Моето място за поклонение

През 1985/86 започнах да идвам в София самостоятелно и бях инструктиран от приятелите си, че най-важното място в града, след като сляза от влака на Централна гара, е Унгарският магазин за подаръци, който се намираше на бул. „Мария Луиза“ точно след Лъвов мост. Това беше моето място за поклонение. На първия етаж се намираха обикновени сувенири, които не представляваха особен интерес за мен. Но втория етаж се намираше истинската Мека на музиката. Магазин, целият отрупан с грамофонни плочи, с невероятно красиви обложки и страхотен звук.

За първи път в живота си видях магазин, в който можеш да си поръчаш плоча, да ти я пуснат и ти да си я слушаш колкото искаш. После, ако ти хареса, можеш и да си я купиш. Когато влязох в този магазин, бях като малко детенце в сладкарница. Всичко ме впечатляваше, а не знаех откъде да започна. Но една картинка привлече погледа ми и ме впечатли с изображението си:

Веднага поисках да я чуя и още с първите тактове бях блъснат в главата от невероятно мощна и разтърсваща музика. Не можех да си представя, че някой може да прави такава музика по времето на социализма. Нима партийната цензура в Унгария е толкова либерална?

След това открих още няколко плочи с все така впечатляващи cover изображения и станах верен фен на групата. А след това всичко свърши. Мина време, започнах да се ровя, даже да уча унгарски и така, постепенно научих една интересна история, свързана с групата, нейните членове и всички други унгарски музиканти, свързани с нея. Всъщност, историите са много, но тук ще се огранича в основната линия – историята на Pandora’s Box, а за другите сюжетни линии, ако остане време.

Началото – Лорант Шустер и P. Mobil

Всичко започва с групата P. Mobil, чието име произлиза от латинското „perpetuum mobile“ или „вечен двигател“. Основател на групата е Лорант Шустер (Schuster Lóránt) – една истинска легенда в унгарската рок музика. Активен борец против комунистическия режим, Шустер получава забрана да пее или да свири на сцена в продължение на 10 години. Той обаче не се предава и се превръща в сценичен шоумен – подгрява публиката, разказва вицове, ръкомаха и вика от сцената, с което докарва публиката до екстаз, без да нарушава наложения му запор.

Шустер е основател на редица рок банди, сред които P. Mobil и Hobo Blues Band. Заедно с последните заснемат култовия филм „Плешивото куче„, с което придобиват нечувана популярност и у нас. Вижте запис от една от най-популярните песни на Hobo Blues Band с легендарния Гюла Бил Деак (Deák Bill Gyula.) на вокалите.

Както може и да се очаква, поредната група на Лорант Шустер има страхотни музиканти като вокалиста Гула Викидал (Vikidál Gyula), клавиристът Ищван Черхати (Cserháti István) и китариста Шандор Бенчик (Bencsik Sándor), с които създават популярни хитове и печелят любовта на публиката. Разбира се, групата не си поплюва много в текстовете си по отношение на комунистическата власт, и въпреки че придобиват огромна популярност сред народа, имат много проблеми с властта. Един от най-големите им хитове е „Песента за два форинта“. Вижте един запис от по-късни времена с Петер Туньоги (Tunyogi Péter) на вокала и Гюла Викидал като гост вокал. На сцената можете да видите и Лорант Шустер с рупор, който нагрява публиката:

Създаването на група P. Box

През 1980 г. Бенчик и Черхати напускат групата P. Mobil, за да създадат своя група, която кръщават P. Box, като съкращение от Pandora’s Box и през 1982 г. записват първия си албум под това име. Личи си, че и двамата имат големи творчески амбиции, но безспорно китаристът Бенчик е истинският креативен гений на групата. Към двамата основатели се присъединяват барабанистът Ищван Сабо (Szabó István), басистът Йожеф Шафар (Sáfár József) и младият певец Миклош Варга (Varga Miklós).

Албумът е толкова добър, че веднага се превръща в хит сред феновете. Малко по-късно излиза и концертен албум, включващ трите най-популярни млади групи в Унгария по онова време – началото на 80-те – EDDA Művek, P. Box и Karthago, озаглавен „1… 2… 3… Start“.

През 1983 г. в Унгария се случва едно знаменателно събитие: за първи път се играе представление на рок операта „Крал Ищван“, с което се дава началото на унгарския рок театър. В тази рок опера, посветена на покръстването на унгарския народ и създаването на унгарската държава, участват както текущия певец на групата Варга, така и техните колеги, за които вече говорихме – Гюла Викидал и Бил Деак. Това косвено дава нов тласък на популярността на групата, а освен това песни от мюзикъла влиза в репертоара на бандата, а Викидал и Деак често излизат на сцената като гост певци на техните концерти.

Варга се оказва много търсен певец, а и той самият явно е искал да намери своя точен стил, затова напуска групата в търсене на нови творчески изяви. В бъдеще участва в различни групи и проекти, сред които и шведския проект Safari, който не е особено успешен. За известно време има собствена група – Miklos Varga Band, с която има известен успех, като най-популярният му хит е песента „Europa“:

„Камък върху камък“ – успех и слава

Бенчик и Черхати, останали без фронтмен, се обръщат към най-очевидния избор – Гюла Викидал. С него са свирили заедно в P.Mobil, а сега той е и звезда от мюзикъл, така че би трябвало да е лесно да се сработят. Оказва се, че това е най-добрият им ход. Творческият дух, създаден между Бенчик и Викидал ражда страхотни песни. През 1983 г. излиза и следващият им албум, озаглавен „Kő kövön (Камък върху камък)“, който се превръща в емблематичен за унгарския рок през периода на 1980-те години до падането на комунистическия режим.

Това е албумът с обложката, която грабна вниманието ми при първото ми влизане в унгарския магазин за подаръци и сърцето ми със своята музика. Як ритъм, великолепни сола, а гласът на Викидал буквално събаря стени!

Пътят надолу

Разбира се, този албум води до голям успех, много концерти и слава, но нищо хубаво на продължава вечно. Басистът Шафар и барабанистът Сабо напускат, за да бъдат заменени от бившия басист на EDDA Ласло Желенц (Zselencz László) и от бившия барабанист на Hobo Blues Band Золтан Палмаи (Pálmai Zoltán). Групата издава още един албум – „Ómen“, който е доста добър, но според мен е далеч от качеството на предишните два. Заглавната песен (първа в записа по-долу) е убийствена!

Оттук нататък нещата тръгват на зле. Ищван Черхати се премества да живее в Дебрецен и поради невъзможност да пътува постоянно до Будапеща, напуска групата. Малко по-късно напуска и Викидал, заместен от Бил Деак, но не успяват да запишат нищо. След това Бенчик напуска и групата де факто се разтурва.

Смъртта на Шандор Бенчик и краят на групата

Интересна е историята на Бенчик, която е обвита в мъгла. Някои казват, че е решил да емигрира в Швеция, а други – че е зарязал музиката и се захванал с незаконен бизнес. Никой не знае истината. Факт е, че при някакъв сблъсък е бил застрелян в бежански лагер в Австрия. Какво е правил там и как се е стигнало до този инцидент – историята мълчи. Но истината е, че унгарската музика загуби един голям талант, който нямаше достатъчно време да се разгърне и да се покаже в цялата си красота пред света.

Групата продължава да съществува и да става все по-жалка. Бившите членове Шафар и Сабо, които напускат през 1984, възстановяват една група под името Pandora’s Box в Будапеща, а клавиристът Черхати създава друга група под същото име в Дебрецен. Всяка група свири песни от оригиналния състав. През 2005 г. Черхати умира от рак, но неговите колеги продължават да поддържат групата. Малко по-късно започват и съдебни дела кой има правото да носи името Pandora’s Box. Тъжна и грозна история…

Хубавото на цялата история е, че музиката остава вечна. Двигателят на групата Шандор Бенчик го няма, Други също си отидоха, а живите остаряха, но музиката остана. Днес в Унгария все още се цени създаденото от Pandora’s Box и лично от Бенчик. Техните песни се изпълняват на концерти и телевизионни програми от млади музиканти, а старите им колеги се събраха, за да отдадат почит на легендарното им творчество.

Оставям ви с клипа на песента „Зелено, лилаво и черно“, изпълнена от музикантите от P. Mobil плюс бившите вокалисти на двете банди Петер Туньоги, Бил Деак, Миклош Варга и Гюла Викидал. Музиката остава вечна!

Преди известно време създадох група във Фейсбук, наречена Пътуващи книги. Идеята ми беше да се освободя от някои книги, които вече съм прочел и да ги дам на други хора да ги четат, т.е. да ги пусна да пътуват. Така една книга може да бъде прочетена от много хора и да бъде много по-полезна, отколкото да си я пазя в библиотеката. Идеята се оказа много добра, но в тази група се появиха и книги, които ме изкушиха да ги поискам и така отново се оказах с нови книги за четене.

