От юни Европейският съюз прилага новия Пакт за миграцията и убежището, а около него в социалните мрежи вече се разпространяват подвеждащи твърдения.

Задължава ли ЕС България да приема определен брой мигранти? „Отваря“ ли Пактът границите на Европа? И има ли „таен документ“?

Какво всъщност предвиждат новите правила и за какво да внимаваме?

Вижте във видеото.

Пълната проверка по темата е на сайта на Factcheck.bg.

Съдържанието е адаптирано с изкуствен интелект от проверен материал на Factcheck.bg в рамките на пилотния проект VALIDAI. Преди публикуване съдържанието е преминало пълна проверка и редакция от журналисти съгласно редакционните правила на Factcheck.bg за използване на ИИ.

Финансирано от Европейския съюз. Изразените гледни точки и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.

Елза Владова, Димитър Димитров

Статията е създадена по време на тазгодишното издание на летния лагер по журналистика на sCOOL Media от екип от ученици, включващ Елза Владова и Димитър Димитров. 

Какво прави човек, когато се окаже собственик на 260 000 кутии амбалаж? Вместо да ги предаде за скрап, предприемачът Елена Цвяткова намира едно доста по-креативно решение, което да даде втори живот на металните опаковки.

Ама какви са тези консервни кутии? Ако отидете в Габрово, няма как да не ги забележите. Влизате в подлеза на автогарата – консервни кутии. Посещавате Дома на хумора и сатирата – отново кутии. Разглеждате Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“ – е, досещате се. Откъде идват и каква е тяхната история?

Искахме да разберем от случайни минувачи, но за тях това също беше загадка. Затова решихме да открием първоизточника – собственичката на всички тези консервни кутии.

Тя е Елена Цвяткова. Голямото ѝ семейство понякога се обръща към нея със закачливото Елена Кутийката. А зад този весел прякор стои прелюбопитна житейска история.

Склад, пълен с бракувани консервни кутии

Цвяткова живее в град Попово. Работи в семейния бизнес за производство на опаковки. Занимава се с предприемачество и успоредно с това има афинитет към изкуството.

Притежава над 260 000 бракувани консервни кутии. Сдобила се е с тях след продажбата на фирма за метален амбалаж, собственост на баща ѝ, в град Лясковец.

„Той не можа да вземе тежкото решение изведнъж да ги извози всичките, за да се смачкат за скрап“, разказва Цвяткова пред sCOOL Media. Така семейството остава с огромното количество неизползвана суровина. Хиляди палети с кутии били натоварени на 50 камиона и събрани в складове в град Попово. Първоначалната идея била те да бъдат продадени.

Когато вижда логистичните трудности около нареждането, товаренето и извозването им обаче, Цвяткова осъзнава, че трябва да им открие ново приложение. „Те са толкова много, че като ги сложиш в склад, не можеш да видиш края на коридора. Бяха голяма пречка“, спомня си тя.

Тъй като харесва изкуството на Кристо и Жан-Клод и е част от артистичните среди в България, Цвяткова вижда друг начин, по който да оползотвори консервните кутии и да им вдъхне втори живот – например да ги превърне в материал за работа на артисти от различни сфери.

Днес нейните кутии „живеят“ в десет арт проекта из цялата страна. В Центъра за съвременно изкуство на Кристо и Жан-Клод в Габрово са създадени масивни „консервни“ стени по проекта „Бяхме там, а сега сме тук“. В него са „инвестирани“ 17 000 кутии.

В рамките на микрофестивала „Инфундибулум“ колекцията кутии преобразява и подлеза до автогарата на Габрово. Aрт инсталация, вдъхновена от научната фантастика, променя облика на това слабо осветено пространство, през което ежедневно преминават стотици хора.

„С Елена работихме прекрасно заедно и чрез работата дори развихме нашето приятелство. Все още се чуваме и обсъждаме потенциални бъдещи проекти”, разказва за съвместната им работа Росина Пенчева, съоснователка на микрофестивала.

Артистичният живот на консервните кутии

Консервите се качват и на театралната сцена на Драматичен театър – Търговище в постановката „Класиката не е консерва“. Обикалят страната с изложбата Pusta Ve4nost на артиста Филип Бояджиев, която вече е била в няколко български града. В рамките на тази изложба са използвани 10 000 празни консервни кутии. А преди година Елена направила и своя авторска изложба под наслов „My CANs – you CAN“, в която разказва за историята на кутиите.

„Спомням си как изобщо не можех да осмисля и възприема колко много са тези кутии, докато не отидох до място в Попово и ги видях“, спомня си зрелищната картина Филип Бояджиев. Той обясни, че при срещите си с хора от арт средите Цвяткова често разказва за необичайното си притежание – а така желаещите да ги превърнат в изкуство стават все повече. Няма дефиниран принцип за избор на проектите, те просто се случват, отбелязва Цвяткова.

Макар и колосалното количество консерви да звучи като голям физически и финансов товар, всъщност една кутия средно струва под стотинка и е много лека.

Най-големият им проблем е трудното извозване, подреждането, товаренето, разтоварването. Толкова са много, че дори се случва да услужи с тях на съседи, за да затворят в тях зимнината си.

Днес Елена сама се изненадва в колко важна част от живота ѝ се превръщат кутиите. Като малка много им се дразнела, защото отнемали от времето с баща ѝ – винаги зает като предприемач с няколко бизнеса.

„Сега на инат ще видиш тези консерви какво ще ги направя“, заканвала се тя полушеговито-полусериозно на баща си. Резултатът е налице: консервите са пощадени и днес радват хиляди българи, красят градове, сцени и обекти.

Амбалаж за изкуство

Цвяткова дори има по-мащабна идея – да започне проект с непотребни материали и от други фирми за опаковки, които, също като нея, имат изобилие от непотребен амбалаж. И така от по-разнообразните материали тази арт кооперация да създава дори по-въздействащи произведения на изкуството.

Кутии поне има в изобилие. Цвяткова признава, че дори има складове, за чието съществуване напълно е забравила. Пространства, които се нуждаят от малко повече живот, душа и креативност, също има в изобилие. Тези „празни галерии“, както отбелязва Пенчева, чакат своите кутии.

Снимки: Елза Владова, личен архив Елена Цвяткова, Росина Пенчева

Виктория Цонева

„Всеки следобед, след като Ева се прибираше от училище, лягаше да спи. Понякога беше толкова уморена, че дори пропускаше обяда”, разказва майка ѝ Наталия Чешмеджиева.

Ева е ученичка в Първа езикова гимназия, Варна – едно от малкото училища с едносменен режим в града, където занятията доскоро започваха в 8 ч. Но не и през последната учебна година. Заради ремонти в няколко училища във Варна и временното преместване на два класа от ОУ „Йордан Йовков” в сградата на гимназията, часовете на Ева и съучениците ѝ отново започват в 7:30 ч.

Тя живее във варненския кв. „Бриз”, а училището ѝ се намира в Цветния квартал. Това означава разстояние от около пет километра. А най-близката автобусна спирка до гимназията е на няколкостотин метра от училището. На нея спират само две автобусни линии, което допълнително увеличава времето ѝ за стигане до училище – заради чакането.

Като Ева са хиляди ученици в България

Стават рано, за да стигнат навреме за първия час в 7:30 ч. А когато се приберат, лягат да си доспят. Изключенията са малко – най-вече в по-малките градове на страната, където училищата не са толкова натоварени и е възможно да се учи в една смяна.

Данни на Националната мрежа за децата от октомври 2023 г. сочат, че към онзи момент в София, където проблемът е най-сериозен, на две смени учат над 141 000 ученици. Други над 110 000 ученици учат двусменно в останалата част на страната.

На второ място след София е Варна с близо 22 000 деца.

Над 35% от учениците учат на две смени

Учениците в България са около 710 000. Това означава, че над 35% от тях се въртят в първа и втора смяна всеки учебен срок.

