Владислав "SPQR" Хаджийски » images and wor(L)ds

…so let go - it's allright - cause there's beauty within

2009-12-29T17:34:00.002+02:00

2009 ▪ And you say: Не беше така, не знам как точно – друго си мислех, друго стои, извън нашето време. Не знам. Като ужилена скачам! Колко дълго трае завинаги – това ме попитай, или нечакана и отдадена или поне откровена реплика на необходимата памет и същина. Then I say: Аз знам, горе-долу минута, притичва пред погледа и се скрива както бели огньове хвърля лятната буря сред табора гръмотевици; какво изумление, светлина, не е сън, но и така да е, дали казаното ще отговори поне колкото да се чуем. Въпросителна, във спомагателните пасажи намирам относителна дефиниция. You'll think of it and probably laugh. Отново мълчим, вероятно, ала аз пак чувам. Мисля, че мислиш, че не личи. А имаш още тихи, но топли – интимни въздишки; успяваш да преобърнеш суетата във свой ласкав съюзник, от което ставаш още по-истинска; търсейки в кратичко изречение, със думи, без дъх, дреха в която на сигурно да се скриеш, и да прегърнеш, крехко-чупливото изображение в полу-безопасния поглед между съня и сутрешната мъгла; и ще повярваш на някой който те разпознава – такава, като бисер ясна сълза. You say: you needed me, or at least that’s what I thought. Че-че-changes. Отново аз: Няма шега, няма измама. Късната утрин разликата, и се усеща – от единия ден до по-следващия е същата, твърде голяма. Няма лъжа, ала няма и драма. Всъщност, малко по-важно ми е това – до какви нови от старите хоризонти пак стига погледа и душицата през отворения широко прозорец. Дишам по-лесно. От другата му страна идва сладката тишина. Птиците: спят. Кристалните полилеи: мълчат. Цветът – в хладната гама (honey dip, flim-flam, il mare et noi). Само черните клони поклащат бял цвят ухаещ на чисто. Ако да имах един повод единствен. Смеем се. И широко. Ей толкоз широко. Можем. Ти: С вдигнати вежди, погледа ококорен право напред. Надълбоко. Аз: Слушам внимателно. И гласът си владея. Смел ли, спокоен – стига да искам; нежен, приспивен, възглух – може би леден. Леко-далчен, ехо: отнесен. Дрезгаво-настоятелен. И отмиващ примо всяка надежда от върха на езика: после лицето в дланите на колене. Заспиваш в другия. Скриваш се надълбоко. Сърцата. Убити с дъждът на Ноември. Двете тела, в две части на стаята. Of course, it's not just about the tag butterflies. This applies to anything and everything that disturbs the air no matter how big or how small. Най-хубавия момент, дори в дъното на вретеното, е онова пълнокръвно пре-потвърждение за доволство с липсите, и със времето. Познат глас ще отговори учтиво: „Разбира се. Не се безпокой. Удобно ми е така.” Да? Темпото, от своя страна, не е онзи бездънен кладенец пряко който се вадят годинки до самозабрава. But you say: невъзмутимо, как искаш да споделим точно сега нещичко от любимите. И през смях ми поднасяш първата хапкa. Гоним, ходим, спъваме се, изобщо мачкаме крехките си обвивки – дали щото сме се разминали там близко по околовръстното на десетката. My turn: Там съм. Не знам. Не съм сам. Къде съм? Не съм там. Кой съм, ти кой си? Ти си. Това е добре. Погледна ме, и разбрах – че ме виждаш. Quelle heure est-il au paradis. Минутка. По две; три. Думи. Думички. Думища. Зверове. Казаха че са искали една по-вдълбочена игра. Хватките им се изхабиха: после разнасянето във всяка посока на картата и компаса. От пълно в празно, дясно, на място. Те – радостите, са по-популярни най-вече със честата пустош. Жалко за начина който налага тоя ред мисли, дето е истина, знам. Послушай камбаните. Сещам се още въпроси които или ще останат няма значение как или нелогични. Но и това ни помага. Какво имаш предвид? Нищо. Пауза. Всичко. So, so what? I’ll play a-gain.

.според степените промени, слушах внимателно, се познава вече станало ли е или се случва нещо ново раз-лично, sort of…

- the very back of beyond (is the cordial middle)

2009-12-16T03:57:00.004+02:00

..Та така, мили мои, една минутка до полунощ само преди настоящите блог, или по-право безжалостно отрезвелия към момента на за-мисъл « автор » в кавички да се отправят на мъничко коледно пътешествие с благотворителна цел (sh-sh, това май сме ние) докато времето и възможностите преди всичко го позволяват, помните ли идеята поначало на изречението? – ще се позанимаем сега с нещо което мисля малцина може би са готови да забележат че са видели и опознали, след задължителните капчица-две съмнение – тоже, душата горката, и още защо същата НЕ Ви е нито безсмъртна, нито съизмерима. Извън художествената литература, обаче, която не си струва да бъде хвърляна в опозиция. Първо, защото книгите не го заслужават. Така или иначе. Малко се уважават, виждал съм как ги разкрачвате да изчакат с лице към земята една употреба, може би две, и да умират целите в прах, със подгънати страници, смачкани гърбове. Цели редици трупове на историята. И второ. Не – не ми пука. Тея три думи научих съвсем скоро; ала докато ги предъвча по свой вкус и интонация, доста боля на езика. Взех ги назаем, както зовете този калибър лица – от едно красиво до лудост дете, не-пожелало да бъде наричано още жена. Която дори не разбра, или да? – колко остро ме жегнаха първом, преки, нережисирани. Значи изтънчени; за да ги чуя така – сама откровената истина. Все елементи из comedie noir с които една дама жонглира няколко атмосфери поне по-лесно. И няма повече да си мисля: „ех, ако можех и аз”. Мога. Големите, важните, които карат сърцето да се свлече с трясък в петите. Но това не е всичко. Значи има значение!? Тя, моята малка приятелка вече си има едно специално място, което едва ли ще я спаси от горчивите хапки каквито още доста я чакат напред, дано много напред, колкото никой не предполага, а аз не съм толкова глупав да се надявам да споделим двамата всички сладки загадки и епизоди; но дори това че имаме спомени заедно, убеден съм, вече движи общото колело малко по-иначе. А докога? Докато се откриваме и се учим миг до мига на доверие и шеги, полифония и прегръдки. Аз знам, че не сме в списъка със светци, ха, няма ни в книгата с чакащите дори. Какво следва, мислите, от това – да ни притесни може би? Нима не е достойно, дали без печат и клеймо за теб или мен някой някъде някак да споменава с учтива форма на сегашното време, спонтанно, да не изглежда като поръчка – един обикновен жест, но не празен, едва леко загатнат. Ето как дните минават, от тях не винаги и следите остават, символи и черти. Резултат на ревизията с прикрити съображения и други понякога, парадоксално сериозни. Тези свидетелства, не после някоя ярка безсмъртна душа – даже напротив, човек с очертани граници на възможностите, почти в рамката на закона, черно на бяло отразено в транскрипта. На кое тогава дължим куриозните хипотези, клишета, прогнози? На надеждата. Нали, издържлива е? Една поправителна сесия. Буйното себелюбие – временно яхнало мегалитната суета. Осъзнатата самота. Несъзнатата свобода. Дори срочно-порочната липса на време. Тъкмо там целите се обръщат в бягство към още и още на брой прозаични сюжети. Те ще разбудят прах и частици от всичко дотук споменато, или забравено. Може би? Поне докато някой оставя наследство от спомени, с ритъма на сърцето. Пожелавам същото и на Вас, благочестиво, така точно. {…} От криминална полиция съвсем недвусмислено обявиха: „Ето тук чака още един мъж, той ще бъде втори свидетел”. Тогава не, но сега вече смешно ли, странно ли е? Хареса ми как работят добре облечените солидни господа. Обаче центрофугата се задейства. От това нещо се излиза парцал, или чисто изпран – с ясни очи. Отговорно облещен към светлите утрешни дни. Аз мисля, да не мисля, но второто. Историята продължава…