Една от тези книги е „География на блаженството“ на Ерик Уайнър. Отне ми известно време да я прочета, най-вече заради леко помпозния журналистически стил на автора, които не ми допадна. Но пък открих доста интересни неща за различни държави от Европа и Азия, където авторът е пътувал и интервюирал различни хора за това какво за тях е щастието.

Това, което ме впечатли, беше, че няма връзка между богатството на една страна и чувството за щастие, което изпитват нейните поданици. Швейцария например е богата държава и хората там се чувстват много щастливи, но аз не бих искал да живея там. Редът и дисциплината там ми идват малко в повече. Нямам нужда от втора казарма. За сметка на това, в Катар всички местни (които са много малко) живеят изключително богато, но деградират като личности, защото нищо не правят.

От друга страна, в Индия и Бутан хората не са никак богати, но живеят щастливо, защото нямат очаквания към другите и към себе си. В Молдова пък живеят най-нещастните хора в света, защото не могат да открият своята идентичност.

Книгата няма ясно послание, а може би и не е необходимо. Всеки читател сам може да прецени кое за различните народи е щастие и доколко то се доближава до нашата лична представа за него. В крайна сметка всеки сам решава за себе си кое го прави щастлив. И най-важното: всеки сам може да направи живота си по-щастлив. Щастието не е в онова, което ни се случва или което ни причиняват другите. Щастието е в това как ние реагираме на него. Значи всичко е в нашите ръце.

Книгата си има и доста недостатъци, но си струва да се прочете. Хубаво би било ако авторът беше посетил някоя страна в Южна Америка, Африка или Океания. Извадката му от страни, които е посетил, както и изборът му на хора, които да интервюира, не са представителни. Въпреки това книгата предизвиква към размисъл, а според мен това е най-ценното. Пускам я отново да пътува. Ако ви интересуват и други интересни книги, посетете Фейсбук групата Пътуващи книги и си харесайте някоя от онези, които се предлагат. А може и вие да споделите някоя книга от собствената си библиотека. Така ще я запознаете с много повече читатели.

Бъдете щастливи!

В първата част на този пост ви споделих кои са Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите според Брони Уеър и своите коментари по тях. В тази втора част ще ви споделя 8-те най-големи съжаления на средната възраст – един списък на който попаднах от един блог пост и който ми направи впечатление с това, че хората са на моята възраст и съжаляват за неща, повечето от които могат да бъдат променени.

Защо темата е важна за мен?

Както писах и преди, темата е важна заради това, че самият аз промених сериозно възгледите си за това как трябва да се отнасяме към миналото си (с благодарност) и поради това рядко съжалявам за неща, които съм изпуснал или за направени грешки. Специално в този списък ми е интересно защо хората съжаляват за неща, които или не са толкова важни, или пък са поправими. Дори не е нужно да правиш свръхестествени усилия. Ето го и списъкът:

Осемте съжаления на средната възраст

1. „Съжалявам, че не общувах повече преди някой близък да умре“

В тази категория най-често влизат съжаления за това, че не сме отделяли повече време да общуваме с близки или да им кажем (и покажем) колко много ги обичаме, преди да починат. За съжаление, Смъртта е безмилостна и безкомпромисна. Понякога идва най-неочаквано и ни отнема изключително близки хора, а ние така и не сме намерили време да им споделим най-важното.

Признавам, че и на мен ми се случи подобно нещо. Майка ми почина преди 13 години, малко преди да навърши 64. С нея имахме сложни взаимоотношения. Тя все се притесняваше, че не мога да се справям с живота и постоянно търсеше начини да ми помогне. Аз пък се обиждах, че не ми вярва и че ме мисли за смотаняк и постоянно се опитвах да й докажа, че съм голям мъж и че държа живота си под контрол. Е, и двамата грешахме за много неща, но наистина не ни стигна времето да си кажем всичко.

Може би не всичко е загубено. Умни хора казват, че можем да общуваме в мислите си с починалите. Можем да им кажем колко много ги обичаме и сме им благодарни за това, което са ни дали, докато сме били заедно. Да кажем добра молитва за душите им, за да бъдат в мир и покой.

Но по-важно е да се научим да общуваме по-често с най-близките си хора и да им споделяме онова, което ни вълнува, докато сме заедно. Защото после е много по-трудно.

2. „Съжалявам, че прекарах толкова много време в притеснение и страх“

Често, страхувайки се какво би станало или какво ще кажат хората, се въздържаме от предприемане на рискове, дори и най-леките. Страхуваме се да кажем на любима жена, че я обичаме и така си отрязваме пътя към една голяма любов; страхуваме се да кажем на шефа си идеите си за подобрение на работния процес и така си отрязваме шанса да бъдем видени като иноватори; страхуваме се да напуснем сигурната работа и да стартираме свой бизнес, в които да преследваме своите мечти и да реализираме своите идеи и така си отрязваме шанса за едно по-добро и по-пълноценно бъдеще.

Разбира се, някои рискове са големи и можем да загубим много. Други са просто дреболии, но дори и за дребните неща се притесняваме какво биха казали другите, как биха погледнали на нас. С годините човек започва да се научава, че има много малко за губене и рисковете си струват все повече и повече. Защото само ако рискуваме, имаме шанса да спечелим нещо ново, нещо велико.

3. „Съжалявам, че не съм имал приключения“

Това е подобно на горното. Страхът от неизвестното ни е възпирал да предприемаме приключения и да опитваме неща, които не сме правили преди. Сигурността на познатото и рутината на ежедневието са ни карали да оставаме в зоната на комфорт, където сме получавали илюзорното усещане за сигурност и защита. Истината е, че ако не направим крачка встрани, ще се обезличим и ще деградираме. Ще изпуснем толкова много възможности за невероятни и богати на емоции изживявания, както и за личностно израстване.

4. „Съжалявам, че съм стоял твърде дълго в лоша ситуация/връзка“

Това е проклятието на ежедневието и рутината. Много хора осъзнават, че са на погрешното място в работата си, че средата, в която работят, не им дава нито желаното удовлетворение, нито възможност за професионално израстване. Чудят се:

• Да напусна ли?
• Ама къде ще отида?
• Дали ще ме вземат другаде?
• И да ме вземат, пак ще трябва да започна отначало.
• По-добре да си остана тук, че заплатата поне идва редовно.

Изведнъж осъзнават, че са прекарали години в колебание и наистина са се институционализирали, както казваше героят на Стивън Кинг Ред от „Изкуплението Шоушенк“. А след това е все по-трудно да предприемеш доброволно стъпки към промяната. Често в такива моменти се намесва Съдбата и насила ни изхвърля от тази ситуация, за да видим, че има изход и че ние имаме силите и способностите да се справим с новото положение, колкото и страшно да ни изглежда в началото.

Същата е ситуацията и с връзките. Обвързал си се с един партньор в брак, но във връзката ви нямам любов, а само битови задължения. Двамата партньори остават заедно „заради децата“, но това е най-лъжливото и вредно заблуждение. Децата много добре усещат, че между родителите зее пропаст и никак не се чувстват добре от това. Отдавна е доказано, че за доброто психологическо здраве на децата е по-добре родители, които не се обичат, да се разделят. Така поне ще покажат на децата си, че са честни и ще ги научат на нещо добро с личния си пример.

5. „Съжалявам, че съм постъпвал неразумно по отношение на парите“

За съжаление, това се случва на много хора. От една страна, никой не ни учи в училище как да печелим повече, как да спестяваме и как да управляваме семеен бюджет. Повечето опит, който имаме, го наследяваме от родителите си. А нерядко в опитите си да не допускаме техните грешки, правим други, не по-малко скъпи.

Аз, например бях роден в семейство, където често се повтаряше мантрата

Ние сме бедни – това не можем да си го позволим

Толкова много неща ми бяха отказвани заради това оправдание без да можеха да ми обяснят:

• Защо сме бедни?
• Откъде да спечелим повече пари?
• Защо другите семейства са по-богати от нас?
• Докога ще бъдем бедни?

Лишенията, на които бях подложен като дете и като младеж, не накараха да се зарека, че когато порасна и започна да печеля пари, никога няма да се ограничавам.

Това се оказа, че не беше много разумно решение. Станах успешен ИТ специалист и печелех доста прилична заплата, но всеки месец изхарчвах всичко до стотинка, защото не исках да се лишавам от нищо. В крайна сметка, след 15 години работа на заплата, не бях спестил нищо. И когато реших да се отдам на собствен бизнес, се наложи цялото семейство да разчита на заплатата на жена ми, а това на нея никак не й хареса. В крайна сметка, неумението ми да боравя с парите доведе и до разпадането на семейството ми и до трагичния развод.

Днес, след известно време, прекарано в психотерапия, се научих да бъда много по-разумен с парите, да се въздържам от емоционални покупки, да спестявам и даже да инвестирам някои от спестените суми. Но парите, които пропилях като по-млад, никога няма да се върнат.

