Андреа Петкова

За 11 поредна година КвАРТал Фестивал вдъхна живот в алеите на стара София между бул. „Дондуков”, „Мария Луиза” и „Васил Левски” с авторска музика, добро настроение и вкусна храна в периода от 18-ти до 20-ти септември. Темата на тазгодишното издание беше „Бъдещето на Стария град”, а посетителите имаха възможност да се включат и в една от най-новите инициативи – „Осинови сграда”.

„Това е инициатива, с която да приканим граждани, компании и хора, които искат да дарят за определени сгради от нашето портфолио”, разяснява организаторката на събитието Мартина Стефанова. „Всяка една от тях има сметка и е описана определената реставрация, която се изисква, за да може всеки да даде, колкото може.”

По думите на Стефанова списъкът със конкретните сгради предстои да бъде официално обявен, а граждани също ще могат да правят предложения.

Според Петя Русева и Валентина Горанова, дългогодишни посетителки на КвАРТал, идеята е полезна за опазването на историческата автентичност на София.

„Бих се включила към инициативата. Това е нашето наследство и, ако не погледнем назад, сме абсолютно обречени да ни е невъзможно да погледнем напред”, споделя 24-годишната озвучаваща актриса Русева. А според 26-годишната Горанова, управителка по човешки ресурси, „всяко ново нещо е добре забравено старо, а за да избегнем момента със „забравеното”, трябва да сме тук сега и да правим, каквото можем”.

Стефанова споделя мнението на двете млади жени, че точно създаването на културни събития с цел е “меката ръка” на промяната.

„КвАРТал е нашият „софийски капан” за привличане на хора”, казва тя. „Силата на културата е да променя, като създава диалози там, където ги няма. И понеже аз живея в този квартал и виждам целия този потенциал, реших, че е жалко да се пропилее.”

За бъдещето на фестивала те са единодушни – ще бъде тук и догодина. „КвАРТал трябва да съществува, за да ни напомня, че не е просто едно остаряло каре от сгради и хипстъри, които го населяват, а всъщност е нашето наследство като столичани”, заявява Горанова.

За Стефанова фестивалът е с кауза не само към хората, но и към историята. Описва го като инициатива, която върви „от горе надолу” през гражданите. Най-важната ѝ цел е да накара хората да поискат промяната към по-добър начин на живот.

„София е строена, за да бъде като Прага, като Виена и редица други европейски градове и сега ние сме в един несвършващ преход, в който виждаме, че това не се цени. В столицата ние имаме Стария град и това до 80-те години е бил нашият квартал „Капана” – уличките, в които ти можеш да се загубиш”, казва Стефанова, като прави препратка към известния пловдивски квартал.

„Хора и народ, които нямат минало, нямат бъдеще. Инвестицията в миналото – това е нашата същност.”

Аромат на шоколад изпълва улиците на Русе. Този мирис връща Нели Стоянова три десетилетия назад – към сладкарница в центъра, където като дете чакала родителите си да я заведат за парче „Гараш”.

„Торта „Гараш” е символ на моите детски години в Русе”, споделя 37-годишната Стоянова. „Днес за децата има безброй забавления и огромен избор от храни и сладки изкушения. Когато аз бях дете, всичко това беше много по-ограничено, но може би точно заради това едно парче „Гараш” носеше усещане за нещо специално, което остава завинаги в детските спомени.”

На 19 и 20 септември градът се превърна в сладък спомен за стотици русенци. За пета поредна година Русе отбеляза празника на торта „Гараш”. Той изпълни пространствата на площад „Свобода”, Съдебната палата, Общината и стигна чак до Държавната опера. За първи път от дебюта си през 2021 г. събитието продължи два дни заради нарастващия интерес. През 2025 г. продадените парчета надхвърлят 4000, а участниците в конкурса за най-добра торта растат от около 20 при първото издание до близо 150 днес.

Историята зад тези числа започва през 1885 г. Тогава австро-унгарският сладкар Коста Гараш пристига в Русе и поема управлението на хотел „Ислях хане”, където създава тортата, носеща името му. 

„Гараш отваря собствен магазин на улица „Александровска” и развива бизнес за продажба на торти”, разказва директорът на Регионалния исторически музей в Русе проф. д.н. Николай Ненов. „Заживява в София, но в края на живота си се завръща в Русе. След смъртта му производството спира – до 80-те години, когато местните започват да си разменят рецепти, за да приготвят тортата у дома.”