.по празниците бъдете така същите със повод или без и пр. да сбъднете повече чужди мечти от-колкото сте си пожелали --

- don't have to all-ways be right, rah-ah-ah

2009-12-16T01:26:00.003+02:00

..– Ей ти, малкия, бъди честен - вярваш ли в чудеса? Поспри се, де…
..– В как… Дали вярвам? Съжалявам, обаче не ти схванах въпроса.
..– Ама сега да не ми се нацупиш, там. Просто попитах.
..– А аз не съм малък. Това стига ли?
..– Друг беше въпроса. Но го приемам за да, че нещо взе да се дърпаш по релсите.
..– Мислиш ли? Ти питаш направо първото дето би било лесно и интересно да ме контрираш…
без много значение отговора на нещо което нищо не значи. Да, вярвам.
..– Тогава може да отречеш. Само със не, ако поискаш.
..– Ние малките вярваме, първо на хората. После, не е ли смешно как си играеш - виж, хвърляш ми кокал, чакайки да захапя. Ти ли ме питаш, аз ли ти отговарям и кой в края на краищата трябва да вярва?
..– Стига деее! ~~Сръдльо~~ Цупльо. Нямам за цел да създавам фалшиво мълчание!
..– А какъв беше въпроса?

..– Да ти напомням ли, миличък, щото още не си отговорил?
..– Ой, аз… разсеях се май, съжаля…
..– Няма да съжаляваш за нищо. И за какво се замисли?
..– Неe, не… така се каз… Както и да е. Не ми се чакаше. Трябва ли? Да, трябва ми слънце. Имам твърде ниски нива производство на хлорофил. Някой там горе май-май се е заиграл с грешния джойстик.
..– Ч-чакай малко, ти… имаш ли календарче? Ха, чушки и нарциси. Огледай се?!
..– Накъде? Пречи ми даже чадъра над нас. Излъгах. Не ни пречи. Харесва ми да си мисля защото и ние ще се стопим някога щом ~~акостираме над~~ счупим някой покрив с грация и безумие…
..– Но за целта някой трябва да ни научи как се лети, нали? Ти… можеш ли?
..– Дали мога? Или дали съм летял? Ами ти… това ли си пожела?
..– Ой… сега пък и аз. Обърках се. Първо ти ще ми отговориш!
..– Погледни към земята. Има нещо, тук, днес. Не ме питай защо. Има нещо във тишината.

..– Тогава… Тогава коя ти е любимата песен, амм?
..– Винаги последната. Защото на нея чупим инструментите…

...и няма как да приветствам MManson пък да не ставам на кокалче за GaGa - дамата е артист & so vlad was converted

- if on a second floor (shades closely)

2009-12-09T02:15:00.005+02:00

.погледнеш ли тук – усмихни се...

С едва закъснелите силуети
отвъд рамката на прозореца...
както е вън, така е в сърцето ми.

Покайвам се, после леките стъпки --
метаморфозa въздух вятър на кръпки
дето падат с мисъл сънуваща сънища
в скитащо бяло, най-хубавата мечта.

Обръщайки гръб, почти да притичам,
с ласкав предлог, макар, не и за нас.
Свикнали сме на екс, римувай...

мога да се изгубя с теб, не през деня

.friends will be friends, right?

- има някой в главата ми, този път съм си аз...

2009-12-03T02:09:00.002+02:00

. част първа: ironically one-der-ful by itself ▪ част втора: they got two much two hide ▪ it's the sound, mon ange sauveur

