Photo by Dennis Forgione

“Жестокостта към животните е престъпление по Наказателния кодекс на РБ.”

За това простичко изречение беше водена битка-след-битка-след-битка. Например битка за промяна на нагласите на хората, за да е възможна битката за включване на текста в НК.

Аз, като един животнолюбец, естествено дадох мъничкия си принос в това. И бяха ееееееееееееей толкова щастлива с победата.

~~~~

Малко години по-късно, осъзнах, че не съм по-добра от тези, които НК вече трябва да гони.

Защото конят е (единственото домашно) животно, което е законно да бъде малтретирано – въпреки текстовете на Закона за защита на животните и НК.

Ако причиня на кучето си онова, което причиняваме на конете, и неработещият закон ще проработи.

~~~~

Малко нормативи за справка:

Според Закона за защита на животните, жестокост е (но не само):

- всяко действие или бездействие, което причинява продължително или повтарящо се страдание на животното, или увреждане на здравето му или стрес;
– използване на … помощни средства или приспособления, които целят да се повлияе върху поведението на животно, като му се причинява силен страх и болка;
– извършване на пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на насилие към животни;

Освен това има и следното:
– Движението на животните не може да бъде ограничавано по начин, който им причинява болка, страдание или силен страх.

~~~~

Закъсахме ли го? Не, разбира се.
Още много години трябва да минат, много хорски нагласи да се променят, за да е реалистично да се приложат тези текстове и към конете.

~~~~

Да поговорим сега поне за някои неща от ония, които имат шанс най-лесно да бъдат разбрани и приети.

Например за пособията, които използваме, за да “подобрим комуникацията с коня”, т.е. да го накараме да разбере и да го накараме направи каквото ние искаме.

Юзди. Шпори. Оглавници. Нагайки. Камшици. Стикове. Каишки и верижки всякакви.

Толкова много и разнообразни са, че май не познавам някой, който да ги знае всичките. Аз дори не им знам със сигурност българските наименования. И смятам да използвам “юзда” и “желязо” за всичко по главата, което не е оглавник. Иначе ще трябва да си говорим, например, за безудилна юздечка (?!), ако трябва да превеждам “bitless bridle”.

Общото им е, че контролират с болка. А даже нямаме смелост да наречем нещата с истинските им имена: те не са ни за комуникация, а за причиняване на болка при склоняване към подчинение и в случай на неподчинение.

~~~~

Има голямо объркване в конския свят и нежелание да се погледнат нещата такива, каквито са. Ок, нека да дам един пример. Към днешна дата в Общите правила на ФЕИ (Световната федерация по конен спорт), е записано, че:

“Никое лице не може да малтретира кон по време на събитие или по което и да е друго време. “Малтретиране” означава действие или бездействие, което причинява или може да причини болка или ненужно неудобство на кон, включително, но не ограничено до [следва изброяване]”.

И в същото време в правилата за прескачане на препятствия, например, има текст, който забранява конят да бъде удрян повече от три поредни пъти.

Нима, ако е до три пъти, удрянето не причинява болка?!

Добре, де. Нека поне бъдем честни. Да си кажем: поради щото не знаем друг начин, то позволяваме да причинявате болка на коня си, но до определен лимит.
Това лицемерие ли е, или просто несъзнателно затваряне на очите?

Бием конете, това е положението – толкова си можем. На който не му изнася – да си ходи.

И, вместо тази честност, ние лъжем и себе си, и тези, които учим. Лъжем и ДЕЦАТА. Учим ги да бият, за да постигнат своето.

И това не е само в света на конния спорт.
И не само при циганите.

 ~~~~

Да се върнем на “помощните средства или приспособления, които целят да се повлияе върху поведението на животно, като му се причинява силен страх и болка”.

Не е реалистично да опитам да пиша за всичко накуп. Ще опитам по-нататък да ги разгледам поотделно и подробно.

Шпори. Шпорите са онези метални дивайси (а.к.а. джаджи), които се закачат по ботушите на ездачите и стърчат повече или по-малко иззад петите им. Служат за подпомагане мотивираността на коня за движение и/или конкретизиране на задачата към него. Т.е. за ясно, точно, кратко и остро, даже може да се каже “ребром” поставяне на задачата.

Обикновено се свързва с по-високо умение на ездача и се счита за средство за постигане на точност на движенията. Но много рядко това има нещо общо с действителността.

Обичайно, освен за конкретност и точност, се използва и като много убедителен аргумент.

А и доста често просто шпорите красят ботуши, принадлежащи на хора, които не владеят достатъчно движенията… и нервите си.

Спомням си думите на Александър Невзоров, които срещнах преди години: че шпори би могъл да носи само някой, който може без да гледа, да набере с тях телефонен номер на мобилен телефон.

Нагайки, камшици, стикове и т.н. Това си е малко тавтология. Нагайката е вид камшик. Стикът – също. Най-общо казано, служат за мотивиране. Причиняват болка, страх от болка (или изобщо – страх).
Разбира се, тук (както и при използването на шпорите), може да става дума само за подаване на лееееки сигнали. Лошото в теорията, обаче, е когато започне да се разминава с практиката.

Да го огледаме схематично така: ездачът подава лееекичък сигнал, едвам докосвайки тялото на коня или дори без да го докосне. Ако конят реагира както трябва – всичко е ок. Но, ако конят не реагира? Усилва “докосването”. Ако не реагира? Усилва. Не реагира – усилва. Не? УСИЛВА. … И, в крайна сметка, конят ще бъде удрян, сръчкван, ритан. Или плашен.
Е, да, наричаме го “корекция”, “подкана”, “увеличаване на напрежението”, “подсещане”, “усилване на дискомфорта” и нямам представа още как. Но в същността си е причиняване на болка/страх/страх от болка.

Да вдигне ръка този, който никога не е причинявал болка или страх на коня си. Айде, моля! Моменталически ставам, идвам и го моля да ми покаже и ме научи. Думата “никога” не е попаднала случайно в по-предишното изречение. Защото много често нещата изглеждат безболезнени, но произходът им не е такъв.

 ~~~~

Не съм точно идиот. Мисля, че и медицински тестове ще успея да мина по темата : )

Знам защо го правим, знам защо използваме тези средства. Знам и, че ако някой иска да язди, то трябва да прибягва до тях. Защото толкова си можем.
И това (дали да играе тази игра, или не) е избор, който всеки прави сам за себе си.
Но нека поне сме честни и наричаме нещата с истинските им имена: Да, бием конете.

И да опитаме да не твърдим, че обичаме конете си. Последно – обичаме ли ги, или ги принуждаваме да се подчинят? С болка и страх, защото друго не знаем как да направим.

Но това е друга, огромна тема. Само исках да кажа, че знам, че сме принудени да го правим. Заради собствената си безопасност. Защото иначе конят ще успее да ни каже истината си много остро и ребром. Понякога черепно, понякога тазово, понякога летално.
Така че сме принудени – защото не знам как иначе.

И, да, има и друг начин. Което е още една друга тема : )

 ~~~~

Връщам се на “приспособленията”.

Юзди, железа и спомагащи ги. Железата (па били и те не-железни) в устата причиняват болка. И травми. На венците, езика, небцето, долната челюст, зъбите, даже на устните. На нервите.

Да, би могло всичкото това да може да бъде използвано – с много уговорки – само за подаване на сигнал, без болка. Но за целта поводите трябва да са отпуснати и без допълнителна тежест в 100% от времето. Не в 99.9, а в 100!
Някой да може да каже, че никога, ама никога-никога не обира, дърпа и т.н. повода? Аз съм виждала само един такъв човек… един!