Биологичният ритъм на тийнейджърите е така устроен, че дори да си легнат по-рано, те заспиват по-късно. Съответно, когато се налага да стават рано, те не си доспиват. И ако при възрастните между седем и девет часа сън могат да са напълно достатъчни, при по-младите хора могат да са необходими между девет и единайсет часа.

Това обясни за sCOOL Media д-р Петър Чипев, експерт по медицина на съня в медицински център „Инспиро“.

Според него, когато се заспива по-късно, а е необходимо да се става рано, се натрупва голям дефицит на сън. Затова обичайно сутрешните часове се проспиват, учениците не могат да се концентрират, не са максимално съсредоточени и възприемат информацията по-трудно. „Сънят е важен за това как запаметяваме наученото през деня, а недоспиването възпрепятства тези процеси в мозъка“, обобщи д-р Чипев.

За по-късно начало на учебния ден в България се говори вече повече от 10 години – още преди приемането на Закона за предучилищното и училищното образование през 2016 г. Тогава от Министерството на образованието решават всички български училища да преминат на едносменен режим, което ще позволи занятията да започват по-късно.

За краен срок тогава е посочена 2020 г. Заради липса на сгради и средства за построяването на нови училища това не се случва. По-късно срокът е удължен до 2028 г.

Неколкократно през годините темата е повдигана и от тогавашния министър Красимир Вълчев. Според него „един от основните демотиватори, особено при двусменния режим, е ранното ставане“.

Темата е на дневен ред и при новото управление на кабинета „Радев”. През юли министърът на образованието Георги Вълчев съобщи, че кметовете на София, Пловдив, Варна и Бургас разработват съвместна програма за разширяване на училищната база с хоризонт до 2029 г. Предвиденото за тази цел финансиране е в размер на 500 млн. евро, а инициативата идва от самите общини. Програмата обаче нито още е готова, нито средствата са отпуснати. 

А докато всички чакат промяна, 11-годишната Мария става по тъмно, за да пътува 10 километра от село Тополи до Хуманитарната гимназия във Варна, където учи в паралелка с изучаване на китара. Учебният ѝ ден започва в 7:30 ч. и приключва около 15:30 ч. заради допълнителните часове.

Сия, ученичка в 9. клас на ГПЧЕ „Йоан Екзарх”, трябва да е на спирката не по-късно от 6:30 ч., за да стигне навреме за училище. Всеки ден губи повече от два астрономически часа в път.

Нейният съученик Никола става в 6 ч. сутринта и сменя по два автобуса в двете посоки. Рядко спи повече от шест часа. За 16-годишната Наделина ставането за училище е преди 5 ч. сутринта.

През март кметът на София Васил Терзиев заяви, че до 2030 г. ще бъде разширена базата на много училища, за да се сложи край на ранното започване на учебните дни и късното приключване след втора смяна. Ако съвместната програма за четирите града стане факт и финансирането от бюджета бъде одобрено, това може да се случи и във Варна.

Втората смяна остава почти изцяло български патент

В европейските държави почти няма масово обучение на две смени. Това показа наше неформално допитване сред българи, които живеят в чужбина. Ето какво разказаха те за началото на учебния ден в различните страни:

– Ирландия: учебният ден започва между 8:20 и 9:00 ч.

– Финландия: началото е в 8:30, 9:15 или 10:30 ч. според организацията на училището.

– Нидерландия: първият звънец бие в 8:30 ч.

– Франция и Великобритания: часовете често започват след 9:00 ч.

– Турция: учебният ден започва в 8:00 ч.

– Украйна: началото е в 8:30 ч. (ако няма въздушна тревога).

Все пак България не е съвсем сама в ЕС по този показател. На две смени учат масово учениците в Хърватия, а в по-малка степен – в Румъния, сочат данни на ОИСР и Световната банка съответно от 2025 г. и 2021 г. 

Ефектът от недоспиването може да се сравни с този на алкохола

Д-р Петър Чипев предупреждава, че дългосрочните последици от хроничното недоспиване са по-лош успех, намалена концентрация и проблеми с емоционалния контрол. Това може да доведе до по-агресивно поведение и по-трудна социализация.

„Ефектът от недоспиването може да се сравни с въздействието на алкохола върху човешкия организъм“, казва експертът по социално и емоционално развитие Полина Коцева.

„Децата стават изключително напрегнати, изтощени, доста по-реактивни са на всякакви събития, много по-трудно им е да се концентрират”, допълва тя.

Коцева разказва и за изследване във Великобритания сред деца, които спят по-малко от шест часа на денонощие. Според резултатите хроничното недоспиване влияе върху стотици гени в тялото, нарушава хормоналния баланс и може да провокира различни заболявания.

А докато държавата продължава да отлага решението, училища и ученици търсят свои, понякога необичайни начини да намалят щетите от ранното ставане и да си набавят още малко сън.

Например от ГПЧЕ „Йоан Екзарх“ дойде предложение да се използват празни помещения в молове и други сгради, за да се облекчи недостигът на класни стаи. А ученик от ОУ „Йордан Йовков“ разказва, че временно класовете им се обучават в пристройка към църквата „Св. Прокопий“ във Варна.

Ако не може да се премине към едносменен режим, трябва поне да се осигури време децата да подремват, предлага Полина Коцева. Засега обаче подобни мерки липсват и всеки се опитва да се спасява сам.

Снимки: личен архив д-р Петър Чипев, Полина Коцева; o-dan.net

Напада ли отровната „риба заек“ туристи в Гърция?

Не. Лагоцефалусът е опасен, ако бъде консумиран, но не напада хората, които плуват край него.

Какво всъщност трябва да знаем за „рибата заек“ и защо появата ѝ е проблем за морските екосистеми?

Вижте във видеото.

Съдържанието е адаптирано с изкуствен интелект от проверен материал на Factcheck.bg в рамките на пилотния проект VALIDAI. Преди публикуване съдържанието е преминало пълна проверка и редакция от журналисти съгласно редакционните правила на Factcheck.bg за използване на ИИ.

Финансирано от Европейския съюз. Изразените гледни точки и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.

Симона Желязкова 

Преди години фотографът Валерий Пощаров води двамата си сина на училище. Докато ги държи за ръка, осъзнава: „Съвсем скоро няма да имат нужда от мен да ги изпращам и ще ходят [на училище] сами. Честно казано, ми залипсваха още тогава“. Тази на пръв поглед обикновена случка, породена от любовта на бащата към децата му, вдъхновява началото на фотографския проект „Баща и син“ (Father and Son).

В рамките на проекта фотографът изследва връзката между бащи и синове, като снима портрети на бащи и техните вече възрастни синове, които се държат за ръка. Работилници, строителни площадки, гори, насред пътя, пред църквата – Пощаров показва мъжете на място, свързано с живота или професията им, без излишно режисиране на средата. По думите на фотографа в някои случаи мъжете не са се хващали за ръка от години.

Първата снимка, заснета за тази серия през 2021 г., е на неговия баща и 96-годишния му дядо, хванати за ръка. В интервю за британския вестник „Гардиън” Пощаров казва, че скоро след това дядо му умира, а по думите му това е единствената снимка, на която бащата и сина са само двамата.

Портрет по портрет, с времето фотообективът на Пощаров обикаля градове и села из цялата страна. 

Постепенно инициатива се разширява и извън границите на България и обхваща редица страни в чужбина, включително Франция, Италия, Грузия, Турция, Армения, Сърбия, Гърция, Сан Марино и други. По-рано тази година излиза и фотоалбумът „Баща и син“, който се издава на българския и чуждестранния пазар с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Не закъсняват и наградите. Проектът получава различни отличия като Cortona On The Move и е обявен за финалист в няколко престижни конкурса за фотография, сред които LensCulture Portrait Awards и Head On Portrait Awards. Пощаров печели първата награда в категория „Портрети“ на конкурса Sony World Photography Awards. 