« At the very past wedding ceremony between Jacob & Mira I felt a slight twinge watching the couples and families, should've loving it, but soon I forgot. Up until like year and a half ago I’d been in and out of candid, thus I generally minded, relations by chance, since the age of fifteen, and didn’t wanted to know what it is like to be single. I used to feel I had to catch the very first of the glimpses, because I saw it as a measure of what exactly grown-like poster people do; and it also gave me a fine sense of self-worth. Oh, how pathetic, I heard you say. And you're right. But realising, only person who can make you happy is yourself, is reaching a dumb point of being in a commitment – just for the sake of it. Then why commiting personal sabotage? When I was moving out through the gate of my very next precious „heartbeak hotel” – well, these were the most terrifying moments of the petite l'amour la mort peut-être i.e. called my life. Devastating. Now I find I was either too young and unprepared for the trust, or putting a life on hold – by wanting to share, and then – having it missed, or just too busy after long hours drifting apart from the one. Capit-all letters. Paying attention. So, when things forced us to face our problems staying together longer than we should have done, hoping things would get better – this started noticing us it was just the mere beginning of the end. It surely happened that way. I can’t say I was distraught. If anything, I was relieved. For the first few weeks and months I was, well, so emotionally fragile I wasn’t interested in meeting females or soulmates. If my lifeline introduced me to someone, all the barriers would go up and I’d come across as really defensive. Until I jumped blindly after things did went easy after first of the silhouettes born to flit – and, oh, how beautifully – showing some interest. Should I've played? Has the rules changed? Then I choosed to play. Why? It was a huge confidence boost once I relaxed, having a shared understanding how desirable the beloved can be. But because I was scared of being alone, I ended up compromising who I was and what I wanted in an effort to make it work. Although it never worked. Having dug myself into a hole wasn’t sure how to get out of it – because I kept picturing these huge black spots over and over. There was no relief but replacing the real sense with some new answers, passionate and exciting at first, falling into and insistant sooner or later. Call it escape route, a sort of rebound consolation prize. Instead of fearing the worst or seeing every hiccup as a disaster, must'd stop fretting about problems that haven’t yet happened. I admit being 1 does get lonely sometimes, because most of my friends and familiars, God bless them, have partners, busy with their own sweet lives. And why not? The hardest of times is Sunday, when I think of them all having cosy and romantic sharing days in. But then again, you can feel lonely if you’re enduring unhappy relationship too – which is a worse situation to be in. You need a map of the world? {…} Why is the solo life perpetually underrated? At least… I am quite sincere what I offer by listening to the opposite sort of a company, not putting a must flirt on my agenda. In a certain extent that sounds a little bit strange, even to me now, grasping the words on their own. But I know what's what at my episode of special verdicts. Longing for that inside picture of a femme, not just balmy frame, like first and foremost being my friend. One must believe. At some point, I hope to meet someone I can grow old with, raising my own harmonious family – with its ordinary highs and lows, wisdom and honour, horror and purity, just as the customs are – but I’m not looking for that commitment now. I don’t even know yet what I want in a partner. For the moment I’m happy to be on my own. I feel like I’ve been given a whole new lease of life. Like which one is fictious, slightly made-up or genuine. I'm giving back „those …ings” I had. »

А Париж е лю… но хайде да не го казвам и аз. Асо купа. Убежище на каприза. И хубавко място за бързешком неочаквани срещи. Или спокойно безделие. След обещание, поне по една чашка червена на вечер. Заради нощите във които не си успял да заспиш. Приятески бас сега, как съм намислил съвсем друго. Или само двама с леко замаяни скрити лица. Насаме в охрата на деня, около маса за двама. Само за двама, само за кратко. Плюс на излизане, няколко погледа се обръщат докато си помагаме, според канон и традиция с умореното си другарче, и на наш интимно неразбираем за останалите език, урока за днес преди ветровитите улици свършва с ескиз заради тренча от габардин, докато връзвам само веднъж пеперуденото коланче. Харесва ми тук, ето тук точно, но каква е твоята тайна? – харесва ми също играта на думи, разкритата тайна l’eau d’issey, избрана p.vous. Хладният въздух погва игра с пуснатите коси. Само за миг-два. Във дискретния чар на загадъчната усмивка; при все че познаваме синтетичната си система, плод на импулси, пирамидална самоувереност и нотка на симбиоза която сплотява, и пази открай време в личната памет лудост по несъзнатото голо и босо първично ниво. Още ли твърдо държиш да ме питаш кои епизоди ciel изнасят крехкото не пред обикновено? Буйния вятър първи успява да си открадне милувка, и отминава, за да разкаже с топли сравнения кратката изповед нейде на север, между приятели и роднини. Преди точно един месец, плюс десет години – гледах право нагоре. Не съм гледал пред мене. От светлините и двете очи бавно изтекоха; всяко по свой начин, ала аз все пак съм заспивал. С болка във степен страничките си спомени. Адски наивни. Градът бе по-малък, а ние бяхме ли? – бяхме; и дребните жестове сътворяваха най-ярък ефект, в стремежа си да изпробваме от различните стилове, жанр и тематика – малко встрани от индивидуалната еволюция. Разтворена мисъл, особен обзор. Това не са хората, начин, днес, множествено число без цялостната тенденция – главна действаща фигура е интимния свят на отделните нули, смелите единици, x скачащи хромозоми y стройни редици. Езиците нямат значение, докато има толкова начини да посочваш или припомняш, тялото като прост инструмент, на който се изиграват сложни акорди с лек допир, един дъх разстояние. Според града, според картите и мащаба улиците са лявата камера и предсърдие, напиващи белодробната тъкан оскъдни, с власт и налягане, след безсъзнание цвета във ръжда лекуваме с кардиотоник, инак стъпваш консервативно, и операция. С догарящия фитил споделих насаме няколко часа, без предизвестие, с пълен джоб зелени бонбони желирани, повлякох се в приказката за призраци докато никой не гледа; не, нямаше ги. Бях там, и си помислих ако така само можехте да ни видите, най-вероятно щяхте да чуете ситната прах между скрежта по тревата как глухо се рони. Бях там, и си представих как щяхте да се задъхате в облаци пара на пресекулки с очи вперени към индиговите поля от звезди-шегобийци, сами и студени, звезди във очите и там горе, и долу, в очите на призраци отражение. Които ги нямаше, нито едно привидение. Само десет милиона сенки приблизително, с нощници и пижами, на прага на слезлата ниско полу-пълна луна с бяло лице към надигащия се грохот, интерлюдия по събуждане на града. Избраха ме да го видим тежък и непознат, не много учтив, без рими или маршрут… и все пак, Париж е най-чистото място: ако мълчиш, или е трябвало и си мълчал, да проговориш. На мен продължава да ми звучи като музика, из рецитал на големите бардове на акустиката, които не мога да спра да обичам.

..и да, поклоних се на гроба на Джим - първия day off натам, dete ме разгада; а после гасихме пожар, в буквалния смисъл...

- let's make it all for one...

