Защо, какво, как

любов, в едно намигване

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 14 Feb 2012 08:38:00 +0000

Когато любовта тече във вените ти, не гледаш посоката. Не мериш пулс, за да преценяваш силата и. Знаеш, че си жив, заради вдишваната и издишваната любов. Това, че я осъзнаваш е достатъчно основание, за да и позволиш да те изпълва (като първо дихание).
Защо плачем от любов ли? Така ще кажа – защото любовта се опитва да проникне в затворени до сега за нея наши ареали, които несъзнателно сме държали заключени (също както бебето, което поема първата глътка въздух, за да изпълни белите си дробове, за да започне да живее). Боли, когато се учиш да живееш. Боли, когато е за първи път. Не боли любовта, боли пътят до любовта.
Любовта не почива, също както сърцето не почива. Любовта не празнува, също както живота не се празнува. Любовта съществува, без да и се налага да мисли върху това (сори, Декарт). И колкото повече я мислиш, толкова повече се съмняваш в нейното съществуване. Философите са нещастни хора, загубили живите си импулси. Иначе нямаше да им остане време да тълкуват любовта, щяха да я живеят. Защото тя се живее всеки миг, а изписването и е кражба на частици живот.
Когато любовта те изпълва, не подлежи на анализ. Ти си диригентът на музиката, която звучи в теб. Музиката не се тълкува, тя се усеща и преживява. Такава е и любовта.
Любовта не се помни, нито се забравя. Тя се живее.

като русалките

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 11 Feb 2012 10:34:00 +0000

Русалките мълчат,
въздишат по човеци,
а чувствата им вдигат
цунамита в морето.

Русалките не гонят -
те пляскат със опашки
във бурната вода,
разкъсвани от страсти.

Русалките се влюбват
веднъж, щом ги целуне
единственият мъж,
дошъл от прилив лунен.

Русалката очаква,
русалката е вярна,
защото не познава
човешката измама.

красив студ

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 07 Feb 2012 12:34:00 +0000

И студът е красив, не вярваш ли?

Трябва ти само молив и лист.

Прозорец, две очи, дъжд и вятър,
въображение на идеалист,
нагласа за щастие, поглед в небето,
пръсти, оставящи топли следи,
ледени капки, спомен за цвете
и непослушно развети коси.

Е, напиши го: „студът е красавец”.

(муза за горещи, детски души)

---------
снимка - моя, необработена с фотошоп, макроефект през заледено стъкло

ето още две интересни:

за акта на ACTA, активно

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 04 Feb 2012 09:32:00 +0000

Когато си малък, всичко ти се вижда голямо. Искаш да докоснеш това всичкоголямо. Убеден си, че то съществува, за да бъде докоснато от малките. Мислиш на дребно и егоцентрично, когато си малък.
Малките хора търсят две за лев. Големите хора дават лев за две намерени.
Малките хора са от-до. Търсят граници, за да се блъскат в стени и да пищят. Големите хора Са. За тях няма граници (те намират всичко, което им трябва, без да вдигат шум). Те имат криле, свободни са.
Моето си е мое, чуждото е общо – така мислят малките хора. Големите хора създават тяхното, за да е общо.
Малките консумират. Големите предлагат.
Асимилацията е неразривно свързана с акомодацията. Малките трябва да възпроизвеждат големите.
„Асимилацията задава насочеността на акомодацията, а самата акомодация- прекъснатостта в непрекъснатостта.” (Пиаже)
В конкретния случай, творците, чиито права трябва да бъдат защитени, са длъжни да предложат начини, по които да бъде усвоено творчеството им. Ако не го направят по най-добрия за себе си начин (това е труда, който ги храни), то веригата ще бъде прекъсната. И актът им, безполезен.
Но винаги се намира посредник между малките и големите хора, който да съдейства в сближаването им, в непрекъснатостта им. И чиято главна идея е да се облагодетелства еднолично от целия акт.
Питам се, ще съумеят ли творците да се приспособят към изискванията на новото време (защото връщане е невъзможно) и как?
Абревиатурата позволява игра на думи, в които всеки разпознава собственото си място. Актът е единично действие (и АКТА е действие, на единици, непозволяващи взаимодействие, санкциониращи).

