Уникална България

Църквата “Св. в.м. Георги” в Одрин – късче от България

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Tue, 29 Nov 2011 16:45:00 +0000

Гр. Одрин е преминал през много перипетии в дългото си съществуване. Основан като тракийско селище, провъзгласен за град при римския император Адриан, става столица на Османската империя от XIV век до превземането на Константинопол през 1453 г. Но и след това значението му е изключително голямо и има сведения, че през първата половина на XVIII век Одрин е четвъртия по големина град в Европа с население 350 хил. души.
Балканската и Междусъюзническата войни в началото на миналия век пораждат масова изселническа вълна, стопила значителното тогава население с българско самосъзнание, а след това и обектите свързани с България. До днес са се запазили само сградата на бивша мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” превърната в сиропиталище, българско военно гробище и само две църкви. За сравнение в края на XIX в. в четирите одрински квартала заселени предимно с българи е имало 17 действащи православни църкви и параклиси.
Удивителното e че половината от съхранените обекти: гробището и българската църква “Св. в.м. Георги” (както е изписано на нейния вход) са оцелели благодарение на родолюбието на един потомствен българин - Филип Иванов Чакърък (1931-2006). Той е пожелал да бъде погребан в запуснатото военно гробище, където от средата на миналия век никой не е ползвал и общинарите били готови да сменят статута на земята и разрешат застрояването й.

Българската църква “Св. в.м. Георги”

Самата църква е трикорабна базилика с обща площ 320 кв. м., построена през 1880 г. във възрожденски стил. В началото богослужението е извършвано на гръцки език, но под натиска на българската общественост в областта е заменено със служба на български език.
До 1940 г. в църквата е имало български свещеник, но след неговата смърт обредите са разредени, а по-късно и прекъснати. Въпреки затворените врати, Филип Чакърък на доброволни начала е поел поддържането на църковната постройка няколко десетилетия. За да има кой да се грижи за храма и занапред изпраща единия си син – Александър, в България за да завърши Богословския факултет. Филип Чакърък става инициатор и на реставрацията на църквата. Възстановеният храм е тържествено открит и преосветен на 9 май 2004 г. в присъствието на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобурготски. От тогава до днес в нея служи сина му - отец Александър Чакърък заедно със своята съпруга Мария, която помага при нужда.

Паметна плоча за преосвещаването на църквата

Църквата “Св в.м. Георги” се развива и като духовен център. През 2007 г. на втория етаж е обособена библиотека, а на следващата година читалище “Просвета” в гр. Свиленград открива единствения български филиал на читалище извън територията на Р България. То приютява не само читателите и приятелите на книгата, но и вокален камерен състав, компютърен клуб, неделно рисувателно училище и други.

Табелата на читалището вътре в църквата

Пъстрата мозайка на това малко късче от България се допълва и от етнографска изложба „Делници и празници на българите в Одринска Тракия” от дарени експонати.
Църквата се посещава не само от местни жители, но и от много туристи. Поради забързания си график те често пропускат да обърнат внимание на една уникална икона на Света Троица. Погледната от три различни ъгъла на нея могат да се видят отделно рисуваните Бог Отец, Исус Христос и Светия Дух.

Бог Отец (поглед отляво)

Исус Христос (поглед отдясно)

Свети Дух (поглед отпред)

Обърнете внимание, че според канона иконите са плоски изображения не съдържащи измислици (т.е. сюжетите им са видяни). Доколкото от Света Троица само Исус Христос се е показал на хората, строго канонично е само неговото изображение.
А ето и още малко снимки от църквата:

Свети Георги изобразен по източната традиция – млад мъж, без тежки доспехи и без шлем

Икона на Исус Христос

Св. Йоан Предтеча (Св. Йоан Кръстител)

Шабленски фар

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Wed, 07 Sep 2011 17:09:00 +0000

Тръгнах към фара на нос Шабла с изострено любопитство от информациите за няколко “най”:
- най-старият и най-високият фар у нас;
- намира се в най-източната точка на България и понастоящем е и най-северния наш фар;
- само той е боядисан в два цвята (червено и бяло).

Шабленският фар

Тези дадености всъщност донякъде са естествени, тъй като нос Шабла много отдавна е важен навигационен ориентир в Черноморието, намиращ се приблизително на средата на пътя от устието на река Дунав до Босфора. Някои учени предполагат, че още преди новата ера е била поддържана “огнева стража”, а кула с постоянен огън може да е построена по времето на император Юстиниан I (527-565 г.). Основание за последното е архитектурата на основата на фара и зидарията от розов хоросан, както са правени римските и византийските сгради. Част от шабленци считат че фара е умалено копие на Александрийския фар (едно от седемте чудеса на древния свят, съществувал от 280 г. пр. Хр. до 1375 г). Всички тези догадки обаче не са еднозначно потвърдени.

Основата на фара

Документираната история на фара започва от втората половина на ХVІІІ век. През 1786 г. австрийския военен разузнавач Венцел фон Броняр е докладвал: "Край този бряг . . . ставали много корабокрушения, в края на краищата Портата издигнала . . . висока фарова кула, наречена Шабла фенер или Пясъчния фар . . .".
Запазено е и описание на камък от градежа на фара с дата 1182 г. по ислямското летоброене, съответстваща на 1769-1770 г. Също така има рисунка от 1844 г. на която фаровата кула е изобразена без караулката от южната страна на фара.
По време на многобройните войни между Турция и Русия фара е повреден и изоставен за известно време. Възстановяването му става през 1856/7 г., като платена цена за извършената работа подсказва, че фара не се изгражда наново, а е ремонтиран основно.
Съвременният си вид (с металната укрепваща конструкция и оцветяване в бяло и червено) фара придобива през 1934-1935 г. докато е в пределите на Румъния.
Ето и съдържанието на информационата табела за фара:

“Фар Шабла е най-старият фар по българското черноморско крайбрежие с най-високата кула, издигаща се на 32 м над околния терен. От всички български фарове той е с най-интересна история и с най-оригинална архитектура.
Официално влиза в експлоатация на 15 (27) юли 1857 г. Основата на съоръжението е квадратна база с ширина 8.80 м, височина 10 м и дебелина на стените 1.5 м. В сечението на пиластрите, поддържащи свода, дебелината на стената достига 3 м. Централният купол е поддържан от четири по-малки купола. Височната на централният купол от пода на основата до най-високата му част е 7.8 м. Той поддържа осем стенна кула с височина 17 м. Върху нея се намира фенерното отделение с оптиката. Интерес представлява гръмоотвода – най-високата точка на фара. Той е оформен като полумесец със звезда, чийто горен лъч е удължен и накрая позлатен.
В западната стана е вграден султански монограм (тугра) на султан Абдул Меджид управлявал империята в периода 1839-1861 г. В превод написаното гласи:
“Високопоставеният по пътя на Мохамед Абдул Меджид”.
Възстановяването на фара Шабла се извършва от френската компания “Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane”.
През 1901 г. фаровата кула е засегната от земетресението със сила 7.2 по Рихтер, разтърсило северното Черноморие на 31 март същата година. Налага се тя да бъде стегната със специална стоманена конструкция.
Географските кооординати на фар Шабла са 430 32’ с.ш. и 280 36’ и.д., а огънят се издига на 36 метра над морското равнище.”

Гръмоотводът

В същност съставителите на текста са пропуснали, че от втората половина на XX век насам светлината се генерира не от газови горелки, а от електрическа крушка. Модернизации са правени няколко пъти и засягат както мощността на източника на светлина, така и оптиката на кулата. За осигуряване на непрекъсната работа е монтирано и аварийно захранване.

Оптиката

Още няколко любопитни факти:
- близо до фара има едномилен подводен риф и плитчини, причинили немалко корабокрушения;
- стъпалата до прожектора са 132;
- на около 9 м от терена има малко изображение на лъв, изправен на задните си крака, което се приема като свидетелство за участие на български майстори в ремонта на фара;
- фарът просветва три пъти на всеки 25 секунди от залеза на слънцето до изгрева му. Има нарочна таблица за всяка седмица с часовете за работа;
- светлината се вижда на 15 мили навътре в морето, а при ясно време - до 17 мили;
- в стената на фара има вградено послание до бъдещите поколения, което трябва да се отвори през 2056 година.

Земенски манастир (2 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 27 Mar 2011 08:55:00 +0000

<< към първа част

България приема християнството (някъде между 864 - 866 г.) от Византия в период, когато в църковната живопис се налагат канонични изображения и иконоборството се изживява.
Обаче от самото си начало българската православна иконопис не е сляпо подражание на византийския стил, а създава и свои традиции. Те са видими още след преместването на столицата в Преслав (893 г.): за създаването на керамични икони (нехарактери за Византия) се използват ярки и жизнени цветове (виж например керамичната икона на Теодор Стратилат). По време на Втората българска държава пък се обособяват две иконописни течения – търновското (дворцово) и т.н. народностно. При втория подход са характерни простота в израза и позата, забелязват се български черти в изображенията и дрехите, лицата са по-закръглени, понякога бузести, с леко месест нос.
Земенската църква е най-добре запазения паметник от тази епоха, зографисана в народностен стил. Затова ще продължа представянето на тази забележителна църква с още няколко снимки.
В зографисването й важно място заемат образите на св. ап. Петър и св. ап. Павел.

Св. ап. Петър
(източник Wikimedia, изображението е преработено)

Св. ап. Павел

Най-старото запазено изображение на закрилника на България св. Иван Рилски е правено през 1295 г. и се намира в Боянската църква. Няколко десетилетия по късно светеца е рисуван в параклиса на Хрельовата кула (Рилския манастир) и в Земенския манастир. Явно още от тогава датира традицията да се изобразява като стар, с дълга остра брада. В Земенския манастир, за разлика от Боянската църква, светеца носи монашеска качулка, украсена с три кръста. Под дрехата се подават благославящите пръсти на дясната му ръка, а в лявата - държи свитък.

Св. Иван Рилски

В стенописите не се пропуснати църковните воини.

Св. Нестор
(източник Wikimedia, изображението е преработено)

Св. Теодор Стратилат
(източник Википедия, изображението е преработено)

Като разказ в картини са разположени важни събития от дните преди Възкресението Христово. По правило сюжетите за страданията на Христос започват с “Молитвата в Гетсиманската градина” и последващото предателство на Юда Ескариотски.
В полунощ, след тайната вечеря апостолите заедно с Христос отиват в Гетсиманската градина край Йерусалим, където Исус започва да се моли.

Молитвата в Гетсиманската градина
(върху южната стена)

Идват войници да заловят Христос и Юда се навежда към него за да го целуне по бузата, като по този начин го посочва.

