[temelkoff]

Статистиката лъже

2015-11-02T13:31:00.000+02:00

Много често чуван довод в разни спорове е, че статистиката така казва. Или пък някое проучване открило, че нещо е истина. Един от последните примери, че тези доводи често са невалидни, просто защото не са разгледани в дълбочина, е трагедията около добавянето на бекона в един списък на канцерогенни продукти, в който попада и тютюнът^[1]. Това обаче е малко по-различно, защото тук не става дума за проста статистика. Затова искам да дам един прост пример как чистите цифри понякога могат да лъжат, защото не гледаме където трябва.

Вчера Васи сподели във Facebook следния статус:

2015 до момента: 23.5 книги, 6843 страници. Честит празник!

Веднага се досетих, че статистиката е видяла в Goodreads, заради което реших да видя аз докъде съм. Оказа се, че тази година съм прочел едва 10 книги, като на още една съм до средата, а на друга съм на около 1/3. Така на пръв поглед Васи ме смачква убедително с повече от двойна бройка на прочетени книги за годината. Истината обаче е в детайлите.

Books of 2015
Create column charts

След като установик безславното си падение в броя книги реших да видя броя страници, където нещата добиха друго измерение. Оказа се, че 10-те прочетени от мен книги имат 5415 стр., а от двете наченати съм прочел малко над 600, с което общо страниците минават 6000. Очевидно Васи отново води, но резултатът е далеч не толкова респектиращ, колкото изглеждаше първоначално.

Изводът от това наглед излишно занимание с литературните подвизи на двама блогъри е, че данните не винаги са чиста монета. Ако трябва да съм по-точен - никога не са чиста монета. Винаги е важно да търсим контекста, както и по-задълбочени данни, с които да стигнем до съставните части на това, което търсим, защото числата са едва началото на историята. А тя показва, че Васи не чете чак толкова повече от мен.

Снимка: Jamal E. Josephs във Flickr
________
1. Bacon Causes Cancer? Sort of. Not Really. Ish. | WIRED

В подобен контекст е и мнението ми, че на избори в България победители като цяло няма.

Меломания: Началото

2015-10-30T18:40:00.001+02:00

Chairlift е един бруклинкски синтпоп дует, в който участват Патрик Уимбърли и много по-интересната Каролайн Полачек. През 2012 г. те издадоха супер якия албум Something, който е техен втори. В някакъв момент през 2014 г. след цяла канонада от случайности (или не?) Chairlift изкарват седмица в работа за Beyonce, която пък включва парчето No Angel, написано от Полачек, в изненадващия си албум от миналата Нова година. Защо това е тук? Ами работата с Queen B очевидно се е отразила на Chairlift, тъй като Ch-Ching е поп съвършенство възпяващо Ню Йорк, в тотален контраст с леко сдухващия синтпоп от преди това.

Не знам къде съм спал в последните няколко години, но U.S. Girls се оказаха ебаси яката група. Това научих с новия им албум Half Free, като най-голямото съкровище в него е парчето Damn That Valley. В него Меган Реми е вдовица, която оплаква умрелия във война свой съпруг. Действието се развива върху супер groovy реге ритъм и е разказано с едни от най-вълнуващите вокали, като уточнението, че това не е реге албум е важно. Затова го слушайте.

Ако искате песен, която просто да зацикли в плейъра и главата ви, то Oino е много добър избор. Спокойно пътешествие през кротка любовна драма, която е част от един от най-жестоките електронни албуми на годината. LA Priest, чието име трябва да произнасяме и четем ла приист, е псевдонимът на фронтмена на Late of the Pier, които също трябва да чуете, особено ако си падате по инди електроники в духа на Klaxons, ама по-експериментално.

Blood Orange, познат на някои като Dev Hynes, има навика да прави музика, която е като изскочила от 80-те и причинява леко мрачни сънища. Sandra's Smile е посветена на Сандра Бланд, чиято смърт в затвора предизвика поредния пик на дебата за отношението на американската полиция към черните. Парчето е странна комбинация от не чак толкова минорно настроение, подправено с нещо красиво и качествен текст.

____
"Меломания" е седмична селекция от няколко парчета, които искам да споделя със света. Може да се прочита като духовен на следник на Hipster Business Weekly или просто поредната тъпотия в тоя блог.

Стига сме се джавкали

2015-10-22T19:24:00.000+03:00

Войната в Сирия и вълната от бежанци (или мигранти, както ви е по-удобно), засипваща Европа са теми, по които говоря малко и откъслечно във Facebook. Причините са комплексни, но със сигурност най-основната е, че имам усещането, че не познавам същината на проблемите. Колкото и да чета и да търся информация защо това се случва, какви са конкретните причини и виновници за конфликтите в Сирия, Ирак, Афганистан и т.н., не успявам да открия отговорите. Също така не мога да си обясня настоящите действия на замесените в тези конфликти страни, като причината за това вероятно е, че има адски много информация, която никога няма да е публично достъпна.

Истината е, че това са причините за темата като цяло да нямам крайно мнение. Затова и подходът ми към нея е сравнително прост, въпреки че ми докарва доста словесни сблъсъци, включително и с близки приятели - старая се да се придържам към житейските си принципи. А те сами по себе си също са прости, надявам се и логични, затова реших да споделя онази част от тях, която има връзка.

Говорим си за хора
Може би най-важното в ситуацията, което медиите и политиците всячески се опитват да ни накараме да забравим е, че всички ние сме хора. Не говоря само за нас - българите и европейците, а и за тях - бежанците и мигрантите. Винаги съм смятал, че хората са първо хора и това е нашето най-важно качество, по което трябва да съдим, независимо от цвета на кожата, нациналността, сексуалната ориентация или музикалните предпочитания.

Затова и вярвам, че бежанците и мигрантите заслужават да бъдат третирани като хора, за тях да се говори като за хора. Това не означава да лижем задници, да даваме подслон без да задаваме въпроси, а просто да проявяваме човечност, да не призоваваме към геноциди и да не се гаврим със съдбите на тези хора.

Имаме нужда от работещи правила
Европа днес е в абсолютен и тотален хаос. Илюзията за Европейски съюз, поне по тази тема, не успява да вземе конкретни и ясни мерки, за да се справи с проблема, който тормози практически всички ни. Затова и в Унгария строят стени на границите си, в Словения мобилизират армията си, а в Германия се чудят как да се справят със свободно пуснатите хиляди мигранти. Проблемът в момента е, че очевидно няма политическа воля Европа да се обедини, а и обществата на целия континент също са крайно разделени.

Може би единственото истински адекватно решение на този проблем, което ми е попадало е това на European Stability Initiative. В него мозъчният тръст отбелязва, че Турция е ключовия играч по южните граници на континента и ЕС трябва да работи в тясно сътрудничество с южната ни съседка. Накратко Европа трябва да приема бежанците направо от Турция, а Анкара да се съгласи да приема обратно онези, които стигат нелегално в ЕС. Подробностите са в техния сайт, наистина препоръчвам текста.

Какъв е принципът тук? Проблемите се решават с комуникация и постигане на компромиси. Не с едното или другото, а с двете заедно. Затова и смятам, че всички ние - българи, европейци, бежанци, граждани и т.н. трябва да комуникираме и правим компромиси. Идеалистичен принцип, който не работи, но все пак.

Реализмът е полезен
Последният, но вероятно най-важен принцип, който се опитвам да си напомням е, че нещата никога не са черно-бели. Вярвам безрезервно, че сред бежанците има много наистина страдащи и бягащи от войната хора, чиито животи най-вероятно са напълно сринати. Също толкова силно вярвам, че сред тях има други хора, които крият огромна потенциална опасност, най-вече от атентати и разпространение на радикален ислям. Точно този реализъм е причината да си мечтая да спрем джавкането по темата и да пристъпим към адекватни действия.

В крайна сметка все пак най-важно остава това, че повечето от нас няма как да имат адекватно мнение. Причината е, че нямаме адекватна, подробна и систематизирана информация, нито за арабската култура и разделенията в исляма, нито за политическата и икономическа ситуация в Сирия и целия регион. Това мисля са двете ключови неща, за които трябва да четем и да се образоваме, за да можем да разберем какво се случва и да имаме адекватно мнение. Дотогава остава да сме хора, да се опитваме да се обединим за решение на проблема и да сме здраво стъпили на земята.
______
Снимка: Dennis Jarvis във Flickr

Родината на загубената нормалност

2015-10-12T08:48:00.000+03:00

Вчера се качих в метрото, дълбоко концентриран върху случващото се в Instagram, но секунди след като седнах на едно от многото свободни места във вагона, вниманието ми беше отвлечено от дълбините на социалната мрежа. Причината беше натрапчива и силно неприятна миризма, която всъщност не е чак толкова рядко срещана в софийския градски транспорт, но винаги прави впечатление. След няколко секунди смутено оглеждане установих, че другата половина на вагона е доста по-населена от тази, в която се бях озовал, затова и реших да се преместя, тъй като вероятно там миришеше по-добре. Заставайки в натъпканата част на влакчето, облегнат на вратата, продължавах да усещам ужасни миризми, което доведе до един интересен феномен. Започнах да душа себе си, търсейки източника на миризмата в собствените си дрехи.

Когато сме подложени на среда, в която нещата не са нормални, а дори напротив - екстермно ненормални, нещо в нас се чупи. При някои резултатът е, че се примиряват със статуквото и просто изтърпяват ненормалното, което с времето се превръща в нормата на техния свят. Други пък поемат нещата в свои ръце и бягат към друго нормално, което изглежда, звучи и, в конкретния случай, мирише по-добре. При всички обаче, рано или късно, се проявява онова шизофренично състояние на ужасяващо вътрешно съмнение, че всъщност проблемът е в самите нас, че ние сме встрани от нормата, че всъщност всичко наоколо е нормално и ние трябва да се поправим.

