Днес е понеделник. Поредният понеделник. Ден с доста сив десктоп, с достатъчно гонещи се снежинки и палаво пощипващ студ. Днес обаче на календара има роза. А защо тази роза е там?

Моля не четете тази статия ако сте тъпи феминистки!

Нямам нищо против жената да има специален ден на годишният календар. Жената е съставен елемент на половината човечество, така, че е нормално. Виж, мъжът няма ден. Това не е нормално. Нещата нещо са се объркали ми се струва…

Какво е жената? Човек. Преди доста години…хм, май доста-доста ще да са, ама това е друга тема, мъжо е търчал като изоглавен из степите да гони мармоти за да им вземе шоколада….не бе, май бяха мамути ама както и да е, местил е разни дебели каменни менхири насам-натам и се е потил без да си сложи Rexona 24/7.  А женорята е търчяла да прави застройката на праисторическото шкембе, зобила е дечурлигата с цицено мляко, шетала е напред – назад. И това е то. Ама това е отдавна бре хора. Сега има нова версия. Сега единствената разлика между онова мъж и жена, и сегашните такива е, че и сега жената не може за половин работен ден да разтовари два тира кашони, и ние не можем да родим и кърмим деца. Те това е то. Въпреки, че май има жени, където могат ТИР по – бързо от глутница гладни римлянчета да изпразнят, ама…

Промени в ТТ-данните на жени и мъже от преди сто хиляди години и сега няма много – много. ( ТТ-данни е ясно за мъжете, които сме били в казарма, останалите да се числят прецакани. ) Сега обаче жените се чувстват много прецакани от Ейуа ( онази мама с дървото от Аватар )  и се борят последният един век да си изравнят с мъжете. Ето им тира, давайте, ама чакайте да се доизкажа.

Ако това съотношение между силите е било нормално за преди стоте хиляди години, сега не е. И това е така, защото все пак, поради някаква грешка на Архитекта, ние се развиваме. Но това не важи явно за всички, защото все още има мъже ( наричани за кратко “Тапири” бел. ред. ), които без да са обременени в това отношение от религии или традиции, си пошляпват жените, мачкат си ги, унижават си ги и въобще не им пука от това, докато си пият анасонлийката с айранчето. Но и както и тогава, и сега има жени ( наричани “Простакеси” бел. ред. ), които безропотно мятат съставките на шопската в една купа, чистят като изоглавени и гледат децата самосиндикално. Ама жената, като едно нетипично малцинство ( понеже демографски е доказано, че има повече жени отколкото мъже по глобуса ), се бори за равнопоставеност. Доста лицемерно, следва да отбележа, тъй като най-брутално се чуват женски вопли, че са третирани само като сексуални обекти, но това не им пречи да си носят възкъсите поли с изглед към белите прашки и ходейки да клатят каквото и да имат зад петте подплънки на сутиена. Жените реват за еднакво отношение към тях в службата, ама скришом ходят и правят свирки на шефовете за да не ги товари с повече работа и да могат петък да си тръгнат в 16.00. Напълно шизофренично също така, жените се борят могъщо за правото да гледат децата си качествено по женски ( каквото и да значи това ) и същевременно подписват петиции срещу бездарните мъжородители. Нещата май опират до това кой – какво заслужава, а?

Когато една жена се държи развратно и размахва липсващите краища на минижупчето за да се опита да скрие подаващият се палаво етикет на прашките, то аз ще се държа с нея като сексуален обект. Когато една жена виждайки, че има работа, не се крие зад въздългият си маникюр и не се спъва в нереалният си педикюр, то аз ще се отнасям с нея като колега, без да мисля за секс. Когато една жена седне да говори с мен на масата, без да си вади и прибира зърната, то и аз ще си говоря с нея без да я зяпам през отвореният си цип.

В тази връзка – винаги ми е било странно, когато жените се оплакват колко са им некадърни мъжете, колко ги тормозят и ядосват, колко бездарно се отнасят към най-елементарни житейски задължения. Мили жени, аз ли съм Ви ги избирал тези мъже, че да съм длъжен да Ви слушам тъпите оплаквания ?!? Вратата не я ли знаете къде е, че аз да се налага да Ви я посочвам?

По повод днешният ден – една жена не бива да разчита на един ден, за да се чувства жена. На осми март всяка година, мъжете следва да почитаме присъствието на истинските жени, които ни карат да се чувстваме живи като мъже. Не бива жените да просят внимание, а да го заслужават, така както и ние мъжете. В никакъв случай не опрощавам или оневинявам тапирите, които ме карат да се налага да правя задължителен десетминутен увод преди всеки разговор с жена, в който да показвам, че не съм свиня с косми по гърдите. Но не тези свине празнуват днес.