Залавянето на Христос в Гетсиманската градина

Много красива е и фреската “Успение (заспиване) Богородично” върху западната страна на църквата. Съществото обвитото в бяло, което държи Христос, символизира душата на Света Богородица.

Успение Богородично

Интересен и е пода на църквата, съставен от разноцветни парчета мрамор и римски тухли.

Подът в църквата

Една от хипотезите за вида му е, че всеки от местните хора е искал да допринесе с нещо за построяване на църквата. Който е намирал интересен камък го е носил и така се е оформила неповторима мозайка.

Съкровището от Врап (9 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Tue, 08 Mar 2011 20:51:00 +0000

<< към осма част

Заключения и извод
1. Съкровището е намерено близо до с. Врап, западна Албания през 1902, но после части от него са изкупувани и описвани в продължение на няколко години. Това поражда и разлики в начина на класификация:
- Й. Стжиговски (първия описал съкровището) в “Altai - Iran und Völkerwanderung" (1917) документира 41 предмета, от които 39 са станали притежание на Й. Pierpont Morgan († 1913);
- според музея в Балтимор съкровището е от 46 предмета, като 44 от тях са в Метрополитен мюзеум: “The hoard consists of 46 objects, . . . , all but two of which (. . . ) are in The Metropolitan Museum of Art, New York (inv. 17.190.1673-1712)”. Отбележете че информацията за инвентарните номера в скобите не е точна;
- други източници дават съвсем различни бройки.

Заради тези несъответствия се налага да направим равносметка за изложените в Метрополитен арт мюзеум към края на 2010 г. предмети от съкровището. Те са описани с 42 инвентарни номера:
- от 17.190.1644 до 17.190.1646 (три инвентарни номера)
- от 17.190.1673 до 17.190.1701 (29 инвентарни номера)
- 17.190.1704 и 17.190.1705 (два инвентарни номера)
- от 17.190.1707 до 17.190.1712a (шест инвентарни номера)
- 17.191.4 и 17.191.5 (два инвентарни номера)

2. За изясняваване вероятността Аварския хагат да стигне до западна Албания в периода VII-VIII век, е важно да се отбележи:
- от началото на VII век до 626 г. Аварския хаганат получава възнаграждение за опазване на северните граници на Византия и няма данни за негово нахлуване в Албания. Походът срещу Константинопол през 626 г. (а и други такава аварски набези срещу Византия) e през древният римски път Via militaris (Белград - Ниш – Сердика) и е твърде далеч от с. Врап (западна Албания);
- през следващия половин век нито има отбелязано аварско нахлуване в земите на днешна Албания, нито там има привлекателна плячка, нито Аварския хаганат е в състояние да осъществи сериозно нападение срещу Византия;
- след 680-684 г. до края на съществуването си Аварския хангат е отделен от земите в днешна Албания от Куберова България.

3. В съкровището от Врап има нови и износени елементи както и недовършени отливки – т.е. става дума за работилница, която предполага отседналост и прави отново неубедителна версията за пренос на съкровището от Аварския хагант по време на военен поход.

4. Куберова България е свързана с Аварския хангат по две линии:
– основаването на Стара Велика България е и от български племена, влизащи дотогава в състава на Аварския хангат;
- чрез преселниците от Аварския хангат, пристигнали заедно с Кубер при преместването му в Керамисийското поле.

5. Според археологическите разкопки Куберова България се е разрастнала и вероятно е владяла (самостоятелно или в съюз с местни племена) земи, влизащи в състава на днешна Албания. Изглежда вероятно и оспорването с Византийската империя на пристанищата, в частност Дуръс (с. Врап е близо до това пристанище).

6. Има множество археологически находки от Първата българска държава които удивително приличат на съкровището от с. Врап.

Ажурна коланна тока с грифон от Преслав (от “Формиране на старобългарската култура VI-XI век”, Станчо Ваклинов)

Велино (Шуменско), VIII век (от Интернет)

Средновековно украшение, Силистренски музей (от Интернет)

7. Върху един от елементите на коланите гарнитури от с. Врап е гравиран клански знак (който по разбираеми причини не можах да видя), идентичен със знак върху княжески колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария). Това е накарало сръбския археолог Й. Ковачевич да преположи, че канският клан (род), на когото принадлежат съкровищата от Озора и от Врап, е един и същ. Има множество податки, че това е българският род Дуло.

При тези дадености само елита на Куберова България e имал потенциала и интереса от края на VII век и през VIII век да изработва и събира (а вероятно и мотив да укрие) съкровище в днешна западна Албания, чийто стил има сходства с артефакти от Аварския хагант и Първата българска държава. Приликата с аварските находки има логично обяснение, а българската идентичност на Кубер и неговото държавно формирование на практика не се оспорва.

Изказваме благодарности на семейство Gil Valazquez - Angelov, без чиято любезна покана и съдействие не би могло да се осъществи написването на тази поредица.

Съкровището от Врап (8 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 27 Feb 2011 15:17:00 +0000

<< към седма част

Златни ленти, кюлче и обици

Търпеливите читатели за първи път в Интернет могат да видят снимки на трите златни ленти и обиците от съкровището във Врап.

1. Три златни ленти (инвентарен номер 17.190.1644, 17.190.1645, 17.190.1646)

2. Парче от златно кюлче (ingot), инвентарен номер 17.190.1680
Размерите му са 6.9 x 1.7 x 0.9 cm.

3. Комплект от две златни обици (17.191.4, 17.191.5)

към девета част >>

Съкровището от Врап (7 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 17 Feb 2011 22:11:00 +0000

<< към шеста част

Гарнитури за колани – апликации/украшения и незавършени отливки

1. Златна ажурна апликация за колан (инвентарен номер 17.190.1686)
Размерите са 5.4 x 3.9 x 0.6 cm.

Златна ажурна апликация за колан (инвентарен номер 17.190.1686)

2. Две златни апликации - украшения за колан
Малката апликация е с размери 3.3 x 1.9 x 0.9 cm, а голямата - 3.3 x 2.6 x 1 cm.

Златна апликация - украшение (малка) за колан или каишка 17.190.1683

Златна апликация - украшение (голяма) за колан 17.190.1697

3. Три незавършени (несполучливи) отливки
Точно тези отливки свързват цялото съкровище с работилница за изработка и ремонт.

Отливка с инвентарен номер 17.190.1676 и размери 5.4 x 4.1 x 1.3 cm

Отливка с инвентарен номер 17.190.1696 и размери 3.9 x 3.6 x 0.9 cm

Отливка с инвентарен номер 17.190.1701 и размери 5.5 x 3.5 x 2.8 cm

към осма част >>

Съкровището от Врап (6 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 10 Feb 2011 13:48:00 +0000

<< към пета част

Гарнитури за колани – монтажни токи и пластини

В съкровището от Врап има следните монтажни токи и пластини:

1. Четири златни монтажни токи с халки (инвентарни номера 17.190.1681, 17.190.1684, 17.190.1689 и 17.190.1693)
Размерите им са съответно:
- 5.7 x 3.2 x 0.8 cm;
- 5 x 3.9 x 1.2 cm;
- 5.4 x 3.9 x 0.6 cm;
- 5 x 3.3 x 1.4 cm.

Монтажна тока с халка, инвентарен номер 17.190.1681

Монтажна тока с халка, инвентарен номер 17.190.1684

Монтажна тока с халка, инвентарен номер 17.190.1689

Монтажна тока с халка, инвентарен номер 17.190.1693

2. Две златни токи за монтаж, всяка с по два отделни нита (инвентарни номера 17.190.1682 и 17.190.1690)
Видът и размерите им се отличават незначително – дължината е 4.8 - 5 см, ширината – между 2.2 и 2.3 см, а дебелината - 1.1 cm.

Златни токи за монтаж, всяка с по два отделни нита (инвентарни номера 17.190.1682 и 17.190.1690)

3. Три златни пластини за монтаж с отделни нитове (инвентарни номера 17.190.1685a-d, 17.190.1694a-b и 17.190.1695)
3.1. Златна пластина (инвентарен номер 17.190.1685a) с четири дупки, огъната по средата, заедно с три отделни нита.
Пластината е незавършена, а размерите й са 2.5 x 3.8 x 1.2 cm.

Златна пластина за колан (незавършена) с трите нита, инвентарни номера съответно 17.190.1685a-d

В интернет може да се намери и снимка с поставени трите нита.

3.2. Комплект от две златни пластини като едната е с правоъгълен отвор, а другата похлупва отвора и има две дупки за нитове, но е комплектована само с един отделен нит
Размерите на по-голямата пластина (с отвора) са 2.1 x 2.6 x 0.1 cm, а на другата - 1.2 x 1.9 x 0.5 cm.

Комплект златни пластини за колан с нитове 17.190.1694a-b

В интернет може да се намери и отделни изображения на пластините.

3.3. Профилирана златна пластина, комплектована с четири отделни нита
Пластината има следните размери: 3.9 x 2.5 x 0.6 cm.

Златна пластина за колан с нитове 17.190.1695

към седма част >>

Съкровището от Врап (5 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Wed, 26 Jan 2011 15:07:00 +0000

<< към четвърта част

Гарнитури за колани – накрайници и катарами

Металните коланни гарнитури (принадлежности) през Средновековието включват катарами, токи, накрайници за колана или каишки към него, апликации и пластини. Златни коланни гарнитури на практика са използвани само в аристократичното мъжко облекло.
В съкровището от Врап за описание на предметите от коланните гарнитури са използвани 27 различни инвентарни номера за:
- 1 накрайник на колан;
- 7 накрайника за каишки;
- 3 незавършени отливки;
- 1 катарама и 1 остатък от катарама;
- 3 златни апликации (англ. hole guard);
- 4 монтажни токи с халки;
- 2 токи с халки, за монтаж с отделни нитове, всяка заедно с по два нита;
- 2 украшения за колан или каишки;
- 3 пластини за монтаж с отделни нитове (една с четири дупки и огъвка по средата заедно с три отделни нита, един комплект от две пластини като едната е с правоъгълен отвор, а другата похлупва отвора и има две дупки за нитове, но е комплектована само с един отделен нит и една профилирана пластина комплектована с четири отделни нита);
- 1 апликация.
Тези предмети включват 12 броя златни нитове.
Съкровището в тази си част е доста разнородно:
- някои от предметите имат сложна украса за разлика от други, които са изчистени от излишни детайли;
- част от фитингите не са употребявани, а други са сравнително износени;
- няколко бройки са несполучливи отливки, има и недовършени предмети.