Проектът разглежда теми като идентичност, семейство, култура и мъжественост, които на много места по света все още остават табу. Понякога се оказва предизвикателство да намери мъже, които искат да се снимат. В някои случаи искането да се хванат за ръка се посреща с изненада и неудобство или дори отказ.

„Няма нищо срамно в това човек да хване ръката на най-близките си хора. Тази очевидност е успявала да стопи ледовете и да покаже, че това също е нещо нормално“, казва фотографът.

Пощаров разказва за един от най-емоционалните моменти, на които е ставал свидетел. „Става въпрос за един режисьор, който цял живот е играл на една сцена. И той пожела да направим снимката там. Имаше доста приготовления около този кадър и в момента, в който помолих да се хванат за ръка, синът просто отсече и каза „Не“. Това беше много трудно за бащата, защото той наистина много искаше да направим тази фотография. Той сложи внимателно ръката на рамото на сина и за едни десет секунди, които бяха много трудни, той постепенно сваляше ръката си от рамото на сина надолу към дланта. Така той извървяваше много дълъг път, който беше като пътя, който той никога не бе извървял до този момент и може би беше най-трудната роля, която беше играна на тази сцена.“

Връзката между баща и син е сложна симбиоза на поколения, сила и емоции. Тя често е изправена пред различни стереотипи – че мъжът не трябва да показва чувства, че емоционалността отслабва мъжествеността, че независимостта изисква дистанция. В действителност обаче именно способността на мъжа да изразява емоциите си е това, което изгражда истинската му сила. Както Пощаров отбелязва: „Често ние, мъжете, минаваме през етап, в който съзнателно изграждаме дистанция от родителите си, за да извоюваме своята независимост. Нужно е време, за да утвърдим собственото си „аз“, и едва тогава можем да се върнем към тях – по различен начин, без нуждата да се доказваме. Но това остава трудна динамика, защото винаги има две страни.“

„Всички ние, колкото и да порастваме, имаме нужда от една ръка, да се доверим, имаме нужда от стабилност и от това приемане“, казва Пощаров.

С всяка следваща снимка, а и страна, която добавя в годините, все повече започва да разгръща първоначалната си идея към една универсална тема, която обаче крие много различни истории и различни чисто културни предпоставки. Една такава културна предпоставка е това доколко лесно се хващат за ръка главните герои на снимката.

Пощаров споделя, че в началото си е мислел, че на Запад мъжете ще бъдат по-скептични, но се сблъсква точно с обратното. Той казва, че напрежението не се предизвиква от снимката или от отношенията, а от жеста.

Въпреки че колекцията на Пощаров се състои от около 800 портрета, той продължава да търси бащи и синове, които да снима, заради емоционалното преживяване зад всяка фотография. „Всяка нова снимка е един незаменим момент за хората, които участват в нея. Във всяка една нова страна публиката също участва“, обяснява авторът. Пощаров не разказва историите на своите герои и затова според него „публиката се припознава и също участва в тези портрети“. „Историята пътува…“, добавя той.

Работата по проекта променя и личната му перспектива. Ставайки баща, той започва да разбира по-добре собствения си баща. Така в „Баща и син“ той съществува едновременно и в двете роли, способен да изследва връзката от двете различни страни.

И може би именно в това се крие силата на фотографиите му: в онова, което остава недоизказано, в пространството, което зрителят запълва сам. Защото, както самият той вярва, фотографията не трябва да дава готови отговори, а да създава възможност за интерпретация. „Това пространство, което оставям на публиката, за мен е най-важното във фотографията“, казва той. 

С времето проектът променя не само историите, които разказва, но и самия автор. Пощаров признава, че днес вече търси не просто да документира реалността, а развива интерес да запечата „нещо, което само по себе си не съществува”.

„Всички снимаме света такъв, какъвто е. Аз искам да го променя и след това да го заснема“, казва той.

Валерий Пощаров е 40-годишен фотограф, израснал в семейство на художник и поетеса, което поставя основите на неговия творчески път. Завършва Националното училище по изкуствата във Варна и продължава образованието си по пластични изкуства в Сорбоната в Париж. Още в началото на кариерата си получава международно признание, включително номинация за наградата „Анри Картие-Бресон“. През годините неговите фотографии са представени в 62 изложби по света – в Европа, Азия, Северна Америка и Австралия. През 2011 г. създава първата онлайн арт галерия в Източна Европа, което му осигурява финансова независимост и свобода да се посвети на дългосрочни авторски проекти.

Снимки: предоставени от Валерий Пощаров

Данита Данчева

„Отключих паникатаки.“

„Стоях будна до сутринта, без да мога да оставя телефона.“

„Чувствах празнота, веднага щом затворя екрана.“

За да провери колко дълбоко социалните мрежи влияят върху всекидневието и начина на живот при младите хора, sCOOL Media проведе собствена анкета сред 100 младежи. Резултатите очертаха тревожна картина за връзката между времето пред екрана, от една страна, и психическото и физическото състояние на тийнейджърите – от друга.

Гореспоменатите изречения са само част от отзивите, които младите участници споделиха в анкетата. Повечето признават, че прекарват между 4 и 8 часа дневно онлайн, а някои достигат до шокиращите 14–16 часа. Още по-впечатляващо е разминаването между реалната и субективната оценка за собствения престой в мрежите – едни значително го надценяват, а други сериозно подценяват.

И въпреки различията в преценката, усещането накрая е едно и също.

Липса на енергия, чувство за вина и умора без никакво физическо натоварване. Данните ясно показват не само прекомерна употреба, но и изкривено възприятие за това колко време всъщност ни отнема дигиталният свят.

Според проучване на Националния статистически институт (НСИ) за 2025 г. 98,2% от младите българи използват интернет всекидневно. Това е видно и на практика. 

Анна например е 17-годишна ученичка от София, запален читател, любител на фантастиката и науката. Докато е пред екрана на телефона обаче, тя напълно губи желание за други дейности.

Тийнейджърката споделя пред нас: „Дори когато затварях сайтовете, които използвам често, гледах екрана си като объркано дете, на което са взели играчката. Нямах никаква енергия да започна различно занимание, освен да си взема зарядното“.

Анна допълва, че пристрастяването към електронното устройство влияе и на академичните ѝ успехи.

„Докато учех, издържах най-много 25 минути, преди да взема телефона си, за да се разсея… за още един час. Губех представа за времето и въпреки че бях много изморена вечер, не можех да откъсна очи от екрана. Стоях будна до късно, понякога до сутринта.“

А какво е правила през всички тези часове? Гледала главно видеа в YouTube и филми. Но и e чела много книги онлайн.

Забелязва също, че дори само 60 минути на ден в интернет я правят по-склонна да консумира вредни храни или сладкиши – които всъщност обичайно я отвращават. Прекаляването с дигиталните занимания свежда желанието ѝ за каквато и да било физическа активност или работа до нула.

Историята на Анна потвърждава директно резултатите от анкетата ни, според която:

• 26% от участниците трудно заспиват заради мисли и емоции в резултат от продължителното скролване;
• 48% проверяват телефона си веднага след събуждане;
• 36% се чувстват изморени през деня.

Отново 36% от всички попълнили съобщават за затруднено фокусиране върху далечни предмети и усещане за „песъчинки в очите“ – пряк резултат от втренченото гледане на малкия екран.

Раздялата на Анна с дигиталното „преяждане“

Анна обаче решава да прекъсне този вреден навик, след като забелязва интересна закономерност: склонността ѝ към компромиси със здравето намалява пропорционално на времето без телефон – усещане, споделено от още 32% от анкетираните.