аз (тя)

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Fri, 03 Feb 2012 09:19:00 +0000

Махни се. Не идвай.
(ела, остани с мен)
Мълчи. Намрази ме.
(кажи, напиши ме)
Изтрий. Забрави ме.
(твоя съм, помни ме)
Никога повече.
(винаги, еври дей)
До скоро. Заради.
(до скоро, въпреки)

изпит[ание]

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 31 Jan 2012 13:48:00 +0000

Изречените думи
нетрайни ще останат,
ако не са с проверка
доказани наяве.
И има нещо крайно,
когато се изричат:
с тях убеждаваш само
готовността си жива.
Но много бързо идва
и теста за валидност.
Надежден ли е – пита -
словесният ти ритъм?
Страхът те задушава
в омайваща прегръдка.
Преглъщаш и се връщаш
или ще следваш пътя?
Избираш ти! Словата
дали ще отстояваш.
На изпитът отплатата
е шансът ти
да ставаш.

бяла топлина

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Mon, 30 Jan 2012 11:51:00 +0000

Студени рисунки по прозореца
запечатват прошки.

В човката на гълъб,
броеница кехлибарена грее.
Едно перо танцува с вятъра,
поглъща белота.
Цигулка в ръцете на жена -
живот в мелодия.

Видени, формите потичат,
разтопени от мисъл.
Символи и знаци сричат
бяла, остра топлина.

да повикаме Ловеца на митове

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 28 Jan 2012 11:27:00 +0000

Не можеш да помагаш на друг, ако на себе си не си помогнал. Целият ти алтруизъм ще е само егоизъм. Ще е попълване на твоя липса. А какво е алтруизмът, освен безусловно даване. Но какво има да даде един човек, който е забравил за себе си? Как да се яви пред света, без лице? Кой ще го забележи? Тогава на него ще се гледа като на натрапник, а не като учител.
Първата крачка към Завръщането е призоваване на виновните. Ловците на митове вършат добра работа. Те са жестоки. Те не умеят да се преструват. Те бъркат в рани, без анестезия. Ловците на митове разбиват врати. Те са силни, но трябва да бъдат поканени.
Искаш ли ги? Искаш ли да извадиш призраците от детството си? Да! Болката тогава ще е огромна, но ще има начало и край. Ако не повикаш Ловците на митове, ще продължаваш да живееш в комфорта на познатата заблуда, която ти предлага все едни и същи изпитания. Защото не си учиш урока! Защото не изкореняваш проблема, а си го отглеждаш и се грижиш за него. И всичките усилия, които хвърляш, ти носят само пот – виждаш симптомите, като токсини, но не и синдрома. А той има корен. Нужно е само усилие и опорна точка, за да го извадиш на повърхността. Да му видиш голотата. Да усетиш смрадта му. И да бягаш от него, да го изоставиш.
Митовете от детството ни обичат да бъдат отглеждани. Заключваме ги с най-фините си ключове и си ги пазим. Ние ги ухажваме, защото са ни насадени от най-обичаните от нас хора. От нашия първи свят, близките ни. Децата вярват безусловно на онези, които са ги създали. И ако не се научат в последствие да се борят с насадените митове, цял живот могат да се чудят „защо, по дяволите, все на мен”. Един сбъркан поглед към света може да опропасти цял един живот. И всичко това се оправдава, че е от любов. Любов, която убива!

Търговецът на обич

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 28 Jan 2012 08:52:00 +0000

Най-богат е търговецът на обич.
Той опакова стоката си в лъскава хартия.
(за да не се вижда лицето на обичта)
Магазинът му работи денонощно.
Клиенти са му всички – влизат там всеки ден.
Понякога купуват, подлъгани от лъскавата опаковка.
Прибирайки се в къщи, отварят пакета с надежда.
Усилието им е кратко и илюзорно.
Такива клиенти се разочароват от вида на обичта:
тя е пара, газ. Изчезва за миг пред очите им,
а те нямат власт да я задържат.
Люти им на очите. Боли ги.
- Това не е обич – казват си.
И са прави – обичта не се иска, тя се дава.
Изтъргуваната обич се смее:
- Глупаци. Търсите, а не ме разпознавате.
Та вие се препъвате в мен. Аз съм навсякъде.
Безплатно. И безплътно.
…
Търговецът на обич е богат – търгува със страха ни.
Печалбата му е последвалото страдание.
А то никога не свършва.
(но с него не може да се търгува,
има лоша слава с лошото си звучене)
Търговецът на обич подарява светлина,
като бонус (за познавачи и преследвачи)

„по делата им ще ги познаете”

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 24 Jan 2012 09:35:00 +0000

В очите на невинните момичета
ти виждаш само цъфнали кокичета.
Вървиш напред, към тях, нали са бели
и нежни като брюкселски дантели.
От сладостта им искаш да опиташ,
със аромата им да се наситиш.