Мислейки си за България, много неща не са нормални, дори когато изключим принципите за лична хигиена на особено голяма част от потребителите на масовия транспорт. Градският транспорт сам по себе си не е нормален, затова се появяват неща като Uber, които гражданите подкрепят със зъби и нокти. Политическата ситуация у нас също не е нормална, затова имаме народни представители, които се държат сякаш са хванали Господ за шлифера, както се казва. Сред най-ненормалните неща е медийната среда и медийната хигиена на българите, заради което тумори като Пик, Блиц и други подобни не просто съществуват, но и се радват на особена публична подкрепа и популярност.

Именно тези ненормални неща са част от новата норма на България, които карат истински нормалното малцинство да е в постоянно състояние на вътрешно съмнение и безпокойство. Затова и много от нас си задават въпроса дали наистина трябва да подкрепим таксиметровите компании в борбата им срещу Uber. Дали наистина националзмът не е важен и бежанците, ромите и чужденците като цяло не желаят само злото на България и народа ни. Дали наистина не сме ние ужасно вонящият и некъпан човек, който кара десетки хора да се сместят в половин вагон от метрото, докато другата половина е празна.

Отговорът на тези въпроси е ясно, силно и очевидно негативен, когато си в светлината на нормалността. Онази истинска нормалност, в която хората са отговорни за това да свършат работата си добре, а не просто да вземат парите на “тъпите клиенти”. Нормалността, в която помагаме на хората в затруднение, въпреки че това може да ни навлече някакви неприятности, бидейки по този начин по-християни от българския патриарх, ако не и от папата. Нормалността, в която сме се изкъпали, привели в нормален вид и платили билета за метрото. Нормалността, за която очевидно в България трябва да се борим със зъби и нокти, защото плуваме в един океан от безумна, варварска и неграмотна ненормалност.

Напомняйте си го често.

_____
Снимка: TunnelRomance by Tuncay on Flickr

#CommunityFirst или защо в социалките има смисъл

2015-10-08T14:05:00.000+03:00

Днес е модерно да обвиняваме себе си и околните, че сме забили нос в смартфоните си, ровейки социалките, с което си скапваме животите. Не че това не може да е истина, но в най-общия случай социалките са просто един инструмент за комуникация, подобно на говоренето, докосването, юмручния бой и секса. Както можем да си говорим проникновени неща над чаша вино, така много от нас, признайте си най-накрая, говорят същите неща осветени от лилавото на Viber.

Още преди 5 години попаднах на животното наречено #twitterbloggerbeer, където се запознах с десетки приятни и непознати хора. С годините някои от тях ми станаха по-близки, други изчезнаха, с трети имаме работни взаимоотношения. Накратко - има някаква форма на Twitter общност, която работи и смятам, че носи позитиви на членовете си. Това за мен в общи линии осмисля всички часове изкарани в онази социална мрежа, въпреки че в ежедневието ми е по-важно, че се информирам за много неща, които ме интересуват и се забавлявам с избухванията на хаштагове и задълбочените спорове с аргументация в под 140 знака.

Миналата седмица най-накрая попаднах на Instameet - среща на хора, които използват Instagram, чиято цел е социализация и снимане. И тук се запознах с много приятни и непознати хора, с които също така споделяме едно хоби, заради което отнасяме не малко подигравки в ежедневието си. Истната обаче е, че за няколкото часа, в които бяхме заедно усетих същата магия, която #tbb продължава да има до днес.

Вероятно ще се намери някой психолог или социолог, който ще обясни научно и по-добре причините, но за мен нещата се свеждат до най-обичайното качество на човека - постоянната нужда от комуникация. Тя бива удовлетворена най-вече когато нещата, които искаме да споделим намерят разбиране и подкрепа в околните, което се случва най-лесно и естествено в общности. Затова и е адски удовлетворително, когато попаднеш в среда, в която ще те изчакат няколко минути, за да снимаш това празно стълбище, без ехидни усмивки.

Именно #tbb и #WWIM12_Sofia са две от най-силните ми доказателства, че социалните мрежи не са боклукът, за който ги изкарваме. Това са просто инструменти за комуникация, които обаче хората използват по начини, които не им влияят добре. Това не прави инструментите лоши (нито добри, впрочем), а по-скоро показва колко е слаб ангела на средностатистическия човек. Заради това призовавам да спрем с безсмисленото мърморене срещу социалните мрежи и да се концентрираме върху по-добра хигиена на използването им.

Как не си купих обувки от Fashion Days

2015-07-26T13:32:00.000+03:00

Въпреки тежките ми опити да бъда отявлена кифла, нещата сравнително често съвсем не ми се получават. А аз се опитвам, не се съмнявайте, дори си направих опит за бюти блог, който е в извънвремева летаргия. От време на време обаче имам и други опити, които за съжаление завършват все толкова неубедитлно.

Малко след като с В. се завърнахме от приключенията си в Лисабон (това е друга история), Fashion Days - любимият сайт на средностатистическата работеща жена в България, пуснал невероятна промоция на обувки Converse. За това В. разбрала в един разтапящ петъчен предиобед когато се натъкнала на Facebook реклама, която не просто не я отвратила, а също така ѝ докарала лек сърцетуп и неистово вълнение. То прерастна в обмяна на съобщения, започнала с "ангелите са ми слаби, помагай...." и линк към тъй лелеяната промоция на Chucks и други Converse обувки.

Привлечен от това консуматорско щастие набързо одобрих избора на В. и се втурнах лично в океана от обувки на Fashion Days. Там успях да намеря High Top Chuck Taylor All-Stars в червен цвят за към 65 лв., което си е удар, на какъвто не съм се радвал от оня самолетен билет за 16 лв. насам. Само че гореспоменатото приключение в Лисабон вече бе изчерпало лимитите на две банкови сметки, заради което В. беше инструктирана да заръча един чифт от тези модни послания за крака, което с особено щастие тя извърши в рамките на около 400 милисекунди. С това започна нашето чакане.

И беше уикенд, с обичайните главоболия и още от прекрасната юлска жега, за която си мислехме, че ще вземе да свърши, но не би. И после дойде понеделник, може би дори вторник, когато В. се появи в цялата кафява прелест на своите нови Converse-ки, питаща "а твойте дойдоха ли"? Ми не, не дойдоха, дори когато пак стана петък.

Тогава обаче получих обаждане от някаква дама от Fashion Days, която правеше неистови опити да бъде любезна, въпреки почти успешните опити на планетата да ни свари, опържи и задуши едновременно. Този телефонен повик имаше за цел да ме уведоми, че Fashion Days правели проверка на качеството на всеки продукт и за мое най-голямо съжаление точно партидата с моите чисто нови, прекрасни, червени Chucks имала дефекти, затова щели да ми върнат парите в доста бедната сметка на В. Само че моя милост наистина иска тези пусти обувки и запитах момата дали няма начин да ми предложи някаква алтернатива. След няколко опита с различни думи получих няколко отговора с едно и също значение - ние такива неща не правим, чакайте си следващата промоция в сайта.

Като финален опит за вкарване на клетите ми крака в гумено-текстилното обятие на Converse запитах "ама наистина ли не можете да ми предложите друг модел, защото наистина искам да си купя обувки", на което отговорът беше "не нямаме такава практика, гледайте сайта за нови промоции", на което вече кръвно обиден и с натъжени стъпала отвърнах "ми аз пък няма да практикувам пазаруване от вашия сайт, дочуване" и девойката, почти щастливо завърши с "хубав уикенд".

Какъв е изводът тук и защо въобще си правя труда да ви занимавам с толкова прозаична и глупава история за провален онлайн шопинг? Просто е. Това е поредният случай, в който някой в България, поради някаква причина, не успява да ми свърши нещото, което съм искал първоначално. Аз съм изискващ, но разбиращ клиент и когато нещо не стане от първия път, съм склонен да дам втори шанс, който обаче рядко бива използван. В случая бях готов да взема други кецове, да изчакам още седмица, да доплатя известна сума, но да направя пустата покупка от Fashion Days. Само че Fashion Days, подобно на много други търговци у нас, явно не искат да имат един наистина доволен клиент, макар и да коства на някой-друг служител малко време и усилия. Затова вместо тук и по социалките да напиша, че Fashion Days направили чудеса от храброст за щастието на моите крака и модни прищевки, пиша, че тези хора ме загубиха тотално като клиент и едва ли скоро ще си поръчам нещо оттам.

Колко безумна е една мечта?

2015-06-24T14:20:00.000+03:00

Когато преди 7 години написах ето тази чутовна история, бях на 6 дни от това да съм 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска да направи с живота си. Това се случи след като вече бях установил, че няма да стана програмист, тъй като едногодишният ми престой в ПГ по КТС в Правец доведе до пагубни резултати. Някъде в този период разбрах, че новата ми страст е писането, но не на литература, а на истории от истинския живот, което ме доведе до желанието да стана журналист.

Пътят към този блог всъщност започна с въпросът, който ми се задаваше доста често докато бях 16 годишен смотаняк, който не искаше да се занимава с нищо - “А сега като се махна от хубавото училище какво ще правиш?” Отговорът ми беше типичната комбинация от незнание, незаинтересованост и бегла представа, че те нещата ще си станат. Някъде и в този период за първи път в живота си имах практически неограничен достъп до компютър с интернет, където всъщност попаднах на първите си блогове.