6. „Съжалявам, че не съм учил достатъчно (или друго)“

Това на днешно време е едно от нещата, които най-лесно биха могли да бъдат коригирани. Действително, когато си на 20 години, едва ли си в състояние да избереш правилния професионален път до края на живота си и да избереш правилното образование, на което да се отдадеш. Но има неща, свързани с образованието, които е важно да знаем и никога да не забравяме:

Първо, висшето образование не съществува само да ти даде знания, а най-вече да ти даде начин на мислене, знания за това кое е важно в дадената професия, къде да търсиш повече информация и кои са трендовете, които да следиш. Ако си мислиш, че след като си взел диплома, обучението ти е свършило, значи много си го загазил. Никога не трябва да спираш да се учиш, да следиш новостите в професията и да четеш книги, статии и новини. Само така се изгражда истински професионализъм.

Второ, винаги може да откриеш своя път, дори и в напреднала възраст, и отново да започнеш да учиш. Имам много приятели, които откриха своето ново призвание след 40-годишна възраст и станаха отново студенти с желание и хъс да придобият нови знания и умения, за да могат да практикуват своята нова професия, която са открили и обикнали в средата на житейския си път. Днес можеш да започнеш да учиш на всякаква възраст и това нито е срамно, нито е вредно. Това е стъпка, достойна за уважение и възхищение.

Трето, за много дейности вече не е нужно да имаш формално образование. Ако си чел самостоятелно, ако си практикувал достатъчно дълго, ако си наблюдателен и съобразителен, можеш да постигнеш сериозни успехи в много професионални области, без да имаш формално образование и надлежно издадена диплома. Ако успееш да си създадеш авторитет в своята професионална среда, никой няма да те пита каква диплома имаш (освен ако не се кандидатираш за депутат )

7. „Съжалявам за пропуснатите възможности“ / 8. „Съжалявам за глупостите, които съм извършил“

Някога вярвах, че всичко, което ни се случва, е най-доброто, което трябва да ни се случи. По-късно забравих тази мъдрост и наскоро срещнах една жена, която отново ми я припомни. Човек не трябва да съжалява за отминали неща, особено ако са случки, независещи от неговата воля. Дори и за нещата, които сме пропуснали поради това, че не сме успели да реагираме навреме. Сгрешили сме и това е.

По-важното е да можем да осъзнаем грешката си и да решим какво би трябвало да направим в подобна ситуация, ако се случи отново. Щом сме успели да научим урока си, значи от тази грешка е имало полза. Може никога повече да нямаме шанса да изживеем ситуацията отново и да я изиграем по по-добър начин. Няма значение. Това означава, че картата на съдбата ни се е пренаредила и вече нямаме нужда да изживяваме точно тази ситуация. Съдбата ще ни предложи друга, в която ще трябва да научим друг урок.

Защото всяка житейска ситуация е урок. Ако успеем да го научим, значи сме минали на следващото ниво. Няма значение дали си постъпил правилно или грешно, дали си взел едно или друго решение. Важното е какво си научил и как си се променил. И ако винаги даваме най-доброто от себе си, просто няма за какво да съжаляваме.

Нали?

Може би сте чували за книгата на австралийката Брони Уеър (Bronnie Ware) The Top Five Regrets Of The Dying (Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите). Авторката е работела като медицинска сестра и често се е грижела за умиращи пациенти, които са й споделяли най-важните неща, за които са съжалявали, че не са направили в живота си. Наскоро пък попаднах на един друг списък, създаден на базата на лични изследвания на автора – 8-те най-големи съжаления на средната възраст – където списъкът е малко по-различен и интервюираните са имали още доста живот пред себе си.

Защо темата е важна за мен?

Дълго време се учех да вярвам, че всичко, което се случва в живота ни, е най-доброто за нас в този момент. Най-благоприятното. Ние може и да не го осъзнаваме сега, но след време ще го разберем и ще бъдем благодарни на Съдбата, че ни е дала точно това преживяване, а не нещо друго. Затова и няма никакъв смисъл да съжаляваш за нещата, които са отминали, за пропуснати възможности или за направени грешки.

Въпреки това, едно е да знаеш какво казва философията, друго е да приемеш всички случки и събития в живота си, особено, като знаеш, че за някои си пряко отговорен (да не употребявам думата „виновен“). Признавам, че съжалявам за малко неща в живота си, но като гледам тези списъци, откривам едно-две неща, които приемам за непоправими загуби и определено съжалявам, макар и не за всичко да съм виновен аз.

В този и следващия пост ще ви споделя своите мисли за съжаленията. Струва ли си изобщо да съжаляваме за нещо и за какво конкретно съжалявам аз.

Петте съжаления на умиращите

1. „Бих искал да имам смелостта да живея своя живот, а не онзи, който другите очакваха от мен“

Това е много генерално изказване, но съдейки по своето детство, мога да кажа, че много хора са страдали от това да живеят според очакванията на другите – родители, учители, общество – и толкова много са навлезли в очертаните коловози, че не са усетили как целият им живот е отминал.

Тъжно е. Аз също съм се повлиял донякъде от изискваният на родителите си, но не бих казал, че съжалявам. С изборите, които съм направил (донякъде и под тяхно влияние), съм преживял толкова интересни неща, за които съм благодарен и не мога да кажа, че животът ми би бил по-хубав, ако бях избрал друго.

Ще дам пример: Когато трябваше да избера кариера, исках да се занимавам с изкуство – кино и театър. Мечтата ми беше да стана актьор и режисьор. Баща ми беше непреклонен – математика и компютри! Никакъв театър! Естествено, станах програмист. Но какво се случи?

Първо, благодарение на избора си да следвам „Информатика“ в СУ срещнах съпругата си, с която живяхме заедно цели 27 години – най-щастливите години в живота ми! Едва ли щях да имам този прекрасен семеен живот, ако бях избрал да уча театър.

Второ, въпреки че не следвах официално, Съдбата ми предложи много възможности да се занимавам с театър. Така, още като млад, имах възможността да уча актьорско майсторство и театрална режисура в Свободния факултет на Университета, а по-късно – да участвам като актьор в самодейни трупи. Мечтата ми беше изпълнена и то в точния момент, за да разбера, че други неща ме влекат истински и няма смисъл да съжалявам за „изпуснатите шансове“ на младини. Всъщност, от дистанцията на времето, днес успявам да преценя, че решенията ми са били правилни и място за съжаление няма.

2. „Ще ми се да не бях работил толкова много“

Тук повечето хора имат предвид, че прекарвайки твърде много време на работа, не им е оставало време да обърнат внимание на децата си, да общуват с близките си, и дори да се занимават с хобитата си. Трябва да призная, че моят опит е двупосочен. Когато бях по-млад съпруг и баща, действително отделях твърде много време на работата и често оставах до късно, за да решавам проблемите на офиса, вместо да се прибирам у дома при семейството си. Естествено, никой от семейството ми не беше доволен. Липсвах на жена си и на децата си, но пък имах редовна заплата и осигурявах семейното благоденствие, за което не получавах благодарност.

По-късно нещата се обърнаха. Почувствах, че ми е писнало от корпоративния свят и след като фирмата, в която бях мениджър, беше закрита, реших да сменя лагера и станах фрийлансър. Работих за себе си и почти по цял ден бях вкъщи. Чувствах се свободен и щастлив, имах време да бъда с децата, но пак никой не беше доволен, защото нямах редовна заплата и парите в семейството вечно не стигаха. Нещата се влошиха дотам, че жена ми ме напусна и по-късно се разведохме, а всички обвиниха мен за това.

Днес прилагам мъдростта на Исус Христос: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“. Занимавам се с работните дела само докато съм в офиса и в работно време. След това съм изцяло отдаден на себе си на близките си. Не смесвам служебния и личния живот. Работата е начин да реализирам интелектуалния си потенциал и да печеля пари срещу това. Нищо повече. Не съм си продал душата на фирмата и никога няма да го направя. След като свърши работния ден, забравям за работата и се занимавам с нещата и с хората, които обичам. И го правя като личен избор.

Знам, че винаги ще има сърдити и недоволни. Другите винаги имат прекалено много изисквания към нас. Не им се сърдя, но се научих да не се влияя от тях. Решенията си вземам воден единствено от собствените си ценности и нужди. Затова и в повечето случаи не съжалявам за тях.

3. „Бих искал да съм имал смелостта да изразя чувствата си“

Признавам, че не съм имал този проблем. В повечето случаи съм изразявал директно мислите и чувствата си. Най-вече в работата. Затова не съм бил много долюбван от шефовете си и често се налагаше да си сменям работата. В личния живот съм смятал, че съм уцелил шестица от тотото с брака си и съм се чувствал невероятен късметлия. А това чувство винаги съм го изразявал с огромно удоволствие и гордост

4. „Съжалявам, че не съм поддържал връзка с приятелите си“

Чел съм в книгите за приятелства, създадени още в детството и които продължават цял живот. Признавам, че не съм имал такива приятелства. В по-зряла възраст прочетох, че много хора идват и си отиват от живота ни в определени моменти и с определена задача. Такива хора могат да бъдат приятели, учители или интимни партньори. Те идват при нас, за да преживеем нещо важно и да научим някакъв урок. След това тяхната роля се изчерпва и те си тръгват.