Конят в опита си да избегне болката, прави каквото искаме. Но понякога прави и неща, които не искаме. Например може да се изхитрява, и за да избегне това, което му се случва, да отваря устата си. Което хем ни пречи, хем е някак некрасиво. Затова си има и презносници – които да пречат на отварянето на устата. Ама това пречело на коня да избегне болката? Да, ама пречи и на нас да постигнем своето.

И така се стига до това, че в Правилника за прескачане на препятствия на БФКС (Българска Федерация по конен спорт) пише: “Разрешена е каишка, затваряща устата.”.

Там е разрешено и използването на мартингал – неограничаващ подвижен мартингал за конете на големите, и неподвижен – за тези на децата. Това е за състезанието – извън него е още по-друго.

Мартингалът е система от ремъци, който общо взето ограничава движението на главата на коня нагоре. А има и приспособления, които пречат да наведе главата “прекалено” много.

Дали това е “ограничаване движението на животните по начин, който им причинява болка, страдание или силен страх”?

Мартингалът се закача в единия край за опаса, а в другия – или за презносника, или за поводите. В единия случай се разчита на ограничаването на движението и на болката в носа на коня, в другия – на ограничаването на движението и на болката в устата. Всяко естествено за коня движение, което е извън “позволеното” от мартингала, причинява болка. Дали болката е страдание? И дали причинява страх?

 ~~~~

За каква точно болка става дума, е изписано много. Правени са и изследвания. Като например това, че натиска на “желязото” в устата на коня е от 50 до над 300 килограма на квадратен сантиметър.

Това аз, като доста неука, си го превеждам така – минималният натиск е все едно стройна убавица да ме настъпи с токчето си и да се отпусне на него. И то не върху голия ми крак, а на венеца, небцето, езика ми. Иуштнатами

А за 300 кг. ми трябва повечко въображение. Може би четирима акробати, един върху друг, балансиращи върху същата тази обувка с токче.

Ако бъркам в превода – поправете ме.

Скалата е следната:

50 – 100 кг/см² – горе-долу за кон “на повода”

180 – 220 кг/см² – за “засичане” със средна сила

над 300 кг/см² – за “засичане” с голяма сила

“За коня се казва, че е “на повода”, когато шията е повече или по-малко повдигната и заоблена според степента на подготовка, стъпката е удължена или събрана, приемайки повода, с лек и мек контакт, подчинявайки се с цялото си тяло. Главата трябва да остане в стабилно положение, като правило малко пред отвеса, с гъвкав задтилък, като най-високата точка на главата е задтилъка и без съпротивление към помощите на ездача.”
От това описание и на мен ми се завива свят, ама в превод трябва да означава нещо като на снимката горе.

“Засичане” не знам дали е точният термин, който се използва у нас (не ми е много позната терминологията на български – каубой ме е учил, все пак : ))). На руски е използвано “рывка”, което означава “рязко, поривисто движение с ръката или тялото”. Нещо такова:

Може би има смисъл да кажа изрично, че не става дума за някакви необикновени, извънредни, рядко случващи се действия. Не, това са онези неща, за които е нормално да бъдат наблюдавани, ежедневие за конете, които се смята, че са третирани добре. (А за да ги видите, е достатъчно да изгледате едно състезание – но не гледайте красотата на коня, силата и елегантността, с която се движи и лети. Гледайте ръцете на ездача, врата и главата на коня – устата, очите му. Е, да – много бързо стават нещата, ама има “пауза” и т.н.)

Става дума за общоприетото ежедневие на конете. Не за откровеният побой, недохранване и безхаберие към циганските коне, например – тях никой нормален човек не приема дори за близки до приемливото.

Опитвам се да говоря за онова, което причиняваме на конете, и което минава за нормално, приемливо въздействие.

Изследването за въздействието на желязото в устата на коня е направено в “Санкт-Петербургское государственное учреждение здравоохранения, “Бюро судебно-медицинской экспертизы””, подписано от Владимир Исаков и Виталий Сысоев. Всеки може да оспорва резултатите, може и да направи други изследвания, ако не намира тези за достоверни. Но засега, поне аз, освен критики, не съм срещнала научно опровержение. Толкова ли е сложно? Или маловажно? Или има притеснение от резултатите?

  ~~~~

Горе-долу, проблемът с “железата” може да се види картинно например ето тук.

Проблем е и, че конят в даден момент може или да вдишва дълбоко, или да преглъща. Просто така е устроен – или яде и използва хранопровода, а трахеята е почти затворена, или тича и използва трахеята. А пък производството на слюнка се провокира от дъвченето. Желязото в устата, особено когато е предъвквано, също води до отделяне на слюнка. Тя, обаче, не може да бъде преглътната правилно, ако конят има нужда от повече въздух (т.е. при натоварване). И част от нея може да бъде вдишана и да причини, например, усложнения в белите дробове (като кървене). Което твърдят, че се хваща или едва когато нещата са напреднали дотолкова, че конят вече започне да кърви през носа, или ендоскоп след тренировка/състезание/работа.

Спирам, засега, с железата в устата. Още много аспекти на вреда има, още може да се научи, пише, цитира и разсъждава. Но целта не е да създам многотомник по темата : ) А да опитаме да се замислим какво точно причиняваме на конете си с онова, което правим ежедневно.

Това, че съм използвала снимки от английски стил на езда, не означава, че в уестърн ездата няма такива неща. Напротив. Въпреки че, като правило, там поводът обикновено виси “свободно” – това изобщо не означава, че не се използва.
Причината да не използвам такива примери е, че би ми отнело повече време, за да обяснявам какво се вижда, и какво не.

В уестърн ездата си има всичко – и шпорите, и еквивалента на нагайката, натиска и удара в устата, и камшиците, и мартингалите и камара други пособия, които да улеснят нещата.