Поради същата причина за първи път попаднах и на медия различна от Труд и 24 часа, както и на мнения, които бяха безкрайно различни от това, което чувах по телевизията и четях в споменатите вестници. Тези мнения всъщност бяха близки до нещата, които чувах от роднините си, хората около тях, като дори някои от тезите бяха същите. Не помня как точно се случи, но в този период реших, че искам да имам мнение, което да е толкова адекватно, логично и добре звучащо, като това в някои от блоговете и в някои от онлайн медиите, на които попадах.

Няколко месеца обаче бях основно консуматор, който си бълваше мислите по разни форуми, играеше игри и просто четеше. После дойде и осъзнаването, че за да стане желанието ми реалност, не трябва просто да искам, а да направя нещо. Затова и реших какво точно искам - да стана журналист, който да работи във вестник Капитал, а ако това не се случи преди да завърша бакалавъра си, няма да се занимавам с тази професия. Явно не е за мен.

Не знам какво точно ме накара да заложа тази цел в главата си, но тя ме провокира да започна да пиша. Само че писането ми очевидно не ставаше, а нямаше кой да ми каже защо. Затова и реших, че след като всеки може да има блог и аз трябва да имам. Така ще мога да пиша, а някакви хора ще могат да ми казват, че не струвам. Е, това не се случи - бях 17 годишен пикльо, който се опитва да пише, но това се харесваше на възрастните, които винаги се радват на малчугани, които се опитват. Нямаше кой да ми бие канчето, че не ставам, което си беше чистата истина.

Известно време блогът си вървеше така, после премина в опит за музикален, а в някакъв момент и престана да си върви, а аз забих в гимназиалните драми около матури, балове, класни, любов. И кандидатстудентски изпити, които се оказаха по-голямо премеждие от очакваното. През 2009 г., когато завършвах, отидох на предварителен изпит, на който за първи път усетих какво означава да се притесняваш и това да ти изтрие всичко от главата. Не помня темата, нито какво съм писал, но помня, че излязох с мисълта, че се провалих жестоко и следващия път не трябва да се разтрепервам.

На редовния изпит през същата година осъзнато писах глупости и оригиналничих, което очевидно не се оцени добре, затова и между завършването и началото на университета ми имаше една година на размисъл, житейски предизвикателства и работа. В тази една година се случиха много неща, но най-важното е, че се намери човек, който в три 30-минутни срещи да излее всичката градивна и негативна критика, с която да преосмисля писането си. Затова и в крайна сметка взех изпитите си, бях приет във ФЖМК, макар и Книгоиздаване, и започнах да пиша редовно в блога.

Един от основните фактори за писането тук се оказа фактът, че в този период работех в интернет клуб, където бях залепен за компютър по 12 часа на ден. Това беше причината да пиша често в блога, както и да съм наистина активен в Twitter, където същите готини хора с готини мнения продължаваха да са на линия. Някъде там, докато бях студент в първи курс, се случиха няколко ключови събития, благодарение на които започнах работа във в. Пари.

В лятото след втори курс, когато вече Пари не съществуваше, а аз се правех на фрийланс журналист, получих обаждане от в. Капитал. Искаха да пиша за технологии в LIGHT. Това е първият, надявам се не и последнят, телефонен разговор, който исках да приключи, само за да мога да изкрещя.

Миналия месец получих за подарък един компас, заедно с пожеланието да не губя пътя си, а ако това се случи да погледна в компаса, и честитене на първите 7. Въпреки че ми се наложи да попитам какъв е поводът за този подарък, когато разбрах едновременно се изненадах и изкефих. За тези 7 години животът промени някои планове, добави нови, някои мечти се сбъднаха, други порастнаха и още биват гонени. Но винаги, по един или друг начин, блогът ми е бил компасът, който ми показва пътя напред, но и този назад.

Напоследък малко по малко осъзнавам и разбирам, че с годините той има значение и за други хора, което ми се струва странно, ненужно и даже леко глупаво. Но от друга страна бих се зарадвал да видя повече хора, които си поставят невъзможни мечти, за които да разказват 7 години по-късно. Аз вече си имам нова такава, така че си пожелавам след не много време да мога да разкажа и за нея, въпреки че днес ми звучи точно толкова безумно, колкото мечтата на онзи 17 годишен тийнейджър, който почти знае какво иска.

България, която обичам

2015-06-10T14:20:00.000+03:00

Да, това в заглавието не е шега. Въпреки че не веднъж съм писал, казвал и обяснявал, че България смуче, вярвам, че тук има неща, които заслужават да ги обичаме и за които много, много, много хора по света могат само да мечтаят. Това не променя факта, че в много други отношения тук положението е трагично, като само върха на сладоледа са здравеопазване, образование, съдебна система и интелектуален заряд на лидерите ни. Но темата е какво има за обичане тук, така че нека не се разсейваме.

Свободата
Животът в България върви с една неосъзната свобода, която мисля че ще оценим истински, когато загубим. Например за това да пиеш бира където и когато решиш, да ходиш на стоп или палатки без занимания с властите или други подобни “дреболии”. Дори да не практикувате точно тези неща, те са факт и дори възможността да ги правим облекчава режима, което е важно.

Евтинията
Да, знам - България е най-бедната страна в Европейския съюз, тук храната е по-скъпа отколкото във Великобритания, бедността ни е най-висока и т.н. Това са факти, които няма как да бъдат пропуснати, но също така е факт, че животът в България е брутално евтин. Реално всеки нормално работещ човек със среден доход може да живее почти бохемски, да пътува от време на време и да няма лишения. Причината е, че тук имаме евтини квартири, транспорт, забавления и алкохол. В Цивилизования Запад много от тези неща са непосилни за огромна част от населението, колкото и странно да звучи за някои българи.

Пътуването
Това го зачекнах и в предната точка, но е факт, че българите можем да пътуваме много по-лесно от повечето западноевропейци. Причините са няколко, като най-важната е евтиния транспорт, а на второ място са малките разстояния. София и Бургас са разделени на 3 часа с кола, което излиза до 100 лв. в двете посоки. Публичният транспорт също е безумно евтин и дори най-скъпите дестинации са в рамките на 60-70 лв. за двупосочен билет. Към това добавяме наличието на доста евтини хотели, хостели и къщи за гости, както и възможността за безплатно къмпингуване и нещата добиват много красив вид. Също така имаме и чудесни места от всякакъв тип - планина, море, зарязани села, китни градчета и т.н. Това в Германия и Дания нямат, поне не и за суми, които да не броим в средни български заплати.

Хората
Най-големият проблем на България са хората. Най-любимото ми нещо в България са хората. Да, шизофрения е, но у нас все пак има ебаси хората. Освен Наката, Вели, Алекс и Олег, за които ви разказах, има още десетки, стотици такива хора. Активни, готини, мислещи, с идеи и желание да ги избутат. Това може да звучи изтъркано, но е важно, защото точно в тази кафява дупка е важно да имаш съмишленици, за да не се изгубиш.

Възможностите
Именно, защото България е кафява дупка тук можем да докоснем небесата. Ако има една много ключова и важна характеристика за тази страна, то тя е, че има толкова много работа за вършене. Всеки един проблем, за който се сетите трябва да се реши, а всъщност се работи по толкова малко от тях. Благодарение на това със сравнително малко усилия можете да направите сравнително големи неща. Също така тук сме малко, което пък позволява да блеснете бързо и лесно, стига да имате какво да покажете. Все пак къде в нормалния свят има 24-годишни редактори, които се правят на специалисти в блога си и даже някой им се връзва?

Това са част от причините да обичам България, без да броя роднините, бързия интернет и Народния театър. Вярвам, че те са големи, но недостатъчни, затова ми е интересно да чуя още. Споделяйте в коментари и по социалки.

____
Снимка: Destructive Creation

ЧРД, temelkoff, в какъв цвят се забавляваш?

2015-05-25T20:39:00.000+03:00

Въпреки че Събина смята отбелязването на рождения ден на блогове за странно, тази година Tuborg ме подтикнаха да направя този грях. Причината е, че ми връчиха 5 пакета с бири, които нямам какво точно да направя, предвид едномесечното ми въздържание от сладко и алкохол. Затова и реших да почерпя за рождения ден на блога, който съвсем без шега става на 7 години на 29 май.

Тук идва глупава маркетингова препратка
В момента Tuborg имат една кампания/игра, в която питат в какъв цвят се забавляваш. Покрай нея бутилките на бирата вървят с 5 вида капачки, под които има кодове. Тях можете да регистрирате в сайта на Tuborg и да спечелите хиляди бири, кърпи, очила, тениски и слушалки и стотици музикални джаджи и белите за фестивали. Но преди това ви трябват бири, затова...

Тук пише как да спечелите бира
Почерпката е ясна, но партито не е само пиянство. Затова моето предизвикателство към вас е да ми изпратите снимка, текст, туит, статус, коментар или (за предпочитане) видео, в което да правите едно от петте неща, написани върху капачките на Tuborg. Това са play, sing, dance, share, feel. Тълкувайте ги както си искате и оставете творчеството си като коментар тук или във Facebook страницата на блога.

Партито продължава до деня на детето (1 юни 2015 г.) в 12 ч. Двама от победителите ще си избера лично, другите трима ще изтегля на случаен принцип. Та, наздраве.