Очите на виновните момчета парят.
В тях има огън. С тях не разговарят.
Те са бохеми, хипита, гавроши,
дрогирани, убийци… те са лоши.
Минаваш по отсрещната алея,
когато срещу тебе те се шляят.

И искаш пак момичето да видиш,
обръщаш се, а … трупове съзираш.

А писък женски в другата посока
обвива в нежност мръсната пройдоха.

Защо очи, защо сте тъй лъжливи?
Защо душите виждате фалшиви?

-------------------------------------

Провокирано от снимка на xabiba.

студът на Сама

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Thu, 19 Jan 2012 17:17:00 +0000

Тя оплита с косите - тя слани със коса.
Тя е винаги гладна – с ненаситна уста.
Тя е приказна фея – виждаш чудо за миг.
Тя, плачейки пее – над погубен светлик.
Тя разделя и властва – пред объркани в път.
Тя предлагайки сластва – плът срещу плът.
Тя не е проститутка – тя е просто жена.
Тя е розова пъпка – (със студът на Сама).

в света на очите

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 17 Jan 2012 18:01:00 +0000

☛ В света на очите се отричат очевадни неща.

☛ Няма магьосници – има готовност за магия.

☛ Да си служиш с образи и думи, значи да манипулираш подсъзнания.

☛ „Има човек, има проблем…” – има хора, има съпричастност.

☛ Болестта не е нищо друго, освен отричане на живота.

една е, фор ю

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sun, 15 Jan 2012 11:25:00 +0000

Все едни и същи думи пиша.
Все една любов стои във тях.
Все е силна, все безпаметна.
Все до край изпепеляваща ме.

В нея разпознават се различни.
В нея всеки иска да гори.
В нея, от частици единични
се сглобяват мними принцове.

А една е любовта ми. Чака
онзи, който ще я задържи в ръце,
онзи, който в нея ще познае,
собственото си изпълнено сърце.

-------------------------------
Тук ще сложа линк към клипа, който ме провокира за този пост, поради това, че не предлага опция за споделяне в блог.

ветрове

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 14 Jan 2012 19:06:00 +0000

Нощите, с езици огнени, слизат

и облизват бавно поредния ден.

Колко ли зеници в небето се взират,

за да търсят там изгубена звезда.

Ветрове

предвещават горящите облаци.

След пожари от обич в тях ще виждаш

разтворени длани.

И горят,

горят

спомени.

Заличават, огньове от облаци,

розови болки.

С ветрове.

Тази вечер заснех тия розови облаци, които предвещават ветрове.

Прелитаща

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Fri, 13 Jan 2012 11:34:00 +0000