Тя изтрива профила си в любимата платформа Tumblr, премахва Pinterest от компютъра си и прибира устройството в раклата под леглото. Започва да си ляга, когато ѝ се спи, да става сутрин по-бодра и енергична, а в свободното време да се моли по-често, тъй като е вярваща. За броени дни концентрацията ѝ се удвоява. Започва да обръща внимание на случващото се в „живия“ живот.

Часовете онлайн днес са ограничени до здравословните 1-2 на ден. Анна започва да се чувства по-комфортно в тялото си, а нуждата ѝ постоянно да гледа или слуша нещо на заден план постепенно изчезва.

Социалните мрежи упражняват и скрита форма на натиск, която често се среща в социалните мрежи. Натиск, който може да бъде опасен за психиката на подрастващите:

„Ако аз мога, значи и ти можеш – ако не го правиш, просто си мързелив.“

„Бъди най-добрата версия на себе си всеки ден.“

„Тялото ти е твоят храм – грижи се за него правилно.“

Тези послания могат да допринесат за разстройства като анорексия, булимия, бигорексия (обсесивно състояние на постоянна неудовлетвореност от мускулатурата на тялото предимно при мъжете) и редица други психологически проблеми.

„Интересният“ живот на другите

Още един сериозен фактор за отключване на такива проблеми е онлайн сравняването. То е силно подвеждащо и нереалистично, тъй като се базира на подбрано и режисирано съдържание. Но и много въздействащо – достатъчно, за да доведе до хронично недоволство от собствения живот.

Близо половината от анкетираните признават, че сравняват постиженията си с тези на хора, които, макар да са виждали на живо, не познават реално. Това засилва т.нар. FOMO ефект – страха, че животът на другите е по-интересен, а ти изоставаш и изпускаш възможности.

На истинските приятели е лесно да откажеш участие в снимки на поредния тренди танц за TikTok, например – защото ги познаваш, имаш им доверие и не се страхуваш от осъждане. С полупознатите обаче подхлъзването става по-лесно заради илюзията на социалните мрежи – виждаш блясък, увереност, започваш да вярваш, че те имат сигурност и екип зад успеха си. Искаш да си част от това.

В резултат се създава силна вътрешна фрустрация, спирала от тревожни мисли и усещане, че твоят собствен потенциал остава скрит, докато времето ти изтича. А оттам тръгва желанието „да наваксаш“.

Затова Нина – друга наша събеседничка, се включва в множество инициативи и мигновено откликва на повечето покани в социалните платформи. Тя споделя, че не се чувства удовлетворена от собствената си семейна и приятелска среда, затова постоянно търси нови, „по-готини“ хора, с които да споделя общи интереси.

Но постепенно осъзнава, че тази непрекъсната активност не я прави по-щастлива – само ѝ помага да бяга от себе си, да не остава сама и да притъпява емоциите си. Новите взаимоотношения не се задълбочават, а с времето започват да я изтощават.

И още състояния, характерни за Нина и още хиляди млади хора: апатия – посочват я 30% от анкетираните; и раздразнение от мудността, с която тече ежедневието – 29%.

Нина също решава да промени това. Намира онлайн общност за полезни навици и започва да прекарва повече време сред природата. Връща се към детските си хобита и интереси – като писането. И открива, че то може да бъде много по-добра „терапия“ от социалните мрежи.

Но могат ли социалните мрежи да бъдат и полезни?

Социалната изолация при младите често не е въпрос на личен избор, а резултат от външни условия – отдалечено местоживеене, липса на редовен транспорт и ограничени семейни бюджети понякога правят физическите срещи почти невъзможни. В тези случаи платформите се превръщат не просто в забавление, а в единствената безплатна и достъпна форма на общуване.

Ива израства в малко населено място около столицата, а след 7. клас се премества да учи в града. Там се чувства изолирана и трудно намира място сред съучениците си – предимно момчета.

Започва да се пита дали проблемът е в нея. Мозъкът ѝ разиграва какви ли не фалшиви сценарии и тя започва да се възприема като „най-неприятното и грозно” същество.

Заради тази аутсайдерска тревожност започва да прекарва значително повече време онлайн. Но там открива съдържание за психология, личностно развитие и общности, които ѝ помагат да изгради по-стабилна самооценка. Така за Ива интернет се превръща не в място за бягство от реалността, а в пространство, в което започва да разбира себе си и другите по-добре.

Коя е здравословната доза?

Социалните мрежи притежават двойствена сила – те могат да ни свързват в смислени общности, но и сериозно да задълбочат вътрешната ни несигурност. 

Заключенията на научна статия, публикувана в американското специализирано списание Journal of Psychiatry and Psychiatric Disorders, също посочват, че влиянието на социалните мрежи и технологиите върху психичното здраве на младежите не може да се коментира еднозначно. То може да бъде както като рисков фактор, така и ценна система за подкрепа. Според изследването предизвикателството е да се намери баланс между двете. Въпреки че социалните медии предлагат ползи, те крият и рискове като пристрастяване, негативно социално сравнение и кибертормоз например. 

Затова психолозите съветват на всеки 5–10 минути скролване да се запитвате: „Как се чувствам сега?“.

Ако усетите напрежение или тревожност, оставете устройството и го заменете с „аналогово“ занимание – четене на истинска книга, кратка разходка без слушалки или водене на дневник.

Всички тези примери са просто различни илюстрации на сходни човешки съдби. Зад екраните, независимо от успехите или изолацията, хората дълбоко си приличат в едно и също основно желание – да бъдат истински чути, видени и приети такива, каквито са.

Когато обаче търсим това разбиране само в дигиталния свят, рискуваме да затънем в емоционално страдание, тревожност и самота. Затова балансът и съзнателната мярка в общуването с технологиите са единственото спасение.

Ния Наумова, София Станимирова

Статията е създадена по време на тазгодишното издание на летния лагер по журналистика на sCOOL Media от екип от ученици, включващ Ния Наумова и София Станимирова.

Българската битка за европейската столица на културата през 2032 г. предстои да навлезе в решителната си фаза. В нея Габрово, подкрепен от Велико Търново, се изправя срещу амбициозния Бургас. Дори заедно двата града разполагат с близо два пъти по-малък бюджет от морския си конкурент. А и Янтра не е море и не осигурява същия туристически поток и инфраструктура.

Има ли обаче козове, на които могат да разчитат в столицата на хумора и сатирата, за да се смеят последни през 2028 г., когато ще бъде обявен победителят?

Един от тях може би се крие на най-неочакваното място – в незавършен 120-метров тунел в самия център, точно до емблематичния „Шести участък“, старата част на града. Започнат някога с идеята да изведе трафика от центъра, тунелът остава завинаги без изход. Възможно ли е обаче пътят към победа в престижната надпревара да преминава точно през това празно пространство, изкопано в хълма?

Десетилетия наред тунелът се превръща в бунище, неформално средище за младежи и място, на което не искаш да попадаш по тъмно. Преди няколко години обаче един музикант променя съдбата му и днес вече мястото е разглеждано като част от концепцията за кандидатурата за европейска столица на културата. 

През 2023 г. музикантът Васил Хаджигрудев отсяда в Габрово за първото издание на „Микрофест“ – ежегоден фестивал, който се провежда в града от 2023 г. Разхожда се из града и минава покрай занемарената дупка, но в нея вижда нещо повече от това, което регистрира обикновеният минувач с просто око.

„Представях си го осветено, облагородено, представях си го по най-различни начини“, казва Хаджигрудев. Разказва за концепцията си на Росина Пенчева от арт колектива Capturing Creativity, но тя я отхвърля като нереалистична, дори налудничава. „По-скоро се засмях на идеята и казах, че няма как да стане и не можем да се справим“, спомня си артистката. 

Година по-късно Росина вече не е толкова скептична и се свързва с Васил, за да му съобщи, че щурото му хрумване може да се превърне в реалност. Тогава Фондация Optimistas, частна организация, работеща за подобряване на градската среда, вече развива проект, който цели да почисти и социализира това пространство.