Днес рецептата се е разклонила отвъд оригинала. Кето, бяла, веган и кафе версии стоят рамо до рамо с автентичната. За 36-годишната Стефана Йорова, доктор по етнология и редовен участник в конкурса, тази еволюция е част от чара. Тази година Йорова се състезава в категорията за нетрадиционни десерти, съчетавайки два символа на града – мамута и „Гараш”, и майстори торта с формата на древния бозайник. 

Комбинацията е вдъхновена от древните останки от мамут, открити това лято заради ниското ниво на река Дунав край русенското село Ряхово. Макет на мамут в реален размер е изложен също в местния Екомузей.

„Радвам се, че вече празникът стана традиционен в календара на Русе”, казва Йорова. „Даже тъкмо се прибирам от семейно събиране и се видях с двете ми братовчедки, които вече имат семейство и деца. Те са дошли именно за празника. Точно тези събирания са наистина много ценни и са нещо прекрасно, което се случва покрай самия фестивал.”

Идеята за празника, който се финансира по програма „Туризъм” на Община Русе, идва от заместник-кметицата Златомира Стефанова.

„Новото тази година е моден пазар с рокли, носени по времето, в което е създадена тортата”, разказва Стефанова. „Посетителите имаха възможност да видят прожекция на филм, различни презентации на тортата, като се включи и шеф Томас Хюит, който е отличен с награда за най-добър шоколатиер за 2025 г. в Румъния. За да привлечем и по-младата аудитория, в центъра на града направихме концерт на певеца Роби, с когото закрихме празника.”

В конкурса се включиха и участници от Царево, Петрич, Пловдив и София, а туристически групи пристигнаха специално заради събитието.

„Един от най-вълнуващите моменти беше, когато по улицата един баща ме срещна и ми каза, че много се вълнува за празника, защото синът му не се прибира често в България, но специално за фестивала ще се върне. Това означава страшно много за мен”, споделя Стефанова.

„Торта „Гараш” не е просто шоколад. Тя е истински ценна за града и трябва да бъде съхранена”, добавя тя.

1 of 9

ЕС ли налага „джендър идеология“ чрез София Прайд? Има ли връзка между хомосексуалността и педофилията? Може ли Прайдът да промени сексуалната ориентация на децата?

Вижте във видеото.

Съдържанието е адаптирано с изкуствен интелект от проверен материал на Factcheck.bg в рамките на пилотния проект VALIDAI. Преди публикуване съдържанието е преминало пълна проверка и редакция от журналисти съгласно редакционните правила на Factcheck.bg за използване на ИИ.

Пълната проверка по темата е на сайта на Factcheck.bg.

Финансирано от Европейския съюз. Изразените гледни точки и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.

Възможно ли е непознати да гледат на живо кадри от детски градини през интернет? Как фабричните пароли могат да направят камерите публично достъпни? И кой носи отговорност за сигурността им?

Вижте във видеото.

Съдържанието е адаптирано с изкуствен интелект от проверен материал на Factcheck.bg в рамките на пилотния проект VALIDAI. Преди публикуване съдържанието е преминало пълна проверка и редакция от журналисти съгласно редакционните правила на Factcheck.bg за използване на ИИ.

Пълната проверка по темата е на сайта на Factcheck.bg.

Финансирано от Европейския съюз. Изразените гледни точки и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.

Димитър Димитров

Силният грув на баса и режещият звук на китарните рифове разтърсиха центъра на Русе на тазгодишния Green Rock Fest. Докато слънцето се спускаше бавно към хоризонта, в две последователни вечери площад „Свобода“ улови вълната от прииждащи почитатели на рока и метъла. Русенци посрещнаха с огромен интерес 18-ото издание на емблематичния фестивал, което се проведе на 12 и 13 септември.

„Като изпълнение не смятам, че беше най-доброто, на което сме способни, но е със сигурност събитието, за което изпитвахме най-голямо вълнение, преди да се качим на сцената“, сподели за sCOOL Media Мартин Цанев, наричан още Тинчо – един от двамата китаристи на младата русенска метълкор и деткор група „Carving Sacrifice“.

С нея започна колоритната програма в неделния ден. За „Carving Sacrifice“ това беше четвърто изпълнение на сцена пред публика от създаването им през миналата година. До този момент бандата има една издадена песен – „Bloodstains (They Are Coming For You)“ – и работи по втора като част от бъдещ албум.

„Първите ни изпълнения бяха по барчета в Русе, но ето че година по-късно имаме възможността да пеем на сцена пред по-голяма публика“, разказва вокалистът Максим Димов. Според него Русе е един от по-успешните български градове по отношение на развитието на млади рок и метъл банди.

На Green Rock Fest ежегодно се събират стотици фенове на рока. Някои посещават събитието редовно, а за други за първи път дават шанс на този жанр.