Затова днес поздравявам всички Жени, които се държат като хора, а не като просякини на внимание на мръсният ъгъл на ЦУМ. Поздравявам всички онези, които карат нас – мъжете, да разбираме, че внимание, любов, секс и приятелство следва да се заслужават, а не получават даром. И им пожелавам да не се пускат по тънката плоскост на феминизма, който се състои в интелектуална мастурбация за хиляди жени, които се борят по най-жалките начини измислени от човека, за внимание, като ръсят сексистки лозунги и тайничко оплакват русокосите силиконки. Поздравявам Жените, които не търпят тапири, които не търсят дивиденти от всяко пипване на циците им, и които не жалят сили за да се доказват в работата си. Поздравявам Жените, които се държат като нормални хора, а не търсят оправдание в пола си за собствените си грешки!

Истински Жени, честит празник и се радвам, че Ви има, защото животът без Вас би бил не разноцветна пролетна дъга, а сив зимен следобед!

България е една невероятно красива страна, в която голяма част от хората са си наврели страхливите очички между седалищните бузки и виждат истината, единствено като им се стовари със силата на шестместен асансьор на главата. И това само докато си спомнят колко са страхливи и отново си наврат нослетата на онова място.

Не, шегувам се. Всъщност нещата не са толкова зле. Те са си направо ужасни и абзацът горе е романтично-брутален опит да омаловажа колко недалновиден и страхлив е един голям процент от населението.

Трябваше ли да да пропадне един шестместен асансьор с дванадесет ( !!! ) души на борда, за да се установи, че имало предписание за ремонти / смяна и да се заговори за това, че не е редно да се тъпчат хората като сардини вътре? За щастие нямаше пострадали, но следващият път може и да има. И post factum ще се търсят предшестващи събитието виновни лица и ще се вземат мерки това да не се случва за в бъдеще. Все post factum активност. Управата на болницата определено си проси нещо с неизпълнението на подобни разпоредби, ако е имало такива, но защо никой не потърси вина в хората, които са го причинили? И аз съм се возил в тези асансьори и не съм пропадал, но сме били под 6 човека. Тези, които уж са жертви, не трябва ли да бъдат най-малкото укорени за това си безобразно тъпо поведение? Сигурно няма и да бъдат, и отново фокусът на обвинителната камера на общественото мнение ще бъде върху държавата, общината, пожарната, болницата и прочие.

Това може и да има връзка с един много интересна пандемия у нас …то може и да не е вирус, ами просто хоби. Става дума за абсолютно изкривеният “обвинителен уклон” в средностатистическият българин, който се къпе в шизофреничните медийни потоци от безумия по темата. Убеден съм, че никой няма публично да се запита дали и дванадесетте души, качени в асансьора за шест човека, не е виновен. Всички плебейчета ще бъдат заети с ромонът на злобата срещу анонимната и голяма държава по дървените им каски. Защото плебейчето знае, че е много по-лесно и безопасно да рипа срещу Царю, отколкото срещу конкретен човек, който има име и може да те срещне на улицата. Въпреки, че някой да чу имената на хората, причинили пропадането на асансьора?

Сега всички post factum ще мрънкат и стенат тихо под поредният стихиен и злобен натиск на криворазбраната общественост, как ще се проверяват всички асансьори, как ще има наказани длъжностни лица. Може би действително някой ще се замисли, че извън модерните кооперации и бизнес-сгради, асансьорите са от детските години на Мусолини, но това не е проблем на общината, държавата, МВР и прочие, и прочие. Има етажна собственост, ама тя не е актуална, когато трябва да се събират и дават пари за подобни неща нали? И лека полека, от място на място, хора ще говорят с хора, и ще им обясняват, че това може да се случи и на тях, и е редно да съберат пари и да си купят нов асансьор и да заменят старият с корабните въжета на Америко Веспучи и двигател като на дирижабъл. И post factum ще си гледат напред. Защото трябва да се случи нещо – някой да се размаже, да пропадне, да се срути нещо, за да мислим за напред.

Само, че вместо да се поучават от грешките си ( обществото е едно ), българчетата плебеи се мятат във вихъра на слюноотделянето по държавните прозорци и на пиянският рефрен “Това на мен не може да ми се случи”. И късметлииски оцелелите дванадесет човека някой ден ще са нетолкова късметлии други дванадесет човека. Но тогава пак някой друг анонимен ще носи отговорност, post factum ще търсим объркани решения, които никой няма да приложи и ще кимаме съжалително за обществените гладиатори – камикадзета, докато си тръгваме от нашият си Колизеум.

Дайте да си поговорим сега за това, което се именува “образователна реформа”. “Реформа” идва от reform, което пък първично произлиза от революция, но се използва за генерална промяна на публични услуги. “Образователна” предполага нещо свързано с образованието или образователният процес, нали така? Това го слушаме знаете ли от колко години? Да, знаете разбира се. Все се говори за едни абстрактни неща, които някак си нямам спомен да са ме вълнували докато съм бил субект на образователната система, или докато съм бил “образоваща се самоходна бойна единица”.

Дали крайната цел на образо…реформата е да се реформира крайният продукт?

