Казват, че за да пишеш, трябва да можеш да мислиш. По-скоро трябва да си мислил. Трудно е да създадеш каквото и да е, когато не си стъпил здравата на краката си. Трудно е да постигнеш, каквото и да е, гонейки го сляпо. Можеш само да се оставиш на течението да те плацика напред из така неприятно лайняните води.

Не бях ли аз човека, който създаваше предпоставки, за след това неизбежните добри ситуации. Кога спрях да се вслушвам в съветите си, не знам.

Течение my ass.

Наближава краят на Movember. Вече почти цял месец аз, Майната и Тони (а и много други) си пускаме особено изящни (и често неразбрани) мустаци. Не можете да си представите колко приятен месец бе това. Това е една от най-добрите ми идеи, обичам да мисля.

Този месец с мустак ме научи на много неща, открих много истини за себе си. Изгубих няколко гадни навика, например, вече не изпитвам срам от нищо.

Бидейки така прекрасно преживяване, то си има край. Искам да празнувам този край с вас. Каня ви в Наргиле бара в Студентски град идния петък.

Защо там, може би се питате. Ами защото там вирее един от най-китните мустаци, които съм виждал, а именно този на майстора на наргилетата Сеф. (А и навярно ще ни изгонят от всяко друго място)

И защото съм особено добър организатор, ще ви помоля да се решите предварително и ако ще идвате, бъдете КРАЙНО ГЛАСНИ в това. И най-важното, уверете се, че или има място за вас, или самите вие сте си запазили маса.

Плануваме да предоставим няколко изкуствени мустака, с които не чак толкова надарените ще могат да украсят горната си устна (или каквото намерят за добре). Но ако имате път до Джъмбо, ви съветвам сами да си намерите.

Все пак не искате да сте единственият без мустак там, нали? (и не прекалявайте, да дойдеш с костюм на Jack Sparrow отдавна е клише)

Ще ви чакам там, за повече информация и пресни (често сочни) новини натиснете ето тук.

Word of advice: ако целунете момиче с мустак, ще има за какво да се хвалите после цял живот, например, „Сине, к’ъв мъж си, ако не си се целувал с мустаката“ ще бъде оръжие номер едно, когато искате да вкарате малко tough love на инак така метро поколението.

„Искате да знаете как се рисува съвършена картина? Много е лесно. Станете съвършен и после си рисувайте най-естествено.“ Робът М. Пърсиг

Отворих книга, която не бях отварял от 4 месеца и попаднах това.

Разбирате ли, вървя си аз, по една от главните улици в Бургас, в посока морската градина. Погледа ми шари, ту наляво, ту надясно, а в един момент и нагоре. Където се задържа за малко. Достатъчно обаче, за да забележа един гларус който летеше право към мен, или през мен.

Следващото което забелязах беше леко присвиване на клоаката. От там на сетне насетне всичко се разви с много бързи обороти.

Можете ли да си представите шока ми, разхождам се в града, в който съм израснал, по-улица, която съм обикалял хиляди пъти, и некво си подобие на чайка (гларус) е решило, че ще използва челото ми за площадка за кацане на ежедневното си (може би пияно) лайно. Е, не!

Направих така наречения Leap Of Faith, и се гмурнах напред във въздуха с надеждата, че ще ми се размине. За мое голямо учудване, така се и получи и дори не забих глава в нечий огромен, туристически руски гъз, което беше опасението ми в момента на плонжа.

За финал: Тъжно е, че съм болен на рождения си ден, но поне пък намерих време да илюстрирам.

Преди известно време обаче мисля че открих защо. И не е защото е скучно, мудно и губещо времето. Не е дори защото се подиграват с теб навсякъде, не са мръсните миризливи кенефи, не са дори динозаврите, които освен спаружен и тотално изгубил давност опит нямат нищо.

Не, моята истина е друга.

Част от вас навярно са като мен, обичат да се справят с проблеми. И в една гимназия аз бях изправен пред много такива. Изпитвах удоволствие да решавам задачи, математиката ми вървеше, а и я бутах. Можех лесно да се почувствам горд, че съм успял да се справя с някоя задача. (Невъзможно бе да пропусна носталгия към добрата стара гимназия.)

И след това дойде университета, в който хората които искат да ти предадат някакво знание бяха капки във водопад. Бързо бях научен, че няма значение кой си и колко добре се справяш.  Важното е да можеш да напишеш 3 страници теория. Класните по математика, които бяха страшно предизвикателство и всяваха ужас у всички, бяха заменени с типично българското как да избутаме този изпит и кой ще ни диктува на хендзфриту.

И какво научих след почти четири години, как да минавам метър. Университета се прави че ме учи, аз се правя че уча.

Допълнение : Съзнавам, че навярно вече съм и част от проблема, но остава само да стискам зъби и да чакам да свърши.

Разбира се, предвид дългата история на блога трудно успявам да се мотивирам да пиша каквото и да е на подобна (програмистка) тема. По-скоро ексистенциалните ми драми са излети в един, надявам се леко пикантен начин.