„Не мога да се сетя за точен брой издания на фестивала, на които съм присъствал, но са със сигурност над 10“, казва 62-годишният Красимир Великов. „През годините на Green Rock Fest са идвали световноизвестни изпълнители като Джо Лин Търнър, Тим Рипър Оуенс, Джони Джоели и други, а това, което ми хареса на тазгодишното събитие, е шансът, който се даде на младите талантливи групи“, допълва отдаденият фен на рок музиката.

„Това е първото издание на фестивала, на което присъствам, и макар да си мислех първоначално, че няма да остана очарован, всъщност се оказа точно обратното – изкарах си една доста добра вечер“, признава 17-годишният Огнян Пенчев. „Вярвам, че за всеки е хубаво да разширява мирогледа си.“

Green Rock Fest се провежда от 2009 година, като възниква с една-единствена цел – да е среща на младежки рок групи, които да споделят изкуството помежду си и да откриват съмишленици. Идеята е на преподавателя по китара в читалище „Захари Стоянов“ и основоположник на няколко младежки рок банди, Пламен Бояджиев. А сестра му, Мария Атанасова, управител на сдружение „Green Rock Fest“ и организатор на събитието, превръща хрумването на брат си в ежегодно мероприятие. От самото си начало инициативата получава подкрепата на Община Русе, а фондация „Русе – град на свободния дух“ също съдейства за превръщането на събитието в реалност.

„Посланието на Green Rock Fest винаги е било да опазваме природата зелена, но също така тясно свързвам зеления цвят с младежта“, казва Атанасова. „Другото, на което държим, е младежкото участие във фестивала, и поради тази причина през последните години организираме инициатива, благодарение на която най-добрите нови изпълнители могат да се качат на една сцена с по-опитни музиканти и да споделят страстта си с публиката“, допълва тя.

Тази година Green Rock Fest събра на едно място българските банди „Квак Квинта“ от Тутракан, „Scent of Angels“ от Плевен, „Greesh“ от София, „Carving Sacrifice“ от Русе, „17’s Connection“ от Търговище, „Tornado“ от София, както и италианската „WakeUpCall“. Кулминацията на събитието беше изпълнението на Цена Коев и нейната симфоник/прогресив метъл група. Към тях се присъедини и специалният гост – шведският вокалист Матс Левен.

„Посланието ми към хората е да слушат рок музика, да има повече рок клубове, където младите да откриват любовта си към този жанр и да посещават концерти и фестивали, защото рокът е свобода“, казва Великов.

Елза Владова

Граждански организации стартират инициатива, която дарява книги на младежки центрове из цялата страна. В рамките на кампанията „Купи книга, инвестирай в бъдещето“, която се проведе миналия уикенд пред Националния дворец на културата в София, са събрани два чувала с книги.

Инициативата е част от „Демократична мозайка“ – форум, който представя работата на различни граждански сдружения – и се организира в партньорство с Асоциация „Българска книга“, която обединява книгоиздатели и книготърговци у нас. Гражданите бяха приканени да купят книга по избор от някой от щандовете на „Алея на книгата” и да я дарят за младежките центрове.

„Тази година фестивала се провежда по едно и също време с „Алея на книгата“ и именно това породи идеята. Решихме, че тази инициатива би била най-полезна, за да може да излезе и извън рамките на фестивала“, каза Гергана Станоева, един от организаторите на „Демократична мозайка”. „Ще бъде полезно за младите хора из цяла България, не само за София“, добави тя.

По думите на Станоева, палитрата от дарени литературни жанрове е изключително разнообразна – от романи и книги за личностно развитие до фентъзи.

Цветелина дарява историческа книга на български автор. Според нея младежките центрове са най-прекият начин, по който качествена литература може да достигне до младите хора. Според нея в днешно време не е толкова важно колко се чете, а какво се чете.

„Трябва да се четат български автори, а тази книга съдържа много история, която се повтаря“, казва тя.

Евелина Георгиева, младежки работник в Младежки център София, посочва, че получаването на книги не е нещо ново за тях – „Разполагаме с няколко дарени кашони с книги от наши приятели и познати.“

В центъра има пространства, в които човек може да отиде да почете, да послуша музика и да се отдаде на историите в романите, но нямат собствен кът за книги. Това не ги спира да организират различни събития, свързани с четене, включително и на открито в парка.

„Идеята беше да излезем извън четирите стени на сграда[та],” допълва Георгиева, като посочва, че всеки участник е имал собствено одеяло и книга, а груповото четене е било под надслов „Днес не ми се говори”.

Любов към четенето срещаме и в Международния младежки център в Перник.