На снимката се вижда каубойски мартингал, който даже минава и през транзелата (“желязото”). И целта му е светкавична реакция, в резултат на болката, която това съоръжение предизвиква, когато се наложи. А, за да го има, явно се налага.

~~~~

Оглавници. Колкото и непрофесионално да е, тук ще включа всичко, което се слага по главата на коня, но няма прикрепено желязо, предназначено за устата му. Логично е, след като желязото в устата е такава ужасия, да си кажем, че като го махнем – и нещата ще са хубави.

Да, ама не е съвсем така.

Защото тези приспособления разчитат на натиск върху носа или върху определени точки от главата на коня.

Какъв е проблемът с носа?

Проблемът е в костта на носа. Тя има лява и дясна част. Казват, че била най-крехката кост в скелета на коня. И е крехка не толкова самата тя, колкото шевът между двете й части. И точно върху нея лягат въжетата и каишките на оглавници и юзди. И казват, че не е нужно много, за да се пропука този шев. И тогава, казват (а и е логично), двете части на костта започват да се движат една спрямо друга. Там има нервни окончания и … сещате се – болка.

(Повтарям това “казват”, защото не съм го виждала с очите си, не съм го пипала с ръцете си. И нямам някакво изследване, което мога да цитирам.)

И това, че се причинява болка, не е като да не се знае. Снимката вляво е от инструкция за правилно поставяне на такова приспособление. И е придружена с текста “трябва да легне върху деликатната кост на носа на коня”. Като правило инструкциите са такива – как това средство за контрол да бъде ефективно.

Ето една снимка, по която всеки може да налага и да гледа и преценява – дали наистина ляга върху тази кост, или не. Аз лично имах нужда от нея. Защото някои презносници ми се струваха по-нависоко, други – нам’ как си.

Имах колебания, искаше ми се да не е вярно. Много ми се искаше… аз да не съм причинявала това.

Причинявала съм го, както и всичко останало. И съм била убедена, че това не е лошо.

А какъв е проблемът с “точките на натиск”?

Работните (тренировъчни) въжени оглавници имат възли по себе си, които не са само за оформяне на оглавника. И точно заради това могат да бъдат с различен брой възли – за различна степен на убедителност. Т.е. на причиняване на болка. Някои от не-въжените приспособления също имат удебеления, допълнителни халки и какво ли още не, за да подсилят ефекта.

И ние имаме такива точки – пробвайте да се натиснете по скулите, или в основата на веждите откъм носа. Или отстрани на носа – там където обикновено е гърбицата. Или зад ушите, малко в долната част. А сега си представете натиск там. Или удар.

Ето това е проблемът с “точките”. Възлите лягат на тези чувствителни места.

(Поиграйте си с тази схема вляво – каква и къде болка бива причинявана от какъв и къде натиск.)

На тях се разчита и при работата от земя в Natural horsemanship (NH) практиките.

NH е начин на обучение и работа с коня, който се счита за по-лек и естествен за коня. Даже му е създаден ореол на едва ли не удоволствие за него. Показва се лекотата и липсата на съпротива от страна на коня, работата със “свободен” кон. И това е така – резултатът “изглежда” така. Но какво седи зад този резултат, е много, много важно. Парели (който въвежда термина NH) нарича упражненията си “игри”. Някак закачливо и весело звучи, лесно и като на шега, сред песни, танци и детски смях. Но помислете за оглавника горе (да, той е негов) с всичките му възли и натиск върху носа, закачен за въже чрез тежка карабина или възел, което се поклаща (в лекия случай) или се размахва така, че да произведе удар с възлите на оглавника върху главата на коня (в по-тежкия случай).

Илюстрирам с видео*, защото не е лесно да се намерят добри снимки то темата. И това е разбираемо – никой няма ни желание, ни изгода да показва грозната картинка. Важен е крайният резултат, не пътя до него.

*Видеото вече не съществува в YouTube, защото “This video is no longer available due to a copyright claim by Parelli Natural Horsemanship”. Към 24.02.2018 г. единствените две места, на които можах да го намеря, са тези:
– за съжаление без звук:

– някъде от 2рата до 5:40 минута, за съжаление също обясненията на Линда Парели не се чуват от коментара на автора на клипа:

И помислете за стика, който се използва като “продължение на ръката, което ти позволява да комуникираш с коня по-ефективно”. Какво означава “ефективно”, се разбира не от обяснението, а самото име на стика: Carrot Stick. Парели казва, че това име символизира същността на метода му – балансът между моркова и тоягата.

Аха, именно: NH също разчита на боя, респективно болката, като аргумент… конят да се включи в “играта” ни.

~~~~

Стига толкова : )))) Това нито може да бъде обхванато в разумен обем думи, нито искам ептен да изтощя някого. Човеко, ако си стигнал в четенето до тук, айде да пием кафе : ))))

~~~~

Искам да се извиня на професионалистите, ако преценят, че не използвам правилната терминология (ако, например, презносникът не е точно това, което описвам). Първо – не я знам добре на български. И второ – не исках да има думички, известни само на 10 шепи хора : )

Искам да се извиня на непрофесионалистите, ако все пак съм използвала терминология, която им е непозната. Опитах се да го избегна, ама…

~~~~

Всичките тези думи нямат за цел да сравняват един или друг метод, да критикуват или каквото и да било такова. Знам, че всички имаме само и единствено добри намерения към конете си.

Нямат за цел и да кажат “не, не е възможно тези джаджи да се използват само за причиняване на болка!”. Да, има начин, съгласявам се, но с много, много, много условия. Не, всъщност само с едно: без да се причинява болка – никаква и никога.

~~~~

С тези примери не искам да кажа, че тези методи и средства не работят. Напротив – перфектно успешни са.

Но важният въпрос в мен си остава:

Защо причиняваме това на конете? За какво наше удоволствие продължаваме да го правим? Каква наша нужда оправдава това?!

И то е толкова силно, че няма начин, наистина няма, да го прекратим скоро. И, като добавим факта, че не знаем “как иначе да се справим с конете”, то нямам представа кога “жестокостта към животните” ще се чете “жестокостта към животните… и конете”.

~~~~

До скоро : )

А, да – снимките са отвсякъде из нета. И съзнателно са подбрани най-леко и не-страшно изглеждащите.

Никога. Не ми е било. Толкова. Трудно. Да започна. Писането. На. Нещо.

Бягах от него. Бягах в неща като:

“Ами трябва първо да измисля нов сайт, име и т.н.”
“Ами като Вяра ли да го правя това, или да направя някаква “организация”?”
“Трябва първо да говоря с приятелите ми в Адгор, за да е чисто всичко”
“Ама не мога да съм сама в това!”
И други, също толкова съществени оправдания.
Но най-вече ме беше страх, защото “предвкусвах” какво ще се излее върху мен.
И защото смятах, че след като ще говоря ужким “срещу” нещо, трябва да мога да покажа алтернативата. Аз.

Става дума за конете. И защо Вяра вече не работи с коне.

Какво стана, че от един изключително ентусиазиран учител в наистина изключителната конна база “Адгор”, Вяра се превърна в човек, който не може, и не иска, повече да прави това, което е правила?

Обичах работата си! Слънцето, вятъра, простора! Миризмата на конете! Муцуните, очите, движението на мускулите им, допира на тялото им! Мечтите!

Обичах и работата с хора – тя винаги обогатява. Обичах да виждам как се отварят, как стават нови, как намират забравени свои кътчета. Обичах детските усмивки. И облекчените въздишки на възрастните : ) Мечтите им!

Животът ми беше “Адгор”! Не само конете, но и колегите, бъдещето, плановете, развитието! Мечтите!

Абсолютно вярвам, че който ме е срещал, ще го потвърди.

Какво стана? Какво се промени?

~ ~ ~ ~

Не знам откъде да го подхвана.

Няма лесен начин да го започна.
Няма мек начин.
Няма заобиколен.
Няма и такъв, който да не засегне никого.
А, боя се, няма и такъв, в който да не ме изядат с парцалите. И свои. И чужди. И “нападнати”. И “недооценени”.

Отлагам го повече от година. Имам поне десет започнати текста. Първият беше по повод 8-ми март и емблематичното съвпадение на празника на жената и Тодоров ден – ужасното нещо, в което се е превърнал забравеният какво означава обичай, който по ирония наричаме “Конски Великден”.

Така че нека е, дет вика народа: Право, куме, та в очи.

Ако трябва да е казано кратко, ето за какво става дума:

Ние луди ли сме, че правим това с конете?!

Това беше въпросът, който обърна живота ми изцяло. И ме доведе до места, където нищо не е същото.

Нямам за цел да обръщам и твоя живот. Той си е твоя работа : )))
Само търся хората-съмишленици.
И правя, каквото трябва да бъде направено: за това трябва да започне да се говори.

Нека да си кажа овреме:
Не нападам и не обвинявам никого.
Всички сме еднакво в кюпа.
А няма и за какво. Напротив – огромна част от конските хора, които знам, правят всичко, което могат, за да бъдат конете им все по-добре и по-добре!

• Какво точно ще правя?
  Ами ще пиша и ще говоря за различни аспекти на това, което аз видях. И което продължавам да откривам. Дали ще мина отвъд говоренето… не знам още. То ще си покаже.
  Ще продължа да уча и откривам.
  И ще опитам да споделям всичко, което е възможно за споделяне.
• Какво е това толкова нещо, дето го правим с конете?
  Ами всичко.
  Ездата. Обучението. Отглеждането. Развъждането.
  Всичко. Без значение за каква дисциплина, метод и т.н. става дума.Не, нямам предвид всички да плеснем с ръце и да пуснем конете свободни.
  А това, че докато нямаме основната съставка на взаимоотношението с коня, ние само го употребяваме и злоупотребяваме с него.
  И вредим на себе си. (Да, съзнавам как звучи.)

