Всичко започна от една бяла ленена рокля, която много обичам и с която последния път като бях в църква една доброжелателна женица тихо ме посъветва да отида да ми четат молитва на Св. …, не му помня името, но беше православния еквивален на екзорсизма. Или може би още по-назад във времето – от едно тайно съглашение между всички улични музиканти да изтръгват (now & forever) из очуканите си инструменти едни и същи 10 песни, навсякъде по света, безотказно превръщайки ги (тях, а и себе си също) в поп клише, което съзнанието се научава да игнорира. „Dust in the wind“ за класическа китара, тарамбука и шамисен – предъвк(в)ани и изплюти на плочките в краката ти скоро и твоя град. I’m lovin’ it!*
Бедни ми, бедни, Джошуа Бел, ти какво друго очакваше да се случи като застана една сутрин с великолепната си Страдивари на спирката в метрото?

Та, както и да е… един августовски работен следобед реших да пресека площада, спускайки се през подлеза, в което няма нищо изключително, понеже всеки ден решавам да направя същото, вместо самоотвержено да се оставя на милостта на съдбата и съмнителните реакциите на слънчасали шофьори в отпуск от 4-те краища на страната. На третото стъпало, почти сливащ се с петното, оформено от свличащата се мазилка, седеше дребен мъж с огромна китара. Имаше онзи вид на човек, който се наслаждава на общуването или – простете клишето – прави любов със своя инструмент, с което изчерпва и смисъла, и същността, както на своето, така и на – отново моля за извинение – но и на вашето/моето съществуване.

Свиреше на стълбите.
      Нещо от онези въпросни 10.
              Което слуховия ми имунитет пропуска край ушите си.
                    Мелодията неочаквано се преля в друга, която слушах до преди минути в офиса.
                          Е, какво сега?! Очакваш да съм поласкана от „маркетинговите“ ти трикове ли?!
                                …..
                          ……….
                    ………………………
                    – Ъъъъ, хубаво е. – казвам и пускам монети (няма нужда да споделям с някакъв си там, че ми е любима всъщност).
                    – Отива ти… За разлика от роклята. – и повдига вежда.
За секунда го поглеждам крайно уязвена, но бързо се окопитвам (че чак рога и опашка ми поникват, даже) и от висотата на 7-сантиметровите си токчета и еснафското положение на човек, който не си вади хляба със свирене на песни по подлезите, питам и леко се повдигам на пръсти:
– Извинетеее? – (Де Ниро, можеш само да се учиш!)

Проклет да си, арогантен Щурецо! Колко иронично звучи „Virtue“, пусната от теб по петите ми.

– Роклята е хубава, но на теб толкова невиност ти размива цвета. Ако ще я носиш и занапред, поне си бодни едно пищно до вулгарност цвете в косите, за да я балансира.

Усмихна се и после отново се захвана да пилее умението си с № 2 от тайния списък на уличните музиканти…

* * *
Причината да пиша този пост е писмо, което получих от Миленка преди седмица – с много красива, ръчно изработена, картичка (на която можете да се порадвате заедно с мен) и много, много мил текст към нея (който ще запазя за себе си, но пожелавам на всеки да получи по едно такова стоплящо послание от нея).

Миленка, прекрасна си! Направи ми седмицата

Бих искала да ти благодаря за милите думи, оранжевото, красивите тигрови лилиуми и това, че си ги забелязала, с една песен, която понякога един необикновен музикант, който прави комплименти с изместен център на тежест, свири по подлезите.

* П.П. Споко, не твърдя, че всички улични артисти са fast-food

Той играе с белите фигури (без символика), а на теб, покерджията, любезно е отстъпил черните, понеже знае че от твоята страна на дъската има нужда от „малко цвят“ за автопредставите. Там ти си пълноправното гадно копИле, което [с лекота] дърпа белите конци на черните фигури. Покерджията винаги е лошото момче, l’enfant terrible. Обаче не ти, а той прилича на филм на Кубрик сега, с малко Финчър и още някой – за щипка изтънченост – Мингела, може би. Ей затова ти (си оставения да) играеш с черните фигури.

Той те слуша, отпивайки компот направо от буркана (малко британска изтънченост à la Мингела, huh?). Компот и класическа музика. Съмнения в Бог и вяра в Червените дяволи. Еклектика в каданс или 25-ти кадър липса на потребност от още „малко [социално правилен] цвят“. Това е то честността на зрялата личност.

Той мести първи, но не бърза. Вместо това изчита твоите истории за чудовища (собствено производство) и отговаря, че такива не съществуват, а после с пръст в праха по дъската рисува карта на пътя до леговищата им. Ти гледаш картата и усилено мислиш какъв ще е неговият ход. Сигурно ще е нещо изкусно, което няма да успееш да схванеш навреме. Затова привидно вторачен в двата реда черни пешки пред себе си, правиш изненадващ дебют и с победоносен поглед стоварваш една от тях на Е7, разбутвайки цял ред бели фигури:

- Шах!!!