„Имаме обособено пространство библиотека, и освен него имаме и литературен клуб, където младежи се записват и ежемесечно дискутират над избрана книга или тема.“, разказа Маринела Драгомирова, образователен медиатор в Международния младежки център Перник.

По думите ѝ, младежите отиват там по-често за социализация, а четенето е предпочитано занимание на членовете на клуба. Ентусиастите, които са част от него, се включват и във ежемесечните вечери на поезията.

Станоева определя инициативата за даряване на книги като успешна. „Надяваме се в бъдеще да продължаваме да я развиваме заедно с „Алея на книгата“, тъй като е и нещо, което ще допринесе за младежките центрове и тяхната дейност“, каза тя.

Георгиева от Младежкия център София се надява, че новата им сграда – която се очаква да бъде завършена следващата година – ще има обособено място за четене. Тя уверено казва: „Все още има много млади хора, които избират книгите пред телефона.“

Снимки: Лариса Аюб, личен архив

Лариса Аюб е била у дома си, когато през март чува първите бомбардировки в южните предградия на ливанската столица Бейрут. Грабва празната чанта, която е държала готова за извънредни ситуации, и за секунди я пълни с дрехи. След това тича навън, без да знае накъде да поеме.

„Отивайте в Ливанския университет! Бягайте натам!“ – чува някой да крещи.

Лариса прави точно това. Заедно с майка си намира убежище в университета с надеждата, че израелската армия няма да бомбардира учебно заведение.

В предишните университети, където е учила, подобни тревоги не са били на дневен ред. В продължение на две години младата жена съвместява работа и следване първо в Анкона, а след това в Генуа, Италия. След като губи стипендията си, през февруари тази година се завръща в Ливан.

Не подозира, че скоро ще стане свидетел на нова ескалация на конфликта между Ливан и Израел.

На 28 февруари Съединените щати и Израел започват мащабна военна операция срещу Иран и съобщават за смъртта на иранския върховен лидер аятолах Али Хаменей. Само дни по-късно подкрепяната от Иран шиитска групировка „Хизбула“ изстрелва ракети и дронове по военен обект в Хайфа – първата ѝ атака след примирието от ноември 2024 г. Израел отвръща с масирани въздушни удари в Южен Ливан, южните предградия на Бейрут (Дахие) и долината Бекаа.

От началото на войната ливанското Министерство на здравеопазването съобщава за 4 333 загинали и приблизително 16 569 пострадали. По данни на министерството 12 236 цивилни са ранени, а 17 болници са били повредени вследствие на конфликта.

Лариса вече е преживявала подобно нещо. През 2024 г. губи дома си при израелски въздушен удар и преживява мъката си далеч от развалините, докато е в Италия. Още преди да се върне в Ливан, е убедена, че примирието няма да издържи.

„Не знаех, че войната ще започне през март, но знаех, че ще се върне“, казва тя. „Споразумението беше нарушено хиляди пъти. Продължаваха нападенията срещу хора.“

Съпругът на леля ѝ ги извежда от Дахие веднага след като разбират какво се случва. Разстояние, което обикновено отнема пет минути с автомобил, продължава три часа, тъй като хиляди хора се опитват да избягат едновременно.

В продължение на три месеца Лариса дели една стая с още двайсет души. Постоянно чува експлозии, а непрекъснатото бръмчене на военни самолети не ѝ позволява да спи спокойно в продължение на седмици. Казва, че не е получила никакви официални указания какво да прави или къде да отиде.

За да се ориентира кои райони могат да бъдат атакувани, през пролетта Лариса следи множество групи в приложението WhatsApp, както и публикациите на Израелските отбранителни сили в социалната мрежа X, където често се публикуват предупреждения за предстоящи удари.

„Понякога сама не знам как издържам. Наистина съм изтощена“, казва тя по-рано тази година. „Не се налага да слизаме в убежища, защото сме на сравнително безопасно място. Но понякога убиват хора дори там.“

Войната отново разкрива старите разделения в ливанското общество. Според Лариса някои наемодатели вече отказват да отдават жилища под наем на шиити, страхувайки се, че наемателите могат да се превърнат в мишена на нападения или да създадат риск за останалите живущи. За нея това е болезнено.

„Всичко все повече се превръща във въпрос на религия и секти“, казва тя. „Ливан е разделен когато опре до тези теми.“

Икономическите последици също са тежки. Апартаменти, които преди са стрували около 500 долара на месец, днес се отдават за близо 2000 долара.

Това се случва в момент, когато много хора вече са загубили домовете и работата си. Всички магазини, които Лариса е посещавала преди, са затворени, а самата тя се страхува да излиза навън.