• Каква е тази основна съставка?
  Тя идва с отговора на въпроса:
  “За какво му е на коня да бъде с човек?”
  И се допълва с:
  “За какво му е на човека да бъде с кон?”И касае идиотски въпроси като това “Какво е кон?”. И “С какво трябва да се съобразим, за да се качим на животно, което едва ли е създадено, за да носи някого на гърба си?”.

Това е.
Страшното мина : )
Сега остава да продължа : )

И, вместо да умре, както се полага на такова нищо и никакво осиротяло врабче, той се е изхитрил да бъде намерен от човек. И този човек му е намерил детска ясла, която разполага с бавачки дори за най-обикновените сред най-обикновените.

От точно този момент, той е врабче с име.

Такива ясли има в… има в… ами има само едни.  Защото дори и най-обикновеното врабче, по природен и човешки закон, си е диво животно. А дивите животни не може да ги гледаш току-така където ти падне (“Драги ми Господине”, би добавил Сър Едуард). Трябва си специално място, което е одобрено, прономеровано и прошнуровано от Държавата на човеците.

И Сър Едуард имаше необикновения късмет да осиротее точно когато вече имаше такава прошнурована ясла. А към яслата има и детска градина. И начално училище. И ВУЗ и след-дипломна квалификация. И санаториум и служба по въпросите на бежанците, бедствията и авариите и какво ли още не. Има и болница с много специални лекари: едни такива, диви. Даже се говори, че били правили операция на крило на лястовица, нищо че и тя е НОНН (най-обикновена, нищо и никаква) лястовица.

Новият дом на Сър Едуард се наричаше (а и още се нарича) фондация “Дивите животни”. А лекарите са много “Добро хрумване”. Не, не е шега – та кой би се шегувал с диви лекари?!

И Сър Едуард порасна, заякна и отлетя на свобода. Да, беше малко странно всичко. И светът изведнъж стана много голям и страшен, но пък всикчи толкова казваха, че е хубав. И той отлетя. Скри се в Шубрака, а после и в Царевицата – за да обмисли как и откъде да го подхване този Свят, дето всички му казваха, че бил хубав.

~ ~ ~ ~ ~

Ок. Ама кой го интересува съдбата на това врабче, че да се взима всемирен ресурс и да се пишат думи и думи за него, ще попита заетият сериозен Съвременен Човек.

Честно ли да му отговоря? Да – всеки би трябвало да го интересува.

И не защото всеки трябва, и се очаква, да се интересува от диви животни, както се интересуват дивите бавачки и добре хрумналите лекари. Съвсем не! (“Драги ми Господине”, би добавил Сър Едуард.)

Но всички се интересуват от това има ли, и как се отглеждат… не, не НОНН врабци, а хора, които (първо) не са безучастни към другия, и (второ) вярват във важността на всеки един – и на себе си, и на другите – нязавизимо колко малки НОНН хорица са.

Рецепта за отглеждане не давам, въпреки че знам някои съставки. Но ето един сценарий, който много успешно вкисва бирата… опс, друга беше думата… убива закваската на зреенето на такива хора:

Хубав, летен ден. Учудващо, направо приятно изненадващо прохладен. Аха, и да стане привечер. Вървят младо момиче, хвнало за ръчица малко момченце. Чакай, чакай – младото момиче е майка му, вижда се в очите й, в усмивката, в изправените по атласовски рамене.

Момченцето тика едно от ония шумни търкала на пръчка, дето предизвикват колкото усмивки, толкова и свити устни. Момченцето няма и да ги забележи – неговият свят е даден от мама и то гледа в захлас своята шумотевица. Изведнъж спира, пуска дръжката й и се опитва да отиде встрани, дърпайки неговия свят за ръката. Мама и тя се навежда, и двамата гледат едно малко, голо пиле, отпуснато на затоплените плочки на пътеката.

[Вариант 1]

Тя рязко се изправя и повлича малкия, здраво задържайки го за ръката. Той е малък – ще забрави. Нищо, че сега опитва да остане, да хване и задържи птичето, нищо че очите му вече се пълнят със сълзи. Той ще забрави. Това правят децата. А тя нищо не може да направи за това пиле, само то й липсва на главата.

[Край]

[Вариант 2]

Двамата стоят надвесени над малкото телце. Мама не знае какво да направи. Не може да тръгне, не може да остане. Очите на сина й се обръщат към нея, светли, несъмняващи се, загрижени и уверени. “Ти всичко можеш, ти сега ще го спасиш, ти. Мамо.”

Тя го взима и двамата забързват към къщи. Той й помага – изтичва да донесе пиратския сандък, в който пази съкровищата си (тях ги слага предвидливо под възглавницата). Правят му гнезденце, слагат го вътре. Гнезденцето е малко – дори в детските ръчички изглежда мъничко. Слагат пиленцето вътре и то потъва в това огромно гнездо.

Мама е приготвила трошички хляб и опитва да нахрани пилето. То не иска да яде. Опитва пак. То не иска. Пак. Не.

Отива да сложи пилето (не това, друго пиле) да се вари за вечеря.
Връща се, опитва пак, птичето не иска. Слага му капачка с водичка.

Отива да нареже добавките за супата.
Опитва пак. Не ще.

Ръцете й трепярят, не помни сложи ли всички подправки, или не ги сложи.
Опитва пак. То е съвсем отпуснато.

Прави една съвсем ненужна оборка на детската стая, намества възглавницата, че нещо се е разместила.
Опитва. Не става. Сеща се и успява да отвори клюнчето. След третия опит успява и да го задържи така, че да бутне вътре хлебче. Пуска клюнчето. И нищо – то не преглъща.

Вечерята е готова, масата – педантично подредена. Татко се е прибрал, а момченцето на няколко пъти тайно опитва да даде на пилето кроасан, бискивитка и желирано мече – тези неща преди вечеря се ядат тайно.

…

На другата вечер тя изпраща таткото да погребе телцето в градинките някъде, може би под розите на съседния блок. И крие слъзите си от въпроса “Мамо, защо стана така?”.

[Край]

[Вариант 3]

Малкият е заинтригуван и въодушавен.
– Това е бебе пиленце, Слънце. То е по-мъничко от теб. Паднало е от гнездото си… да, къщичката му, там то живее и там мама и татко го хранят. Сега не може да се върне самичък, защото не може да лети – няма си перца.

Момченцето е спокойно, защото мама ще се погрижи тази приказка да продължи – тя винаги го прави.

И тя опитва. Взима телефона си в ръка, набира 112.
“Госпожо, сигналът ви е приет. Но ние нямаме служба, която да направи нещо. Потърсете другаде.”

Гугъл, цък, цък, цък. Разговор с институция, после – със спасителен център.

Мама разбира, че тяхното новонамерено сиротниче може би е врабче, че е много малко и не може да подхвръква даже, че трябва да намери гнездото и да го върне там. Но гнездо мама не успява да намери. Тогава говори отново по телефона и разбра, че трябва да бъде транспортирано до Спасителния център в Стара Загора. Това може да го направи РИОСВ. Или тя, или нейни приятели. РИОСВ ще го изпратят по автобус – нямат специализиран транспорт. Тя също не може да го закара сама, може би ще трябва да го изпрати като пратка – и тя по автобус. Разбра и, че то е толкова малко, че може да не оцелее – в автобуса може да е или твърде топло или твърде студено. Друго, което разбра, беше че докато стигне Центъра, ще мине много време, а то трябва да яде непрекъснато, а и кой знае от колко време лежи тук – много изтощено изглежда.

Разбра и още нещо: в Центъра се грижат само за защитени видове. И нейното врабче има късмет, че още никой не може да каже от кой вид е – защитен, или незащитен. Мама се смръзна, като се попита какво би станало, ако за врабчето й се знаеше, че не е от защитен вид.