Той за последно поглежда красивия бял ройал флош от цар, царица, офицер, кон и топ и обявява:

- Мат…

Естествено той блъфира.
А ти със сигурност печелиш, ако не си играл с него само един ход.

* * *
Ностро, честита една година и един ден на блога ти, продължвай да си все такава пристрастяваща pain in the ass, както неведнъж съм ти казвала. И благодаря за отпуснатия кредит .

Ламоте, вчера не е днес, а днес имаш празник. Знаеш къде приемаш поздравления .

Поздравявам те с една от любимите ми песни:

Единственото хубаво, случило се през януари, е Тя!

Тя е красива!
Тя е умна!
Тя е руса!
Тя е толкова много неща….

* * *

П.П. Честита годишнина на блога, Ел

Един от приятелите ми казва „Ако наистина вярваш в нещо, не би следвало да имаш проблем да го извикаш от площада до фонтаните на центъра в 12:30 по обяд, без да се притесняваш, че дюнерджията държи онзи, големия нож или че по същото време половината град + полицейския патрул ползват услугите му.„. Е, за година си имам списък с около 20-тина страхотни хора, с които се запознах on-line и на които гръмогласно мога да засвидетелствам симпатиите си от парапета на фонтаните по всяко време на денонощието, само не знам защо ми се прияждат дюнери всеки път като си го помисля.

От около половин час се чувствам някак… уловена за света… или светът уловен за мен – няколко протегнати словесни усмивки. И ми е бяло, чистичко, тихо и подредено отвътре, а май ще взема и да се разцивря . Ел, Д’Иве, Анджи, Иван, Елфе, Ламоте, Вал и Ностро, правилните думи в случая не са благодаря ви, а обичам ви до степен “ от парапета на фонтана“. Наистина ме изненадахте много, много приятно.

И преди да завърша, искам специално да се обърна към човека, чиято деликатна подкрепа ме съпътства през цялото време.

Владо, благодаря ти! За всичко, което правиш не само за този блог!

* * *

Това обаче е адски грозно и неетично и не прави комплимент на медия от такъв мащаб.

In vino veritas – майната й на куртоазията: цар, ако бях, да знаете – всичките вестникари – щях на вестниците им да ги опека. Щото вестник не е останал, дето не се е умирисал на кръв. Веднъж един го броих – „Зора” ли беше, „Заря” ли беше – 135 пъти думата кръв е турена – в един брой. Не вестник сякаш, а морга. Знаеш ли, Денделиев, думата кръв най-много лъже. Не дума, курва, вещица.Четеш я и сякаш шампанско пиеш. Миражи, музика… А кръвта, Денделиев… живата, знаеш ли колко бързо умира? Как вони прясна кръв знаеш ли? И ти беше писал веднъж: „барута е мъжкия парфюм”. Фраза един път, разкош, метафора. Браво! От душа ти завидях. Ама друго едно ме човърка, прощавай за откровеността: веднъж така, за зор заман, с барут парфюмирвал ли си се…

Александър Чакъров,
из разказа „Романс за палача”

Ще започна равносметката си за книжната 2010 с последната книга, която си купих малко преди Коледа – юбилейно двуезично издание на „Как да нарисуваш птица“, Жак Превер, а останалото може да бъде обобщено с като-рицарското „You have been weighed, you have been measured, and you have been found wanting„.

1. Книги, които с огромно удоволствие бих изхвърлила в тоалетната, натъпкала с четката и пуснала водата, а после чинно бих платила ремонта на канализацията на целия блок:

Едва ли има нужда да казвам, че ги подбрах от виртуалния рафт с прехвалените заглавия от нет-а и оценявам като един пропилян януари.

Тук слагам и „The Тёлки“, Сергей Минаев – купих си я, защото харесвам хапливата „Духless“, въпреки че губи набраната скорост и свършва преждевременно две глави преди финала. „Мацки“-те обаче бяха скучни, неоригинални и предсказуеми, твърде явен Минаев wannabe ©Минаев, топли-топли от порочния конвейр за осребряване на моментната популярност.

2. Няколко целенасочено избрани:

- „Последна любов в Цариград“, Милорад Павич – нещо като последно отдаване на почит към неконвенционално гениалния Павич.

- „Пропадане“, Албер Камю – тази, заедно с „Размисли за гилотината“ (ествествено!) и част от следвоенната публицистика, е най-доброто (не и най-любимото), което съм чела от Камю до момента.