Тоест – като вкараме месото, дали ще излезе качествен щпек. Образно, да ме прощавате за черният хумор на Тапанчев. Крайният продукт на образованието не е заплатата на учителите, нали? Също така, ако се не лъжа, не са и цените на кроасаните, чипсовете и киндерчетата. Може би и не са матурите, с техните безкрайно сложни оценъчни формули и криворазбрани и променливи критерии. Ако не се лъжа, крайният продукт е образована единица. А когато се решава генерално някакъв проблем, не е ли редно да се подходи първо от към неговата гледна точка? И всичко останало, колкото и не-маловажно да е, да се нагажда към него? Малко известно, за жалост, е ,че добрите китайски генерали навремето са нагаждали атаката си съобразно това кого атакуват, а не с какво атакуват. А ние атакуваме неизвестен противник с ръждясало въоръжение, да ме извинявате за примера.

“Черната овца” на Ахат или Дъ Лош Ученик

Ако се замислим, ученикът у нас е събирателен образ на неимоверно количество лоши качества, но като ги сложим всичките на десктопа, той не става по-чист, нали?

Учениците били алкохолици, твърдение на пресата. Сигурно е така, предишните поколения ученици никога не са пили алкохол, никога не са се крили по градинки да пушат. Учениците били сексуално неадекватни и агресивни. Така е сигурно, защото като те тресе хормона на 16-17, не си хич адекватен, а мислиш само за дупенцето на Деничка от другият ред, а това какво бил направил палавника Ръдърфорд с неговото малко английско космато атомче си е изцяло негов проблем. Учениците били ужастни ужаси по граматика видите ли. Ами то трябва да стоиш малко покрай родителите, за да разбереш защо Кирил, Методий, Паисий и сие биха се метнали от нос Калиакра вкупом, овързани с шал на ЦСКА София…Въобще, учениците са днешните призраци на бъдещите ни страхове. Страхове, които ние избутваме с йезуитски мотиви някъде в сенките на собствената си невъзможност да проумеем, че учениците днес се вълнуват и нервират, на същото онова, на което и повечето от нас преди години, когато сме били на тяхно място. Забавление.

Някакво брутално впечатление ми прави, че това, какво искат учениците, се приравнява на желанието на абсолютната нула да се затопли. Техните желания никак не се извеждат на челно място, защото на никого не му пука за това. Всеки иска да излезе завършено въплъщение на малкият британски лорд, а не разпусната емо-команда.

Никак не смятам, че е редно да се тъпчат главите на учениците по архаични методи, които са невъзможно за възприемане от поколение, което расте със все повече повече електроника и технически възможности. Никак не смятам, че литературата трябва да се реформира, а родителите да покажат на още малките деца какво значат книгите, защото училището няма да ги научи. Редно е да се подхожда много по-индивидуално към всеки един ученик, така както никога досега, защото стремежът им към самоизтъкване и самоосъзнаване ни е напълно непознат. Резонно е да не се осъждат страстите им и увлеченията им по “тънката” част, защото ние не сме били по-различни, просто сме пораснали и ни е трудно да върнем лентата. По цял свят се търсят начини да се направят училището и университетът интересни места, където да бъде развиван стремежът на учениците и студентите не да събират просто знания, а да трупат бъдещи възможности. А ние коментираме заплати и калории. Не и днес, това не е ефективен подход.

Та какво ще рече това понятие "образователна реформа"? Ще се прави образованието интересно, или ще се образоват и очовековечават учителите, или ще се налива разум? Или…дистанционно ще се говори за проблемите…

Яйцето или кокошката? Да ви видя моля, защото се говори, че жените у нас били сребролюбиви курви, а пък те говорят, че мъжете били прости селяни….

Кое е първо –

“Василеса Прекрасна маде ин БГ” – простите, изрусени силиконки, с акъл, колкото песен на Азис, и речников запас от архива на Пайнер, с невероятни сексуални умения и имащи срок на годност пет – десет години, които имат единствена цел – П.А.Р.И., или

“Иля Мурумец маде ин БГ” – косматите, нахални, елементарни, здрави люде, дето плющят шкембета преди работни обяди, върхът на животецът им е да се похвалят със уникалната свирка на Василеса ( виж по-горе ) и да домъкнат безвкусно облеченият си задник в новата А осмица ( може и Х петичката или Бентлито ). Където пак се вози Василесата.

Дали “Иля” е виновен за появата на “Василеса” заради парите си

или

“Василеса” е виновна за появата на “Иля” заради желанието си за пари?

Нали я знаете тази приказка? В Ада обичали нас, българите, защото не сме им влияели на щатната бройка пазачи. Колкото и да ми се иска това да не е така, любимо занимание на мнозина люде от двете страни на Хемус Планина се оказва да киснат с влажен поглед в чинията на другарчетата. Вирусът ChujdaPanizaKiriz.exe е неуловим за доста антивирусни програми и след инсталацията му се активират разни спам -приложения като antiDSpropaganda.exe, OnepravdanAlways.exe и plebsRiOt.exe, и прочие и прочие подобни вкиснати застройки за пилешката супа за душата българска.

