Това въобще не е така. Да, аз изпитвам огромно удоволствие от това, че се опитвам да бъда програмист, основно заради това, че нон стоп работя. И тук предполагам ме подреждаш до онзи програмист и онзи програмист и онзи програмист, които са толкова сбъркани, че обичат програмирането, до онези, които в обществото са приети като geek-ове и какъвто никога не искаш да станеш. Ти какъв програмист искаш да бъдеш, ако дори не обичаш програмирането. Как може да бъдеш програмист, ако ти не изпитваш несравнимо удоволствие програмирайки?

Това се въртеше и в моята глава преди 2 години, а честичко и сега, когато съм унил. Когато се сблъсках с програмирането, то беше толкова различно от това, което съм си представял, че бях отвратен. Кой ли в гимназията не е цъкал HTML и си е мислел, че е дизайнер, кой ли не е чаткал PHP и си е мислел, че коди нещо яко (no offence).

Първи стъпки – малко основни конструкции, малко интересни похвати, операторчета туй онуй, първия WYSIWYG редактор, щракаш на бутонче хвърка събитие. ОМГ, АЗ МОГА ДА ПРОГРАМИРАМ?

Не, не можеш, разбира се. Да те сравним с програмист е като да сравним строителен работник с инженер. И двамата са в състояние да построят къща, но на кой би поръчал.

Ами да, предполагам, че би могъл да напишеш нещо работещо… за три-четири пъти повече от нормалното, е сигурно за да добавиш допълнително поленце за еди-кой-си обект ще ти трябва ден, ако ще го поддържаш повече от месец, oh the pain.

Вече знаеш, че можеш да постигнеш няколко неща, отнело ти е няколко месеца да стигнеш до тук. Сега трябва да се научиш да пишеш качествен код. Трябва да можеш да погледнеш творението си и да кажеш “Това аз съм го писал, вижте колко е яко”. Трябва да се ослушваш за по-добри начини да направиш това което си направил, за това как да повишиш съсредоточеността и ефективността си. Как да контактуваш с колеги или клиенти, което е невъобразимо трудно, но си заслужава.

Тук някъде, поне за мен, пристигна удоволствието. Вече се гордея с нещата, които правя, макар и не винаги. Определено съм наясно, колко много има да се учи (та аз отказвам да ползвам регулярни изрази, смятам ги за вещерство и просто не им вярвам). Всеки ден отивам с желание, за да работя, за да постигна нещата по правилния, не лесния начин, макар че правилния винаги се оказва по-краткия в дълъг план.

Това е моя опит, колкото и малък да е. В никакъв случай не са напътствия. Това НЕ е единствения път, предполагам. Програмирането е нещо прекрасно, дава ти възможността да решаваш интересни проблеми, да имаш свой стил и предпочитания в продуктите, които разработваш, да изкарваш някой лев и да знаеш, че винаги има към какво да се стремиш. Аз вече го обичам.

Програмирането обаче, въобще не е лесна професия. След 5-6 години университет няма да си голяма работа, а ще се налага да учиш завинаги. Ще се налага да мислиш, ще се наложи и да работиш, много! Не се ли научиш да обичаш каквото правиш, няма да напреднеш, и ще бъдеш един от онези, които в някой момент ще зарежат програмирането, за да правят нещо по-удовлетворяващо, като например таксиметрови услуги.

Прекалено съм учуден обаче, как собствениците на кръчми си мислят, че вчера някой ще празнува Св. Валентин при тях. Кръчми в които се лее ракия, кънти дива чалга от 95-та, въртят се хора(като хайдушко примерно), а от ъгъла някой гледа Disco Very на плазмата.

Защо тези кръчми са увити с розови гирлянди и балони във формата на сърчица хвъркат наляво надясно, не знам.

Защо циганка и мъж с руса перука се опитаха да ми вържат червен конец на ръката, също не знам.

Защо на масата не ме чакаше потна бутилка мастика вместо балон с хелий закрепен за тобичка с камъчета, не знам.

Защо не таргетираха другия празник, който О, изненада е точно това, в което Е кръчмата, пък въобще не знам.