Имам много такива приятели. Имало е моменти, когато сме били много близки. Направо неразделни. Явно връзката ни е била важна и необходима и за двама ни. После нещата позатихват и се разделяме по естествен начин, защото повече няма какво да си кажем. Всеки тръгва по своя път.

Винаги съм бил благодарен за срещите с такива хора. Понякога съм съжалявал за разделите. Може би от носталгия по хубавите времена, които сме прекарали заедно. Но явно така е трябвало да бъде и приемам раздялата с благодарност.

Имало е моменти, когато се сещам за някой приятел и си казвам: „Ей, от толкова време не сме се чували! Какво ли прави? Дали не ми се сърди, че не му се обаждам?“ После си казвам: „Добре де, ама ако му липсвам, нали и той можеше да се обади?“

Щом не ни идва отвътре да се чуваме или да се виждаме, значи нямаме нужда от тази връзка (поне в този момент). И не изпитвам нито вина, нито съжаление. Живеем във време на активни комуникации. За никого не е проблем да звънне. Щом не го правим, значи просто не ни е необходимо. Тук няма място нито за вина, нито за съжаление.

5. „Бих искал да съм си позволявал да бъда по-щастлив“

Ето това е наистина тъжно. Защото щастието е личен избор, а не нещо, което ни се случва отвън. Няма значение дали имаш ферари, яхта, тристаен апартамент, или ги нямаш. Човек винаги може да избере да се чувства щастлив с това, което има и с хората, които го заобикалят. И винаги може да избере да бъде с други хора. Това, че някой не го е разбрал и не си е позволил да бъде щастлив, е наистина жалко, особено, когато си пред прага на смъртта.

Човек трябва да умее да вижда малките неща, които го правят щастлив, и да им се наслаждава. Не мисля, че има постоянно нещастни хора. Всеки ден ни се случват малки неща, които ни носят радост и щастие. Но понякога сме толкова черногледи, че не ги забелязваме или не искаме да ги оценим. А трябва просто да спрем да сме сърдити и гневни и да помиришем розите. Само толкова и ще почувстваме щастието.

Бъдете щастливи!

P.S. Ще се радвам, ако споделите в коментарите неща, за които съжалявате.

Очаквайте скоро и втората част на този пост!

Едно от нещата, които полека започнах да научавам след 50-тата си годишнина, е да не се вкопчвам отчаяно в преследването на някаква цел. Има моменти, когато толкова яростно искаш да спечелиш даден клиент за бизнеса си или жена, в която си се влюбил, че всъщност точно това ги отблъсква от теб и ти ги губиш.

Наскоро попаднах на една интересна мисъл във Фейсбук, която в превод звучи така:

Никога не бъди толкова жаден, че да пиеш от всяка чаша, която ти се подаде. Така ще се отровиш.

Това ми се стори много хубава метафора за моето поведение преди няколко години, когато бях фрийлансър и основно се занимавах с обучения и уеб маркетинг. Положението беше зле финансово. Дейностите, с които се занимавах, не ми носеха достатъчно приходи, семейството ми страдаше, а аз се измъчвах от това, че не мога да измисля как да привлека повече клиенти и да докарам повече пари в семейния бюджет.

Ходех на всякакви бизнес събития с надеждата да открия хора, които имат нужда от моите услуги. Във всеки разговор представях бизнеса си и понякога направо досаждах на събеседниците си. Едва ли не бях готов да хвана за ръката всекиго и да го замъкна в залата за обучения.

Изглеждах жалък. Сигурно другите са го усещали и това мое поведение повече ги е отблъсквало, вместо да постигне желания от мен ефект.

Имаше и други ситуации: много често потенциални клиенти се опитваха да ме изнудят да сваля цената на моите услуги, защото имали и други, по-евтини оферти, или пък направо си искаха безплатни лекции или обучения. И в повечето случаи се съгласявах. За мен беше важно да се появявам на повече места, да ме виждат повече хора, за да ме харесат и после да решат да станат клиенти и да започнат да си плащат за обученията.

Обаче не ставаше така. В повечето случаи тези хора получавах това, което искат безплатно или почти без пари, а аз полагах огромен труд, който оставаше неплатен.

Днес, когато ценя себе си и своя труд повече, когато се научих да се поставям на първо място във всички ситуации, вече не правя така.

Някой иска да му направя специална отстъпка. Защо? За черните му очи ли? Не става. Моят труд и моите знания струват пари и ако искаш да ги получиш, трябва и ти да си платиш. Така е честно. Иначе е измама и измаменият ще бъда аз.

Да, сега обученията не са основния ми бизнес. Рядко ги провеждам, но нещата се случват по моя начин и при моите условия. Вярвам, че така е най-качествено и най-полезно за потребителя. Не се поддавам на провокации и изнудвания и се чувствам много добре. Спя спокойно, защото не отстъпвам от принципите си и отстоявам себе си винаги.

Естествено, че пропускам много потенциални сделки. Но научих и нещо друго: не всяка сделка е полезна за мен и ще ме доведе към по-голям успех. Много от тях са капани, които е добре да избягвам.

Или както казват в горната мъдрост – научих се да не пия от всяка чаша, за да не се отровя. Понякога се налага да изтърпя жаждата, за да открия извор на истински чиста вода и да пия с наслада от него.

Лариса Парфентиева е мой личен вдъхновител. Тя е автор на книгата 100 начина да промениш живота си, от която у нас са издадени две части. Всяка година тя публикува в профила си във Фейсбук 30 въпроса, които да си зададем в навечерието на новата година и с които да осмислим постигнато през изминалата. Интересното е, че всяка година въпросите са различни и по различен начин ме карат да гледам на това, което се е случило с мен и което съм постигнал.

Преди две години съм писал това за отминалата тогава 2018 г. А сега ми предстои да оценя 2020 – една година, която за повечето от нас е свързана с болести, ограничения и много загуби. Самият аз, точно в края на годината, преболедувах много тежко Корона вируса, така че за мен тя завърши с много неприятни усещания. Въпреки това, ако я погледнем под определен ъгъл и следваме въпросите на Лариса, може да открием, че все пак 2020 не е била чак толкова лоша година.

Ето ги и въпросите:

1. Как можете да опишете отминалата година само с една дума?

Тук няма място за съмнение: Ковид-19 е доминиращата дума на годината. Вирусът промени много в начина ми на живот и на работа, определи семейните почивки, на практика почти всички в живота ми, а и на всички хора около мен. Самият аз се разболях от двустранна пневмония и се наложи да вляза в болница, за да оцелея. Слава Богу, всичко отмина и вече се възстановявам успешно.

2. Кои са най-важните 3 мои постижения през годината?

Първо, започнах да се справям успешно с финансите си и да спестявам по малко пари всеки месец. Това за мен е голямо постижение, защото през последните години винаги съм бил в дългове към някоя финансова институция и винаги съм имал проблеми с парите.

Второ, успешно продадохме семейния апартамент. Това беше една грижа, с която се борихме почти година, но през 2020, точно в началото на първата изолация, успяхме да финализираме сделката, благодарение на моя брокер Билян Шенков. И в допълнение към първата точка, гордея се със себе си, че все още не съм посегнал на тези пари да ги харча за лични нужди, а планирам да ги инвестирам.

Трето, отдадох се на любовта си към барабаните и започнах да ходя на уроци, а за рождения ми ден, любимата ми Марги заедно с приятелите ми от Вокализирай това, ме подкрепиха финансово, за да си купя свои собствени барабани. Сега си имам комплект електронни барабани у дома и свиря на тях почти всеки ден. Това ме прави много щастлив!

3. Какво добро постигнах за здравето си?

Хм, тук е много трудно да отговоря. Заради заседналия начин на живот и Ковид епидемията, здравето ми много пострада. Може би единственият положителен резултат е, че спрях цигарите, но това беше заради пневмонията, с която ме дари вируса. В резултат на боледуването ми отслабнах с 10 килограма, но и това не е моя заслуга, а на вируса. Още повече, че откакто излязох от болницата, започнах полека да си ги връщам обратно. Надявам се, че все пак няма да се върна до онова тегло, което имах преди да се разболея. Научих се да ям малко по-малко, така че да не претоварвам организма си с храна.

4. Благодарен съм, че в моя живот влязоха тези хора:

Гаджето ми Марги. С нея се запознахме по-рано, но тази година имахме възможността да се опознаем по-отблизо, да си бъдем опора и подкрепа, да се дразним дори, но най-важното е, че благодарение на нея научих повече за себе си, усвоих важни уроци за живота и станах по-добър човек.

Миша, Милена и всички приятели от проекта Вокализирай това. С тях сме приятели от много години, но всяка година имам нови поводи да осъзнавам какви страхотни приятели са и колко е ценно за мен тяхното приятелство и тяхната подкрепа.

5. Какво не ми се получи, въпреки, че опитах?