Тя беше НОНН майка – представи си, че някой ден някой може да прецени, че и нейното дете е най-обикновено, и то точно когато има нужда от помощ.

Изведнъж това врабче беше вече нейно “детенце” – нейно и на мъжа й, двама НОНН човечета в света на големите, различните и специалните.

Независимо дали Държавата е записала някъде защитено ли е или не е защитено, тя щеше да го защити – от котките, глада, слънцето… и човешките решения. Взе го много нежно, хвана подадената от сина й ръка, и забърза към къщи. Още по пътя в главата й се строяваха планове. И вече виждаше как ще направят мъничко гнезденце от сандъка за съкровища на малкия.

[Край]

Не драматизирам. Има и още и още реални за случване варианти със същия край. Те може да включват ветеринарни клиники, съвети от приятелки, клипчета от ютюб. И много, много, много добри намерения. И почти винаги са гарнирани с неподходяща храна, неадекватни грижи и неразбиране какво е диво животно и какво означава да му помогнем да си остане диво.

Затова, за да защитим вярата си, че всеки има право на живот и шанс, за да не я счупим у децата си,
За да не се сблъскваме с неминуемото безсилие, задето нямаме знанията и уменията, за да помогнем,
За да не избождаме очи, вместо да изписваме вежди – от незнание и неразбиране,

Помогнете да се случи “Центърът за (всякакви) диви животни” край София:
Подпишете петияцията
Подкрепете усилията на фондация “Дивите животни”.

И най-важното: нека се опитаме да си представим, че всеки има нашето право на живот, на неговия си живот.

Аз, да ви кажа, всяка година си имам рожден ден. Официален такъв. (Иначе доста често ми се случва да се раждам наново.)

И последните 2 години си прося някакви подаръци от всички!

Първият път си поисках:

първо) Помислете за момент за онези, които обичате. А после им кажете, че ги обичате, и
второ) Ако имате нещо, което чувствате като важно – някаква кауза, организация, инициатива и др. такива – направете нещо за него.

А вторият:

Отделете на 25-ти някакво време – 2, 10, 15, 180 минутки : )
И изтворете нещо свое : )

(Де да знам какво?! Измечтайте собствения си рожден ден. Или живота си след 2 години. Или напишете хумореска за главоболието си. Направете пудинг. (за мен баклава, моля!) Или направете червена пеперуда и я закачете на огледалото в банята. Или, като се запоти това огледало докато се къпете, изрисувайте го с море и вие скачащи, тичащи и смеещи се сред вълните. Напишете онова за сайта, дето толкова му се каните. Или си зашийте копчето на любимата лятна риза, най-сетне : )))) Не знам! : )))))))

Ред е на “Моят ден, трети рунд“!

Животните винаги са били изключително важни за мен. Всичко започна с Джой Адамсън и “Лъвицата Елза”. Детските ми мечти бяха пълни с диви животни, диви места и аз, даваща възможност за живот на едните в другото. Дните ми бяха пълни със сериозна зоологическа литература (едва последните години започнах да наваксвам с приказките и детските книжки).

Но само преди няколко месеца си дадох сметка, че занимаването ми с домашни животни… е само компенсация, опит да запълня неосъществените си мечти.

Обаче, докато аз съм губила връзка с мечтата си, изкривявайки я, едно друго момиче е вървяло в своята вярна посока.

Любомила Кривошиева (Falconess Bg) е “Дивите Животни“.

“Дивите Животни” помага на ранени, болни, закъсали диви животни, като крайната цел винаги е те да бъдат върнати към естествения им живот… когато е възможно.

Нейн проект е “Дари живот на птица и я освободи: Да закупим заедно соколи и сови от развъдници, да ги размножим и освободим тяхното поколение в дивата природа!” Вижте тук описанието.

В момента те, Любомила, Дивите животни и Дари живот на птица и я освободи, имат спешна нужда от средства за закупуването на военен фургон като “поне някакъв по-приличен подслон на мястото, което на което ще се размножават птиците по проекта.”

Моля ви, всички, които се чудят какво да направят за рождения ми ден. Или какво да ми подарят (и такива има : ))). Ако някой някога е имал идея да направи нещо хубаво за мен…

Моля ви, дарете за проекта!

Нали си спомняте: капка по капка – вир!

Миналата година си подарих този сайт. Тази ще си подаря мъничък принос “за да компенсираме поне малко изчезването на тези видове”.

Любомила може да намерите:

във ветеринарна клиника “Добро хрумване” (сайт)
и на:
0884 76 45 94
087 839 8916
skype: falconesss
divitejivotnibg@gmail.com
lyubomila@gmail.com

Дарителската сметка е:
IBAN: BG03BUIB98881035863200
BIC: BIUB BGSF, СИБАНК АД
Фондация “Дивите животни”
PayPal: lyubomila@gmail.com

Благодаря ви!!!

Много накратко:
31 дни ще казвам “сбогом и благодаря” на разни вещи от къщи.

Първи ден – едно нещо.
Втори ден – две.
Трети – три.
Тридесет и първи – тридесет и едно.

Очевидни предимства: КУ-ПИ-ЩА!
(Знам, че хората не обичат да им се крещи с главни букви, ама купищата са наистина ГОЛЕМИ!)
Например, че ще освободя пространство в къщи, което означава повече светлина, по-малко прах, повече въздух, което означава по-усмихнато аз, което означава …. и т.н.? Грантирам ти, че мога да го добутам до “което означава мир и любов по света” : )))))

Да си се върна на приказката: освен тези първосигнални предимства, аз лично очаквам много отговори на много въпроси, много ровене в себе си и предизвикване на честност, разбиране и т.н. Много интересно себеоткривателство, демек. Един булюк въпроси “Защо?” ме чакат!

Това нещо идва от Минималистите Джошуа и Райън и е известно като The Minimalism game. До мен стигна през Мила Бобадова и изключително богата й ФБ-стена : )

От правилата запазвам това, че:
– всеки ден дарявам/подарявам/изхвърлям зададения брой вещи
– тези вещи трябва да напуснат къщата /и живота ми/ до 24 часа на съответния ден.

Отказвам се от частта от правилата, според която:
– каним роднини и приятели, с които се предизвикваме заедно, и който издържи по-дълго, той печели (реми – ако и двамата изкарат по цял месец).

Отказвам се, защото съревнование с когото и да било не присъства сред моите предпочитани стимули.
Разбира се, ако някой иска да го направим заедно – добре е дошъл да го споделим.

Добавям си мое правило:
- всяка вещ ще напусне къщата и живота ми с благодарност за това, че е била при мен и за ролята, която е имала. И за това, което получавам чрез раздялата си с нея.

Проследяването:
(Не смятам да публикувам ежедневни снимки от процеса : )))
– ще си отбелязвам тук в “календарче” докъде съм стигнала.
– може, ако е удачно, да описвам някои от “Защо?-тата” и “Благодаря!-тата”.

И така, I’m Going on an Adventure!

“Календарче”

“Nurse mare foals”. Това са бебета-кончета, направени сираци, защото майките им ги раждат, само за да могат да хранят с млякото си други кончета – ама по-скъпи. Когато мамите биват закарани да отглеждат другите бебета, тези са обречени или да отидат за месо, или за кожа, или просто да бъдат убити.
А по-скъпите кончета имат нужда от тези дойки, защото пък техните мами скоро след раждането са закарани при жребци, за да бъдат оплодени, за да има нови скъпи кончета следващата година.

Репостнах във Фейсбук снимка на такива бебета, с обяснение защо е тази схема.