Това е #СреднияБългарин - пълен с устрем

2015-05-19T17:51:00.001+03:00

Миналата седмица Събина ме включи в едно от смислените блог предизвикателства, което се върти около TEDxMladostWomen. Преди да хейтнете името на събитието се информирайте за него, защото се прави с много хъс. Именно за този хъс е предизвикателството. Група блогъри трябва да разкажат за хора, които превръщат силния момент в силен устрем и мачкат.

При мен това се оказа трудно, защото осъзнавам, че имам прекалено много такива хора в близкото и не чак толкова близкото си обкръжение. Затова реших, че ще ви разкажа три истории на четирима човека, може би първите, за които се сетих. Накратко. Защото бързате и сте цъкнали линка във Facebook несъзнателно.

От колцентър до премиера на книга

За Наката съм писал и преди в същата рубрика, която ще се завърне както си трябва, обещавам. Преди две години той отиде в Непал, за да преподава английски на малки будистки монаси, после обикаля Южна Азия и се върна с купчина снимки и истории. Снимките си показва в споменатата изложба, която беше и повода за първото му включване тук.

След една презентация в края на миналата година хора от издателство "Вакон" му предложили да напише книга за преживяното по време на това пътуване, което той взе че направи, възползвайки се от факта, че си счупи крака по доста глупав начин. Затова и в четвъртък ще ходим на книжна премиера. Но това е скучната история, защото е кратка. По-интересното е, че Наката заряза сигурната си работа в колцентър през 2013 г., за да отиде в Непал и да следва мечтите си. Днес той прави това, което иска и има издадена книга. Ей на това викам устрем.

Парти. Машини.

С Алекс и Олег се сблъсках покрай пускането на музика в разни барове, като първото ми впечатление беше, че тези двамата са едни от малкото "диджеи", които сякаш навигират тълпата с подбора си на музика. После се запознах с една дребна дама, която е вечно с много едра усмивка и един не толкова дребен джентълмен, който няма как да не предизвика толкова едра усмивка. После се оказа, че тази енергия, която извира от тях чрез музика, всъщност ги навигира и отвъд пулта.

Само част от нещата, с които единия или двамата се занимават са платформата за събития и продажба на билети Eventyard, един от най-яките барове в София FlipFlop, чисто новата дигитална агенция Everhood, DJ екипът Fruit Sessions и проектът "Квартал на тротоарите". Тези доста разнородни дейности споделят няколко ключови елемента, които идват от Алекс и Олег - позитивизъм, целенасоченост и постоянство. Което накратко наричам устрем.

Сбъдната мечта

За Вели има горе-долу три основни неща - червено, снимано и Полша. Червенокоса, с червени дрехи, червени аксесоари и нажежена до червено отвътре, особено когато става дума за снимане, както на снимки, така и на филми, Вели си имаше една мечта, наречена Полша. Днес тя е там, работи в кино, пише в блог, и май се чуди коя да е следващата луда, невъзможна цел, която да постигне.

Полша беше точно такава луда и невъзможна цел за Вели, когато се запознахме. Тогава тя работеше в БНТ 2, искаше да събере пари, за да замине и да учи полски. Затова започна гадна, но добре платена работа и една година учи, изкарваше пари и мечтаеше. През цялото време я държеше онази магия, която мацките в Младост търсят. Познахте - устрем.

Дизайнери-националисти правят великолепни геофилтри за Snapchat

2015-04-20T17:28:00.002+03:00

Една от големите ми мании напоследък е Snapchat. Ако не сте чували за приложението тичайте да си го свалите. Причината е, че то успява да концентрира усилията си в няколко ключови неща, които прави по елементарен начин, който не те затормозява. Това остава усещане за нещо приятно, лесно и позитивно от ползването на Snapchat.

Една много готина функция, с която се сблъсках докато бях в Барселона миналия месец са геофилтрите. Всяко видео или снимка в Snapchat има възможност да му се добавят филтри, като стандартните са три цветови и по един с часа, температурата навън и скоростта на движение. Освен тях обаче има и геофилтри, които изглеждат така и могат да се активират за държава, град, квартал, събитие, вероятно дори и пресечка на два пътя.

Тук идват българските дизайнери-националисти, които призовавам да запретнат креативни ръкави и да направят геофилтри за България и локации тук. Призовавам и корпоративни дизайнери да правят геофилтри за събитията си. Особено ако таргет аудиторията ви е в гимназията, студентските си години или просто се вманиячава по tech stuff.

Ако се питате кому в България е нужно това - не мога да дам крайно конкретен и качествен отговор. Но съм убеден, че след няколко години Snapchat ще е нещо голямо дори тук. Причината е проста - към момента приложението, съществуващо от 3 години, има към 200 млн. потребители по света. Тази цифра му дава да се мери с доста по-старите Instagram (300 млн. потребители), Twitter (280 млн.) и Facebook Messenger (над 500 млн.).

Ако хванах интереса ви и сте готин дизайнер, с готини идеи и добри умения вижте подробности за геофилтрите и изискванията за тях тук. Ако не - поне споделете поста с креативнтие си приятели.

Билетът убиец на време и нерви за две компании и един клиент

2015-04-10T14:35:00.000+03:00

Ако има нещо, в което българите постигат моментален консесус помежду си, то това е твърдението, че нещата тук са най-зле на света и виновният е някой друг, най-вероятно политик. И наистина, много неща в България не са както трябва, но голяма част от тях не са по-зле, отколкото на много други места по света. Колкото до причините, все повече се убеждавам, че "те" често нямат особен принос, а проблемът се крие в смесица от групова безотговорност и апатия, като ще дам и един показателен пример.

През декември Ялта обяви клубно участие на Skrillex, за което си купих билет малко преди да се разпродаде. За съжаление малко след това събитието беше отложено, а малко повече след това и напълно отменено, заради което всички 900 билета, купени през системата и партньорите на Eventim, могат да бъдат върнати. Аз си купих билета от Office One Superstore на Раковска, тъй като е близо до редакцията на HiComm и работи в 18:30.

По-рано тази седмица стигнах до това да си върна билета, като първо отидох в офиса на Eventim, който се намира на Графа, с идеята, че вероятно там нещата ще станат по-бързо и лесно. Оказа се, че греша и от Eventim ме пратиха в Office One с уверението, че трябва от тях да си потърся парите. Оттук започва нелепото и забавното.

Когато дадох билета си на служителката в същия Office One очаквах, че ще ми вземе билета, ще го задраска, ще ми даде парите и ще си тръгна. Оказа се, че преди да може да направи това, тя трябва да изпрати имейл на Eventim с данните за билета и да изчака потвърждение, така и не разбрах за какво. Когато чух това я помолих да се обади по телефона, защото знам колко често си гледам имейла и нямах толкова време. Набирането на нито един от телефоните на Eventim не доведе до разговор, затова вече изнервен си тръгнах с идеята да се върна друг път.

При второто ми посещение процедурата трябваше да е същата, като този път просто оставих билета и телефона си на служителката в Office One и когато тя получи потвърждение ще ми се обади, за да отида да си взема парите обратно. При същото посещение я попитах защо е нужно подобно усложнение и тя каза, че "и аз не знам, изискване на нашето ръководство". Това меко казано ме шокира - ръководството на този магазин изисква от служителите си целенасочена загуба на време, с която да изнервя клиентите си. Нещо повече, с това си изискване същото ръководство губи от времето на служители и в друга компания, с която е партньор.

После се замислих, че това е само един от десетките примери за това как в България си усложняваме живота и си губим времето и парите без особено рационална причина. Това се случва в пощата, в магазина, при мобилния оператор, но най-изнервящо много в държавната администрация. И тук идва другата част от проблема - всички групово си траем, търпим и чакаме някой да ни реши проблема, докато обвиняваме "тях". Кои са "те" - никой не знае и не се интересува.

За това "зле" обаче вината е очевидна - някъде в ръководството на Office One Superstore някой е решил, че може да губи времето на клиенти и служители, както на веригата магазини, така и на Eventim. И този някой едва ли е политик, кмет, държавен служител, илюминат или рептил. В случая ще се опитам да разбера кому е нужно да се губи толкова време и нерви и ще се надявам това да доведе до промяна, но се надявам, че подобни неща ще правят повече хора, по-често и по-настоятелно. Иначе ще продължим да си мрънкаме и да се чувстваме ограбени, заради билети-убийци и други подобни катастрофи.

Трите най-важни неща от IAB Forum 2015

2015-04-03T17:19:00.000+03:00

В понеделник писах, че ще бъда на IAB Forum 2015, което и се случи. Събитието беше изплънено с интересни, не чак толкова интересни и драматични презентации. По-долу съм извадил трите неща, които смятам за най-важни от форума, тъй като преразказ на цялото събитие е по-скоро ненужен.

Видео рекламата е цар
Един от ключовите елементи на конференцията бяха изкараните данни за интернет реклама в България, като пазарът през 2014 г. се оценява на почти 50 млн. лева, в които за първи път влизат и данни за рекламата във Facebook и Google, предоставени от анализаторската компания IHS. Пазарът през 2014 г. е порастнал с около 18% спрямо 2013 г., като водещият формат е дисплей рекалмата, иначе казано всички банери, клипове и т.н., които виждате онлайн. Тя е с обем 16 млн. лв. и 8% ръст, като я следват рекламата в Google с 13.05 млн. лв. и 26% ръст и Facebook с 9.35 млн. лв. и 33% ръст. Интересни са и данните, че рекламата в YouTube у нас е на стойност 6.65 млн. лв, което ме кара да се питам колко ли е рекламата във Vbox7.