Спортуването на първо място. В началото на година, както мнозина други, се мотивирам да ходя на фитнес, още повече, че имам удобна зала до офиса. Но после бързо ми минава желанието, а като затвориха залите, си имах и официално оправдание. Може би фитнесът не е за мен, но така и не успях да се заема с някакъв спорт, от който определено имам нужда и от здравословна гледна точка.

Книгата. Започнах да пиша книга, нахвърли доста материал като чернова, но нищо подредено не можах да извадя. Все още всички мисли и идеи са твърде разхвърляни и не знам дали и кога ще мога да ги оформя като истинска книга.

Подкастът. Роди ми се идея за подкаст. Днес всички правят някакви такива аудио-видео продукти и аз, барабар Петко с мъжете, реших, че имам добри идеи, които бих могъл да реализирам в подкаст. Само че се зарових в технически подробности (нали съм си малко перфекционист) и в крайна сметка нищо не стана. А като започнаха да въвеждат и ограничения в събирането на хора, още повече се демотивирах. Тази година съм си го сложил за основна цел. Да видим дали ще стане.

Обучения. През последните три години бях много депресиран от бизнес неуспехите си, още повече, че те до голяма степен станаха и причина за разпадането на семейството ми, че спрях да правя обучения и напълно спрях да мисля за това. Трябваше да мине доста време, да се подложа на терапия и да посещавам семинари, за да възвърна желанието си да преподавам и да ми хрумнат идеи за теми на нови обучения. Тук основната причина да не финализирам проекта са Ковид ограниченията, които се наложиха в страната и които забраняваха събирането на хора за обучения. Решил съм, че моите обучения ще бъдат сред свободни хора и на живо, за да усещаме по-добре емоционалната връзка помежду си. Щом сега не може, ще ги направя когато паднат всички ограничения. Не е спешно. Искам да бъде качествено и стойностно и ще го направя така. Няма да правя компромиси и няма да има онлайн форми.

6. Най-добрата книга за годината

Ха, това е много труден въпрос. Аз чета страшно много книги – както художествени, така и научни – така че е много трудно да си спомня всички, които съм прочел през годината, за да определя коя е била най-добрата. Тук по-скоро ще посоча книгите, на които обърнах специално внимание тази година. Чел съм ги отдавна, но тази година, разсъждавайки над живота си и подготвяйки материала за моята собствена книга, отделих три книги, които изчетох отново и анализирах с голямо внимание. Това са: „Силата на настоящето“ на Екхарт Толе, „Четирите споразумения“ на Дон Мигел Руис и „Проницателят“ на Анди Андрюс.

7. Най-добрият източник на вдъхновение за годината

Забелязал съм, че най-добри идеи и най-мощно вдъхновение получавам, когато съм сам и си разсъждавам на спокойствие. Често това се случва в леглото точно преди да заспя, а също така, когато се разхождам сред природата, например в някой парк. Признавам си, че телевизията също ми е източник на вдъхновение. Обичам да гледам сериали и често разсъждавам над поведението на героите. Това ми помага да решавам свои проблеми и ми дава творчески идеи.

8. Момент, който искам да се повтори

Един страхотен купон, който си направихме с приятели в Димитровград, Сърбия. Това започна да се превръща в традиция и много бих искал наистина да стане така. Беше чудесно преживяване!

9. На кого помогнах тази година?

Опитвам се да не помня случаите, в които съм помагал. За да не се изкушавам да си търся благодарност за това. И все пак: помагах на един нов колега да навлезе в работата. Мисля, че с това бях много полезен. Помогнах на Марги да създаде и да популяризира собствена страница във Фейсбук, посветена на Неврографиката. Помогнах да купим на всички мои приятели от „Вокализирай това“ страхотни подаръци за техните рождени дни. Може би трябва да помагам повече.

10. Какво ново научих за себе си?

Научих се да отстоявам себе си. Понякога ставам груб, но сега се харесвам такъв, защото съм истински. Преди бях твърде любезен, твърде много се опитвах да угаждам на другите и не бях искрен. страхувах се някой да не ми се обиди. Днес това не ме притеснява изобщо. Щом истината го обижда, това си е негов проблем. Аз съм все по-отворен, все по-истински и все по-откровен. Това харесвам в себе си.

Това, което не ми харесва, е, че може би не помагам на другите достатъчно. Когато някой ме помоли, се отзовавам, но рядко се сещам сам да предлагам помощ. Това е нещото, на което трябва да се науча занапред.

Това бяха първите 10 въпроса от Списъка на Лариса Парфентиева, които ми се сториха и по-значими. Затова на тях отговорих лично в този блог пост. Тя е публикувала още 20 в Инстаграм профила си, които само ще ви споделя тук, за да си помислите и вие върху тях. Аз имам своите отговори, но няма да ги публикувам.

11. Кое е най-доброто ми решение за 2020 г.?
12. Най-важната приятна изненада за годината?
13. От кой вреден навик се избавих?
14. Опишете изминалата година с една фраза.
15. Колко стана месечната ми заплата през тази година?
16. Какъв полезен навик придобих?
17. Най-важният спомен от годината?
18. Съжалявам, че изгубих толкова много време за…
19. Тази година за първи път…
20. Главната победа за годината?
21. Преоценка: в началото на годината за мен беше важно …, а сега …
22. На кой важен въпрос получих отговор?
23. Разговорът, който ми направи най-силно впечатление?
24. Най-главната ми ценност в този момент?
25. Най-важната покупка за годината?
26. Приключението на годината?
27. Какво ново житейско правило ми се появи?
28. За кои три неща съм специално благодарен на 2020 г.?
29. Осъществих ли някоя от своите мечти?
30. Моята най-главна задача за 2021 г.?

Успешна и щастлива да е 2021 г. за вас!
⠀

Как беше организиран семинара?

Започвам с организацията, защото съм човек, който се е занимавал с организиране и провеждане на подобни събития доста години и знам от личен опит колко е трудно. Особено пък, когато се говори за пандемия и има наложени специални ограничения върху провеждането на такива семинари.

Затова тук му е мястото да изкажа искреното си възхищение и уважение към работата на Стойне и неговия екип. Перфектна организация, спазване на законните мерки, и близо 200 човека, които го слушаха изключително внимателно.

Познавам Стойне от доста години. Още от времето, когато стартира своя личен блог, който по-късно се превърна в сайта SmartMoney, който днес е един от най-ценните източници на информация, свързана с управлението на личните финанси и инвестирането. Благодарение на неуморната си работа по поддържането на сайта и предоставянето на ценна информация на своите читатели, както и с книгата си „Умни пари„, която се превърна в национален бестселър, Стойне доказа, че е авторитет, на когото може да се разчита.

Имал съм честта заедно с него да участваме в различни семинари и даже да изнасяме лекции заедно. Точно затова бях уверен в уменията му да говори пред толкова много хора, да бъде интересен, да поднася информацията с лек хумор, така че на никого да не му доскучае, въпреки че на пръв поглед работата с пари за мнозина изглежда скучна и досадна материя.

Възхищавам се на упоритостта и постоянството, с които поддържа своя имейл бюлетин, откъдето лично аз се информирам за повечето важни неща от света на парите, и който му помага да събере толкова много жадни за знания за успех участници в семинара. Признавам си, че аз не мога да се похваля с такива постижения, въпреки че също доста години се занимавах в бизнеса с обучения.

Какво си взех от семинара?

Семинарът „Машина за пари“ беше много дълъг и много задълбочен. Продължи два дни през уикенда и обхващаше много теми, за някои от които, признавам, че нямах нужната подготовка.

Това, което ми хареса, беше, че Стойне започна с целите. Преподавал съм управление на проекти и говорене пред публика, и макар да изглеждат напълно различни като предмети, всички те имат едно общо нещо:

Преди да се захванеш с дадената дейност, трябва да си наясно с целите, които искаш да постигнеш 

Без значение дали искаш да постигнеш подобрение на личните си финанси, да подготвиш презентация или да стартираш нов проект. Целите са най-важното.

Друга ценна мисъл, която си взех от семинара беше (цитирам свободно):

Във всяка дейност най-важни са основите. Когато имаш основните познания, лесно ще вземеш решение за конкретна ситуация или проблем. Когато нямаш основата, всяко решение, което вземаш, ще води до случайни резултати.

Хареса ми идеята, че човек първо трябва да има финансова грамотност. Да знае кое от неговите притежания е актив и кое – пасив. Да осъзнае, че емоционалната привързаност към някоя придобивка може да я прави ценна за вас, но това не я прави актив, защото може да не е ценна за другите.

Да знаеш какво е нетна стойност, да можеш да изчислиш собствената си нетна стойност и да можеш да направиш план как да я увеличиш.

Да се научиш да спестяваш

Това го слагам в отделна глава, защото докато слушах обясненията на Стойне, осъзнах много неща, които искам да споделя с вас.

Много хора са ми казвали преди, че трябва да спестявам 10% от доходите си настрани. Не съм ги слушал. Дали защото желанието ми да харча пари в момента е било по-силно от това да ги спестявам за в бъдеще? Дали защото един некомпетентен доктор ми каза, че още преди 10 години трябваше да съм умрял? Не знам.