Добре де, не ни ли писна, се пита в задачата?

Лошото е, че плебса почна да се оглежда много в паниците на богатите и да ги обвързва с едни ДС-та, с едни конспирации, да ги вкарва в едни такива филми, че самите те да не могат да се познаят. Последният такъв случай е статия за така нареченият “Италиански лицей” в Горна Баня – не било редно така. Все деца на милионери и началници учели там, синовете и дъщерите на пастирите не ги приемали. Ами ако те такива чеда учеха там, то нямаше да е това училище между впрочем, ама кой ли да си зададе този въпрос? Да, както в дискусията във facebook бе отбелязано от Фил – училището е общинско и не би следвало да е така, но в много страни самата държава създава и поддържа елитарни образователни единици, където да се “коват ръководните кадри на държавата”. На който не му харесва класовото разделение в съвремието, има пълното право да иде в Магадаскар и да си направи там FarmVille патладжанена нивичка. Хич няма да го бърка някакъв си лицей, в някакви си Горни Бани.

Не му ли писна на плебса да наднича злорадо иззад рамената на полуграмотни журналисти в прашасалите папки с печат “Комитет за Държавна Сигурност” ( нищо, че почти няма журналист, който да е чувал за това “Комитет за” отпред ) и да коментира? Имам чувството, че хорицата истеризираха и май им се иска и те да са били някакви там. Аз също имам досие там, тъй като в яслата и детската нееднократно съм афиширал острието на капитализма, скрито под потурките ми, на наборките с корделите. Ама не са ме интересували другите. Има достатъчно неща, свързани с моят си живот, с животът на моите роднини и приятели, с моята работа, върху които да се вълнувам и с които да съм ангажиран, че да си обременявам погрешно позиционираният бъбрек между раменете с подобни нещица, касаещи даже хора, които не познавам.

Ама нищо хубаво не гледаме да знаете…

Това пък ми е другото чудно – няма така някой да се позарадва за нечии успех, да се изкефи искрено за постижението на някого, да се усмихне за нещо направено от друг. Само членове на АПК “Критуването му е майката” село Долно Нанагорнище щъкат из родината, заедно с PR-ите от “Завист ВсеБалканска” село Ляв Баир. Не е като да запретнеш ръкавите на потника и да си измиеш клеясалите чинии у вас на мивката, ама ще коментираш от къде мафиотът – бизнесмен Хикс Игреков има кухня Versace.

Така де, знам, че нищо ново не казвам, ама то взе да писва навсякъде завист и злоба, все писатели на “Война и Война” ( то Толстой се е объркал да знаете ) и доброволчески отряди за БутачитЕвКазаняБългарски….

Една публикация при GaN доста ме заинтригува, също колкото и създадената от него група в контактощепсълът на социалният живот у нас, фацебук – тук. Абсолютно безконфликтно написана, тя предизвиква доста…разнородни чувства и мнения, което е напълно нормално. Със скромните възможности на моето дигитализирано перо ще пусна малко мастило в словоредна форма, и ще обясня защо подкрепям казаното от другарчето.

Права или неправа?

Нека да започнем от бруталната реалност – тютюнопушенето си е вредно, както и да го погледнем. Всички сме се начели за катранченцето, братчето му никотинчо, техните екранизации от Горан Тютюнбрегович – “Бял Дроб, Черен Дроб” и прочие апокалиптични работи. Спор няма. Странно е, че никой дума не обелва за барутът, с който са обвити и също се пуши. Още по-странно е, че всички знаят и плюят онези гадни лепилари – римляни ( евроинтегрирани ромчета ) по гарите, където дишат лепило, ама си пушат същото това лепило от цигарите. Въобще, гадна работа, както и да го погледнеш, ама има една особеност – въпрос на избор е. Каквато и да е зависимост да има към цигарите, тя не е непреодолима, каквото и да казват доста люде сред кълба дим. Обаче има едно мъничко условие, което някак си никъде, никой и по никакъв повод не го споменава – тютюнът вреди също толкова, колкото и алкохолът. Ама май алкохол още може да се пие публично?

Тогава атаките срещу нас – пушачите, не са ли лицемерни на фона на безпаметното бързо напиване на нашего народа?

Вредата от пушенето за пасивните пушачи е доказана и не търпи каквито и да е спорове. Но нали затова в много от заведенията ( уж всички, ама уж само – за фасон така ) е разделено? Защо голяма част от непушачите се врат по масите с пепелници? Нали искат чист въздух? Имат избор. Ааа…компанията. Виж, това е друго. Компанията обаче май също е въпрос на избор. Без да се хваля,аз, както и не малко от приятелите ми, сме доста внимателни в това отношение – къде и как да пушим. Това включва и избягването на онова прословуто галантно хвърляне на горящата цигара в големият, пълен с хартийки, контейнер или нежното скриване на димящият фас в градинката, за по-аромат така. Тоест, старая се не вредя на другите.