2009-12-03T01:54:00.003+02:00

Винаги казвам: „Аз съм виновен.” Каквото и да се случи, поемам вината до себе си. Без вина виновен няма, ала поне не се притеснявам да го призная. Не всякога това се цени, но такъв съм, защото не мога да бъда друг.
. интерпр. прочит по Ириней Константинов, директор на театър „София”

следва… la ville-lumière или сватба в париж

2009-11-17T02:04:00.004+02:00

Със Румен отворихме по повод на случая почернялата с време половинка мастилница, затворена и запазена след неговия баща преди… точната дата е приблизителна - 30 години, плюс-минус - сбрала вино за спомен от първата му реколта; стените и восъка бяха изпили цвета, до златист кехлибар, цвят който още напомня за кръстопътища и сезони, които мнозина и не допускат че са забравили, преминавайки през живота. Вино, с висок градус и фино търпение, на достолепие, които заедно се споделят в честна компания; тогава най-ярко си проличава букета от вкусове на природните елементи – гъст чернозем, дето лозата е расла, и на дъждовна вода, както капка по капка корените са пили. Глътки огън с лъчите на слънцето някога лятото, налели топли захари в здравите бъчви. И на металните обръчи, спазили вярна с годините клетва на ферментация. Докато стигне заслужено прашната от години мастилено-черна полегнала стъкленица. За здраве! След една истински пивка чашка си спомняш, как смисълът се крои преди всичко в това да успяваш все пак накрая да се обръщаш с усмивка. Elle a dit: le saut de l'ange n'a pour moi rien d'étrange.

-- тук ще се танцува, помнете ни думата – двойна лъвска; и нека вали, нека да е студено. летим, време е за танго и пр. --

- на моята, твоята, нашата улица

2009-11-17T01:07:00.007+02:00

.
~~1 от многото важни, които малко се сещам~~ --
~~колко много вода са изпили, на мокри петна~~
….~~и няма ли кой да м/т/ви каже?~~ а сега…
(без капка лиричен код, друго е, ще опитаме
лечение на износената melancholie… с vogue :)

- black gives way to blue (untitled tribute)

2009-11-13T01:30:00.001+02:00

« Страшно щях да съм развълнуван, ако ли само можех да изживявам със свободата и преумората… ала тази лична при-страстна реалност стои чак на опашката на художествената стойност. Това означава да си осмисляш момента, от който нататък формата на критизма достига идейните си нива на сетивност, после и концентрация, първо през сантимента, или сложни комплекси със аналозите, както омаята – демонстриращи власт и възбуждащи сам-сами творческите си сублимати – освен на желание. Нещо красиво. И на копнеж. Днес всеки нормален човек може да изиграе не само въпроса с капризите, текста, гримасите, пропастите и отговорите, новодошлите на фокус; и не само познатите си аспекти, висшата мотивация, многопрофилна по презумпция. Това не е нито това, нито е просто, нито е функция. Някой може да си помисли, виж ти, че виновата за дисонанса с внушителна сложност в мажорна посока и със минорна динамика, е първия ред публика в залата. Ако беше така, щях да опра без изключение сетива и мотиви, пулс до импулс и характера на синтеза – с личице до стената. И да изчистя от дълбините до най-горните тъкани интерес и зависимости, горко им, пусто мълчанието с признание, шифрованите нотации ясни до блясък. А болната съвест най-вероятно щеше да ги изкашля. Точка, ред и редица – които нямат сериозна традиция в задаването сами себе си правилните въпроси. Има такава пиеса, нарича се провокация. Равна с навлизане в интимната емиграция от съвсем носталгично изгнание, в нова степен опит и лекота. Дори когато намирането им върху картата с досадни недоразумения спъва част от перверзните задължения по въздаване правдив резонанс. В крайна сметка пък новините, добрите, и лошите – всякак стигат до мен. Все някога, все някак. Нещата опират дотам, че приемайки едно направление, приноса и участието в добиване на имунитети, експотенциално, от тази колаборация и нататък – щастливи моменти, с преходни елементи на фалшименто – пътуват и обикалят в рамките изключително тенденциозно около собствените си орбити. Над това сме си спорили, не без чудовищни паузи – заради кратния дуализъм, или се правят опити за разбор, доста отдавна. Колкото повече си пробягал, спирал, пак тръгвал, то толкова повече ти остава да си поставяш за цел, да достигаш, и да рушиш – пак да опиташ. Но съответно, с други мотиви и самочувствие. Как мислиш, как действаш и се представяш, коя пълнокръвна регулация ще признаеш – зависи не само от предпоставките кои начини си разчел, или пък притежаваш – но от това как ги прилагаш; дали и кога спиш и кога бягаш. Сега. Имаш право на избор, всеки път… »

..p.s. дарлинг, билетчето ми заспа в джобчето, стягай черната рокля, лисичата си яка и кърмъзените jimmy choo - ще...

- точно толкова просто

2009-11-13T01:13:00.008+02:00

.
това са само 2 минути и 15 секунди --
по два припева и куплета slow motion
....you got to say it if you want to

...и слагай зимните гуми

2009-11-07T01:53:00.002+02:00

Затварям сезона с № 4 от поредицата си упражнения над чаша кафе, родени в малките часове. Премного вече за някой далечен прилив, да отлежи, преди модулациите и касаплъка. Сега с най-предано удоволствие бих се отдал до самия край на годината и тържествения зенит пролетта на... опитвам на вкус ~ на съзидателна почивка. В тон с въртенето на Земята. Amen!

.a bit of composure – моето благодаря днес започна тогава така - so maybe tomorrow...

- I felt invincible with you in my arms.

2009-11-07T01:04:00.001+02:00

..– Тогава, се питах, ти какво ще ми кажеш?
..– Сериозен въпрос. Беглото възпитание принуждава мислите и инстинкта да прозвуча сдържан. За да повярваш. Но да съм искрен - истината… истината, любезна, едва ли ще ти се стори нежна и поетична. Без да се оправдавам.
..– Ти не се… Можеш да продължиш. С риск за последствията…
..– Мога да искам да трябва да може. Само не мога да си помисля че трябва да искам. Нали, не е достатъчно?
..– Обаче ти си сега и си тук. Дори доста истински. Срещу мен. Тук и сега.
..– И ти си така. Инак щях да съм вкъщи. Щях да те мисля. Или на път най-вероятно, кой знае. Аз зная. Щях да те споменавам, докато кихнеш. Без да те чуя. Ала ти си тук и сега. Виждам.....
..– Говори ми, момче. Преведи този твой поглед! Няма да мислиш днес, раз…
..…виждам …Виждам леко сплетената коса. Тя, така ми харесва цялата в пламъци бесни танцуват ще ме оставят без въздух във фокус стихват и се понасят… снемам завесите за да те чуя, а ти вдишваш… издишай. Диплите и къдриците ми мълвят. Но няма да ти издам техните си молитви… виждам трепетите с ресници, които си разменихме. Потрепваш със пръсти. Двете тънки ръчички с които нанасяш кървави пръски и драскотини с белези през лицето и тялото в серпентини извити. Две… нежни милувки дето познават морската пяна по-лека и от дъжда през Април. Сега ги поглеждаш… те са, и си принадлежите. Вече си спомняш, ако ли не - поправи ме… и белезите които няма да ти посочат божурените овали. Двете ръце. Колко много разказват! И още.....
..…и още …Да бях в твоите дрехи, попитай мен какво бих ги попитал… за извивките долепени леко в крехката плът с тайните им капризи в топлата гама. До последното си движение. Почти като танц за довиждане.
..– Ммм… не… не, ти нали… не, никъде няма да ходиш.
..– Да не се давех в кратичките въпроси, щях да съм вкъщи. Или на път, повтарям се вече. Май по-скоро вкъщи, обаче. Където ме среща всяка възкъсна вечер една пъстроока вълчица. С чашка съблазън в едната си на пламтяща силна цигара разстояние и половината ми живот в другата си ръка. Дали искам? Искрата е много повече от едни грешна представа и грешни сравнения, паралел между персонификациите способни да ампутират цялата памет без милост и съзидание. Ах, но прощавай, защо ти говоря всичко това. Светът чака от мен да съм искрен, а ние как му отвръщаме? - с учтив тон… ако помислиш. Ала мълчим…