До скоро имах проблеми с парите. Имах твърде малко доходи, навлязох дълбоко в кредити и ми трябваха няколко години да си изчистя дълговете и да живея по-спокойно и по-сигурно с доходите си. Сега имам възможност да спестявам и пак 10% ми се виждат доста. От друга страна, като се замисля за бъдещето и за жалката пенсия, която ще получавам, осъзнавам, че ако не заделям нещо повече сега, след време няма откъде да дойдат достатъчно пари за спокойни старини.

Но това, което осъзнах, е по-важно: трябва да си създадем навици за спестяване. Не е задължително да започнете да спестявате по 10%. Може да започнете и по-малки суми. Важното е да го правите в момента, в който получавате доходи. Най-лесно е, когато вземаш заплата. Още в момента на получаването й, заделяш пари настрани.

Когато свикнеш да го правиш, можеш да увеличиш сумата. Аз съм вече на 52 години и според формулата, която Стойне ни показа, трябва да спестявам по 30% от доходите си. Това в момента е съвсем непостижимо. Но не се притеснявам. Ще го постигна. Сега спокойно заделям 10-те процента. Скоро ще успея да ги вдигна още малко. Стъпка по стъпка ще постигна и желаните 30%. Важното е човек да си създаде навика да спестява преди да си е похарчил парите.

Анализ на финансовото състояние

Един много ценен цитат от Питър Дракър, който много обичах от времето, когато преподавах управление на проекти:

Можеш да управляваш само онова, което можеш да измериш

Това в пълна сила важи и за личните финанси. Как да станеш по-богат, ако не знаеш какво получаваш и къде го харчиш?

Вярно е, че много бях закъснял за този семинар (имам предвид с участието си в него, а не за влизане в лекция), но пък има неща, за които сам съм се сетил и с които се гордея. Още преди 3 години започнах да си водя точно счетоводство къде ми отиват парите, за да мога да преценявам как да ги управлявам. Оказа се, че моят метод не е съвсем точен и съм страшно благодарен на Стойне, че ми насочи мисленето в друга посока: да разделя задължителните (необходимите) разходи от незадължителните, или тези, които правя за удоволствие.

Това разделение е твърде условно, но все пак ми дава ясна представа колко харча за неща, които не мога да не плащам (като наем на жилището и разходи по консумативи), и такива, които са за услуги като Нетфликс, Спотифай, уроци по музика и такси за репетиционни. Разбира се, кеф цена няма, но когато човек има ясна картина на разходите си, много по-лесно може да вземе правилните решения от кое действително има нужда и от кое може да се лиши.

План за действие

След като осъзнах тези важни фундаментални истини за управлението на личните финанси, си направих план за действие. Той в момента е много прост и се състои само от първите стъпки, които трябва да направя в посока към подобряване на финансовото си състояние и дисциплина. Но важното е, че имам посока, в която да работя. А планът е следният:

1. Да актуализирам отчета за приходите и разходите – направено
2. Да създам нова сметка, в която да сложа авариен фонд – пари за извънредни и спешни случаи
3. Да създам нова сметка за ежемесечно спестяване. Парите, които спестявам, трябва да са извън оперативната ми сметка, за да не се изкушавам лесно да им посегна.
4. Да си увелича застрахователната сума по застраховката „Живот“
5. Да направя лична консултация със Стойне и да създадем план за инвестиране.

Простичко, но има доста да се работи.

В заключение:

Кое беше най-ценното от семинара?

1. Имам много по-добро разбиране за финансовото си състояние
2. Имам ясни идеи как да работя за неговото подобряване
3. Имам план за работа
4. Имам визия за бъдещето.

Разбира се, има още много неща, които да уча и да пробвам. Но за мен промяната в мисловната настройка беше най-важното. Този семинар ми даде по-голяма яснота на мисленето и по-ясна представа за нещата, които трябва да свърша, за да си подсигуря бъдещето.

Имаше колеги, които се интересуваха дали ще се вдигне цената на златото и струва ли си все още да се инвестира в биткойни. За мен тези въпроси не са толкова важни. Разбрах какво трябва да бъде мисленето, когато тръгна да инвестирам. И когато си направя проучването, ще имам отговори и на тези въпроси. В момента съм доволен, че си изясних голямата картина и намерих своето място в нея.

И за това съм много благодарен на Стойне и на семинара „Машина за пари“. Горещо препоръчвам!

От известно време се интересувам много активно от темата за щастието и попадам на интересни четива, свързани с това. Някога си мислех, че съм изключително щастлив човек и късметлия заради това, че имах щастлив брак, в който намирах опора и вдъхновение да постигам своите мечти. По-късно пък, когато бракът ми се разпадна, потънах в самосъжаление и реших, че няма по-нещастен човек от мен. Днес се научих да не търся щастието си в другите хора, а в себе си – в своите ценности и постижения – и това наистина ме прави спокоен, щастлив от това, което имам и уверен в онова, което предстои.

Една статия в англоезичен блог ме провокира да се замисля над някои типични поведения, които показват, че дълбоко в себе си сме нещастни. А по-интересното е, че все още откривам някои от тях в себе си. Значи има над какво още да работя

1. Избухвате при най-малката провокация

Случвало ли се е да избухнете в гневен изблик от нещо дребно, например да ви засече някой с колата, да стъпите на разклатена плочка на тротоара и да се изкаляте, да изпуснете метрото за няколко секунди? Аз най-често се гневя не толкова на хората, колкото на техника, която не работи. Всъщност, косвено се ядосвам на нейните производители, които не са помислили достатъчно, за да направят продукта си по-качествен.

Имам сушилка за чинии, където ги слагам след като ги измия, за да се отцедят. Секцията за вилиците и ножовете е толкова смотано направена, че почти всеки път като сложа измитите прибори вътре, те веднага падат на земята и трябва да ги мия отново. Това ме побърква.

Такива пристъпи на гняв показват, че живеем под силен стрес, който може да е моментен, а може и да е нещо много по-дълбоко. Аз не съм психолог и не мога давам съвети как да лекуваме стреса, но смятам, че ако само започнем да забелязваме тези моменти и да ги осъзнаваме, ще направим и голяма крачка в посока да ги преодолеем.

Ето как реагират големите майстори на комедията Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън на ситуация, много приличаща на моята

https://www.youtube.com/watch?v=aPRW1VQxmTs&t=148s

2. Намирате си оправдания да не предприемате рискове

Имате една страхотна идея, но нещо в нейната реализация ви плаши. И започвате да се оправдавате – ама то не е сега моментът, ама аз не съм готов, ама то трябват повече пари и прочие, и прочие.

Аз например съм решил да започна един подкаст. Но вътрешно се притеснявам. Наистина ще трябва да инвестирам и пари, и време, но явно се страхувам как ще се възприеме от публиката, как ще изглеждам в очите на хората и дали няма да ме критикуват или да ми се присмиват. Затова си измислям оправдания: нямам достатъчно добра техника, няма къде да го снимам, нямам си оператор, и прочие, и прочие.

Истината е, че каквото и да направим, ни прави по-богати душевно. Опитът, който ще придобием и емоциите, които ще изживеем, са онова, което прави истинския живот. Когато си седиш на дивана, заврял глава в облаците, нищо реално не изживяваш. А страховете и притесненията единствено изпиват от креативната ти енергия, която ти е нужна, за да реализираш плановете си.

По-добре е да направим нещо и да сгрешим, отколкото да не вършим нищо и само да си мечтаем в бездействие. Истинското щастие идва, когато постигаме резултати.

Какво можем да направим ли? Да започнем с много малки стъпки. Планирайте първата стъпка и я направете. После помислете за следващата. Да, планът може да е грандиозен и това да ни уплаши. Затова е много по-лесно да направим препятствията пред целта си по-малки. Така по-лесно ще ги преодоляваме едно след друго.

3. Никога не си признавате грешките

Аз имам един много важен принцип и той е да използвам правилните думи. Когато човек сгреши, често го обвиняваме и така го потискаме психически. При самообвинението е същото. Всички грешим. Понякога осъзнаваме грешката си на момента, а друг път – след доста време. Грешка е, когато не си направил правилното действие в правилния момент. За съжаление, времето не може да се върне назад и точно това действие не може да бъде поправено никога. Затова и обвиняването е безсмислено и безполезно. Но можем да направим много други неща. Можем първо да осъзнаем грешката си и след това да си направим изводи. Така ще станем по-опитни и по-мъдри, и може би няма да повтаряме тази грешка отново. Можем след това да направим нещо друго, което да има положителен ефект и да компенсира ефекта на грешката ни от миналото.

Има много начини да подобрим себе си или ситуацията си, след като веднъж сме сгрешили. Това, което няма никакъв смисъл, е да насаждаме в себе си или в другите чувство за вина, а още по-лошо е да си затваряме очите пред грешките си и да не искаме да видим, че сме наранили някого или че сме направили нещо нередно.