1. Ажурен златен накрайник за колан (инвентарен номер 17.190.1673)
Размерите на накрайника са 12.7 x 3 x 0.5 cm.

Златен накрайник за колан (инвентарен номер 17.190.1673)

2. Седем златни незавършени накрайници за каишки (инвентарни номера 17.190.1674, 17.190.1675, 17.190.1677, 17.190.1687, 17.190.1692, 17.190.1699, 17.190.1700)
Размерите на накрайниците варират, но са в следните граници: дължина от 5.5 см до 5.7 см, ширина в интервала 2.4 - 2.5 см и дебелина 7-8 мм.

Всичките накрайници за каишки

Ето и един накрайник в едър план:

Златен накрайник (незавършен)

3. Златна катарама (инвентарен номер 17.190.1678) и фрагмент от златна катарама (инвентарен номер 17.190.1691)
Катарамата е с езиче за закрепване в дупка от колана и е с размери 8.8 x 4 x 1 cm.

Златна катарама (инвентарен номер 17.190.1678)

Размерите на плочката – остатъка от катарама - са 3 x 2 x 0.8 cm.

Фрагмент от златна катарама (инвентарен номер 17.190.1691)

4. Три златни апликации (англ. hole guard), с инвентарни номера 17.190.1679, 17.190.1688, 1698
Размерите им са съответно 2.5 x 2.2 x 0.7 cm, 2.5 x 2.5 x 0.5 cm и 2.1 x 2.6 x 0.7 cm.

Апликация, инвентарен номер 17.190.1679

Апликация, инвентарен номер 17.190.1688

Апликация, инвентарен номер 17.190.1698

А ето и обща снимка на катарамата и трите апликации:

Катарамата с трите апликации

към шеста част >>

Съкровището от Врап (4 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Mon, 24 Jan 2011 17:54:00 +0000

<< към трета част

Съдове
В съкровището има общо 6 съда, пет от които са в Ню Йорк, The Metropolitan Museum of Art (сребърна кана, сребърна купа, сребърна кофа и две златни купи), а една златна купа е в Балтимор, The Walters Art Museum.

Петте съда в Ню Йорк, колаж по снимка от музея

Ето и поотделно съдовете в Ню Йорк по реда на техните инвентарни номера:
1. Кана на Зенобий (инвентарен номер 17.190.1704)
Каната е сребърна, с частично позлатяване и размери 23.2 x 12.9 cm (9 1/8 x 5 1/16 in). Теглото й е 652 g.

Кана на Зенобий (инвентарен номер 17.190.1704)

Около устието й има надпис, превеждан като "Глас Господен над водите" (Псалм 28:3).

Част от надписа около устието на каната

Надписът и останалите фризове на каната са позлатени.

Орнаменти от фриза върху най-изпъкналата част от каната

Върху дъното на каната има и добре запазени знаци:

Дъното (снимката е от сайта на музея с незначителна преработка)

Разчитането им е с няколко варианта, но най-често се приема
"Господи, помагай на раба (си) Зенобий! Амин!"
Въпреки гръцкия надпис няма еднозначно приета теза за византийски произход на предмета - може да е просто копиран от местен майстор по византийския модел.

2. Сребърена купа за пиене с дръжка (инвентарен номер 17.190.1705)
Купата заедно с прибрана дръжка има размери 5.1 x 25.2 x 18.5 cm и тегло от 299 g.

Сребърна купа (инвентарен номер 17.190.1705)

3. Сребърна кофа (инвентарен номер 17.190.1707)
Впечатляваща е сребърната кофа за вода, не толко със своите размери (повече от скромни за съд с наименовение кофа - 18.4 x 14.1 cm с прибрана дръжка и тегло 481 g), колкото с богатата си украса.

Сребърна кофа (инвентарен номер 17.190.1707)

Според ст.н. с. II ст. д-р Бони Петрунова, “Съкровищата на България”, “върху сребърната кофа е представена “мрежа” с фигури на кокошки във висок, заоблен релеф”. Но ето в уголемен размер фрагменти от самата украса:

Украса (1)

Украса (2)

Украса (3)

Украса (4)

Украса (5)

Украса (6)

4. Две златни купи за пиене с дръжки (инвентарни номера 17.190.1708 и 17.190.1709)
Първата купа е с размери 4.7 x 16.5 x 17.6 cm и тегло 486 g.

Златна купа, инвентарен номер 17.190.1708

Втората купа е доста подобна - размери 5 x 15 x 17.8 cm и тегло 494 g.

Златна купа, инвентарен номер 17.190.1709

Златна купа в The Walters Art Museum (номер 57.565)
Дръжката на купата съхранявана в Балтимор (за разлика от останалите две златни купи от съкровището) е с доста по богата украса, иначе размерите й - 6.5 x 14.5 x 18.5 cm са сходни.

Златната купа в Балтимор (снимката е от сайта на The Walters Art Museum, незначително преработена)

Всичките купи на дръжките имат отвори (сребърната купа има един, а златните купи – по два отвора). Това позволява те да бъдат окачвани, например на конска сбруя.

към пета част >>

Съкровището от Врап (3 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 19 Dec 2010 21:40:00 +0000

<< към втора част

Четирите бокала (край)

III. Златен бокал с олицетворението на Кипър, Рим, Константинопол и Александрия (инвентарен номер 17.190.1710)
Размерите на чашата са 16.8 x 12.2 x 12.9 cm, а теглото - 421 g (6 5/8 x 4 13/16 x 5 1/16 in., 0.928 lb.)

Златен бокал с изображения на четири жени, свързани посредством надписи на гръцки с Константинопол, Кипър, Рим и Александрия (инвентарен номер 17.190.1710)

За този бокал е отделена специална информационна табела.

Информационната табела за бокала

От нея научаваме, че “Тази чаша е украсена с женски олицетворения на четирите главни църковни центрове във византийския свят. Несръчно изписаните идентификации подсказват, че този чаша е аварски опит за имитация на византийски бокал.”
Надписът върху чашата води до предположението, че тя е създадена във време когато под юрисдикцията на Константинопол са Рим, Александрия и Кипър в качеството им на най-важни християнски центрове и то вероятно след като император Ираклий (610 г. – 641 г.) е въвел гръцкия за официален език във Византия.
Наистина Византия в средата на VI век (при Юстиниан I) завладява Рим и за известно време от там се кани да управлява завоюването под своя власт на териториите от вече бившата Западна римска империя. Но от първия Първия вселенски събор събор (Никея, 325 г.) християнския свят е управляван от патриархатите на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Т.е. в църковната йерархия преди Кипър са били поне още две други църкви без изображения върху чашата: Антиохийска и Йерусалимска патриаршии. Църковните рангове обаче са били определяни в крайна сметка винаги от геополитическото могъщество на държавните структури свързани със съответната църква, а не по вътрешно-църковни причини. Превратностите на съдбата първо засягат Йерусалим, завладян от персите през 617 г. и останал под тяхна власт до 626 г. Но арабите на практика завинаги променят нещата - през 637/638 г. те завземат Сирия, Египет и Йерусалим и това принуждава александрийския и антиохийския патриарх да бягат в Константинопол. Нещо повече - от 652 г. до 727 г. (т.е. за 75 г.) няма избран александрийски патриарх, а от 702 до 742 г. няма антиохийски патриарх. Йерусалим също за няколко десетилетия остава без църковен водач. През това време Кипър е извън обсега на арабската инвазия и остава в пределите на Византия още няколко века. В този смисъл включването му в изображенията на чашата е разбираемо. Що се отнася до избора на Александрия в този контекст също изглежда логично – независимо дали е във Византийската империя или не, тя е най-важната от останалите църкви.
Всяко едно от женските изображения е с дреха скриваща повечето подробности от тялото, крепостна корона на главата и държи в дясната си ръка жезъл.
Ето и самите изображения (преработени снимки от The Metropolitan Museum of Art) и свързаните с тях надписи:

Бюст и надпис “Константинопол”

Пред Константинопол за разлика от останалите три части от надписа няма “град” вероятно поради естетически съображения свързани с дължината на наименованието му. Женската фигура в лява ръка държи кълбо/орб.

Бюст и надпис “Град Кипър”

Кипър е поставен преди Рим. Не е ясно защо е означен като град. Лявата ръка е отворена, без топка.

Бюст и надпис “Град Рим”

Бюстът, персонифициращ Рим, в лявата си ръка също държи кълбо/орб. Това вероятно изразява стремежа на Константинопол от там да установи владичеството си върху бившата територия на Западната римска империя. Поставянето на това изображение на трето място може би е свързано с факта че римските патриарси по това време де факто се назначават от Константинопол.

Бюст, персонифициращ Александрия

За надписът пред името на Александрия има различни тълкувания - пръв град, целокупен град, друг град.

към четвърта част >>

Съкровището от Врап (2 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Tue, 30 Nov 2010 21:55:00 +0000

<< към първа част

Четирите бокала (начало)

В съкровището от Врап има четири бокала. Три от тях са изложени в Ню Йоркския Metropolitan Museum of Art.

Трите златни бокала в Ню Йорк

Четвъртият бокал е в Archaeological Museum в Истанбул.

Златният бокал в Истанбулския археологически музей
(изображението е преработено от http://www.bridgemanart.com/image/Goblet-from-Tirane-gold/210b3a16074649a7822e5fd7383f214d?key=%20Archaeological%20Museum%20Istanbul%20Turkey&filter=CBPOIHV&thumb=x150&num=15&page=21)

Този бокал е с височина 17 cm, диаметър в горната част 15 cm и тегло 464 g. Украсата е с декоративни ленти, които образуват хоризонтални елипси. В тях са гравирани птици. Нямам информация за съвременна хипотеза относно датировка и произхода му.
Според Metropolitan Museum of Art изложените в САЩ бокали най-вероятно са византийски експорт, но понеже столчетата им не отговарят на стандартната форма на византийските чаши се допуска и аварски произход. Дадените по-долу размери и тегло са според данни от музея. В други източници тези цифри варират незначително.

I. Златен бокал с капак (?) (инвентарен номер 17.190.1711a, b)
Размерите на бокала (без капака) са 16.8 x 12.1 cm, а теглото му е 418 g (6 5/8 x 4 3/4 in., 0.922 lb).

Златен бокал (инвентарен номер 17.190.1711a)

Капакът е експониран отделно.

Капак - инвентарен номер 17.190.1711b (публикува се за първи път в Интернет изглед отгоре)

В сайта на музея има и снимка на целия комплект:

Комплект златен бокал с капаче (инвентарен номер 17.190.1711a, b)

II. Златен бокал (инвентарен номер 17.190.1712a)
Подобен на предния, този бокал има сходни размери 17 x 12.4 cm и теглото 430 g (6 11/16 x 4 7/8 in., 0.948lb.).