Инициативата „Светлина в тунела“ се спонсорира от програма „Култура“ на Община Габрово. Благодарение на нея тунелът вече изглежда по съвсем различен начин, вдъхващ надежда за промяна. Явор Панев, архитект и съосновател на Optimistas, се гордее, че успяват да покажат, че „това място може да бъде нещо различно от сметище“, но резултатът идва след големи усилия.

Доброволци от Терапевтичен център „Св. Илия“, който помага на хората със зависимости, активно се включват в инициативата и помагат в преобразяването на съоръжението.

„Началото беше най-трудно. Имаше запушени канали, беше пълно с боклуци, изхвърлихме много камиони с отпадъци, но основен е човешкият труд“, спомня си Илко Бояджиев от терапевтичния център. По думите на Панев са насипани над 100 тона чакъл, за да се дренират дупките, и са изкарани близо 30 камиона с боклуци. Въпреки вандалски прояви и грабежи „Светлина в тунела“ завършва успешно през есента на 2024 г.

Тунелът има край, но предизвикателствата – не

Премеждията не спират дотук. Тунелът не е подходящо обезопасен, защото не е пригоден за новата си, необичайна функция. Мащабно обществено мероприятие, провеждащо се в 120-метров тунел, би изисквало няколко аварийни изхода, каквито в случая липсват. 

Няма и осигурено електричество и вентилация. Затова главният архитект на Габрово Люция Декова разяснява водещата функция на общината в организацията на събитията: „Общината отговаря за всичко“. Местната власт е длъжна да съгласува с останалите институции, за да се следи за реда, сигурността, хигиената и снабдяването с необходимите ресурси.

Община Габрово подкрепя инициативите, те са краткосрочни и не изискват значителни грижи, но при по-големи планове биха се наложили по-сериозни инфраструктурни промени. „…Хората, които бяха там [на обсъжданията за тунела] (…), имаше такива, които продължават да смятат, че общината трябва да измисли, общината трябва да осигури“, отбелязва Декова, а приветства активното гражданско участие, за което „Светлина в тунела“ е пример, и апелира жителите да съдействат в осъществяването на желанията им.

Изоставен за едни, вдъхновение за други

Концерти, кинопрожекции, базари, изложби, игри – това са част от събитията, които тунелът е приютявал от трансформацията си досега. Поради факта, че остава незавършен, той представлява нещо като пещера без изход, което това го прави акустично интересен. Никоя обикновена зала не може да даде възможностите, които предлага един тунел.

Росен Захариев – Роко е джаз музикант, участвал в празничната програма „Да разкършим котките“, част от карнавала на Габрово. Свири в триото „Кучето в тунела“ заедно с Васил Хаджигрудев и Пиеро Епифания. „В музиката много често се използват ефекти, а в тунела успяхме без машини да създадем неповторими.“ Звукът на свиренето им се връща със закъснение, а в движение се налага да свикнат с него, даже да го използват.

От своя страна Росина Пенчева организира творчески работилници и допълнителни дейности, които да придадат нов облик на прохода. 

Боята, с която входът получава нов облик, е предоставена от местна фирма. Доброволци, приятели на Росина, преобразуват мястото, като изрисуват стените. Кабелните макари се превръщат в мебел, а бракуваните етикети за дрехи – в гирлянди, които продължават да седят и след последното събитие. Окачена е бяла завеса, функционираща както като екран за прожекции, така и като ограничител, отделящ първите 30 метра от неподсигурения участък по-навътре, който не се използва. Шарени топки висят от тавана, лампички блещукат, а отпред посетителите се отдават на четенето или на занаятите, поседнали върху дървени палети или на земята.

Работилниците събуждат креативността и любопитството на присъстващите. „Той успя дори да приобщи хлапетата, които отиваха да драскат „ЦСКА“ със спрей, да речем, и ги прикани да работят с четка, каквато е класическата стенописна техника, и да нарисуват нещо свое“, разказва Пенчева за художника Крум Багелски, който използва възможността да съчетае творбите на децата в едно цяло и да ги научи на нещо ново.

Изработват се и маски, които впоследствие могат да бъдат носени и на самия карнавал – през миналото издание маските са хартиени, като Цветана Силвион води урока, а през последното Александра Камбурова – Tulipa показва килимарска техника, чрез която маските се изработват от прежда. Pop-up читалнята предоставя интересно съдържание на гостите, като по думите на организаторката естетическият усет е все по-важен в ежедневие, изпълнено с „визуален шум“ и нискокачествено съдържание. Фестивалните събития дават трибуна на алтернативното изкуство, което трудно би намерило място в музеите и галериите, а има потенциал за развитие в артистично средище, каквото е Габрово.

Именно тази различна гледна точка превръща тунела от забравен обект в пространство за срещи, изкуство и събития. 

„Не са много местата, дори в Европа, които предоставят този тип преживяване в изоставен тунел, който е на хълм, който има гледка, има история“, казва  Хаджигрудев. Въпреки трудния път музикантът вярва в своята идея, защото смята, че „цяла България има нужда от интересни места, от които хората да бъдат вдъхновени“. „Държеше ни любовта към интересната локация“, споделя той за своята мотивация. „Някои места не са забравени – просто чакат някой да разкаже за тях. Понякога най-шумните истории се крият на най-тихите места.“

Вместо да бъде част от пътна инфраструктура, тунелът се вписва в мрежа от места за култура, които дават нов облик на града, сред които са и Домът на хумора и сатирата и новият център, посветен на световния артист с габровски корени Кристо и партньорката му Жан-Клод. Тези институции са единствени по рода си в страната и правят Габрово сериозен кандидат за европейска столица на културата, който не отстъпва на Велико Търново в съвместната им кандидатура, и поставя двойката сред българските фаворити за 2032 г. 

София Станимирова

Александър* е ученик от единадесети клас във 2. АЕГ „Томас Джеферсън“ в София. Макар и да се е насочил към биотехнологиите, изкуството му помага да продължава напред, а философията – да опознава себе си и околните.

Същата необходимост от естетика илюстрира Анета Манолова, преподавател по математика в академия „Никола Тесла“, архитект и художник – изкуството и красотата притежават реална сила да подобрят нашето ежедневие, стига да пожелаем да се докоснем до тях.

„Човек вижда толкова, колкото знае“, казва Манолова. „Ако си се запознал с литература, с изкуство, с каквото и да е, което разширява твоя мироглед, толкова повече имаш очи да видиш тези неща във всяко едно ежедневие. Средата, в която живее човек, може да промени неговото поведение. Изкуството, което се намира покрай нас, може да ни направи по-добри.“

В действителност има подобни проучвания – например учени от университета „Рома Тре“ установяват връзка между наблюдението на изкуство и позитиви за психичното здраве.

Световната картина

Фактори като развитието на изкуствения интелект и трудната реализация оказват влияние върху интереса към хуманитарните науки на много места. В Европа и САЩ някои от най-престижните университети намаляват финансирането за хуманитарни програми, а броят на кандидат-студентите масово намалява.

Според Американската академия на изкуствата и науките, ако през 2005 г. от общия брой завършени бакалавърски програми хуманитарните представляват 14,8%, то през 2024 г. дялът им е едва 8,4%. Междувременно през 2021 г. британското правителство обявява, че ще намали субсидирането на програми като сценични изкуства, медийни науки и археология с до 50% през следващата учебна година.

Въпреки това се наблюдава и обратното, когато практичността на придобитите умения в такива програми бъде изтъкната пред младите хора. Това се случва през 2024 г., когато Калифорнийският университет – Бъркли отбелязва двойно увеличение в броя първокурсници с хуманитарни специалности.

Но какво се случва у нас? Как се отнася българинът към хуманитаристиката и изкуството? Каква изобщо е ролята им за обикновения човек? Четирима различни събеседници споделиха своите гледни точки – двама ученици и двама учители, съответно занимаващи се с хуманитарни и с точни науки.