- „Сълзи и светци“, Емил Чоран – авторът ми е интересен по две причини: като алтернативна референция за любимия Камю и защото ми беше любопитно как (и доколко конфликтно) един философ, син на свещеник, осмисля света.

3. Препрочетени:

Освен горните, си припомних и „Парфюмът“ с намерение да защитавам тотално неразбраната ми позиция в един блог, че Грьонуи не е буквален психопат-убиец (понеже всички много гледаме Criminal Minds & co), а алегоричен, утвърждаващ (за мен и положителен) образ в литературата, но ме домързя (полемизирането, не четенето).

4. Тези, които ми харесаха:

- „The Doors – От другата страна“, Дани Шугарман и Джери Хопкинс – само ако си фен…

- „Наталия“, Антонио Гомес Руфо – непретенциозна книжка, която дава възможност да направиш едно кръгче из света и първите любовни трепети в обувките на застаряващ класически социопат.

- „18% сиво“, Захари Карабашлиев – в много отношения книгата беше като разходка по позната улица в отдавна напуснат роден град – познато, носталгично и вече (пре)живяно.

5. Препоръчвам:

Книгата ми стана особено скъпа, заради главният герой, с чийто начин на мислене напълно се идентифицирам. Освен това, наред с избистрените идеи на индивидуализма и либертарианството, книгата обръща внимание на нещо, на което сме свидетели – размиването и загубата на критерий за това, кое е изкуство и кое маниерна масова култура (обръщам внимание на последното само като отпратка към книгите от т.1 в качеството им на особено добра илюстрация).

6. И понеже се налага :

Останалото е слама…

Една от основните причини линията на живота да не е flatline са непрекъснато изскачащите изненади, които дори за миг не оставят рефлексите ни да се поотпуснат. И ако някои ни карат да съжаляваме, че нямат червено close бутонче, то други са толкова усмихващи, та ти се иска мигновено да ги препратиш на всичките си приятели.

Едно pop-up-че

Оказа се, че нашата блог-вълшебница тайно (и за пореден път) ми е поръчала коктейл „Приятна изненада“ с чадърче добро настроение на едно много специално място. После някой е сипвал по нещичко от себе си в чашата, за да ми е още по-приятно питието.

Искам да благодаря на DSdiva, която ме е номинирала в Блог на деня, както и на Влад, който направи същото преди време. Благодаря и на всички, които гласуват за номинираните блогове.

Аз, с най-голямо удоволствие, си закачам мака зад ухото:

Предай нататък

Тук искам специално да благодаря на хората, поддържащи инициативата „Блог на деня“, и да помоля да я популяризираме и подкрепяме като номинираме „млади“ блогове с качествено съдържание.

Най-хубавото, естествено, е оставено за накрая

Сигурно сте забелязали прелестната снимка в началото. Авторър й е българин и прави невероятни снимки, препоръчвам ви да разгледате портфолиото му (hint: освен посочения линк пробвайте и да го google-нете ).

На една пряка от дома прибирането изглежда лесно, дори и за лежащите в канавките. Трябва само предпазливо да се изкатериш по отвесната улица – камъче по камъче, умело търсейки познатите пукнатини в асфалта, в които да подпъхнеш пръсти, напрягайки до пропукване фаланги-пикели. Примъкваш се с усиле от едното петно мръстия до другото (Сейфай се!). Дъвка… с тази дъвка си знаете и кътните зъби, защото я изплю собственоръчно сутринта напът за работа (ръчно, защото си бръкна в устата с палец и показалец и презрително я смачка на топче преди да я изхвърлиш). Дръж се за дъвката сега, недей примирено да висиш, набери се на нея с отслабените си мускулчета. Дърпай плитката, бароне, дърпай! Дъвката се откъртва и за миг залиташ над пропаст, пълна с къщи на съседи.

По улицата отминава жена, по морза от токчетата й пристига закъсняла телеграма от едни други глезени на алеята в парка преди година. „Ааах, ето едни глезени, с които бих искал да имам афера!“, а те вече знаят какво си мислиш и поканата им пуска бримка устремено нагоре като механизъм на цип, който твърде бавно оголва плътта под чорапогащника. Малко преди целта, ципът се спъва в едно студено споделено „вагината обаче си е само моя“ и спира. Вагина с цип, майна, модерна работа – цип, който всеки път заяжда точно преди да се отвори.

Беше по-хубава, отколкото казваха. На изненадания ми поглед отвърна:
- Не ми казвай, че си мислеше, че наистина съм някоя кранта, пък била тя и крилата. Претендираш за нестандартно мислене.