Златен бокал под инвентарен номер 17.190.1712a

Ако се поразрови по-сериозно в Интернет може да се намери снимка и на този бокал с капака:

Комплект златен бокал с инвентарен номер 17.190.1712a и капак

В същност в първото публикувано описание на съкровището - книгата на Стжиговски "Altai - Iran und Völkerwanderung" (1917), са описани два капака с дупка по средата, единият от които е счупен на две части. Диаметрите им са от порядъка на 13 см, с тегло приблизително 60 и 74 грама.

Черно-бяла снимка на двата капака
(Източник: "Altai - Iran und Völkerwanderung" (1917) - http://www.archive.o...ndvlk00strzgoog)

към трета част >>

Съкровището от Врап (1 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 31 Oct 2010 21:34:00 +0000

Общо описание

В началото на XX век (през 1901 или 1902 г.) край с. Врап, Албания е намерено съкровище. В крайна сметка всички предмети с изключение на два (една купа в The Walters Art Museum, Балтимор (Baltimore), Мериленд, САЩ и един бокал в Археологическия музей (Archaeological Museum), Истанбул, Турция), са се отзовали в The Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк. Общото им тегло е 6.9 кг: 5,5 кг злато и 1,4 кг сребро.

Основната част от съкровището от Врап е изложена в The Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк

Според книгата “Съкровищата на България” от ст. н.с. II ст. д-р Бони Петрунова, то включва “30 златни гарнитури за колани (бел. на автора: в същност в The Metropolitan Museum of Art са заведени 27 различни златни предмета от гарнитури за колан и няма как да образуват 30 гарнитури), 20 гвоздея (бел. на автора: аз бих употребил термина "нитове", като при това те са 12 броя и са към няколко различни елементи от гарнитурите за колан), 7 слитъка (бел. на автора: в същност няма слитъци, може би ст. н.с. II ст. д-р Бони Петрунова е объркала златните накрайници за каишки със слитъци), 4 златни купи (бел. на автора: това са бокали/чаши, три от тях са в левия долен ъгъл на горната снимка), сребърна кана, сребърна кофа, една сребърна и три златни купи с дръжки и две златни пластини от канделабри (бел. на автора: никой предмет не мога да го свържа със свещници)”. Очевидно трите златните ленти, обиците (най-вдясно на снимката) и парчето злато (кюлче) са пропуснати.
Датировката на предметите в The Metropolitan Museum of Art е основно от VIII век и тя се отнася за всички коланни украси. Най-стари са сребърната кофа (предмета с дръжка, долу в дясно на снимката) - от VII век и обиците - от края на VI или началото на VII век. За бокалите се предполага или около 700-та година или също VIII век. Бокалът в Истанбулския музей не е датиран, а за купата в Балтимор се предполага че е правена около 700 г. По стиловите особености няма големи научни спорове, но липсва единно становище кой е създателя на съкровището. В тази връзка не може да се отрича приликата на коланните принадлежности с аварските коланни украси и токи (виж например http://homepage.univie.ac.at/Peter.Stadler/Stadler/StadlerP_1991a.pdf на немски език), както и византийското влияние или изработка на част от предметите. Това обаче не означава че съкровището е притежание на властовия елит от Аварския хаганат или от Византия или пък че изработено в Аварския хаганат. Афиширането му като аварско неглижира съществена част от историческите факти за тази част от Балканския полуостров през VI–VIII век.
Затова си позволявам да направя следните общи бележки към:
I. Изложеното в Ню Йорк част от съкровище
1. В картата към витрината не са обелязани никакви политически граници и никъде в информациите не се твърди че Врап е бил в пределите на Аварския хаганат, нито че съкровището е собственост на Аварския хаганат.

Карта към витрината

2. Най-малко поради ограниченото място и другата цел и функции на информационните табели към витрината, няма и не можем да очакваме да има коментар относно:
- идентичността на кланския знак (дамга) от съкровището със знака върху колан от Озора (място между Дунав и езерото Балатон в Унгария);
- много по характерните за България отколкото за Аварския хаганат находки от типа грифони – ластари, включително и голямата прилика с апликацията на коланата украса от с. Велино, Шуменско.
3. Важно е да се види точното географско местоположение на селото, тъй като в информационните табели на музея погрешно е отбелязано, че Врап е в източна Албания. Също така Божидар Димитров в “12 мита в Българската история”, стр. 63 пише, че в “Източна Албания . . . са открити . . . две големи златни прабългарски съкровища”, очевидно визирайки съкровищата от Врап и Ерсеке (Ersekë). В същност село Врап е в западна Албания, сред хълмистия и труднодостъпен район на Шар планина, на тридесетина километра югоизточно от Дуръс.
Тъй като в Интернет към днешна дата е доста трудно да се локализира с. Врап прилагам две карти:

Местоположение на с. Врап в Албания

По-подробна карта на района

4. Единият от бокалите е с инвентарен номер 17.190.1712a, без да има никакъв друг предмет със същия цифров инвентарен номер, но с друга буква. Вероятно е възможно или се очаква и този бокал да е имал капак (похлупак) или има вероятност капака да е комплект с него.
5. Странно е че в индивидуалната табелка за обиците няма обичайна бележка, че са намерени във Врап и инвентарните им номера значително се отличават от другите инвентарни номера. Но в табелката за цялото съкровище се твърди че всички предмети са намерени във Врап.
6. В интернет не може да се намерят снимки на обиците и златните ленти. Капакът е показан само в профил.

II. Аварски хаганат и взаимоотношенията му с Куберова България
Аварския хаганат е федеративно обединение от различни племена (включително и български), възникнало през VI век. За да охраняват северната граница на Византийската империя Аварския хаганат получава значителни суми. За периода 600-626 г. оценките са, че са получили общо около 25 тона злато във вид на монети и изделия от благородни метали. Това огромен ресурс предизвиква развитие на ювелирното изкуство в хаганата, най-често като приложенията им към коланни гарнитури и конската амуниция, а понякога и като съдове и бижута.
Но поведението на хаганата е непоследователно – например през 626 г. той напада Констатинопол. Вероятно тези действия подтикват Византия да подкрепи отделянето на български племена (и от Аварския хаганат) под управлението на кан Кубрат в държава известна като Стара Велика България. Самият Кубрат е израстнал в Константинопол и е приятелски настроен към Византия. След смъртта му в средата на VII век неговите синовете образуват няколко държави, една от които е Куберова България. Сведенията са за нея са твърде оскъдни, но това което почти не се оспорва, е че Кубер мигрира в Аварския хаганат, където прекарва петнадесетина години като високопоставен поданик, управляващ в Сремска област (дн. Сремска Митровица), Панония. Прави неуспешен опит за завземане власта в хаганата, вероятно подтикнат от образуването на Дунавска България 680-681 г. След това е принуден да се премести на територията на Византия в Керамисийското поле (между Битоля, Прилеп и Лерин) в днешна Македония. Заедно с него са поне още един син на Кубрат, доведените българи от Стара Велика България и немалобройно население от сремско. Това се случва според различни източници в периода 680-684 г. Някои историци приемат, че заселниците има статут на федерат (вътрешно самоуправление срещу задължение да предоставя военен контингент на Византия), а византийците се съгласяват с тяхното присъствие, тъй като имат нужда от щит срещу аварските нашествия. Но това не съответства на опита на кан Кубер (неуспешен) през 685 г. да овладее Солун и игнорира факта, че той може и да е приет като син на съюзника на Византия Кубрат. След този неуспех няма сведения за Кубер и не е ясно кога управлението се поема от негови наследници. Обаче няколко години по-късно - през 688 г. войска на император Юстиниан II е разгромена от българи в Егейска Македония (битката в клисурата Аконтизма, северно от Кавала). Археологическите материали след това показват, че Куберова България се разширява и след време стига до Корча и Елбасан (днес в Албания). Българи са се населили и в полетата на Ресен и Охрид, а следи от аулите са открити в Прилеп, Кичево, Девол (Албания), Кавадарци, Тетово и други. Същевременно в този период по тези места липсват всякакви археологически следи от византийско присъствие – например печати на местни управители и находки от славянско население - например славянски погребения. От тогавашното българско присъствие и до днес са останали много топоними. Всичко това заедно свидетелства за трайно и уседнало монолитно българско население въпреки липсата на преки писмени сведения. Византийската империя успява да запази или да си възвърне само крайбрежието Солун – Дуръс поради абсолютното превъзходство във флота (българите, а и славяните населяващи земите между Куберова България и Солун нямат кораби).
Тази България е просъществувала като самостоятелно формирование до първото десетилетие на IX век, когато се установява обща граница с Дунавска България (след преземането на Сердика от хан Крум през 809 г.). Тогава започва и процес на присъединяването й към по-голямата България, със сигурност завършил при Борѝс I Михаѝл Покръстител (852-889).
Аварския хаганат престава да съществува като самостоятелна държавна формация малко по-рано: в края на VIII в. и началото на IX в. е погълнат основно от франската империя на Карл Велики, а последните остатъци от хаганата (Трансилвания) са присъдинени към България от хан Крум през 805 г.

към втора част >>

Боровското съкровище – част от трако-египетската връзка?

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 30 Sep 2010 20:32:00 +0000

Вместо увод
Тракийското съкровище, открито случайно през 1974 г. близо до с. Борово, Русенско, е добре известно.

Боровското съкровище (без ритона с протоме на кон), НИМ. Всичките съдове са сребърни с позлата и са изработени през ІV в. пр. Хр.

Трите ритона (с протоме на кон, сфинкс и бик), каничката-ритон и купата са изследвани и описани от най-видните български траколози.

Ритон с протоме на кон

Ритон с протоме на сфинкс (лъв с човешко лице)

Ритон с протоме на бик

Каничка-ритон

Сребърна купа с позлата. На дъното има сцена “Грифон напада кошута”

Прави впечатление обаче, че изследванията и описанията са доста подробни от гледна точка на самата тракийска култура и няма съществен коментар за връзката на траките с останалия свят, с изключение становищата относно класическия (разбирай елинистичния) стил на изработка. В частност няма ясно обяснение (поне аз не съм го срещал) дали изобразяването на сфинкс в боровското съкровище е свързано с контактите на траките с древен Египет или с гръцката митология (където сфинкса се появява като египетско влияние).

I. Какви са фактите относно ритона с протоме на сфинкс от Боровското съкровище:
1. На средния фигурален фриз на каничката-ритон има изобразени ритони с протоме на сфинкс и кон, без да има останалите съдове от съкровището.