„Без тях другото няма смисъл“

За Йоана*, дванадесетокласничка също във 2. АЕГ „Томас Джеферсън“, историята е ключова в разнищването на съвременната политическа ситуация. Липсата на познанието според нея води до късопаметност и обществени вреди.

„Виждаш хора, които не познават своята история, което после им пречи – не познаваш историята си, започваш да гласуваш за партии, които те лъжат. Започваш да имаш неприязън към определени неща, към които, ако си имал повече информация, най-вероятно е нямало да реагираш по този начин. Примерите са много за това как пренебрегването на хуманитарните науки може да съсипе едно общество и да го раздели още повече.“

Доротея Николова, която преподава български език и литература и се занимава с философия, а преди работи като журналист и редактор, също набляга на потенциалните тежки последици от пренебрежението на хуманитарните дисциплини: „Хуманитарните науки започват да западат малко или много. Без тях другото няма смисъл. Това, смятам, е пагубно“.

Николова подчертава, че езикът гради мисълта, чрез която човечеството е напреднало, и е неизменна част от научния прогрес.

„Техническите специалности са много важни. Но без най-първата стъпка – хуманитарните, които ни правят хора и ни помагат да изострим нашето мислене и способността за задаване на въпроси, ние няма да стигнем до втората стъпка – до това инженерно да построим един космически кораб например.“

Второстепенни и „безсмислени“?

Въпросът „Защо?“ е основното, което двамата ученици – Йоана и Александър, се съгласяват, че младежите трябва да разбират от образователната система, когато изучават хуманитарните учебни предмети. По думите им в момента те се разглеждат като второстепенни и „безсмислени“ по няколко причини, една от които е финансовата.

За разлика от Йоана, която се интересува от международни отношения и изучава профилирано БЕЛ и история, Александър иска да се занимава с разработка на биотехнологии. Единадесетокласникът обаче невинаги е бил твърдо решен в своя път – преди да открие дарбата си в биологията, той е запален по изкуството и политиката.

„Веднага като осъзнах, че ми се отдават точните науки, си казах, че със сигурност ще трябва натам да се насоча. Това по някакъв начин отразява как обществото третира точните и хуманитарните науки. Кое се смята за по-безопасния избор.“

Докато Александър открито избира биотехнологиите отчасти заради перспективата за по-добро заплащане, Йоана има период, в който е запалена по историята и археологията. Тогава нейните близки са скептични, защото не вярват, че ще може да има финансова сигурност. Това съмнение тя донякъде отдава на по-дългия житейски опит на възрастните – може би те знаят нещо, което тя още не знае.

Но освен на кариерните притеснения дванадесетокласничката обръща внимание и на представата на повечето хора за наука – числа, формули и факти, на което, разбира се, хуманитаристиката не винаги отговаря. Това може да създаде впечатлението, че е „по-лесна“.

„Хората са свикнали да виждат науката като тази система от алгоритми, числа и определения, което го има и в хуманитаристиката, но там, в нашите науки, както обичам да казвам, има много повече разсъждение, много различни спектри се виждат.“

Това не са науки, които могат да бъдат измервани по същия количествен начин, допълва учителката Николова.

„Всички практически науки, които ще произвеждат благата, стават мерило за това дали едно знание си струва или не. Но това мерило не може да се приложи към хуманитарните науки, защото не можем да ги измерим в сантиметри, на килограми. Тези науки в момента доминират и се опитват да пренесат критериите за себе си към хуманитарните и от това страдат хуманитарните науки и всички ние, защото тези критерии просто не са приложими.“

Според Николова това е опасна тенденция, която след време може да ни струва скъпо.

Как да „оживеят“ предметите в клас

Според двамата гимназисти отговорът на въпроса „Защо?“ идва тогава, когато предметите като история и литература не бъдат преподавани като суха материя, а с възможност за открит дебат и концептуален фокус.

„Да имат малко повече глас самите ученици, а и самите часове да са по-интерактивни. Повече часове, където мнението на ученика се изслушва и отразява, и анализ на творбите, фокусиран към това какво реално учениците сами извеждат от тях, а не какво им е казано, че трябва да мислят и да вярват за значението. Така реално се обезсмисля част от богатството на литературата“, отбелязва Александър.

Йоана отделно си спомня за час по философия, в който несъгласията са заглушавани.

„[Преподавателката] просто искаше да назубрим дадени концепции на философии и на религиите. Но когато се вдигнеше ръка и искахме да имаме диалог – защото с всяка философска идея има някой, който няма да бъде съгласен (така трябва да бъде) – тя просто казваше, че нямаме време и трябва да го запомним.“

Първо семейството, после училището

Според Николова атракцията не трябва да бъде целта на образованието, когато новото поколение израства в среда, пренаситена със забавления.

„Ако децата от мънички са били само пред екрани с едни щракащи, цветни балончета, които се пукат, когато тези деца порастват, в техните мозъци не се развиват центровете за обработка на език, за осмисляне през език. За да се развие интерес, един малък човек първо трябва вкъщи да се е развил като човек – с него да е говорено непрекъснато, любопитството му от малък да е подклаждано. След това идва чак училището.“

До същия извод за личния пример в семейната среда достига и колежката ѝ Манолова.

„Преди образованието е семейството. Ако едни родители гледат само в телефона си, вместо да покажат на детето: „Виж това цвете!“ или „Погледни тази птичка!“, нещата няма как да се променят.“

Бъдещето във времето на изкуствения интелект

А какво чака тези науки във времето на изкуствения интелект и намаляващата грамотност? Тук събеседниците се разделиха, а скептични се оказаха хуманитаристите. Доротея Николова и Йоана гледат на бъдещето с резерви, докато Анета Манолова и Александър, хората на точните науки, виждат по-позитивен сценарий – хуманитарните науки бързо ще се окажат по-практични, отколкото изглеждат.

„Целият фокус е върху човека и човечността, което е едното нещо, което [изкуственият интелект] нито може да разбере, нито може да замени“, казва Александър.

Николова и Йоана са съгласни, че умения като критичното мислене ще се срещат все по-рядко, но са по-колебливи в това колко бързо обществото ще осъзнае, че има нужда от тях.

Всички интервюирани завършиха със същия извод – хуманитарните науки са ценни и не бива да бъдат пренебрегвани. Отношението към тях в България спрямо други части на света не е еднакво и лесно сравнимо, но трябва да се промени нещо, за да може историята и литературата да „оживеят“ в класната стая.

* Името е променено с цел анонимност.

Елица Попова и Виктория Йорданова

Статията е създадена по време на тазгодишното издание на летния лагер по журналистика на sCOOL Media от екип от ученици, включващ Елица Попова и Виктория Йорданова.

Ако дядо Недко го заболи кръстът, разчита на сина си да го закара до болницата.

Когато Тина трябва да поднови рецептата си, търси помощ от комшийката. 

А щом 82-годишната Мария трябва да отиде на доктор, сама сяда зад волана.

Такава е реалността за възрастните хора в габровските села. Това не са редки случаи, а ежедневие за хиляди.

Те не чакат лекар, защото лекар няма да дойде. Трябва сами да стигнат до него.

Тичане до града и по поляните

„Хората ядат чесън и лук и късат плодовете от дърветата, за да избегнат нуждата от лекар“, казва Надежда Василева от село Кози рог, Габровска област. В нейното село такъв не е идвал от години.

За Надежда пътуването до Габрово за медицинска помощ е нещо обичайно. Тя разказва, че липсата на лекар е принудила хората да вярват единствено на себе си и на близките си. „Тук вече никой не разчита на никого и всички тичат в града“, споделя тя.

Според нея тяхното положение може да се опише най-точно с поговорката „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“ – хората сами намират начини да се справят независимо от възрастта, физическото здраве и разстоянието.

