От години вече не слушам музика на shuffle. С други думи, явно вече съм „a grown up“.

Открих колко по-приятно е да се насладиш на един албум песен по песен, в реда в който са записани. Не само музиката но и прехода от песен в песен е важен и определено не случаен.

Освен това, като си харесам албум го въртя до скъсване. Или може би втръсване, не знам.

Освен това не гледам клипове. Аналогията ми е с книги и филми. Не веднъж съм си купувал и прочитал книга само защото искам да гледам някой филм (разбира се правен по нея). Не бих могъл да си позволя да си разваля кефа от книгата, гледайки филма преди това. По същата  причина предпочитам да обикна някоя песен, преди да започна винаги да я свързвам с (евентуално) невероятния ѝ клип.

Неминуемо следва въпросът, готин ли съм или откривам топлата вода?

Прецаква, а освен това е твърде вероятно да те докара до странни излияния (справка виж предния булшит пост). Какво трябва да представлява ежедневието на един млад мъж (или жена, макар че там не смея да твърдя нищичко). [Подсказка: не и рутина] Дори още по-добре, какво представлява това така неизбежно ежедневие днес.

Лек работохолик с лесно пристастяваща се личност води до ежедневие включващо офисни прелести и вечери преизпълнени със сигурно 20-те сериала, които следя. Или сериали или никак не умерени събирания на по бира. В някакъв момент затъпяваш и изведнъж изглежда, че за нищо нямаш време.

Макар и много удобно, защото можеш да продължиш да бездействаш (гледайки 3-ти сезон на сериал за 3 жени на средна възраст и една на доста-сред-средна такава) може би не е най добрата идея. Да, изгледах доста от този сериал. Изгледах също и Glee (Rachel FTW).

Казват, че за да пишеш, трябва да можеш да мислиш. По-скоро трябва да си мислил. Трудно е да създадеш каквото и да е, когато не си стъпил здравата на краката си. Трудно е да постигнеш, каквото и да е, гонейки го сляпо. Можеш само да се оставиш на течението да те плацика напред из така неприятно лайняните води.

Не бях ли аз човека, който създаваше предпоставки, за след това неизбежните добри ситуации. Кога спрях да се вслушвам в съветите си, не знам.

Течение my ass.

Наближава краят на Movember. Вече почти цял месец аз, Майната и Тони (а и много други) си пускаме особено изящни (и често неразбрани) мустаци. Не можете да си представите колко приятен месец бе това. Това е една от най-добрите ми идеи, обичам да мисля.

Този месец с мустак ме научи на много неща, открих много истини за себе си. Изгубих няколко гадни навика, например, вече не изпитвам срам от нищо.

Бидейки така прекрасно преживяване, то си има край. Искам да празнувам този край с вас. Каня ви в Наргиле бара в Студентски град идния петък.

Защо там, може би се питате. Ами защото там вирее един от най-китните мустаци, които съм виждал, а именно този на майстора на наргилетата Сеф. (А и навярно ще ни изгонят от всяко друго място)

И защото съм особено добър организатор, ще ви помоля да се решите предварително и ако ще идвате, бъдете КРАЙНО ГЛАСНИ в това. И най-важното, уверете се, че или има място за вас, или самите вие сте си запазили маса.

Плануваме да предоставим няколко изкуствени мустака, с които не чак толкова надарените ще могат да украсят горната си устна (или каквото намерят за добре). Но ако имате път до Джъмбо, ви съветвам сами да си намерите.

Все пак не искате да сте единственият без мустак там, нали? (и не прекалявайте, да дойдеш с костюм на Jack Sparrow отдавна е клише)

Ще ви чакам там, за повече информация и пресни (често сочни) новини натиснете ето тук.

Word of advice: ако целунете момиче с мустак, ще има за какво да се хвалите после цял живот, например, „Сине, к’ъв мъж си, ако не си се целувал с мустаката“ ще бъде оръжие номер едно, когато искате да вкарате малко tough love на инак така метро поколението.