Но съдейки по общественото настроение и медийната кампания, пушенето е доста по-вредно от алкохола например. Да ме прощават родните алкохолици, ама аз понеже не пия твърд алкохол вече доста години и може и да не ги разбирам, видиш ли и затова така да се изказвам. Та, на тях нищо не им правят, освен, че им вдигат цената на анасонлийката, ама те извън София масово жулят едни вина и ракии, дето се правят у казани извън административната карта на митницата, така, че цената в магазина е за случайните минувачи май. А за цигарите, понеже аз тровя себе си, и явно нямам воля да ги спра сам, ще ми бъде забранено официално да тровя другите. То аз и сега гледам да не пуша в помещение с непушачи, питам дали може да запаля и прочие. Тоест давам възможност да ми кажат НЕ, което приемам без проблем, колкото и да ми се пуши.

И за това съществува закономерният въпрос:  защо като се забранява нещо толкова вредно, защо не се забранят всичките вредни работи? Защото някак си съм убеден, че голяма част от възрастните, които се подписват под петиции за прекратяване на пушенето на публични места, гузно си траят като им се прибере ученика с вмирисани на качак дрехи, аха хайде да не изпадам в подробности.

Въобще, пушачите нарушаваме правата на непушачите. Поставен така въпросът – ние, които по своя воля и наши си причини, сме избрали кафето ни да върви с тънък папирос, безправни ли сме?

Снимка: http://cybernetnews.com/

След няколко месеца като ползвател на Opera 10, от която първоначално останах изключително доволен, сега дойде ред да се върна към Firefox, от която избягах след като една от последните версии даде много сериозни проблеми, и то не само при мен. Тъй като съм далеч от каквото и да е ниво на технически грамотен потребител, ще си изпиша моите ламерски съображение, поради които отново тичам на гърба на Лисицата из необятните интернет ширини.

Клавишни комбинации – на Операта ме докарваха до инфаркт. Това е една от основните причини да я оставя в историята – пиша мейл и хоп, натиснал съм някой бутон, който те връща десет страници назад в браузъра. Това, което си писал … няма значение. Също важи и за чата във facebook и прочие. Пък да не говорим, че някои не работят – с вградените бутони “напреди” и “назад” в мишката само понякога успявам да върна страница под Опера. Под новата FF работят безотказно и тези проблеми останаха в миналото.

Връзки – разглеждаш си една страница и хоп, нито една връзка по страницата не работи. Ей така. Трябва да я презаредиш. Постоянно се случва, което е изключително неприятно.

Сигурност – понякога Опера ми е отваряла страници, за които след като клинка нещо по тях ми светва антивирусната, че имаме нападение и да вдигам гарда…Norton Internet Security има toolbar за FF ( и за IE само ), който позволява това да не се случва като не те пуска в подобни сайтове. И си върши работата доста добре. Помага и при търсенето в Googlе, като показва дали за някои от резултатите има докладвани проблеми. При Опера не може. Минус.

Добавки – по навик от Лиска се пробвах и на добавките на Опера, а то се оказа, че това са widgets и стоят отделно от основният екран. Неудобно е да следиш времето например, нещо основно при мен. Opera Mail компенсира RSS и mail – добавките на FF, и то доста добре, но да си ограничен в добавянето не ми хареса.

Подръжка на страници – колкото и да си я харесвам Операта, за съжаление се натъкнах на доста страници, които извеждат съобщение, че браузърът ми не е сред поддържаните или че за да ползвам пълните възможности на сайта, трябва да съм с друга програма. Да не говорим, че автоматичното обновяване при някои страници е проблемен момент – fb, новинарски агенции, RSS четец, тъй като F5 ми стана любим бутон. Минус…

Приложения по сайтове – създава доста странни проблеми Операта в това отношение. Ето например favit има опция за влизане с facebook профил и съчетаване на емисиите, и аз реших да пробвам. Да, ама не – под Опера ми се сринаха и двата сайта, като нямах достъп до момента, в който преинсталирах програмата. Подобно важеше и за още едно или две места, където имах интерес, но сега не мога да се сетя точно кои бяха. Минус.

Общо взето програмата не е никак лоша, но само интегрираните пощенски клиент, четец за емисии и бързина не са основание да й остана вечен привърженик…

“Едно дете не е точно бяло табло, на което възпитанието е като рисуване с пастели”

Мислех да е кратко продължение на предходни мои разсъждения по отчета, но ще видим какво ще се получи.