Изображението на ритона с протоме на сфинкс

Изображението на ритона с протоме на кон

2. От цялото съкровище само на три предмета има нанесени надписи - по шийката на каничката, по корема на коня на и по корема на сфинкса.
3. Ритоните с протоме на сфинкс и кон имат еднакви вертикални украси на рога, за разлика от хоризонталната украса на ритона с бик.
4. Устията на каничката, ритоните с протоме на сфинкс и кон имат еднаква украса – т.н. “вълчи зъби”, като аналогична украса има и на купата.
7. Сфинксът е най-големия от известната до момента тракийска торевтика.

Всички тези факти подсказват, че ритоните с протоме на кон и сфинкс, заедно с каничката ритон имат и самостоятелно значение в Боровското съкровище, без това да ги противопоставя на останалите два предмета.

II. Сфинксът в тракийската торевтика – малка извадка
1. В Панагюрското съкровище (края на IV и началото на III в. пр. н.е.) дръжките на антропоморфните канички – ритони завършват със сфинкс.

Един от сфинксовете в Панагюрското златно съкровище

2. На двете обици на “тракийската принцеса” от Могиланската могила също има сфинкс.

Сфинксът на обица от Могиланската могила

3. В Маврова могила през 2000 г. е намерен златен пръстен-печат с вдълбана фигура на крилат сфинкс. Датиран е от втората половина на ІV век пр. Хр.

Пръстен-печат от Маврова могила

Освен това в Рогозенското съкровище се срещат изображения на грифони (тялото им е еднакво, но главата им е различна в сравнение със сфинкса). Изводът е ясен – сфинксът не е случайно или изолирано явление в тракийската торевтика.

III. Кратка справка за символните значения на сфинкса, коня и бика
Египетският сфинкс се асоциира с царство и слънчевото божество. Съвършенно друга символика има сфинксът в гръцката митология. В цикъла от разказите за Едип сфинксът е демонично същество, олицетворение на нещастието (давал на хората труднорешима загадка и след като не получавал правилния отговор ги изяждал, а когато тя била разгадана, сфинксът се самоубил).
Конят е особено популярен сред траките като животно и като символ, олицетворяващ царската власт.
Бикът като символ обикновено означава мъжкото начало в природата, силата, плодовитоста, царския сан.
Общият белег на тези алегорични фигури е царския признак и не ми е известна причина по която майстора или поръчителя на боровското съкровището да са търсили в сфинкса демонична изразност.

Заключение
Учените са намерили доказателства за контакти между траки и египтяни преди хиляди години. Например в България са открити няколко скарабея, единият от които е надписан с името на египетски фарон, царуващ преди около 4000 г. Освен това има езикови сходства, общи топоними, мотиви за търговия и културни паралели между двете общности. Цялостната картина на взаимотношенията им обаче е още далеч от детайлно разбиране.
В този контекст не е изключено образността на сфинкса в боровското съкровище да е свързана с египетския смисъл на символа, въпреки изобразяването му с крила, характерно повече за гръцкия стил. Аргумент за това трябва да се търси в съпоставката с другия основен ритон в сервиза – този с протоме на кон. Благородността и царствената осанка на това животно (а също така и аналогичните черти на бика) трудно се съчетават с демонично същество от гръцката митология.

Съкровището от Галиче (2 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 02 May 2010 07:14:00 +0000

<< към първа част

Другата фалера с човешка фигура е малко по-малка - 15,8 см в диаметър. Изобразен е голобрад конник в профил, с дълга коса закриваща ушите и носещ 4 обръча на своята шия. Облеклото му се състои от панталон и дългопола дреха закриваща седлото му. С лявата ръка конникът държи юздата на коня.

Фалера с конник

Вероятно това изображение е бог – конник, а заедно с първото представят женско и мъжко божествено начало в религиозните вярвания на траките от предримската епоха.

Фалера с растителни елементи 4

Фалера с растителни елементи 5

Фалера с растителни елементи 6

Фалера с растителни елементи 7

Фалера с растителни елементи 8

Фалера с растителни елементи 9

Фалера с растителни елементи 10

Фалера с растителни елементи 11

Фалера с растителни елементи 12

Всички апликации са с отвори по периферията, което означава че са прикрепвани (пришивани) към основа или ремъци. Предназначението им се съвързва с украса на парадно въоръжение - на щита, ризницата или колана на тракийския воин или сбруята и гърдите на коня му. Размерите и липсата на други функционални особености не придават много достоверност на версията за използването им като токи на колан (той трябва да е широк 20 см и да се закопчава с друг механизъм).
Съкровището от Галиче се съхранява в Археологическия музей в София, а в Регионалния исторически музей, Враца е ескпонирано копие, от което са снимките.

Съкровището от Галиче (1 част)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 29 Apr 2010 20:13:00 +0000

В околностите на с. Галиче, Бялослатинско, област Враца през 1918 г. е открито сребърно съкровище. Според трудно проверяеми данни една жена случайно намерила 24 позлатени сребърни апликации - фалери (кръгли пластинки), но докато официалната власт разбере, са останали само 14 броя. Последните, съгласно тогавашните правила, са били предадени в Националния археологически музей.
Историците и археолозите ги класифицират като тракийска торевтика от т.н. предримски период, представен и с други паметници на културата: Севтополис, Кабиле, гробниците при Казанлък и Свещари, съкровищата от Панагюрище, Якимово, Кралево и Равногор и други.
Датировката му е II в. пр. Хр., но не е установено еднозначно дали съкровището е било заровено от местните траки по време на келтските нашествия (до II в. пр. Хр.) или по късно при римските завоеватели.
Самите фалери вероятно са местно производство, изработени от предварително приготвена матрица. Всичките са изпъкнали, като повечето от тях са украсени с растителни елементи – листа и розети, а само на две от фалерите има други изображения – на едния е жена, а на другия - конник.

Фалера с женски бюст

Релефният женски образ, вероятно на богиня, е върху най-голямата фалера с диаметър 18,3 см. Косите й са сплетени на две дълги плитки, а цялата шия е плътно закрита от 8 шийни обръча (торкви) поставени един над друг. Дрехата е с презрамки леко свалени на раменете, като те и деколтето са допълнително украсени с триъгълници. Самата дреха пада на много лъкатушни гънки по гърдите, а пищните форми подсказват, че е богиня на плодородието. Над раменете й има две птици – може би орли или ястреби. Краката им са във въздуха, въпреки че крилата им не са разперени.
Фризурата от две плитки и многобройните торкви не се срещат при други женски изображения от Мизия, и затова се възприемат като белези за различна етническа принадлежност и келтско влияние.

Фалера с растителни елементи 1

Фалера с растителни елементи 2

Фалера с растителни елементи 3

към втора част >>

Средновековно съкровище, с. Дружба, Видинско

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 22 Apr 2010 14:22:00 +0000

За първи път видях средновековното съкровище от с. Дружба, Видинско преди няколко години (септември 2006 г.) в НИМ, София. То е от четири предмета с разнороден стил на изработка: чаша, прочелник (накит за глава, който за разлика от диадемата, се формира от плочки предимно в предната част на главата, пришити върху лента, която се завързва или закопчава на тила) и две гривни. Съкровището е датирано от XIV век и е изработено от злато и сребро.
Въпреки че още тогава направих снимки, не успях да намеря подходяща информация и затова отложих публикуваното – съкровището очевидно бе познато добре само на специалистите.

Чаша, поглед отгоре

Съвсем наскоро обаче ми попадна статията на В. Павлова «Към въпроса за средновековните прочелници от XIII - XIV век», публикувана 2009 г. в който доста място е отделено за видинския прочелник, съставен от (цитирам и илюстрирам с мои снимки): “сребърни позлатени триъгълни пластинки, свързани с шарнири по наклонените страни.

Прочелник

В основата на две пластинки са запазени по шест двойки петличета, през които е нанизана тънка тел. На нея са окачени капковидни кухи висулки (на една апликация са запазени пет) обрамчени със ситни „пъпчици".

Капковидни висулки

Пластинките се редуват според разположението им по дължината на накита и съответната им украса (нанесена чрез изчукване), която изпълва цялата повърхност. Върху едните са изобразени лъв в ход, виещ се ластар и лилия, а върху другите - дракон със завито змийско тяло в рамки от „пръстенчета" и „пъпчици".

Една от пластинките

. . . Накитът от Видинско, въпреки че е частично запазен, е изключително интересен и поради своя състав и изобразителен репертоар повдига въпроси относно датировката и мястото на производството му. Веднага трябва да се отбележи, че той принадлежи към по-сложните съставни
украшения. . . . Стилистиката на изображенията (твърде декоративното третиране, разчленяването на детайлите, подчертаната изразителност) насочва към паметници, изработени или повлияни от готическия стил на XIII в. Наред с това, към по-ранна датировка насочва и състоянието на частично запазения накит - пластинките са фрагментирани, дупчиците са пробити допълнително, без оглед на украсата. Всичко това свидетелства за дълга употреба. Известно е, че скъпите вещи, а най-вече накитите, са предавани по наследство или пък пазени като благороден метал и времето на производство е различно от времето на тяхното укриване. Предполагам, че подобна е съдбата и на „видинския" накит, който е попаднал в съкровището към края на XIV в., ала изработката му сочи по-ранно време.”

Добавено 2011 г.
Ето и снимки на двете гривни.

Гривна

Най-старата българска икона

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 14 Feb 2010 22:51:00 +0000

Преслав - втората столица (от 893 до 971 година) на Първата (Дунавска) българска държава е бил блестящ град, символ на нейното величие, на християнското начало и на приемането на българския език за единствен език на държавата и църквата. След превземането и разграбването му от византийците през 971 г., Преслав никога не възстановява значението и разцвета си. Затова през 1909 г. при откриването на парчета от керамична икона в руините на Патлейнския манастир "Св. Пантелеймон" (намиращ се съвсем близо до Преслав и разрушен при същото византийско нашествие), с основание никой не се съмнява в хилядолетната възраст на находката.
Въпреки че съвременната история на иконата започва преди повече от сто години, все още работата по нея не е завършена. На откривателя й (преславският учител Йордан Господинов) са били необходими около две години докато сглоби през ноември 1911 г. бюстов образ на светеца изобразен на иконата. Тoй е съставен основно от двадесет цветни плочки, разположени в пет хоризонтални реда и четири отвесни колони, а в областта на дясното рамо има добавена допълнителна част. Всяка от плочките е квадратна със страна 12 см. и те вероятно са били обрамчени в дървена рамка, незапазила се до наши дни.