„Не мисля, че можем да издържим дълго, ако войната продължава с години“, казва тя. „Ние сме малка държава. И без това се борим с тежка икономическа криза. Загубихме домове, работни места и толкова много други неща.“

Когато приятели или напълно непознати се обръщат към нея с молба за помощ – за храна, памперси или други стоки от първа необходимост – тя винаги се опитва да помогне. Съзнателно избягва да следи новините, защото всяка информация за нови бомбардировки засилва тревогата ѝ. Не одобрява и начина, по който международните медии отразяват конфликта.

„Постоянно се повтаря, че Израел бомбардира заради „Хизбула“, сякаш това оправдава случващото се“, казва тя. „Но хора умират. Семейства губят домовете си.“

През юни размяната на удари утихва след подписването на споразумение за прекратяване на огъня между Иран и САЩ през юни, както и отделно споразумение между Ливан и Израел. Примирието позволява на Лариса да се върне в дома си в Бейрут, тъй като израелските атаки над града спрират.  Животът ѝ се връща до някаква привидна нормалност. Въпреки това ударите в южната част на страната продължават. По-рано през септември къщата на чичото на Лариса е разрушена. „Заедно с нея бяха заличени и всичките ми детски спомени“, казва Лариса.

Според нея този конфликт е по-тежък от предишния. След войната през 2024 г. хората постепенно са започнали да възстановяват живота си – отворили са отново магазините си, намерили са работа и са започнали да градят бъдещето си. Сега обаче тя не вярва, че това ще бъде възможно.

„Не мисля, че ще успеем да възстановим каквото и да било за по-малко от пет години“, казва тя. „Ще можем ли изобщо някога да се върнем там? Или ще трябва да започнем живота си отначало някъде далеч?“

Засега тя няма отговор на този въпрос.

Никола Драганов и Виктория Цонева

Статията е създадена по време на тазгодишното издание на летния лагер по журналистика на sCOOL Media от екип от ученици, включващ Никола Драганов и Виктория Цонева.

„Братя, идва царска сила! Да се предадем?! По-добре да мрем!”

Викът се разнася от чардака на мегдана, точно до моста. Пламен – или по-скоро Нанко, четникът от четата на поп Харитон – е видял османската армия да приближава.

И боят започва. Гърмят пушки, по чаршията настава суматоха, въстаници разбутват тълпата, за да си проправят път. Българите са малцина срещу войската на противника – точно както е било през онзи април на 1876 г.

Свободата не чака. Борбата им е ожесточена, кървава, паметна.

После стрелбата утихва, публиката ръкопляска, а четникът Нанко отново става Пламен Трифонов – един от участниците във възстановката на Априлското въстание.

„Радостен съм, че има тези събития, защото успявам да се докосна до историята. Но и може би ми е гадно, че не съм присъствал точно на тези събития, защото искам да почувствам самата атмосфера от това да направиш нещо, което впоследствие става и Освобождението на България.”

Четникът

20-годишният Пламен е един от стотиците участници в „Нощ в миналото“ – интерактивен фестивал, който се проведе на 3 и 4 юли в Етнографския музей на открито „Етър“ край Габрово. Второто издание на събитието – авторска продукция на Националния фолклорен ансамбъл „Българе“ с хореограф Христо Димитров – тази година бе посветено на 150-годишнината от Априлското въстание.

В продължение на часове музейният комплекс се превърна в сцена с над 25 интерактивни пространства, в които танцьори, музиканти и актьори пресъздадоха възрожденския бит и ключови моменти от българската история.

Пламен следва висше образование в Техническия университет, но не е обикновен студент. Той е част от Национално дружество „Традиция” – организация, която се занимава с пресъздаване на важни исторически битки от българската история. Запалва се по тях още на 16. Униформата му е автентична, ушита по модел от епохата, а много от пушките на дружеството са на повече от 150 години и все още стрелят.

През първата вечер на фестивала вали проливен дъжд. „Аз себе си мога да нарека герой за тези две вечери”, казва Пламен. „Пушките зацепваха, а тази униформа, като се намокри, става изключително тежка и е доста трудно да се работи с нея. Да не си представяме какво е било на нашите предци, които са били с още по-неудобни дрехи.”

Точно това търси той – не спектакъла, а приближаването. „Историята е нещо, което трябва да се пази точно така, както е било”, казва. Пламен иска да преживее борбата за свобода, разказът за която се предава от поколение на поколение. Не само боя, а и организацията преди него. „Говорим за тайните комитети, за всичката тази подготовка, която е била от различните градове.”