„Искате да знаете как се рисува съвършена картина? Много е лесно. Станете съвършен и после си рисувайте най-естествено.“ Робът М. Пърсиг

Отворих книга, която не бях отварял от 4 месеца и попаднах това.

Разбирате ли, вървя си аз, по една от главните улици в Бургас, в посока морската градина. Погледа ми шари, ту наляво, ту надясно, а в един момент и нагоре. Където се задържа за малко. Достатъчно обаче, за да забележа един гларус който летеше право към мен, или през мен.

Следващото което забелязах беше леко присвиване на клоаката. От там на сетне насетне всичко се разви с много бързи обороти.

Можете ли да си представите шока ми, разхождам се в града, в който съм израснал, по-улица, която съм обикалял хиляди пъти, и некво си подобие на чайка (гларус) е решило, че ще използва челото ми за площадка за кацане на ежедневното си (може би пияно) лайно. Е, не!

Направих така наречения Leap Of Faith, и се гмурнах напред във въздуха с надеждата, че ще ми се размине. За мое голямо учудване, така се и получи и дори не забих глава в нечий огромен, туристически руски гъз, което беше опасението ми в момента на плонжа.

За финал: Тъжно е, че съм болен на рождения си ден, но поне пък намерих време да илюстрирам.

Преди известно време обаче мисля че открих защо. И не е защото е скучно, мудно и губещо времето. Не е дори защото се подиграват с теб навсякъде, не са мръсните миризливи кенефи, не са дори динозаврите, които освен спаружен и тотално изгубил давност опит нямат нищо.

Не, моята истина е друга.

Част от вас навярно са като мен, обичат да се справят с проблеми. И в една гимназия аз бях изправен пред много такива. Изпитвах удоволствие да решавам задачи, математиката ми вървеше, а и я бутах. Можех лесно да се почувствам горд, че съм успял да се справя с някоя задача. (Невъзможно бе да пропусна носталгия към добрата стара гимназия.)

И след това дойде университета, в който хората които искат да ти предадат някакво знание бяха капки във водопад. Бързо бях научен, че няма значение кой си и колко добре се справяш.  Важното е да можеш да напишеш 3 страници теория. Класните по математика, които бяха страшно предизвикателство и всяваха ужас у всички, бяха заменени с типично българското как да избутаме този изпит и кой ще ни диктува на хендзфриту.

И какво научих след почти четири години, как да минавам метър. Университета се прави че ме учи, аз се правя че уча.

Допълнение : Съзнавам, че навярно вече съм и част от проблема, но остава само да стискам зъби и да чакам да свърши.

Разбира се, предвид дългата история на блога трудно успявам да се мотивирам да пиша каквото и да е на подобна (програмистка) тема. По-скоро ексистенциалните ми драми са излети в един, надявам се леко пикантен начин.

И както с всичките ми планове, които малко, по-малко се изграждат в главата ми докато в един (често неподходящ) момент  изплуват, този достигна пълно изграждане докато се къпах. С още насапунисана кратуна успях да закупя домейн http://whatihateaboutprogrammers.com.

Да ми е честит.

Неведнъж съм казвал, че ненавиждам обобщаването. Ненавиждам също и статистиките. Тези две неща се тясно свързани.

Да наречем обобщаването индукция и да дадем пример. Ако един водопроводчик е прост, втория също не е чак толкова интелигентен, третия е дърво, а четвъртия тъпанар, то явно всички са кретени.

Да, определено човек би могъл да каже болшинството водопроводчици не струват. Tова е вече една много мътна и не прекалено точна статистика, но все пак някакво разумно наблюдение (fairly educated guess).