Иконата (от изложба в Президенството, 2010 г.)

Започват и спорове дали е иконата е вносна или правена в работилница към манастира и кой светец е изобразен на нея, като в крайна сметка иконата прекарва десетилетия “забравена” в навес към манастира (до 1948 г.).
За решаване на дилемата помагат археологическите проучвания направени основно във втората половина на миналия век. Те осветяват една част на приложното изкуство през епохата на „Златния век на българската култура“. Вероятно заимствано като идея от Близкия изток, рисуваната керамика в Преслав се развива в неподозирани мащаби благодарение на две основни предпоставки: необходимост от украса на храмове и представителни сгради в новата столица и наличието на големи количества от суровина - бяла глина. Тя позволява ярко многоцветие и свежест на изображенията върху плочките. В резултат на тези условия и творческото взаимодействието на преславските майстори-керамици и художници, рисуваната им керамика придобива собствен стил, отличаващ се от стила на другите художествени центрове на Балканския полуостров през Х в. Това дава възможност на намерената икона (с образ идентифициран като свети великомъченик Теодор Стратилат), да се погледне под нов ъгъл, като:
- най-старата българска икона (от края на ІХ в – началото на Х в.) и едно от достиженията на приложното изкуство през епохата на „Златния век" на българската култура;
- с най-висока художествена стойност от преславска рисувана керамика. Забележително е, че неизвестният художник е изразил и духовния мир на светеца чрез уверен рисунък и тънко цветоусещане;
- единствен намерен до сега по размери такъв образец на керамичното иконописване.
Любопитни са и още два факта:
- подобно производство се появява и в Константинопол към края на Х или началото на ХІ в., свързвано със заимстването на тази технология от Преслав след завладяването му през 971 г.;
- иконата по техника представлява бяла предфаянсова керамика. За сравнение в Германия, Холандия и Англия фаянс се прави след края на XVI век.

Във връзка с иконата обаче остава да се реши дали останалите намерени плочки с фрагменти от две рамена не допълват бюста с част от торса. Според иконографските канони може да се очаква, че се виждат и двете ръце на светеца (едната благославяща, а другата държаща Библията или поддържаща хитона му). Има и плочки останали извън реконструкцията с надпис СВЕТИ ТЕОДОР (на гръцки).
Но и в този си вид, шедовъра оцелял през вековете буди възхищение не само у нас, а и в Германия, Варшава, Москва, САЩ и др.

Копие на иконата в музея на Велики Преслав
(Забележка: различието в цветовете спрямо първата снимка се дължи до голяма степен на различното осветление)

Траянови врата (Щипон) – трета част

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Mon, 18 Jan 2010 18:35:00 +0000

<< към втора част

Представа за дебелината на стените може да получите от следващата снимка:

Крепостта е изградена от тухли и камък

Вътрешен вход

Крепостна стена

Арка към задната част на крепостта

Вход към подземен тунела

Крепостта е паметник на културата от национално значение, а местността е категоризирана като "историческо място".
До към XIX век близо до укрепленията е имало изградена огромна за времето си триумфална арка. През нея е могъл да мине копиеносец на кон с вдигнато копие. Нейна рисунка е направена в началото на XVIII век:

Триумфална арка при Траянови врата
(рисунка от около 1700 г., Източник Уикипедия)

След битката няма кой да спре българските войски и за кратко време са отвоювани североизточна България, както и земите до Солун и източното крайбрежие на Адриатическо море. Ето как е изглеждала България през 997 г. (нарочно за източник е ползвана англоезичната Wikipedia), когато Самуил приема титлата цар:

България при цар Самуил, източник англоезичната Wikipedia

На Византия и са нужни много време да се съвземе от последиците след битката при Транови врата. Императорът три години се бори срещу вътрешни бутове целящи свалянето му от престола, но успява да се справи. Постига и военни успехи срещу арабите, което му дава възможност да прехвърли основните бойни действия срещу България.
За България началото на царуването на Самуил е белязано с паритет на силите с Византия. През новото хилядолетие обаче поредица от военни грешки и предателства бързо стопяват българската територия. След беласишката битка (29 юли 1014 г.) император Василий II пленява и ослепява между 14 и 15 хиляди български бойци. Гледката им предизвиква смъртта на цар Самуил. Почвата, подготвена от братоубийството на Арон, довършва останалото. Синът на Самуил царува съвсем кратко време, убит от братовчед си Иван Владислав. Като цар Иван Владислав отново ползва убийство за политически цели, без това да му носи успех. Неговата смърт бележи края на Първата българска държава. Някои историци приемат че синът на цар Иван Владислав – Персиан e коронясан за следващ цар под името Персиан II и е царувал няколко месеца до залавянето му от византийците.

Траянови врата (Щипон) – втора част

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 17 Jan 2010 17:26:00 +0000

<< към първа част

Краят на царуването на Петър I не е така блестящ както началото. България е притисната от две страни и не е в състояние успешно да се защитава срещу външни врагове. Следващият цар Борис II след кратко управление е пленен от византиците и според тях престава да съществува легитимна българска държава. Обаче за синовете на комит Никола надеждата не е загубена – България има законен владетел дори и той да е в плен, и затова повеждат борба със собствени сили. Успехите им привличат както последния преславски патриарх Дамян, така и избягалите от плен Борис II (убит при пресичане на границата) и брат му Роман, но в същото време тревожат Константинопол. И последното е естествено, защото това не е "славянска", още по-малко "македонска" държава – нейната власт е от българския царски Крумов род, духовната власт е на българската православна църква, военните названия и титли са български, несрещани в други съседни държави. Затова всички съвременници и извори схващат държавата като българска и до последно царете й се титлуват “самодържец български” (Битолски надпис, между 1015 и 1018 г.)
За да приключи с покоряването на България, византийския император Василий II лично повежда воиската си към Средец (днешна София). Рядко император пряко ръководи военни действия – това е опасно и за живота му и за трона му, но е сигурен знак че целта е изключително значима и че най-добрите и многобройни военни сили са отделени за операцията.
Първият провал на военната мисия е неуспешната 20 дневна обсада на Средец (25 юли – 14 август 986 г.). Но той е незначителен в сравнение със случилото се три дни дни по-късно. На 17 август 986 г. оттеглящата се византийска войска (по различни оценки от 30 хиляди до 60 хиляди) е пресрещната при прохода Траянови врата (Щипон) и напълно разгромена от българите. Единствено личната императорска охрана и самия император като по чудо се спасяват с бягство.

Паметник по случай 1000 годишнината от битката при Траянови врата
(намира се по пътя за крепоста)

Карта на военните действия (източник: англоезична Wikipedia, автор Kandi, лиценз GNU Free Documentation License)

Българските историци са единодушни, че битката е водена от Самуил (виж картата) в качеството му на военачалник, като по същото време Роман е “де юре” цар. Щабът на самуиловата армия се е намирал в крепостта Щипон (Траянови врата). През 2006 г. на входа й е поставена възпоменателна плоча.

Възпоменателна плоча
(Забележка: обърнете внимание че Самуил приема титлата цар единадесет години след битката - през 997 г., след смъртта на Роман)

Самата крепост (40 метра ширина и 90 метра дължина) е била част от цялостна фортификационна система. Построена е върху естествено защитено възвишение, заобиколено от река и гора. До днес са запазени оградни зидове с до 4 метра височина и ширина 2.20 метра, останките от 6 входа, 3 кули и подземен тунел. Крепостните кули са с вътрешни сводови проходи, оръжейни ниши и височина до 6 метра.

От вътре на крепостта: арките на главния вход

От вътре на крепостта: лявата арка на главния вход

От вътре на крепостта: дясната арка на главния вход

Ниша

към трета част >>

Траянови врата (Щипон)

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Thu, 24 Dec 2009 23:42:00 +0000

През 986 г. българите “разбиха в Щипон (сега Траянови врата) гръцката войска на цар Василий” [Битолски надпис]. Загубите на византийците са колосални и поставят пред сериозно изпитание властта на императора. Други аналогични победи са ставали крайгълен камък за издигане величието и моща на българската държава, а в този случай 32 години след победата над днешен Ихтиман, Първата българска държава (Дунавска България) престава да съществува.
Защо? Ето

Кратка хронология на последния век на Първата българска държава

При управлението на Симеон I Велики България бележи връх в историята си. Културният разцвет е съчетан с териториално разширение и амбиции за първенстваща роля в християнския свят. България се простира от Будапеща, Карпатите и Днепър на север до Адриатическо море на запад, Егейского море на юг и Черного море на изток.

20 август 917 г.: битката при Ахелой. След една от най-страховитите загуби за Византийската империя (в битката тя губи може би 60 000 – 80 000 души) Симеон става де факто управител на целия Балкански полуостров, с изключение на Константинопол и Пелопонес. Приема титлата „Василевс на всички българи и гърци“ и издига статута на българската архиепископия до патриаршия. Царската му титла и партиаршеското достойнство обаче не са признати от Византия.

27 май 927 г.: Симеон I Велики умира. Още приживе, по неизвестни причини той лишава от короната първородния си син и го замонашва, като посочва втория си син Петър за свой наследник.

8 октомври 927: Петър I сключва църковен брак в Константинопол с принцеса - внучка на византийски император. Династичният брак е придружен с безпрецедентен мирен договор, по силата на който е призната царската титла на Петър I («цар на българите») и патриашеския сан в българската православна църква. Същият договор поставя началото на още едно изключително обстоятелство – 40 годишен мир между Византия и България, прекъсвайки почти непрестанните военни действия до момента. И в двата лагера има много противници на този брак, но важното е че мирния договор засяга целия християнски свят, тъй като до този момент църковните дела от почти 500 години (от 451 г.) се управляват от пет настоятели: на Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската църкви (т.н. Пентархия). Българската патриаршия става шеста в този ред и същевременно е първата призната самостоятелна църква измежду църквите на редица новопокръстени европейски народи.

16 август 963 г.: като византийски император под името Никифор II Фока е коронясан популярен военначалник, който обаче няма роднински връзки с българското царско семейство. Новият император отказва да преподпише мирния договор докато синовете на цар Петър I (Борис и Роман), не са изпратени в Константинопол като заложници.

юни-юли 967 г.: Никифор II Фока фактически денонсира мирния договор, въпреки че българските царски синове са все още заложници в Константинопол. Императорът организира поход в българските земи и освен това привлича киевски княз Светослав Игоревич за съюзник.