Докато Пламен и другите участници се подготвят за възстановките, хората бавно се събират около тях. В началото атмосферата е спокойна. Посетителите се снимат с участниците, търсят хората, от които трябва да вземат подписи за грамотите си, а много от тях също са облечени в носии или поне в дрехи с шевици.

Когато нощта настъпва, всичко се променя. Става тъмно, хората притихват и се събират около местата, където ще се проведат възстановките. Те не знаят какво точно ще се случи, но вниманието им е насочено към сцената. Атмосферата става по-тайнствена и напрегната.

След края на първата възстановка започват аплодисментите. Хората са въодушевени от видяното, а някои остават и чакат второто повторение.

Среща с Рада Госпожина

Сред участниците е и 24-годишната Кристина Опатова. Тя е родом от Словакия, но живее в България и определя страната като своя „втора родина“. В „Нощ в миналото“ Кристина влиза в ролята на Рада Госпожина – образ, с който вече се е срещала в актьорската си работа.

„Много се припознах в нея“, казва Кристина. Впечатляват я вътрешният пламък, достойнството и отношението на Рада към любовта и децата. „Тя живее някъде вътре в мен“, споделя тя.

За Кристина обаче участието в спектакъла е и начин да се докосне до историята на страната, която е избрала за свой дом. „Много от нас, българите, сме българи, без да осъзнаваме какво носим“, казва тя.

За нея това наследство е свързано с историята, но и с начина, по който човек я носи със себе си. Априлското въстание тя определя като „бунт, смелост и огромна дързост“ и вярва, че то показва силата и свободния дух на българите.

150 години по-късно според Кристина годишнината е възможност това да бъде припомнено на следващото поколение. „Тази годишнина е един повод да си припомним кои сме и че все още в нас и нашите вени тече същата кръв“, казва тя.

Историята за нея не остава само в миналото. Тя е свързана и със свободата днес. Кристина смята, че да бъдеш свободен означава да търсиш своето призвание и чрез него да допринасяш за обществото. Но свободата според нея изисква и отговорност.

„Именно затова – казва Кристина – миналото трябва да се помни. Единственият начин да продължим напред е като се учим от миналото си.”

Свобода и памет

Теодора Торева също иска да пази миналото.

„Основната задача на българина в наши дни е да съхрани традициите, родовата памет, обичаите, езика – да не го изменя.“

20-годишната Теодора от село Тъжа е част от ансамбъл „Детелини“ и е поканена лично от Христо Димитров да участва в „Нощ в миналото“ заедно с ансамбъл „Българе“. Връзката ѝ с българското личи и в избора ѝ на специалност – учи българска филология в Софийския университет.

За нея фестивалът е начин историята да бъде преживяна и предадена честно – толкова важен, че според нея подобни събития трябва да станат част от обучението на подрастващите. Свободата свързва с правото да говориш и да протестираш, когато нещо не е наред.

Свободата обаче, убедена е тя, не се отвоюва със сила.

„Насилието не е най-крайният вариант – то не би трябвало да съществува изобщо. Тогава хората по света са мислели, че само с проливане на кръв земята ще бъде заслужена. Но в днешно време не разбирам как се водят войни – има толкова по-мирни начини да бъдат решени проблемите между държавите. За мен това не е вариант и никога няма да бъде – просто излишно похабяване на човешки живот. Докато преди 150 години е било належащо.“

Приятел на българската армия

За Пламен докосването до миналото не свършва с последния изстрел на чардака. В гимназията той е бил първият командир на Младежкия гвардейски отряд в Професионалната техническа гимназия „Д-р Никола Василиади”. Включва се в официални церемонии, чествания и поднасяне на венци.

А днес Пламен е свързан и с асоциация „Приятели на Българската армия”, която запознава ученици от 10. до 12. клас с основите на строевата подготовка и военната история. Какво учат там? Гражданска защита, боравене с обезвреден учебен автомат и непълно разглобяване и сглобяване на АК-47 за норматив. „Целта на клуба е да запознае подрастващите с части от военното обучение, през което минава всеки един военен.”

Клубът в Габрово е създаден през септември 2023 г. към гимназията по пилотна програма за експериментално военно обучение на ученици. Декларираната цел на асоциацията е кариерното ориентиране на младежите към военната професия – и според Пламен тя работи: много от завършилите ученици продължават във военните университети. По думите му целта на подобни организации не е военна подготовка, а изграждането на дисциплина, самоконтрол и уважение към българската история и държавност. Той твърди, че благодарение на нея е станал такъв човек и това му е помогнало в изграждането на своята личност.