Имаше малко, искрени реакции (Слава Богу! Реагираме на това…)

И после аз започнах да се мотам около тези реакции: аха да отговоря, аха – да замълча,
Да отговоря, защото така го мисля. И да замълча, защото какъв е смисълът от ФБ дискусии, в които е толкова лесно другите изобщо да не разберат за какво става дума. Че даже се случва и да видят не самопризнание и споделяне, а само обвинение. Представяте ли си?! Обвинение.

Ще го напиша, все пак, но тук. Хем ще помоля да си сложите честно ръка на сърце и да се попитате дали смятате, че бих искала да обвинявам. Ако отговорът е “да”, много моля просто да ми кажете. Това ще е важно за мен.

Та.

Ние правим същото. Не са “те, хората”, а сме “ние, хората”. Ние всички (почти) участваме в това бебе да бъде отделено от майка си, за да може с млякото й да се храни нечий по-ценен живот. Нашият живот, на нашите деца, на нашите болни и слаби.
Няма как да повярвам, че всички взимат мляко от щастливи крави, с щастливи теленца до себе си, продавано от усмихнати баби.
А промишленото мляко идва от там – от това, че едно теле е било премахнато от майка си, за да мога аз да си пия кафето с мляко.

Не, не казвам, че трябва да станем вегани. Нито пък поне вегетарианци. Въпреки че не ям месо, смятам, че има начин да се консумират – и мляко и месо – ако на човек така му е ок, без това да е за сметка на нормалността и човечността ни. С уважение, с респект и т.н. Чели ли сте “Падналите богове” на Дейвид Зиндел? Там май има пример как може да стане това. Говоря не за отгледаното във вани месо. А за ловуването в племето на Данло. Няма да навлизам в тази тема сега. Прочетете книгата :РРР Има я в Читанка.

Тук важното е друго. Важното ми. И то е, че незабелязано убиваме в самите нас онова, което ценим в човека.
Честно да си призная, хич не е точно казано това, а и нямам представа дали ще мога да го обясня.

Случи се така, че с племенника ми гледах някакви епизоди на “Томиджери и Том”, както той ги наричаше. Тогава Никола беше мъничък – точно в периода “Защо!”. Със започването на филмчето, се заизсипва и пороят: “Ама защо той му прави това?! Ама защо той е такъв?! А сега защо?! Ама ЗАЩО!”.
В началото се опитвах да обяснявам, но изворът на тези “ама защо!” беше с такъв дебит, че се издавих.
Сега вече Никола най-много да се забавлява с номерата, които Джери прилага на Том. Не казвам, че е станал “лош” – той все още е едно от най-състрадателните същества, които съм срещала.

Но така се случва с какво ли не – нещо ни разтърсва, усещаме спазъм – знаем, че е “нередно”, после подминаваме, нещото някога се повтаря… и така, по малко, в нас умира онзи център, който е предизвиквал спазмите. Предупреждавал.

В яда си удрям кучето. После ме боли, съжалявам, заканвам се никога да не се повтори. Но следващия път пак го удрям: нищо му няма, така само нещата стават по-лесни, и миналия път беше така. Третият път е по-лесно, даже е малко някак естествено. И малко по малко центърът, който ме е предупреждавал, че да удрям кучето, защото аз съм ядосана и не знам как да се справя с това, не е начинът, умира. Няма го. Аз съм с една идея по-студена. По-празна. По-загубена. По-далече от себе си, от топлината.

Виждам Сандо Фрикасето, знам историята му – по чудо избегнал съдбата на неизброимите петлета, умъртвени само защото са от порода за яйца и не си струва отглеждането им. И отивам да си купя яйца, защото обичам супата ми да е застроена с яйце на парцали. Пук! Още малко от този център го няма.

Следващата стъпка е да не искаме да знаем: “Спри, не искам да чувам това!” и обръщаш пържолата на скарата. Пук!

След това преставаме да виждаме връзките между нещата. “Да, има много заразени кучета в квартала – и нашият беше болен, да. Какво? Трябва да продължи карантината и след като отшумят симптомите ли? Е не мога да го спра да си играе с другите, все пак! А и всъщност те, бездомните, са болни.” Пук!

И после – да сме честни със себе си, да виждаме какво реално правим. Или поне да допускаме, че е възможно да сме от “лошите”. Изродите ядат кучета. Ние – само прасета. Гадината си сготвя какаду-то. Ти ще си купиш пиле. Пук!
Повечето сме на тази фаза. Ние сме добри и състрадателни, помагаме. Обичаме и се грижим всеотдайно. Правим най-доброто, за да внесем топлинка и човечност в света си. Защото има толкова много хора, които как даже могат се наричат хора!? Пук! Как могат изобщо да живеят с това, което правят!? Пук! Пук! Пук!

И тук вратата между нас, добрите, и тях, лошите, се затваря. Пук! Пук! Пук! Пук! Пук! Пук!
Спускаме пердето пред огледалата ни. Пуууууук…

А после? После какво? Умрялото си е умряло. Какви сме после? Откъснати? Изолирани? Депресирани? Уплашени? Зависими? Треперещи, ама добри?
Какви?!
Как живеем с другите?
Ами с нас си?!!!

Това ми е важното.
Колко “Ама то си е така”, “Това е положението” и “Няма начин” са се родили така? С колко неща сме се примирили по тази схема? От колко свобода сме се лишили? От колко истински живот…

….

И сега какво? Ами все същото: всеки път, когато срещна нещо, от което ме свива, да потърся аз къде го причинявам. Без да бягам в буквалистки интерпретации. “Ама аз не крада” не важи, след като с бездействието си преча на развитието някому.
Е, да. После ще се наложи и да спра да правя това, че и да започна да правя обратното. Щото то само с мислене и гледане.. що кучета са станали касапи така, ей!

(Защо използвам примери само с животни? Ами защото е по-лесно, затова. Заради по-малката съпротива. Всички човешки примери са толкова комплицирани, че ще се изгубим в тях.)

…. и няма край, и няма край на шир и длъж!

~ ~ ~ ~

Свобода.

Това е думата за тази година.

СВОБОДА

~ ~ ~ ~

Не мога да отделя тази от миналата. Не е точно вярно, но всичките ми години се стичаха, носейки натрупванията си, за да мине интензивният катарзис на 2012-та. С всички въпроси “това мое ли е? аз ли мисля така? истина ли е за мен?” и изчистване на онова, което не припознавам вътре, дълбоко в себе си.

Всичките ми години вляха себе си в тази дълбока, отсяваща, пречистваща 2012-та. А тя разстла резултата си, за да създаде нова, различна основа за онова, което тепърва започва.

Всеки момент от живота е резултат от всички минали моменти, да. Но представете си пясъчен часовник. Стеснението в средата е 2012-та. В горната му част са всички минали преди нея години. Те се струпват там, тя преработва онова, което носят, и го пуска – за да започне да покрива новата плоскост, новите хоризонти.

Разбира се, че не казвам “това е окончателното изчистване и край – вече блестя в божественото съвършенството” : )))))  Процесът е вечен. Откриването на истинското и светлото ни продължава, тече, разкрива. Непрестанно.

~ ~ ~ ~

Думата за тази, 2013-та, година, е Свобода.

Свободата е в Обичта.

Намерената обич към всяко едно нещо, добавя свобода в мен. Защото първо дава свобода на него. Свобода да бъде каквото е.

Теоритично звучи, нали? Толкова сме свикнали обичта ни да изисква, да поставя условия, да използва.