лятото на 968 г.: първия поход на княз Светослав в българските земи. Войската ни е разбита, вследствие на което Петър I получава инсулт и умира след няколко месеца. Заради нападението на киевското княжество от печенези, Светослав се връща в родината си и се справя с опасността.

969 / 970 г.: поради моментни геополитически съображения (страх от нов поход на княз Светослав, този път срещу Византия), Константинопол пуска заложниците Борис и Роман, като първия става български цар под името Борис II. Той се опитва безуспешно да се справи с втората руска инвазия на Балканите и попада под зависимостта на княз Светослав. Руските войски, подкрепени от българи, обаче губят сражението с византийците в Тракия.

971 г.: византийските войски преминават в контранастъпление като превземат Велики Преслав, пленяват цар Борис II (заедно с брат му Роман) и същевременно прогонват княз Светослав на север от Дунава. На церемония в Константинопол лишават Борис II от царските регалии, с което приемат че са се справили с България. Тъй като Борис II има само дъщери, за да прекъснат българския царски род, византийците скопяват Роман. Те обаче не могат да наложат власта си върху т.н. комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синовете на българския болярин Никола, управител на комитат (област) Средец. Техните владения стават център на последните усилия за запазване на Първата българска държава.

977 г. (според други източници 980 г.): Борис II и Роман успяват да избягат от пленичество си и се насочват към земите на комитопулите. Обаче на българската границата Борис II е взет за византиец (заради облеклото си) и убит. Роман е приет като цар, но поради физическото си състояние и интерес към църковните дела, действените фигури в управлението са били двамата останалите живи към този момент комитопули: Самуил и Арон.

17 август 986 г.: битката при Траянови врата. За да сложи край на съпротивата на българите, император Василий II предприема поход към Средец, който обсажда безуспешно 20 дни. При отеглянето си, той е пресрещнат край днешен Ихтиман и в битката при Трянови врати загубва почти цялата си армия. Самият император едва се спасява.

14 юни 987 г. (годината е спорна): След раздори (вероятно заради съглашателската и задкулисна политика на Арон), Самуил избива целия род на брат си, с изключение на синът му Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му - самуиловия син Гавраил Радомир.

991 г. (или 992 г.): цар Роман попада отново във византийски плен, този път до края на живота си. Пълната власт е в ръцете на Самуил, който продължава да счита Роман за цар.

997 г.: цар Роман умира в Константинопол. След неговата смърт Самуил приема титлата цар. Тази титла (може би) е призната от римския папа.

29 юли 1014 г.: битката при с. Ключ (Беласишката битка). 15 000 български воини са пленени и ослепени, като на всеки сто души е оставен едноок водач, който да отведе слепците при Самуил. За тази своя жестокост, византийският император е наречен по късно "българоубиец." От вида на ослепените си войници цар Самуил получава удар и почива в “края на лятото” според Битолския надпис. Престолът наследява сина му Гавраил Радомир.

лятото на 1015 г.: Цар Гавраил Радомир е убит от този, който е спасил от сигурна смърт - братовчед си Иван Владислав. Последният се обявява за новия български цар.

1016 г.: Цар Иван Владислав убива Иван Владимир (зет на Самуил) за да го премахне като евентуален претендент за престола.

февруари 1018 г.: Цар Иван Владислав е убит при обсада на крепостта Драч. Скоро след това цяла България попада под византийска власт за почти 170 г.

към втора част >>

Историческият музей във Велинград (3 част) – зала “Николай Гяуров”

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sun, 06 Dec 2009 20:50:00 +0000

<< към втора част (Великденски писани яйца)
Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, един от най-знаменитите басови гласове на XX-ти век. С дарение от неговия син Владимир е поставена основата на експозиция в самостоятелна изложбена зала за световно признатия певец в Историческия музей във Велинград.

В с. Лъджене (днес квартал на Велинград) в семейството на Марияна и Георги Гяурови се ражда сина им Николай на 13 септември 1929 г. (Забележка: към днешна дата – 6 декември 2009 г. в Уикипедията и други източници се твърди, че е роден в с. Каменица).

Николай Гяуров (роден в с. Лъджене, околия Пещерска, област Пловдивска) завършва местната прогимназия с отличен успех

Отрано проявявайки интерес към пеене и актьорски изяви, в казармата е диригент и солист на военен хор. Талантът му е открит от композитора Петко Стайнов. От 1949 г. учи белканто в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. От следващата година до 1955 специализира в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва със златен медал Московската държавна консерватория “П. И. Чайковски” като ученик на известния певец и педагог Александър Иосифович Батурин.

Писмо на Н. Гяуров от Москва до родителите му

Краят на обучението е начало на шеметна му кариера. Първата награда на V световен младежки фестивал във Варшава 1955 г. и Голямата награда от международния конкурс по пеене в Париж 1955 г. отварят пътя на Гяуров към световните сцени. Дебютира в Софийската народна опера, но още в първото десетилетие след това вече е пял в най-големите и престижни оперни театри в света:
- Болшой театър (Большо́й теа́тр, Москва, CCCР – днес Русия) като стажант в периода 1956-1957 г., а от 1957-58 г. — солист;
- Държавната опера (Staatsoper, Виена, за първи път през 1957);
- парижката Гранд-Опера (Grand opéra, дебют 1958 г.);
- Ла Скала (La Scala, Милано, Италия - от 1959 г., като първи бас от 1961 г.);
- Кралската опера (Theatre Royal, Covent Garden - Лондон, започвайки от 1962 г.);
- Метрополитън опера (Metropolitan Opera, Ню Йорк: от 1965 г. до 1996 г.).
Репертоарът му включва басови партии на руски и италиански език от всички световноизвестни опери в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и талант. И все пак в половинвековната му кариера няма как да не бъдат отбелязани превъплощенията му в ролите на Борис Годунов (от едноименната опера на М. П. Мусоргски), Мефистофел (“Фауст” от Ш. Гуно), Филип II (“Дон Карлос” от Дж. Верди), Дон Жуан (“Дон Жуан” от Моцарт), Дон Базилио (“Севилския бръснар” на Росини) и други.

Сценичен костюм на Гяуров

Те му носят непреходна световна слава и признание, заедно с трудно изброимо множестово от награди, почетни титли и звания. По важните чуждестранни признания са:
- “Комендаторе д`Итали” (1975 г.);
- Голямата награда за 1977 г. на Италианската асоциация за изкуства, наука и култура "Рома - Европа" за заслуги към световната и италианската музика;
- Международна награда за изкуство “Златният стрелец” (1978, Италия);
- Сребърен медал на мира на ООН за неговия принос чрез изкуството за взаимното опознаване, сближаване и сътрудничество между народите в света (1979), връчен му от тогавашния Генерален секретар на ООН Курт Валдхайм;
- Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция) и т.н.
За наша радост те са съпроводени и с признанието му в България. Освен като народен артист, Гяуров е награден с орден "13 века България" - за изключително големи заслуги към българската култура и във връзка с неговата 60-годишнина (1989) и е удостоен с титлата "доктор хонорис кауза" (почетен доктор) на Музикалната академия "П. Владигеров" в София (2000 г.).

Президиумът на Народното събрание удостоява Николай Гяуров със званието Народен артист през 1962 г.

Николай Гяуров е носител и на най-високото българско държавно отличие: орден "Стара планина"- първа степен, за извънредните му заслуги в оперното изкуство.

Орден "Стара планина"- първа степен, присъден на Николай Гяуров

Между другите многобройни награди са и ордените "Пиетро Маскани" и "Луиджи Илика", кавалер на френския “Орден за изкуство и литература”, почетен член на виенската Щатсопер, на Московската консерватория "Чайковски", камерзингерин на Австрия (най-престижната титла, която се присъжда на оперни певци в Австрия). Няколко пъти получава международната награда "Орфей" на Френската академия за грамофонен запис на оперни произведения, Голямата награда на Френската академия за грамофонни плочи "Шарл Кро" и други.
В музея може да видите и чуждестранна монета с лика на световноизвестния певец:

Монета, с лика на Николай Гяуров, изработена в Австрия

На името на Гяуров е наречен връх на остров Ливингстън, в Южния Шетландския архипелаг, Антарктика.

Във Велинград е издигнат паметник-бюст на певеца.

Бюст-паметник на Николай Гяуров (1929 – 2004) във Велинград

За Николай Гяуров завесата завинаги пада на 2 юни 2004 г.

Историческият музей във Велинград (2 част) - Великденски писани яйца

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sat, 28 Nov 2009 21:41:00 +0000

<< към първа част
Трансформиран древен обичай, днес боядисването и украсяването на яйца е неотменна част от празнуването на Великден в християнските семейства. Техниките за тази цел са много разнообразни, но една от най-старите е свързана с писаните с восък яйца.

Разпространение на восъчната техника при украса на великденските яйца в Европа

Обърнете внимание на определението “писани” – яйцата не са просто боядисани, а изписани с майсторство и любов. В района на Велинград това става като върху предварително сварените в посолена вода и изстинали (желателно бели) яйца се нанася восък първо върху тази част, която трябва да остане небоядисана. След това яйцето се потапя в най-светлата боя - жълтата и след като изсъхне се покриват с нов восъчен слой орнаментите, които трябва да останат жълти. Яйцето се боядисва в следващия цвят – червено и отново след изсъхване се нанася восък върху местата, които трябва да останат червени. Този процес продължава до най-тъмния цвят, но за да не получи неприятно наслояване на цветовете, се препоръчва или да се ползват светли тонове или преди боядисване със следващ цвят, предишния да се изсветли (най-често със стипца).
До появата на изкуствени оцветители за бои са се използвали отвари от части на растения или ядки: люспи от кромид лук или орехи и кори от ябълки за жълта, смрадлика за оранжева, коприва за зелена, дъбови кори или риган за червена, червено цвекло за лилава и т. н.
Нанасянето на разтопения восък се извършва по два начина:
- със стъклена главичка на карфица, забодена в неподострената страна на молив. Така се изписва нещо като разтеглена капка – сълзовиден елемент от много красиви цветя и фигури;
- писалка, чиито връх е тънка тръбичка от която изтича разтопения восък. С този инструмент се получават тънки линии с равномерна ширина.

Писалка за изписване на яйца

Накрая яйцето се нагрява до стопяване на восъка и той се отстранява с парцалче или хартия.
В някои райони на България обаче небоядисаното яице се апликира с цветен восък, като контурите на орнаментите се очертават с почернен восък.
От най-голямата в България колекция – над 1000 писани яйца, подбрах следното:

Яйце с кръст

Яйце (1)

Яйце (2)

Яйце (3)

Яйце (4)

Яйце (5)

Ето и няколко комплекта писани яйца:

(1)

(2)

(3)

(4)

(5)

(6)

А накрая две яйца с вносна украса.