Може би страхът от обвинението ни кара да отричаме грешките си. Изпитвал съм го и аз. Но това, на което се научих и практикувам с гордост, е Четвъртото споразумение от книгата на дон Мигел Руис „Четирите споразумения. То гласи:

„Винаги прави най-доброто, на което си способен“.

Това е великолепна мисъл, която ме предпазва от чувството за вина. Винаги, когато сгреша, знам, че в онзи момент съм направил най-доброто, на което съм бил способен. Днес вече може да съм по-умен и по-добър, затова бих направил нещата по друг начин. Тази мисъл е много позитивна. Благодарение на това споразумение отхвърлям всички обвинения за грешки в миналото. Не приемам някой да ми насажда чувство за вина, но пък винаги си признавам грешките и се опитвам да ги поправя. Вярвам, че това е поведението на достойния човек и точно това ме прави щастлив.

4. Притеснявате са за бъдещи проблеми

Истински щастливите хора умеят да живеят в настоящето и да се наслаждават на това, което имат тук и сега. Не казвам, че е лесно. Аз самият бях много дълго време човек, кроящ планове за бъдещето и страшно много се фрустрирах и гневих, когато плановете ми се объркваха. Истината е, че не можеш да предвидиш какво ще се случи и няма начин да се защитиш от изненади. Най-добре е да можеш да приемаш това, което ти се случва с благодарност и с вяра, че е за добро.

Да не говорим, че постоянното притеснение за бъдещето генерира такъв мощен стрес, който може да ви увреди здравето.

Имам един колега, който постоянно се притеснява за това дали няма да го съкратят в тези смутни времена. Браншът, в който работим, е в криза. Компанията ни има сериозни проблеми с намирането на нови проекти и поради това досега имаше няколко вълни на съкращения. Други колеги, притеснени за бъдещето, напуснаха сами. Животът ни стана доста труден, защото работата е много, а в същото време приходите са недостатъчни и има голяма вероятност отново да има съкращения.

И този колега започна да се държи абсолютно неадекватно. Вместо да си свърши бързо и елегантно задачите, които са му поставени с най-висок приоритет, и да покаже, че е човек, на когото може да се разчита, той, воден от страха да не бъде следващия съкратен, започва да се занимава с други неща, които не са важни в този момент. В стремежа си да си подсигури работата за в бъдеще, той зарязва текущата си работа и се превърна в черната овца на екипа. Вече всички знаем, че ако трябва някой от нас да бъде съкратен, това ще бъде той.

Има и друг тип хора – такива, които постоянно живеят в миналото и не могат да се откъснат от него. И това не е простата носталгия по отминалата младост, а една дълбока мъка, че всичко хубаво е било някъде назад във времето и никога няма да се повтори.

Естествено е, че няма да се повтори. Времената са други, вие сте други. Може да сте по-стари, но пък сте по-умни, по-зрели, по-уверени, че даже и по-красиви. Днес, на 52 години, се научих да обичам себе си и нещата, които мога да правя, много повече от времето, когато съм бил на двадесет и няколко години. Всяка възраст и всяка епоха ни дават милиони поводи да бъдем щастливи. Ако се вкопчим в миналото или в бъдещето изпускаме шанса да им се насладим.

5. Не искате да се промените и не опитвате

Хората трудно се променят. Това е факт. Но животът постоянно се променя и ако не правим опити да се адаптираме, ще ни изхвърли като ненужна вещ. Не е задължително да правите радикални промени. Важното е всеки ден да опитвате нещо ново. Имаше една мъдрост, в която се казваше, че даже да минеш по другия тротоар, когато отиваш на работа, е полезно за мозъка. Човек трябва да се предизвиква и да се развива. Тръгне ли да се движи в едни и същи коловози всеки ден, започва да закърнява – и телесно, и умствено, и духовно.

Всеки си има своите проблеми, с които не може да се пребори. Аз от години се опитвам да сваля едни 10-15 килограма, но не успявам. Може би точно защото искам да видя големия резултат бързо. А то не става така. Важното е да правим малки промени в живота си – днес да пропуснеш десерта, утре да походиш още 30 минути повече пеша, вдругиден да посетиш фитнеса и да поспортуваш по-яко.

Малките промени създават навиците, а навиците правят големите промени.

Но ако не пожелаем да направим никакви промени, ако не си размърдаме мозъците и задниците, ще затънем в блатото на депресията. Щастието е в действието и в разнообразието.

6. Не изпитвате благодарност за това, което имате

Често, когато ни се случи нещо неприятно или непредвидено, изпадаме в негативни емоции и се чувстваме недоволни или дори гневни от случилото се. Недоволството е силна емоция – обхваща ни здраво и трудно пуска. Така не можем да видим всички хубави неща, които ни се случват и ги пренебрегваме. Казваме си: „Днес беше лош ден“, заради някоя неприятност, която сме преживели. Но изобщо не се сещаме за всички малки хубави неща, които са направили деня ни хубав. Помним избирателно и сами си създаваме настроението за деня. Точно затова е важно да контролираме мислите си, за да не затъваме в усещане за нещастие.

Още преди няколко години започнах да си водя дневник, в който всеки ден си записвах нещата, за които съм благодарен. Може да са само две-три дребни неща, но когато вечер си го погледнеш, се сещаш за тях и това ти дава чувство, че денят ти е бил смислен. Днес вече сам се сещам да благодаря на Онзи горе за всеки дребен късмет, който ме спохожда. Това ме изпълва с огромно щастие.

Голямото щастие се крие в малките неща

Когато се научим да ги ценим и да изразяваме своята благодарност за тях, ще се почувстваме несравнимо по-щастливи.

Попаднах преди време на една статия с подобно заглавие за горчивите истини, които никой няма да ви каже, но които трябва да приемете и с които трябва да живеете. Някои от тях звучаха примерно така:

• На никого не му пука за теб и твоята сълзлива история
• Самосъжалението е като хероин
• Безусловната любов не съществува
• Можеш да умреш по ужасен начин
• Няма да станеш милионер
• Да промениш системата е ужасно трудно
• Да си признаеш, че си сгрешил не те прави зрял

и други от този сорт.

Четох, четох и ми стана много гадно. От една страна, в тези твърдения има много истина. От друга – тези истини действително са много горчиви и трудни за преглъщане. Всъщност, направо са си депресиращи. Човек като ги позачете няколко пъти и току му дошла мисълта да си клъцне вените.

Хем ми се иска да ги приема като факти, хем нещо дълбоко в мен се съпротивляваше. И така доста дълго време – близо 3 месеца.

Едва днес ми просветна, че тези твърдения просто не са формулирани добре или пък са недовършени. Ако успея да ги формулирам правилно, ще се получи нещо истинско – хем вярно, хем позитивно и мотивиращо. Марк Менсън беше казал, че за да си истински щастлив, трябва да решиш какво важно и ценно нещо можеш да жертваш. С други думи, щастието си има цена. Има неща в живота, които не са много приятни, но това не е карма или проклятие. Това са просто трудности, които трябва да преодолееш по пътя към щастието и успеха.

Затова си поставих за цел да преформулирам някои от тези „житейски истини“ и да ги гарнирам с един сладък и мотивиращ десерт, така че да станат по-лесни за преглъщане. И ето какво се получи:

1. Всеки си има своята драма в живота, затова на никого не му пука за твоята

Пък и кому е нужно да се оплакваш? В живота всеки носи своя кръст. Животът на другите не е нито по-лесен, нито по-труден от нашия. Просто е различен. Но никой от нас не би искал да си смени съдбата с тази на съседа. Всички трудности, с които се сблъскваме, са такива, които можем да преодолеем със собствените си сили. Просто имаме нужда от любов и подкрепа, но ние я имаме, дори и понякога да не я забелязваме. Семейството, родителите, децата ни, приятелите – това са хората, които ни обичат и подкрепят. Но спасителното действие можем да го извършим само ние самите. Зарежете оплакването. Повярвайте в себе си и ще откриете сили да се издърпате сами за косите от блатото, както барон фон Мюнхаузен

2. Самосъжалението е като хероин – дава приятно усещане, но накрая може да те убие

Дали ще търсиш съжаление от другите или ще потънеш в сладката забрава на самосъжалението – резултатът е един и същ – животът продължава, а ти – не.

Животът трябва да се живее. Разбира се, че когато преживеем тежък момент, имаме нужда да си го изстрадаме. Това е нормално, даже психолозите твърдят, че е здравословно. Отдайте се на мъката си – ден, два, седмица, две. После се обръснете, гримирайте, сложете новите дрехи и излезте навън да се радвате на живота. Да останете в лапите на депресията е смъртоносно. Вие сте страхотни същества. Създадени сте, за да живеете и да се радвате на живота. Всичко, което ви се е случило, е ценен и полезен опит. То ви прави човекът, който сте. Дава ви безценен опит и ви прави по-красива и по-силна личност. Бъдете благодарни за живота, който имате!

