценарии ще се окажат печеливши. Може би смелите мечтатели ще загубят всичко. Може би е само въпрос на време неуспелите да направят големия удар. Може би самите критерии за преценка се променят с възрастта и на следващата среща след десет години същата класация ще изглежда съвсем различно.

Ако наистина ще играя писател, да кажем, че такива срещи играят ролята на развръзка, или поне на епилог. Кой каквото и да го е дробил измежду героите, в края на краищата нещо трябва да се случи с него, нещо трябва да произлезе от перипетиите му. И тази развръзка дава смисъла на усилията му и на останалата част от разказа. Казваме си че ето, този резултат се е получил като следствие от тези и тези предпоставки и те са оказали значение за него. Той е един вид поука за историята.

Но ако животът на всеки един е вид роман, кога може да очакваме развръзката? Дали тя се представлява именно от срещите с класа? Може пък една седмица след нея животът на някой от нас да се промени тотално и да опровергае логиката, която тя е предложила за разказа на живота. И съответно поуката да се окаже различна. Ако е така, тогава разбирам тези съученици, които избягват срещата, защото не искат да сложат развръзка все още на разказа на живота си.

Така че срещите с класа разказват история в жанра „роман с продължение“ или може би по-скоро сапунка. При тях сценарий не е написан, историята може да се точи с години без някакво заключение и може да свърши в момента, когато зрителите загубят интерес към нея. В такъв случай последният епизод едва ли е наистина развръзка. И съответно в живота на един човек няма поука.

Обратно погледнато, автобиографиите са огледален жанр на сапунките. При тях животът не е свършил, героичната дейност на героя също, но разказът има заключение. Той дава логика и оправдание на усилията на героя и на събитията. И всеки автор на автобиография попада на различни решения: някакво знаменателно събитие, което има и значение за сегашната позиция на героя. Някакви планове за следващото бъдеще. Някакъв опит за разказваческа стратегия за вечно продължение на сюжета на живота му под формата на деца. Този жанр (макар и в съкратена форма) използват хората, когато на среща ги питат какво става с тях.

Ах, какъв пълен със значение въпрос! И всъщност сега ми е много по-интересно да „прочета“ автобиографията на всеки, да видя как всеки подрежда отговора си, как избира събитията от сюжета и как ги представя, вместо да чета романа му с продължение.

Виж още:

Фабула за успеха

Госпожица-принцеса на 15

Изоставени

Случайна среща

Стратегия за живота

Войната на Пиеро
Фабрицио де Андре
Текст на италиански:

http://www.metrolyrics.com/la-guerra-di-piero-lyrics-de-andre-fabrizio.html

Виж още:

Дай боже да вали кафе

Гробище за коли

Публично изкуство в Италия

Акордеон на сърцето

Човекът, който искаше да оздравее

Музика за самотен остров