тази дата ми е съдбовна, роза, безмълвно красива, бодлива - детенце маги, нежната blanka и... трябва ми въздух

- eau de novembre

2009-11-02T02:04:00.011+02:00

.be still, sad heart ! and cease repining;
.behind the clouds is the sun still shining;
.thy fate is the common fate of all --
.....into each life some rain must fall
Henry Wadsworth Longfellow

- искаш лииии да намериш някой, който еее - в захарта роден...

2009-10-31T01:12:00.012+02:00

little fish, big fish – swimming in the water...

Как беше до-тук: след кратката си сутрешна гимнастика, за отскок – но още преди да пропеят първи петли, те нашите мъъъничко закъсняват, и това съвсем не е на шега – някъде близо наистина отглеждат цял полк от въпросните добичета; след последната сгъвка пусках музиката да влезне и в моята стая. Предвид това, че програмата като цяло претърпя лек обрат, значи мога да се наспивам, да го кажем така – до безпаметно късно. Стига да искам. Ала вместо да игнорирам сутрешните си ритуали, просто смених мъничко дозата, концентрацията и последователността. Събуждам се в гюрултията, казано с други думи – със врява, и знам че комшийките-купонджийки ме псуват, ала и аз си ги псувам когато се пробвам да позаспя със възглавница през глава, volens nolens съпричестен с буйната им вакханлия; тъй че сме квит. Музиката се пуска на раз-два, тя самичка. Първо, и после нататък. Защото ако отплувам дотам и обратно със Steve Miller Band, то най-важното ми за деня карате напоследък започва с неочаквано актуалната 1996 година и особено подходящата DDG, непростимо любима. Плюс Sita, която моята малка и сладка, прощавайте - кака Джинджър - ми я посочи. А да не беше разликата по Гринуич, сигурно щяхме да се кълчотим в едни и същи стая и равнина. Мисля си, не че ми трябват излишни килца някакви да топя, тук точно съм лесен, прост до дъното на кухата си глава, weak as i am & so on – имам джелезен и без забележка металобизъм, дето и да опитам наддаване, то ме яде без да попита, отвътре гризе, или, не че съм бил цял живот фенгрупа на ранното будене, и по-важното, ставане – даже си падам sui generis лекинко мързелив. Бих добавил, глупав и упорит, свит на кравай до последно под одеалото. Но, дните и месеците си идват и отминават. Вземаме си поуки. Следната стъпка е текущ резултат на часове и по-малко, пък какво тук значи някаква си вечност. Бонбон, след изтормозените dub & фишеци в предни сесии, късните вечери. Тоз който веднъж, макар въпроса да си стои това да не бъде само веднъж, който е пробвал тази програма, не ми изгледа разумно изобщо да се лишава от свежите си, поединично, лични, егоистично, първи глътки тонус и ведрина. Без значение от сезона. {…} Така, когато вече дишам свободно, можем и да разходим в парка спокойно кучето с Микаела, gulp, с нова прическа, в цвят, къса, grrr само да не си бяхме приятели, but alas! …whаtеvеr, нито набързо, нито със притеснение. За всеки от нас деня тепърва започва; без никой тук да отваря – едва в тоя късен момент, лепнещите си просълзени очи, сухите устни, и сетивата си към света – имаме планове, смели сме се, скачаме с нетърпение. Прощаваме се на скорост. И ви чакаме да си прецените - колко пъти ще съжалите в близките няколко часа…

На случайна тумба маскирани лàпета, на които с най-добро чувство напълних торбите със захар и шоколад по повод вече узрелия Halloween, зададох от чисто любопитство логичния въпрос защо днес (б.а. 30.10), нали другата вечер… пък на отговора им могат спокойно да завидят сега всичкото дечурлига hаmериканчета. За да успеят да обиколят навсякъде, без да пропускат - 1 ден бил малко. „Да не се минем" - цитирам. Сладкиши! Съжалих само, че не видях какъв номер са си приготвили. Щеше да ми хареса.

.P.S. my № 500 ▪ Hooray, so full of hope - and happy scary-Halloween ! Repent, is what I'm (sometimes) talkin' about...

- i ti jasna le mesečino zajdi udavi se etc.

2009-10-27T01:09:00.022+02:00

Ъм, какво им стана на копирайтърите? Малки деца спят и сънуват върху ролки тоалетна хартия за радост на видимо гордите си бащи, хлапета показват жив интерес със каква консистенция рециклират питомците им в парка, или се тръшкат да акат само и непременно в тоалетната на другарчета. На раздразнително чести интервали. Падащите листа от-вън бавно танцуват, целуват земята, ала вътре блубокса гърми с цветове с грехове с цифри и прочие. Води се битка. Джаз-фюжън среща няма-нерешимата деформация. Наздраве с Мартини и кисело зеле. Сериозно, кой казва че съществува изобщо чудото патова ситуация? Сещаш ли се защо отдавна вече гледам предимно латино риалити и talk-шоута по RAI едно две и прочие? И там има емоция, но, нали, малко по-разтоварваща. Стигат ми миниспектаклите от сервизното помещение, с усмивка към честия внос наематели от горните етажи, предмет на друг и един далеч по-обстоен анализ по повод новите строителство, вентилация и изолация. Разбирам, добре са го казали, ако нещо и нищо не е на нивото на двете очи да те плесне досадно в челото, току виж си остане нон-грата. Оттеглям се в медитация над Ерик Бавната Ръка Клептън и неотдавнашния коментар с физиономия и думичка „отвратително” в едно и също просто без-съставно изречение към Al Jarreau & Kathleen Battle (my favourite things). От инак модерно и любимо човече, аберация.