Е, не съм собственик на кръчма, може би така се “правят пари”, отново не знам.

Послепис : Вземи това, кьофтак. Не знам! :) 10q very much indeed.

Оказва се, че не е така. Оказва се, че нямам желание да съдя и коментирам каквото и да е било. Че мразя да слагам хора под общ знаменател. Мразя тесногърди хора отричащи всичко крачка извън зоната на комфорта. Мразя да не харесвам, защото не знам. Е може би изпитвам малко (доста) неприязън към всеки, който отрича непознатото без грам уважение и аргументи. (Говоря за linux, microsoft, apple хейта наляво надясно, оууууу)

Дори се мразя, защото все още не харесвам неща само защото са популярни.

Което пък е друга интересна тема. Ненавиждам масовките, филми за масите, заведения за масите (поп-фолк-клубове-още-наречени-ебня-лелина-чалгова), поп музика и всичко, което се прави за кретена.

Обичам да дам 10 лева за нискобюджетен филм в Дом на киното, отколкото да ида в мега-сити-фън-за-батковци-център-с-7Д-кино за 8. Предпочитам да отделя 20 минути подготовка и да чакам седмици да дойде поръчката с тютюна за да си направя наргиле, отколкото да пуша ежедневно цигари. Обичам да се кефя на музика, която не пускат по радиото и в дискотеката. Харесва ми да не си губя времето с нещо-от-замундата, ами да не ми стига времето за нещата, които обичам. Или както казва Betty Draper “Only boring people get bored”.

И мразя това, че понякога отбягвам неща, които са поп, само защото са поп. Склонен съм да вярвам, че почти съм се отърсил от този грях, но все още съм undecided за Lady Gaga, каквото и да ми говорите.

А и с всичко останало.

Независимо, че не играя игри, не правя тестове, не си пиша в чатчето, не инсталирам никакви приложения, не коментирам често и т.н. пак губя време.

Единственото което обичам да правя е да бъда леко саркастичен и да споделям някой от нещата от reader-a си и там. И въпреки всичко пак се усещам, че непрекъснато го проверявам. И предвид, че онзи ден се замислих за социално самоубийство реших да направя нещо малко по-скромно.

Седмица без него. Днес поверявам профила си на сестра ми и след седмица ще се върна.

Или не.

Е тогава ще разбереш, че нещо не е наред. Няколко дни по-късно когато на приятелите ти им омръзне да слушат как държавата / съседа / лектора / университета / колегата и общо взето живота ти го слага после различен ъгъл всяка нощ ще ти теглят майната. Е, не всички разбира се, някои също са мрънкалници, но тогава надявам се ще усетиш, че проблема е в теб.

Да, онова чувство, че не влагаш всичко от себе си е истина. Да, може би си сгрешил. Да, вероятно се чувстваш зле. И вместо да чакаш света да забрави и отново да имаш шансове за фиаско спри за момент.

Извади ключовете и отключи сейфа където преди години скри самоуважението и топките си. Закрепи ги на правилните места и изправи гърди. Сега се огледай. Ако не се намираш в стая с розови плюшени тапети и около 446 мъжки гумени атрибута в предградията на Бейрут, значи не всичко е загубено.(разбира се, ако това не те притеснява то тогава пиши да те свържа с един приятел от Пловдив с който ще си паснете)

Сега намери нещо, което обичаш и го прави. И спри да ни занимаваш с глупостите си.

Когато обаче започнете да публикувате от там, това е знак, че сте загубили всякакво достойнство.

Факт е, колкото по-ентусиазиран си, колкото повече вършиш неща, толкова по-лесно е да откриеш благи и приятни облаги, за които си виновен ти.

Защо? О, не драги, не е късмет. Всичко е математика(вероятност), колкото по-активен си с толкова повече неща ще се срещнеш.

Живота е като таблата, всичко е добре(или не) премерен риск. Съдбата може и да изглежда, че обича смелите, когато успяват. Но ти се кефиш само когато се провалят.

А когато не успяваш ти, дори майка ти е виновна, че те е родила.

Мечтая за свят, освободен от тази така типична злоба.