Малко преди полунощ е. Тесните улички на барселонския квартал „Грасия” все още са пълни с хора. Туристи се спират пред огромните ръчно изработени декори на тематично украсените улици, а от тях се чува испанска музика, съобразена с декорациите им, изпълнявана от различни музикални групи, поканени за празника.

Всяка една от тях разказва различна история. На една пряка ни посреща гигантска гъсеница, направена от хартия, на друга пожарникари в реален размер, които потушават пожар. Малко по-надолу улицата се е превърнала в морско дъно с множество медузи, водорасли, раци, риби и други морски обитатели.

Всяка година между 15 и 21 август кварталът „Грасия” се преобразява в рамките на фестивала Festa Major de Gracia, когато местните жители лично изработват украса, с която декорират част от квартала.

Украсите са толкова впечатляващи, че привличат хора не само от града, но и от чужбина. На места тълпата е толкова плътна, че е трудно човек да се размине или да се наслади на празника спокойно. А сред светлините, музиката и десетките хора се появява въпросът: за кого всъщност е този празник – за хората, които живеят там, или за хилядите посетители, които идват да го видят?

„Грасия” е един от кварталите на Барселона, който и днес носи специален дух със своите тесни улички и кокетни площади. До 1897 г. той е самостоятелен град преди присъединяването си към Барселона. Жителите му са успели да съхранят свои обичаи и традиции, предаващи се от поколение на поколение, които заемат важна част от живота на квартала.

Със своята 200-годишна история, Festa Major de Gracia е един от тях. Всяка година жителите на квартала избират различни теми и в продължение на месеци изработват съответните декори. Най-добрите декорации получават награди в няколко различни категории.

Фестивалът включва и разнообразни събития, подходящи за всякакви възрасти – от концерти и танцови изпълнения до работилници, културни събития и активности за деца. Но най-разпознаваемата част остават украсените улици.

Жителите на всяка улица избират чрез гласуване каква да бъде темата, която ще превърне в основа на тяхната украса. Средно участват от 8 до 35 души от улица. Финансирането идва от членски внос и средства от районната администрация на „Грасия” и различни инициативи, чрез които се събират пари за фестивала.

Материалите, от които се създават впечатляващите декори, често са изненадващо обикновени. Пластмасови бутилки от вода, хартия, лепило, боя и други материали, които могат да бъдат купени от обикновен магазин се превръщат в част от мащабните инсталации.

„Много важно е използваните материали да могат да бъдат рециклирани“, казва Алексия Кастрехе, 23-годишно момиче,  което участва в изработката на декорацията на площад „Ровира и Триас“, който е с една от най-впечатляващите декорации, а темата му е подводен свят. Тя е вдъхновена от албума Batiscafo Katiuscas на каталунската група Antonia Font. Декорите пресъздават концепцията и атмосферата на албума с различни морски обитатели, а над посетителите се издигат вълни от синя хартия. Изработването на украсите е започнало още през януари.

Джоси Голд, израстнал в Коста Брава, от четири години живее в „Грасия” и участва в декорирането на улицата с медузите. Той разказва, че миналогодишната тема на неговата улица е била вдъхновена от групата „Бийтълс”, а концепцията е била базирана на техните албуми.

„А тази година пет улици се обединяват в една обща тема – „Властелинът на пръстените“, което се случва за първи път“, споделя той. Идеята им преминаването през петте улици да проследи историята на известната фентъзи книга на британския писател Дж. Р. Р. Толкин. Любителите на романа откриват познати мотиви от света на хобитите, елфите и джуджетата и емблематична сцена от произведението, в която Гандалф се изправя срещу Балрога.

Участието в създаването на украси е доброволно. „Не е задължително, но те го правят“, обяснява Исабел Рибас, президентката на фондация Festa Major de Gracia. Именно ангажираността на жителите превръща украсата на улиците в общо дело, а не просто в част от празника.

За да се разберем защо Festa Major de Gracia има толкова важно място в живота на квартала, трябва да се върнем повече от два века назад. Фестивалът е свързан с религиозен празник, затова започва на 15 август – деня, в който католиците отбелязват Успение на Дева Мария, познат у нас като Голяма Богородица.

„Не е било фестивал в началото, било е просто празненство“, разказва Рибас. Периодът е съвпадал с края на събирането на земеделската реколта и хората са отбелязвали как е преминала годината, това е било и поводът им за празнуване. Постепенно през 19-и век хората са започнали да украсяват улиците за празника и оттогава традицията се запазва и до днес.

Първоначално украсата е била само от цветя и клони, от които хората са правели нещо като купол над улицата. Освен, че са били за разкрасяване на улиците, те осигуряват сянка и превръщат общественото място в голяма бална зала.