прогр. ноември-декември: фламенко tango nuevo clasico фадо дъжд сладък тютюн калвадос после paris & then all you need is…

беше мило, и доста странно изпълнено ▪ мило, значи забавно ▪ странно, като опасно за по-консеративно навитите ▪ или маслени кръгове, ако някой попита ▪ лилави балони, още една бройка, лилави стъкла, парче по парче, french heels лента цветя backstage с последната публика – познай? – люляци, да ▪ след последното представление, сладко сбогуване ▪ треска сценична, без сцена, без грим, та затова ▪ quante cose in un filo di fiato ▪ избрах си да скитам свободен, без устрем на-никъде, двойно отричам ▪ както лудее безсилното отчаяние с явни понятия в захабената своевременно тишина еднодневка ▪ там смива прахта, първо от улицата го чисти ▪ после и мръсотията в голите спомени ▪ задъхано плодовата следа ▪ ако не беше декор, сега мога ли да го кажа, щях да съм влюбен ▪ май щях ▪ и юни и август ▪ май ▪ но играх perf. клоун помирител арбитър ▪ да, тъкмо облякох изпраната съвест --

..you feel it? then listen, and remember to forget

…но е нещо нежно да си вътре в играта

2009-10-21T01:35:00.020+03:00

Заспиваш, значи (се) даваш
пристигаш… след полунощ,
Заспиваш, и спираш да дишаш
щом измеренията са ужассс
{…} поредна среща на старото място
Тя: Аз съм черния принц --
ти си красив, аз съм царското зло
във очите ми - с подивялата сила
а във шепите – точки точици кома
Ще бъда разкъсан от себе си жив !
Да дишаш белонежни кристали
Óле!-отвори-Очички, бягай, бягай,
Цветето на гостенката ще те изтрие

. and bella, symbols enigma + d.load

Студът не пропуска ни клечка, ни драка – излезне ли Северняка, разтриса земята – и пъпли на ниско със стряскащ духа тътен развлачен, все че навън се разхожда сърдит великан. Зиме и думичките замръзват, пък докато се размекне – са вече твърди късчета лед. А после пак се топят, и пак се превръщат в слова. Разтълкувани вместо метафора, откриват от онзи, предишния смисъл. Стават познати. Всъщност едни, най-просто – част от играта. Дотича ли Северняка, тогава знам – си идваш и Ти --

.-- - and lives with-in, gentle zi

- str. in wonderland (or anywhere)

2009-10-21T01:15:00.001+03:00

Plot summary: I was awfully tired of running and running till I forgot, the height of February, got vitally sick after June, nevertheless, when I went to talk but keeping the peace, did not allow the enthusiasm to overwhelm my firm fiction, my kind of belief – that the world is still alive and sentient; or even more. The oh so well known natur-all excitement. The lavish taste of disgrace. The goofy attachments. And much more in the middle. Why so? There must be few things around to meditate over and moving as quiet as positive like the day after today. But I couldn't be sure. Wait, tell me, why do you climb up a mountain, the very top of the sky, and then lit up a candle? Was that intended? - spitting the terrible times is not to be proud of. Stop. When we see something, how do we know if it is real, or if we see it only because we wish so much to believe? Walking, waiting, things you won't even notice the hell ouf ot surprise. It is generally supposed to be told in a bold meaningful way, titled and called, where you „did" came from, what you're doing here, and where you're going, otherwise – compromise or a sacrifice usw. – and in my modest opinion it fails on every instant of these accounts. That’s why you plug it and play however they say; if that wasn’t for real you could have probably been, any but common, most ot the time, whatsoever it takes, whatever you want. Why so? Why not. Are you a bit nervous of it, eager or scared? Be wellcome and share.The obvious solution – requiring more time of bearing sway and zealous delving in it – is difficult to achieve. It wasn't? If true, who or what would be communicating with these materials and ambitions? One more spin to go. Why proving decree, and then whisper a feeble? It takes a certain kind of both character and personality to cope with that. Scream, are you still having fun and walking on sunshine? Must be sick of inquiring outline. Shut me up, I’m ready --

- can't hide your face from smiling ▪ heart wears a frown

2009-10-14T00:44:00.015+03:00

-- d.load :