Пеперудата безгрижно се носеше над градините, както всеки ден. Летеше, а светът под нея й се струваше опасен за по-дълъг престой. Затова тя рядко кацаше или се задържаше. Виждаше всякакви градини – от поддържани в най-съвременен стил, до дълбоко занемарени. Когато кацаше в поддържаните, ония дето нищо не липсва в тях, тя се чувстваше не на място. Никой не я забелязваше в тия градини – та там си имаше толкова неща, които радват не само очите, а всички сетива. Тя беше една съвсем обикновена пеперуда, част от красивият пейзаж, но не централна част. В занемарените градини обаче, изглеждаше като цветно петно, едно от малкото останали. Тогава веднага я забелязваха. Някои тръгваха към нея да я ловят, други просто й се радваха. Там беше на мястото си, защото къде е мястото на пеперудите, ако не там където ги виждат. А пеперудите летят ниско, над градините, над цветята в тях. Пеперудите не повдигат очите нагоре, те приковават очите върху мястото, на което кацат. Посочват. Показват, а после веднага политат. Към други цветя, към други градини, към други очи.
Днес пеперудата кацна в една градина, над която прелиташе от близо две години. Там я посрещаха очи, канещи я за компания в щурия си свят. В тази градина винаги беше шумно, работата не спираше, забавленията също. Когато й се играеше, пеперудата се насочваше към точно тази градина. Тя не беше помпозна, като останалите, беше съвсем обикновена, но поддържана градина. Нямаше много цветя в нея, но и малкото бяха обгрижвани със старание и любов. В приветливият й външен вид липсваше онази претенциозност и взискателност на скъпите, осъвременяващи се постоянно, градини. Пеперудата не кацаше на цветята в тази градина, а на люлката, поставена в края й. Под люлката растеше трева, съвсем обикновена трева, със съвсем обикновени плевели в нея. Глухарчета, живовлек, великденче, детелина – всички те придаваха на тревата една завършеност, едно съвършенство, един натурален, неподправен, естествен вид. А това най-се харесваше на пеперудата. Пеперудите не обичат райграс и изкуствени или екзотични цветя, които не са характерни за региона.
Днес пеперудата пак срещна очите, които следяха полета й. Но в тях имаше болка. Градината запустяваше. Всичко в нея вече растеше на произвола. Не намери цвете, за да кацне на него. Повечето се бяха пречупили от тежестта на прецъфтелия си цвят, други бяха оплетени в увивни паразити, които изсмукваха последните им сили.
Пеперудата кацна на люлката и от пърхането на крилете й, тя се задвижи. Постепенно се усилваше, докато вятърът довя песъчинки от някъде и посипа пътеката към градината. Пътеката заблестя.
Тъжните очи я видяха… и тръгнаха бавно по нея. Натам, към мечтите си.
А пеперудата? Тя продължаваше да показва посоки, за ония, които са готови да ги видят.

(провокирано от Р. Шарма)

Полигамията ще спаси света

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Mon, 09 Jan 2012 07:37:00 +0000

Любовта не боляла, тя само давала. И кое тогава ни кара да търсим някой до себе си, ако не любовта. Искали сме да го притежаваме и затова боляло. Ами, нормално е да искаме да е само наш, нали в това е моногамията, която социалната среда изисква. Ако бяхме се отдали на полигамия, която е заложена в нас, без да се съобразяваме това угодно ли е на обществото и как ще ни гледа то, тогава нямаше да имаме проблем с всеобщата си любов. Ами да, кой ще отрече, че се влюбваме при всеки случай, който ни се отдаде. Харесваме красивите неща, а те са навсякъде край нас. Искаме да им дадем нашата любов, но и да ги притежаваме (никой да не отрича, все едно да лъжете себе си). Ако любовта, която е във вас, се разпръсне на хилядите харесвани от вас неща, то нейната сила се разпределя върху всички неща и стойността й намалява. Можете да я задържите на медиана, среда, която не изисква притежание, а само харесване. И точка, тогава наистина не боли. Не притежавате, не боли. Моногамията налага притежание, обаче. Дава свобода, но не свободия. Има правила. А любовта не се влияе от правила, най-малко социални. Тя е, за да дава, на всички. Само че, социалните правила са взаимосвързани – даваш, но и взимаш (това е определящото при контактите ни с ближния, не сме богове само да даваме, хора сме и искаме).
И какво излиза тогава? За да можеш да даваш цялата си любов на света, трябва да не чакаш ответна. Щом не чакаш ответна, ти не си част от човешкия свят, а се опитваш да имитираш бог (той и сатаната за това е паднал ангел, твърде сериозно се е вземал за бог). Ако пръскаш любовта си за всички, тя не ще има високата стойност, на единствена и неповторима. За какво говорим тогава, за любов ли или за божественост.
Не искам да съм бог, искам да давам любов на един, който да ми е достатъчен за всички.
Следователно, аз няма да спася света. Ще си остана човешка (егоистична) част от него.
Само за Него и от Него, цялата любов.

научи ме да вървя

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sun, 08 Jan 2012 09:31:00 +0000

Научи ме как се обича,
помогни ми да бъда добра.
От толкова (на място) тичане
съм изгубила способност да вървя.
В хоризонтите виждах мечтите си,
но се блъсках в криви огледала.
И въжета плетях от косите си,
но с тях дърпах, не полетях.
Научи ме смирено да искам.
Помогни ми да стигна сама.
Кажи ми как се излиза от минало
и как се стига до нова земя?