Ето набързо само някои от по-тежките ключови “проблеми”:

С Обичта няма “раздяла”. Ако нещо … някой… си отиде от теб, това (както и всичко друго) променя само пътищата ви. Не променя обичта ти. Ако те боли… заобичай го истински най-сетне. Обичта не боли. Болката идва от другаде – от желанието нещо да продължи вечно, или пък да бъде наше, да остане с нас, от страха, че няма да получаваме повече онова, което ни е харесвало, от това, че сме отхвърлени и т.н. Това очевидно не е “боли ме, защото го обичам”, а “боли ме, защото не се обичам”. Освободи го от своите нужди, претенции и зависимости – и ще олекне на всички. Приеми правото му на избор – неговият избор си е съвършен за него. Можеш ли да приемеш “грешният” според теб избор? А можеш ли да не го наричаш “грешен”?

Знам какво говоря.

От мен си отидоха любими мои, отидоха си и приятели: някои си отидоха от този свят, други си отидоха, продължавайки в него.

Но няма да говорим за това сега. Важното е, че когато останеш в Обичта, тогава можеш да освободиш тях. Направиш ли го, оказва се, че свободният си ти.

Другият труден, труден момент… взривяването ми отвътре от всички изверги, насилници и други степени на падения… към деца, към възрастни, към животни, към всички ни, към Земята, към…

“Love is the answer”, пеят много посланници. Теоритично, отново. Нали?
Как да отговориш с обич на някой, който пребива дете? Или дере животно живо?

Ами като прегърнеш факта, че той е също толкова несъвършен, колкото си ти. Всички правим онова, което смятаме за правилно, за възможно в момента. Всяка наша постъпка е най-доброто, което можем сега. Тяхното най-добро е варварско в моите очи точно толкова, колкото моето най-добро е варварско в очите на други. Те не са различни от мен.

Това е приемане, което разтоварва. Разтоварва мен. Обич към онова, което всички сме. Това освобождава. Освобождаването отваря простор и врати – за да мога да правя по-пълноценно нещата, които смятам, че ще донесат промяна.

И това е много трудна и дълбока тема. И пак минавам само по крайчето й. Но важното е, че обичта в приемането, дава свобода за промяна.

Това са реални неща, от моя живот, моята опитност – сблъсках се с насилие над дете, както и с жестокост към животни. И установих, че и аз правя същото… в друг, макар и малко по-нежен и завоалиран план. Аз не съм различна от никого. Аз реагирам по-бързо и лесно на “добро”, отколкото на “лошо”. Резултата от потока “добро” към мен, дава по-бързи “добри” резултати, отколкото обратното. Така че обвинението, агресията, гнева, отричането, желанието за възмездие или каквото там друго, не са отговорът. Обичта е. Обичам те, Верче-другите, прости ми и бъди простена.

~ ~ ~ ~

Думата за тази, 2013-та, година, е Свобода.

Свободата е в Обичта.

За нея минах през “загуби”, през нови хоризонти, пътувах, загубих себе си, в известен смисъл загубих професията си.

Срещнах нови спътници, нови водачи, нови сили. Осмелих се в нови неща.

Видях онези до мен по нов начин.

Да видим всичко това на какво различно ще отвори място през 2014-та.

~ ~ ~ ~

Благодаря ви, всички мои моменти, срещи, спътници, предизвикателства, камъчета в обувката, мигове на откровение

Art by Josephine Wall

Имам две основни сили – огън и съпричастност. При това са много бързи.

Това е мое, изключително лично споделяне. Споделяне на усещане, което не е тръгнало да търси някаква универсална истинност. Използвам термини по мой си начин. Термини, които в различни сфери, науки и битиета може би имат дълбоки, други значения. Може би обясняват или обуславят други неща. С това споделяне нагазвам в дълбоки води… ама само до глезените. Нямам намерение да навлизам навътре. А само да споделя един момент, до който ме доведе пътечката, моята.
Разбира се, всякакви мнения и асоциации са винаги поканени – да се присъединят като обогатяващи : )))

Та:

Имам две основни сили – огън и съпричастност. При това са много бързи.

 ~~~~

Огънят е бърза, мощна сила. Изпепеляващ гняв, възпламенителен ентусиазъм. Детонирана Страст. Той изисква. Увлича. Огънят не търпи възражения. Нито пък невъзможности. С него се разхождам по острието, по ръба, протягам се и свалям в ръцете си бури и вселени! Раздавам ги пре-щедро насам-натам. Не! Не ги раздавам – ВМЕНЯВАМ ги! Няма не искам, няма недей!

Да, с лекота мога да оставя хората с горещи въглени в ръцете. И под стъпалата. И в гащите – ако съм била особено ефективна :ДДД

Обичам си го! Огънят! Могъществото, което дава!
POWER! UNLIMITED POWER!
Уж : ))))

 ~~~~

Другото, което нарекох “съпричастност”, мога да го нарека и земя. Тази земя, която може да контролира силата и посоката на огъня. Не й е нужно да го гаси – може само да го поукроти и канализира, в каквото й се струва редно.

Тя е, което ме пази да стана тиранин. Това е онази сила, която има мисълта и грижата за всичко и всички. Която зачита еднакво и “да” и “не”. Която разбира. Която приема. Която търси пътища. Гради мостове. Не диктува, а пита. Която е готова да следва, а не да води.

Тя също е сила могъща. Но тиха. Мека.

~~~~

Досега винаги е водил огънят. Харесва ми така – с бързата му мощ, огромната му концентрирана енергия. А тя, земята, го е следвала, за да предотврати големи пожари. И изтощения от прегаряния.

Но изборът ми винаги е бил в огъня. Дори сега, докато пиша за него, ми е нужно внимание, за да не сложа всичко в болд, червено, главни букви и половин тон удивителни : ))))

Тези дни, по Рождество, усетих призивът на Мекотата. Знам, че звучи натруфено, ама така си беше. Усетих вътрешната ми готовност да я оставя да води. Да си позволя да “загубя” предимствата на увличащата възпламенимост. Да не ме е страх от тази “слабост”. Всепоглъщащата енергия на огъня е толкова огромна, че дава усещане за могъщество, което пристрастява. А пристрастяването крещи, че не бих могла без него, че то е основната ми сила, че без него съм немощна, неефективна, белзична. С други думи – страх. Страх от загуба на сили, ценност и т.н.

Но сега се оказва, че съм готова да продължа по пътечката си по друг начин. Миналата година интензивно ме подготви, за да може през тази да се отбия през всички онези крайпътни камъчета, които да освободят този нов начин.

Огънят е мой. Мое “оръжие”. Но Мекотата е моя същност.