Нима тънкия абразив отвъд времето да изтрива живите пламъчета, кажи? {…} Но как лошата кръв стихна, недей, всичките опази – своите тайни и мистика. Нека там да останат. С предното огледало, спряла кола, тяло до тяло. Самото величие. На опасна дистанция. И най-сладката хапка е, че съвсем пълнокръвно съзнаваш това. Може би нямаше нужда, каквото изисква клишето, защото най-ценно лицето подтиквано от внезапно не-удържимото любопитство, крие надежди дори да личи, ала успява – или спокойно, и не-прилично привлича, с очарователната си медитация. Логичен момент сега е как плътен бас зад кадър повдига въпрос дали тъй просто-безвечно е чисто-възможно, щом никой ред тая земя не е съвършен, така кротко личи годините да са пощадили – преди себе си, преди всичко, разбирате ме какво имам наум. Спомняш ли си мократа трева под гърба и колко пъти броихме, така ми се струва, един и същи квадрант със неизгрели бели звезди? Допира със земята в гръб с инфразвуковото вибрато мъти погледа за излишни гледки случки и грехове. В тези хладни минути имахме достъп до взривове пълна наслада, каквито би трябвало да си ги изстрадаме, които да бъдат открити сами, в които нямаме право на изоставане и не ще ги отправим на глас; но продължаваме да си ги задаваме. Доста чуплива тънка обвивка за този изразителен danse macabre – нежна компания в съпреживяване с някой адски внимателен в стъпките си през думи които очакваме да се случат; в този смисъл – да, избрахме вития път, като емоционален печат. А тоя сезон биха могли пример дори да си вземат, всички клиширани образи и икони. Държейки главите високо изправени, небе и земя така лекичко под ръка. От място и първа до трета, ръка до ръка, и после по навик, край плътната пелена от просъскващи глобуси, в карта от хаос и хикс невъзможно кръстосани траектории. Днес другите, по едни след тях избледняващи прави опашки току имитират в сляп щурм дъжд от комети. Една лапичка вдясно така сякаш всеки ден следваме същия план във мащаб едно към едно, горе до долу в ненатрапващ нюанс, и без празен каданс без реплики вън най-фината си селекция, можем да си мълчим, тъй живи като един в две близки по звук струни в малка кутийка с екзактния резонанс. И така, според многополюсните закони на гладките пътища и висока кръгла луна, докато колата се плъзгаше по посока на широкия изкусителен хоризонт, до мен крехката фигура грижливо попиваше ден подир ден подир месец година нощи и дни седмици многоточия. Някак нямаше да си вярваме в думите и неща, със внезапно прехапани устни, които не са преживени. Строго в минало време. Ала уви, бяха. Сами, остри краища на изящните токове, бурни вълни в мъничките крачета обръщат възтъмния зимен десен - със своето свежо присъствие, в очарователно кътче, в красноречиво завръщане към отдавна познатото и забавно късане и откъсване, от очарователната интимност. Сега осъзнавам нейната съвършена, умопобъркваща грация. Сдържани жестове, и спокойствие. Леко настръхнала, ръката ефирно издрасква букви и кръгове над мойто коляно, безпомощно бавно, разчитам ги. Ласкавите й пръсти, бели и тънки, свършват във кървави краски с безукорни, и деликатно заострени правилни елипси. Болка и удоволствие се сплитат тържествено. Овладяваме се с усмивка, всичко си идва на място. А на излизане висок чифт ръкавици скриват светлата кожа от неучтиви погледи и забежки. Бегла справка по периферията донася неща от които по-рано отвръщахме поглед, и други които сме смятали лично за чужди. Колко ли нови приятели и колеги познават едва това ново сериозно лице? Което вятър и топлина и лъчи на поток със акцент сянка и светлина правят така да изглежда по-зряло. В минало и сега. Знам че е точно така, обаче ти не знаеш че аз знам, в тон. След няколко къси минутки ще разбереш. Ще си простим, mon sang bouillonne, зад блесналите ресници ясно личи. С капки боя през ръцете, това меко шепти леко трънливото настояще. {…} Повиках те със една-едничка молба, този път ти - да позираш в моя картина – и просто така...

-- after mid-night morn-ing will come (sick-est intro, ever).

- касапница номер десет нула едно

2009-10-07T00:57:00.009+03:00

-- you bring the body, i'll bring the steam (i.e. lily was here) - and then we killed again

i'm only human ▪ понеже ти се засмя ▪ там дето черна сълза нарисува тъжна черта ▪ ще ги попием в цитрусови шеги ▪ канцонети с твоето име със удивителна ▪ утешителна дикция и след две и след три ▪ колко лесни и обикновени празни пространства ▪ в дребни хора с голям интерес ▪ знам че боли ▪ а ти си повтарям и си личи ▪ плът в топлата плът на сама знаменитост ▪ една болна звезда, но звезда ▪ отпива с отмятане на косата с грация от ръба ▪ пак голям мрак в бели и черни диези бемоли ▪ това лично си спомням ▪ а после за кратко едни стълби завеси отсъствие ▪ стига да гледаш лицето отсреща започваш да виждаш ▪ свръх дози вълнение ▪ което размества пластове и комплекси тесни за обяснение ▪ от-ново ▪ в мек разговор между волно-наемници ▪ как правим точно това което владеем добре ▪ защото се казва, недей си изгубва ума ▪ прецених да криптирам, сега ме прочети as it is

- she got me on my knees...

2009-10-07T00:34:00.000+03:00

до болка трогващата ме Laila която ще расте и хубавее в Мексико под майчиното крило на слънчевото момиче с име на цвете

-- con il vento sulle fronde per te suonerò
nel silenzio della notte le canzoni che amavi
ma ancora uniti con altre mani ti accarezzerò

- October, October ~ summer is over

2009-09-30T13:13:00.012+03:00

'cause i'm singing this song for you
and this is my way of lettin' you know
-- and say thank you ! uhh

to all the people that i loved in my life --
thank you for letting me know i ain't always right
back in the days there was nothing i wouldn't do
----
and though i was getting tired
of the same old thing, you all
took me places i've never been
and < i love you > for that

her brand new is woo-lah-la addictive

- тогава бе още хлапе, но сега, а сега…

2009-09-30T12:08:00.001+03:00

Първо разливаме хубавите си новини, рано е още да се надяваме и на спомени, че за кой и защо – много зависи колко точно си вътре във генетичния код: уговорихме следващата си кратка семейна нарочно в кавички бегония, тъй щото детето не било виждало никога досега светлините над Париж, след полунощ, не, нищо особено казва, но дали искам? Хмм, имах други планове за посоката, но понеже, таковата, всички тъй или иначе споделени отпаднаха – как да не искам? Как ли? – с тропане шумно по масата, поне викане? - или смях; нещо в тоя ред мисли. Цяло щастие, че се откриваме толкова рядко, че сме далеч. На мен лично това ми се струва, като едно изключение в нейзбежния случай, за основателна благословия, но не наказание. Не, не, всичките задкулисни и синоними и намерения отдавна отпаднаха. Вече адски отдавна. Свикнах-ме. Уточнение: имам пълното уверение да говоря свободно в множествено число. Обаче и аз още подскачам между драмата и комичното, да съм свободен и несериозен, но не толкова кратък за без преценка, и не точно щото не мога или не съм искал да мисля, та така малко далеч ще отключи, мога ли да съм искрен и да разчитам? – е не, ала не ще ни попречи да се опитаме, заради точното настроение. Беше време когато все в този сезон на годината, но какво пак се отнасям, тъй е било и така ще остане. В името на реда и опазване личните данни мисля че няма да съумея да синтезирам по-просто как и защо се събудих, как без да разбирам във хаотична редица пукнатините и празнините отвътре насам са замръзвали, покрай застиналите очи, удавени в здрача. Стържещи и безцветни, без ни най-малко да разтревожат, или да трогнат - от своя страна, своенравното въображение. Останаха малко по-малко от три месеца да срещна после следващото си намерение и не, не го пожелах - дори и настойчиво. Само всеки път зверски боли. Или не знам? Трябва? Как и защо да си вярвам? Не спирам да си задавам въпроси: що ли остава тогава, когато усетиш как трябва да абдикираш и доброволно на другата сутрин съдран по перфорацията на малки парчета; защо да говориш щом словото нищо не значи? Сам се повлякох в настолната аналогова реставрация, ала все пак, доста различна към вещите, наместо познатото живо равнище. Един образ опитва да заличи друг. Успява. Сещам подобие в не-търпеливия ход който после неумолимо ще липсва. Днес снимките отговарят единствено до поискване: колко бели сме се усещали в черното на деня. Ще ти разкажа друг път и лошите новини --

- it's the journey, not the destination

2009-09-23T21:40:00.004+03:00

-- Тюленово през наблюдателната кула на Нат. За което знам хора, даващи половината си душа. Споделям, хареса ми до полуда.