След като си направих своеобразният отчет се замислих колко неща се научават от едни много малки нещица, които се случват докато още осъзнаваш, че си станал родител. Тъкмо изтрезнееш от поливането на събитието с другари и детето вече си носи само дрехите, че е станало време да ходи на ясла. Докато се възмущаваш на новите неща, като това да ставаш посред нощите за вода/мляко, вече на масата се храните трима. И това води след себе си доста изводи, освен как гадното време минава адски бързо, за което вече писах

Една линия на възпитание

Това май ще е борба, която ще се води до пълнолетие, че и нататък. Осъзнахме ( множественото число визира мен и съпругата ми, детето още не включвам към осъзналите се – вечер ходи и се клати и па-па като патенце, май не се е осъзнала още…), че за да има дори и минимален резултат въздействието ни като родители на постоянно променящият й се свят, следва да следваме една и съща линия на възпитание и поведение към детето. Няма как да се случи каквото и да е било ако единият прави напук на другият, ако единият не подкрепя другия, ако за еднакви неща се прилаган различни критерии за оценяване. Поговорката гласеше нещо от типа за много баби – хилаво бебе и си е напълно права. Смятаме, че е важно, когато се отнася до изграждане на изначални навици и поведенчески модели, да следваме една линия, която ако осъзнаем ( за което се иска диалог, нали се сещате ), че не е правилна, заедно да променяме. Ако всеки дърпа към себе си чергата – нищо няма да стане. Децата са толкова податливи на разхлабване на режима, че ние докато си мислим, че още не ни разбират, вече им играем по свирката. Само, че се оказа, че това хич не е лесна работа – лошото на това да си станал “рязко” родител ( то друг начин няма – минат се, не минат няколко месеца и от див секс навсякъде в апартамента, вече виждаш само кърмене и памперси ) е, че трудно се научаваш да не си ТИ важният. Какъвто и диалог да е имало с половинката преди, сега той е на нова плоскост, тъй като не спорите за подпрените чорапи на стената или парите за доживотен абонамент за Maxim, даден за един месец за козметика на Avon моля ви се…И тук се показва доколко предходно граденото ниво на комуникация между партньорите е устойчиво явление или просто понятие с ветровита структура. Ако се намесят баби, дядовци и прочие става сложно, защото при тях е изначално инсталирана програмата glezene_vnuche1.01.exe и там сложно, но не и невъзможно да се наложи родителското виждане за възпитанието на детето. Важното е според мен, да не се забравя, че тук не възпитаваме кандидат – академик по ядрена физика, а малко човече, което се учи да яде, ака и ходи правилно. Колко просто, ама не…

Проба-грешка

Другият тънък лед, на който се натъкнахме е този на придобиването на изначални чисто човешки навици, свързани с осъзнаването и опознаването на голямото,мръсно и шумно нещо, именуващо се свят. Рязко осъзнаваш, че спомените ти, в които раните по колената и лактите, синките от падания и експериментите на тема “не ми е студено” са някак си неприложими за детето, когато ти си родител. И също толкова рязко си задаваш логичният въпрос “Защо да не са?” и ще си прав. Много ни е трудно, особено в толкова ранна фаза, да прескочим страха на родители за първи път ( родителите ми са възпитали три момчета и момиче в ерата “преди-Джон Атанасов” и някак си не им прави впечатление ) и да се сетим ние как се опознавали света като деца. Как ли? Ами сблъсквайки се с него, как…Сега има вече “модерни” страхове, относими към разни рецептурни книги на психотерапевтите, особено що се касае за мръсотия, падания, игри на открито и задружни мероприятия с други деца. То не бяха притеснения “да не се удари”, “да не се изцапа”, “може да се разболее” и прочие, изказани множество пъти дори и от анонимни хорица из детските площадки. Чакайте сега, задаваме ние един въпрос: ако не се удари и не падне детето десетки пъти, как ще разбере какво е болка от падане? Ако се изцапа детето играейки си, какво точно ще му се случи? Ако едно дете не се разболее, или дори не се закашля, до навършване на пълнолетие, как неговият организъм ще придобива имунитет? В един момент просто казваш “Хайде стига!”, което също е доста мъчничко решение, и им теглиш една на всички подобни притеснения. Не знам какво им става на част от “съвременните” родители – страховете им са като за компютър без антивирусна, от който се влиза основно в руски порносайтове, не са като за жив човек. За себе си знам, че оставиш ли детето да тича под ситните капки дъжд и да играе до насита в снега…то е щастливо на малкото истинско свободно негово време и не му пука за някакви параноични страхове на някакви негови роднини. А не е ли това най-важното? Не е ли най-важното да имаме деца, които не се страхуват да живеят детството си като деца и да опитат от всички детски радости и несгоди, вместо да се свиват под полъха на климатика и под шума на постоянно работеща прахосмукачка? Ако не оставиш детето да пробва, какво място остава за прословутите грешки, от които го пазим?

]]> http://peter.vanev.info/archives/546/feed 4 http://peter.vanev.info/archives/543 http://peter.vanev.info/archives/543#comments Sat, 30 Jan 2010 17:28:47 +0000 Петър Ванев http://peter.vanev.info/archives/543

“Само две, други няма….”