Друга тенденция тук е, че и 2014 не е годината на мобилната реклама, като тя има ръст от 22%, но обемът и е скромните 895 хил. лв. Не такъв е случаят с видерекламата, която се брои като част от дисплей кампаниите. Тя се оценява на над 2 млн. лв., а ръстът тук е смайващите 282%. Имаше и данни за това кой рекламира онлайн, но ако са ви толкова интересни, вероятно вече ги знаете.

Българинът е властелинът на смарт комуникациите в CEE (почти)
Бяха представени и данните от проучването DigiScope CEE, чиято цел е да обрисува поведението на потребителите онлайн. Данните в него са събрани с онлайн въпросник от над 6500 респондента, което успява да изкриви резултатите по доста забавен начин. Според това проучване българите изкарваме средно по 3.6 часа дневно онлайн, като 73% от нас са онлайн ежедневно. Тук идва забавното - за другите страни в CEE (Централна и Източна Европа) този процент е 66. Според проучването 66% от българите притежават смартфон, а 65% използват интернет през мобилно устройство.

Защо казвам, че данните са изкривени? Защото това отразява тенденции за хората, които вече са онлайн и е факт, че активните в интернет българи са по-активни от хората в много други страни. Това обаче не обхваща цялата картинка, в която адски много българи имат смартфони, които използват като слушалка, а много други използват интернет само през WiFi. Причината да се захващам за този факт е, че с подобни данни могат да се зададат неоправдани очаквания у бизнеса - онлайн е истината, с онлайн кампании ще стигнем до всички и подобни. Истината е, че ако целите тип потребители, които са в интернет - целете ги там, ако искате масовост, комбинирайте нещата. Като това беше казано и в една от презентациите - най-висока ефективност се постига с комбинирани кампании в различни канали.

Shazam с над 1 млн. потребители у нас
Данни, които не очаквах да чуем, но ми бяха интересни, дойдоха от Shazam. Джош Партридж, който е мениджър на компанията за Латинска Америка и Канада, обяви, че Shazam има над 1.2 млн. потребители в България. От тях 400 хил. са активни поне веднъж месечно, като ръстът за 2014 г. е двоен. Тази информация е адски полезна, тъй като едно сравнително популярно приложение като Shazam може да покаже една реалистична картинка колко активни потребители на смартфони има у нас. Естествено това не са крайни цифри, но са ориентир - имаме поне милион хора, които знаят как да инсталират приложение и поне половин милион, които дори го ползват след това.

В останалите лекции и панели също имаше интересни попадения, но и откровени глупости. Една презентация за това как да измерваме рекламата си например, наблегна на това, че трябва да го правим и на въпросите, на които трябва да опитаме да отговорим с меренето. За мен това беше глупост, защото на всеки човек, занимаващ се с онлайн бизнес му е ясно, че трябва да мерим, въпросът е как. Имаме нужда от инструменти. Това и ми е основната обратна връзка, както към IAB, така и към всеки друг, който прави конференции - давайте ни инструменти, защото повечето хора, отишли на конференция, вече знаят, че трябва да правят някакви неща, но вероятно не знаят как.

Извън презентациите всичко беше съвсем очаквано приятно и забавно. Видях се с много познати и се запознах с нови муцуни, избистрихме бранша и установихме, че приложението за гримиране на L’Oreal е по-интересно на посетителите от Periscope и Meerkat. Като цяло IAB Forum е интересно събитие, което бих посетил и догодина, особено ако продължават да обогатяват представените данни.
_____
Снимката е от vesti.bg

IAB Forum е утре в Модерен театър

2015-03-30T08:30:00.000+03:00

В разгара на сезона на конференциите е време и аз да отида някъде. Сефтето на 2015 ще е IAB Forum, който е утре в Модерен театър. Зад абревиатурата IAB стои Interactive Advertising Bureau, като събитието ще се случи за пета поредна година и ще е под наслов Insight for Digital Leaders.

Събитието ще е разделено на няколко сегмента, като за мен най-интересни са Mobile и Content Marketing - Brands become Publishers. Първият от двата започва с Михаела Борсукова от Flipps - един адски интересен български стартъп, който жъне успехи в световен мащаб. Вторият лектор в панела е Джош Партридж от Shazam, от когото не знам какво да очаквам, но със сигурност ще е интересно. Също толкова интересен е третият лектор Лина Ло от Google Paris, която ще говори за принципите на мобилния дизайн.

В панелът, свързан с издателите и маркетинга, ще чуем представители на водещи медии у нас, като Avtora.com, bTV Медия Груп и Нетинфо, които ще ни разказват за своя опит. Тук проявявам много повече професионален, отколкото чисто гийкски (има ли такава дума?) интерес, тъй като, покрай работата ми в HiComm, се сблъсквам с интересни казуси, които може пък някой да е решил вече. В същия блок ще се говори за измерване на комуникациите в социалните медии и приложението "Здрави" на Sopharma, което ми идва като бонус.

Останалите панели, макар да не са точно моята чаша чай, също звучат сравнително интересно. Ще чуем за проучвания на дигиталния пазар, както и цял панел за онлайн пазаруване. В него всъщност ще говорят и Капитал за техния paywall, което също е интересно - колко е успешен и работи ли въобще у нас.

Билети продължава да има тук, като има намаления за студенти и групи от 5 души. Мисля че събитието си заслужава и ще е полезно.

Ще бъда на форума след като бях поканен от организаторите да блогвам за него, така че очаквайте инфо и от мястото на събитието.

Какво е да си едновременно блогър и журналист

2015-03-27T18:42:00.000+02:00

Като всеки нормален човек от време на време изпадам в състояние, в което си спомням разни неща и какво ме е движило преди време. Когато става дума за работата ми, няма как да не стигна до този блог, тъй като той беше съществена част от пътя ми напред. Всъщност той продължава да е съществена част, просто по малко по-различен начин.

За тези неща доста силно ми напомни Жюстин, която ме покани да разкажа на нейни студенти за моя път към журналистиката. После ми прати и няколко въпроса, на които отговорих в нейния блог, отново по темата. Може би най-същественото в тези въпроси е балансът между това да си блогър и журналист и да не се побъркаш, който на мен очевидно не ми се получава безкрайно добре.

В този ред на мисли се зачудих какво наистина е да си блогър и журналист, но не практически, а в главата ми. Въпреки че в последните месеци не би трябвало да се зова блогър, предвид тоталната липса на време, в което да списвам разни неща тук, не съм спрял да се идентифицирам с това. След известно мъдрене се оказа, че причината всъщност не е нито блогът, нито журналистиката.

Истината е, че би трябвало да определя себе си като нещо, което най-добре се вписва в надутата, помпозна и тежка дума "писател". Ако имах право на повече думи, бих се определил като човек, който пише, защото след всички тези години писане, това продължава да е нещо, което не ми омръзва и ме вълнува дълбоко. А това писане стартира именно в този блог.

Като малък имах топките да скоча директно в блогването, въпреки че началните резултати бяха наистина, наистина плачевни. Една трета от живота ми по-късно, смея да твърдя, че поназнайвам нещо за писането и нещата ми стават за четене. Нещото, което не се е променило обаче, е мотивацията ми - искам да кажа нещо, което да влезе в главите на хората, а ако може и да остане, то задачата ми е изпълнена.

Както казах и на Жюстин, писането е една от най-ценните форми на себеизразяване. Затова и се надявам някой ден писането ми да донесе на света, града или любимия ми човек поне малка част от това, което носи на мен. Дали ще се случи през блога, журналистиката или фейсбук статус няма значение, защото мотивацията винаги е там.

Тъй като започнахме с идеята за блога, той си остава важна част от мен, миналото ми и бъдещето. Това си е моят кът, където мога да напиша всяка простотия, дори да нарани егото на някой клиент, естетическото чувство на някой редактор или шизофренията на някой читател. Именно това е и разликата в блогването и журналистването.

Голямата лъжа за малките хора

2014-11-11T15:18:00.000+02:00

Не им вярвай, миличка, няма време! // The Granddaughter by Yuliya Bahr, on Flickr

Знаете ли коя е най-голямата лъжа, която със сигурност сте чували през огромна част от живота си? Спокойно, млад си, животът е пред теб, има време за всичко. Гадната, подмолна, успокоителна лъжа на задоволената част от човечество, която в общия случай се е размножила и иска да спести тежката диагноза на отрочето си.

Истината е, че време няма, дори когато си на 40 секундна възраст. Ако се родите с мисълта, че има време, целият живот е пред вас и решите да не се тормозите точно сега с болезнената първа глътка въздух, която ще раздере дробовете ви и ще изтръгне онзи бленуван плач от гърлото, то просто ще си умрете. Пагубно некоректна и грозна метафора, която обаче се отнася за почти всичко в онази пъпчасала и недоклатила част от живота.

Истинската драма всъщност е, че време наистина няма, но в тази възраст нямаме и акъл. Осъзнаваме, че искаме нещо, което необходимо, но недостатъчно условие за внедряване на смисъл в живота. Тук идва и по-трудната част, която се вкопчва във въпроса какво по дяволите искаме в крайна сметка? Какво прекрасно, златно нещичко ще ни стопли и ощастливи за цял живот? Въпрос, на който повечето от нас забиват и то от рано.

Това пък ни фрустрира жестоко, защото сме млади и искаме отговор, веднага! Тогава, в отчаянието си, евентуално се допитваме до мъдрите, възрастни хора, които са патили. Те пък, тъпаците, с усмивка ни успокояват, че не трябва да се косим, защото има време. Време, в което пенсията и старческата им деменция настъпват с бодра крачка, придружавани от неизбожното затваряне на житейския цикъл, в който наследникът ще трябва да осигури тяхното добруване.