съжалението убива

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 07 Jan 2012 11:54:00 +0000

Няма нищо по-унизително от това, да видиш съжаление в очите на другия. А от чуждите най-боли. Щом си успял да ги накараш да излязат от здравото си его и да те забележат, с ония, тъжните очи, значи сериозно си оплескал нещата със себе си. След съжалението идва подигравката, а тя се преглъща най-трудно.
Първото нещо, което човек губи, когато изпадне в беда, е гордостта си. Тя бива смазана от обкръжението. С нея лесно се гаврят, тя е зависима от наличностите. И като ги няма, то раната стои отворена и всяко бъркане в нея я кара да кърви. Ти не виеш от болката на раната, често забравяш за нея, потопен в единствен смисъл, който те държи изправен все още. Причина, заради която си струва да се бориш. Само ти знаеш и причината, и смисъла. Заседнали някъде в гърлото, допускат само капчици вода за награда. Другото после, когато… Вървиш и търсиш изход, с превръзка на очите, за които светлината е болезнена. За да си не само жив, а и живеещ.
И в такъв момент човек има нужда от предводител, от патерица, от стъпало – от помощ.
Хората често бъркат съжалението с емпатия, а разликата е внушителна (резултатът в потърпевшия доказва колко е голяма). Едно е да си съпричастен, друго, да чупиш пръсти пред потърпевшия и да го караш да мисли, че е най-големият нещастник на планетата и всичко е загубено за него. Такова е съжалението - потапя те, без шнорхел. И докато се давиш, гледа безучастно на брега.
Да си съпричастен, значи да можеш да дадеш надежда! Емпатията е съпреживяване – да успееш да се поставиш на мястото на другия и да намериш изход.
Човек, без надежда, е обречен на гибел.
Не сме добри, когато съжаляваме. Добри сме, когато даваме сили на друг.

Хай! (амплитуда обич)

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Fri, 06 Jan 2012 14:47:00 +0000

Как да започна тая година (не с питанка, а с точка).
Чудех се за първата крачка. С кой крак да тръгна, с левия или с правилния.
Седях off, чаках нощите, в които очите ми да отразяват булевардни неонови сърца. Отразени ... пак?... Не, благодаря! Гоу, приятелко, гоу!
Все тая с кой, все тая и накъде. Гоу-некст-некст-къмплийт-сейф-финиш. Това е пътят.
Няма правилни и грешни, всичко е субективно, до амплитуда щастие.
А нулевата точка си е все една – от любов заченати. И крайната точка пак е тя, заради любов били. В средата все се спъваме в любов, на различни езици (а си имаме наш, но близостта му плаши). Ти амо, аморе мио; Мон амур, жо тем; енд, изтърканото от толкова приказки по Валентин, че чак плоско, ай лав ю. И уж се разбираме, а неразбрани се чувстваме (и измръзнали от скитане по чужди земи).
И търсим, от точка нула до плюс безкрай едно обичам те, просто едно обичам те (или едно просто обичам те, без оригиналничене и престараване).
Истинските неща са прости, но трябва да се премине през цялата чувствена сложнотия, която сами създаваме, за да се уморим и да се предадем накрая (не заради 2012 и мита с нея) пред простото обичане.
В рамките на една вълна живот … се учим да обичаме.
Здравей-здраве-живот-любов-(последния миг не го помним)… амплитуда щастие, в 21 грама, сме.

Честита 2012-та

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 31 Dec 2011 21:55:00 +0000

*´¨)
¸.•´¸.•*´¨) ¸.•*¨)
(¸.•´ (¸.•` ¤ Здрава и мирна да е 2012-та!

Изтече още една…

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Fri, 30 Dec 2011 10:22:00 +0000

Тъпкана от обувки с нисък ток -
препускащи във време, догонващи,
ритащи заключени врати,
изчакващи на прага,
недочакали аудиенция.

Елегантните обувки стоят на рафта,
недокоснати тази година,
непотребни.
Събират праха на спомени и желания.
Вече са демоде,
недочакали подходящия случай.