Няма спор – каквото и да се случи у нас на телевизионният тезгях, всички ще говорят само за две телевизии. Само две, при положение, че някак си не са толкова. Понеже от много време ми е втръснало от изопачени новини по Двете Големи, от безумно глупава и беззъба журналистика, и разбира се – никакви интересни предавания вечер, сега ще си изхабя мастилото за да напиша какво? Нещо, което май всички говорим, но и всички подминаваме.

Защо само две?

Прави болезнено впечатление, че навсякъде в коментарите за телевизиите се набляга на Двете Големи – за техни новини, за техни предавания ( по модерно “шоута” ), за техни филми, за техни продукции в реално време ( е, “риалититата” как…), за техните големи водещи и прочие, и прочие…Хем се коментира от “реномирани специалисти”, че трябва “плурализъм” на телевизионният фронт, хем всички са отсвирили всичко освен втора и трета програма и се захласват по дебилоподобните Иван и Андрей и тотално сбъркалият се Милен Цветков. Само примери. Навсякъде коментарите се въртят около един придобил митичен профил човек – Красимир Гергов, който бил завладял – видите ли, цялата телевизия у нас. Е, ако го е направил – браво на него, но аз не го виждам да води предавания, не го виждам да коментира новините, не го виждам да продуцира филми. За мен той е някой там някъде, но не го свързвам с телевизията, която гледам. И затова не мога да разбера как хората искат нещо ( разнообразие при телевизиите ), но не могат да натиснат копче, различно от 2 или 3 ( по подразбиране на доставчиците )? Наистина ли мислят, че има само две телевизии, както едно време – Канал 1 и Ефир 2, другото е краден от доставчика XXL между 0100 и 0600? Дали си мислят, че има само две телевизии или до толкова им стига светът?

Навици или какво?

Любопитно ми е поради каква причина тези две телевизии завземат основният дял от този пазар? Защо повечето хора гледат и коментират като обучени зомбита само тях? По навик или какво? Наистина, има много, които са с програмна схема на ниво предучилищна, водещи без каквото и да е ниво, и филми от ерата на “Господи, в какво се забърках?!” ( сещате се, нали? ), но има и такива, които държат достатъчно добро ниво и се развиват постоянно – и от към новини, и от към предавания, и от към филми и реални формати. Лично за мен продуктът, който предлагат и bTV и Nova, не отговаря по какъвто и да е критерии на амбициите им. Ето преди дни посъветвах един приятел да обърне на новините на pro.bg например, или Европа, вместо по навик на втора, и той после ми пише – “Я, то освен криминалните и политическите новини, имало и друго у нас…”. За филмите няма да коментирам, тъй като в началото на 2010, bTV излъчва “за първи път у нас” Transporter 1…нямам думи. Те не са ли чували, че има HBO или Cinemax, например? Къде са тръгнали с филми от първата световна да пробиват…Публицистиката и на двете телевизии куца, като доживял старини, ветеран от балканската война. Темите им се изчерпват преди да ги преброим до три, а качеството на материалите пък даже не мога да намеря думи да го опиша. Върхът на тяхната журналистика е да отидат на погребението на загинала от катастрофа и да питат роднините “Е нали държавата е виновна?”…Извън това се въртят едни и същи предавания, от едни и същи продуцентски къщи, с едни и същи лица, и вече съм убеден, че те си правят тези предавания за тях самите, зрителите сме някъде извън света им. И двете телевизии се ожениха групово за чалгата и навсякъде експертно мнение дават профанизирани перхидролки, които трудно пишат и казват със затруднение думи с повече от 7-8 букви. За тях има само цици и пишки, с извинение, кое налага да го сервират в национален ефир?

Общо взето…

Тези дни прочетох един коментар, в Капитал ако се не лъжа, в който човекът пише “От както спрях bTV и Nova се успокоих и ми е много по-добре.” Това дали някой го чете? А дали някой въобще го интересува? Защото, каквото и да си говорим, каквото и да мислим, каквито и виждания да имаме, скоро ще започне n-тия епизод на предаването на социалният български воайор, и цялата страна ще получава оргазми, ще реве и ще се смее вместо тях и на тях, защото нямат желание да се променят животът и на йота от това, което е – дълбоко сиво. Общо взето имаше една икономическа мисъл, която гласеше нещо подобно, че каквото и търсенето, такова и предлагането. Е, ако е така, да са ви честити Иван и Андрей тогава…

Преди почти две години се случи това. След два месеца, едно мъничко създание, което озари живота ни, става на два години. Две години, които са като пътуване с високоскоростен влак на забавен каданс. И именно този период ме кара да си направя един своеобразен личен отчет. Период, в който въпреки всичко преживяно преди него, научих страшно много нови неща и разбрах, че имам да уча още безумно много. И период, в който започнах да осъзнавам истински думата семейство и това да се опитваш да си родител, и това да имаш съпруга – приятел до себе си. И думите, които ще подредя по-надолу, въпреки, че са в единствено число важат и за нея, моят друг ангел.