3. Безусловната любов може и да не съществува, но ние трябва да се стараем да даваме колкото може повече любов

Трудно е да обичаш някого безусловно. Всеки от близките ни хора има недостатъци, които леко ни дразнят. Недостатъците на интимния ни партньор понякога ни дразнят много силно. С годините това може да премине в неприязън и даже в непоносимост. Стигнем ли дотам, ясно е, че любовта отдавна си е отишла. Затова е важно във всеки момент, когато се усетим, че нещо ни дразни в партньора ни или в някой близък, да си помислим колко много го обичаме, колко много сме благодарни за това, че сме заедно и че имаме точно този човек в живота си. Да се запитаме от какво има нужда (или директно да го попитаме) и да му дадем всичката любов и подкрепа, на която сме способни.

Любовта е щедра. Тя е даваща, а не вземаща. Не можем да накараме другите да ни обичат безусловно. Може би на тях няма да им харесва как сме напълнели, това, че някой път си захвърляме чорапите по пода, че не мием чиниите или че хъркаме. Но това, което ние можем да направим, е ние да ги обичаме безусловно. Или поне да опитаме.

4. Може да умреш по ужасен начин, но по-важно е да си живял пълноценно преди това

Това може и да звучи като клише, но наистина не е важно как ще умрем. Не е толкова важно и кога ще стане това. И по-добре е да не знаем.

Това, което е важно, е да не забравяме, че сме смъртни. Един ден ще си отидем от тази земя и малкото време, с което разполагаме, е нашият дар, наречен живот. Нашата задача е да го изживеем максимално стойностно. Да даваме най-доброто от себе си във всеки момент и да се наслаждаваме на всички радости и дарове, които животът ни дава. Всяка минута е благословия. Ценете времето си и не пропилявайте живота си в маловажни неща.

5. Няма да станеш милионер, но това не е необходимо

Тази идея вероятно се е зародила в резултат на американската мечта да забогатееш и да станеш милионер и тогава най-сетне да заживееш добре. Всъщност и ние, българите, имаме такива мечти – да спечелим от тотото и да си оправим живота веднъж завинаги.

Да, тази истина е реалистични и отрезвяваща. Но да бъдеш милионер наистина не е важно. Достатъчно е да имаш доходи, които да ти осигуряват някакъв приличен стандарт и да не ти се налага да мислиш за прехраната и облеклото си всеки ден. В живота важно е да създадеш стойностни връзки, да си изпитал силни емоции, да имаш близки хора, на които да държиш, да си сътворил нещо, което да остане и след теб.

Парите са чудесно нещо. Те могат да ти дадат свобода. Но в действителност човек няма нужда от милиони, за да задоволи основните си потребности. Нужни са много по-малко пари, за да се чувстваш добре, а това е много по-важно, отколкото да си милионер.

6. Да промениш системата е ужасно трудно, но можеш да промениш себе си

Това е може би най-мъдрото нещо, което съм измислял някога. Честно!

И то е особено важно за нас, българите. Ние имаме една ужасно неприятна национална черта – да гледаме в канчето на другия. Винаги виждаме сламката в окото на съседа, но никога гредата в своето. Да, системата е много трудно да бъде променена, защото всеки от нас иска да накара другите да се променят. А те оказват съпротива.

По-сигурният начин е да се опитаме да променим себе си. Да се вгледаме в себе си и да видим кои са нашите силни и слаби страни, кои са полезните и вредните ни навици и да се опитаме да подобрим нещата. Това е изцяло в нашите сили – да станем по-добра версия на себе си, отколкото сме били вчера. Ако всеки от нас го направи – системата много лесно ще бъде променена, защото системата я правим ние, ние СМЕ системата. Просто трябва да обърнем поглед навътре към себе си и да се постараем да бъдем по-добри. Голямата промяна може да се случи с малки стъпки, с малки промени на всеки човек. Един по един, ден подир ден и накрая ще постигнем резултатите, които искаме и за цялото общество. Важното е да бъдем честни към себе си и постоянни в развитието си.

7. Да си признаеш на глас, че си сгрешил няма да поправи грешката ти, но да се поучиш от нея и да опиташ да станеш по-добър човек – това те прави зрял човек

Има хора, които много държат да получат извинение, когато сгрешим. Това е някаква форма на унижение за нас в техните очи и това ги кара да се чувстват по-висши. Нерядко обичат и да ни припомнят за минали грешки, за да предизвикат отново чувството ни за вина и да получат още едно извинение. Това в резултат създава поведение на неискрено и машинално извинение, което поднасяме, за да се отървем от обвинението. Така потъваме в един омагьосан кръг на постоянни обвинения и неискрени извинения, които убиват истинската връзка.

Има и хора, които се правят на горди и непрощаващи, и колкото и да се извиняваме, никога няма да ни простят, за да могат отново да ни накарат да се почувстваме унизени.

И в едната, и в другата ситуация, извинението не е за тях. Не е за другите. Извинението е за нас самите. Когато осъзнаем грешката си и сме открили причината да я направим, когато искрено съжаляваме за това и искаме да се поправим и да станем по-добри, така че в бъдеще да не допускаме същите грешки (или поне да го правим по-рядко), тогава извинението е израз на нашето искрено разкаяние и личностно израстване. Ако ние сме личност, която иска да се развива и да стане по-добра, ще поднесем извинението си точно като знак на нашата зрялост и помъдряване. Извинението идва отвътре и е за нас самите. То е доказателството за нашата зрялост и израстване пред самите нас. Другите – ако искат – ще ни простят. Ако не – може би те не са достатъчно зрели.

В крайна сметка това, което трябва да приемем, е, че в живота има действително трудни и неприятни неща, ни точно в преодоляването на трудностите е израстването, а за мен това е и щастието, и смисъла на живота. Надявам се, че този пост ви е прозвучал позитивно и мотивиращо.

Наскоро прочетох една мисъл, която ме върна към темата за успеха. На английски тя звучеше така:

The World Will Never Quit Poking You

В някакъв свободен превод на български: „Светът никога няма да спре да те закача„. Или, както обичам да казвам аз, „екшънът никога не свършва“

Много хора вярват, че

успехът е някакво постижение,

някаква граница, която като преминеш и вече никой за нищо няма да те закача. Можеш да се отдадеш на заслужена почивка. Нещо като в компютърните игри – веднъж като минеш едно ниво и си застрахован – повече няма връщане назад.

Само че

животът не е компютърна игра

Той се състои от възходи и падения и затова за мен е по-важно да изградиш такива качества в себе си, които да ти помагат да се справяш по-добре със ситуациите, с които те среща животът. А тези ситуации на изпитания и напрежение никога няма да свършат.

Затова в един по-предишен пост бях написал, че е важно да избягваме думата „успял“ и особено „преуспял“, с който журналистите кичат някой свой герой за дадено постижение. Правилната дума е „успешен“, т.е. човек, който притежава качествата, които могат да му донесат успех в различни кризисни ситуации.

Моята майка обичаше да употребява израза „Този се е оправил“ за човек, който си е купил жилище, кола, и си е намерил работа с голяма заплата. Сякаш наистина оттук нататък животът спира и попадаш в някакъв рай, в който не е нужно повече да полагаш никакви усилия.

Не знам защо е имала такива илюзии. Може би защото животът в социализма беше някак си безнадежден и хората са вярвали, че като придобиеш някакво имущество и вече си минал на по-горното ниво.

Преди време вярвах (отново погрешно), че да бъдеш успешен е свързано с това да откриеш призванието си, да намериш брачната си половинка и да създадеш любящо семейство. Но в крайна сметка това е отново вярване, което е свързано с очакването, че някакво ниво е постигнато и че оттук пътят е само нагоре. Независимо, че моите убеждения не са били свързани с материални придобивки, те отново са били погрешни, вярвайки, че любовта, семейството или работата, която ти носи удовлетворение, са постоянни величини.

Истината е, че в живота няма нищо постоянно

Няма нищо, на което да се опреш и да вярваш, че никога няма да се промени – както материалните придобивки като жилище, имоти, яхти, така и духовните като семейство, работа, призвание, постижения – са вечни.

Не е толкова важно да си спечелил златен медал в състезание, а да си се научил да тренираш упорито независимо от времето и обстоятелствата, така че винаги да даваш най-доброто от себе си и да имаш шансовете да победиш във всяко състезание.

Не е толкова важно да си написал една книга. Важно е да си успял да си създадеш навика всеки ден да пишеш, да четеш, да си обогатяваш речника, начина на изразяване, за да станеш истински писател.

Не е толкова важно да си намериш добра работа, защото живеем в несигурни времена и дори и най-успешната фирма може да фалира и да останеш на улицата. по-важно е да изградиш в себе си качества, знания и умения, които да ти помогнат да си намериш добра работа всеки път, когато се наложи да излезеш на трудовия пазар.

Може за някого това да изглежда твърде черно и песимистично. На мен самият ми беше доста трудно да го приема като свое убеждение. Но в момента, в който го направиш, разбираш, че всичко в твоя живот зависи от теб самия. Когато започнеш да изграждаш качествата, които ще те направят по-успешен, постигаш по-голямо самоуважение и удовлетвореност от себе си и своя живот.

А това е страшно мотивиращо!