Въпреки това Надежда вярва, че ако съществува мобилен лекарски екип, който да посещава селото редовно, местните ще се възползват от услугата. „Хората трябва да се справят по някакъв начин. Ако има такава услуга, ще бъде ползвана, но не съществува такава“, допълва тя.

Комшийката ѝ Тина Тодорова също редовно пътува до Габрово, за да подновява рецептите си и да прави изследвания. За транспорта разчита на синовете си и на Надежда.

„Проблемът е, че когато помоля синовете си да ме закарат, те трябва да излязат от работа“, разказва тя. Другата възможност е автобус, който минава през селото само веднъж седмично – в сряда на обяд. „Ако през нощта се случи нещо спешно, ще е хубаво да има лекар в селото“, добавя Тина.

В горните квартали на Кози рог лошият обхват прави дори обаждането до спешния телефон изпитание. „Пожар да има, някой да умира – не можеш да се свържеш със 112 и трябва да тичаш по поляните“, разказва Петър, който живее в Габрово, но прекарва голяма част от времето си в селото.

Преди няколко години самият той порязал крака си. Без лекар в Кози рог и без добра телефонна връзка прекарал два дни, разчитайки на съседите, и едва на третия успял да стигне до града за преглед.

„Ще чакам неизбежното“

На няколко километра оттам, в село Думници, 67-годишният дядо Недко живее с двустранна дискова херния. Двадесет години е бил капитан на кораб, след това професионален шофьор – кариера, която, по думите му, е съсипала кръста му. Преди две десетилетия отива на ядрено-магнитен резонанс. „Лекарят ми извади снимката и каза: „Момче, не знам какво работиш, но слизай от камиона“. Гледах го една минута, без да проговоря“, спомня си той.

Пробвал е какво ли не, но нищо не помага. „Ще чакам най-лошото, тоест неизбежното“, казва без заобикалки. Днес ходи на лекар на всеки три месеца – за рецепти или при оплакване – и за всяко пътуване разчита на сина си. Как би се справил, ако той не беше наблизо? „Ще разчитам на милостта на бързата помощ“, отговаря горчиво.

Комшията му Симеон Иванов, на 68 години, живее в Думници от 18 години. „Просто нямаме лекар тук. Все едно сме квартал на Габрово – селото е на един километър от града.“

Симеон признава, че забравя да ходи на профилактични прегледи. Последното му посещение е било преди 2-3 години. Не е единствен. Под 40% от българите посещават ежегоден профилактичен преглед при личния си лекар според данни на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) за 2021 г., цитирани от Mediapool.

„Избягвам да ходя по лекари, защото колкото и да съм здрав, като отида, все ще намерят нещо. Предпочитам да се лекувам с въздух“, казва Симеон.

Сама зад волана

За 82-годишната Мария липсата на лекарски екип означава, че сама шофира до Габрово – при личната си лекарка, за да ѝ изписва лекарства за високо кръвно. „Всеки месец ми се налага да шофирам до града“, казва тя.

Мария не е изключение. По данни на Световната здравна организация (СЗО) 53% от българите между 30 и 79 г. живеят с високо кръвно налягане – около 2,4 млн. души.

България продължава да води в европейските класациите за сърдечно-съдова заболеваемост, която през 2023 г. е причинила над 60% от смъртните случаи в страната по данни на Националния статистически институт (НСИ).

Двамата ѝ синове – ИТ специалисти в Габрово и София – редовно я посещават и по тяхна инициатива са поставили камери в дома и двора ѝ, за да следят състоянието ѝ. Но пътуванията не са леки: Мария се оплаква от проблеми с коляното, нарушено равновесие и често замайване. При спешност разчита на 112 – както преди около две години, когато получила алергична реакция и екипът реагирал бързо.

Лекарят, който отива при пациентите

Д-р Ангел Ангелов познава хората в габровските села отблизо. Кардиолог със специалности по вътрешни болести и ревматология, дълги години завеждащ кардиологичното отделение на габровската болница, днес той е пенсионер и работи в поликлиника. През 2022 и 2023 г. е част от екипа на общинската инициатива „Мобилен доктор“, който всеки вторник и четвъртък обикаля габровските села и преглежда възрастни хора на място.

„Населението на България застарява тотално и тези, които имат нужда от помощ, трудно се придвижват“, споделя Ангелов. Според него за пациентите от габровския регион е предизвикателство да стигнат до лекар и заради труднопроходимите, неравни планински пътища. Затова той ходи при тях.

„Ние не откриваме топлата вода, ние я правим по-приятна, по-удобна, по-ползотворна“, казва той. „Топлата вода – това е лечението.“

Като част от инициативата „Мобилен доктор“ Ангелов работи заедно с ревматолог и две медицински сестри. Обикалят габровски села в продължение на шест месеца и предлагат профилактични прегледи. Разкриват рискови фактори, които могат да доведат до фатални усложнения като инфаркт или инсулт. 

„Когато един човек отиде в лекарския кабинет, той се вълнува и изследванията му търпят някаква промяна. Но докато ние отидем на село, където е спокойна обстановката, тяхното състояние се приближава до истинската степен на заболяването“, казва Ангелов, но подчертава, че подобни инициативи не са достатъчни.

„Хората забравят какво им препоръчваме. Това е най-жалкото. Хората не са дисциплинирани.“

Мобилен доктор

Зад инициативата „Мобилен доктор“ стои женското благотворително дружество „Майчина грижа“ – организация, основана през 1869 г. и възстановена през 1992 г. след прекъсването по време на комунизма. 

„Решихме да направим прегледи по селата на възрастни хора, които нямат близки, които да ги карат в градовете да ходят на профилактични прегледи“, разказва Кремена Антонова, заместник-председател на управителния съвет.

Дружеството не успява да финансира прегледите само, затова се обръща към Община Габрово, дарители и десетки доброволци. Общият бюджет е около 40 хил. лв., с които заплащат на диагностично-консултативния център, осигуряващ медицинския екип.

По време на посещенията лекарите откриват, че много възрастни не са преглеждани от години и продължават да приемат остарели лекарства. „Може да се каже, че всяка наша инициатива спасява животи“, казва Кремена.

Между ноември 2022 и април 2023 г. екипът на „Мобилен доктор“ преглежда общо 584 души в 22 села.

Но оттогава насам проектът не се провежда заради липса на средства, а идеята да обхване повече села засега остава мечта.

Не е само Габрово

Цяла България страда от претоварена здравна система.

По данни на НСИ у нас средно на един лекар се падат около 211 души, а на един зъболекар – 765. Габрово е на 12-о място от 28 области: 252 пациенти на лекар, с 40 над средното за страната, и близо 1030 души на един зъболекар. За сравнение – в най-добре осигурения Плевен на лекар се падат 122 души.

За адвоката по медицинско право Мария Шаркова проблемът далеч не се изчерпва с недостиг на персонал. По думите ѝ в много населени места, освен личен лекар, няма аптека или удобен транспорт. Жителите често трябва да пътуват до съседен град за най-обикновен преглед или за да си купят лекарства. Това води до пропуснати профилактични прегледи, късно откриване на заболявания и по-честа нужда от хоспитализиране. 

„Най-лошото според мен е липсата на медико-социални грижи за възрастните хора“ – услуги, чрез които те да получават медицинска помощ и социална подкрепа у дома. „Това са много тежки като контингент пациенти, които имат труден достъп до лекарства и услуги. Много често те сами неглижират състоянието си или просто нямат друг избор – търсят лекар в последния момент.“

Като решения Шаркова посочва законодателни мерки, които да стимулират общопрактикуващи лекари да работят в малките населени места, мобилни аптеки, телемедицина и повече медико-социални услуги. 

„Всяка инициатива, която по някакъв начин би могла да бъде насочена към подобряване на здравето на възрастните хора или ранното установяване на някакви състояния, трябва да бъде приветствана“, заявява Шаркова. 