После предложи да я заведа у нас, не „у нас или у вас“ – у нас! На сутринта знаех, че няма да я пусна да си отиде. Тя заяви, че отивала да купи цигари и отиде точно там, където всички, отиващи да купят цигари, отиват. Не забелязах веднага, че се е върнала, бях зает да запълвам дупката, която тя остави в леглото ми. С камъни. Остана ден, два, после свикна и престанах да държа дамската й чанта на стола до вратата. Харесваше ми да правя любов с нея на дивана следобед, докато ми шепнеше нещо в ухото. Бях й любимец и бях сигурен, че ме обичаше, макар да знаех, че ходи и при други. След една нощ на третия месец реших, че я притежавам достатъчно, за да попитам за татуировката на корема й:
- Какво пише?
- Semper fidelis.
- Защо го избра? Защото мъжете харесват идеята за лоялността по право ли?
- … защото хората… вярвате в парадокса… на опитоменото божество… по заслуги…

Буквите ми заприличаха на грозни копчета, пришити с неумел хирургичен шев към бледата кожа на корема й.

- Не търси кой знае каква символика, татусът просто прикрива белег от секцио.
- Значи все пак си принадлежала на някого…
- Не точно, утробата ми може да принадлежи на всеки, но вагината си е само моя, а изборът го прави тя… сега разбираш ли защо лоялността не предполага подчинение.
- Не звучи особено логично.
- Логиката е просто тенденциозна патерица за тезите ни. Ако сега ти кажа, че от споменатите, само вагината притежава волева мускулатура, това, което казах ще започне да изглежда логично, защото го подкрепя биологията. Позоваване на абсурден независим авторитет, в случая.

Моментално ми се прииска да пречупя волята на така арогантната й волева мускулатура, да превърна вагината с цип, който всеки път заяжда точно преди да се отоври, в обикновена надежда путка с копчета. Да я заставя да не излиза от дома. Да й наложа, че лоялността означава подчинение. Но вместо да й устроя шумна сцена, просто престанах да правя любов с нея. Не изглеждаше разочарована или пренебрегната. Затова, когато след няколко дни понечи да каже нещо, с което да напомни за присъствието си в стаята, я зашлевих през устата. После започнах да го правя всеки път, когато забележех, че се е промъкнала на дивана до мен в безмълвно очакване. Приемаше го като нещо естествено и продължаваше да идва, но престанах да я чувам да ми шепне. Не се възпротиви и когато една вечер доведох у дома шефа, след което се изнизах и ги оставих сами в спалнята. Шефът остана наистина впечатлен и от този ден започнах да я му я преотстъпвам редовно, както и на всичките си бизнес партньори и клиенти. До един бяха доволни и се възхищаваха на ефективността и уменията й – придобих социален авторитет и се издигах в службата, благодарение на безотказната й услужливост. Тя беше шибаната Анжел-А, без великодушните залъгалки за боя в кенефа. Моето момиче!

Проблемът е, че сега лежа в канавката и не съм нито истински пиян, нито прясно пребит и се чудя как да се изкатеря по 6-те градуса наклон на улицата до прага на дома, където тя ме чака безотказно всяка вечер. Моята бременна муза, която не ми говори. Защото няма логика, нито независим авторитет, или биология, които да могат да обяснят как вагините с цип все пак забременяват от задници.

Damien Rice – Moody Monday

* * *

* На всички с опит в подчиняването на музи.

- – -

Благодарности към krizt за добавянето на този пост в „Прочети това„

.

Засилих се да прескоча морето от флаери и тогава го забелязах – мъничък жълт пакет на „Български пощи“, съвсем обикновен. С моето име на него. Искате ли да знаете какво имаше в пакета? В пакета имаше вълшебство. Вълшебство! Не, не се шегувам. Откакто го отворих, ми се случват невероятни неща и думата, с която мога да ги определя, е точно тази – вълшебство. Е, ако сте от хората, за които да откриеш калинка-бебе в косите си, да откраднеш прекрасен следобед с любими хора и да получиш признание и услуга, там където най-малко си очаквал, се брои за делнично вълшебство, де.

Опитвали ли сте се да си представите идеалната жена? Дали е красива? Или, може би, умна? Стилна? Има ли щастливо семейство, или удовлетворяваща кариера? А защо не да умее да създава красота и хармония във всичко – независимо дали готви, рисува, снима, прави бижута или създава светове с думи? Или просто е по човешки добра, дори когато критикува? А защо не всичко наведнъж?… Нали, и вие си казахте, че няма как да съществува точно такава… оказва се, обаче, че самодиви наистина имало. Даже си имали реален адрес, skype, а вероятно и техните „невървящи“ дни, в които, вместо да се крият от света в черупки, създават нещо хубаво за някого и го орисват на късмет.

Благодаря ти, Самодивке, за красивия подарък, за жеста и за усмивката .

И понеже вълшебството има свойството да се увеличава, когато се споделя…