Истината обаче, истинската истина, е че време няма! Единственият изход от всички порочни кръгове е да започнем с блъскането на главата възможно най-бързо, за да я калим също толкова скоростно. Това ще ни помогне да започнем и с пробиването на всички стени, които ще ни се пречкат през целия живот, докато броят им расте в геометрична прогресия. Естествено, че нещата ще започнат с провали, от които челото ни ще кърви, докато мама, вероятно възрастна и мъдра, ще ни почиства с йод и риванол. Но пък в края на краищата ще сме опитали, ще знаем как не става и ще продължаваме да бутаме напред.

И време няма поради една елементарна причина. Мъдрите възрастни не са мъдри, защото е минало време, а защото са си строшили цялата глава от блъскане в стени. Затова и самосъжалението, че не си наясно с живота си е глупаво, почти колкото успокоението, че можеш да чакаш, защото има време. Така че стягайте се и започвайте да действате, защото време наистина няма!

Кино в четвъртък: Interstellar

2014-11-09T14:36:00.000+02:00

Предубежденията са един от основните врагове на човек, особено когато става дума за изкуство. С такива подхождам към всеки филм на Кристофър Нолан, който е смятан за един от гениалните режисьори на нашето време, докато филмите му, безспорно впечатляващи, всъщност бих определил като леко празни. Той притежава изключителна грандомания, доста студенина и визия, която всъщност прави нещата наистина добри. В Interstellar, който е написал с брат си Джонатан, Нолън успява да се възползва с пълна сила от всичките си негативи и позитиви, за да създаде едно неповторимо кино изживяване.

Това не е история за края на света, въпреки че ни поставя в недалечното бъдеще, където животът на Земята е към своя край, докато хората се хранят от намаляващи добиви царевица и са жертви на прашни бури и социална деградация. Нищо от това обаче не се казва директно, а го разбираме от коментари и подхвърлени реплики от героите. Първите, които срещаме, са Куупър (Матю Макконъхи) – бивш пилот на NASA, който като всички останали е фермер, и децата му Том и Мърф (Маккензи Фой), които живеят с тъста на Куупър в усамотена къща насред царевично поле. То е като извадено от времето на Голямата Депресия или Dust Bowl, но с лаптопи и автоматични машини.

Това не е и филм за космически пътешествия, въпреки че точно на такова тръгва Куупър, след като гравитационна аномалия го отвежда до тайна база на NASA. Целта на екипажа му, в който е и Амелия Бранд (Ан Хатауей), е да намери нов дом за човечеството, който обаче се намира от другата страна на червеева дупка, появила се близо до Сатурн. Тук науката, фантастиката и жестоката емоционалност на героите, която не съм очаквал във филм на Нолан, се преплитат в нещо, което няма как да не събуди сравнения с много sci-fi класики.

Най-големият враг в този филм се оказва не друго а времето. Тук то не просто тече, а се огъва, скъсява и разширява, докато екипажът лети през космоса, то всъщност е и един от главните ресурси и двигатели на историята. Точно времето води и до едни от най-меланхоличните и силни сцени, в които Макконъхи и Джесика Частейн (порасналата Мърф) показват великолепна актьорска игра. Всъщност в целия филм Макконъхи впечатлява – от свръх емоционалните сцени, през целия екшън, до саркастичните моменти, което със сигурност не се отнася за Мат Деймън, Ан Хатауей и Майкъл Кейн, например.

Към края си Interstellar се опитва да бъде наистина абстрактен и трудно смилаем, подобно на "2001: Космическа одисея". Ако в началото имаме просто гравитационна аномалия, която малката Мърф нарича призрак, а големите учени смятат за висш интелект, който им говори, то към края нещата отиват още по-далеч. Тук идва и съществената разлика с шедьовъра на Кубрик. В "2001: Космическа одисея" Кубрик изследва неща като еволюцията, интелекта и съществуването на човека, неговото преминаване към нещо по-висше, като създава един от най-големите шедьоври в киното, който е фокусиран в посланието си.

В Interstellar Нолан е типично разхвърлян, като основно възхвалява любовта между изоставената дъщеря и неостаряващия ѝ баща. Любовта е единственото, освен гравитацията, което може да победи времето, като признавам, че и аз въздишах от очарование. Тук се коментират човешки неща като злото и мотивацията ни, невъзможността да изоставим себе си и любовта си в името на нещо по-голямо. Докосва се и темата за еволюцията, но бързо е оставена. Може би най-силните послания са около възможността на човека да контролира сам живота си и коментарът на технологиите и отношението им с човека и човешкото. А може би няма точно определено послание и сценарият е пълен с линии, които така и не са прекратени.

Докато посланията страдат от неяснота и биха объркали незаинтересованите зрители, визията на Interstellar е грандоманска, поглъщаща и наистина впечатляваща. Тук виждаме най-красивия космос в киното, който е голям, тъмен и обземащ, докато малките хора пътуват в малкия си кораб, минаващ покрай огромния Сатурн. Има и червеева дупка, която изглежда като от сън, както и зашеметяваща визуализация на черна дупка. За приятния ефект със сигурност спомага огромното влияние на Кубрик, което буквално блика отвсякъде, включително и от снимането на филма.

Всички сцени с кораба „Ендюранс“ са резултат на практически ефекти, вместо погълналите цялата индустрия компютърни ефекти. Освен това Нолан е сред малкото режисьори, които снимат на лента, като това се отнася и за Interstellar, който също така не е в 3D формат. Това показва далеч по-голямо внимание към визията и изживяването, отколкото към смисъла и историята на филма.

А визията не свършва с космоса, като има и чужди светове, които виждаме. Те са също толкова зашеметяващи, с непозната гравитация, замръзнали облаци и гигантски вълни, които са тържество за окото. Дори родната ни Земя е странно красива, макар и в обичайните за Нолан тъмни, сиви и кафеникави нюанси. Голяма вина тук носи оператора Хойте Ван Хотема, който очевидно се справя чудесно с работата си.

Interstellar е замислен и изпълнен като кино изживяване, в което да се потопиш. В него големите неща са големи, поглъщащият космос е поглъщат, а шумният орган в музиката на Ханс Цимер е помитащ, което е и силата в работата на Нолан. Що се отнася до предразсъдъците те си остават, тъй като Interstellar, подобно на Incepction има огромен потенциал да каже големи неща, който сякаш е пропилян. За сметка на това Interstellar е шедьовър на увеселителното кино и наистина ще ме накара да гледам на Нолан с друго око.

9/10

Срамотата да не знаеш

2014-11-07T15:10:00.000+02:00

Някога замисляли ли сте се кое е най-съвършено нормалното състояние на човека? Аз не съм, но прозрението сякаш ми дойде от нищото в една проста думичка - незнание. Всеки един човек се ражда без да знае каквото и да било, воден от някакъв химичен коктейл в главата му, който му казва, че трябва да изкрещи с пълно гърло и да поеме болезнената глътка въздух. От там започва и неговият път към милиардите възможности за знание, неговата липса или тоталната незаинтересуваност.

До това прозрение пък стигнах след като наскоро за пореден път ми се случи да се срамувам изключително много от незнанието си. Нещо, което ми се случва достатъчно често, че да ме мотивира да се забивам в странни книги, теми и статии, с които да наваксвам. За първи път обаче се замислих защо ме е срам. Какво кара мозъка ми да отделя друг химичен коктейл, който да ме кара да се чувствам като олигофрен?

Срамът е социална емоция, която има негативен привкус и е резултат в разминаването на действията и стандартите ни. След като си обясних чувството останах още по-изненадан от себе си, защото явно знанието е мой стандарт, на който очаквам да отговарям. Убеден съм, а и знам, че адски много хора също се срамуват когато не знаят нещо, което е изключително глупаво.

Знанието само по себе си не носи абсолютно никаква тежест на човек. Това, че главата ти е пълна с факти, всъщност не те прави умен, нито по-важен, камо ли пък по-добър човек. Реално интелигентността е способността да правим връзки между наличните факти. А тези връзки са резултат не от знанието, като притежание на информация, а на човешката любопитност, която ни кара да се заровим в книгите, за да запълним празнотата.

Освен това, както и казах най-горе, незнанието е най-съвършено нормалното състояние за всеки един човек. Затова и е изключително грозно някой да се подиграва на друг, че не знае нещо. Или да използваме нашето знание, което е повече от това на друг, за да караме хората да се чувстват или да живеят зле. Знанието е сила, ценност, необходимост и една много хубава и прятна умствена топлина, която трябва да споделяме и да запазваме.

Затова и следващия път, в който не знаете нещо, не се правете и не отбивайте номера по един от десетките отрепетирани начини, а просто попитайте. Ако пък някой срещу вас не знае, споделето му, може пък и той да ви научи на нещо. Но също толкова важно е да не се гордеем с незнанието си. Нека го приемаме, но да се борим умело, с книги и четене, срещу него.

Маскирани с щастие

2014-11-05T10:52:00.000+02:00

Преди няколко дни си смених профилната снимка във Фейсбук. Много се фрустрирах от факта, че сайтът позволява снимките да са само квадратни. На този кадър съм със широка усмивка, която трябва да гледа приятелите ми от върха на социалния ми живот. Вярвам, че няма по-голяма лъжа за съществуването на човек от усмихнатата му физиономия над купчината съществуване.