Според нея проекти като „Мобилен доктор“ имат безспорна стойност, но са по-скоро временно решение и не могат сами да решат проблема със здравеопазването.

Бъдещето на „Мобилен доктор“

Три години след края на безплатните прегледи в селата идеята за „Мобилен доктор“ отново ще бъде на дневен ред на предстоящото заседание на Общинския съвет на Габрово този четвъртък.

„В началото на всяка сесия общинските съветници могат да поставят въпроси към кмета. Аз ще повдигна въпроса какво се случва с тази инициатива и има ли намерение общината да я заложи в новия бюджет“, заяви пред sCOOL Media Ралица Манолова, общински съветник от групата на „Продължаваме промяната – Демократична България“ и бивш кандидат за кмет на града.

Дори прoграмата да не бъде подновена, Манолова не се отказва: „Ще продължим да опитваме и ще търсим други варианти за подкрепа на ЖБД „Майчина грижа“, казва решително тя.

Засега „Мобилен доктор“ няма. Докато пристигне отново, хората в габровските села ще продължат да се спасяват, както знаят. Дядо Недко ще чака сина си. Тина ще чука на комшийката. А 82-годишната Мария ще сяда зад волана – сама.

Андреа Петкова

Гергана Стоянова се занимава с борба петнадесет години. Днес вече не е активен състезател – и е категорична в решението си въпреки своята привързаност към спорта и опитите на треньори и съотборници да я разубедят. „Ако бях в чужбина, може би още щях да тренирам. Заплатите и осигуряването са по-добри, ако желаеш да се развиваш и да вървиш по пътя нагоре“, размишлява тя. „Причината, поради която се отказах, е, че моят треньор предпочете да продължи да работи в Полша. С него достигнахме своя пик като отбор, но след неговото напускане прецених, че няма смисъл да продължавам.“

Валентина Господинова има двадесетгодишен опит във футбола. Днес е старши треньор на женския отбор на Националната спортна академия (НСА) и помощник-треньор на женския национален отбор на България. И за двете отговорът на въпроса „Какво бихте посъветвали едно малко момиче, което иска да се занимава с този спорт?“ отдавна не е изпълнен с надежда. Окуражават най-малките, но са склонни да посъветват подрастващите състезателки да се преориентират. Парадоксът е, че именно най-добрите заключават, че „няма път напред за жените в спортове като борбата в България“.

Този парадокс повдига фундаменталния въпрос: защо през 21-ви век полът все още е препятствие за развитие в спорта у нас? На въпроса къде дискриминацията е най-силна – в заплащането, медийното отразяване или институционалното отношение – двете отговарят без колебание: „Навсякъде“.

Без пари няма бъдеще

Разликата в заплащането между мъжете и жените в професионалния спорт е ясно измерима. Глобално изследване на възнагражденията в спорта, проведено от Sporting Intelligence през 2017 г., показва, че сред елитните спортисти жените печелят средно едва 1% от доходите на мъжете. В класацията на Forbes за 50-те най-високоплатени спортисти в света през 2025 г. няма нито една жена. В България разликата в заплащането между половете е близо 21% – на практика една жена получава с една пета по-малко от мъж на същата позиция. В спорта тази обща тенденция се задълбочава от структурен проблем. Жените получават достъп до професионалните състезания исторически по-късно, което води до по-малко натрупани зрителски навици, по-нисък комерсиален интерес и съответно по-малки бюджети за женските първенства.

Историята на Гергана го илюстрира конкретно: до категория „кадет“ тя не получава никакво финансиране от институции или клубове. Шанс за такова се открива едва в следващата възрастова категория – и то само за представителите на националния отбор. Премии получават единствено заемащите първите места.

Валентина вижда същия механизъм във футбола: „Най-важният въпрос за едно момиче е хонорарът. Това беше първото нещо, което ме попита една моя възпитаничка в залата. При навлизане в юношеска възраст се налага да се откажат или да обмислят опцията за стипендия в друга държава. Няма по-съкрушителна ситуация от тази, в която се налага да разбиеш детска мечта“. И допълва: „Ние не получаваме почти никакви заплати на фона на мъжете футболисти в България. Единственото, за което можем да се радваме, е наличието на спортна база в НСА, която е предназначена за студентките тук“.

Порочен кръг

Ниското заплащане не е изолиран проблем, а последното звено в ясна причинно-следствена верига. „Проблемът не е в пълното отсъствие от ефира, а в разликата в мащаба“, обяснява Валентина. „Докато мъжкият футбол е централно събитие в праймтайма и интереса на рекламодателите, женските двубои често са позиционирани в периферни часови пояси. Тази разлика действа демотивиращо и рефлектира върху способността на женските отбори да привличат спонсорства и да излязат от аматьорския статут.“ 

Без телевизионно време няма спонсори; без спонсори много състезателки финансират екипировката си сами, а разходите често се оказват непосилни за семействата им. Резултатът е ниска масовост – която после се използва като аргумент защо женският спорт „не заслужава“ повече ефирно време.

Всекидневният сексизъм

Към структурните бариери се добавят и невидимите стени на предразсъдъците. Валентина разказва за личен сблъсък: „Бяхме се събрали с мои познати, бивши футболистки, за да играем на „малки вратички“, докато от съседното игрище мъже ни засипваха с подигравки. Предложихме им приятелски мач – те петимата срещу нас. Успяхме да ги надвием технически и по нищо не им отстъпихме. Това ги провокира, което се изрази чрез тяхната засилваща се агресивност. След края на играта ни поздравиха, но обида не се забравя толкова лесно“.

Гергана среща същото на съвместна тренировка с мъже: „Още по средата на загрявката много от тях се отказаха, даже по-голямата част от тях не издържаха до края“. Разказва и за съперник, разплакан от загубата си – от жена. Тя се сблъсква и с подигравки заради мускулатурата, която борбата развива: „За мен развитата мускулатура не прави една жена по-малко женствена – подобно мислене по-скоро издава вътрешни комплекси у човека, който го твърди“.

Етикетът „мъжко момиче“, с който и двете многократно са наричани, има дълбоки корени. Според изследванията на историка д-р Ана Лулева още в Народна република България (НРБ) жените се оценяват единствено ако придобият „мъжки качества“ – терминът едновременно допуска жената „наравно“ с мъжете и я ограничава, възлагайки ѝ по презумпция домакинството. Доц. Боряна Игова, дългогодишна преподавателка по философия на спорта, разглежда темата за женския футбол в НРБ в статията си „Женският футбол в НРБ – пример за еманципация или експлоатация?“.

Кой взима решенията

Дискриминацията се възпроизвежда и на ръководно ниво. „В спорта сексизмът е много очевиден. Допреди време имаше проблем и със съдийството – заради трудния достъп на жените до ръководни позиции“, казва доц. Игова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и асистент по философия в НСА. „Дори и към момента България е на последно място в Европейския съюз по брой жени в парламента. Това само загатва каква е картината в сферата на спорта.“

Валентина потвърждава – в женската борба треньорите са винаги мъже. Затова примерът на Мари-Луизе Ета – първата жена старши треньор в германската Бундеслига и в топ 5 първенства на Европа, е знак, че жените постепенно си пробиват път към върховете.

Защо остават

Въпреки всичко Гергана и Валентина са категорични: главната им мотивация е любовта към спорта. Валентина я намира в желанието да помогне на момичетата, които все пак искат да се реализират тук, и вярва, че българките имат потенциал да се конкурират на световно ниво.

Историите им показват, че проблемът не е в липсата на талант или отдаденост, а в система, която последователно недофинансира, не отразява и не допуска жените до решенията. Промяната не се свежда до индивидуални усилия. Тя изисква обществена и институционална отговорност. Защото, както казва Валентина: „Нашите деца заслужават повече“.

Снимки: личен архив на Гергана Стоянова и Валентина Господинова