Яйца, украсени в Европа

към трета част (зала "Николай Гяуров") >>

Историческият музей във Велинград

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Sat, 21 Nov 2009 21:39:00 +0000

Адрес: гр. Велинград 4600, квартал Каменица, ул. "Владо Черноземски" No. 4
Работно време: 09.00 - 17.00 ч.
Почивeн дeн: неделя

Музейното дело в Чепинския край тази година (2009) навършва едно столетие. От събраните в училища и читалища експонати в средата на миналия век е учреден Исторически музей в наскоро образувания (през 1948 г.) гр. Велинград. Няколко месеца след това той се преобразува в Къща - музей "Вела Пеева" (градът носи нейното име). От 1982 г. музеят разполага със специално построена сграда с големи и удобни за експониране зали.

Сградата на музея

Министерство на културата променя статута му отново на Исторически музей през 1991 г., но част от велинградските жители и до днес го знаят като «музея на Вела Пеева». Понастоящем в него се съхраняват и проучват повече от 17 000 археологически находки, предмети от стария бит, икони, старопечатни книги, лични вещи, снимки и документи. Организирани са четири постоянни експозиции:
- мемориална част, посветена на Вела Пеева;
- етнографска експозиция наречена “Планината - гостоприемен дом”;
- Великденски писани яйца;
- зала "Николай Гяуров".
Музеят е и в стария и в новия списък на Стоте национални туристически обекта.

Вела Пеева (1922-1944, истинско имe Величка Пеева Пеева) е партизанка от отряд “Антон Иванов”. Ранена в засада, тя се укрива повече от месец в планината, но е открита и обкръжена от ловна рота. За да не попадне в плен се самоубива.

Част от експозицията за Вела Пеева

Етнографската експозиция наред със задължителните разнообразни местни народни носии съдържа и много предмети от бита на родопчани.

Народна носия (1)

Народна носия (2)

Народна носия (3)

Народна носия (4)

Палешник (работната част на плуг)

Дарак-чесало

Копан (бухалка)

Павурче (mлосък съд за течност, обикновенно ракия)

Може да се видят и копаня (продълговат плитък съд, издълбан от дърво; корито), кутел (дървен издълбан съд за чукане на жито или ориз), крондир (съд за вино или ракия, от метал или глина във форма на стомна или кана, с украса, с който канят на сватба). Списъкът с предмети обаче е твърде дълъг за изчерпателно изброяване, но може да бъде продължен със звучни и непознати за мен имена, като чакаларник, кандра . . .

към втора част (Великденски писани яйца) >>

Регионален исторически музей, Пазарджик

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Wed, 21 Oct 2009 13:09:00 +0000

Адрес: пл. К. Величков № 15
Работно време: 08:30 - 17:00 часа
За посетители: 09:00 - 12:00 часа и 13:30 - 16:30 часа
Събота: 10:00 - 14:00 часа
тел.: + 359 344 431 13; + 359 443 108
факс: + 359 34 44 31 44
e-mail: museumpz@abv.bg

Регионалният исторически музей – Пазарджик е включен в списъка на Стоте национални туристически обект. Добре известно е, че е един от най-старите в България - почти на един век (основан е 1911 г.), а първата му музейна експозиция е факт през 1924 г. Сегашната му основна сграда е специално проектирана за него, завършена е и е открита през 1980 г. с обща полезна експозиционна площ 2 680 кв.м.

Главният вход на музея

Централното пано на сградата

Основните исторически експозиции естествено се отнасят за региона на Пазарджик и обхващат времето от палеолита (100–40 хил. г. пр. Хр.) до средата на ХХ век. В тях са представени предмети и от неолита и халколита, богата сбирка на оброчни плочи на Тракийския конник, национално-освободителните борби и историята на гр. Пазарджик след Освобождението през 1878 г. Посетителите често се застояват и пред макета на Куршум хан – един от най-големите на Балканския полустров, построен през 1574 г. и просъществувал до Освобождението. Наречен е така, защото имал кубета, покрити с олово (на турски куршум), а двуетажната му каменна сграда е заемала площ от почти 12 хил. кв. метра. Турски пътешественик е оставил сведения, че в хана има обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70-80 къщи с хареми за първенци, места за везири и министри, и за бедни гости. Макър че според мен цифрите за камилите и конете са преувеличени (даже и да се съберат на такава площ те не могат да се обслужват и разделят между различни собственици), все пак това е било огромно стопанство.

Ето моите акценти от сбирката на музея:

Декадрахми на дероните
През 1937 г. в местността Исови камъни до село Величково, Пазарджишко, е открит глинен съд с 11 сребърни монети. Съдържа декадрахми (монетите са с тегло около 40 гр. всяка) на племето дерони. В музея е изложена една от тях и само това да имаше – посещението му си струва, защото съкровището е единствено по рода си в света.

Декадрахма на дероните, края на VI в. пр. н. е.

На монетите е изобразен човек с камшик, каращ двуколка, теглена от вол в ход надясно. На екземпляра в музея и на още пет монети над него е изобразен летящ орел, който държи гущер в клюна си, а на други - слънце с двадесет и четири лъча.

Марка с декадрахма със слънце (марката не е част от музейната сбирка)

Има и декадрахми с изобразен шлем над вола.

Кратка справка: Нуждата от общоприето средство за размяна е почуствана в зората на човешката цивилизация. От древноста среброто и златото поемат тази роля, като идеята да се постави белег/изображение, гарантиращ качеството и тежеста на металните късове възниква доста късно – около VІІ в. пр. Хр. в гръцките градове. Най-удобната форма – кръглата, е в основата на различни по тегло монетни системи, като общ признак е наименованието на най-дребната сребърна монета – драхмата. Монетата от 2 драхми е известна като дидрахма или статер, а монетата от 4 драхми - като тетрадрахма. Поради високата покупателната стойност сеченето на по-големи монети, като монетата от 10 драхми (декадрахма), било изключение. Липсата на единен теглови стандарт дава възможност намерените монети на дероните да бъде означени и като тетрастатери.
Древните монети не са имали означен номинал, а са се различавали по тегло. Монетите били сечени най-напред със знак от едната страна, а по-късно и от двете страни.

Сбирка от каменни овни в лапидариума
Овенът в древността е домашно и жертвено животно, зодиакален знак, елемент на много произведения на торевтиката (например ритона с глава на овен в Панагюрското съкровище) и т.н. И все пак се учудих на количеството и големия географски регион на събраните в лапидариума на музея каменни овни - от с. Радилово, от с. Мухово, от с. Боримечково и каменни животни от други места.

Каменни фигури на овен, с. Мухово от първата половина на I хил. пр. н.е.

Кратка справка: лапидариум е място, където са подредени находки с археологическо значение предимно от камъни — статуи, колони, архитектурни детайли, култови фигури, плочи и други. Най-често лапидариумите са разположени на открито в дворовете на археологическите и историческите музеи.

Интересно за по-младите (а и за нашето поколение) са и изложените хромели – камъни за домашно стриване на зърно. Те представляват два неголеми кръгли плоски камъка, поставени един върху друг с дупка в средата за зърното. Единият камък (обикновенно горния) се върти, а от страни изтича вече смляното на брашно зърно. Този процес се е прилагал не само за житото, а и за царевицата и ярмата (зобта) за добитъка, а хромели са използвани поне седем хилядолетия.

Хромели от І - ІV век

Ето и един странен по датировка експонат:

Надгробни турски паметници от XII – XIV век

Според табелката (нарочно е оставена да се вижда в долния ляв ъгъл), излиза че още в периода 11хх-13хх г. (т.е. дори два века преди завладяването на Балканския полуостров от турците) в региона е имало уседнало турско население ползващо арабски, достатъчно богато и влиятелно да прави надгробни паметници (т.е. или да има грамотни каменоделци или да може да ги докара отдалеч), съхранени повече от половин хилядолетие. Или е грешка? За сведение османската империя е основана в края на XIII век – през 1281 г.

И накрая един симпатичен сребърен тас.

Сребърно тасче на градинарския еснаф, Пазарджик

Художествена галерия "Борис Денев" - Велико Търново

noreply@blogger.com (Plamen Angelov) — Wed, 07 Oct 2009 07:08:00 +0000

Адрес: Велико Търново 5000, парк "Асеневци" п.к. 250
Раб. време 10-18 ч. (без понеделник), четвъртък свободен вход
Тел.: 062/ 638 961: директор
062/ 638 951: уредник
062/ 638 941: каса

Сградата на художествената галерия

Художествената галерия "Борис Денев" в гр. Велико Търново е разположена до река Янтра в парк "Асеневци", върху живописния полуостров Боруна. В интернет сведенията за нея са кратки и еднотипни: галерията е една от най-старите в страната (функционира от 1934 г.) и понастоящем фонда й достига около 5000 творби, експонирани в адаптираната за целта сграда. Те са основно живопис, графика и скулптура. На първия етаж са показани произведения на тема "Велико Търново през погледа на художника", а на втория - свободна подборка от фонда на галерията.

На входа на сградата ни посреща достолепната скулптура на патриарх Евтимий (ок. 1325 - ок. 1403) – последния за Второто българско царство. През 1393 г. патриарха ръководи няколкомесечната отбрана на столицата Велико Търново от турското нашествие.

Логично най-голямо впечатление от колекцията ми направиха събраните произведения на най-добрите българските художници и скулптуристи:

Владимир Димитров – Майстора (1882-1960)
Брат и сестра (1926 г.)

Златю Бояджиев (1903-1976)
Пейзаж от Белащица (село до Пловдив прочуто с чинаровата гора в местноста Чинарите)

Светлин Русев (р. 1933)
Майка ми (1970)

Георги Чапкънов (р. 1943) - Ловец

От иконната изложба подбрах следното:

Икона Св. Атанасий, XIX в., Русаля (село в община Велико Търново). Счита се че св. Атанасий (ок. 293/297 – 2 май 373 година) пренася монашеството от Египет и е основател на най-стария европейски манастир “Свети Атанасий”, до днешното село Златна Ливада през 344 г.

Икона "Св. Св. Кирил и Методий", края на XIX в., иконописец Иванчо Кънчев от Трявна

Икона "Страшният съд", XIX в., Преображенски манастир

В последната икона е интересно изобразяването на мъките на грешниците:

Детайл от иконата "Страшният съд"

Ако посетите изложбата (цената на входните билети е минимална, особено за семейства) ще може да видите още много графики, картини, икони, скулптури и други художествени произведения, свързани с историята на Велико Търново.