А звездният миг,
препълнен с очаквания за утре
чука, за да поднесе
последните оцелели цветя.
Боса,
само така може да го усетиш
с всички налични сетива.
Без подготовка, без очакване.
Мигът, онзи, важният,
той е само днес и сега,
изключващ всякаква суета.

само за мен

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 27 Dec 2011 11:54:00 +0000

Мога само да те обичам. Не ме питай защо, нямам отговор и не го търся. Хубаво ми е да те обичам, когато не очаквам нищо от теб. Появят ли се сълзи, това вече не е обич, това е обсебване. Очакването за взаимност и силата на чувството ограбват любовта. Любовта не носи сълзи, тя дава хоризонти. Дава всичко от себе си и не търси ответ. Любовта няма нищо общо с обвързване, особено със „сега и завинаги” (звучи толкова ангажиращо и плаши).
Понякога се увличам в мечти и обичам прекроения от мен образ, дори правя опити да те вкарам в него. Бързо ме приземяваш, ти не си този образ и не искаш да си.
Кой обичам всъщност, теб или това, което искам да си?
Обичам мечтата за теб. Взаимодействието ни прави просяци на обич. Любовта не проси, тя дава (още колко пъти трябва да го кажа, за да го чуя?!).
Изглежда стигнах до поредното прозрение – просто обичам да те мечтая и нищо повече… за да те запазя само за себе си.

Отражение

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Tue, 20 Dec 2011 12:17:00 +0000

Огън съм, щом стъпя в жарава с тлеещи въглени.
Буря съм, ако се слея с вятър и дъжд.
Слънце съм, в студ да огрее и да дърпа нагоре.
Нощ и луна съм, когато към теб търся път.

Делник съм, двайсет и четири часа на ден.
Празник съм, щом се смеят очите ми.

Цвят съм, от дъга и мечти сътворен.
Призрачно прозрачна съм, за който ме види.

п.п. посветено на светлите и топлите

късно е за рози

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Sat, 17 Dec 2011 22:31:00 +0000

Играеш си на покер със душата.

И ти си като всички други,
и тебе е попарила сланата,
за пленница на своите заблуди.
Оставила си днес, за утре.
Към вчерашното все се връщаш
и дърпаш тънките му струни
да веят пепелта на роза.
О, музо на изтънчена фасада,
опитваш се да бъдеш хитра
със на Пандора номерата.

Не ще надцакаш времето.

предколедна картичка

noreply@blogger.com (Svet Lana) — Thu, 15 Dec 2011 19:35:00 +0000

Чудя се, само аз ли мисля така. Някак си, по друг начин я разбирам Коледата. Странно ми е да получавам картички (за Коледа специално), от хора, които нямат пряка връзка със семейството ми. Разни хора, с които през останалото време имаме някакви пресечни точки. Да, уважаваме се, те са ми познати, дори приятели. Но не са ми семейство, а Коледа е семеен празник. Не зная защо не проумяват тази подробност (малка, но съществена). Може би, смятат, че уважението трябва да се демонстрира, дори в личното пространство на човека. Но на мен ми звучи грубо и безвкусно.
Да честитиш Новата година е друго нещо, там вече на всички може и трябва. Но да честитиш появата на някой, който е извън теб и твоята воля за спасение (и да му чакаш чудесата, без да си мръднеш пръста), егати безотговорните лицемери сме (че и църквата го прави, нали от грешните души се издържа; колкото повече грешници, толкова повече „спасители” с лимузини).
Коледата е „тиха и свята”. Опитваме се да спазваме традицията, но тя стига само до нечетния брой ястия и т.н. И не разбирам, какво й е „веселото” на Коледа. Замисляме ли се изобщо какво празнуваме. Ще кажете, рождество. На кой обаче, на оня дето се опитва да ни спасява, а ние спокойно да си грешим (щото сме били по презумпция грешни). А защо не се опитаме да му създаваме по-малко работа, на Спасителя ни? Защо не вземем да си поизчегъртаме ръждясалата съвест, например? Постите са за това, да пречистим душите си, а не отново търбусите (само и единствено, дето са ни в главите).
Не искам „радостна, щастлива, весела” и т.н. Коледа. Тя не е такава. Искам я тиха и свята.