Всички носим маски, които много си обчаме. Аз имам по маска за пред шефа, колегите, гаджето, непознатите на улицата и въобще всички хора в ежедневието ми. Най-обгрижваната маска обаче е точно тази усмихната мутра на върха на фейсбука, която автоматично отива на още няколко социални върхове в интернет. Тя изпива много от времето и енергията ми, само за да ми дава шотчета ендорфини под формата на вдигнати палци, сърчица и звездички, предизвикани от най-манипулираното медийно отразяване на което съм способен - това на собствения ми живот.

В ежедневието си често мърморя или обяснявам дълбоките си размисли по някакви теми. Още по-често бърборя безсмислици и не слушам хората около себе си, което фрустрира и двете страни. От няколко години по-често съм в средно лошо настроение, отколкото лъчезарния образ от профилната.

Това е резултат на ежедневието ми, което като цяло е свързано със скучни и неприятни дейности, които ме вдъхновяват почти колкото калните, плюещи плочки на тротоара пред квартирата ми. Като всеки човек от време на време ходя на парти, кино или пътувам извън страната. Това са и най-съществените и активни моменти в моя "социален живот", най-добрата храна за внимателно поддържаната фейсбук маска.

Все по-често ми се случва да се видя с познат или приятел и той да ме остави с впечатлението, че смята живота ми за едно от най-интересните явления на планетата. Понякога се запознавам на живо с хора, с които комуникирам онлайн и те също се оказват "жертви" на явно успешния личен пиар, който практикувам. В това време намирам живота си за точно толкова пасивно скучен и сив, колкото на всеки друг човек в непосредственото ми обкръжение.

Разликата е в това, че алгоритъмът на фейсбук харесва позитивните ми и чести постове, в които много рядко ще видите неща като "днес е шибано, в депресия съм". Въпреки че често дните и състоянието на духа са точно такива. Комбинацията от алгоритъм и подбор на съдържание превръща маската ми в умопомрачително далечно подобие на реалността, като това не спира да ме забавлява.

Не това е проблемът всъщност. Той се корени в количеството близки хора, които знам, че ме обичат и държат на мен, но все по-рядко питат как съм. За тях животът ми е прекрасен, тъй като това показва Facebook. А най-лошото е, че и аз имам подобно отношение към също толкова обичани и ценени хора.

Четох статия, че “ерата на самотата ни убива”. От тази статия ми се дорева, тъй като съдържанието й е показно за това, което сами причиняваме на съществуването си. Правим прекрасна, щастлива, усмихната маска, която седи на върха и постоянно иска да я храним, докато виждаме само други толкова щастливи маски и се стараем да сме щастливи, докато сме в ужасно, мизерно, самотно и антисоциално състояние, от което ни боли ежедневно.

Също толкова ежедневно повечето от нас осъзнават написаното горе. Замисляме се, телефонът ни изписуква. Имаме нов лайк, животът е чудесен... Няма нужда да знам как си наистина.

Mtel Media Masters - пиар или стимул

2014-10-30T14:57:00.000+02:00

По-късно днес една от най-големите технологични компании у нас ще награди най-добрите, според нейното жури, технологични журналисти в България. Конкурсът Мтел Media Masters ще се проведе за четвърти път, като целта му е да “фокусира общественото внимание върху значимостта на иновациите за развитието на икономиката и обществото не само в България, но и в световен мащаб”, както пише в сайта му. Под въпрос е обаче дали с конкурса се фокусира вниманието върху темата и качествената журналистика или просто Мтел си правят доста добър пиар.

У нас медиите рядко са наистина независими, дори да нямат връзки с политически организации. Причината е, че големите компании, сред които са и Мтел, са основните източници на реклама и пари за много медии, които все пак трябва да оцеляват някак. Затова и на немалко места негативното отразяване на голям рекламодател е тема табу, тъй като така може да секне значим извор на средства.

Тази реалност води до факта, че дори без да го искат, големи компании не рядко си "купуват" медии с реклама. Това води до изкривяване на отразяването около тези компании, въпреки че крайните случаи мисля са малко. Тук идва съмнението, че с наградата от 5000 лв, която получава всеки отличен в Media Masters журналист, Мтел директно си купуват журналисти, които освен това работят в сферата, в която и самата компания съществува - високите технологии.

Дали тези съмнения са основателни няма как да знаем напълно, тъй като крайният резултат зависи силно от морала на отделните журналисти и медии. Със сигурност обаче раздаването на журналистически награди от бизнеса по-скоро е лоша практика. Вероятно и затова наградите Пулицър, колкото и лошо да е сравнението, се раздават от университет, който използва парите на издател.

Позитивното в Media Masters 2014 е журито, което включва смислени и качествени хора. Сред тях е Ники Балов, който спечели награда от конкурса през 2011 г. Това му помогна да изстреля блога си до степен, в която в момента вероятно е единственият наистина голям българоезичен блог, който предполагам, че му носи и някакви приходи. Още по-интересното е, че той спечели с материал, който беше свързън с проблемите точно на Мтел и телекомите у нас.

В крайна сметка с тези награди Мтел наистина правят доста добър пиар на компанията си, не само пред крайните клиенти, но и сред хората в бранша. Дали това ще повлияе на отразяването ни, когато трябва да говорим за компанията е изцяло в наши ръце. Все пак ми се ще компанията да се замисли дали този формат на конкурса е най-смисления и правилен. Дали няма да е по-добра идея независима организация да се грижи за него и фокусът да е повече върху качествената журналистика, отколкото върху популярния гост и участието на телекома, въпреки че това не продава абонаменти и смартфони.

Кино в четвъртък: Живи машини

2014-10-28T17:32:00.000+02:00

Всеки си има слабости, като една от моите е научната фантастика, без значение дали говорим за кино, литература или друг вид изкуство. За съжаление този жанр е почти напълно доминиран от британски и американски продукци, като аз поне не се сещам за значим sci-fi филм от континентална Европа. Имах някаква бегла надежда, че “Живи машини”, филм на испанския режисьор Габе Ибаньес, който е сниман в България, ще бъде повод за гордост, че и Европа го може този жанр.

Е, както се очаква надеждите ми бяха разбити, но не и с началото на филма, което е великолепно, макар и клиширано. Ибаньес ни праща в 2044 г., когато слънчеви изригвания са превърнали Земята в предимно радиоактивно място и 99.7% от човечеството е мъртво. Оцелелите хора създават роботи, които наричат Automata - оригиналното име на филма, и имат два непроменими протокола - да пазят човешкия живот и да не променят нищо по себе си. Главният герой е Джак Вокан (Антонио Бандерас), застрахователен агент от корпорацията производител на роботите, който разследва случай с машини нарушили втория протокол.

Още в резюмето е ясно, че си имаме работа със стандартна история за роботи, които стават интелигентни и правят разни неща. Тук Ибаньес и другите двама сценаристи грабят с пълни шепи от Айзък Азимов, “Blade Runner” и още купчина sci-fi класики, които може би нямат нужда от повтаряне. Все пак има и светли моменти, като например повдигането на въпроса защо хората си мислим, че задължително трябва да оцелеем? В графата с приятните неща влиза и изграждането на света във филма.

Той ни представя една прекрасна анти-утопия, в която хората живеят в градове, затворени зад стени, докато роботите вършат почти всичко. В тези градове има огромни холограми на стриптизьорки, както и много разруха и непропорционално на настроението количество светлина. Историята обаче бързо ни изритва в пустинята, която е отвъд стените, където историята започва да буксува в клишетата на евтиния екшън и лишената от креативност фантастика.

Голяма вина за лошия вкус от филма има посредствената актьорска игра на почти всички, с изключение на Антонио Бандерас, която може и да е резултат на плоските герои. Това обаче не оправдава ветеранката Мелани Грифит да играе толкова жалко ролята на д-р Дюпре, въпреки че компенсира с гласа си, който дава на робота Клео. Най-ужасна обаче е Бригите Сьоренсен, която е в ролята на Рейчъл - досадната, бременна и напълно ненужна за историята съпруга на главния герой. Повод за усмивка, поне за родната публика, са няколко български актьори, които са просто част от посредствеността.

“Живи машини” е жертва на ужасния си сценарии, който е пълен с излишни елементи и клишета, с които дори хората незапознати в дълбочина с жанра са се наситили. Ибаньес показва потенциал за нещо добро, но за целта има нужда от внимателно фокусиране в посланията на филмите си, тъй като в "Живи машини" те са прекалено много, прекалено познати и прекалено недовършени. Затова и бих препоръчал този филм само на заклети фенове на жанра и също толкова заклети поддръжници на продукции с българско участие.

4/10

Култура на безплатното

2014-10-23T21:41:00.000+03:00

Хванете си произволен човек в България и му задайте елементарния въпрос Кога за последно си купи филм или музика? За съжаление у нас това е риторичен въпрос, чийто отговор е в основата на един огромен проблем за България. Тук никой не просто не иска или не може, а и не смята за необходимо да си плаща. И не говоря само за изкуство.

За да може една инициатива, бизнес или каквото си решите начинание да работи, то трябва да се издържа от нещо. Светът, в който живеем най-често изисква пари, за случването на каквото и да е. Доста често това случване води до продукт или изживяване, което е предназначено за трети лица. Тук идва тънкият момент, в който създателят трябва да получи някакво възнаграждение, което в общия случай няма как да дойде от друг, освен от възползвалите се трети лица. В по-голямата част на света тази концепция работи и крепи мощта на капитализма от има-няма век и нещо.

Тази концепция, която звучи като лаишко обяснение на бизнеса, се отнася за всеки отрасъл, за който се сетите. От големия, сериозен бизнес с петрол, храна или енергия, през кварталната бакалия, та до изкуството и културата, които също са превърнати в бизнес. По света хората са приели тези факти по някакъв начин и имат потребителската култура, че трябва да си плащат. За каквото и да става дума.