И както с всичките ми планове, които малко, по-малко се изграждат в главата ми докато в един (често неподходящ) момент  изплуват, този достигна пълно изграждане докато се къпах. С още насапунисана кратуна успях да закупя домейн http://whatihateaboutprogrammers.com.

Да ми е честит.

Неведнъж съм казвал, че ненавиждам обобщаването. Ненавиждам също и статистиките. Тези две неща се тясно свързани.

Да наречем обобщаването индукция и да дадем пример. Ако един водопроводчик е прост, втория също не е чак толкова интелигентен, третия е дърво, а четвъртия тъпанар, то явно всички са кретени.

Да, определено човек би могъл да каже болшинството водопроводчици не струват. Tова е вече една много мътна и не прекалено точна статистика, но все пак някакво разумно наблюдение (fairly educated guess).

Къде е разковничето, което мразя? Да започнем отдалеч. Ние (хората) като върха на хранителната верига сме особено развити. Дотолкова, че да е особено трудно да работим с понятия различни от черно и бяло. Когато имаме горната статистика веднага закръгляме нагоре към стоте процента. Къде, къде по-лесно е да си кажем „Ау, ма тйе не стават уа, ни са на мойто ниво, аз имам више ве балама“.

Горния пример може да се замени и с положителен разбира се, инженерите са сръчни, висшистите – умни. Има и други особено забавни и приети в обществото статистики, как всички политици са корумпирани, всеки полицай взима пари, всеки даскал е балък, всяко дете беля, всеки българин завистлив и пиещ ракия, всяка жена курва и всички останали за които можете да се сетите.

Ето го обаче и моя личен фаворит, който ме и накара да напиша този блог – всеки програмист се е уредил, взима лудите пари и по цял ден виси пред компа в фейсбук и скайп.  (Не че вярвам, но) За бога, наистина ли си мислите, че не си скъсвам дупето от работа всеки един ден? Защо възприемате елементарния жест на уважение да ви отговоря в чата като да скучая по цял ден. Двадесетте минути в които си почивам и ви пиша са моята почивка. Макар и от моя труд да не зависи това дали някоя основополагаща греда ще се срути при лек земетръс и къща да падне с нея, той не е по-малко важен. И не, не съм се уредил, в момента в който дори за седмица спра да влагам цялата тази енергия в работата си, ще си замина толкова бързо, колкото и съм дошъл.

Няма такова нещо, като уреждане в живота. И да има, не го искам, не е за мен. Всеки път когато така се отнесете към труда ми аз се и ще продължа да се обиждам. Това си е моя труд, обичам го, горд съм с него и ми е неприятно да бъде омаловажаван.

ПП : Не познавам нито един водопроводчик и определено не целя да ги обидя, сигурен съм, че са маняци. Което също, не е обида.

Втори ПП : Ако ви се струва, че е детинско да се засягам за това, значи има нещо счупено във вас. Труда ми, това съм аз.

Невъзможно ми е да си спомня сцена от филм.  Жалко наистина, но не ми се плаче. По-неприятно ми е, че не помня достатъчно ясно деството си, първите 7 години училище, а дори и гимназията. Помня как веднъж си порязах топките, ритнах бутилка и си разрязах сухожилие на ръката в опит да я хвана, съученик ме наби, изгубих ключовете, скарах се с приятел, счупих на баща ми въдицата, сцепих си ходилото на бутилка текила, драйфах тук и там, спах в ПМГ и други грозни неща, но ми се ще да забравя. (свършени в почти този ред).

Не помня много супер яки неща, но пък понякога спомените направо те поразяват.

Интересно е какво си спомних, онзи ден в аптеката. Помолих за нещо, което да ми помогне да си отпуша носа, и ми предложиха мехлемче. Booom, спомените идват, ама мама едно време имаше тайно мехлемче с което си мажех носа и се отпушваше. Веднага си го купих и се намазах, колкото и да приличаше на вазелин. Не беше същото, но свърши страхотна работа и топлия спомен ми сгря душата.

В друг ден, си свалях музика (като пират) от Боби на по ром и на по три вица и забелязах папка с китното име – Phil Collins. И как да не си спомня онова видео което толкова пъти бях гледал по телевизията като дете. Онази булонка, която накрая на клипа препика басиста (открих го най-накрая!).

Четох веднъж в една книга че света (и всеки човек) се върти около два типа характери, технически настроените, които настояват да си обясняват света около тях и да не оставят мистерии, и романтиците, които напротив обичат всичко, но не желаят да знаят какво върти колелцата и бута чекръка вътре. (И като написах чекрък, хаха се сетих за Дяволския чекрък :) В това както и във всичко други ми избива второто, бих загубил всички тези спомени само за да мога ежедневно да си припомням по нещичко приятно.

Послепис : човек да си помисли, че програмистите са технически хора, е не.

Загадка: кой спомен съответства на нещото от заглавието.