Къде е разковничето, което мразя? Да започнем отдалеч. Ние (хората) като върха на хранителната верига сме особено развити. Дотолкова, че да е особено трудно да работим с понятия различни от черно и бяло. Когато имаме горната статистика веднага закръгляме нагоре към стоте процента. Къде, къде по-лесно е да си кажем „Ау, ма тйе не стават уа, ни са на мойто ниво, аз имам више ве балама“.

Горния пример може да се замени и с положителен разбира се, инженерите са сръчни, висшистите – умни. Има и други особено забавни и приети в обществото статистики, как всички политици са корумпирани, всеки полицай взима пари, всеки даскал е балък, всяко дете беля, всеки българин завистлив и пиещ ракия, всяка жена курва и всички останали за които можете да се сетите.

Ето го обаче и моя личен фаворит, който ме и накара да напиша този блог – всеки програмист се е уредил, взима лудите пари и по цял ден виси пред компа в фейсбук и скайп.  (Не че вярвам, но) За бога, наистина ли си мислите, че не си скъсвам дупето от работа всеки един ден? Защо възприемате елементарния жест на уважение да ви отговоря в чата като да скучая по цял ден. Двадесетте минути в които си почивам и ви пиша са моята почивка. Макар и от моя труд да не зависи това дали някоя основополагаща греда ще се срути при лек земетръс и къща да падне с нея, той не е по-малко важен. И не, не съм се уредил, в момента в който дори за седмица спра да влагам цялата тази енергия в работата си, ще си замина толкова бързо, колкото и съм дошъл.

Няма такова нещо, като уреждане в живота. И да има, не го искам, не е за мен. Всеки път когато така се отнесете към труда ми аз се и ще продължа да се обиждам. Това си е моя труд, обичам го, горд съм с него и ми е неприятно да бъде омаловажаван.

ПП : Не познавам нито един водопроводчик и определено не целя да ги обидя, сигурен съм, че са маняци. Което също, не е обида.

Втори ПП : Ако ви се струва, че е детинско да се засягам за това, значи има нещо счупено във вас. Труда ми, това съм аз.

Невъзможно ми е да си спомня сцена от филм.  Жалко наистина, но не ми се плаче. По-неприятно ми е, че не помня достатъчно ясно деството си, първите 7 години училище, а дори и гимназията. Помня как веднъж си порязах топките, ритнах бутилка и си разрязах сухожилие на ръката в опит да я хвана, съученик ме наби, изгубих ключовете, скарах се с приятел, счупих на баща ми въдицата, сцепих си ходилото на бутилка текила, драйфах тук и там, спах в ПМГ и други грозни неща, но ми се ще да забравя. (свършени в почти този ред).

Не помня много супер яки неща, но пък понякога спомените направо те поразяват.

Интересно е какво си спомних, онзи ден в аптеката. Помолих за нещо, което да ми помогне да си отпуша носа, и ми предложиха мехлемче. Booom, спомените идват, ама мама едно време имаше тайно мехлемче с което си мажех носа и се отпушваше. Веднага си го купих и се намазах, колкото и да приличаше на вазелин. Не беше същото, но свърши страхотна работа и топлия спомен ми сгря душата.

В друг ден, си свалях музика (като пират) от Боби на по ром и на по три вица и забелязах папка с китното име – Phil Collins. И как да не си спомня онова видео което толкова пъти бях гледал по телевизията като дете. Онази булонка, която накрая на клипа препика басиста (открих го най-накрая!).

Четох веднъж в една книга че света (и всеки човек) се върти около два типа характери, технически настроените, които настояват да си обясняват света около тях и да не оставят мистерии, и романтиците, които напротив обичат всичко, но не желаят да знаят какво върти колелцата и бута чекръка вътре. (И като написах чекрък, хаха се сетих за Дяволския чекрък :) В това както и във всичко други ми избива второто, бих загубил всички тези спомени само за да мога ежедневно да си припомням по нещичко приятно.

Послепис : човек да си помисли, че програмистите са технически хора, е не.

Загадка: кой спомен съответства на нещото от заглавието.