И някои др. лични платна - след още новите отпечатъци на летяща китара в татуировка от рамото и надолу, подир неочаквани приливи екзопъстър адреналин, скъсване през средата blah-blah lovey-dovey sad-and-lonely, в старите ленти усетих камбаните - или законът за трезвата гравитация ~ със което спец. отвръщам на който се раз-познае; първият винен есенен гроздобер за годината мина, плътно от-до под патронажа на кал до ушите – със незалезлите, отвисоко, неизбледнели звезди, смешнички шапки с кукички рибешки в малките джобове и по-следни грешни широки размъкнати деколтета, талии и ръкави, дрънкащи ключове, никому не-нужни, с още по-театрални вързани карабинери; към града си отнесох нощни топли пуловери в люлки в скърцащия хамак, вътре черната тишина под пълзящата ниско, на един хвърлей едва, любопитна луна, в сянката на интимно надвисналата с тежки дъхави плодове благодарна асма - където копнежите, и живота до сутринта рано нежно се стичат в нещо подобно на шепот; и като се замисля че това се роди, със ръка на сърцето признавам сега, съвсем на шега, ще замълча; но като се абстрахираме от порочната ферментация дето назрява у двама с вече доказано, леко лудичката, ала все пак - адски чаровна принцеса от приказките, честна скаутска, скоро пак ще изгреем неволно щастливи; гледам чико, по очите, те никога не лъжат --

- parsley sage rosemary and thyme

2009-09-23T20:57:00.001+03:00

.За момента съм безразличен, поне чувството сещам такова, странно, свръхзвуково – с неговата си липса, към чуждите тъй или иначе неизбежни дела на вмешателство в частния сектор. Като започнем от името, първите седем, схемите по които са уредени кварталите, правните директиви, минимум украсените образци за наземна, цифрова и директна кореспонденция. Все в този ред, докато не стигнем и до дизайна, с пълнеж, на любимата ти възглавница дето склопяваш всяка последна спирка усет и светлини. До съвсем скоро не; изгорихме цял вагон с нерви и пълнолунни нощи към сутринта в бдения, задължения, лов с двете очи. Колкото до финала – заради миговете от по-рано, и за по-сигурно вън острите нокти на неизлечимата голота, крехка и силна, твърде много намекваща с обещания за винà – някъде в края сме доста еднакви, с криви лица, нестабилни реликви под своята собствена мèрна черта; в крачка побегнали докато се намериме страници книжки икони, деца. За добро или зло, макар винаги в първо лице, един от най-сигурните в общите знаменатели на които се гледа по-скоро с насмешка, е прекомерната жажда за доразвиване и намиране нови тела, на раздяла с душата на доброволна цена – пример, това да си друга стойка и самоличност. Където умишлено търсените конфликти сдържаност и интрига, загубите на равновесие в остър момент, срещите с еволюцията в полеви условия на праисторическа тишина, смесиците подем и стена – се пробват да дешифрират ясната цел и подход към една неподозирана деликатна действителност; просто защото не сме проследили, да – и аз също така, точния тип повествование, който сме си изстрадали, нито пък издълбали път накрай центъра, около който сме си мечтали. Да сме сами. Или по-скоро, уверени. Че се съмнявам дали някога тая дума и самоцел свобода е била чудно парче злато, като да заблести, и какво, и защо ни наказаха опълченци, с тая простичка цел – още ден, още два, практикум-изпитание и за последния оцелял, ще остане подаръкът изненада, обещано и подчертано. Има пъти в които си плътно, лапа до лапа в очите зазяпан с отвъд обозримата и хазартна, като халюцинация, тире – панорама. Части изящна, части прекрасна, повече от която не си покорил лично. Можеш ли още? Нали искаш, някога ще се отдадете на опознаване съседните кванти, съзвездия, сетива. Имам спор по възвръщане на достъпната памет, от съпътстваща нивелация във стандартен мащаб. Мога да искам само да се присетя – и се преструвам как е логично, че съм един безразличен, ала сега ли? Разбира се, не. Допълвам си чашата, бялата чаша с кървави портокали с мъничко химия около жълтите страници в скъсана книга с чернички букви – после се чувствам добре. И дори леки съмнения да вълнуват фината заплашителна лежерно-подяждаща спойка, през дима се усеща трезво-спокоен, сладкия дъх свеж розмарин; il et a moi.

-- оставих една единствена инсталация - думичка от която едновр. изтръпвам и стихвам - за спомен, орнамент, нещо такова:

-- Йохан Себастиан мигновено-далеч сам отпътува - зад демаркацията на Стара Европа и зад Ламанша, вън четири тюркоазени, повече други морета и един цял океан. Скоро ще бъде в услуга и демонстрация, докато някога не се срещнем, може би - пак. Аз съм си тук да теша мъката, както си знам - със ампутиращият спомени и тържественост Ólafur Arnalds. Изтънчено самоубийство.

след визитация в болницата, когато алекс беше цялата в розово питах имало ли е сълзички издайници сутринта и защо, пък то щото „деха ми къф на пъстчето" - обаче после като показа точицата и добави „таха се найлага" вз. че и аз се разтекох

- it rains, you got wet

2009-09-15T00:17:00.007+03:00

Neil McCauley: ('bout dreams) I have one where I'm drowning.
And I gotta wake myself up and start breathing or I'll die in my sleep.
Vincent Hanna: You know what that's about?
Neil McCauley: Yeah. Having enough time.
Vincent Hanna: Enough time? To do what you wanna do?
Neil McCauley: That's right.
Vincent Hanna: You doin' it now?
Neil McCauley: No, not yet.