Докато гледаш нагоре и надясно и се чудиш да проумееш какво съм имал предвид с „tеми любимi“ трябва да призная, че и аз не знам. Последно време някой хорица са толкова любезни, че често отбелязват как пиша неграмотно. Може би и от това е подбуден моя беззвучен вик срещу правописа.

Малко ме обижда когато някой ми напише „uf, neznam se pi6e otdelno, vij sa kolko si zle“, обаче живота си върви и гледам да не се връзвам. Прави са хората, права си К(амелия). Един ден може и да успея да победя този си жалък порок, да пиша незнам заедно, и никога да не уцелвам запетайките(<=). Дотогава обаче, надявам се пиша поне увлекателно.

А предвид, че това е малко вероятно ще трябва да почна да разведрявам с картинки, непременно на paint. Това вероятно е най-нескопосаната картинка на цици, която ще видиш в живота си (розовия фон е там за да привлича вниманието ти). Не, не ми благодари.

Оказва се също, че не съм прекалено възпитан и както каза Наката – фамилиарнича (правилно ли го написах). Винаги съм си мислел, че отношението ми към хората е всичко, затова това ми дойде като удар под кръста. Но ме накара да се замисля. И реших, че съм повече от възпитан.

Не смятам, че „Как сте?“ е по-възпитано от „Как си?“. Вярвам, че е достатъчно (и желателно) да си искрен и усмихнат, и всичко друго си е снобщина, която не ми пречи, но в която не смятам да изпадам.

+ да подаваш на ламбда итератора от foreach цикъл е малоумно и днес си патих!

А, специални благодарности на Светла, че ми скалъпи favicon за без пари. И на четирите цици от снимката. Без вас, заглавката щях да бъда аз и тениските на две закачалки, или не дай си боже мъже.

(Възможно е този блог да не е прекалено целенасочен или дори завършен. Сори.)

Но да се върнем към темата, наскоро приключи сесията ми. И макар и да не вярвах тази сесия ми се отрази доста зле. Последните седмици съм непрекъснато изнервен и като цяло нещастлив. Отдавна не държа на образованието си в този университет, така че защо това ме притеснява?

Дотук съм открил няколко причини. Осъзнах, че не съумявам да постигна всичко, макар и да вярвам, че мога да се справя с пълна отдаденост на работата си и с университета, все повече се оказва, че не мога. И в този момент срещу мен се обръща собствената ми мания за величие. Явно не съм толкова жестоко можеш колкото ми се ще да бъда. Отбелязвам в todo-то, – Стани жестоко можещ.

Друга причина – мразя да разочаровам близките си. Това, че семейството ми цени някаква безпредметна и жалка диплома, го чувствам като дълг, макар и отдавна да не е в приоритети ми. И колкото и да не ми се вярваше, когато нещата продължиха по естествения си път и ме скъсаха на достатъчно много изпити за да се притеснявам дали ще прекъсна, се чувствах зле. Отбелязвам в todo-то – Убеди семейството, че е безцелно. Ако не се получи, замажи положението с шоколад.

Третата причина е образованието, колкото и банална да е. Не мога да открия желание в себе си. Опитах се да ходя на лекции, но тези обороти са ми прекалено бавни. Не съм в състояние да си губя времето да седя в лекции които са достатъчно мудни да направят от маймуна (не негър) програмист. Не съм в състояние дори да проумея как може да ме скъсат на изпит на който имам всички практически знания, на който са ми проверили едва половината като хората. Въобще не съм в състояния да се моля на някой лектор да ме пусне. Мога да продължа да го храня, но няма да съм напълно прав.

Университета ми даде много, супер много. Влязох момченце което искаше да прави сайтове, без посока и без цел. Хора като Петър Армянов и Красимир Манев ми помогнаха да започна да мисля като програмист. Научиха ме на класика, на нужното и основното. След това се появиха ruby и Кънев които пък ми показаха забавното и модерното. С две думи ме насочиха, дадоха ми основата от която вече знам как и накъде да се развивам. Сега знам, че дори и да не стъпя повече в учебно заведение няма за какво да се притеснявам. Всеки ден съм щастлив програмист, кроя планове за пъклени проекти с които ще счупя интирнйета, заспивам с техническа литература до леглото си и получавам удовлетворение от работа си.

И тук някой казва, браво сега айде остана ти само една година и ще се откажеш. Ако ми пукаше само за дипломата, това щеше да е валиден аргумент. Не са ли знанията важни, тях ги имам? Какво ми остава да науча?

А дипломата е просто листче!!! Никога не бих искал да работя за работодател който ми иска диплома за да започна!!!

Recap: пиша това не знаейки дали тази година ще прекъсна. Утре сутрин ще подам молба до декана да запиша и тази последна година. Минаха над две години и половина откакто работя, признавам образованието ми в университета винаги е било на заден план, това значи че не посещавам лекции и упражнения и взимам изпити без да положа повече от ден до два усилие.

ПослИпис: Във никакъв случай не взимайте това под внимание ако не сте програмисти, моля ви образовайте се, особено ти докторе!

Втори послепис: записах ….