У нас, както се сещате, положението е различно. Най-семплият пример са любимите ни торенти, от които всички се възползваме, при това без притеснения. Все пак кой има толкова много пари за всичката тази музика и кино, а и защо да даваме пари, когато ги има безплатно. Живеем в бедна страна.

Трагедията е, че това мислене и възприятие за обезценяване на труда се прехвърля в целия ни живот. В България хората не искат да дават пари за концерти, защото би могло и на аванта. Тук организаторът на концерта не иска да плати за медийното партньорство, защото се смята за достатъчно важен, че да го отразиш така или иначе. Тук медията не иска, а често и не може да плати на журналиста за работата му по темата, затова го привлича с безплатен билет за концерта. А пък журналиста си търси някаква аванта, защото никой не му е платил.

Естествено, не искам да кажа, че торентите са виновни за всеки беден журналист в родината ни. Искам да кажа, че те са симптом за начин на мислене, който отива отвъд тях. Тази тенденция показва какъв е подхода ни като общество спрямо нещата, които струват на някого време, енергия, умения, познания и пари. А ако не можем да оценим и поне малко възнаградим труда на любимите си артисти, то как ще уважим труда на следващия стажант, редактор, промоутър или посетител на концерт?

Кино в четвъртък: Не казвай сбогом

2014-10-16T16:24:00.001+03:00

Дейвид Финчър е ужасен човек, който обаче обожавам. Причините за моята любов би трябвало да са известни на всеки, като основната вероятно е Fight Club. Неговият най-нов филм е по роман на Джилиан Флин, чието българско издание има ужасна корица. А Финчър е ужасен човек, защото с "Не казвай сбогом" за пореден път показва, че може много, докато прави един почти перфектен филм.

Филмът е почти перфектен заради историята. Тя ни запознава с Ейми и Ник Дън - готина двойка, която се маха от Ню Йорк заради икономическата катастрофа и отива да живее в дома на Ник в Мисури. В деня на петата им годишнина Ник се прибира у дома, където открива обърната и счупена холната маса, а от съпругата му няма и следа. Следва полицейско разследване, което бързо стига до извода, че изчезналата Ейми вероятно е убита. Търсенето на девойката се превръща в медийната кауза на местната общност, която получава изключително внимание, докато медийният цирк осъжда Ник като убиец и ужасен човек. Единствената причина за това е, че той е дистанциран, студен и дори леко неадекватен.

Историята е разказана с постоянно прескачане назад във времето, като условно филмът се разделя на две части. В първата "Не казвай сбогом" е предвидим и дори леко скучен филм, в който са изградени образите на странния Ник, гнусните медийни лешояди и невинната, изчезнала Ейми. След един от най-готините обрати, които съм виждал на голям екран напоследък, филмът рязко сменя тона си и Финчър успява да постигне онзи типичен за него ефект на постоянно напрежение.

"Не казвай сбогом" е филм, който показва няколко ужасни страни на модерното общество, но в нито един момент не раздава присъди. Задаването на дневния ред от медиите, които търсят сензация и работят по най-долните и таблоидни методи е обект на внимание. Също така виждаме ефекта от икономическите събития в последните години, без обаче тези две линии за размисъл да са натрапени. Подобно на "House of Cards", в който Финчър също има пръст, "Не казвай сбогом" е коментар на обществения живот в САЩ, докато всъщност обръща повече внимание на това как едни умни хора могат да манипулират масите, просто защото машината работи така.

За добрата история и сравнително доброто ѝ развитие със сигурност помага факта, че Джилиан Флин е автор, както на книгата, така и на сценария на филма. Също толкова важни обаче са и Бен Афлек и Розамунд Пайк (Ник и Ейми), които се справят превъзходно с едни многопластови и сложни персонажи, за което и двамата заслужават адмирации. Също толкова добре се справят и поддържащите Нийл Патрик Харис и Тайлър Пери, които задават тона в някои ключови моменти от филма. Истински блестяща е и поддържащата роля на Кери Кун, която играе Марго, сестрата на Ник.

"Не казвай сбогом" е много близо от това да е перфектният филм на Финчър, но за съжаление е жертва на историята, която разказва. Тя изисква в първата част на филма да си объркан от плоските персонажи, които са замесени в интрига, за която не знаеш нищо. Въпреки че втората част е перфектният реванш и може би най-вълнуващото кино от много време насам, след края на филма остава нещо, което смущава. Във всички случаи това е един от най-умните, забавни и вълнуващи филми, в който съм влюбен.

9/10

Баща, майка, Криско и СЕМ на калъп!

2014-08-28T14:20:00.000+03:00

Днес интернедите бумнаха с доволни възклицания, че СЕМ са решили да забранят парчето "Видимо доволни" на Криско и Мария Илиева. Причината, както и може да се очаква, е в това, че според Гого Лозанов "тази песен вреди на моралното, психическото и физическото здраве на децата". Без да изразявам и нотка съпротивление към този факт, няма как да не отбележа колко е нелепо поведението на СЕМ.

Факт е, че песента на един най-смотаните и глупави "рапъри" в страната, макар и в дует с Мария Илиева, чието падение не спира от години, е много далеч от стойностно изкуство. Да не говорим колко е смущаващо, че в нея се подстрекава към разхвърляни стаи, безразборен секс, консумация на трева и други национални катастрофи. За капак на всичко строфи като "тялото си мазно, пипа си го бавно" са резултат на интересна за науката липса на вкус.

Всички тези факти обаче се отнасят за около 90% от модерната "поп" музика, в която влизат прелестни артисти като Robin Thicke, Nicki Minaj, 100 кила и др. Отнасят се и за цялата плеяда от легенди, които обитават изданията на Пайнер. В същото време всички тези артисти - защото въпреки качеството на изкуството им, то е такова - не са забранени, пускат се в ефира и децата им се кефят.

Но по-страшното в случая е, че СЕМ забранява изкуство. Съветът си позволява да влезе в ролята на баща и майка, за да възпита вкус и ценности в българската младеж, което е нелепо. Още по-безумно е, че прави това с методи, които отиват на едно друго време, което същата тази младеж ще си спомня като детството на бащата и майка, дори да не визира СЕМ.

А истината за смисъла на тези действия може да се види в брояча под видеото на въпросния музикален шедьовър. Към момента в YouTube той е на над 8 млн., а в местния еквивалент VBox7 на малко над милион.

Най-тъжното в цялата тази борба на цензори и артисти е, че парчето на Криско и Мария Илиева всъщност не е смущаващо. То отразява някаква съществена част от реалността, в която живеят не само 14-годишните пикльовци, а дори и родителите ни. У нас наистина хората са мазни, затова рейса вони, модерно е да се карат скъпи, лъскави таратайки, да се размазваме мощно и т.н. Така че другия път нека СЕМ, а и другите институции, да се замислят дали нискокачественото изкуство не е отражение на нискокачествена публика.

PS: Факт обаче е, че на Nicki Minaj бийтовете са доста по-яки.

Кино в четвъртък: Guardians of the Galaxy

2014-08-07T19:05:00.001+03:00

Филмите на Marvel определено са далеч от класически примери за висотите на киното като изкуство, изпълнено със смисъл, дълбоки послания и други артси неща. За сметка на това те съвсем успешно успяват да концентрират качествен екшън, готин хумор и онова типично комикс настроение в няколко часови филми. Всичко това се отнася с пълна сила заGuardians of the Galaxy, който спокойно може да грабне титлата "Най-готин Marvel филм".

В него се срещаме с пишлеме версията на Питър Куил, който бива отвлечен от извънземни. Двайсетина години по-късно, вече порастналия Куил е типичния комикс нехранимайко, който успява да се забърка в големи неприятности, докато търси мистериозна сфера, която трябва да предаде на Брокера. В процеса бива преследван от Ронан и щерките му - зелената Гамора и синята Небула, както и от "добрия си приятел" Йонду.

Цялата комедийна патаклама го отвежда в имеприята Нова, където е заловен от местната полиция и изпратен в жестоко охраняван затвор. Там попада с гореспоменатата Гамора, най-готиният и саркастичен енот, който сте гледали, Рокет и Груут, който е дърво. Буквално. Там се срещат и с Дракс, който покрива всички стереотипи за глупава бабанка-борец и смята думата "thesaurus" за обидна.

Очевидно силата на Guardians of the Galaxy съвсем не се крие в оригиналната история. Реално филмът е изпълнен с всички клишета, за които можете да се сетите, включително и щастливия край, сприятеляването с противника и драматичната сцена, в която те стават истински приятели. Само че тук има и огромна доза наистина свеж хумор, който е допълнен от адекватна актьорска игра и очаквано добра визия.

В края на филма е силно вероятно да харесвате досадния енот повече, отколкото предполагате и да се залеете от смях на последните кадри с дървото, което събира Чубака и Дървобрад в едно. Всъщност целият филм е пълен с класически, сърцераздирателни моменти, които всъщност сработват и много, ама много четкане за комикс/sci-fi нърдове. Най-хубавото е, че "Пазителите" не се взима на сериозно и успешно се подиграва с всяко клише, което срещате.

До скоро не харесвах летни блокбъстъри, главно защото смятах, че киното трябва да е изкуство. Marvel филмите бяха първите, които ме убедиха, че това изкуство може и просто да разтоварва и забавлява, без претенциите за стойност. В този смисъл Guardians of the Galaxy е върхът в продукциите на Marvel - ироничен, наистина забавен, непретенциозен и добре изпълнен.

8/10