Впоследствие, благодарение на въображението на хората, за една седмица улиците на „Грасия” пресъздават различни фантастични пейзажи. Тогава се ражда и състезанието за най-красиво украсена улица. През 1956 г. се създава фондацията, посветена на фестивала, проект осъществен по време на Гражданската война и първия следвоенен период.

От скромните украси от цветя и клони през 19-и век до днешните мащабни декорации фестивалът в „Грасия” се е променил значително. Това, което някога е било празнуване на местната общност, днес привлича посетители не само от другите части на Испания, но и от чужбина.

Според данни, публикувани от каталунската медия 3Cat, през 2022 г. фестивалът е привлякъл над 3 млн. души, през 2023 г. посещаемостта е била още по-висока, а през 2024 г. броят на посетителите е спаднал с 30% след въведените мерки на Барселона срещу масово струпване.

Барселона е един от градовете не само в Испания, но и в Европа, който е най-засегнат от свръхтуризъм. Огромният туристически поток води до претъпкани улици и обществени пространства, задръствания около забележителности и усещане, че определени части на града са предназначени повече за туристи, отколкото за жители. Изследване от 2026 г. показва, че жителите на най-туристическите квартали дори сменят ежедневните си маршрути, за да избегнат тълпите. Докато над 60% от жителите на града смятат, че Барселона е достигнала капацитета си да приема туристи, 70% продължават да смятат, че туризмът е полезен за града, сочат данните от стратегията за управление на туризма, изготвена от общинския съвет и публикувана през 2024 г. Половината от жителите на града са спрели да посещават определени места заради струпването на туристи.

Градът прилага едни от най-строгите мерки срещу туризъм в Европа след серия от протести на жителите през последните години. Това е първият град в Испания, който забранява отдаването апартаменти под наем за туристи от 2028 г. Над 10 000 жилища с легални лицензи ще бъдат прекратени.

Неслучайно преди две години организаторите на Festa Major de Gracia решават да въведат т.нар. „тиха нощ” – на 17 август програма е без концерти и силен звук, за да се намали потокът от посетители. А награждаването за най-добра украса се провежда в последния ден от фестивала, за да може туристите да не се концентрират само върху наградените улици. На местата с най-много декорации движението за пешеходците е еднопосочно, а метрото работи непрекъснато през две последователни нощи, за да се избегнат използването на автомобили и ограничаване на трафика в определени зони.

Но въпреки всички взети мерки до момента, продължават да се образуват опашки и струпване на хора в началото на декорираните улици.

„За нас е важно да има посетители, които да видят красотата на фестивала, но не толкова много”, споделя Алексия, която прекарва по голяма част от времето си в упътване на многобройните посетители.

За туристите е невероятна възможност да се докоснат до испанските традиции, но когато улиците преливат от хора и трябва да чакаш с часове, изживяването спира да е приятно както за жителите, така и за посетителите.

„Когато има прекалено много хора на улиците, не можем да се насладим на празника”, казва Рибас. „Правим декорациите не с туристическа цел, а защото ни харесва и искаме да празнуваме.“

За нея особено неприятно е, когато туристите, макар и неумишлено, повреждат украсите, изработвани с месеци.

Основният проблем според нея е, че по това време в годината фестивалът в „Грасия” е единственото събитие, на което можеш да отидеш безплатно в Барселона. Нейната идея за справяне с проблема е да се организират повече събития на различни места, за да може хората да имат избор.

„Естествено, че когато има събитие, което изглежда атрактивно, хората ще искат да го посетят“, смята президентката на фондацията.

Festa Major de Gracia продължава да се променя, но в основата му остават хората, които създават празника със собствените си ръце.

„За нас фестивалът е начин да създаваме общност, да бъдем заедно и да се подкрепяме като съседи”, казва Джоси, за когото фестивалът е преди всичко празник на местните жители.

От юни Европейският съюз прилага новия Пакт за миграцията и убежището, а около него в социалните мрежи вече се разпространяват подвеждащи твърдения.

Задължава ли ЕС България да приема определен брой мигранти? „Отваря“ ли Пактът границите на Европа? И има ли „таен документ“?

Какво всъщност предвиждат новите правила и за какво да внимаваме?

Вижте във видеото.

Пълната проверка по темата е на сайта на Factcheck.bg.

Съдържанието е адаптирано с изкуствен интелект от проверен материал на Factcheck.bg в рамките на пилотния проект VALIDAI. Преди публикуване съдържанието е преминало пълна проверка и редакция от журналисти съгласно редакционните правила на Factcheck.bg за използване на ИИ.

Финансирано от Европейския съюз. Изразените гледни точки и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.