Научих се да казвам “не”

Малкото човече си се ражда далавераджийче, ако мога да си позволя този термин. Вродено му е с един опит да нацелва слабите ни места и да получава своето. Първото изпитание е да му покажеш какво може и какво не, а второто е самото “не” да не загуби значението си. Колкото повече пъти повтаряш “не” толкова повече думичката става просто звуков фон за детето. Смятам, че за момента се научих кога да го казвам за да го чува. Но е трудно. Успях да се преборя с инерцията, когато си дадох сметка, че русокосият ми ангел много добре разбира какво искам да кажа. И че вместо повсеместното забраняване е много по-лесно да се намират “разрешени” занимания – интересни и полезни за нея. Така тя сама се ориентира към тях и всяко “не” придобива необходимата тежест.

Научих се да бъда търпелив.

Не че винаги преди съм бил прибързан. Но според руските педиатри, навикът се гради при повтаряемост на едно и също действие или създаването на трайна връзка в съзнанието на детето с даден предмет, обстоятелство или действие. И търпението изведнъж придобива ново значение, и чието изпълнение може да се окаже невероятно трудно. Действително е такова. Но се опитвам да не забравя една българска поговорка за първите седем години … Нищо, че е почти на 2. Както минаха тези 2, така ще минат и следващите – като миг. А нищо не става от първият път. Или от вторият път. Повторението, освен баща на знанието и майка на забременяването, е и гарант, че си търпелив да учиш, да показваш, да помагаш.

Научих силата на страхът.

Страхувал съм се много пъти преди – да не ме набият в дискотека, да не ми се случи нещо в тъмното, да не ме хване тока, да не ме хванат, че преписвам, жена ми да не каже “не”…но нищо няма дори минимална база за сравнение с това, което се случи вътре в мен когато ми изпратиха детето в болница с направление за ЕКГ. И последващата ярост, когато се оказа ангина, а първата лекарката брутално некомпетентна. За съжаление съм имал поводи да се притеснявам за близки или приятели, но страхът за детето е нещо, което може само да се изпита за да се разбере. Старая се ежедневните притеснения, обзели повечето модерни родители – всякакви измислени болести, болежки, страхове от падания, изцапвания и студове, да не ми минават през главата, тъй като просто историята е показала, че здрав човек расте като се калява, а у дома, на 28 градуса на климатика няма как да стане това. Аз съм расъл на улицата в игра и не съм забелязал да ми има нещо от това.

Научих какъв магнит е телевизорът.

И не само. Научих колко технологиите се бъркат в растежа на децата ни – на почти две години дъщеря ми знае как и се опитва с мишката да си смени клипчето от епизода на “Барбароните” в YouTube, а ако не успее знае с кой клавиш се пуска отново. И това при положение, че невероятно рядко сяда да ги гледа. Знае вече кое дистанционно за къде е, кой телефон на кого е и дори успешно изпрати безброй MMS_си на един колега, за което Мтел даже ми благодариха в края на месеца. Елементарни неща за нас, но показателни в какво различно време растат нашите деца сега и колко бързо схващат вече. И особено внимание за телевизора – как тя замръзва пред поредната анимация, която какво и дава? Занимание? Емоция? Дотук само две детски й дават някаква емоция и то изразима в танци – Hocus&Lotus и PopSecrets, нищо друго. Но тя започна да търси телевизора, предпочита там, отколкото да си играе с нас, което означаваше едно – вечерите ( че и повечето време ) сме без картина на голямата черна кутия. И резултатът е повече от обнадеждаващ. Телевизия има в Мрежата, но предпочитам да се гоня, играя, рисувам или боричкам с нея, отколкото тя да стои като препарирана, вторачила един такъв никакъв поглед и в едни такива никакви предавания. Може да съм малко краен, но знам по себе си какъв наркотик беше телевизорът дълги години и не желая да го виждам и в нея.

Научих смисълът на свободното време.

Преди свободното ми време се запълваше с книги, секс, пиене, спане, компютърни игри и реални такива, всичко това с елемент на изненада, тъй като нали…свободно време е, не търпи планиране. Но сега е друго. Сега още с краят на работното време, на вратата скромно и с безкрайно срамежлива усмивка зад слънчевите къдрици, или пък с писък и тичане, ме посреща едно малко момиченце. Което далеч не иска много, иска малко игра, малко занимание, да се радва на малки неща – като да чисти с нейните мокри кърпички нейната си малка пластмасова чинийка, докато големият родител мие големите си чинии. И чак сега започнах за себе си да си давам сметка колко много значи не само да прекараш свободното си време някак си, но и да го изживееш. И да търся това свободно време. Това време, което се изнизва неусетно като копринен воал насред буря, но време, което завършва така, както никога преди – с прегръдка и целувка за лека нощ от дъщеря ми. Свободно време, което няма цена.

Страшно много неща за немалко време, което обаче изтече много, дори прекалено много, бързо. Но откри изцяло нов свят за мен и половинката ми, с която сме се заели в нашият си малък свят с най-истинското нещо за биологичната единица човек – да създаде и възпита поколение …