~~~~

Благодаря на всички, който бяха моите крайпътни камъчета.

~~~~

Хора ме питат “Как?”.

Как да постъпя? Как да направя? Как да постигна? Как?

Зад това “как?” крещи, плаче, моли се, пробива си път през мъглата, опитва да се заяви, ядосва се, закача се, не-много-уверено наднича желанието да сме по-добре. Да сме по-щастливи. Да ни е по-леко. Да ни е по-светло. Да ни е по-истинско.

Аз не съм Учител,  не съм Наставник. Аз съм едно човече, което среща Бога, своите Учители и Себе си, и прави крачките си с тях. Всяко повдигане на крака ми за следваща крачка, е заради застанало пред мен предизвикателство. Всяко следващо стъпване води до повече широта, повече разбиране, повече щастие. Повече Обич. И с тях правя следващата крачка.

За мен е лесно да дам отговор на въпроса “Как?”. А освен лесно… е и много трудно.

Причините са много. И въпросите свързани с тях – също. Един от тях е “Как да се ЧУВАМЕ? и как да се ВИЖДАМЕ?”. Помниш ли “Аватар”? (не, не питам дали ти е харесал филмът, това е без значение : )) Помниш ли тяхното “I see you“?

Как аз да те видя така? Как ти да ме видиш?

Като първо започнем да се учим да виждаме себе си. Ако опитам да отида при теб, без да вървя към себе си, само ще се скитам. Ако опиташ да дойдеш при мен, без да си се отбил при теб си, ще е много трудно да си вземеш от мен каквото и да е. Независимо колко ти харесва и колко искам да ти го дам.

Как да стигна до себе си? Как да започна да слушам себе си? Да се виждам?
Ами с нещо “малко”, нещо основно. Нещо лесно, нещо достъпно.

Има безбройни добри “начала” за това.
Мога да започна да си задавам любимият въпрос “защо?”.
– Защо искам това? Защо реагирам така? Защо се чувствам така?
– Ами защото еди-какво-си.
– А защо ми е еди-каквото-си?
– Ами защото…
И т.н. докато не разбера наистина защо.

Мога и с друг любим въпрос: “И к’во от т’ва?”
– Аз това и това!
– И к’во от т’ва?
– Ами еди-какво-си!
– И к’во от т’ва?
– Ами …
И т.н. докато не стигна до “еми да, и к’во толкова”. Което си е същото онова “наистина защо” искам, правя, чувствам нещо.

Може да спра, за да усетя какво ми носи мисълта за онова, което правя, за което искам, или за начинът, по който реагирам. Светло ли се усещам? Тежко ли? Приятно или неприятно? Как? Ако не ми носи лекота, мога да поиграя мисловно с други варианти на действия и реакции. Ако помисля да направя това и това, как се усещам? Ако е по-леко, ок. Ако не – продължавам играта. Лекотата ми показва кое ще ме доведе до онова, което наистина искам да ми се случва.

Може да седна и да пиша, да пиша, да пиша всичко, което ми хрумне – без да спирам, без да го мисля, без да търся или очаквам последователност, свързаност, логика. По-лесно не мисля, когато пиша на лист, отколкото на файл. И обикновено сред всички безсмислици, в един момент започват да излизат разни неща, дето иначе не искам да си ги кажа. А дори и да не излязат такива, поне се разсмивам : ))) От което ми олеква, става ми по-ведро. А от там и по-ясно всичко.

Може и да потърся помощ. “Здрасти, Лили… не успявам да се справя сама, помагай! Става дума за това и това.”

Може просто да спра да правя каквото и да е и да оставя всичко да си тече. Или да изляза, да вървя и да си повтарям нещо – питане, песен, ом, дума някаква.

Може всичко. Важното е да стигна до малко повече разбиране за и със себе си. Малко по-наясно какво правя, аз. Какво сътворявам, каво получавам, какво имам с нещата, които мисля, искам, върша, чувствам:

Живот или Смърт?

~~~~~

~~~

~

Ясен Николов, с почит към Живота, който сте, и с любов към Живота, който сме:

Дъ сейм хиър : )))

IT’S WORKIIIIIIIIIING!

Започнах този сайт, за да:
– сме си полезни един на друг, споделяйки собствения си опит
– търсим, анализираме и т.н. на начини да “живеем ок”

Водеше ме (разбирай “престраших се”) желанието ми да благодаря за онова, което аз съм намерила, срещнала, пробвала, научила. И да го дам. “Предай нататък” : )

Първото нещо, което стартирах, беше проекта “Предизвикай се!”. Защо него? Ами защото всеки от нас има по нещо, което иска да направи, но все някак се случва, че не успява. Или дори не започва.
А, по мое си наблюдение, качеството на живот пряко зависи от това дали правим неща, които искаме И, ако не успеем, какво правим после.“Провалите” не са “лошо” нещо. Но спирането след тях, води до застой и други търкаляния “по нанадолу-то”.

Моето предизвикателство беше:

Всеки прекрасен Божи ден, т.е. 365 такива, да рисувам по (поне) една скицичка на нещо, което ме е направило щастлива!

Малко предистория:

• като малка съм рисувала. Не помня да ми е било страст като СТРАСТ. Но винаги е било нещо “мое”.
• може би първият ми ярък детски спомен е как седим с брат ми на кушетката в кухнята, и той (да кажем 4-годишен) рисува кръгчета на стената с химикал. Аз (да кажем 2-годишна) също опитвам, но не става. Помня безсилието и отчаянието си тогава: аз знам какво трябва да направя, правя го, а то не СТАВА! Едно нищо и никакво, абсолютно невъзможно кръгче!!! Не мога И НЕ МОГА!!!!
• единственото обучение по рисуване, което съм имала, е кръжока в 5-ти клас (плюс/минус 1) и часовете по рисуване до 7-ми.
• в 7-ми клас ми хрумна да кандидатствам в Художествената. Даже си намерих някакъв курс, но така и не отидох. Защото реших, че обичам животните повече рисуването и кандидатствах (и учих) Биология.
• от тогава (от преди 25 години) съм рисувала може би 6 пъти – една прерисувана илюстрация от “Тримата мускетари”, Дакси (с въглен) и ето тези неща:
  
• винаги съм си казвала, че ще се върна към рисуването

И така, започнах с моето целенасочено 365-дневно предизвикателство. Без абсолютно никакви амбиции – та моите умения са като за 5-ти клас : )))
В началото ситуацията беше почти като първият ми детски спомен: взимам таблета, но едно кръгче не мога да направя : )))) Но избраната форма на рисуване – скицички, ми позволява да успея и само с чертички, така че: смело напред : )))

Един месец по-късно резултатите са:

1. Рисувам – не само скици
   Снощи-днес нарисувах ето това встрани → Разбира се, че съм използвала снимка. И че Фотошоп е хубаво нещо (има ънду, което си е едно от най-чудесните човешки хрумки). А и че далеч не е перфектната рисунка. Но АЗ бях изключително изненадана, че мога да я нарисувам. Никога не съм рисувала толкова голямо, детайлно (и цялото в косми!) нещо.
   Докато рисувах, научих толкова неща за светлината и за рисуването й, колкото … никога до сега. Самонасочващ се процес на самообучение:
   Първо се чудех как да започна – намерих как. За да продължа, обаче, това вече не вършеше работа. Намерих друг начин. За следващия пас то пък вече не само не ставаше, но и направо разваляше направеното до сега. Изнамерих друга “техника”. Тя стана ненужна (и вредна) за следващия етап и т.н.
   Когато стана готово (не, не е готово като ГОТОВО. Но един Калин отдели години от живота си, за да ме научи, че “враг на доброто е по-доброто”. А друг Калин видя, че не съм си завършила това образование и ме дообработи с “Good Is Good Enough”. Така че го обявих за “готово”. Калини, благодаря ви : ))))), го гледам и… хем съм щастлива и горда (да : )))), хем съм озадачена от хубавия резултат.
   
   Излезе, че мога да нарисувам каквото не мога да нарисувам (?!)
   И че само е трябвало да започна да рисувам, за да започна да рисувам (!)
   
2. Успявам с много повече неща, не само с ежедневното рисуване на скици.
   Подобри ми се време-намирането. Самомотиворането. Увереността. Като цяло ми е по-леко: да завършваш деня си, припомняйки си щастливите моменти, не е шега работа : ))))
3. Други хора се вдъхновиха да последват импулсите си да започнат своите “предизвикателства”!
   Едни – явно, други не. (Миро даже се съгласи “Песента на Хадар” да бъде не само при него, а и тук,). С едни заедно измислихме какви да са условията и формулировките на предизвикателствата им (много съм добра в това, ей! : ))), с други – не. Но това не са сред нещата, които имат значение : ))) Изключително съм щастлива, защото запалих искричка : ))) И много благодарна за възможността: да дам някому нещо, което му е нужно – за да се почувства с живота си по-добре!

В крайна сметка това е – да бъдем приятели с Живота, да се разбираме надълбоко и да си взаимодействаме с лекота. Life Whisperers : ))))

Да, в този месец (пак с подтик от Калин : )))) даже и определение си намерих:
Life Whisperer!
Харесва ли ти? : )))))